Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (6)

Шеста глава

На Уилям му трябваха два дни, изпълнени с нетърпение, за да си върне свободата. Изпокъсали нервите си, Сам и Алис се видяха в крайна сметка принудени да отстъпят пред неговото настояване.

Облякъл нов костюм, с все още наранено лице и отвратително настроение Дъфи излезе на улицата. Сам го следваше по петите.

— Имам чувството — рече Мак’Гайър, — че неприятностите ще те връхлетят толкова бързо, та надали ще имаме време да съберем отново останките ти.

Уилям крачеше енергично.

— Нищо не разбираш — сопна му се той. — Във форма съм и нямам намерение да си търся белята.

Сам подтичваше до него.

— Защо е това препускане, за Бога? Да нямаш среща?

— Не, но имам нужда от малко физическо натоварване. Хайде, не спирай.

— Не каза къде ще ходиш — рече Мак’Гайър.

— Първо ще се отбия до мойта бърлога, а след това смятам да изровя нещичко за Кетли.

— Но защо за Кетли, Господи?

— Просто така. Не знам. Може би по интуиция. Той е на дъното на тази афера и ми се ще да науча колкото е възможно повече за него. Искам да открия защо го очистиха. Когато разбера това, предполагам, че ще се озова съвсем близо до неговия убиец. О’кей, щом намеря убиеца, ще намеря и фотоапарата.

Сам спря на ъгъла.

— Добре. Не мога целия ден да търча с тебе. Трябва да си изкарвам прехраната. Довечера ще се върнеш при нас, нали?

— Слушай, Сам, ти и Алис нямате грешка! Двамата сте страхотни, но отсега нататък ще стоите настрана от тази история. Ще следвам скромния си път, без да си пъхате муцунките в неща, които може да оплескам.

Мак’Гайър изсумтя.

— Просто съм влюбен в тебе! Голям, себичен плейбой! Ти ще се кефиш, а ние само ще стоим на разположение, за да слагаме лейкопласта. Виж какво, наивнико, тази игра ще я играем двамата, ясно ли ти е?

Дъфи се ухили. Продължаваше да го боли, но се смееше.

— Ще дойда — отвърна. — Разбрах.

Сам изглеждаше доволен.

— Поналожи ги, братко, поналожи ги… — сбогува се той.

— Ще отнесат малко пердах — мрачно процеди Уилям, докато наблюдаваше как високата фигура на Мак’Гайър изчезва в тълпата.

Тръгна по улицата, усещайки бързите скрити погледи, които се стрелкаха към смачканата му физиономия. Изпита внезапен гняв, веждите му се свъсиха и лицето му стана още по-непривлекателно.

Когато стигна в апартамента си, с радост установи, че жилището е почистено. Разлетите петна по стените го накараха да се намръщи леко. Обходи стаите, внимателно оглеждайки всичко. После се върна в хола. Приседна на ръба на масата и потъна в кратък размисъл.

Кетли би трябвало да притежава апартамент някъде. Телефонният указател му даде информацията. Набра номера срещу неговото име, но никой не вдигна.

След като слезе отново на улицата, Дъфи махна на едно такси и назова адреса в Източната част. Попътуваха малко и той хвърли поглед през тесния заден прозорец. Зад тях се движеше голям „Пакард“. „Навярно просто съм изнервен“ — помисли си Уилям, но добре огледа „Пакарда“. След още няколко минути се наведе напред.

— Някакъв тип се е лепнал за нас — безцеремонно заяви той. — Лази ми по нервите.

Шофьорът на таксито беше едър пълен ирландец. Той изви глава и се засмя.

— Глей как ше се откача от него — рече.

Дъфи му отпусна пет минути, след което отново се обади:

— Май ще трябва да си дадеш малко повече зор.

Шофьорът пришпори таратайката така, че тя цялата се раздрънча, но „Пакардът“ сякаш беше завързан за тях.

— Прекалено голям залък е за тебе — каза Уилям.

— К’во искаш да напра’а, шефе?

Дъфи потърси пипнешком пари. Даде на шофьора няколко банкноти.

— Ще ме оставиш при първата кръчма, която ти попадне. Няма да спираш, само ще намалиш. Ако тръгнат след тебе, нямаш представа къде сме отивали.

— Кат’ на кино, а?

— Точно така! Позна. Като на кино…

Мъжът рязко натисна спирачките и отби до бордюра. Дъфи изхвърча навън и затръшна вратата. Остана на платното, загледан в отдалечаващото се такси. „Пакардът“ намали, поколеба се, сетне описа прав ъгъл надясно, зави зад сградата и бързо изчезна. Уилям не успя да види кой беше в него. Махна на едно друго такси и каза на шофьора да кара известно време само напред. Когато се увери, че „Пакардът“ не го следи, даде за втори път адреса на апартамента.

Жилището на Кетли беше голямо и крещящо претенциозно. Намираше се на втория етаж на огромен блок. Дъфи не взе асансьора, а се качи пеша. На входната врата имаше малка метална табелка с името на Кетли. Уилям натисна звънеца. Никой не се показа. Той изчака, после позвъни втори път. Докато стоеше на мястото си, чу как асансьорът се задвижи нагоре. Дръпна се бързо от вратата и изкачи три стъпала от следващия етаж. Нямаше как да го видят от кабината. Долови шума от плъзването на решетъчната врата и надзърна предпазливо. Пред апартамента на Кетли беше застанала някаква жена. Беше му невъзможно да види коя е, но я разгледа внимателно. Имаше нещо много познато в нейната стройна фигура. Тя извади от чантата си ключ и отвори вратата. Дъфи безшумно слезе по трите стъпала и влезе след нея.

— Здрасти, бебчо! — каза той.

Жената застина неподвижно за момент, след което се обърна и го изгледа. Лицето й леко се беше издължило, а очите й се бяха ококорили.

— Уплаши ме.

Дъфи си помисли, че тя има железни нерви.

— Радвам се да те видя отново — рече й.

Анабел Инглиш се взря в него. Сетне поривисто го улови за ръката.

— Но какво е станало с лицето ти?

Уилям се докосна с върховете на пръстите си и се засмя. Усмивката му беше повече от мрачна.

— Нали ти казах — отвърна. — Неколцина гангстери ме обработиха.

— Ужасно е! — приближи се към него тя. — Сигурно са ти причинили много болка.

Дъфи вдигна рамене.

— Забрави го — рече й. — Какво те води насам?

Анабел му обърна гръб и прекоси помещението по посока на прозореца. Стаята беше занемарена. Уилям беше доста изненадан. Адресът беше достатъчно представителен, но Кетли беше оставил жилището да се охлузи до крайност. Мебелировката беше стара и съсипана, а стените имаха нужда от ремонт. Всичко бе потънало в прах.

Дъфи стоеше и гледаше подире й.

— Какво те води насам? — повтори той.

Щом стигна до прозореца, тя се извърна, така че светлината да остане зад гърба й.

— Исках да хвърля едно око — отвърна му. — А ти защо си тук?

Дъфи запали цигара.

— Знаеш ли, малката — рече, като направи няколко крачки и приседна върху края на масата. — Хич не съм убеден, че ние двамата ще постигнем кой знае какво разбирателство помежду си.

— О, напротив!

Той поклати глава.

— Признавам, че те въвлякох в неприятности онази нощ, но ти не правиш нищо, за да ми помогнеш да те измъкна от тях. Създаваш ми препятствия.

Анабел пристъпи към него.

— Ще ме почерпиш ли цигара? — попита.

Уилям извади табакерата си и тя си взе една. Той й поднесе огънче.

— Горкото ти лице! — каза нежно Анабел.

— Стига си шикалкавила — прекъсна я нетърпеливо Дъфи. — Знай, че ако не ме подпомогнеш, ще те зарежа.

— Не го прави, моля те. — Тя отиде и седна на един нисък тапициран стол. Кръстоса крака и Дъфи се захили.

— Вие, жените, си въобразявате, че само да покажете прелестите си — и мъжът ще се търкулне по гръб с размахани лапи. А сега слушай, защото е важно. Какво правиш тук? Откъде си се снабдила с ключ за тази дупка?

Анабел заби поглед в червения лак на маникюра си.

— Не стана ли дума, че не мога да ти кажа?

— Добре, така да е. Какво пък, онези фотографийки ще имат грижата сами да се обадят къде са.

Тя повдигна тежките си клепачи и го погледна.

— Честна дума, Бил, точно сега не мога да ти кажа.

Той се смъкна от масата.

— Ще ида да поразгледам тази бърлога — рече грубо. — Ти стой тук!

Дъфи влезе в спалнята и се зае да претърсва систематично. Прерови търпеливо всички чекмеджета, провери страничните стени на креслото, надзърна зад няколкото картини със съмнителна стойност, които висяха по стените, разглоби на парчета прояденото от червеи легло, но не намери нищо интересно. Премина в малката кухня и започна да души там. След това застана неподвижно и се почеса по главата. Нямаше представа какво търси, но се надяваше да се натъкне на нещо, което да му послужи за ориентир. Отиде до вратата на кухнята. Очите му изведнъж се присвиха. Анабел седеше без да помръдне, но той разбра, че е ставала от стола, докато бе отсъствал от помещението. Подсказаха му го нейното прекалено хладнокръвие и неприкритата й усмивка, когато влизаше в стаята.

— Откри ли нещо? — попита тя със силно престорен интерес.

Дъфи започна да снове насам-натам.

— Още не — отвърна й, — но съм на път.

— Къде е тоалетната? — надигна се от стола Анабел.

Той се закова на място, след което рязко отметна глава.

— Точно срещу спалнята — насочи я.

— Няма да се бавя.

Дъфи не каза нищо, но я проследи с поглед как влезе в банята и чу как спусна резето на вратата.

Забеляза, че беше оставила чантата си върху масата, приближи се бързо и я грабна. Натисна фалшивия диамант на закопчалката и я отвори. Енергично изпразни съдържанието. Беше обичайната колекция от боклуци, каквато носят повечето жени. Пудриера, табакера, запалка, червило в златна гилза, шишенце парфюм, няколко писма и снопче зелени банкноти. Нищо, което да го заинтригува.

С лека гримаса на раздразнение Уилям наблъска нещата обратно в чантата.

След това подложи стаята на внимателен оглед. Чекмеджетата бяха недокоснати, но видя, че кутията за цигари върху бюфета е била премествана. Ясно си личеше, че бяха нарушени нейните очертани от прахта контури. Дъфи я отвори, но тя беше празна. Занесе я до прозореца и напрегнато се взря в нея. Бръкна вътре с пръсти и лекичко натисна. Дъното на кутията изненадващо подскочи нагоре. В тайника отдолу нямаше нищо. Затвори я и я постави обратно на бюфета.

Анабел се върна в помещението, оправяйки червената си коса с върха на пръстите. Беше абсолютно спокойна. Той й отправи замислен поглед.

— Свърши ли? — запита го тя, като отиде до масата и взе чантата си. — Надявам се, че ще дойдеш да изпиеш с мен чаша кафе?

Дъфи смачка цигарата си в пепелника.

— Дай го! — каза и протегна ръка.

Веждите й се повдигнаха.

— Само не започвай да се държиш като глупак — рече Анабел, В гласа й имаше едва доловима гневна нотка.

Уилям се приближи до нея.

— Хайде! — грубо настоя той. — Дай ми го!

— Какво означава това? — нетърпеливо се врътна тя по посока на вратата.

— Чакай малко, сестричке. Ние двамата трябва да си поприказваме — произнесе Дъфи с безизразен глас.

Анабел му хвърли един поглед през рамо. Очите й вещаеха буря.

— Първо ще се махнем от това място — рече му. — разговаряме, докато си пием кафето.

Дъфи отиде до вратата и я подпря с широкия си гръб.

— Ще разговаряме тук! — отсече той.

Тя вдигна рамене и се подпря на масата.

— Добре, какво има?

— Искам да играеш тази игра по правилата — отвърна й. — До този момент не си спряла да се държиш като празноглавка. Само че ще трябва да осъзнаеш цялата сериозност на положението. Ти и аз сме замесени в убийство. Пред тебе е сладката перспектива да бъдеш опържена на стола, а мене ще ме приберат за съучастничество. Поведението ти е като на акробат, който е паднал на следобедно представление и чака да спуснат завесата. Вразуми се, Червенокоске!

Анабел тропна с крак.

— Всичко това ми е известно — каза тя. — Но каква полза?!

На лицето на Дъфи се появи жестока усмивка.

— Опитваш се да ми пречиш, малката, и го знаеш много добре — рече й. — Ако не бях се забъркал в тази афера, щеше да ми е все едно. Участвам в играта поради две причини. Първата е, че ако те изнудят, вината ще бъде моя, а втората е, че имам да уреждам една малка сметка с Морган. Доста съм сговорчив, когато ми сътрудничат, но в обратния случай ставам страшно проклет.

— Пусни ме да изляза оттук! — произнесе рязко тя със сърдит глас.

Уилям не помръдна.

— Натясно си, сестричке — отвърна. — Има само един начин да се измъкнеш. Можеш да отвориш красивата си уста и да се разкрещиш, като накараш ченгетата да дотичат и да започнат да задават въпроси. Ще прекараш двадесетина сладостни минути, обяснявайки защо си тук и откъде си взела ключа за жилището. След това ще се заловят да търсят Кетли и представи си, че го намерят. Тогава какво?

Анабел го погледна замислено, сетне тънка усмивка накъдри устните й.

— Добре — отстъпи тя. — Да поговорим, щом смяташ, че така трябва.

Дъфи мрачно поклати глава.

— Боже, Боже! — възкликна. — Същинска змиорка си, а? Първо се правиш на много корава, после веднага омекваш. Така доникъде няма да стигнеш, сестричке. Дойде тук, за да потърсиш нещо, и го намери. О’кей, ще споделим находката двамата.

Анабел седна с подскок върху масата, така че полата се вдигна над коленете й. Уилям им хвърли един поглед и си каза, че са хубави.

— Истински всезнайко си — рече тя. — Напълно прав си — тук съм, за да открия нещо. Мисля, че ще бъде най-добре да ти разкажа всичко.

Дъфи се ухили.

— И абсолютно непринудено тя призна истината… — подигра й се той.

— Добре де, беше глупаво от моя страна — каза Анабел, задълбочено разглеждайки ноктите си. — Исках тайната да си остане само моя. Сигурно вече се досещаш, че те излъгах за книгата, дето възнамерявам да напиша?

— Ще се изненадаш колко съм проницателен — отвърна Дъфи.

— Кетли ме шантажираше — интонацията й стана неочаквано вяла. — Трябваше да плащам отново и отново. Направих веднъж една щуротия, на която той присъства. Ако се разчуеше, баща ми щеше да се окаже в безнадеждна позиция на изборите, а Кетли беше достатъчно умен да го прозре. Започна да ме притиска и ми се наложи да платя. Ужасно е, че го казвам, но неговата смърт ми донесе голямо облекчение.

— Подсказваш ми великолепен мотив за убийството му — рече Дъфи.

Тя слезе с плъзгане от масата и се приближи до него.

— Знаеш, че не съм го убила аз — каза Анабел. — Вярваш в това, нали?

— Продължавай — отвърна й Уилям. — Пет пари не струва какво мисля аз, важно е какво ще решат съдебните заседатели.

Тя отново се отдалечи и започна да обикаля из помещението, механично прекарвайки пръсти по мебелите в движение.

— Кетли беше животно. Караше ме да му правя сексуални „визити“. Той ми даде ключа от апартамента си. Бях длъжна да му се вестявам всеки път, когато се обадеше. Знаех, че притежава някакви доказателства за онова, което бях извършила, така че когато го очистиха, паднах дотам, че взех да ги търся. Това е истината, вярваш ли ми?

— Разбира се — засия Дъфи. — Всеки наркоман би ти повярвал.

Анабел седна неочаквано в креслото и захлупи лице в шепите си.

— Толкова съм нещастна! — заговори на пресекулки. — Бъди добър с мене, моля те!

Уилям пристъпи напред и се настани върху подлакътника на креслото.

— Когато преди малко влезе в тоалетната, ти скри нещо в гащите си или на някое друго тайно място… — небрежно каза той. — Защо сега не се върнеш там отново и не го извадиш на бял свят? След това ще ми го дадеш.

Тя свали ръце от лицето си и се облегна назад. Изражението й беше застинало.

— Нямаш никакво право да настояваш за това — отвърна Анабел. — То въобще не те касае. Изключително лично е.

Дъфи обгърна с ръка облегалката на креслото и я потупа по рамото.

— Върви в банята — подкани я той.

Тя се надигна от стола. Очите й бяха много зли. „Изглежда възхитително!“ — помисли си Уилям.

— Писна ми! — избухна Анабел, говорейки като в скоропоговорка. — Казах ти истината и няма да получиш нищо. Ясно ли ти е?

Дъфи продължаваше да седи върху подлакътника на фотьойла. Бавно плъзна поглед по нея, присвил устни. Веждите му се повдигнаха.

— Май не разбираш — рече и. — Искам нещото, което си намерила в тази бърлога, и ще го имам.

Тя понечи да възрази, но той я спря с ръка.

— Тихо! Щом не желаеш да ми го дадеш, ще си го взема сам. Как ти се струва?

Анабел полека заотстъпва по посока на вратата. Личеше си как страхът я изпълва. Когато стигна до нея, Дъфи бързо се спусна от мястото си и я завъртя на сто и осемдесет градуса. Тя го удари по носа със свития си юмрук. Уилям и без това беше порядъчно натъртен. Заслони носа си с ръка, опипа го внимателно, погледна пръстите си, за да види дали не се е разкървавил, и се ухили.

— Ами чудесно — каза й. — Щом държиш да е по този начин…

Анабел отново замахна, но той улови китката й. Тогава тя се вкопчи в него — едно ритащо, хапещо и драскащо кълбо от обидена красота. В първия момент Дъфи бе зает да държи ноктите й далече от очите си. С усилие успя да обуздае ръцете й и я обърна. Кръстоса ги пред гърдите й и като стискаше здраво китките на Анабел, застанал зад гърба й, я избута до спалнята и я хвърли по лице върху леглото.

— Слушай, Червенокоске — рече той, леко запъхтян от усилието. — Ще бъдеш ли сговорчива, или ще трябва да стана груб?

— О, как те мразя! — приглушено отвърна тя.

— Хайде!

Анабел притихна за момент, после каза:

— Добре, ще ти го дам.

— Обещаваш ли?

— Да… да, звяр такъв!

Дъфи изсумтя и я пусна. Тя седна с побеляло и измъчено лице. Очите й искряха от омраза. Той се смая, като забеляза колко злобен можеше да бъде нейният поглед.

— Действай! — настоя Уилям, внезапно загубил доброто си разположение.

— Излез от стаята — рече Анабел. — Трябва да се съблека.

Той поклати глава.

— Не се вдетинявай! — отвърна й. — Не ти вярвам.

Тя се надигна от леглото и застана права. Косата й беше разрошена, зелената коприна на дрехите й бе измачкана, а погледът й бе самата враждебност.

— Нямам намерение да се събличам пред мръсник като тебе! — заяви Анабел.

Дъфи отиде до вратата и превъртя ключа. Извади го и го пусна в джоба си.

— Изненадваш ме — рече й. — Не допусках, че си свенлива, но ще се обърна с гръб, разбира се. Само почвай.

Той се отдалечи и се загледа навън през прозореца. Някакъв съвсем тих звук го накара да се обърне рязко. Тя беше почти до него. В ръката си стискаше гърлото на празна гарафа. От израза на очите й му спря дъхът. Когато Анабел с все сила замахна към него, Дъфи бързо се стрелна край стената, избягвайки удара. Стъкленицата се пръсна до него. Тапетът се скъса на мястото, където се беше разбила гарафата, и по пода се посипа мазилка.

Лицето й беше разкривено от убийствена ярост. Той видя малки бели петна от пяна по устните й. Тя започна да го нарича с мръсни епитети. Те се сипеха върху него от нейната спазматично сгърчена уста.

„Сигурно е някакъв пристъп на лудост“ — помисли си Дъфи. Беше толкова шашнат, че заотстъпва заднешком от Анабел. Тя пристъпваше бавно насреща му, свивайки и разпервайки пръстите на протегнатите си ръце. При всяко стискане ставите й побеляваха. Внезапно се хвърли върху него като освободена пружина. Тялото й се стовари отгоре му с цялата си тежест и Уилям политна назад, загубвайки равновесие. Ръката на Анабел го стисна за гърлото с мълниеносно движение. Почувства остра, пареща болка, когато нейните дълги нокти се забиха в плътта му.

Замахна рязко и я удари с юмрук отстрани в челюстта. Не вложи сила, но все пак милувката си я биваше. Анабел клюмна, свлече се на колене и ръцете й се плъзнаха по предницата на сакото му, правейки немощен опит да се задържи. После се захлупи по очи.

Уилям направи крачка назад и извади носна кърпа. Грижливо избърса дланите си, след което я прибра.

— По дяволите! — изтръгна се от него.

Той я вдигна и внимателно я пренесе на леглото. Анабел лежеше отпусната, със затворени очи и дишаше тежко. Дъфи се убеди, че е напълно извън строя, преди да се заеме с обискирането й. Операцията му беше неприятна, караше го да се чувства като подлец, но той я опипа. Дръпна надолу колана й и откри онова, което търсеше — малък бележник, подвързан с червена кожа. Без да губи време да го разглежда на място, просто го пъхна акуратно във вътрешния си джоб, оправи дрехите й и я остави. Излезе от апартамента и повика асансьора от партера. Докато го чакаше да се качи, ушите му бяха наострени за всеки възможен шум от жилището. Изпита облекчение едва когато се озова на улицата. Забеляза един грамаден „Пакард“, паркиран на отсрещната страна на платното. Вътре нямаше никой. Пресече улицата и надникна вътре. Позна, че беше същата кола, която го беше следила. Принадлежеше на Анабел Инглиш.

— Виж ти! — възкликна. Играта започваше да надхвърля очакванията му. Повървя известно време пеша, сетне махна на едно минаващо такси. Даде адреса на Мак’Гайър. Когато автомобилът потегли рязко, Дъфи се облегна назад върху излъсканата кожа на седалката и извади бележника. Беше много чист. Всяка страница бе изписана със съвсем ситен шрифт. Само имена и адреси, като срещу всяко име имаше по няколко дребни цифрови отметки. Той прелистваше страниците и внимателно четеше всичко с надеждата да напипа някаква нишка. След петата си даде сметка, че се е задълбочил в списък на хора от нюйоркското висше общество. Продължи нататък. Нямаше никакво съмнение. От страниците изскачаха известни имена. Съпруги на банкери, борсови агенти, богати плейбои, дъщери на милионери, актьори и актриси, съветници, тук-там по някой съдия… — доста пълен поменик на личности с обществена тежест и значение. Уилям потърси името на Анабел Инглиш, но не го намери. Почеса се по главата, хванал бележника в ръка. Предположи, че ключът се крие вероятно в числата срещу съответните фамилии. Но не беше по силите му да го открие. Поради липса на по-добро хрумване ги преброи. Възлизаха на малко повече от триста души. В края на бележника нечетливо записани с молив се мъдреха име и адрес отделно от останалите. Той ги разчете с усилие: Олга Шан, клуб „Плаза Уондърленд“. Прибра тефтерчето в джоба си и се облегна назад със замислен вид. Каза си, че въпросната Олга би могла да е начало на вероятна следа.

Таксито отби до бордюра и Дъфи слезе. В лицето на шофьора имаше нещо познато. Изгледа го недружелюбно. Онзи му се ухили.

— Сигурно си влюбен в огън мадама — констатира той. — Последния път, когато те докарах на същия адрес, имаше нужда от носилка, а сега пък, с Божията милост, те е надрала здравата…

Дъфи му даде парите.

— В скоро време ще станеш антипатичен на някого — спокойно отвърна той.

Шофьорът на таксито се ухили още по-широко.

— Не ми пука! — каза.

Уилям го заряза и се заизкачва по стълбите към апартамента.