Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (6)

5
Трагедията на победителя
(Януари — квинктил (юли) 46 г. пр.Хр.)

Публий Ситий бе римски конник от град Нуцерия в Кампания, богат и образован човек. Сред приятелите си имаше такива влиятелни мъже като Сула и Цицерон. Няколко несполучливи инвестиции в годините след консулството на Помпей Велики и Марк Крас го бяха подтикнали да се присъедини към кликата на Катилина срещу законното правителство на Рим. Основната причина за това бе обещаното от Катилина пълно отменяне на всички дългове. Неочаквано финансовите затруднения на Ситий станаха твърде сериозни, за да чака в Италия, докато Катилина поеме властта. Той бе принуден да избяга в Отвъдна Испания в началото на консулството на Цицерон и Хибрида. Това обаче не се оказа достатъчно далеч от Рим, затова той скоро се премести в Тинги, столицата на Западна Мавритания.

Тези напрегнати събития извадиха на показ качества, които Публий Ситий никога не бе подозирал, че притежава. Опитният търговец и спекулант се превърна в сладкодумен и способен наемник, който се зае с преустройството на войската на цар Бокх и дори със създаването на малка флотилия. Въпреки че владенията му бяха по-далеч от Нумидия, отколкото тези на брат му Богуд от Източна Мавритания, Бокх живееше в постоянен ужас от завоевателските наклонности на нумидийския цар Юба. Той бе решен да се превърне в следващия Масиниса и тъй като от изток земите му граничеха с римската провинция Африка, единствената възможност за разширение беше на запад.

След като подсили войската на Бокх, Ситий се зае с тази на Богуд. Печалбата си струваше труда: пари, собствена къща в Тинги, цял харем прекрасни наложници и никакви досадни търговски дела. Животът на уважаван военачалник определено бе за предпочитане пред лавирането между различните политически лагери в Италия!

Когато след прекосяването на Рубикон от Цезар нумидийският цар Юба се обяви за републиканците, Бокх и Богуд нямаха друг избор, освен да подкрепят Цезар. Публий Ситий вдигна мавританската войска в пълна бойна готовност и зачака развоя на събитията. За негово голямо облекчение Цезар победи при Фарсал, но скоро последва голяма тревога — оцелелите републиканци решиха да съсредоточат силите си в провинция Африка. Твърде близо до новия му дом!

Затова Ситий нае няколко шпиони в Утика и Хадруметум и зачака Цезар да нападне.

 

 

Кампанията на Цезар обаче започна с няколко неуспеха. Той и войската му бяха принудени да дебаркират в Лептис Майор, тъй като всички пристанища на север бяха силно укрепени от републиканците. Понеже в Лептис Майор нямаше подходящо пристанище, корабите трябваше да се приближат максимално до брега, та войниците да могат да скочат на плиткото. Цезар, разбира се, скочи пръв. Тук обаче прословутият му късмет го изостави: той се препъна и се просна по очи в стигащата до коленете вода. Ужасно предзнаменование! Хиляди гърла издадоха ужасен стон, през войската премина тревожен шепот.

Цезар бързо се изправи, вдигна ръце над главата си със стиснати юмруци, целите в пясък.

— Африка, държа те! — изкрещя той, превръщайки лошата поличба в благоприятна.

Той не забравяше и старото поверие, че Рим не може да победи в Африка, ако няма на своя страна някой Сципион. Метел Сципион бе в командването на републиканците, но Цезар беше обявил за свой заместник (чисто формално) Сципион Салвитон, презряна издънка от рода на Корнелиите Сципиони, когото бе измъкнал от един римски бордей. Това бе пълна глупост, съзнаваше Цезар: Гай Марий беше завладял Африка без никакъв Сципион в редиците си, макар че Сула бе от рода на Корнелиите.

Нищо обаче не можеше да се сравнява с тревогата от продължаващото недоволство сред легионите му. Към Девети и Десети в Сицилия се присъедини и Четиринайсети. Тогава той успя да потуши бунтарските настроения, но със стъпването им в Африка вълненията се възобновиха. Цезар строи размирните легиони, бичува неколцина и изля по-голямата част от гнева си върху петимата главни виновници за това положение, включително войнишкия трибун Гай Авиен. Те бяха натоварени с всичките си вещи на кораб за Италия, порицани, уволнени, лишени от всякакви права да получат земя и дял от плячката.

— Ако бях Марк Крас, щях да избия половината от вас! — изкрещя Цезар пред събраните мъже. — Вие не заслужавате милост! Аз обаче не мога да убивам мъже, които са се сражавали толкова храбро за мен!

Естествено, новината за размириците сред Цезаровите легиони достигна до ушите на републиканците. Лабиен ликуваше.

— Каква катастрофа! — сподели Цезар пред Калвин. — От осемте ми легиона три са съставени от неопитни новобранци, а на три от останалите пет не може да се има доверие.

— Ще се сражават за теб с целия си плам, както всеки друг път — увери го спокойно Калвин. — Ти имаш такова влияние над тях, за каквото глупаци като Марк Крас никога не са мечтали. Да, знам, че ти беше приятел, но пълководец, който избива собствените си войници, е глупак.

— Той бе твърде слаб.

— Добре, че и ти имаш слабости, Гай. Това е хубаво за всички. Великодушието ти няма да остане неоценено. — Калвин го потупа по ръката. — Няма да има повече бунтове. Можеш спокойно да обучаваш новобранците си.

Цезар се вслуша в този съвет и установи, че късметът отново е на негова страна. При една тренировка на трите си легиона той случайно се натъкна на Тит Лабиен и значителна републиканска войска. Успя да се измъкне благодарение на типичната си решителност. Лабиен престана да се перчи.

 

 

Вестите за тези събития достигаха до Публий Ситий. Той и двамата мавритански царе започнаха да се тревожат, че Цезар, разполагащ с много малко сили, ще претърпи поражение.

Какво, чудеше се Ситий, можеше да стори Мавритания, за да помогне? Нищо в провинция Африка, защото мавританската войска бе същата като нумидийската: състоеше се само от лека конница и се сражаваше с копия от разстояние, не в ръкопашен бой. А и корабите бяха твърде малко за транспортирането на войниците на хиляда мили по море. Затова Публий Ситий реши, че е най-добре да нападнат Нумидия от запад и да принудят цар Юба да защитава владенията си. Така републиканците щяха да се лишат от конницата и основния си източник на провизии.

В момента, в който чу, че наглият Ситий е нахлул в земите му, Юба изпадна в паника и трескаво се изтегли на запад.

„Не знам колко време можем да задържим Юба — писа Ситий до Цезар, — но се надяваме, че така ще те облекчим поне за малко.“

 

 

Цезар не пропусна да се възползва от облекчението. Той изпрати Гай Салустий Крисп с един легион на големия остров Церцина, където републиканците пазеха големи запаси от зърно. Макар че бе време за жътва, той нямаше достъп до африканското жито, защото латифундиите около река Баграда лежаха на запад от фронта на републиканците. Територията на Цезар около Лептис Майор бе най-бедна от цялата провинция, а земите на юг от Тапсос бяха още по-неплодородни.

— Републиканците забравиха едно нещо — сподели Цезар пред Салустий, вече възстановил се от пребиването с камъни в Абела. — Че Гай Марий насели Церцина със свои ветерани. Баща ми имаше най-голяма заслуга за това, така че церцинците много уважават името Цезар. Давам тази задача на теб, Салустий, защото твоето сладкодумие може да накара и птиците да слязат от небесата. Просто напомни на внуците и правнуците на Мариевите ветерани, че Цезар е племенник на Марий и че сега е моментът да му се отблагодарят. Използвай красноречието си и няма да се наложи да се биеш. Искам церцинците доброволно да ни предадат зърнените запаси на Метел Сципион. Така ще имаме храна за цялото ни пребиваване в Африка.

След като Салустий потегли на краткото си пътуване за Церцина, Цезар укрепи позициите си и започна да праща съчувствени писма до зърнените плутократи около Баграда и Катада, към които Метел Сципион се отнасяше неоправдано агресивно. След като взимаше безплатно зърното, което му бе необходимо, по непонятни причини Метел Сципион предприемаше политика на изгорената земя, като опустошаваше засетите за следващата реколта ниви.

— Изглежда — сподели Цезар пред Квинт Педий, — сякаш Метел Сципион е убеден в поражението на републиканците.

— Който и да победи, ще загуби — заяви мъдро Педий, който произлизаше от земеделски род. — Да се надяваме, че тази война ще свърши навреме, за да се засее втори път. Зимните дъждове тепърва предстоят, а пепелта е добра тор.

— Да се надяваме, че Салустий ще успее — отвърна Цезар.

Салустий и легионът му се върнаха след две нундини.

Той се разтапяше от удоволствие. Церцинците се бяха обявили на страната на Цезар и се съгласиха да пазят основната част от зърното на острова, да го защитават от републиканската флота и да изпращат на Цезар необходимите количества жито винаги когато пожелае.

— Прекрасно! — възкликна той. — Сега ни остава само да принудим противника да влезе в битка и да свършваме тази неприятна работа.

По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. В отсъствието на цар Юба нито Метел Сципион, нито Лабиен искаха да влизат в сериозни сражения с толкова непредвидим противник като Цезар, дори при положение, че ветераните му недоволстваха.

Цезар писа на Публий Ситий да оттегли войската си.

На практика чакането беше по-дълго, отколкото показваше календарът, защото по заръка на Цезар колегията на жреците вмъкна един допълнителен месец след февруари: двайсет и два дни. Този малък месец, наречен мерцедон, изглеждаше безкраен. Войската на републиканците стоеше около Хадруметум, а легионите на Цезар — край Лептис Майор. Бездействаха цели два месеца, докато Публий Ситий най-сетне получи писмото към края на март и се оттегли.

Юба побърза да се върне в провинция Африка.

 

 

Въпреки това Цезар с мъка принуди републиканците да влязат в сражение — толкова се бояха те от него. Нападаха, после бързаха да отстъпят, нападаха и пак отстъпваха. Много добре, нека бъде така! Цезар реши да нападне Тапсос откъм сушата. Градът не беше много далеч от Лептис Майор и вече се намираше под масивна морска блокада. Лабиен обаче го бе укрепил добре и той все още се държеше.

Следван от цялата републиканска войска, включително конницата на Юба, той настъпи към Тапсос в началото на април.

Типичните черти на блатистото, неприветливо крайбрежие дадоха на Цезар дългоочакваната възможност: равна, песъчлива ивица земя с широчина около два километра и дължина от няколко километра. От едната страна се намираше морето, от другата — солена лагуна. Силно развълнуван, но без да показва чувствата си, Цезар изведе войската си на това открито място.

Надяваше се Лабиен да не се досети защо е подредил хората си в агмеи квадратум вместо в обичайната колона от по осем човека в редица. При този строй войниците вървяха в няколко колони — така широчината се увеличаваше за сметка на дължината. Очакваше Лабиен да си помисли, че поради постоянната опасност от войската на републиканците Цезар просто иска да събере легионите си и да ги изтегли колкото се може по-бързо от незащитената ивица земя. Всъщност Цезар възнамеряваше да атакува.

В момента, в който противникът излезе на тясната песъчлива ивица, Лабиен се хвърли в атака. Основната част от пехотата начело с Афраний и Юба препречи пътя за отстъпление на Цезар, а Лабиен и Метел Сципион с конницата и бързо движещите се ветерани заобиколиха лагуната, за да го пресрещнат от другата страна.

Бойните тръби на Цезар зазвучаха. Войската му се раздели на две. Гней Домиций Калвин поведе едната половина назад и нападна Афраний и Юба, докато другата половин начело с Цезар и Квинт Педий продължи напред срещу Лабиен и Метел Сципион. Ветераните на Цезар бяха разположени в началото и края на строя, неопитните легионери вървяха в средата. При разделянето им опитните войници останаха в предните краища на двата отряда.

Битката при Тапсос бе триумф за Цезар. Милосърдието му не остана невъзнаградено. Всички ветерани, особено онези от Десети легион, се сражаваха ожесточено, може би по-добре от кой да е друг път в дългогодишната им кариера. В края на сражението на бойното поле останаха десет хиляди мъртви републикански войници и на организираната съпротива в Африка бе сложен край. Най-голямо разочарование за Цезар след Тапсос бе липсата на високопоставени пленници: Метел Сципион, Лабиен, Афраний, Петрей, Секст Помпей, управителят Атий Вар, Фауст Сула и Луций Манлий Торкват успяха да избягат. Също и цар Юба.

— Много се боя, че ще се преместят другаде — сподели Калвин. — В Испания например.

— В такъв случай ще отида в Испания — отвърна мрачно Цезар. — Републиканската кауза трябва да умре, Калвине, иначе Рим ще се върне отново към разбиранията на добрите люде.

— Тогава просто трябва да отстраниш Катон.

— Не да го отстраня, ако имаш предвид убийство. Аз не искам никой от тях да умре, най-малкото Катон. Останалите могат да осъзнаят грешките си, но не и Катон. Защо ли?

— Защото мозъкът му е увреден.

— И въпреки това той трябва да остане жив и да влезе в сената. Катон ми е нужен като експонат.

— Той няма да се съгласи.

— Просто няма да го осъзнава — обясни Цезар. — Смятам да напиша правилник за дебатите в сената и комициите: например да забраня обструкциите. Ще въведа лимит за времето на изказванията. И ще забраня обвиненията по отношения на членове на сената, освен ако няма ясни доказателства.

— Значи, напред към Утика, така ли?

— Напред към Утика.

 

 

Новините за поражението при Тапсос дойдоха в Утика с вестоносец от Метел Сципион, но само няколко часа след него започнаха да прииждат и бегълците от сражението, никой, от които не беше с по-висок ранг от младши военен трибун.

„С Луций Торкват и Секст Помпей ще потеглим за Хадруметум с флотата на Гней Помпей — гласеше кратката бележка на Метел Сципион. — Нямам представа къде ще отидем, но със сигурност няма да е в Утика, Марк Катоне, освен ако изрично не ни наредиш. Ако успееш да събереш достатъчно мъже, за да се противопоставиш на Цезар, ще се сражаваме с теб.“

— Ама нали войниците на Цезар се бунтували — измърмори мрачно Катон пред сина си. — Сигурен бях, че ще го победим!

Младият Катон не отговори. Какво можеше да каже?

След като писа на Метел Сципион да не спира в Утика, баща му се оттегли в стаята си. На следващата сутрин заедно с Луций Гратидий отиде да види бегълците от Тапсос, които се бяха събрали в един изоставен лагер в покрайнините на Утика.

— Имаме достатъчно хора, за да се изправим срещу Цезар — каза той на най-старшия от тях, един млад легат на име Марк Епий. — В града разполагам с пет хиляди способни, тренирани млади мъже, готови да се присъединят към вас. Ще ви осигуря и оръжие.

Епий поклати глава:

— Не, Марк Катоне, стига ни толкова. — Той потрепери, вдигна ръка и направи жеста за защита от Окото на злото. — Цезар е непобедим, вече сме сигурни в това. Заловихме един от центурионите на Десети, Тит, и Метел Сципион го разпита лично. Тит потвърди, че Девети, Десети и Четиринайсети са се бунтували два пъти от потеглянето им от Италия. Въпреки това Цезар ги включи в битката и те се биха като лъвове за него.

— Какво стана с центуриона Тит?

— Беше екзекутиран.

„Точно затова — помисли си Катон — не биваше да поставям Метел Сципион в командната палатка. Нито Лабиен. Цезар би простил на пленения центурион. Както би направил всеки нормален човек.“

— Добре. Предлагам всички да отидете на пристанището на Утика и да се качите на корабите, които чакат там — рече бодро Катон. — Те принадлежат на Гней Помпей, който, както научавам, възнамерява да отплава на запад към Балеарските острови и Испания. Сигурен съм, че няма да настоява да ви вземе със себе си, затова, ако искате да се приберете в Италия, кажете му.

Двамата с Луций Гратидий се върнаха в Утика.

Паниката от предния ден бе попреминала, макар че деловата атмосфера от управлението на Катон още не се беше възстановила. Най-изтъкнатите граждани стояха на главния площад и чакаха нарежданията му. Те, както и всички жители на града, обичаха много Катон заради справедливостта и готовността му да изслуша проблемите на всеки.

— Не — рече той с твърде мек за него глас. — Не мога вече да решавам вместо вас. Вие сами трябва да вземете решение, дали да се съпротивлявате на Цезар, или да поискате прошка. Ако се интересувате от мнението ми, мисля, че трябва да поискате прошка. Иначе градът ще бъде обсаден и ще сподели съдбата на Картаген, Нуманция, Аварикум, Алезия. При обсадите дори Цезар е по-способен от Сципион Емилиан. Съпротивата ще доведе до разрушението на този красив, невероятно богат град и до смъртта на много от достойните му жители. Цезар ще ви наложи голяма глоба, но вие сте достатъчно богати, за да я платите. Поискайте прошка.

— Ако освободим робите си и ги въоръжим, Марк Катоне, може да издържим блокадата — обади се един от гражданите.

— Това не е нито морално, нито законно — отвърна строго Катон. — Никой управник не може да заповяда на някого да освободи робите си против волята му.

— Ами ако освобождаването е доброволно? — попита друг.

— Тогава бих го приел. Съветвам ви обаче да не се съпротивлявате. Обсъдете го, след това ме уведомете.

Двамата с Гратидий се отдалечиха към каменната пейка до една чешма и младият Катон се присъедини към тях.

— Ще се съпротивляват ли, татко?

— Надявам се, че няма.

— Надявам се, че да — отговори плачливо Гратидий. — Ако се предадат, аз няма да имам какво да правя. Мисълта да коленича пред Цезар ми е противна.

Катон мълчеше и не сваляше очи от спорещите граждани.

Решението се взе бързо: Утика щеше да моли за милост.

— Повярвайте ми — рече Катон, — това е най-правилното. Въпреки че съм най-ожесточеният противник на Цезар, трябва да призная, че той е щедър човек и използва всяка възможност да прояви милосърдие. Никой от вас няма да бъде малтретиран или лишен от имота си.

Някои от големците решиха да избягат. Катон обеща да им осигури транспорт с републиканските кораби.

— Това беше — въздъхна той, след като се оттегли със сина си и Гратидий в трапезарията.

Статил влезе; изглеждаше разтревожен.

— Налей ми вино — нареди Катон на иконома Прогнант.

Останалите застинаха и обърнаха удивени погледи към домакина, който вдигна керамичната си чаша.

— Аз изпълних задачата си, защо да се сдържам още? — попита той; отпи и се задави. — Невероятно! — възкликна. — Загубил съм вкус към виното.

— Марк Катоне, имам лоши новини — рече Статил.

Като по сигнал слугите внесоха храната: пресен хляб, зехтин, печени птици, салати и сирена, късно грозде.

— Цяла сутрин си навън, Статиле — рече Катон, докато захапваше една кълка. — Колко е вкусно! И какви са тези тревожни новини?

— Конниците на Юба грабят из околността.

— Не съм очаквал друго. Хапни сега, Статиле.

 

 

На следващия ден дойдоха вести, че Цезар настъпвал бързо, а Юба се оттеглил към Нумидия. Катон се показа на прозореца, за да погледа пратениците на града, излезли да преговарят с победителя. Сетне обърна очи към пристанището, където войниците трескаво се товареха на корабите.

— Довечера — обяви той — ще се съберем на хубава гощавка. Само тримата, предполагам. Гратидий е добър човек, но не вярвам да е голям почитател на философията.

Той изрече тези думи толкова весело, че синът му и Статил се спогледаха озадачено: наистина ли се радваше толкова, че е изпълнил задачата си? И какво смяташе да прави занапред? Да се предаде на Цезар? Не, това бе немислимо. Въпреки това той не им беше наредил да събират малкото си дрехи и книги, не правеше никакви опити да си запази място на някой кораб.

В къщата имаше хубава баня. Катон нареди да му напълнят ваната и остана в нея дълго време. Когато излезе, трапезарията вече бе подредена за пиршеството и другите двама участници във вечерята вече лежаха на местата си: младият Катон на кушетката отдясно, Статил — отляво. Средната кушетка бе запазена за Катон. При влизането му другите двама зяпнаха от удивление. Дългата му коса и брадата ги нямаше. Той носеше сенаторската си туника с широка пурпурна ивица на дясното рамо.

Изглеждаше подмладен, макар че косата му вече бе съвършено бяла. Дългото въздържание беше възвърнало стария блясък на очите му, бръчките му бяха изчезнали.

— О, толкова съм гладен! — възкликна той, докато се наместваше на кушетката си. — Прогнанте, храна!

Мрачното настроение бързо се разсея. Веселостта на Катон бе заразителна. Когато Прогнант донесе от най-хубавото местно вино, той неохотно го опита и го обяви за добро; сетне само от време на време надигаше чашата.

След като на масата останаха само виното, два вида хубави сирена и малко грозде и всички слуги, освен Прогнант излязоха, Катон се облегна небрежно на лакът и въздъхна доволно.

— Атенодор Кордилион ще ми липсва — рече, — но ти, Марк, можеш да го замениш. Какво определя Зенон като реално?

„О, върнах се в училище“ — помисли си младият Катон и отговори, без да се замисля:

— Материалните неща. Онова, което можеш да пипнеш.

— Моята кушетка реална ли е?

— Да, разбира се.

— А Бог?

— Да, разбира се.

— А смята ли Зенон, че Душата е реална?

— Да, разбира се.

— Кое от всички реални неща се е появило първо?

— Огънят.

— А след него?

— Въздухът, после водата, после земята.

— Какво трябва да стане с въздуха, водата и земята?

— Трябва да се превърнат отново на огън в края на кръговрата си.

— Душата огън ли е?

— Според Зенон е, но Панетий не е бил на това мнение.

— Къде другаде намираме размисли за Душата, освен при Зенон и Панетий?

Младият мъж се затрудни, погледна за помощ Статил, който наблюдаваше Катон с нарастваща тревога.

— При Сократ чрез Платон — отвърна философът с треперещ глас. — Въпреки големите му разминавания със Зенон Сократ бил съвършен стоик. Той изобщо не се интересувал от материалното си благополучие, от топлината или от студа, от страстите на плътта.

— Тези размисли във „Федър“ ли са или във „Федон“?

Статил си пое дълбоко въздух и отговори:

— Във „Федон“. Та Платон описва думите на Сократ към приятелите си точно преди да изпие чашата с отрова.

Катон се изсмя и разпери ръце:

— Всички добри люде са свободни, всички лоши са роби; да погледнем „Парадоксите“!

Тримата се впуснаха в една от любимите дискусии на Катон и темата за Душата сякаш бе забравена. Статил трябваше да приеме епикурейската гледна точка, младият Катон — перипатетичната, а самият Катон, винаги верен на себе си, отстояваше стоическата. Репликите следваха една подир друга сред весел смях; убежденията на различните философски школи бяха толкова известни, че отговорите идваха почти машинално.

Чу се далечен тътен и Статил стана, за да погледне през прозореца на запад към планините.

— Наближава страшна буря — обяви. — Страшна.

Сетне отново се изтегна на кушетката и продължи да застъпва епикурейската теза за свободата и робството.

Виното оказваше влиянието си върху Катон, макар че той не забелязваше. Изведнъж захвърли чашата си през южния прозорец и изрева:

— Не, не, не! Свободният човек, който приема да робува по какъвто и да е начин, е злодей, това е! Няма значение какъв вид робство избира: разврат, чревоугодие, пиянство, педантизъм, алчност! Който робува на нещо, каквото и да е то, е лош човек! Слуга на Злото! Душата ще напусне тялото му толкова омерзена, толкова окаляна, че ще потъва, потъва, потъва чак до Тартар и ще остане там завинаги! Само Душата на добрия човек може да се издигне в ефира и да достигне владенията на Бог! Не на боговете! На Бог! А добрият човек никога не робува на нищо! На нищо! Нищо!

При тази пламенна реч Статил бе скочил на крака и се беше отдръпнал при младия Катон.

— Ако имаш възможност — прошепна, — промъкни се в спалнята и открадни меча му.

Младият мъж подскочи и се обърна ужасен към Статил:

— За това ли било всичко?

— Разбира се! Той е решил да се самоубие.

Катон седеше разтреперан, втренчен в другите двама. Внезапно се изправи и изтича в кабинета си; скоро се чу как рови между книжата си и хвърля свитъци на земята.

— „Федон“, „Федон“, „Федон“! — занарежда през смях.

Младият Катон втрещено съзерцаваше Статил. Философът го побутна:

— Хайде, Марк! Прибери меча му сега!

Младежът изтича в просторните покои на баща си и взе оръжието, закачено на една кука на стената. Когато се върна в трапезарията, пред очите му попадна Прогнант, стоящ с кана вино в ръка.

— Вземи това и го скрий! — извика младият Катон, като му подаде меча. — Бързо! Бързо!

Прогнант излезе тъкмо навреме. След миг Катон се върна в стаята със свитък в ръка. Хвърли го върху средната кушетка и се обърна към атриума.

— Стъмва се вече — установи. — Трябва да кажа новата парола на стражите при градските порти.

Сетне бързо излезе, като подвикваше на слугите да му донесат непромокаемото наметало — щеше да вали.

Бурята приближаваше. Трапезарията се озаряваше от синкавите отблясъци на мълниите, защото още никой не беше запалил лампи. Прогнант се върна с една свещ.

— Скри ли добре меча? — попита го младият Катон.

— Да. Господарят няма да го намери, бъди спокоен.

— О, Статиле, не може да го направи! Не бива да му позволим!

— Няма да му позволим. Скрий и своя меч.

Катон се върна след известно време, хвърли мокрото си наметало в един ъгъл и вдигна „Федон“ от кушетката. Сетне отиде при Статил, прегърна го и го разцелува.

После дойде ред на сина му. Колко чуждо бе усещането на бащината ръка около кръста му, на тези сухи устни върху лицето му. Той си спомни как се беше намъкнал в грубата рокля на Порция, когато баща им ги извика в кабинета, за да ги уведоми за развода с майка им заради прелюбодейството й с Цезар и че никога вече няма да я видят. Дори само за миг. Дори за да се сбогуват с нея. Малкият Катон бе плакал горчиво за майка си и баща му каза да не се разнежва излишно. Не си струвало да се унижава заради такава дреболия. Толкова много спомени имаше от такива жестоки моменти, когато баща му налагаше собствените си безмилостни етични норми на всички около него. И въпреки това, въпреки това колко се гордееше той, че е син на великия Катон! Затова сега се разнежи и заплака:

— Моля те, татко, недей!

— Какво? — изненада се той. — Да не чета „Федон“ ли?

— Няма значение — отвърна младият мъж. — Няма значение.

 

 

Душата, Душата, за която гърците смятаха, че е от женски пол. Колко логично му се струваше сега, заслушан в рева на бурята, че природата пригласяше на разбушувалите се сили в… „Сърцето? Ума? Тялото? Дори за това нямаме отговор, така че какво остава за Душата? За чистотата или омерзението й? За безсмъртието й? Трябва да имам доказателство, че съществува, неоспоримо доказателство!“

Той седна в едно кресло в осветената от няколко лампи стая и разгърна свитъка. Зачете бавно на гръцки — на Катон винаги му се беше удавало по-лесно да разчленява думите в гръцките текстове, отколкото в латинските. Защо, нямаше представа. Съсредоточи се върху въпросите на Сократ към Симий (Сократ учеше с въпросите си).

„Вярваме ли в смъртта?“

„Да“ — отвърнал Симий.

„Смъртта е отделяне на Душата от тялото. Смъртта е крайният резултат на това разделяне.“

„Да, да, да, така ще да е! Аз съм нещо повече от едно просто тяло. В мен се съдържа белият огън на Душата и когато тялото умре, Душата ми ще е свободна. Сократе, Сократе, осветли ме! Дай ми сила и увереност в онова, което смятам да извърша!“

„За да извлечем полза от знанията си, трябва да се разделим с телата си… Душата е създадена по подобие на Бог и е безсмъртна. Тя е мъдра, неделима и неизменна. Душата е вечна. А тялото е създадено по образа на човека. То е смъртно. То е глупаво, непостоянно и тленно. Можеш ли да отречеш това?“

„Не.“

„Значи, ако това, което казвам, е вярно, тялото трябва да изгние, а Душата не може.“

„Да, да, Сократ е прав! Тя е безсмъртна! Тя няма да се разпадне, когато тялото ми умре!“

Облекчен, Катон пусна свитъка в скута си и се загледа към стената, потърси с очи меча си. Отначало помисли, че липсата на оръжието е следствие от влиянието на виното, сетне разумът му, така изпълнен с илюзорни образи, осъзна истината: мечът го нямаше. Той остави свитъка на масичката, стана, приближи се до медния гонг в стаята и го удари с увитото в мек плат чукче. Усилен от гръмотевиците, звънът отекна в прорязвания от мълнии мрак.

Влезе един слуга.

— Къде е Прогнант? — попита Катон.

— Бурята, господарю, бурята. Децата плачат.

— Мечът ми го няма. Веднага ми намери меча.

Робът се поклони и излезе. След известно време Катон отново удари гонга.

— Мечът ми го няма. Веднага ми го намери.

Този път слугата го изгледа уплашено, поклони се и побърза да се оттегли.

Катон вдигна „Федон“ и продължи да чете, но думите вече не достигаха съзнанието му. Той стана и удари гонга за трети път.

— Да, господарю?

— Всички слуги да се съберат в атриума. Включително Прогнант.

Той излезе при тях и се обърна гневно към иконома:

— Къде ми е мечът, Прогнанте?

— Господарю, къде ли не го търсихме, но го няма.

Катон прекоси стаята толкова бързо, че почти никой не забеляза кога се е озовал в другия й край. Юмрукът му се стовари върху масивната долна челюст на иконома. Той падна зашеметен, но никой от другите слуги не понечи да му помогне. Те стояха разтреперани и плахо гледаха господаря си.

Младият Катон и Статил нахълтаха в стаята.

— Татко, моля тя, моля те — проплака младият мъж и прегърна баща си.

Той го отблъсна, сякаш вонеше:

— Нима съм луд, Марк, та ми отнемаш оръжието, с което мога да се защитя от Цезар? За глупак ли ме смяташ, че си посмял да скриеш меча ми? Аз не възнамерявам да го използвам, за да отнема собствения си живот, ако това си си помислил. Това мога да го направя лесно. Мога да се обеся или да си разбия главата в стената. Аз имам право да нося меч! Донеси ми меча!

Синът му избяга. Четирима слуги вдигнаха безжизнения Прогнант и го изнесоха. Само двама от най-нисшите роби станаха.

— Донесете ми меча — нареди им Катон.

Скоро се чу дрънчене. Дъждът бе намалял и сега отвън се чуваше само лек ромон; бурята се разразяваше над морето. Едно малко дете довлече меча. Държеше го с две ръце за дръжката и острието стържеше по пода зад него. Катон се наведе и вдигна оръжието. Увери се, че острието все още реже като бръснач.

— Аз отново съм достоен мъж — обяви той и се върна в стаята си.

Сега можеше отново да прочете „Федон“ и да вникне в смисъла му. „Помогни ми, Сократе! Покажи, че страхът ми е безпочвен!“

„Онези, които обичат знанието, усещат, че Душата им е просто прикачена към тялото, сякаш с лепило или карфици. Онези, които мразят знанието, не си дават сметка, че всяко удоволствие и всяка болка са като пирони, приковаващи Душата за тялото им. Така тя се подчинява на тялото и вярва, че всички нейни истини произлизат от него… Има ли противоположност на живота?“

„Да.“

„Кое?“

„Смъртта.“

„И как наричаме нещата, които нямат смърт?“

„Безсмъртни.“

„Душата има ли смърт?“

„Не.“

„Значи Душата е безсмъртна, така ли?“

„Да.“

„Душата не може да изчезне, когато тялото умре, защото тя не признава смъртта като част от себе си.“

„Това е. Върховната истина.“

Катон сви „Федон“, целуна го, сетне легна и потъна в дълъг безпаметен сън, докато бурята бавно заглъхваше над морето.

Среднощ се събуди от силна болка и изтръпване в дясната ръка. Той я погледна удивено, сетне удари гонга.

— Извикайте ми лекаря Клеант — нареди, — също и Бутас.

Агентът му дойде подозрително бързо. Катон го изгледа насмешливо и си даде сметка, че вече половината Утика знае, че префектът й си е търсил меча.

— Буте, иди на пристанището и се увери, че хората, чакащи да се натоварят на корабите, са добре.

Бутас излезе. Навън спря и прошепна на Статил:

— Не е възможно да мисли за самоубийство. Прекалено е загрижен за настоящето. Въобразяваш си.

Така прислугата се успокои, а Статил, който тъкмо мислеше да потърси помощ от Гратидий, промени решението си. Катон нямаше да е доволен, ако философът му прати центуриона да го моли да не се самоубива.

Лекарят Клеант дойде. Катон вдигна дясната си ръка:

— Счупих я. Превържи я, за да мога да си служа с нея.

Докато Клеант се занимаваше с тази невъзможна задача, Бутас се върна от пристанището, за да съобщи, че бурята е предизвикала хаос сред корасите и че бегълците са напълно объркани.

— О, горките! — възкликна Катон. — Виж ги пак на сутринта, Буте, и ела да ми кажеш какво става.

Клеант се изкашля плахо:

— Направих каквото е по силите ми, господарю, но може ли да остана в къщата още известно време? Научих, че икономът ти Прогнант още е в безсъзнание.

— О, той ли! Челюстта му е като камък. На тази проклетия съм си счупил ръката. Добре, погрижи се за него, щом трябва.

 

 

Сутринта Бутас му докладва, че положението на пристанището се е нормализирало. След като агентът си тръгна, Катон отново легна.

— Затвори вратата, Буте.

Веднага щом вратата се затвори, той взе меча, подпрян до този момент на леглото, и се опита да го забие по традиционния начин: с острието нагоре отляво в гърдите. Счупената ръка обаче не се подчиняваше дори когато махна шината. Накрая Катон просто прободе корема си и завъртя меча си така, че да нанесе максимални поражения на вътрешностите. Докато ръмжеше и кълцаше плътта си, твърдо решен да освободи чистата си и неосквернена Душа, продажното тяло изведнъж се изплъзна от контрола на волята му и се сгърчи силно. Катон падна от леглото, като бутна сметалото си върху гонга. Разнесе се силен, тържествен звън.

Слугите се стекоха от всички посоки начело със сина му, за да заварят Катон в локва кръв, с разпилени наоколо вътрешности. Сивите му очи бяха широко отворени, невиждащи.

Младият мъж закрещя истерично, но Статил, прекалено потресен, за да заплаче, забеляза, че очите на Катон потрепват.

— Жив е! Още е жив! Клеанте, жив е!

Лекарят вече бе коленичил до Катон. Вдигна очи към Статил и изрева:

— Помогни ми, глупако!

С общи усилия двамата събраха вътрешностите на Катон и ги вкараха отново в корема му. С тежки ругатни Клеант натъпка и разтръска кървавата маса, докато я понареди, и успя да затвори раната. Сетне взе кривата си игла и чист ленен конец и здраво заши страховития процеп с дузина шева.

— Организмът му е силен, може и да оцелее — заяви лекарят, докато оглеждаше резултата от усилията си. — Зависи колко кръв е изгубил. Трябва да е благодарен на Асклепий, че е в безсъзнание.

 

 

Катон се свести в ужасна агония. Зави пронизително от болка. Отвори очи и забеляза събраните около него: синът му — с отвратително, омазано със сълзи и сополи лице; Статил — хленчещ тихо; Клеант — тъкмо вдигаше ръце от един леген с вода; много роби, едно плачещо бебе, пищящи жени.

— Ще оцелееш, Марк Катоне! — възкликна триумфално Клеант. — Ние те спасихме!

Зрението на Катон се проясни. Той сведе очи към кървавата ленена кърпа върху корема си. Отмести плата с лявата си ръка, като очакваше да види вътрешностите си, но с удивление установи, че коремът му е закърпен с равен шев.

— Душата ми! — изкрещя той, потрепери и събра всички сили за тази последна битка в живота си.

С две ръце разкъса шевовете и задърпа блестящите си бледи черва.

Никой не направи опит да го спре. Застинали от ужас, синът, приятелят и лекарят му гледаха как се саморазкъсва, отваряйки и затваряйки безмълвно уста. Изведнъж през тялото му премина нов спазъм. Сивите му очи, все още отворени, загубиха блясъка си, ирисите му се скриха под разширяващите се черни зеници; накрая се появи лека златиста лъскавина — патината на смъртта. Душата на Катон отлетя.

 

 

Изгориха го на следващия ден на огромна клада с тамян, смирна, нард, канела и йерихонски балсам; тялото му бе увито в тирски пурпур и златовезано платно.

Самият той сигурно би заклеймил тази практика — Марк Порций Катон бе враг на всяко разточителство.

Бе сторил каквото можеше в този кратък период на подготовка за смъртта: беше оставил писма за бедния си сломен син, за Статил и за Цезар, парични подаръци за Луций Гратидий и все още безжизнения Прогнант, но нито дума за Марция, съпругата си.

 

 

Когато Цезар влезе в Утика с разстлано върху любимия му кафяв кон алено наметало, прахът на Катон вече бе събран, но самата клада още стоеше, черна, ароматна купчина сред смълчаните жители на града.

— Какво е това? — попита Цезар със свито сърце.

— Кладата на Марк Порций Катон Утикийски! — извика пискливо Статил.

Очите на Цезар бяха нечовешки. С каменно изражение той слезе от коня си и наметалото му се разстла изящно зад него. Видът му бе величествен, като на истински завоевател.

— Домът му? — попита той Статил.

Философът се обърна и го поведе.

— Синът му тук ли е? — поинтересува се Цезар, след като влезе, следван от Калвин.

— Да, Цезаре, но е твърде разстроен от смъртта на баща си.

— Самоубил се е, разбира се. Разкажи ми как стана?

— Какво има да разказвам? — вдигна рамене Статил. — Познаваш го, Цезаре. Нямаше да се подчини на никой тиранин, дори на най-милосърдния. — Той бръкна под туниката си и извади един свитък. — Това е за теб.

Цезар го взе, погледна печата. Сетне разгърна свитъка.

„Отказвам да дължа живота си на един тиранин, който се надсмива над Закона, като дава прошка на хората, сякаш Законът му осигурява правото да бъде техен господар. Законът не дава такова право.“

Калвин изгаряше от желание да прочете бележката и почти се беше примирил с мисълта, че няма да му се удаде възможност. Цезар смачка свитъка и го хвърли. Сетне погледна пръстите си, сякаш бяха на друг човек, пое си дълбоко въздух и процеди през зъби:

— Мразя те заради смъртта ти, Катоне, също както ти ме мразеше заради живота си.

Младият Катон се появи в помещението, подкрепян от двама слуги.

— Не можа ли да убедиш баща си да изчака поне да ме види, да поговори с мен?

— Ти го познаваш много по-добре от мен, Цезаре — рече младият мъж. — Той умря, както живя, много мъчително.

— Какво смяташ да правиш сега, след като баща ти е мъртъв? Знаеш, че цялата му собственост е конфискувана.

— Ще те помоля за прошка и ще намеря начин да преживея някак си. Аз не съм като баща си.

— Прощавам ти, също както щях да простя и на него.

— Мога ли да помоля за една услуга, Цезаре?

— Да, разбира се.

— За Статил. Може ли да се върне в Италия с мен? Баща ми му остави пари да отиде при Марк Брут, който ще го приюти.

— Марк Брут е в Италийска Галия. Статил може да отиде при него.

Така свърши всичко. Цезар се обърна и излезе. След като взе бележката, Калвин го последва. Един безценен документ.

Навън Цезар изведнъж се развесели, сякаш никога не е бил в мрачно настроение. Обърна се към Калвин:

— Е, не можех да очаквам друго от Катон. Той бе най-лошият ми враг, би направил всичко, за да ми попречи.

— Абсолютен фанатик, Цезаре. Още от раждането си, предполагам. Никога не е разбирал разликата между реалния живот и философията.

Цезар се засмя:

— Разликата ли? Не, драги ми Калвине, не разликата. Катон никога не е разбирал живота. Философията му помагаше да си обясни нещо, което така и не можеше да проумее. Тя му беше като учебник за това как да се държи. Бе избрал да стане стоик и затова все се стремеше към пречистване и самоотрицание.

— Бедната Марция! Какъв жесток удар.

— Жестокият удар за нея бе в това, че обичаше Катон, който отричаше любовта.

 

 

От висшето командване на републиканците до Испания стигнаха само Тит Лабиен, двамата Помпей и управителят Атий Вар.

Публий Ситий отново работеше усилено за царете Бокх и Богуд в Мавритания. В момента, в който научи за победата на Цезар при Тапсос, изпрати вярната си флота по море, а лично той нахлу в Нумидия по суша.

Метел Сципион и Луций Манлий Торкват се движеха с група кораби покрай африканското крайбрежие. Гней и Секст Помпей предпочетоха да плават в открито море и се насочиха направо към Балеарските острови. Лабиен пътуваше с тях, защото не се доверяваше на преценката на Метел Сципион, а най-вече защото не можеше да го понася.

Флотата на Публий Ситий срещна плаващите покрай брега кораби и ги нападна с такова настървение, че бягството бе невъзможно. Също като Катон Метел Сципион и Торкват предпочетоха самоубийството пред милостта на Цезар.

Нестройната нумидийска войска не беше достоен противник за нападащия Ситий. Той прегази лековъоръжените конници на Юба и продължи безпрепятствено по пътя си.

Марк Петрей и цар Юба бяха стигнали до столицата на Нумидия, Цирта, но завариха портите й залостени. Жителите на града се бояха твърде много от отмъщението на Цезар и не желаеха да ги пуснат вътре. Двамата мъже се подслониха в една вила на Юба недалеч от Цирта. Спогодиха се да потърсят смъртта си в дуел като най-достоен завършек на премеждията им. По-младият и силен Юба надделя и Петрей загуби живота си в дуела. Когато обаче се опита да причини собствената си смърт, царят на Нумидия установи, че ръцете му са твърде къси за целта. Наложи се един роб да му държи меча, докато той се набучи на него.

Най-трагичен бе завършекът на сина на Луций Цезар, който бе пленен и настанен в една вила край Утика, докато Цезар намери време да се заеме с него. Обслужваха го личните слуги на Цезар. Във вилата се пазеха и няколко клетки с диви зверове, намерени сред имуществото на Метел Сципион. Цезар възнамеряваше да ги използва в памет на мъртвата си дъщеря Юлия, защото сенатът бе отказал да организира заупокойни игри при погребението й. Отново заради Катон и Ахенобарб.

Може би вечното съмнение, съпътстващо този единствен член на рода на Юлиите Цезари, заел страната на републиканците, го разяждаше отвътре или той просто не беше с всичкия си. Независимо от причината Луций Цезар скоро събра около себе си група републикански легионери. Заедно с тях установи контрол върху вилата и изтезава и уби Цезаровите слуги. След като нямаше вече хора за жертви, той измъчва и уби животните. Легионерите напуснаха вилата, но Луций Цезар остана. Трибунът, изпратен да го види, го завари да обикаля из стаите, изцапан с кръв и бръщолевещ нечленоразделно. Също като Аякс след падането на Троя той явно мислеше, че животните са най-свирепите му врагове.

Цезар реши, че трябва да го изправи на съд с надеждата, че там ще обявят сина на чичо му за абсолютно невменяем. Докато чакаше процеса, Луций Цезар бе оставен под стража във вилата.

Справедливостта обаче възтържествува по-рано. Войниците, изпратени да оковат Луций Цезар Младши и да го заведат за делото в Утика, намериха затворника убит… но не от собствената му ръка. Кой бе извършил това деяние, остана пълна мистерия, но никой от Цезаровите подчинени дори за миг не си помисли, че диктаторът може да има пръст в тази работа. За Цезар се носеха много слухове, но не и в този случай. След като проведе погребението като върховен жрец, той изпрати праха на Луциевия син в Рим, но само с толкова обяснения, колкото смяташе, че бащата може да понесе.

 

 

Утика също получи прошка, но Цезар напомни на най-знатните граждани, че преди тринайсет години при първото си консулство той бе прокарал специален закон, облагодетелстващ града.

— Определям ви глоба от двеста милиона сестерции, които трябва да бъдат изплащани на шестмесечни вноски в продължение на три години. И не на мен, граждани на Утика. А пряко на римската хазна.

Огромна глоба! Осем хиляди сребърни таланта. Тъй като Утика не можеше да отрече, че е помагала на републиканците и е славила, обожавала и подслонила Катон, най-върлия враг на Цезар, най-знатните приеха смирено съдбата си. Какво можеха да направят, особено при положение, че парите трябваше да се платят директно на римската съкровищница? Този тиранин не смяташе да се обогатява.

Републиканците, собственици на латифундии по долините на Баграда и Катада, също пострадаха. Цезар веднага обяви имотите им на търг — по този начин всички производители на жито в провинция Африка щяха да бъдат негови клиенти. Смяташе тези действия за жизненоважни за благоденствието на Рим: кой знае какво можеше да донесе бъдещето?

След провинция Африка той се зае с Нумидия. Там разпродаде имуществото на цар Юба, след което напълно заличи царството от картата на света. Източните му територии, най-плодородните, бяха включени в провинция Африка под името Нова Африка. На Публий Ситий бе дадено парче хубава земя в западната част на Нова Африка като лично владение — при условие, че ще поддържа Цезар и неговите наследници. Богуд и Бокх получиха западните територии на Нумидия, но определянето на границата помежду им бе оставено на тях.

 

 

През последния ден на май той отпътува от Африка за Сардиния, като остави Гай Салустий Крисп за управител на римските провинции.

Пътуването отне двайсет и седем дни. Морето беше бурно, корабът му течеше, а ветровете го отнасяха ту прекалено на запад, ту прекалено на изток. Цезар не страдаше от морска болест, но тъй като плавателният съд се клатеше твърде много, не можеше нито да чете, нито да пише, нито дори да събере мислите си.

След като стъпи на сардинска земя, той повиши десятъка на поддържащия републиканците остров на една осма и наложи на град Сулцис специална глоба от десет милиона сестерции.

На втория ден на квинктил вече бе готов да отплава за Остия или Путеоли, в зависимост от това къде ще го отвеят ветровете. Пред бурите, които го връхлетяха обаче, съпътствалите го на отиване към Сардиния изглеждаха като нежен зефир. Цезар огледа пристанището на Карал и най-сетне се вслуша в молбите на капитана да изчакат на котва. Бурята продължи три нундини без прекъсване, но на твърда земя диктаторът поне можеше да чете и да пише и да навакса с огромната си кореспонденция.

 

 

Успя да събере мислите си едва след като отпътува за Остия. Вятърът духаше от югозапад, тъй че корабът щеше да стигне лесно устието на Тибър.

„Войната ще продължи, освен ако Гай Требоний в Отвъдна Испания не успее да залови Лабиен и двамата Помпей, преди да организират нова съпротива. По-способен мъж от Требоний не мога да намеря, но жалко, че провинцията му е толкова размирна след грабителското управление на Гай Касий. Това означава неприятности, Цезаре. Ти не можеш да свършиш всичко, а на всеки Гай Требоний в света се пада по един Гай Касий. На всеки Калвин — по един Антоний.“

„Испания е в ръцете на боговете. За момента няма смисъл да се безпокоиш за нея. Приеми просто, че досега всичко върви според желанията на Цезар, Африка затвърждава Фарсал в очите на света. Толкова много жертви! Толкова много талант и умения, похабени на бойните полета.“

„Ами «Федон»? Не беше лесно да изкопчиш цялата история от Статил, но лекият намек, че Цезар може би няма да изпълни обещанието си да го изпрати при Брут, развърза езика му и той издаде всички подробности по самоубийството на Катон. О, какво неизмеримо удоволствие да научиш, че калената, непоклатима стоманена персона на Катон е била толкова напукана отвътре. В последния си час той се е страхувал да умре. Първо е трябвало да почерпи уверения от «Федон», че ще живее вечно. Колко забавно. Този труд е написан на най-красивия, поетичен гръцки, но авторът му говори въображаеми неща и нито той, нито Сократ, великият философ, се отличават с особена логика на мисленето. «Федон», «Федър» и останалите са пълни със софизми, понякога очевидно неверни, и постигат все същата стара престъпна цел: достигат до заключения, които най-добре устройват автора им, не до върховната истина. Колкото до стоицизма, това е най-тесногръдата философия, защото кое друго мисловно течение е в състояние да роди толкова много фанатизъм?“

„Тук обаче изпъква един факт: Катон не можеше да стори нищо, ако не е сигурен, че след това ще се радва на вечен живот. Затова е потърсил потвърждение във «Федон». Цезар може да бъде доволен, защото той не копнее за задгробен живот. Какво друго може да е смъртта, освен вечен сън? Единственото безсмъртие, с което може да бъде дарен човек, е да живее в спомените на идните поколения за вечни времена. Цезар със сигурност ще сподели тази съдба, но той ще вземе всички мерки това да не се случи с Катон. Без Катон нямаше да има гражданска война. За това никога няма да му простя. За това Цезар никога няма да му прости.“

„О, със смъртта на Катон животът на Цезар става още по-самотен. Бибул, Ахенобарб, Лентул Крус, Афраний, Петрей, Помпей Велики, Курион. Рим се превърна в град на вдовици и Цезар вече няма истински противници. Как ще се справи Цезар без опозиция, която да го предизвиква? Ала не опозиция от страна на легионите му.“

„Легионите на Цезар. Девети, Десети, Дванайсети, Четиринайсети, с покрити със слава знамена, с достатъчен дял от плячката, за да осигури на редовите им войници място в третата класа на центуриите, а на центурионите им — във втората. И въпреки това те се разбунтуваха. Защо? Защото бездействаха, нямаха добри пълководци и станаха жертва на злосторници като Авиен. Защото някои хора сред тях им внушиха, че са в състояние да управляват командирите си. Те няма да получат прошка за неподчинението си — и още по-важно, деянието им не ще бъде забравено. Никой войник от непокорните легиони няма да стъпи повече на италийска земя или да получи пълния си дял след триумфите на Цезар.“

„След триумфите на Цезар. Цезар чака вече четиринайсет години триумфа си. Този, който му се полагаше, когато се върна като претор от Отвъдна Испания, му беше отнет от сената. Той го принуди да прекоси помериума, за да се кандидатира за консул, и така Цезар загуби командната си власт и правото си на триумф. Тази година обаче той ще има триумф, толкова бляскав, че триумфите на Сула и Помпей Велики ще изглеждат скромни, сиви. Тази година. Да, тази година. Ще има достатъчно време, защото тази година Цезар най-после ще сложи календара в ред, ще съчетае сезоните и месеците в рамките на 265-дневната година, като на всеки четири ще се вмъква по един допълнителен ден за компенсация на разминаването. Дори само това да стори за Рим, името на Цезар ще живее дълго след смъртта му.“

„Само така може да се постигне безсмъртие. О, Катоне, с твоя копнеж за безсмъртие на душата, с твоя страх от смъртта! Какво страшно има в смъртта?“

 

 

Корабът се заклати, извъртя се. Вятърът се смени, усили се, преориентира се от югоизток. Цезар почти усети миризмата на Египет, на Нил — сладникавия аромат на влажния чернозем около реката, на непознати цветя в чуждестранни градини, уханието на кожата на Клеопатра.

„Клеопатра. Да, тя наистина липсва на Цезар, макар той да си мислеше, че няма да изпита това чувство. Как ли изглежда малкият? Тя пише, че бил като Цезар, но той ще го прецени по-непредубедено. Син от Цезар, но не син римлянин. Кой ще бъде неговият син в Рим, мъжът, когото ще осинови по силата на римските закони? Каквото и да стане с Цезар, вече е крайно време той да направи завещанието си. Ала как е възможно да избереш между едно неизпитано, непознато шестнайсетгодишно момче и един мъж на трийсет и седем?“

„Моли се на боговете да ти дадат време за това решение.“

„Сенатът гласува диктаторски правомощия на Цезар за десет години, право на цензорство за три и право да обявява предпочитанията си за кандидатите при изборите за магистрати. Това бе добра вест преди потеглянето за Африка.“

„Един глас нашепва: «Къде отиваш, Гай Юлий Цезаре? И защо вече не виждаш смисъла в това? Дали защото си постигнал всичко, което искаше, макар и не по начина и със средствата, за които си копнял? Няма смисъл да съжаляваш за онова, което си сторил и не можеш да промениш. Не, то не може да се промени дори с милион златни корони, обсипани с рубини и смарагди и цял океан от перли.»“

„Ала без противници победата не е сладка. Как може да блесне Цезар, ако е сам?“

„Трагедията на победителя е, че остава сам след битката.“