Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (13)

Тринадесета глава

— Как, по дяволите, се слиза от този полог? — попита джуджето.

Дъфи погледна към него, после към Клив и накрая към Джо. Клив и Джо държаха с небрежен вид револвери.

— Със скок — отвърна Дъфи. Той отиде при бюфета и започна да си налива питие.

Анабел се надигна, притисна се до стената и се вторачи в тримата на балкона.

Дребното човече прехвърли късите си крачка през парапета и се остави да падне. Приземи се на рамо с глухо тупване. Стана внимателно и изруга. После каза:

— Ти слез долу, Клив, а ти Джо, дръж под око тези пиленца и ги опушкай, ако започнат да буйстват. Нали ме чу, Джо? Рекох да ги гръмнеш, ако започнат да буйстват!

Джо се наведе от балкона и погледна надолу. Изглеждаше леко уморен.

— Да, чух те — каза. — Нащрек съм.

Клив тромаво се спусна от балкона, оставяйки черни следи по стената с върховете на обувките си.

Дъфи отпи от уискито и се почувства по-добре.

— Друг път не си се срещал с тези двамата, нали? — обърна се той към малчото. — Онзи изстиващият там беше Мърей Глисън, а червенокосата, дето седи на пода, демонстрирайки всичките си прелести, е Анабел.

Дребосъкът се ухили и рече:

— Боже, Боже, значи напредваш, а?

— Да — отвърна Уилям. — Е, щом като вече сте тук, по-нататък какво?

Клив се приближи до Глисън, преобърна го и го претърси. Намери тестето банкноти и бележника джобен формат. Занесе ги на малкия тип. Двамата съсредоточено се вгледаха в тефтерчето.

Дъфи загуби интерес към тях и пристъпи към Анабел. Заговори й съвсем тихо:

— Когато уби Олга, ти мина всякакви граници. Ще те разоблича дори да са ми необходими сто години за тази цел.

Тя се озъби и го заплю. Той вдигна ръка, погледна я, после направи крачка назад.

— Време ти е да се запознаеш със смъртта — каза той.

Джуджето протегна бележника към Клив и му рече:

— Би ли го пазил у себе си?

Хлапакът отговори утвърдително.

— По-добре му дай да търкаля обръчи — обади се Дъфи.

Дребосъкът го стрелна неодобрително с очи:

— Предишния път те предупредих да не му се подиграваш!…

— Ще му видя сметката на този гад! — заяви Клив.

Джуджето се почеса по главата, после вдигна поглед към Джо.

— Чу ли?

— Защо не? — ухили се онзи. — Клив от доста време не е пречуквал някого.

— Да, точно така — съгласи се малчото. От доста време… Да, добре, виж му сметката.

Клив бавно се извърна към Дъфи, който стоеше близо до стената. Лицето на Уилям беше напрегнато. Той леко издаде напред брадата си — мускулите на врата му изведнъж се бяха втвърдили.

— Дай му да се разбере! — намеси се Анабел от пода.

Клив и дребосъкът едновременно завъртяха глави в нейната посока. Дъфи угаси светлината приклекна и се хвърли наляво. Беше запомнил точно местоположението на кабелите, които захранваха двата лампиона. Посегна към тях, не напипа нищо, посегна повторно, улови ги и дръпна рязко. Почувства как те се провлачиха свободно.

— Не стреляйте! — нареди джуджето с режещ глас. — Само ченгетата ни липсват тук. Клив, застани до вратата! Аз ще запаля лампата.

Дъфи се ухили. Изправи се, като се ослушваше и за най-слабия звук. Тъмнината го караше да се усеща мъж.

— Слизам долу — обади се Джо.

— Почакай! — възпря го малкият тип. — Ще ти кажа кога…

Уилям безшумно тръгна към дребосъка. Щом прецени, че се е приближил достатъчно, спря. Съвсем близо до себе си чу стържене от кибритена клечка. Нагласи се и когато клечката лумна, цапардоса малчото точно в центъра на физиономията. Пламъчето падна на килима и угасна. С три бързи стъпки той се отдалечи от джуджето, което лежеше на пода след сблъсък с един стол. Джо стреля само веднъж. Беше доста точен. Дъфи долови прелитането на куршума покрай ръкава си.

Движейки се към вратата, той налетя на Клив. Хлапакът нададе пронизителен вик, но търсещите ръце на Уилям докопаха главата му и жестоко я фраснаха в стената. Онзи омекна.

— Побързай, Джо! — каза дребосъкът с изненадваща паника в гласа. — Той спипа Клив…

— Какво, по дяволите, мислиш, че мога да направя? Не виждам! — отвърна другият.

Хванал момчето за предницата на ризата, Дъфи рязко отвори вратата и излезе в коридора, влачейки го след себе си. Антрето тънеше в мрак. Той се върна със скок до вратата, намери ключа от външната врата и го превъртя. Тогава драсна клечка кибрит и перна с пръст копчето на електрическата лампа.

Клив лежеше като безформена маса, зашеметен. Неговите незрящи очи бяха втренчени в Дъфи. Той прерови джобовете му, откри банкнотите и бележника и ги прибра у себе си. После се изправи.

— Май ти дължа нещичко — рече тихо и като постави ходилото си върху обърнатото нагоре лице на Клив, натисна силно, бавно извивайки пета. Онзи се вкопчи с нокти в крака му и започна да пищи. — Ето, „сестричке“, отдавна си си го заслужил! — Дъфи прехвърли цялата си тежест върху дясното стъпало и рязко завъртя ток. Разнесе се хрущене и обувката му хлътна. Крясъците на Клив секнаха. Уилям се дръпна встрани, като изтри веднъж, сетне още веднъж крака си в мекия килим, оставяйки две дълги червени резки. Отвори входната врата, прекрачи навън в коридора и побягна надолу по стълбите, без да чака асансьора. Смътно се чуваше глухото бумтене от блъскащото по вратата рамо на Джо.

Излезе на улицата. Пак беше заваляло. Въздухът беше тежък и много задушен. Притича до „Буика“, дръпна вратата и се качи. После рязко потегли.

Улиците бяха по-малко натоварени. Върна се обратно в „Бронкс“ за два пъти по-кратко време. Остави колата в гаража и се спусна по стълбите към сутерена. Почука на вратата. Отключи я Гилрой. Едрите бели зъби на негъра блеснаха.

— Добре ли си? — попита той.

Дъфи кимна.

— Ела да пийнем — рече.

Гилрой го последва по коридора до тясната стаичка. Уилям седна на кревата и бутна шапката си назад към тила. Негърът приготви напитките, пристъпи напред и му подаде чашата. Застана в очакване. Лицето му беше сънено, но любопитно.

Дъфи разходи замислен поглед по него и се почеса по бузата, предизвиквайки лек стържещ звук. Накрая рече:

— Навярно ще ти хареса да се включиш в играта.

Гилрой повдигна рамене.

— Може би — отвърна. — В момента нямам никакво отношение към нея.

— Тази вечер очистиха Глисън — каза Дъфи, разклащайки уискито в чашата си. — Бях там, а също и бандата на Морган и съпругата на Глисън. Тя го застреля и се опита да го лепне на мене.

Очите на Гилрой се преобърнаха в орбитите си.

— Ще го припишат на твоя милост без проблеми — заключи той.

— Разбира се. Имат си причина. Задържам изнудване за един милион долара! — Дъфи извади бележника от джоба си и го хвърли на масата. Гилрой го взе, заинтригуван, и го заразглежда. Виждаше се, че не му говори нищо.

Уилям се зае да обяснява. Негърът седеше и слушаше, полупритворил черните си очи. Устните му бяха стиснати.

— Трябва да бъдеш внимателен! — рече в крайна сметка.

— Знам — каза Дъфи. Изправи се и започна да обикаля малката стая. — Ако Олга беше тук, щях да изчезна, но къде, по дяволите, да се дяна сега?

Гилрой прекара палеца си през страниците на тефтерчето.

— Няма да стигнеш далеч — предположи той.

Дъфи сви рамене.

— Не съм сигурен — рече. — Възможно е…

— Да не би да смяташ да продължиш?

Уилям спря да снове и се закова на място. Погледна строго Гилрой.

— Това до голяма степен зависи от тебе.

— Каква е моята роля? — запита негърът.

— Преди съвсем кратко време ти ми предложи своята команда. Мисля, че бих могъл да я използвам…

Гилрой приглади къдравата си коса.

— Как? — рече той. Беше много предпазлив.

Дъфи се наведе напред и почука с показалеца си по плота на масата.

— Ще ми се да изгоня Морган от града.

Цветнокожият тихичко подсвирна, докато си поемаше въздух.

— Ти си луд! — каза. — За подобен удар са нужни пари.

Уилям измъкна от джоба си тънката пачка банкноти и я сложи на масата. После взе от страничния джоб на сакото си десетте хилядарки, които беше прибрал от Джъс, и ги трупна върху останалите долари. Гилрой го наблюдаваше като хипнотизиран.

— Тридесет и пет бона достатъчни ли са? — попита Дъфи.

Онзи разхлаби яката си със своя тънък, черен пръст.

— Ще свършат работа — тежко произнесе негърът. — Откъде, да го вземат дяволите, се появи всичко това?

Дъфи загреба с длан парите и ги пъхна отново в джоба си.

— Паднаха ми от небето — поясни. — Какво решаваш? Ще се включиш ли?

Гилрой седна, наля пак чашите и запали цигара.

— Хайде да поговорим за тази история. Каква е идеята ти?

Уилям се приближи и също седна.

— Не знам — рече. — Просто копнея да прокудя този гаден тип Морган от града барабар с шайката му.

Негърът завъртя очи, сетне запита:

— Защо?

Дъфи стисна зъби.

— Той си мисли, че не е по силите ми да го направя. Така ми заяви. Е, ще покажа на този играч, че е заложил на губещ кон.

Гилрой кимна.

— Значи такава била работата, а?

— Да, такава е — потвърди Уилям.

— Няма да постигнеш много с ченгетата по петите си…

— Имам го предвид. Първата ми грижа утре ще бъде да си осигуря протекция.

— Протекция ли? Как ще се сдобиеш с нея?

— Чрез Инглиш! — Дъфи се облегна назад и отпи една дълга глътка от чашата си. — Ще размахам под носа му цялата афера, а после ще видиш как ще си ме пази.

— Не ти е празна главата — отбеляза Гилрой.

— Разбира се, че не е — отвърна Уилям. — Получа ли веднъж покровителство, ставам важна клечка. Със съответната защита и група като твоята ще мога да се справя с Морган.

— С Шеп и Шулц сме на линия — каза негърът.

— О’кей. Предлагам всички да се съберем след като се срещна с Инглиш.

Гилрой кимна и стана прав.

— Момчетата се отбиват насам около един часа. Ако успееш, ние ще бъдем тук по това време. — Той се запъти към вратата. — Няма да бъде лесно… — добави.

Дъфи го проследи с поглед как прекосява помещението.

— Не си се запознал с подробностите — каза. — Работата е опечена.

Гилрой кимна и излезе, придърпвайки вратата след себе си. Дъфи се надигна и съблече сакото си. На вратата се почука и мършавият тип провря глава.

— Някаква жена пита за тебе — съобщи той.

— Ясно. И си й казал, че съм тук.

— Отговорих й, че никога не съм чувал за тебе, но това не я разкара — поясни слабият мъж. — Настоя: „Предай му, че е Алис!“ или нещо от сорта… Така че се върнах и ето ме при тебе.

— Добре, за Бога! — облече сакото Дъфи. — Пусни я бързо вътре!

Онзи сви рамене и се отдалечи. Появи се отново, следван по петите от Алис. Уилям направи крачка към нея и взе ръцете й.

— О, скъпа… — започна той, но се спря.

— Сам ми каза — задъхано изрече тя. — Трябваше да те видя. Какво означава всичко това, Бил? Вестниците пишат, че си убил тази жена. С ей такива букви!…

Дъфи я потупа по ръката.

— Прекрасно е от твоя страна, че дойде — рече той, съпровождайки я до леглото. — Седни, малката. Остави краката си да отпочинат.

— Какво смяташ да правиш? — попита Алис. — Сам не ще нищо да ми каже.

Дъфи се ухили.

— И без това се е разприказвал прекалено много — отвърна. — Слушай, не съм убивал Олга. Беше инсценирано. Виж, мила, понатрупах парички. — Той извади доларите от джоба си и ги подхвърли в скута й.

Тя леко потрепери и скри ръце зад гърба си. Седеше и втренчено зяпаше парите.

— Махни ги! — възпротиви се енергично Алис.

Уилям се взря в нея.

— Виж! — наблегна той. — Някога да са ти попадали пред очите толкова много мангизи накуп? Тук са тридесет и пет бона.

— Махни ги! — повтори тя с почти истеричен тон.

Той взе парите с помръкнал поглед.

— Щом така искаш… — каза й.

Алис сложи ръка на рамото му.

— Ох, Бил, търсиш си белята! Нима не проумяваш? За Бога, моля те, откажи се!

Дъфи бавно прибра парите в страничния си джоб.

— Слушай сега… — поде той.

— Парите не са всичко — прекъсна го тя. — Знаеш го. Умолявам те, Бил, спри се! Убедена съм, че всичко ще бъде наред. Ще намерим някой да ти помогне да се върнеш на работа… Не продължавай с тази далавера.

Дъфи вдигна ръка. Алис зърна непреклонния блясък в очите му, отдръпна се от него и заплака.

— Ще доведа нещата докрай — рече той. — Години вече съм си все дребна риба. През целия ми скапан живот към мене се обръщат с „Ела тук, копеле такова!“, „Направи това, мърляч такъв!“, „Донеси онова, боклук такъв!“ С тази история вече е свършено. Противопоставям се на организация, за която се знае, че е опасна. О’кей, ще им се изрепча. Ще събера група, която да е два пъти по-опасна. Загряваш ли? Два пъти по-опасна! Когато постигна своето, аз ще бъда занапред големия бос. Как го намираш?

Алис се изправи.

— В името Божие, дръж Сам настрани от тази афера! — каза тя с разтреперан глас.

— Извинявай, скъпа — отвърна Дъфи. Обзе го внезапна нежност към нея. — Просто дадох воля на устата си. Направо съм бесен. Един изгонен от работа некадърник… Нали ще забравиш за това?

Алис го гледа в продължение на няколко секунди.

— Съзнавам, че ще се справиш — рече му. — Каниш се да причиниш болка на разни хора, но и теб самия ще наранят. Просто за да задоволиш своята дребнава гордост, своето невзрачно его. Не мога да ти попреча. Когато се умориш от тази игра, ела ни на гости. Но стой по-далече, докато не сложиш край на комбинациите си. В миналото много те обичах… Нали не би ме накарал да те намразя завинаги?

Тя потупа неговата опряна на масата ръка, след което излезе от стаята. Дъфи стоеше и се взираше в затворената врата. После за втори път съблече сакото си. Пристъпи напред и пусна резето. Събу с ритник обувките си и легна на кревата. Пресегна се, за да угаси лампата.

Дълго лежа в мрака, отдаден на размисъл. Накрая произнесе с приглушен глас:

— Някое красиво, горещо местенце с купища жълт пясък… С истински синьо небе и само ние двамата…

Протегна ръка към незаетата възглавница до себе си и лекичко докосна с пръсти хладната ледена материя.

Помещението изведнъж стана неприветливо и пусто.