Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (10)

9
Наследникът на Цезар
(Април — декември 44 г. пр.Хр.)

Легатите, народните трибуни и префектите, дори адютантите, обикновено произхождаха от влиятелни фамилии или се бяха отличили по някакъв начин в службата. Затова за тях не важаха ограниченията и дисциплинарните норми, установени за редовите войници и центурионите. Например те имаха право да прекратят военната си служба по всяко време.

Така, след като пристигнаха в Аполония в началото на март, Гай Октавий, Марк Агрипа и Квинт Салвидиен не бяха задължени да живеят в някой от огромните лагери с кожени палатки, разполагащи се по целия път от Аполониум до Дирахиум. Петнайсетте легиона, събрани от Цезар, изпълняваха обичайните си военновременни задължения, без да обръщат внимание на благородните мъже, които по-късно щяха да ги командват. Освен в битките те рядко се срещаха.

За Октавий и Агрипа настаняването не беше проблем. Те отидоха в къщата, запазена за Цезар, и заеха една скромна стаичка. Осем година по-възрастният Салвидиен още не знаеше каква функция ще изпълнява. Това трябваше да бъде определено от Цезар. Затова до идването на пълководеца Салвидиен бе подчинен на Публий Вентидий, който го настани в една къща, отделена за младшите военни трибуни, ненавършили още възраст, за да се кандидатират за войнишки трибуни. Проблемът беше, че стаята му вече бе заета от друг младши военен трибун на име Гай Меценат, който ясно обясни на Вентидий, че не желае да споделя жилището и живота си с друг като него, още по-малко пиценец.

Петдесетгодишният Вентидий също бе пиценец и беше страдал от подобно отношение. Като малък бе вървял в триумфалното шествие на бащата на Помпей Велики за победите му над италийците в Италийската война. Останал рано без баща, детството му беше преминало трудно и само бракът с богата вдовица от Розея Рура му бе дал шанс да се издигне. Тъй като Розея Рура имаше най-добрите мулета в света, той се зае с отглеждане на тези животни и ги продаваше на войската, на пълководци от ранга на Помпей Велики. Така си беше спечелил и презрителния прякор Мулион — Мулетаря. Поради липсата на образование и подходящ произход той напразно жадуваше за израстване във военната йерархия, макар че нещо му подсказваше, че има талант за пълководец. При пресичането на Рубикон Цезар вече го познаваше добре. Вентидий се присъедини към силите на бъдещия диктатор и зачака своя шанс. За съжаление Цезар предпочиташе да му дава интендантски длъжности, а не да му поверява командването на легиони. Вентидий обаче изпълняваше добре задълженията си. Независимо дали ставаше дума за уреждане настаняването на младшите трибуни или за осигуряването на храна, оборудване и оръжия за легионите, Публий Вентидий работеше съвестно, с неугасващата надежда, че един ден ще бъде пълководец. Заветната му мечта изглеждаше все по-близка — Цезар му беше обещал да го назначи за претор следващата година, а прегорите командваха войски, не изпълняваха функциите на интенданти.

Нищо чудно, че когато богатият благороден Гай Меценат дойде да се оплаква от недодялания пиценец, който трябваше да се настани в стаята му, Публий Вентидий никак не се впечатли.

— Отговорът е прост, Меценате. Постъпи както всеки друг на твое място. Наеми си жилище на собствени разноски.

— Да не мислиш, че нямаше да го направя, ако имаше свободни жилища? — възкликна Меценат. — Слугите ми се бутат в една барака!

— Лоша работа — измърмори без съчувствие Вентидий.

Меценатовата реакция на тази липса на съдействие сред командването бе типична за богат млад благородник — той не можеше да изгони Салвидиен, но и не възнамеряваше да се съобразява с него.

— И така, живея в една пета от стая, която е достатъчно голяма за двама обикновени трибуни — оплака се Салвидиен пред Октавий и Агрипа.

— Изненадвам се, че още не си го натикал в миша дупка — отбеляза Агрипа.

— Ако го направя, веднага ще отиде пред легатския съвет и ще се оплаче, че издевателствам над него, а аз не мога да позволя такива неща да накърняват репутацията ми. Не го познавате този Меценат, има стабилни връзки на всякакво ниво — отвърна Салвидиен.

— Меценат — измърмори замислено Октавий. — Странно име. Сигурно има древен етруски произход. Ще ми е интересно да видя що за птица е този Меценат.

— Страхотна идея — съгласи се Агрипа. — Да тръгваме.

— Не — спря го Октавий. — Предпочитам да отида сам. Вие двамата вървете да се поразходите.

Когато Гай Октавий влезе в стаята на младшите военни трибуни, Гай Меценат изненадано го погледна и се намръщи.

Четири пети от помещението бяха натъпкани с вещите на Меценат: легло с пухен дюшек, шкафче, пълно със свитъци, орехово бюро с изящни инкрустации, кресло в същия стил, кушетка, маса, масичка за вино, вода и закуски, койка за личния му прислужник и дузина големи сандъци.

Собственикът на този панаир изглеждаше всичко друго, но не и войник. Меценат беше нисък, дебел, червендалест, носеше скъпа вълнена туника и филцови пантофи. Тъмната му коса бе оформена в хубава прическа, очите му бяха черни, дебелите му влажни устни изглеждаха постоянно нацупени.

— Привет — поздрави Октавий и се облегна на един сандък.

Един поглед бе достатъчен на Меценат, за да прецени, че пред него стои равен. Той се изправи и се усмихна гостоприемно.

— Привет. Аз съм Гай Меценат.

— А аз — Гай Октавий.

— От рода на консула Октавий?

— Да, макар и от друг клон. Баща ми умря като претор, когато бях на четири години.

— Малко вино?

— Благодаря, не пия.

— Извинявай, че не мога да ти предложа стол, Октавий, но се наложи да се откажа от креслото за гости, за да освободя място за онзи пиценски дървеняк.

— Квинт Салвидиен ли имаш предвид?

— Именно. Пфу! Пълен голтак, има само един слуга. Сега заради него не мога да си поканя достойни гости.

— Цезар го цени много — отбеляза Октавий.

— Един пиценски неудачник? Съмнявам се.

— Външният вид понякога лъже. Салвидиен водеше конницата в битката при Мупда и спечели девет златни фалера. Когато тръгнем, ще бъде в личния щаб на Цезар.

„Колко е удобно да имаш толкова информация за намеренията на главнокомандващия“ — помисли си Октавий. Кръстоса крака, обхвана небрежно коляното си с ръце и любезно попита:

— А ти имаш ли някакъв военен опит?

Меценат се изчерви:

— Бях адютант на Марк Бибул в Сирия.

— О, републиканец!

— Не. Бибул просто бе приятел на баща ми — отвърна смутено Меценат. — Решихме да не се месим в гражданската война, затова се прибрах у дома в Арециум. Сега обаче положението в Рим с по-спокойно и възнамерявам да продължа с обществената си кариера. Баща ми смята, че е… ъ… политически разумно да натрупам малко опит във война зад граница. И така — заключи той, — ето ме тук.

— Май не си случил на добро място — отбеляза Октавий.

— Как така?

— Цезар не е Бибул. В неговата войска високият ранг не носи големи привилегии. Дори старшите легати като Квинт Педий не се радват на такъв разкош, какъвто виждам тук. Сигурно имаш и лични коне, но когато Цезар се движи пеша, дори старшите легати вървят. Да имаш боен кон е задължително, но прекаленият лукс няма да ти спечели голямо уважение.

Другият младеж се изчерви още повече, в сълзливите му очи се четеше нарастващо недоумение.

— Ама аз съм Меценат от Арециум! Моите предци ме задължават да държа на общественото си положение!

— Не и във войската на Цезар. Виж неговите предци.

— Ама ти за какъв се мислиш, та да ме поучаваш?

— За приятел, който би искал да те ориентира правилно. Ако Вентидий е решил да живееш със Салвидиен, това съжителство ще продължи с месеци. Единствената причина, поради която Салвидиен още не те е пребил, е, защото не иска да си спечели репутация на побойник преди началото на кампанията. Помисли добре, Меценате. Още след първите две битки той ще се издигне в очите на Цезар. Щом това стане, със сигурност ще те спука от бой. Може би зад добродушния ти външен вид се крие военен лъв, но се съмнявам.

— Ти какво разбираш, бе? Виж се, че още имаш жълто по устата!

— Така е, но не се заблуждавам за предпочитанията и обичаите на пълководеца си. Аз го придружавах в Испания.

— Адютант?

— Именно. При това адютант, който добре знае мястото си. В тази война обаче имам намерение да получа онова, което ми се полага, и това означава, че двамата със Салвидиен трябва да започнете да се разбирате. Салвидиен е важен за нас. А ти си изнежен глезльо, но по някаква причина ми харесваш. — Октавий махна към шкафчето със свитъци. — Виждам, че си човек на перото, не на меча. Съветвам те, когато Цезар дойде, да поискаш място като негов личен секретар. Гай Требаций няма да дойде и това ти дава възможност за добро израстване в кариерата.

— Кой си ти? — промълви отчаяно Меценат.

— Приятел — отвърна с усмивка Октавий и се изправи. — Помисли добре. Не позволявай богатството и образованието да ти създадат предубеждение към мъже като Салвидиен. Рим се нуждае от всякакви хора и в негов интерес е те да се уважават едни други. Върни излишните си вещи в Арециум и запази само книгите си. Освободи на Салвидиен половината стая и недей да живееш като паразит във войската на Цезар. Той не е толкова суров като Гай Марий, но все пак е доста строг.

Сетне кимна и излезе.

Когато възвърна способността си да разсъждава, Меценат заоглежда с премрежени очи мебелите си. Няколко сълзи капнаха върху голямото му удобно легло, ала Гай Меценат не беше глупак. Красивият младеж му бе повлиял по странен начин. У него нямаше надменност, нито презрение. Не бе загатнал с нищо за това, но нещо в поведението му говореше, че Октавий много добре разбира, че Гай Меценат изпитва интимна привързаност не само към жени, а и към мъже. Да, той със сигурност си даваше сметка, че Меценат се стреми да изгони Салвидиен не само защото се нуждаеше от уединение за интелектуалните си занимания. Е, в тази кампания се налагаше да задоволява половите си влечения само с жени. Единствено с жени.

И така, когато се върна след няколко часа, Салвидиен завари стаята лишена от всякакъв разкош. Гай Меценат седеше на обикновен сгъваем стол пред проста преносима масичка. Той посрещна съквартиранта си с протегната ръка:

— Приеми извиненията ми, скъпи Салвидиене. Щом се налага да съжителстваме дълго време, най-добре да бъдем в приятелски отношения. Аз съм разглезен, но не и глупав. Ако те дразня с нещо, не се притеснявай да ми го кажеш. Аз също ще бъда прям с теб.

— Приемам извинението ти — отвърна Салвидиен, който също поназнайваше нещо за човешкото поведение. — Октавий е бил тук, нали?

— Какъв е той? — поинтересува се Меценат.

— Племенник на Цезар. Той ли ти заповяда?

— О, не. Не е в негов стил.

 

 

До края на март Цезар още не беше пристигнал в Аполония, но това се отдаваше на пролетните бури, бушуващи с пълна сила. Всички смятаха, че поради лошото време не може да тръгне от Брундизиум.

На априлските календи Вентидий извика Гай Октавий при себе си.

— Току-що пристигна специален куриер с писмо за теб.

В тона му се усещаше известно неодобрение. Той не смяташе за уместно писмата на един обикновен адютант да идват със специален куриер.

Октавий взе свитъка, носещ печата на Филип. Сърцето му се сви от тревога, че нещо се е случило с майка му или със сестра му. Пребледнял, той се отпусна без покана на един стол до бюрото и погледна Вентидий с такова жално изражение, че добродушният мулетар преглътна забележките си.

— Съжалявам — извини се момчето, — краката ми се подкосиха. Мога ли да го отворя веднага, Публий Вентидий.

— Отваряй. Предполагам, че не е нищо сериозно.

— Не, лоши новини за Цезар.

Октавий счупи печата, разгъна листа и зачете. Когато свърши, хвърли писмото върху бюрото.

— Цезар е мъртъв. Убит е.

„Досети се още преди да отвори писмото“ — помисли си Вентидий и грабна листа. След като го прочете, загледа удивено получателя.

— Ала защо до теб? Такива новини! И откъде се досети? Да не си ясновидец?

— Не съм, Публий Вентидий. И не знам как се досетих.

— О, Юпитере! Какво ще стане с нас сега? И защо тази вест не беше изпратена до мен или до Рабирий Постум?

Очите на мулетаря се насълзиха; той закри лицето си с ръце и горчиво заплака.

Октавий се изправи и изведнъж захриптя.

— Трябва да се върна в Италия. Вторият ми баща пише, че ще ме чака в Брундизиум. Съжалявам, че новината бе изпратена първо на мен, но може би официалното писмо се е забавило.

— Цезар е мъртъв! — промълви Вентидий. — Мъртъв! Това е краят на света.

Младежът излезе и тръгна към пристанището, за да наеме кораб. Късото разстояние му създаде повече трудности, от който и да е друг път.

„Хайде, Октавий, не се оставяй на астмата сега! Цезар е мъртъв и идва краят на света. Трябва да науча всичко колкото се може по-скоро, не мога да чакам в Аполония.“

— Заминавам за Брундизиум — обяви той след час пред Агрипа, Салвидиен и Меценат. — Цезар е убит. Който иска да ме придружи, е добре дошъл. Наел съм достатъчно голяма лодка. Така и така няма да има поход към Сирия.

— Аз идвам — обяви веднага Агрипа и излезе от стаята, за да приготви единствения си сандък и да вземе единствения си слуга.

— С Меценат не можем да тръгнем — рече Салвидиен. — Ако войската остане тук, ние имаме работа. Може би ще се срещнем пак в Рим.

За Салвидиен и Меценат Октавий беше неузнаваем. Лицето му бе посиняло, но иначе имаше напълно спокоен вид.

— Не можах да се срещна с Епидий и другите си учители — рече той и извади една кесия. — Ето, Меценате, дай това на Епидий и му кажи да взима всичко и всички и да тръгват за Рим.

— Наближава буря — отбеляза тревожно Меценат.

— Бурите не можеха да спрат Цезар. Защо трябва да спират мен?

— Защото не си добре — престраши се да каже Меценат.

— Сред морето или в Аполония, така или иначе няма да се оправя. Ала болестите не бяха в състояние да спрат Цезар, така че защо да спрат мен?

Той излезе да провери дали багажът му е готов. Салвидиен и Меценат се спогледаха.

— Прекалено е спокоен — отбеляза Меценат.

— Може би — съгласи се замислено Салвидиен. — В него има твърде много от чичо му.

— О, забелязах го още при първата ни среща. Той обаче играе такава игра на нерви, пред каквато, ако вярваме на историческите книги, Цезар никога не е бил изправен. Историческите книги! Колко е ужасно, Квинте, че той вече е в историята!

 

 

— Ти не си добре — рече Агрипа, докато слизаха към пристанището срещу усилващия се вятър.

— Забранявам да говориш на тази тема. Ти си с мен и това ми стига.

— Кой би посмял да убие Цезар?

— Наследниците на Бибул, Катон и добрите люде, предполагам. Това няма да им се размине. — Октавий понижи глас така, че Марк Агрипа вече едва го чуваше: — Кълна се в Сол Индигес, Телус и Либер Патер, че на всяка цена ще потърся възмездие!

Лодката навлезе в открито море и Агрипа се превърна в болногледач на Октавий, защото личният му прислужник Скилакс страдаше от морската болест дори повече от господаря си. Съдбата на слугата обаче никак не вълнуваше Агрипа; той бе загрижен само за приятеля си. Между пристъпите на повръщане и суха кашлица Октавий наистина сякаш береше душа, но в момента не им оставаше друго, освен да продължават на запад към Италия — вятърът и вълните неуморно ги тласкаха в тази посока. Октавий поне не беше претенциозен пациент. Той просто лежеше на палубата, подпрян на една дъска, за да не пръска морската вода в лицето му. Единственото, което Агрипа можеше да стори за него, бе да държи главата му така, че да не вдишва от почти прозрачната течност, която повръщаше.

Агрипа откри в себе си странна решителност — да не позволява този хилав младеж да загине или да потъне в забрава сега, когато могъщият му чичо вече не можеше да го поддържа. Един ден Октавий щеше да бъде важен за Рим — когато навлезе в зрелостта си и навърши достатъчно години, за да влезе в сената.

„Той ще се нуждае от опитни войници като Салвидиен и мен — мислеше си Агрипа, — от хора на перото като Меценат и тогава ние трябва да го подкрепим, каквото и да се случи през годините, докато Октавий започне сам да се грижи за себе си. Меценат е твърде надут, за да служи на някого, но веднага след като приятелят ми оздравее, аз ще помоля Октавий да ме приеме за свой клиент и ще посъветвам Салвидиен да стори същото.“

Октавий се опита да се изправи. Агрипа го хвана за ръцете и го настани така, че да диша по-лесно; опъна наметалото си пред него, за да го пази от дъжда и морските пръски.

„Пътуването поне няма да е дълго — помисли си Агрипа. — Докато се усетим, ще сме в Италия. Стъпим ли на твърда земя, той вече няма да страда от морска болест, макар че астмата ще продължи да го мъчи. Откъде се взе тази проклета астма?“

На сушата обаче ги чакаше горчиво разочарование. Ветровете ги бяха издухали до Бариум, на двайсет и шест километра северно от Брундизиум.

С парите на Октавий Агрипа плати на собственика на лодката и свали приятеля си на брега. Скилакс ги последва, подкрепян от слугата на Агрипа Формион, изключително беден, но благороден човек.

— Трябва да наемем две колесници и веднага да тръгнем за Брундизиум — рече Октавий, чието състояние със самото му стъпване на твърда земя се беше подобрило значително.

— Утре — отсече Агрипа.

Едва се развиделяваше.

— Още днес тръгваме, Агрипа, няма да търпя възражения.

 

 

По време на пътуването астмата му се облекчи съвсем малко. Минуциевият път бе с хубава настилка, но колесницата все пак се теглеше от мулета. Въпреки това Октавий отказваше да правят каквато и да било почивка, освен за смяна на животните. Стигнаха до дома на Авъл Плавтий по залез.

— Филип не успя да дойде, наложи се да остане в Рим — обясни домакинът, докато показваше на Агрипа къде да занесе Октавий. — Изпрати обаче спешно писмо. Има едно и от Ация.

Октавий вече дишаше по-леко. Намести се удобно на възглавничките и протегна ръка към разтревожения Агрипа.

— Виждаш ли? — рече и се усмихна лъчезарно. — Знаех си, че с теб ще съм в сигурни ръце. Благодаря ти.

— Кога ядохте за последен път? — поинтересува се Плавтий.

— В Аполония — отвърна прегладнелият Агрипа.

— Къде са ми писмата — попита Октавий, който не бе заинтересуван от храната.

— Дай му ги да се успокои — каза Агрипа. — Може да се храни, докато чете.

Писмото от Филип бе доста по-дълго от кратката бележка в Аполония и съдържаше пълен списък на „Освободителите“. Също така уведомяваше Гай Октавий, че в завещанието си Цезар го е обявил за негов наследник и го осиновява.

„Не мога да разбера търпимостта на Антоний към тези хора, още по-малко зле прикритото му одобрение към онова, което сториха. Те получиха пълна амнистия и макар че Брут и Касий още не са се върнали в съдилищата си, за да продължат да изпълняват преторските си задължения, носят се слухове, че се канели да го направят. Всъщност предполагам, че вече щяха да са се върнали на работа, ако не беше онзи човек, който преди три дни се появи на мястото на кладата на Цезар. Нарича себе си Гай Аматий и твърди, че бил внук на Гай Марий. Със сигурност не притежава някакъв ораторски талант, защото изразните му средства са като на прост селяк.

Отначало той обяви пред тълпата (на Форума всеки ден се събират много хора), че Освободителите са престъпници и трябва да бъдат убити. Гневът му е насочен най-вече към Брут, Касий и Децим Брут, макар че по мое мнение Гай Требоний е най-големият злосторник.

Той не участва във физическото убийство, но беше мозъкът на заговора. Още първия ден Аматий възбуди гнева на тълпата и тя закрещя, искайки кръвта на убийците. При втората си поява той пожъна още по-голям успех и положението стана наистина напечено.

Вчера обаче, при третата изява на Аматий, беше най-зле. Той обвини Марк Антоний в съучастничество! Каза, че Антоний се бил договорил с Освободителите. Той изразявал публично подкрепата си за тях, за да получат прошка и от народа. Убийците се разхождали на свобода. Самият Антоний, подкрепян от Брут и Касий, бил приел твърде жестоки мерки срещу крадците, целият Рим помнел това. И така нататък. Тълпата се развилия.

Тръгвам за вилата си в Неапол, където ще те чакам. Току-що научих, че някои от Освободителите решили да напуснат Италия заради призивите на Гай Аматий. Цимбер побърза да замине за провинцията си. Стай Мурк, Требоний и Децим Брут последваха примера му.

Сенатът се събра, за да обсъди положението с провинциите и Брут и Касий присъстваха, очаквайки да чуят имената си като управители за следващата година. Антоний обаче постави на обсъждане само своята провинция, Македония, и тази на Долабела — Сирия. За продължаване на Цезаровата кампания срещу партите обаче не обелиха нито дума. Антоний проявява претенции към шестте легиона с опитни бойци, разположени в Западна Македония. Твърди, че сега били негови. За война срещу Буребистас и даките ли? Той не каза дали е така. Мисля, че просто иска да осигури собственото си оцеляване, ако се стигне до гражданска война. За останалите девет легиона не се взе никакво решение и те не бяха извикани обратно в Италия.

С помощта и по настояване на Цицерон (който се върна веднага след смъртта на Цезар и не спира да хвали Освободителите) сенатът се опитва да прекроява Цезаровите закони. Това е истинска катастрофа, пълна безсмислица. Приличат ми на малки деца, опитващи се да довършат започнато от майка им ръкоделие.

Преди да приключа, искам да засегна темата за твоето наследство. Октавий, умолявам те да не го взимаш! Приеми една осма и се откажи от осиновяването. Да се възползваш от наследството е равносилно на самоубийство. С Антоний, Долабела и Освободителите няма да оцелееш и година. Те ще те смачкат. Антоний е побеснял от яд, че не е включен в завещанието и най-вече, че е изместен от един осемнайсетгодишен младеж. Не мога да твърдя, че е съдействал на убийците на Цезар, защото няма доказателства, но със сигурност мога да кажа, че той е безскрупулен човек. Затова те съветвам да се откажеш от наследството на Цезар. Направи го, ако искаш да оцелееш, Октавий.“

Октавий остави писмото и захапа лакомо една пилешка кълка. Слава на всички богове, астмата най-после го беше поотпуснала. Той се чувстваше силен, способен на всичко.

— Аз съм наследникът на Цезар — обяви пред Плавтий и Агрипа.

Агрипа, който се тъпчеше, престана да се храни. Плавтий явно вече знаеше, защото го изгледа мрачно.

— Наследник на Цезар ли? — попита Агрипа. — Какво означава това?

— Означава — отвърна Плавтий, — че Гай Октавий наследява парите и имотите на Цезар, че ще се сдобие с невероятно богатство. Марк Антоний обаче очакваше той да е наследникът и сега никак не е доволен.

— Освен това Цезар ме осиновява. Аз вече не съм Гай Октавий. Името ми е Гай Юлий Цезар Филиус. — При тези думи Октавий грейна, очите му заблестяха. — Плавтий пропусна да каже, че като син на Цезар наследявам огромно влияние — и цялата му клиентела. Поне четвърт Италия и почти цяла Италийска Галия са мои подчинени, защото освен своите Цезар взе и всички клиенти на Помпей Велики.

— Точно затова вторият ти баща не иска да приемаш това ужасно наследство! — възкликна Плавтий.

— Ти обаче ще го приемеш — отгатна с усмивка Агрипа.

— Разбира се. Цезар ми се е доверил, Агрипа! За да ми даде името си, той е видял в мен сили и решителност да продължа неговата борба и да изправя Рим на крака. Той знаеше, че нямам възможност да наследя бойната му мантия, но това нямаше такова голямо значение за него, колкото бъдещето на Рим.

— Това е равносилно на смъртна присъда — изръмжа Плавтий.

— Името Цезар никога няма да умре. Аз ще се погрижа за това.

— Недей, Октавий. Моля те, недей — занарежда домакинът.

— Цезар ме удостоява с голямо доверие — повтори Октавий. — Как мога да не го оправдая? Ако той беше на мое място, щеше ли да се откаже? Не! Затова и аз няма да се откажа.

Цезаровият наследник счупи печата на писмото от майка му, хвърли му кратък поглед и го хвърли в огъня.

— Глупости — измърмори с въздишка. — Но тя винаги е била такава.

— Да разбирам ли, че и тя те моли да не приемаш наследството? — попита Агрипа, който беше продължил да се храни.

— Искала жив син. Пфу! Аз не възнамерявам да умирам, Агрипа, независимо колко го иска Антоний. Макар че защо ще иска смъртта ми, нямам ни най-малка представа. Независимо как ще се раздели наследството, той става извън завещанието. Може би не го преценяваме добре. Може би Антоний не се стреми към богатството, а към влиянието и клиентелата на Цезар.

— Ако наистина не възнамеряваш да умираш, яж — рече Агрипа. — Хайде, Цезаре, храни се! Ти не си як и жилав старец като осиновителя си, а в момента в стомаха ти няма нищо. Яж!

— Не можеш да го наричаш Цезар! — възрази Плавтий. — Дори да е осиновен, името му е Цезар Октавиан, не просто Цезар.

— Аз пък ще го наричам Цезар — заинати се Агрипа.

— А аз никога няма да забравя, че ти си първият, който ме е нарекъл така, Марк Агрипа — рече наследникът с неустановено име. — Готов ли си да минеш с мен през огън и вода?

Агрипа стисна протегнатата му ръка.

— Да, Цезаре.

— Тогава ще се издигнеш заедно с мен. Ще бъдеш известен и могъщ и ще избираш сред най-благородните дъщери на Рим.

— И двамата сте твърде млади, за да съзнавате какво правите! — изстена Плавтий.

— Напротив — възрази Агрипа. — А мисля, че и Цезар е знаел какво прави. Той е избрал много разумно наследника си.

 

 

Тъй като Агрипа имаше право, Октавиан остави плановете за блестящото си бъдеще и се съсредоточи върху яденето и най-сериозния си проблем в момента — астмата. В това отношение също бе получил подкрепата на Цезар — в лицето на Хапдефане. Египетският лечител му беше обяснил всичко за болестта с прости думи, но без голям оптимизъм. Нещо, което никой лекар преди него не бе правил. Ако наистина искаше да оцелее, той трябваше да следва неотклонно съветите на египтянина — от избягването на някои храни като мед и ягоди до потискането на отрицателните емоции. Прахът, цветният прашец и космите не можеха да се избягнат. Пътуванията по море също щяха да му се отразяват зле. Можеше обаче да потиска страха си, макар и да не беше много лесно с такава плашлива майка. Цезаровият наследник не трябваше да се бои от нищо, също като Цезар.

„Как ще нося името на Цезар, ако се изправя пред народа хриптящ и с посиняло лице? Аз ще преодолея този недъг, защото така трябва. Упражнения, това ми препоръча Хапдефане. Добра храна. Уравновесеност. Как е възможно един мъж, носещ името на Цезар, да е спокоен?“

Октавиан бе много изморен и спа дълбоко до предпоследния час преди съмване. Доволен бе, че можеше да се настани в самостоятелна стая. Когато се събуди, се чувстваше по-добре и дишаше по-леко. Отвън се чуваше тих ромон и той отиде до прозореца. Загледа дъжда, сетне вдигна поглед към облаците, носени от силния вятър. В този ден навън нямаше да има много хора. Улиците щяха да са пусти…

Мислите му продължиха да текат в тази безсмислена насока, докато един факт не изникна в съзнанието му и не го накара да се сепне. От наученото от Плавтий излизаше, че Брундизиум вече знае, че той е наследникът на Цезар, а също и цяла Италия. Вестта за смъртта на диктатора се беше разпространила като горски пожар. Вероятно и новината, че наследникът на Великия мъж е едно обикновено осемнайсетгодишно момче, бе достигнала до всяко кътче на страната. Това означаваше, че навсякъде, където се покаже, хората ще го посрещат с подобаваща почит, особено ако се представи като Гай Юлий Цезар. Е, той беше Гай Юлий Цезар! Никога повече нямаше да се представя по друг начин. Е, може би щеше да добавя едно „Филиус“ (Син) за яснота. Колкото до „Октавиан“ — това бе добър начин да разграничава приятелите от враговете. Така щяха да го наричат онези, които не признават новото му име.

Той остана при прозореца, загледан в дъждовните капки. Лицето му бе съвършено спокойно, не издаваше мислите му. В главата му обаче (същата голяма глава като на Цезар и Цицерон) мозъкът работеше трескаво. Марк Антоний изпитваше отчаяна нужда от пари и нямаше да получи никакви от Цезар. Съдържанието на Съкровищницата вероятно бе в сигурни ръце, но в съседната къща, в хранилището на банкера Гай Опий, един от най-верните поддръжници на Цезар, се пазеше значителна сума пари. Военната каса на Цезар. Там вероятно имаше около трийсет хиляди златни таланта — нали сам Цезар бе казал, че взима цялата сума, необходима за финансиране на една военна кампания. Трийсет хиляди таланта правеха седемстотин и петдесет милиона сестерции.

Колко пари е имало във всеки от онези големи фургони, теглени от по десет вола, които бе видял в Испания? Триста, четиристотин, петстотин таланта? Ето нещо, за което той нямаше никаква представа, а Цезар със сигурност го знаеше. С каква скорост можеше да се движи един такъв натоварен до горе фургон?

„Най-напред трябва да измъкна военните средства от хранилищата. Как? Направо. Просто ще отида и ще ги взема. Все пак аз съм Гай Юлий Цезар! Трябва да го сторя. Да, трябва да го направя! Ала дори да предположим, че успея да взема парите, къде ще ги скрия? Това е лесно — в собствените си имения край Сулмон, земя, която дядо ми е купил с дела си от плячката от Италийската война. Единственото, което се добива там, са дървени трупи, предназначени за пристанището Анкона. Ще покрия среброто с дъски. Трябва да го направя! Трябва!“

Той взе една лампа, влезе в стаята на Агрипа и го събуди. Като истински войник Агрипа спеше дълбоко и се будеше лесно.

— Ставай, трябваш ми.

Агрипа навлече туниката си, среса се, обу се и се намръщи при шума от дъжда.

— Колко таланта може да носи един голям военен фургон и колко вола са нужни, за да го теглят? — попита Октавиан.

— Един Цезаров фургон побира поне хиляда таланта и се тегли от десет вола. Зависи обаче как е разпределен товарът. Колкото е по-плътен, толкова е по-тежък. Състоянието на пътя също е важно. Ако ми обясниш какво си замислил, Цезаре, ще ти кажа повече.

— В Брундизиум има ли фургони и волове?

— Би трябвало. Тежките товари на войската още се превозват към Македония.

— Разбира се! — Октавиан се удари по бедрото, доволен от собствената си досетливост. — Цезар трябваше да вземе парите лично. Те са още тук, затова и фургоните с воловете са в града. Намери ми ги, Агрипа.

— Може ли да попитам какво ще правиш и защо?

— Ще откарам военната каса, преди Антоний да сложи ръце на нея. Тези пари са на Рим, но той ще ги използва, за да изплати дълговете си. Когато намериш колите и воловете, докарай ги в Брундизиум, сетне отпрати коларите. Спри първия фургон пред вратата на Опий, който живее в съседната къща. Аз ще организирам работата. Кажи, че си квестор на Цезар.

Агрипа излезе, загърнат с непромокаемо наметало. Октавиан отиде при Авъл Плавтий.

— Марк Агрипа излезе — рече, като се престори, че не се чувства добре.

— В това време? — изненада се Плавтий и подсмръкна. — Да търси някой бордей, предполагам. Надявам се ти да си по-разумен!

— Сякаш астмата не ми стига, а сега и главата започва да ме боли. Ще се наложи да остана на легло и да почивам. Съжалявам, че няма да съм в състояние да ти правя компания.

— О, ще се изтегна на кушетката в кабинета си и ще взема някоя книга. Затова изпратих жената и децата в провинцията, за да мога да чета на спокойствие. Смятам да последвам примера на Луций Пизон… О, ти още не си закусвал! — сети се изведнъж Плавтий. — Почивай, Октавий.

Младежът излезе на дъжда. Холът гледаше към една задна уличка, за да не се чува тракането на каруци от главната. Ако Плавтий се унесе в четене, нямаше да чуе нищо.

„Фортуна е с мен в това начинание — помисли си Октавиан. — Времето е идеално и богинята на късмета ме обича. Тя ще ми помага. Брундизиум е свикнал с кервани от каруци и преминаващи войски.“

 

 

В покрайнините на града лагеруваха две кохорти ветерани, които чакаха да бъдат разпределени по легионите. Бяха пристигнали твърде късно, за да се присъединят към останалите. Военният им трибун ги бе оставил сами да си търсят забавления — които в това време се състояха в игри на зарове, ашик и дама. Виното бе забранено след бунтовете в Десети и Дванайсети легион. Тези мъже никога не се бяха изправяли срещу пълководеца си и се бяха записали отново във войската, защото обичаха Цезар и очакваха добра кампания срещу партите. Сега, след смъртта му, те скърбяха и се чудеха какво ще стане с тях.

Незапознат с разположението на бараките в един военен лагер, дребничкият, загърнат с наметало посетител трябваше да разпита часовите, за да разбере къде е квартирата на главния центурион. Сетне се промъкна между дървените постройки и потропа на вратата на най-голямата от тях. Шумът, който се чуваше отвътре, утихна. Вратата се отвори. Пред Октавиан се изправи висок, як мъж, облечен с червена подплатена туника. Около масата седяха единайсет други мъже, които носеха подобни дрехи. Това означаваше, че пред посетителя стоят всички центуриони на двете кохорти.

— Отвратително време — рече мъжът, който отвори вратата. — Марк Копоний на твоите услуги.

Октавиан не отговори веднага. Първо свали наметалото си и остана по кожена ризница и поличка. Русата му коса бе влажна. Нещо в него накара единайсетте мъже да се изправят; защо, самите те не знаеха.

— Аз съм наследникът на Цезар, затова името ми сега с Гай Юлий Цезар — рече Октавиан.

Заоглежда обрулените в битки лица с големите си сиви очи и тънка усмивка, която им бе невероятно добре позната. Дванайсетте мъже възкликнаха удивено и застанаха мирно.

— Юпитере! Ти си досущ като него! — извика Копоний.

— Малко по-дребно копие, но се надявам да порасна — отвърна Октавиан.

— О, ужасно, ужасно! — рече един друг и очите му се насълзиха. — Какво ще правим без него?

— Ще изпълняваме задълженията си към Рим — отвърна делово Октавиан. — Затова съм тук. За да ви помоля да изпълните дълга си.

— Каквото кажеш, млади Цезаре, каквото кажеш — рече Копоний.

— Трябва да измъкна военната каса от Брундизиум колкото се може по-скоро. В Сирия няма да има никаква война. Надявам се, че вече сте си дали сметка за това, но засега консулите още не са разпоредили какво да правят с легионите от другата страна на Адриатика… или с хора като вас, които още чакат да бъдат прехвърлени. Затова мое задължение е да запазя парите на Рим. Адютантът ми, Марк Агрипа, ще събере фургоните и воловете за превозване на парите, но имам нужда от работна ръка, а нямам доверие на цивилните. Ще се съгласят ли хората ви да натоварят фургоните?

— О, с удоволствие, млади Цезаре, с удоволствие! Няма нищо по-лошо от бездействие в дъждовно време.

— Много мило — рече Октавиан и го удостои с усмивка, поразително напомняща Цезаровата. — В момента аз съм най-висшият военен в Брундизиум, но не искам да си помислите, че имам империум, защото нямам. Затова само ви моля да ми помогнете, не ви заповядвам.

— Ако Цезар те е обявил за свой наследник, млади Цезаре, и ти е предал името си, няма нужда да заповядваш — увери го Марк Копоний.

С помощта на хилядата мъже под негово командване шейсетте вагона се товареха по няколко едновременно. Цезар превозваше парите си на монети, не на кюлчета. Всеки талант под формата на шест хиляди двеста и петдесет денария бе опакован в брезентова торба с две дръжки, която се носеше лесно от двама войници. Товаренето ставаше бързо, по улиците нямаше жива душа. Сетне фургоните минаваха през една дъскорезница, където торбите се покриваха с талпи.

— По-разумно е да се замаскират по този начин — обясни Октавиан на Копоний, — защото нямам достатъчна власт, за да поискам военен ескорт. Адютантът ми ще наеме каруцари, но те няма да имат никаква представа какво возят. Ще дойдат едва след като вие си тръгнете. — Той посочи количка, натоварена с ленени торбички. — Това, Копоний, е скромен израз на благодарността ми. Ако харчите от тях за вино, не вдигайте много шум. Ако Цезар може да ви помогне по някакъв начин в бъдеще, не се колебайте да му кажете.

Така хилядата войници се върнаха в лагера си с количката. Там установиха, че Цезар е отделил по двеста и петдесет денария за всеки редови войник, по хиляда за всеки центурион и две хиляди за Марк Копоний. Основната парична единица в Рим бе сестерцията, но денариите се сечаха по-лесно. Всеки денарий се равняваше на четири сестерции.

— Вярваш ли му, Копоний? — попита един от ощастливените центуриони.

Копоний го изгледа презрително:

— Ти за глупак ли ме смяташ? Нямам представа какво с намислил младият Цезар, но той със сигурност се е метнал на татко си. Винаги на една крачка пред противниците си. А и каквото и да е замислил, не е наша работа. Ние сме Цезарови ветерани. Затова за мен всичко, което прави младият Цезар, е правилно. — Той постави показалец пред устните си. — Ние сме слепи и глухи, момчета. Ако някой пита, не сме видели нищо, защото не сме мърдали от лагера в този дъжд.

Останалите единайсет кимнаха в съгласие.

Шейсетте фургона тръгнаха по пустия Минуциев път. След Бариум продължиха по неравните каменисти пътища към Ларинум. Безценният „дървен“ товар се пазеше единствено от Марк Агрипа, облечен в цивилни дрехи. Коларите, които предпочитаха да вървят до водещите си животни, вместо да седят във фургоните, получаваха добро възнаграждение, но не твърде голямо, за да събуди любопитството им. Те просто се радваха, че са получили работа в този неблагоприятен сезон. Брундизиум бе най-натовареното пристанище на Италия и през него постоянно преминаваха стоки и войски.

 

 

Октавиан напусна Брундизиум цяла нундина по-късно и отиде в Бариум. Сетне продължи след фургоните, които бяха изминали изненадващо голямо разстояние за лошата настилка на обиколния път, който използваха. Когато ги настигна, научи, че Агрипа ги карал да вървят и през нощта, когато имало луна.

— Пътят е равен и няма много препятствия — обясни той. — Трудното ще започне, когато стигнем планината.

— Следвай тогава крайбрежието и навлез навътре едва когато видиш един непавиран път на шестнайсет километра южно от този за Сулмон. Той е безопасен, но не използвай други пътища. Аз ще избързам, за да се погрижа никой да не ни види и да подготвя добро скривалище.

За щастие местните жители не бяха много, защото владенията на Октавиан представляваха само гори. Квинт Номий, управителят на имението, още живееше във вилата, където навремето Ация бе водила болния си син през лятото. Октавиан реши, че най-сигурното място за фургоните ще е едно сечище на няколко километра от постройката. Ноний му обясни, че сега дърварите сечели другаде, а заради дивите зверове местните нямали навика да скитат из горите.

Октавиан с изненада установи, че дори на това затънтено място хората вече знаеха за наследника на Цезар. Ноний бе много доволен, защото обичаше това болнаво хлапе и майка му. Малко от местните обаче знаеха чии са тези гори, все още известни като „имението на Папий“, по името на предишния собственик.

— Фургоните са на Цезар, но хора, нямащи никакво право над тях, ще ги търсят под дърво и камък. Затова никой не бива да научава, че са в имението на Папий — обясни той на Ноний. — От време на време ще изпращам Марк Агрипа, за да взима по един-два от тях. Прави с воловете каквото щеш, но винаги дръж на разположение двайсет животни. Добре, че използваш волове да теглят трупите до Анкона, така присъствието им няма да направи впечатление. Важно е, Ноний — толкова важно, че животът ми зависи от твоето мълчание.

— Не се тревожи, малък Гай — успокои го старият управител. — Ще се погрижа за всичко.

След като се увери, че всичко е наред, Октавиан се върна на Минуциевия път при събирането му с Апиевия при Беневентум и продължи към Неапол, където пристигна към края на април. Завари майка си и Филип измъчвани от тревога.

— Къде беше? — проплака Ация; прегърна го и сълзите й намокриха туниката му.

— Лежах с лош пристъп на астма в някаква мизерна странноприемница на Минуциевия път — отвърна Октавиан, като се освободи от прегръдките й със зле прикривано раздразнение. — Не, не, остави ме, сега съм добре. Филипе, разкажи как стоят нещата. След писмото ти в Брундизиум не съм получавал никакви новини.

Филип го заведе в кабинета си. Той бе едър и хубав мъж, но през последните два месеца се беше състарил. Смъртта на Цезар го беше засегнала сериозно, не на последно място, като Луций Пизон, Сервий Сулпиций и неколцина други той поддържаше среден политически курс, за да е винаги на печелившата страна.

— Какво става с тъй наречения внук на Марий, Аматий? — поинтересува се Октавиан.

— Мъртъв е — отвърна намръщено Филип. — При четвъртата му поява на Форума Антоний доведе една центурия от Лепидовите войници. Аматий го посочи и се разкрещя, че това бил истинският убиец на Цезар. Войниците го хванаха и го затвориха в Тулианума. — Филип вдигна рамене. — Така и не се появи вече и тълпата най-сетне се разпръсна. На едно заседание на сената Долабела попита Антоний какво е станало с Аматий. Той отговори, че го екзекутирал. Долабела възрази, че Аматий бил римски гражданин и трябвало да бъде съден, но Антоний отвърна, че не бил римлянин, а избягал гръцки роб на име Хиерофил. Така всичко се потули.

— Това ясно показва какво правителство има Рим — отбеляза замислено Октавиан. — Явно не е разумно да обвиняваш скъпия Марк Антоний.

— Така мисля и аз — съгласи се мрачно Филип. — Касий се опита отново да засегне темата за преторските провинции, но пак му затвориха устата. Двамата с Брут на няколко пъти се опитаха да отидат в съдилищата си, но безуспешно. Дори след екзекуцията на Аматий тълпата не ги посреща добре, въпреки че ги амнистираха. О, Марк Лепид е новият върховен жрец.

— Избори ли е имало? — изненада се Октавиан.

— Не. Другите жреци го определиха.

— Това е незаконно.

— Вече не се знае кое е законно, Октавий.

— Не се казвам Октавий, а Цезар.

— Това още не е решено. — Филип стана, отиде до бюрото си и извади малък предмет от едно чекмедже. — Ето, това е за теб. Надявам се, не за дълго.

Октавиан го взе и го завъртя в треперещите си ръце. Красивият златен пръстен имаше прекрасен, царствен пурпурен аметист. Върху него бяха гравирани образът на сфинкс и думата ЦЕЗАР с огледални букви. Той го сложи на безименния си пръст и установи, че му е съвсем по мярка. По-едрият Цезар бе имал по-тънки пръсти. Неговите бяха по-къси и по-дебели. Обзе го странно чувство, сякаш духът на Цезар изпълваше тялото му.

— Това е предзнаменование! Сякаш е направен за мен.

— Правен е за Цезар. По поръчка на Клеопатра, доколкото знам.

— Аз също съм Цезар.

— Не бързай с това решение, Октавий! — сряза го Филип. — Народният трибун, убиецът Гай Каска и плебейският едил Критоний наредиха статуите от Цезаровия форум да бъдат свалени и закарани във Велабрума за унищожаване. Тълпата разбра, отиде в каменоделната и спаси статуите, въпреки че две бяха пострадали от чуковете. Сетне запалиха постройката и огънят се разпростря по Викус Тускус. Ужасен пожар! Половината Велабрум изгоря. Ала тълпата не се интересуваше. Неповредените статуи бяха върнати, а повредените — дадени на скулптор да ги оправи. Сетне тълпата започна да скандира с искане консулите да освободят Аматий. Разбира се, това бе невъзможно. Започна страшен метеж, най-жестокият, който съм виждал. Неколкостотин граждани и петдесет от Лепидовите войници загинаха, преди тълпата да се разпръсне. Стотина от бунтовниците бяха задържани. Разделиха ги на две групи. Римските граждани бяха хвърлени от Тарпейската скала, а негражданите — бичувани и обезглавени.

— Значи да искаш възмездие за убийството на Цезар е държавна измяна — промълви Октавиан. — Нашият Антоний показва истинската си същност.

— О, Октавий, той просто е жесток! Надали му хрумва, че действията му могат да се сметнат като насочени срещу Цезар. Спомни си какво направи във Форума, когато Долабела организираше уличните банди. Антоний отговаря на насилието с насилие, защото по природа е варварин.

— Мисля, че се стреми да заеме мястото на Цезар.

— Не съм съгласен. Той премахна диктаторския пост.

— Ако „цар“ е просто дума, „диктатор“ също е такава. Да разбирам ли, че сега никой не смее да изразява почитта си към Цезар, дори сред тълпата?

Филип се изсмя рязко:

— Ще им се на Антоний и Долабела! Не, нищо не може да спре обикновените хора. Долабела нареди олтарът и колоната да бъдат махнати от мястото на кладата, защото хората вече открито наричат Цезар „Дивус Юлиус“. Можеш ли да си представиш, Октавий? Почитат го като бог още преди камъните, на които беше изгорен, да изстинат!

— Дивус Юлиус — усмихна се Октавиан.

— Гола фраза — изръмжа Филип, на когото тази усмивка никак не му хареса.

— Може би, но защо не виждаш дълбокото й значение, Филипе? Народът почита Цезар като бог. Народът! Никой от управниците не ги е подтикнал. Всъщност управниците правят всичко възможно, за да прекратят тази практика. Народът толкова обичаше Цезар, че сега не може да приеме, че него вече го няма. Затова го възкресиха като бог — за да му се молят и да търсят утеха от него. Не разбираш ли? Така казват на Антоний, Долабела, Освободителите… пфу, как мразя това име! — че не смятат да забравят Цезар.

— Не се самозабравяй, Октавий.

— Името ми е Цезар.

— Никога няма да те нарека така!

— Един ден няма да имаш избор. Разкажи какво друго става.

— Антоний омъжи дъщеря си от Антония Хибрида за големия син на Лепид. Тъй като и двете деца са далеч от възрастта за женене, предполагам, че бракът ще продължи, докато бащите им не се скарат. Лепид замина като управител на Близка Испания и Нарбонска Галия преди малко повече от две нундини. Секст Помпей вече има шест легиона, затова консулите решиха Лепид да сложи ред в провинциите, докато още може. Доколкото се чува, Полион още се справя в Отвъдна Испания. Ако можем да вярваме на това, което чуваме.

— Ами тази велика двойка Брут и Касий?

— Напуснаха Рим. Брут предаде задълженията си на градски претор на Гай Антоний, докато… ъ… „се възстановява от тежко емоционално страдание“. Касий се преструва, че още изпълнява задълженията си на външен претор, като скита из Италия. Брут взе Порция и Сервилия със себе си. Чувам, че двете жени водели епични битки: със зъби, ритници и нокти. Касий излезе с оправданието, че искал да бъде по-близо до бременната Тертула в Анциум, но малко след заминаването му Тертула се върна в Рим. Така че вече никой не знае какво става с този брак.

Октавиан хвърли на втория си баща обезпокоителен пронизващ поглед:

— Значи навсякъде назряват неприятности и двамата консули не се справят особено добре.

Филип въздъхна:

— Не, никак. Макар че се сработват по-добре, отколкото би могъл да си представиш.

— Ами легионите?

— Антоний ги прехвърля постепенно от Македония. Ще остави само шестте най-способни за времето на управлението си там. Ветераните, които чакат да получат земи в Кампания, вече недоволстват, защото след смъртта на Цезар…

— … убийството на Цезар — поправи го Октавиан.

— След смъртта на Цезар чиновниците престанаха да им раздават земя. Антоний се принуди да отиде в Кампания и да възобнови раздаването. Още е там. Сега в Рим управлява Долабела.

— Ами Цезаровият олтар? Цезаровата колона?

— Нали ти казах, няма ги. Какво замисляш, Октавий?

— Казвам се Цезар.

— След всичко това още ли вярваш, че ще останеш жив, ако приемеш наследството?

— О, да. Аз имам Цезаровия късмет — рече Октавиан с тайнствена усмивка.

Човек, на чийто пръстен има сфинкс, може да си позволи известна загадъчност.

Октавиан отиде в стаята си и установи, че към нея са добавени още няколко, за да се превърне в апартамент. Вечно дипломатичният Филип се беше погрижил наследникът на Цезар да има необходимите удобства.

Октавиан се стараеше да размишлява трезво, макар че фантазията му се развихряше с пълна сила. Останалото, разказано от Филип, беше интересно, полезно, но бледнееше пред историята за Дивус Юлиус. Един нов бог, създаден от римския народ за самия римски народ. Въпреки ожесточената съпротива на консулите, дори с цената на много жертви, обикновените хора настояваха да им се разреши да почитат бог Юлий. Тази мисъл блазнеше Октавиан. Да бъдеш Гай Юлий Цезар Филиус беше прекрасно. Да си Гай Юлий Цезар Дивус Филиус (син на бог), бе невероятно.

„Това обаче е далечно бъдеще. Първо трябва да се утвърдя като син на Цезар. Копоний и центурионите му казаха, че съм като негово копие. Това не е така и аз го знам. Копоний се влияеше твърде много от чувствата. Той вероятно така и не успя да ме огледа по-отблизо. Любимият му пълководец беше рус, със светли очи, красив и благороден, нищо чудно да ме оприличи на него. Как обаче да убедя римския народ и войниците, че на моята възраст Цезар е изглеждал точно така? Не мога да се подстригвам късо, защото ушите ми определено не са като на Цезар, но главата ми е с форма като неговата. Мога да се науча да се усмихвам като него, да усвоя неговата походка, да махам като него, да излъчвам същата небрежност и увереност, на които ми дава право възвишеният ми произход. Кръвта на Марс и Венера тече и в моите вени.“

„Цезар обаче беше висок, а аз не ще порасна много повече. Може би още един-два пръста, но пак ще си остана нисък за мъж. Затова трябва да нося обувки с дебели подметки, но затворени, за да не си личи. Отдалече, както ще ме виждат войниците, ще изглеждам висок като Цезар.“

„Ще се погрижа всички мъже около мен да бъдат ниски. И ако представителите на моята класа ми се надсмиват, тяхна воля. Ще ям храните, за които Хапдефане каза, че помагат за удължаване на костите — месо, сирене, яйца — и ще правя упражнения за разтягане. С високите обувки ще ми е трудно да ходя, но така и походката ми ще бъде по-величествена, защото ще изисква повече физически усилия. Ще си слагам подплънки под туниките и ризниците. Имам късмет, че Цезар не беше грамада като Антоний; сега просто трябва да си създам външен вид.“

„Антоний ще се опита да блокира наследството ми. Куриатният закон за осиновяването няма да бъде изготвен скоро, но законът не ще има значение, ако се държа като наследник на Цезар. Като самия Цезар. До парите също ще ми е трудно да стигна, защото Антоний ще ми пречи. Имам достатъчно средства, но ми трябват още. Какъв късмет, че успях да измъкна военната каса! Чудя се кога този глупак Антоний ще си спомни за съществуването й и ще изпрати някого да я вземе? Старият Плавтий живее в блажено неведение, а ако чиновникът на Опий каже, че я е взел Цезаровият наследник, аз ще отричам. Ще кажа, че някой хитрец се е представил за мен. Все пак присвояването е станало в деня след пристигането ми от Македония, как бих могъл да го направя толкова бързо? Невъзможно! Как може едно осемнайсетгодишно хлапе да извърши нещо толкова дръзко, толкова… гениално? Ха, ха, не ме карайте да се смея! Аз съм астматик, а тогава и главата ме болеше, та се късаше.“

„Да, ще избирам внимателно пътя си и ще се спотайвам. На Агрипа мога да поверя живота си. На Салвидиен и Меценат имам по-малко доверие, но те също ще ми помагат, докато вървя по този неравен път с неудобните си обувки. Най-напред трябва да наблегна на приликата си с Цезар. Да се съсредоточа върху най-належащите задачи. И да чакам Фортуна да ми даде следваща възможност. Тя непременно ще го стори.“

 

 

Филип се премести във вилата си в Кума и там се проточи безкрайна върволица от посетители, нетърпеливи да видят наследника на Цезар.

Луций Корнелий Балб Стари дойде пръв, убеден, че младежът няма да оправдае доверието на Цезар. Тръгна си с коренно противоположно мнение. Момчето бе умно като финикийски лихвар и приличаше невероятно много на Цезар въпреки физическите си недъзи. Русите му вежди се движеха също толкова изразително като Цезаровите, лицето му напомняше на Цезаровото, също и жестовете му. Гласът му бе станал по-гърлен. Единствената информация, която Балб успя да измъкне от него, бе, че наистина възнамерява да наследи Цезар.

— Останах поразен — сподели Балб пред племенника си и свой делови партньор Балб Млади. — Има различен начин на действие, но притежава силната воля на Цезар, ще го подкрепя на всяка цена.

Сетне го посетиха Гай Вибий Панза и Авъл Хирций, определени за консули през следващата година, ако Антоний и Долабела не отменят разпорежданията на Цезар. Тъй като си даваха сметка за това, и двамата бяха доста разтревожени. И двамата бяха виждали Октавиан: Хирций в Нарбон, а Панза в Плаценция. Никой от тях нямаше особено високо мнение за него, но когато го зърнаха, очите им се разшириха от удивление. Кой би си помислил тогава, че този младеж прилича на Цезар? Сега той определено им напомняше за диктатора. Проблемът бе, че приживе Цезар засенчваше всички, а адютантът му нямаше навик да се набива на очи. Хирций веднага хареса Октавиан. Панза не бързаше да възлага големи надежди на момчето; беше убеден, че Антоний ще пресече амбициите му в зародиш. Никой от двамата обаче не сметна, че Октавиан се бои или че смелостта му е породена от незнание. Той имаше Цезаровия талант да планира бъдещето и не изглеждаше никак разтревожен от възможните неблагоприятни стечения на обстоятелствата.

Вилата на Цицерон, където бяха отседнали Хирций и Панза, се намираше до тази на Филип. Октавиан не направи грешката да чака адвокатът да го посети. Появи се лично у Цицерон.

Известният юрист го изгледа с непроницаемо изражение, макар че усмивката — о, как приличаше на Цезар! — накара сърцето му да подскочи. Цезар бе имал заразителна усмивка, затова беше доста трудно да й устоиш. На лицето на това момче обаче тя изглеждаше съвсем невинна.

— Добре ли си, Марк Цицероне? — поинтересува се Октавиан.

— И по-добре съм бивал, Гай Октавий, но съм бил и по-зле. — Цицерон въздъхна, неспособен да се сдържи; той бе роден, за да говори. — В момента съм много зает както с лични, така и с държавни дела. Брат ми Квинт наскоро се разведе с Помпония след дългогодишен брак.

— О! Тя не е ли сестра на Тит Атик?

— Точно така.

— Неприятна история, а? — попита съчувствено Октавиан.

— Ужасно неприятна. Той не може да й върне зестрата.

— Искам да ти изкажа най-искрените си съболезнования за Тулия.

Очите на Цицерон се насълзиха; той примигна.

— Благодаря ти много. — Адвокатът въздъхна. — Струва ми се, че беше преди цяла вечност.

— Много неща се случиха оттогава.

— Така е, така е. — Цицерон гузно изгледа госта си. — Моите съболезнования за Цезар.

— Благодаря.

— Така и не успях да го заобичам.

— Разбирам те.

— Не мога да скърбя за него. Смъртта му дойде толкова навреме.

— Не си имал причина да се чувстваш по друг начин.

И така, след тази кратка среща Цицерон реши, че Октавиан е доста мил младеж. Точно обратното на очакванията му. Тези красиви сиви очи не излъчваха нито хлад, нито надменност. Да, много симпатичен и скромен млад мъж.

Затова при следващите си посещения Октавиан се ползваше с цялото уважение на домакина и дори имаше възможност за по-продължителни беседи с великия адвокат.

— Наистина мисля, че момчето ме харесва — сподели Цицерон с Лентул Спинтер Младши. — Когато се върнем в Рим, смятам да взема младия Октавий под крилото си. Всъщност дори му намекнах, че съм готов да го направя, и той направо грейна от радост. Толкова е различен от Цезар! Единствената им прилика виждам в усмивката, макар че както чувам, някои го наричат въплъщение на Цезар. Е, не всеки е надарен с моята прозорливост, Спинтере.

— Говори се, че възнамерявал да приеме наследството.

— О, ще го направи. Ала това никак не ме тревожи. Защо да ме тревожи? — попита Цицерон и отхапа от една захаросана смокиня. — Наследникът на богатството и имотите на Цезар не струва колкото една… захаросана смокиня. Важно е кой ще наследи многобройните Цезарови клиенти. Наистина ли смяташ, че те ще тръгнат след едно сукалче, още с жълто около устата, зелено като пролетна трева, невинно като агънце? О, не твърдя, че младият Октавий няма перспективи, но дори на мен ми бяха нужни няколко години, за да достигна зрелост, а съм общопризнат за гений.

Общопризнатият гений бе поканен заедно с Балб Стари, Хирций и Панза във вилата на Филип.

— Надявам се вие да подкрепите мен и Ация в опитите ни да убедим Октавий да се откаже от наследството — рече Филип.

Макар да го сърбеше езикът да поправи баща си, че името му вече с Цезар, Октавиан нищо не каза. Вместо това се настани на най-крайното място на лектус имус и насила започна да се тъпче с риба, месо, яйца и сирене, като се обаждаше само ако го заговорят. Ала как няма да го заговорят? Нали той беше наследникът на Цезар!

— Определено не бива да го правиш — рече Балб. — Твърде е рисковано.

— Съгласен съм — подкрепи го Панза.

— И аз — намеси се Хирций.

— Вслушай се в тези мъдри мъже, малък Гай — замоли го Ация, седнала на единствения стол. — Моля те, вразуми се!

— Глупости, Ация — подсмихна се Цицерон. — Ние можем да си говорим каквото щем, но Гай Октавий вече е взел решение и няма да го промени. Решил си да приемеш наследството, нали?

— Да — отвърна спокойно Октавиан.

Ация стана и излезе, за да не се разплаче пред гостите.

— Антоний очаква да наследи Цезаровата клиентела — рече Балб на заваления си латински. — Това щеше да стане автоматично, ако Цезар го беше определил за наследник, но младият Октавий, ъ… усложнява положението. Антоний трябва да благодари на Фортуна, че Цезар не определи Децим Брут за наследник.

— Точно така е — съгласи се Панза. — Ала докато станеш достатъчно голям, за да се опълчиш срещу Антоний, скъпи ми Октавий, той вече ще е старец.

— Всъщност доста съм изненадан, че Антоний още не е дошъл да види братовчед си — сподели Цицерон и отвори една стрида, която до тази сутрин бе живяла в пълно неведение за скорошната си гибел в топлите води край Бая.

— Твърде зает е с разпределянето на земите за ветераните — обясни Хирций. — Точно затова брат му Гай прокара нов поземлен закон. Нали го знаете нашия Антоний? Твърде нетърпелив е. Затова измисли закон, който принуждава земевладелците да дават земята си за ветераните срещу нищожни суми.

— Цезар не действаше по този начин — намръщи се Панза.

— О, Цезар! — махна пренебрежително Цицерон. — Светът се промени, Панза, и Цезар вече го няма, слава на боговете. Както научавам, повечето сребро от хазната е отишло във военната каса на Цезар, а Антоний, разбира се, не може да пипне златото. Вече няма пари за Цезаровата система за компенсиране. Затова Антоний прибягва към такива драконовски мерки.

— Защо просто не вземе военната каса? — попита Октавиан.

Балб изсумтя презрително:

— Сигурно е забравил за нея.

— Някой трябва да му напомни.

— Данъците от провинциите скоро ще се внесат в хазната — отбеляза Хирций. — Цезар възнамеряваше да ги използва за закупуване на земя. Не забравяйте също, че наложи големи глоби на републиканските градове. Тазгодишните вноски вече трябва да са пристигнали в Брундизиум.

— Антоний наистина трябва да намине към Брундизиум — съгласи се Октавиан.

— Не му бери грижата на Антоний — усмихна се Цицерон. — Съсредоточи усилията си в изучаване на реториката. Това е пътят към консулството.

Октавиан се усмихна и продължи да се храни.

— Ние шестимата поне не притежаваме земи между реките Тернум и Волтурн — рече Хирций, който имаше удивителни познания за всичко. — Научих, че Антоний защитава своите земи. Конфискува само латифундии, не и лозя. Земята обаче не е от най-важно значение за него. На юнските календи възнамерява да поиска от сената да смени провинцията му Македония срещу Италийска и Отвъдна Галия. Лепид ще си запази Нарбонската провинция. Изглежда, че Полион ще продължи да управлява Отвъдна Испания и догодина, но Планк и Децим Брут ще бъдат сменени. — Като видя, че всички са насочили погледи към него, Хирций продължи да ги засипва с информация: — Ще поиска от сената и разрешение да си запази шестте опитни легиона от Македония, но да ги прехвърли в Италия през юни.

— Това означава, че Антоний няма доверие на Брут и Касий — рече замислено Филип. — Те наистина тръбят навсякъде, че са направили голяма услуга на Рим и Италия, като убиха Цезар, и търсят подкрепа навсякъде, но ако бях на Антоний, щях да се боя повече от Децим Брут в Италийска Галия.

— Антоний се бои от всекиго — вметна Панза.

— О, богове! — възкликна пребледнял Цицерон. — Това е пълна глупост! Не съм толкова сигурен за Децим Брут, но Брут и Касий със сигурност нямат никакво намерение да се опълчват срещу сената и народа на Рим! Нали и аз се върнах в сената, за да покажа на всички, че подкрепям сегашното управление! Брут и Касий са родолюбци до мозъка на костите си! Те никога не биха хвърлили искрата на бунта в Италия!

— И аз съм на това мнение — неочаквано се обади Октавиан.

— Добре, де, тогава какво ще стане с кампанията на Ватиний срещу Бурсбистас и даките? — поинтересува се Филип.

— О, тази идея умря заедно с Цезар — отвърна насмешливо Балб.

— Тогава по право Долабела трябва да вземе най-опитните легиони за Сирия. Всъщност там войната вече би трябвало да започва — отбеляза Панза.

— Антоний е решил да вземе шестте най-добри легиона в Италийска Галия — настоя Хирций.

— За какво? — запита Цицерон, който бе пребледнял и се потеше обилно.

— За да се защити срещу всеки, който реши да го смъкне от пиедестала му — обясни Хирций. — Вероятно си прав, Филипе, проблемите ще дойдат от Децим Брут в Италийска Галия. Достатъчно е да събере няколко легиона.

— О, няма ли край тази гражданска война? — възкликна Цицерон.

— Беше свършила, преди да убият Цезар — намеси се хладно Октавиан. — По това няма спор. След убийството на Цезар обаче всеки се стреми към властта.

Цицерон се намръщи. Момчето определено използва думата „убийство“.

— Поне чуждата царица и синът й са си тръгнали — добави Октавиан.

— Добре, че се отървахме от тях! — сопна се адвокатът. — Точно тя замайваше главата на Цезар с приказки за царуване! Подозирам, че го упояваше. Той все пиеше някаква смес, забъркана от онзи побъркан египетски шаман.

— Не тя обаче вдъхнови обикновените хора да боготворят Цезар — отбеляза Октавиан. — Това си е тяхно решение.

Другите мъже се размърдаха неловко.

— Долабела плати за премахването на олтара и колоната — обясни Хирций; сетне се засмя. — Само че реши да се презастрахова! Не ги унищожи, а ги пази в хранилище. Истина е!

— Има ли нещо, което да не знаеш, Авле Хирций? — попита през смях Октавиан.

— Аз съм писател, Октавиане, а хората на перото имат вроден нюх към всякаква информация; от клюки до предсказания. А консулите имат навик да обсъждат на глас държавните дела. — Последва поредната удивителна информация: — Чух също, че Антоний смятал да даде пълни граждански права на всички жители на Сицилия.

— Значи е взел голям подкуп! — изръмжа Цицерон. — О, това… това чудовище ми става все по-противно!

— Не мога да твърдя, че сицилианците са дали подкуп, но цар Дейотар със сигурност е предложил тлъст рушвет на консулите, за да възстановят Галатия в размерите й преди намесата на Цезар — вметна с усмивка Хирций. — Засега още не са взели решение.

— Даването на пълно гражданство на Сицилия прибавя цяла страна към клиентелата на един човек — рече замислено Октавиан. — Тъй като съм твърде млад, нямам представа какво е намислил Антоний, но добре разбирам каква голяма изгода има от това: гласовете на най-близката ни зърнодобивна провинция.

Слугата на Октавий, Скилакс, влезе, поклони се на гостите, сетне се приближи плахо към момчето:

— Цезаре, майка ти иска да те види спешно.

— Цезар ли? — възкликна Балб, след като Октавиан излезе.

— О, всичките му слуги го наричат Цезар — изръмжа Филип. — С Ация не сме съгласни, но той настоява. Не сте ли забелязали? Слуша, кима и се усмихва чаровно, сетне прави точно това, което си е наумил.

— Радвам се само, че момчето има такъв наставник като теб, Филипе — рече Цицерон, който се почувства доста неловко след тази информация. — Признавам, че щом научих за бързото му завръщане в Италия след смъртта на Цезар, си помислих, че смята да узурпира властта. Когато се запознах с него обаче, тези страхове преминаха. Той е смирен и не е толкова глупав, че да позволи на някого да го използва като маша.

— Повече се страхувам, че Гай Октавий ще използва другиго за маша — отвърна Филип.

 

 

След като Децим Брут, Гай Требоний, Тилий Цимбер и Стай Мурк тръгнаха за провинциите си, недоволството на Рим се съсредоточи върху двамата главни претори, Брут и Касий. След няколко плахи опита да излязат на Форума и да поемат задълженията си те се убедиха, че е по-добре да се откажат. Сенатът им беше отпуснал по петдесет ликтори без фасции, с които те само се набиваха на очи.

— Напуснете Рим, докато положението се поуталожи — посъветва ги Сервилия. — Ако не виждат лицата ви известно време, хората ще ги забравят. — Тя изсумтя насмешливо. — До две години ще можете да се кандидатирате за консули и никой няма да си спомни, че сте убили Цезар.

— Не беше убийство, а справедливо дело! — изкрещя Порция.

— Я млъквай — сряза я спокойно Сервилия.

Напоследък тя не се палеше много, защото усещаше, че печели войната. Порция се побъркваше все повече и повече.

— Ако напуснем Рим, все едно се признаваме за виновни — рече Касий. — Предлагам да останем.

Брут се разкъсваше от противоречия. От една страна, бе съгласен с Касий, но, от друга — искаше да избяга колкото се може по-далеч от майка си, която се държеше още по-зле след скъсването си с Понтий Аквила.

— Ще си помисля — рече уклончиво.

Той реши да се срещне с Марк Антоний, който изглеждаше способен да се справи с всякаква опозиция. Това явно се дължеше на факта, че сенатът, пълен с издигнати от Цезар мъже, виждаше в Антоний новия си водач. Благодарение на него Освободителите бяха амнистирани. Той бе на тяхна страна.

— Какво мислиш, Антоний? — попита Брут. — Ние нямаме никакво намерение да оспорваме властта ти, нито сегашното републиканско управление. Аз лично намирам премахването на диктаторския пост за много положителна мярка. Ако мислиш, че управлението ще е по-лесно без нас, мога да уговоря Касий да се оттеглим.

— Касий така или иначе трябва да напусне Рим — отвърна Антоний. — Една трета от мандата му на външен претор вече мина, а не е изслушал нито една жалба извън града.

— Да, това е ясно, но при мен нещата са различни. Като градски претор не мога да напускам Рим за повече от десет дни.

— О, ще намерим вратичка — успокои го Антоний. — Брат ми Гай изпълнява функцията на градски претор още от мартенските иди. Работата му не е много трудна благодарение на твоите предписания, които между другото според него са превъзходни. Той може да продължи да изпълнява тази длъжност.

— Колко дълго? — попита Брут, който имаше чувството, че някакво неустоимо течение го тегли все по-навътре и по-навътре в морето.

— Ще си остане ли между нас?

— Да.

— Поне още четири месеца.

— Ама… — възрази възмутено Брут — … така ще изпусна Аполоновите празненства през квинктил!

— Не квинктил — поправи го спокойно Антоний. — Юли.

— Искаш да кажеш, че месец юли ще продължи да се казва така?

Белите зъби на Антоний проблеснаха.

— Разбира се.

— Гай Антоний ще се съгласи ли да организира Аполоновите игри от мое име? Разбира се, аз ще ги финансирам.

— Естествено!

— Ще постави ли пиесите, които избера аз? Имам някои идеи.

— Ама, разбира се, скъпи ми приятелю!

Брут взе решение:

— В такъв случай ще помоля сената да ме освободи от преторските ми задължения за неопределено време.

— Още утре ще стане — увери го Антоний. — Така наистина е най-добре — добави, докато изпращаше Брут към вратата. — Нека народът да скърби за Цезар без лоши спомени.

 

 

— Чудех се колко още ще издържи Брут — сподели Антоний пред Долабела по-късно същия ден. — Броят на Освободителите, които още стоят в Рим, постоянно намалява.

— Ако не броим Гай Требоний и Децим Брут, те са пълни неудачници — изсумтя презрително Долабела.

— Требоний вече не ме притеснява. Той има достатъчно работа в провинция Азия. Децим Брут е този, който ме тревожи. Той е способен и има знатно потекло, а не бива да забравяме, че според диктата на Цезар по-догодина трябва да е консул заедно с Планк. — Антоний се намръщи. — Може да се окаже много опасен. Като наследник на Цезар той има власт да привлече поне част от бившите клиенти на диктатора. А в Италийска Галия такива има много.

— Глупости! Той е пълен некадърник!

— Цезар осигури пълни граждански права на всички жители на земите отвъд Падус, а след смъртта на Помпей Велики наследи и клиентите от нашата страна на реката. Готов съм да се обзаложа, че сега Децим се опитва да ги прикотка при себе си.

— Напълно си прав! — възкликна Долабела. — Юпитере! Мислех си, че Италийска Галия е лишена от войски, а тя била претъпкана с Цезарови ветерани! Най-способните. Вече са се установили и са създали семейства. Италийска Галия даваше най-добрите войници на Цезар.

— Именно. Нещо повече, чух, че онези, които се били записали за партската кампания, започвали да се прибират по домовете си. Моите шест ударни легиона още са в пълен състав, но останалите девет вече се разпадат. И не се връщат през Брундизиум, а минават пеша през Илирия, по няколко кохорти едновременно.

— Да не искаш да кажеш, че Децим вече събира войска?

— Наистина нямам представа. Мога само да кажа, че ще е най-разумно да държим Италийска Галия под око.

 

 

Брут тръгна от Рим на деветия ден на април, но не сам. Порция и Сервилия настояха да го придружат. След една изключително мъчителна нощ в главната странноприемница на Бовила на трийсетина километра от Рим на него му дойде до гуша.

— Не желая да прекарам с теб и една минутка повече — заяви той на Сервилия. — Давам ти две възможности. Или заминавай за Анциум при Тертула, или се връщай в Рим. Порция ще дойде с мен, но теб не те искам.

Сервилия се усмихна злобно:

— Ще отида в Анциум и ще чакам да дойдеш и да признаеш, че не можеш да предприемеш нищо без моя съвет. Без мен, Бруте, ти си пълен неудачник. Виж какво стана, като слушаш Катоновата щерка, а не майка си.

Така Сервилия отиде в Анциум при Тертула, а Брут и Порция се оттеглиха в малкото градче Лаиувиум, където, ако искаха да се насладят на планините, пред погледа им все се изпречваше огромната вила на Цезар.

— Мисля, че изборът на Цезар за наследник е много хитър — сподели Брут с жена си, докато вечеряха.

— Хитро ли? Мисля, че е пълна глупост. Антоний ще направи Гай Октавий на пух и прах.

— Точно това имах предвид — обясни търпеливо Брут. — На Антоний изобщо не му се налага да го прави. Колкото и да мразя Цезар, признавам, че единствената му грешка в живота бе освобождаването на ликторите. Не разбираш ли, Порция? Цезар избра толкова млад и неопитен човек, защото никой не желае да види в негово лице съперник. От друга страна, момчето наследи всички пари и имоти на Цезар. Октавий няма да се набива на очи още двайсетина години и ще си живее спокойно. Вместо да избере най-високото дърво в гората, Цезар посади едно семенце за бъдещето. Парите и имотите му ще бъдат вода и тор за това семе, то ще расте и на никого и през ум няма да му мине да го отсече. Всъщност той се погрижи по този начин да се появи един нов Цезар. — Брут потрепери. — Това момче сигурно има много общо с диктатора, много качества, от които той се е възхищавал. Затова след двайсетина години от сенките ще изпълзи един нов Цезар. Да, много хитър ход.

— Говори се, че Гай Октавий бил женствен слабак — отбеляза Порция и целуна съпруга си по набръчканото чело.

— Много се съмнявам, скъпа. Добре познавам Цезар.

— Смяташ ли да кротуваш сега? — попита тя и така измести разговора към любимата си тема.

— Не — отвърна спокойно Брут. — Изпратих на Касий писмо, в което го уведомявам, че смятам да напиша обръщение до всички италийски градове от името на двамата. Ще кажа, че сме действали в техен интерес, и ще ги помоля за подкрепа. Не искам Антоний да си помисли, че сме беззащитни само защото сме извън Рим.

— Браво! — възкликна доволно жена му.

 

 

Не всички градове в Италия обичаха Цезар. В едни райони привързаността към републиканците бе довела до загубата на много земи, в други римляните просто не се ползваха с голямо доверие. Затова на някои места призивът на двамата Освободители бе приет добре. Дори се събираха доброволци, готови да се опълчат срещу Рим и целия държавен ред.

Това положение доста разтревожи Антоний, особено когато той напусна Рим и отиде в Кампания, за да се занимае със земята на ветераните. В самнитската част на този плодороден регион упорито се говореше за нова италийска война под командването на Брут и Касий. Затова Антоний изпрати на Брут кратко писмо, в което го уведомяваше, че съзнателно или не, двамата с Касий подготвят въстание и направо си просят да бъдат изправени на съд за измяна. В отговор на това Брут и Касий изпратиха нов призив до италийските градове, в който умоляваха жителите им да не им предлагат никакви войски и да мируват.

Освен вечната омраза на самнитите към Рим в страната още имаше гнезда на републикански привърженици, които гледаха на двамата като на спасители. За Брут и Касий това не беше добре, защото те нямаха ни най-малко желание да оглавяват въстание. В едно такова „гнездо“ се спотайваше големият приятел на Помпей Велики, военен префект и банкер Гай Флавий Хермицил. Той отиде при Атик и поиска този изтъкнат плутократ да оглави група от заможни люде, готови да финансират Освободителите за някакви неясни цели, известни само на Хермицил. Атик учтиво отказа:

— Едно е да помогнеш лично на Брут и Сервилия, друго е да подклаждаш обществената ненавист.

Атик побърза да уведоми консулите за предложението на Хермицил.

— Това решава нещата — заяви Антоний пред Долабела и Авъл Хирций. — Догодина няма да управлявам Македония. Ще остана тук, в Италия, с шестте си легиона.

Хирций вдигна вежди:

— Италийска Галия ли искаш да управляваш?

— Да. На юнските календи ще поискам от сената Италийска и Отвъдна Галия. Ще оставя шестте опитни легиона около Капуа. Това би трябвало да вразуми Брут и Касий… и да накара Децим Брут да премисли добре. Нещо повече, писах на Полион, Лепид и Планк да ми отстъпят своите легиони, в случай че Децим Брут реши да вдигне въстание в Италийска Галия. Никой от тях няма да подкрепи Децим, това е сигурно.

Хирций се усмихна, но не изказа мисълта си: „Те ще изчакат и ще подкрепят по-силния.“ Вместо това попита:

— Ами Ватиний в Илирия?

— Ватиний ще ме подкрепи — заяви уверено Антоний.

— Ами Хортензий, който управлява Македония? Той има добри връзки с Освободителите.

— Какво може да направи Хортензий? Той е по-некадърен от нашия уважаван върховен жрец Лепид. — Антоний изпухтя доволно. — Няма да има въстание. Тъй де, можете ли да си представите Касий и Брут да настъпят към Рим? Пък дори и Децим? На света няма човек, който да се осмели да тръгне с войска към Рим. Освен мен, разбира се. Но защо да го правя?

 

 

След смъртта на Цезар животът на Цицерон ставаше все по-безумен. Той не виждаше друга причина, освен провала на Освободителите в опита да вземат властта. И как да не се провалят, като отказваха да му се доверят? На него, Марк Тулий Цицерон, надарен с мъдрост, богат опит и обширни юридически познания. Никой не беше поискал съвета му.

В това число се включваше и брат му Квинт, който след развода си с Помпония не можеше да намери пари, за да й върне зестрата. Затова последва примера на Цицерон и се ожени за богатата млада Аквилия. Така успя да се издължи на първата си жена и пак му остана с какво да живее. Това докара сина му до луда ярост. Младият Квинт се обърна към чичо си Марк за подкрепа, но има глупостта да заяви пред Цицерон, че още обича Цезар, че винаги ще го обича и е готов да убие всеки от атентаторите му, който му се изпречи на пътя. Цицерон начаса изгони племенника си с луд скандал. Като не му хрумна нищо по-умно, младият Квинт се присъедини към приближените на Антоний, което още повече уязви чичо му.

На Цицерон не му оставаше нищо друго, освен да пише писмо след писмо — на Атик (в Рим), Касий (на път) и Брут (все още в Ланувиум) — с все един и същ отчаян въпрос: защо никой не виждаше, че Антоний е по-жесток тиранин и от Цезар? Законите му бяха потиснически.

„Каквото и да става, Бруте — пишеше в едно писмо, — ти трябва да се върнеш в Рим и да заемеш мястото си в сената на юнските календи. Ако не си там, ще провалиш напълно обществената си кариера и ще си навлечеш невъобразими беди.“

Слухът за една друга беда обаче го накара да танцува от радост. Говореше се, че Клеопатра, брат й Птолемей и Цезарион претърпели корабокрушение на връщане към дома и се удавили.

— А чу ли — обърна се към Балб, когато го посети във вилата му в Помпей — какво направила Сервилия?

Той придружи думите си с престорена въздишка на ужас и театрално изражение.

— Не, какво? — попита Балб със стиснати устни.

— Ами, настанила се у Понтий Аквила във вилата му! Спели в едно легло, така разправят!

— Виж ти. Чух, че са скъсали, след като разбрала, че е от Освободителите.

— Така беше, но Брут я прогонил, защото му досаждала. Тя е вече на шейсет, а спи с мъж, по-млад от сина й!

— Доста по-обезпокоителна е назряващата опасност от гражданска война в Италия — отбеляза Балб. — Вече съм се отчаял, Цицероне.

— И ти ли ще ми говориш тези глупости? Нито Брут, нито Касий възнамеряват да започват война.

— Антоний не е на това мнение.

Цицерон отпусна рамене и въздъхна:

— Да, наистина положението отива към война. Основната заплаха е Децим Брут. О, защо не се допитват до моето мнение?

— Кой?

— Освободителите! Те извършиха храбро дело, но като политици са пълни нули. Приличат на малки деца, които се опитват да убият куклите си с пръчки.

— Само Хирций може да помогне.

Цицерон грейна:

— Ами да! Бързо да отиваме при Хирций.

 

 

Октавиан пристигна в Рим на майските нони, придружен само от прислужниците си. Майка му и вторият му баща категорично отказаха да участват в авантюристичното му начинание. На четвъртия час на деня той мина през Капенската порта и продължи към Форум Романум, облечен с безупречна бяла тога с тясна пурпурна ивица на дясното рамо. Благодарение на дългите упражнения да ходи с високите си обувки, той правеше достатъчно впечатление на хората и те се обръщаха да го гледат с възхищение. Изглеждаше висок, благороден и уверен в себе си. Пристъпяше с гордо вдигната глава, златисторусата му коса блестеше на слънцето, а на устните му играеше лека усмивка. Той продължи по Сакра Виа със същата увереност, с която бе пристъпял и Цезар.

— Това е наследникът на Цезар! — пошепваше от време на време някой от слугите му на минувачите.

— Наследникът на Цезар дойде в Рим! — промълвяваше друг.

Денят беше хубав, небето — безоблачно, но влагата направо го задушаваше. Във въздуха имаше толкова водни изпарения, че небосклонът изглеждаше белезникав, не син. Около слънцето се виждаше блед ореол. Хората го сочеха и се чудеха какво ли означава. Около луната често се виждаха подобни сияния, но сияние около слънцето? Никога! Странно предзнаменование.

Мястото, където бе изгорен Цезар, личеше отдалеч, защото бе покрито с цветя, куклички и кълба прежда. Октавиан зави по Кливус Сацер и се приближи до купчината. Там, пред погледите на растящото множество, закри глава с тогата си и се помоли мълчаливо.

Зад близкия храм на Кастор и Полукс се намираха канторите на колегията на народните трибуни. Луций Антоний излезе тъкмо навреме, за да види как Октавиан загръща главата си с тогата.

Най-младият от тримата братя Антонии се смяташе за най-умния, но имаше един недостатък, който пречеше на израстването му в кариерата: беше дебел, напълно плешив и толкова циничен, че неведнъж се беше спречквал дори със собствения си брат Марк.

Той спря да погледа молитвата, като едва сдържаше смеха си. Какво зрелище! Това значи бил митичният Цезаров наследник! Никой от тримата братя не се навърташе в компанията на чичо им Луций и затова той никога не бе виждал Гай Октавий. Сега обаче без никакво съмнение разбра, че това е той. Още повече, че знаеше от брат си Гай, сега градски претор, че Октавий му е изпратил писмо с молба за разрешение да говори пред народа от рострите на мартенските нони.

Да, това беше наследникът на Цезар. Какъв смешник! Тези обувки! Кого си мислеше, че заблуждава? И нямаше ли бръснар? Косата му беше по-дълга от тази на Брут. „Истински недорасъл фукльо. Гледай само как си оправя тогата! Това ли успя да измислиш, Цезаре? Да предпочетеш този пикльо пред брат ми! Явно не си бил с всичкия си, когато си писал това завещание, братовчеде Гай.“

— Привет — рече той, като излезе напред и подаде ръка на Октавиан.

— Ти сигурно си Луций Антоний — отгатна момчето и на устните му се появи типичната Цезарова усмивка.

Издържа болезненото ръкостискане, без дори да мигне.

— Същият, Октавий — потвърди весело Луций. — Братовчеди сме. Видя ли се вече с чичо Луций?

— Да, посетих го в Неапол преди няколко нундини. Не се чувства добре, но се зарадва да ме види. — Октавиан замълча, сетне попита: — Брат ти Гай в съда ли е?

— Днес не. Реши да си почине.

— О, лошо — въздъхна младежът, без да спира да се усмихва на тълпата. — Писах му с молба да ми разреши да говоря от рострите, но той така и не ми отговори.

— Няма проблем, аз мога да ти дам разрешение — увери го Луций и кафявите му очи блеснаха.

По някаква причина той харесваше този нахакан позьор, типично за един Антоний. Ала тези големи очи не издаваха нищо; Цезаровият наследник пазеше мислите си в тайна.

— Ще можеш ли да вървиш на тези кокили? — попита Луций и посочи високите обувки.

— Разбира се — отвърна Октавиан и закрачи редом с него. — Десният ми крак е по-къс от левия и затова се налага да ги нося.

Луций цинично се изкиска:

— Стига третият крак да е достатъчно дълъг, всичко е наред!

— Нямам представа дали е достатъчно дълъг. Девствен съм.

Луций примигна.

— Глупаво е да издаваш такава неудобна тайна.

— Не съм я издал и защо да е тайна?

— Сигурно намекваш, че е крайно време да използваш третия крак, а? С удоволствие ще те заведа на подходящо място.

— Не, благодаря. Аз съм много претенциозен в избора си. Това исках да кажа.

— В такъв случай си коренно различен от Цезар. Той не подбираше.

— Вярно е. В това отношение нямам нищо общо с него.

— Цял Рим ли искаш да ти се смее, Октавий, та бръщолевиш такива глупости?

— Не, но нямам нищо против, ако се посмее. Скоро ще се засмеят със задните си лица. Или по-скоро ще заплачат.

— О, това беше духовито, много остроумно! — възкликна Луций и се засмя. — Обърна собствената ми шега срещу мен.

— Това само времето ще покаже.

— Припкай по стълбите, сакати братовчеде, и застани по средата между двете колони с корабни носове.

Октавиан се подчини и се изправи пред първите си слушатели на Форума (които не бяха никак малко). „Колко жалко, че при това изложение на рострите ораторът не може да застане така, че слънцето да свети зад него — помисли си. — Хубаво би било, ако сиянието се вижда около главата ми.“

— Аз съм Гай Юлий Цезар Филиус! — обяви той пред тълпата с изненадващо силен глас. — Да, това е името ми! Аз съм наследникът на Цезар, официално осиновен от него по силата на завещанието му. — Вдигна глава и посочи слънцето. — Цезар изпрати знак за мен, неговия син!

Замълча за малко, за да отдаде нужното значение на предзнаменованието, сетне заговори за завещанието на Цезар към народа на Рим. Обясни надълго и нашироко за условията в него и обеща веднага щом завещанието влезе в сила, да разпредели средствата от името на Цезар. Защото той бе Цезар.

Тълпата го слушаше в захлас, забеляза разтревожено Луций Антоний. Никой от стоящите на Форума не забелязваше обувките с високи подметки и никой не му се присмиваше. Вниманието им бе насочено към красивото му лице, мъжественото му държание, прекрасната му коса, удивителната му прилика с Цезар — от усмивката до жестовете му. Слухът явно се предаваше много бързо, защото се бяха появили много от старите почитатели на Цезар: евреи, чужденци, безимотни.

Не само външният вид помагаше на Гай Октавий. Той говореше наистина добре и с времето очевидно щеше да стане един от най-способните оратори на Рим. Когато свърши, избухнаха аплодисменти. Сетне той слезе безстрашно сред народа, с протегната десница и усмивка. Жени бързаха да докоснат тогата му, някои за малко да припаднат. „Ако наистина е девствен (а вече започвам да си мисля, че ме прати за зелен хайвер), бързо може да промени това положение с всяка жена от тълпата — мислеше си Луций Антоний. — Този хитрец хубаво ме баламоса.“

— Сега при Филип ли отиваш? — поинтересува се той, когато тръгна с Октавиан по стъпалата на весталките към Палатина.

— Не, към собствената ми къща.

— На баща ти?

Октавиан вдигна русите си вежди също както бе правил Цезар.

— Баща ми живееше в Домус Публика, нямаше собствено жилище. Аз си купих къща.

— Не дворец?

— Моите нужди са скромни, Луций Антоний. Мога да се наслаждавам на любимото си изкуство в обществените храмове на Рим. Обичам обикновена храна, не пия вино и нямам никакви пороци. Това е.

С тези думи Октавиан се заизкачва пъргаво по стълбите. Гърдите му започваха да го болят. Сега астмата щеше да вземе своята дан.

Луций Антоний не направи опит да го последва; остана на мястото си намръщен.

 

 

— Хитрата малка лисица хубаво ме баламоса — сподели той пред Фулвия след известно време.

Тя отново беше бременна и Антоний й липсваше страшно. Това я правеше нервна.

— Не биваше да му разрешаваш да говори — рече и на лицето й се появиха няколко бръчки. — Понякога си такъв глупак, Луций. Ако наистина е използвал тези думи и е посочил слънцето, значи намеква, че Цезар е бог, а той е син божи.

— Наистина ли мислиш така? На мен ми се стори чисто представление — възрази Луций с насмешка. — Да го беше видяла само, Фулвия. Той е един актьор, нищо друго.

— Такъв беше и Сула. И защо ще ти казва, че е девствен? Обикновените младежи не издават такива тайни. Готови са да умрат, само да не се разчуе.

— Подозирам, за да ми даде да разбера, че не е хомосексуалист. Тъй де, доста е красив за мъж, но изрично ми заяви, че нямал никакви пороци. Нуждите му били скромни. Все пак е добър оратор. Впечатли ме.

— На мен ми изглежда опасен.

— Опасен ли? Фулвия, та той е на осемнайсет!

— Осемнайсет или осемдесет, няма значение. Той се стреми да привлече Цезаровите клиенти и привърженици, не да се хареса на другите благородни римляни. — Тя стана. — Веднага ще пиша на Марк. Той трябва да знае.

 

 

Две нундини след писмото на Фулвия Марк Антоний получи и едно от плебейския едил Критоний. От него научи, че Цезаровият наследник се опитал да изложи на показ златното курулно креело на Цезар на игрите в чест на Церера. Марк Антоний реши, че е крайно време да се върне в Рим. Дребосъкът не беше постигнал своето — Критоний, който организирал игрите, му забранил да показва каквото и да било. Тогава Гай Октавий поискал на шествието да се покаже диадемата, която Цезар бе отказал! Критоний забранил и това, но момчето не се обезкуражило. Напротив. Критоний пишеше, че младежът настоявал да го наричат „Цезар“! Не „Октавий“, нито дори „Октавиан“!

Придружен от неколкостотин ветерани, Антоний влезе в Рим на двайсет и първия ден на март. Задникът го болеше от дългата езда, а настроението му бе ужасно. Да не говорим, че беше зарязал жизненоважна работа — ако не наглеждаше ветераните си, кой знае какво щяха да сторят Освободителите?

Гневът му се подклаждаше най-вече от един друг проблем. Беше изпратил свои хора в Брундизиум да приберат данъците от провинциите и военната каса на Цезар. Данъците бяха пристигнали в Теанум, основното му седалище — голямо облекчение, защото сега имаше с какво да купува земя и да покрие част от дълговете си. Антоний не се свенеше да използва държавни пари за лични цели. Като консул просто изпрати на Марк Куспий в Съкровищницата заявление, че дължи на тази институция двайсет милиона сестерции. Военната каса обаче не беше пристигнала в Теанум, защото не беше в Брундизиум. Бе изтеглена от наследника на Цезар от името на Цезар, както легатът му Кафон беше научил от банковия чиновник. С пълното съзнание, че не може да се върне в Кампания с това обяснение, Кафон бе разпитал из целия Брундизиум и околностите. Ала напразно. В деня, когато изчезнали парите, валяло като из ведро, улиците били празни и войниците от двете кохорти в близкия лагер твърдяха, че при такова време никой разумен човек не би си показал носа навън. Авъл Плавтий пък се кълнеше, че Гай Октавий не би могъл да има нищо общо с кражбата. Пристигнал от Македония предния ден и бил прекалено болен — син като патладжан. Затова Кафон се върна в Теанум и разпрати хората си да разпитват за кервана от шейсет фургона на север от Бариум, на запад от Тарентум, на юг от Хидрунт и по близките пристанища.

Когато Антоний се върна в Рим, разследването бе стигнало до задънена улица. Никой не беше виждал нито керван, нито кораби. Парите сякаш се бяха изпарили.

Тъй като бе твърде късно да вика Гай Октавий, Антоний накисна натъртеното си седалище в топлата вана, сетне се изкъпа заедно с Фулвия, погледна заспалия Антил, нахрани се обилно, пи много вино и заспа.

На заранта научи, че Долабела не бил в града, но докато закусваше, го посети Авъл Хирций. Той също не беше в настроение.

— Какво означава това, Антоний? Да водиш въоръжена войска в Рим! — попита той. — В града няма размирици и ти вече не се ползваш с правомощията на началник на конницата. Носят се слухове, че възнамеряваш да задържиш всички Освободители, които още са тук. Вече седмина от тях ме посетиха! Писали са на Брут и Касий. Така ни тласкаш към война!

— Чувствам се застрашен, ако нямам стража — изръмжа Антоний.

— Застрашен от кого?

— От тази подла змия, Гай Октавий!

Хирций се отпусна на един стол и се засмя:

— Гай Октавий ли? О, хайде, Антоний, не ставай за смях!

— Този негодник е откраднал военната каса на Цезар от Брундизиум.

— Глупости! — възкликна Хирций и се за кикоти още по-силно.

Един роб се появи на вратата.

— Гай Октавий е тук, господарю.

— Да го попитаме лично — измърмори Антоний.

Настроението му не се беше подобрило от реакцията на Хирций. Проблемът бе, че не смееше да противоречи на този човек. Хирций беше най-преданият и най-влиятелен поддръжник на Цезар в града. Думата му тежеше в сената, а догодина щеше да бъде и консул.

Обувките с високи подметки изненадаха и двамата и някак си не се връзваха с метафори като „подла змия“. Този смешен хилав младок с префърцунени маниери — опасен? Да води неколкостотин въоръжени войници, за да се пази от него? Хирций хвърли на Антоний красноречив поглед, облегна се на стола и се подготви да стане свидетел на този „титаничен“ сблъсък.

Антоний не си даде труда да става или да подава ръка.

— Октавий.

— Цезар — поправи го Октавиан.

— Не си никакъв Цезар! — изрева Антоний.

— Напротив. Аз съм Цезар.

— Забранявам ти да използваш това име!

— Имам право на него по закона за осиновяването ми, Марк Антоний.

— Не и докато не бъде издаде куриатен закон, а се съмнявам някога да стане. Няма да бързам със свикването на Куриатното събрание, за да го потвърди. Всъщност, Гай Октавий, съмнявам се да доживееш да видиш какъвто и да било куриатен закон!

— По-спокойно, Антоний — смъмри го Хирций.

— Не, няма спокойно! Ти, смърдящ пикльо, ти ли ще ме разиграваш, бе? — изрева Антоний.

Октавиан стоеше пред него със съвършено безизразно лице. Нищо в държанието му не издаваше страх или дори напрежение. Държеше ръцете си отпуснати; по лицето му не се виждаше нито капка пот.

— Аз съм Цезар — повтори той. — И като такъв искам онази част от имуществото на Цезар, която той завеща на римския народ.

— Не може, завещанието не е влязло в сила. Плати на римския народ от военната каса, Октавий.

— Моля? — попита искрено учуден Октавиан.

— Откраднал си я от Опиевото хранилище в Брундизиум.

Хирций се изправи на стола, очите му заблестяха.

— Моля? — повтори Октавиан.

— Ти си откраднал военната каса на Цезар!

— Уверявам те, че не съм.

— Касиерът на Опий ще свидетелства.

— Не е възможно, защото не съм го направил.

— Нима отричаш, че си се явил пред касиера на Опий, че си се представил за наследника на Цезар и си взел трийсетте хиляди таланта от военната каса?

Октавиан се усмихна весело:

— Полуксе! Каква хитра кражба! Обзалагам се, че не е представил никакви документи, защото когато бях в Брундизиум, и аз нямах. Може би касиерът на Опий ги е откраднал. Леле, какъв досаден проблем за държавата! Надявам се скоро да хванеш злосторника, Марк Антоний.

— Мога да наредя да изтезават робите ти, Октавий.

— В Брундизиум ме придружаваше само един, така че няма да ти е много трудно… ако повдигнеш обвинения срещу мен. Кога е извършено това дръзко престъпление?

— В един ден на проливен дъжд.

— О, това отхвърля всички подозрения! Моят роб още не се беше възстановил от морската болест, а аз бях прикован на легло от астмата и от ужасно главоболие. Иска ми се, Антоний, да признаеш онова, което ми се полага, и да ме наричаш Цезар.

— Никога.

— Като главен консул, Марк Антоний, искам да те уведомя, че възнамерявам да организирам игри в чест на Цезаровите победи след Аполоновия празник през юли. Затова всъщност дойдох.

— Забранявам — отсече Антоний.

— Това вече не можеш да направиш! — намеси се възмутено Хирций. — Аз съм сред приятелите на Цезар, които участват с парични средства в организирането на игрите, и се надявам, Марк Антоний, и ти да внесеш своята лепта! Момчето е право. Той е наследникът на Цезар и има право да участва в тези празненства.

— О, махай се от очите ми, Октавий! — изръмжа Антоний.

— Казвам се Цезар — подчерта Октавиан и излезе.

— Държа се непростимо грубо — рече Хирций. — Какво ти е сторил, та така да се нахвърляш върху него? Дори не го покани да седне.

— Ще го поканя аз да седне върху някой по-остър кол!

— И не можеш да му откажеш куриатния закон.

— Ще му дам куриатния закон, като върне парите.

При тези думи Хирций отново избухна в смях:

— Глупости! Ако наистина някой е откраднал военната каса, за планирането на този удар е отишла поне една нундина. Много добре го знаеш, Антоний. Нали чу, че Октавиан току-що бил пристигнал от Македония и бил на легло.

— Октавиан ли?

— Да, Октавиан. Независимо дали ти харесва или не, името му е Гай Юлий Цезар Октавиан. Аз ще го наричам Октавиан. Няма да използвам „Цезар“, но „Октавиан“ е достатъчно признание, че е наследник на Цезар. Забележително умно и хладнокръвно момче, не мислиш ли?

Когато излезе в перистила на Антониевия дворец в Карина, Хирций завари ветераните от стражата събрани, очевидно в очакване на заповеди от старшия консул. Сред тях стоеше Октавиан, усмихваше се като Цезар, жестикулираше като Цезар и явно бе казал някаква остроумна шега като Цезар, защото всички войници се смееха. Всеки път, когато Хирций го чуеше, гласът му напомняше все повече на Цезаровия.

Преди Хирций да се доближи, Октавиан махна на войниците като Цезар и се оттегли.

— О, прекрасен е! — въздъхна един стар воин, бършейки очите си.

— Видя ли го, Авле Хирций? — попита друг, също с насълзени очи. — Същински Цезар на младини!

„Какво е замислил? — запита се Хирций със свито сърце. — Никой от тези мъже няма да бъде във войската, когато Октавиан стане достатъчно възрастен, за да командва. Вероятно отсега иска да спечели синовете им. Способен ли е да планира в такова далечно бъдеще?“

 

 

Изчезването на Цезаровата военна каса обърка сериозно плановете на Антоний, планове, които не смяташе да споделя пред хора като Авъл Хирций. Закупуването на земя за ветераните не беше неразрешим проблем. Винаги можеше да издаде закон за конфискация. Дори най-влиятелните конници, които щяха да пострадат най-много от това (заедно с много сенатори), нямаше да дръзнат да му се противопоставят. Собствените му дългове също не го тревожеха особено.

След пресичането на Рубикон от Цезар положението се утежняваше от един друг фактор: всеки войник очакваше да получава тлъсти възнаграждения за службата си. Вентидий набираше доброволци в Кампания и всеки от тях искаше подарък от хиляда сестерции само за да се запише във войската. Държавата не само че трябваше да осигури средства за оборудване, ами да даде и десет милиона сестерции в брой, и то на момента. Шестте опитни легиона все още чакаха в Македония, но представителите им бяха в Теанум и намекваха недвусмислено, че си искат парите. Ако нямаше да има война срещу партите, какъв е смисълът да си войник? Плячката от Дакия дали си струваше? Как да им каже, че няма да има плячка от Дакия, защото му трябваха в Италия да затвърдят консулската му власт? Преди да им съобщи тази новина, трябвате да намери отнякъде по десет хиляди сестерции, които да им плати веднага при пристигането им в Брундизиум. Това бяха триста милиона сестерции, и то без възнагражденията за центурионите.

Той обаче не разполагаше с толкова пари и нямаше откъде да ги намери. Данъците от провинциите щяха да покрият обичайните държавни разходи. След смъртта на Цезар никой не бе в състояние да спечели верността на войниците, ако не им плаща в брой. В Кампания той лично се беше убедил в това.

— Ами резервният фонд в храма на Опс? — попита Фулвия, с която споделяше всичко.

— Празен е — изръмжа Антоний. — Всеки смуче оттам, от Цина и Карбон до Сула.

— Клодий твърдеше, че е пълен. Ако не беше успял да прокара закона си за анексиране на Кипър, за да раздаде полагащото се безплатно зърно, щеше да изтегли пари оттам. Все пак тя е римската богиня на изобилието, на плодовете на земята. Затова той сметна, че храмът на Опс е съвсем законен източник на средства за закупуване на жито. Тъй като законът му мина, не се наложи да прибягва до такава мярка.

Антоний целуна страстно жена си:

— Какво щях да правя без теб, мое мило олицетворение на Опс?

 

 

Храмът на Опс на Капитолия бе сравнително стар. Макар че беше от най-древните римски божества без лица и тела, първият й храм в града беше изгорял. Този бе построен от Цецилий Метел преди сто и петдесет години. Не беше голям, но Цецилиите Метели го поддържаха чист и редовно опресняваха стенописите. В единственото помещение, целата, нямаше статуя, защото богинята бе безлика. Подобен беше и олтарът й на Регията, който имаше още по-голямо значение за култа към Опс. Като всички римски храмове този бе издигнат върху висок подиум, защото подземията му бяха неприкосновени, закриляни от самата богиня. Поради тази причина те често се използваха за съхранение на скъпоценни предмети, в това число на пари и кюлчета.

Придружен от неколцина близки привърженици, Антоний разби вратата на подземието и със затаен дъх освети с лампата си купищата сребърни слитъци. Опс наистина беше богата! Той вече имаше пари.

Започна да ги пренася по светло. Трупаше ги в другия край на Капитолия, в подземието на храма на Юнона. Там денем и нощем от слитъците сечаха сребърни денарии. Антоний вече имаше пари за легионите, а също и да погаси всичките си дългове. В храма на Опс бе намерил двайсет и осем сребърни таланта, или седемстотин милиона сестерции.

До юнските календи всичко щеше да се уреди. Тогава щеше да поиска от сената да смени провинциите му, а след това с помощта на брат си Луций да накара Плебейското събрание да изгони Децим Брут от Италийска Галия.

Едно писмо от Брут и Касий го вбеси.

„С радост те уведомяваме, че смятаме да присъстваме на заседанието на сената през юнските календи. Искаме обаче гаранции за сигурността си. Малко сме обидени, че макар да сме главни претори, никой не ни уведомява за събитията в Рим. Ценим високо подкрепата ти и помощта, която ни оказа от мартенските иди насам. Научихме обаче, че градът е пълен с бивши войници на Цезар и че те възнамерявали отново да издигнат олтара и колоната, така навреме премахнати от Долабела.

Въпросът ни е такъв: ще бъдем ли в безопасност, ако се върнем в Рим? Най-смирено те молим да потвърдиш, че амнистията още е в сила и че сме добре дошли в Рим.“

Тъй като се чувстваше много по-уверен след изплащането на всичките си дългове, Марк Антоний отговори на тази смирена молба без особено съчувствие към Освободителите.

„Не мога да ви дам никакви гаранции за безопасност, Марк Бруте и Гай Касий. Вярно е, че градът е пълен с Цезарови войници, които чакат да получат земите си или се колебаят дали да не се запишат в легионите ми в Кампания. Колкото до намеренията ми по отношение на така наречения култ към Цезар, уверявам ви, че те няма да бъдат насърчавани.

Ако искайте идвайте, ако не искате, недейте. Изборът е ваш.“

„Ето! Така трябва да разберат къде им е мястото в плановете на Антоний! И да си дадат сметка, че ако решат да се възползват от самнитского недоволство, съвсем близо до тях ще има легиони, готови да потушат всяко въстание. Да, в името на Опс, чудесно!“

 

 

На юнските календи той влезе в Хостилиевата курия в прекрасно настроение. Ала в залата нямаше кворум. Ако Брут, Касий и Цицерон бяха там, вероятно щеше да го събере някак си, ала ги нямаше.

— Добре — изсъска през зъби Антоний. — Ще отида в Плебейското събрание. Луций! — провикна се към брат си, който тъкмо излизаше под ръка с Гай Антоний. — Свикай Плебейското събрание!

Плебейското събрание, което също не се посещаваше много, нямаше правилник за кворума. Ако имаше по един член от всяка триба, заседанието можеше да се проведе, а специално в този ден присъстваха около двеста представители, равномерно разпределени между всички триби. Антоний беше бесен и затова никой от плебейските трибуни не бе готов да спори с Луций. Те бързо дадоха на Марк Антоний Италийска и Отвъдна Галия за пет години при неограничен империум. Този Антониев закон за смяна на провинциите влезе в сила веднага, което означаваше, че Децим Брут моментално се лишаваше от провинцията си.

С това работата на заседанието не беше свършена. Първите резултати от споразумението на Антоний с легионерите бяха отразени в предложения от Луций Антоний закон, създаващ трети тип съдилища, председателствани от високопоставени бивши центуриони, които не разполагаха с достатъчно имущество, за да бъдат приети в конническото съсловие или сената. Последва друг законопроект — за разпределяне на обществените земи сред ветераните от специална комисия, включваща самия Марк Антоний, Луций, Долабела и още четирима техни поддръжници, между които Освободителя Цезений Лентон, побързал да застане на страната на Антоний.

Ако Хирций още се съмняваше в слуховете за подкупа на цар Дейотар, сега те се потвърдиха, защото Малка Армения бе отнета от Кападокия и придадена към Галатия.

Двамата консули ясно даваха да се разбере как възнамеряват да управляват: чрез корупция и за лично облагодетелстване. Последваха многобройни договори за откупуване на данъци и привилегии и всички лица, на които Цезар завинаги бе отказал гражданство след разкриването на злоупотребите на Фаберий, се събудиха чисти римляни. А през това време среброто от храма на Опс се превръщаше в монети.

— За какво е властта, ако не да я използваме за собствена облага? — попита Антоний Долабела.

 

 

Сенатът се събра пак на петия ден на юни. За изненада Луций Пизон, Филип и малкото останали на предните редове, Публий Сервилий Вация Изаурик Старши също настани между тях. Най-големият приятел и политики съюзник на Сула се беше оттеглил от обществения вот преди толкова много години, че останалите сенатори почти бяха забравили за съществуването му. Домът в Рим се заемаше от сина му, големия поддръжник на Цезар, който сега трябваше да се върне от провинция Азия след изтичане на мандата му на управител. Вация Старши се наслаждаваше на красотите на природата, изкуството и литературата във вилата си в Кума. След извършването на свещените ритуали Вация Старши се изправи в знак, че иска да говори. Като най-възрастен сред консулите той имаше право пръв да вземе думата.

— По-късно — сряза го Антоний, без да обръща внимание на възмутените възгласи от залата.

Долабела го изгледа гневно:

— Аз държа фасциите през юни, Марк Антоний, затова председателствам това заседание! Публий Вация Старши, за мен е чест да те посрещна отново в сената. Моля, имаш думата.

— Благодаря, Публий Долабела — рече Вация Старши със слаб, но ясен глас. — Кога ще се обсъждат провинциите за преторите?

— Не днес — отвърна Антоний, преди Долабела да успее да се обади.

— Може би трябва да ги обсъдим, Марк Антоний — рече Долабела, решен да не позволява да му отнемат водещата роля.

— Казах не днес! Обсъждането се отлага! — Антоний.

— Тогава искам да предложа на обсъждане провинциите на двама от преторите — продължи Вация Старши. — На Марк Юний Брут и Гай Касий Лонгин. Макар че не одобрявам раздаването на правосъдие на своя глава и убийството на Цезар, аз съм загрижен за тяхното бъдеще. Всеки миг, в който останат в Италия, те са под заплаха. Затова предлагам провинциите на Марк Брут и Гай Касий да бъдат гласувани веднага, независимо колко ще чакат останалите претори. Освен това предлагам на Марк Брут да бъде дадена провинция Македония, от която Марк Антоний бе освободен, а на Гай Касий — Киликия, заедно с Кипър, Крит и Киренайка.

Вация Старши замълча, но остана прав. От задните редове, изпълнени с назначени от Цезар хора, се чуваше недоволно шушукане.

Гай Антоний, преторът, се изправи гневно и изкрещя:

— Уважаеми консули, съгласен съм с Вация Старши, че е крайно време да видим гърбовете на Брут и Касий! Докато са в Италия, те представляват постоянна заплаха за властта. Тъй като сенатът гласува амнистия, не могат да бъдат изправени на съд за измяна, но не съм съгласен да получават провинции, а невинни хора като мен да чакат! Упълномощете ги да осигурят зърно за Рим и Италия. Брут може да отиде в Мала Азия, а Касий — в Сицилия. Квесторски длъжности, това заслужават.

Последвалият дебат показа на Вация Старши колко неуместно е било предложението му. Накрая Брут и Касий бяха изпратени да събират зърно в Мала Азия и Сицилия. На всичкото отгоре блюдолизците на Антоний се присмяха на Вация за възрастта и старомодните му разбирания. Затова скоро след края на заседанието той се върна във вилата си в Кампания.

Когато се прибра, заповяда на робите да му напълнят ваната. Отпуснал се в нея, Публий Вация Изаурик Старши въздъхна тежко, преряза вените на двете си китки и остави кръвта да се смесва с топлата вода.

 

 

— О, с какво заслужих такова посрещане? — възкликна Вация Младши пред Авъл Хирций. — Цезар е убит, баща ми се самоубил…

Той отново се обля в сълзи.

— … а Рим е в лапите на Марк Антоний — добави мрачно Хирций. — Иска ми се да виждах изход, Вация, но няма. Никой не е в състояние да се опълчи срещу него. Той е способен на всичко, от крещящи беззакония до екзекуции без съд. И войската е на негова страна.

— Той купува войската си — рече Юния, радостна, че съпругът й най-после си е у дома. — Иде ми да убия брат си Брут, че сложи начало на всичко това, но истинската виновница е Порция.

Вация издуха носа си, сетне попита:

— Антоний и послушният му сенат ще ти позволят ли да станеш консул догодина, Хирций?

— Така обещава. Внимавам да не му се набивам много на очи; най-разумно е да кротуваме. Панза е на същото мнение. Затова не присъстваме на много заседания.

— Значи няма нито един влиятелен мъж, който да му се противопостави?

— Абсолютно никой. Антоний си разиграва коня както си иска.

 

 

Такива бяха страховете на водещите търговци и политици в Рим и Италия през ужасните месеци на пролетта и лятото след мартенските иди.

Брут, сякаш залепен за Порция, и Касий се щураха по крайбрежието на Кампания. Когато се събраха във вилата на Сервилия и Тертула, петимата се изпокараха жестоко. Гласуваните им пълномощия да осигурят жито за Рим ги обидиха смъртно — как си позволяваше Антоний да ги товари със задължения на обикновени квестори?

Цицерон реши да ги навести и завари Сервилия убедена, че все още има достатъчно влияние да отмени решението на сената; Касий — готов за война; Брут — напълно отчаян; Порция — натякваща и бърбореща както обикновено, а Тертула — потънала в скръб, защото бе пометнала.

Той си тръгна обезкуражен.

„Това е катастрофа — мислеше си. — Те не знаят какво да правят, не виждат изход от положението си, живеят ден за ден в очакване на най-лошото. Италия е в хаос, защото се управлява от пакостливи деца, а ние, по-разумните, не можем да им се противопоставим. Превърнали сме се в оръдия на военните и този безскрупулен звяр, който ги контролира. Това ли искаха Освободителите, когато убиха Цезар? Не, разбира се, че не. Те не виждаха по-далеч от момента на убийството, мислеха си, че след отстраняването на диктатора всичко ще се оправи от само себе си. Не си даваха сметка, че те трябва да поемат кормилото на държавата. Тъй като не го сториха, корабът се заби в скалите. Разби се. Рим потъва.“

 

 

През новонаименувания месец юли се проведоха два фестивала: Аполоновите празници и игрите в чест на Цезаровите победи. Те разсеяха и развеселиха народа, стекъл се в Рим дори от такива отдалечени кътчета като Брутиум, петата на италийския ботуш, и Италийска Галия. Лятото бе в разгара си, много сухо и горещо. Населението на Рим се беше удвоило.

Брут, задочният организатор на Аполоновите празници, бе заложил на „Терей“, пиеса от латинския драматург Акций. Обикновените хора обаче предпочитаха надбягванията с колесници, с които се откриваха и закриваха седемдневните празненства, а през другото време се тълпяха в големите театри, поставящи ателански пантомими и музикални фарсове от Плавт и Теренций. Брут вярваше, че реакцията към „Терей“ ще покаже какво е отношението на народните маси към убийството на Цезар. Сюжетът на пиесата бе убийството на един тиранин — истинска епична трагедия. Затова обикновените хора не се заинтересуваха особено от нея и не я посещаваха. Брут, който бе неспособен да разбере широките народни маси, не можеше да проумее какво означава това. Зрителите на пиесата бяха все от висшето общество, познавачи на изкуството и литературата като Варон и Луций Пизон, и я приемаха с бурни овации. След като научи за това, Брут реши, че обикновените хора одобряват убийството на Цезар и са простили на Освободителите. Истината бе, че постановката на „Терей“ беше блестяща, актьорите — отлични, а самата пиеса се играеше толкова рядко, че големите ценители на театъра я посрещаха с ентусиазъм.

Октавиан, организаторът на игрите в чест на Цезаровите победи, не кроеше планове за наблюдение над поведението на народа, а се ползваше с благосклонността на самата Фортуна. Неговите игри продължиха единайсет дни и доста се отличаваха от обичайните летни празненства в Рим. Първите седем дни бяха посветени на грандиозни шествия и представления. През първия ден в Големия цирк бе пресъздадена обсадата на Алезия — зрелище с хиляди актьори, многобройни мними битки и новаторски декор, организирано и режисирано от Меценат, който се оказа изключително талантлив в тази област.

Главният организатор на игрите имаше право да обяви официалното им начало и Октавиан, застанал на главната трибуна, се стори на огромната тълпа като истинско въплъщение на Цезар. Продължилите четвърт час аплодисменти вбесиха Антоний. Макар че това бе красноречив знак, Октавиан съзнаваше, че то изобщо не означава, че Рим е вече негов. Показваше само, че Рим принадлежи на Цезар. Точно това дразнеше Антоний.

Сетне, около час преди залез на този първи ден, точно когато Версенжеторикс седеше с кръстосани крака пред Цезар, на север над Капитолия се появи комета. Отначало никой не я забеляза, сетне някои започнаха да я сочат и в един момент цялото хилядно множество в цирка беше на крака и крещеше:

— Цезар! Това е Цезар! Цезар е бог!

През следващите шест дни представленията и шествията бяха организирани на някои по-малки сцени из града, но всеки ден, точно преди залез, кометата отново изгряваше и осветяваше нощта с тайнствения си блясък. Беше голяма колкото луната и имаше две потрепващи светли опашки, проточващи се на север. Продължи да блести и през последните четири дни на игрите, посветени на битки с диви зверове, надбягвания с коне и колесници и други зрелища, провеждани в Циркус Максимус. Щом игрите приключиха, звездата, олицетворяваща Цезар, изчезна.

Октавиан действаше бързо. На втория ден на игрите всички статуи на Цезар в града вече носеха златни звезди на челата си.

Благодарение на Цезаровата звезда Октавиан спечели много повече, отколкото бе загубил, когато самият Антоний забрани излагането на показ на златното кресло на Цезар и позлатения му венец, а статуята на Цезар не дефилира в парада на боговете. На втория ден на игрите Антоний произнесе пламенна реч в Помпеевия театър, в която енергично защитаваше Освободителите и се стремеше да омаловажи приносите на Цезар. Благодарение на кометата обаче всичките му усилия отидоха напразно.

Октавиан пък разправяше, че звездата е сигурно доказателство, че Цезар е бог. Защо иначе ще се появява на първия ден на игрите в негова чест и ще изчезва точно на края им? Не можеше да има друго обяснение. Това бе неоспоримо. Дори Антоний не беше в състояние да обори такива твърди доказателства. Долабела благодареше на боговете, че не е унищожил олтара и колоната на Цезар, ала все пак не нареди да ги върнат.

Октавиан гледаше по друг начин на Цезаровата звезда. Тя без съмнение показваше, че божествеността на Цезар се предава и на наследника му. Ако Цезар беше бог, значи синът му също бе такъв. Той съзираше израз на тези мисли в погледите на обикновените хора, докато се разхождаше из бедните квартали на Рим. Това израснало в най-богатата част на Палатина дете разбираше добре, че ако се движи само сред първата класа, не ще спечели народната любов. А и изобщо през ум не му минаваше, че може да си вади изводи за отношението на хората от реакцията им на някоя пиеса, изпълнена с дълбоки философски разсъждения и прочувствени диалози. Не, той вървеше сред тях и разговаряше, интересуваше се от проблемите им. Много от тези, с които се срещаше, бяха ветерани на Цезар. Те наистина го харесваха, възхищаваха се от скромността му, радваха се, че се интересува от тях. Нещо повече, Октавиан установи, че грубото държане на Антоний към него по време на игрите, не е останало незабелязано и се осъжда от обикновените хора.

Обхвана го непоклатима увереност, защото добре знаеше какво означава появата на Цезаровата комета. Тя бе послание от Цезар, че той ще управлява света. А Октавиан винаги беше искал да управлява света, но отначало то бе само далечна мечта. След появата на кометата вече беше сигурен, че това е неговата съдба. Цезар му бе прехвърлил задачата да изправи Рим на крака и да го превърне в могъща световна империя.

„Аз съм човекът, който трябва да го направи. Аз ще управлявам света. Ала трябва да имам търпение, да се уча, да поправям грешките, които несъмнено ще допусна. Сетне ще смажа всяка опозиция, ще си разчистя сметките с всички, от Освободителите до Марк Антоний. Цезар ме направи свой наследник не само за да взема богатството и имотите му, а да наследя клиентите и привържениците му, мощта, съдбата и божествеността му. И в името на Сол Индигес, Телус и Либер Патер, аз няма да го разочаровам. Аз ще бъда достоен син. Аз ще бъда Цезар.“

 

 

Вечерта на осмия ден на игрите — първия, през който те отново се провеждаха в Големия цирк, Антоний бе пресрещнат от група центуриони. В този ден беше дал на тълпата ясно да разбере, че презира наследника на Цезар.

— Това трябва да спре, Марк Антоний — рече говорителят им Марк Копоний, главният центурион на двете кохорти, които бяха помогнали на Октавиан да изнесе военната каса от Брундизиум. Сега тези войници трябваше да се присъединят към Четвърти легион.

— Кое трябва да спре? — озъби се Антоний.

— Обидното ти държане към младия Цезар. Това не е справедливо.

— Да не искаш да бъдеш съден за измяна, центурионе?

— Не, определено. Искам само да ти обърна внимание, че в небето свети голяма опашата звезда, наречена на Цезар, който сега живее при боговете. Той осветява пътя на сина си, младия Цезар. Това е начин да му благодари за прекрасните игри. Това оплакване не е лично мое, Марк Антоний. Всички сме недоволни от поведението ти. Със себе си водя петдесет мъже, все бивши центуриони на Цезар. Аз и някои от тях отново се записахме в легионите. Други са се установили на земята, дадена им от Цезар. Всички виждаме как се държиш с момчето. Третираш го като боклук. Той обаче не е боклук. Той е младият Цезар. И ние искаме това държане да престане. Трябва да се отнасяш към младия Цезар с уважение.

Със съзнанието, че е облечен в тога, не в ризница и не изглежда толкова внушителен в очите на войниците, Антоний запази мълчание, но на лицето му се изписа жесток гняв. Центурионите се направиха, че не забелязват това изражение. Той си даде сметка, че с поведението си неволно е обидил хора, от които имаше огромна нужда. Проблемът бе в това, че Антоний се изживяваше като истинския наследник на Цезар и вярваше, че и Цезаровите ветерани са на това мнение. Голяма грешка. В сърцата си те се оказаха деца. Храбри, силни, страшни воини. Ала въпреки всичко деца. Искаха Марк Антоний да се умилква около това женствено хлапе на високи токове само защото за него се говореше, че бил наследникът на Цезар. Те бяха заслепени. Наранените им чувства ги бяха убедили, че на осемнайсет години Цезар е изглеждал именно така.

„Аз не познавам Цезар на осемнайсет, но може би наистина е приличал на това женствено хлапе. Може би наистина е бил женствено хлапе, ако вярваме на историята за цар Никомед. Аз обаче отказвам да повярвам, че Гай Октавий е един бъдещ Цезар! Никой не е в състояние да претърпи такава промяна. Октавий не притежава Цезаровата самоувереност, стила му, гения му. Не, той постига своето чрез измама, благи думи, съчувствие и усмивки. Той сам казва за себе си, че не може да командва войска. Той е само въздух. А тези глупци искат да се отнасям добре с него заради някаква проклета комета.“

— Какво наричате „справедливо отношение към Гай Октавий“? — попита той, като се постара да прикрие гнева си.

— Ами като начало трябва да обявиш публично, че сте приятели — отвърна Копоний.

— В такъв случай всички заинтересовани да се появят на Капитолия пред храма на Юпитер през втория час на деня след края на игрите — каза Антоний. — Хайде, Фулвия — обърна се към жена си, която стоеше разтревожена до него.

— По-добре внимавай с този малък червей — посъветва го тя, докато с мъка се изкачваше с големия си корем по Каковите стълби. — Той е опасен.

Антоний подпря гърба й с ръка и започна да я бута нагоре. Това бе най-хубавото в него — друг на негово място би заповядал на някой роб да й помогне, но той не смяташе за унижение да го стори лично.

— Голямата ми грешка е, че реших да освободя личната си стража за игрите. Ликторите са безполезни — рече той на глас; сетне прошепна: — Мислех, че войската ще е на моя страна. Те са мои.

— Те бяха на Цезар — изпръхтя Фулвия.

 

 

И така в деня след края на игрите в чест на Цезар пред храма на Юпитер се събраха над хиляда ветерани. Облечен с бляскава броня, Марк Антоний дойде по-рано, защото искаше да се разходи сред мъжете, да побъбри с тях, да пусне по някоя и друга шега. Октавиан се появи с обикновени обувки и тога. С Цезаровата усмивка на уста той мина бързо сред ветераните и застана до Антоний.

„О, хитро! — помисли си Антоний, като едва устояваше на желанието да размаже това красиво лице. — Иска всички да видят какъв е дребосък, колко е беззащитен. Иска до него аз да приличам на недодялан селяк.“

— Гай Юлий Цезар Октавиан — изрече така омразното му име, — тези добри люде доведоха до знанието ми, че аз… ъ… невинаги съм се отнасял към теб с подобаващо уважение. Приеми най-искрените ми извинения за това. Ако съм го сторил, то е било неволно, тъй като умът ми е зает с прекалено много проблеми. Приемаш ли извинението ми?

— На драго сърце, Марк Антоний! — възкликна Октавиан с широка усмивка и му подаде ръката си.

Антоний я пое, сякаш бе направена от стъкло. Потърси с поглед Копоний и останалите петдесетина центуриони, за да види как се посреща жестът му. „Добре, но не е достатъчно“ — казваха лицата им. Затова с огромно отвращение Антоний прегърна Октавиан и го целуна шумно по двете бузи. Това вече свърши работа. Чуха се доволни възгласи и тълпата заръкопляска.

— Правя го само заради тях — прошепна Антоний в ухото на Октавиан.

— Аз също — отвърна също шепнешком момчето.

Двамата си тръгнаха. Антоний вървеше, поставил ръка върху рамото на Октавий, който до него приличаше на невръстно дете.

— Беше прекрасно! — промълви Копоний, без да крие сълзите си.

Октавиан срещна погледа му и се усмихна съучастнически.

 

 

Секстил донесе нова, не по-малко неприятна изненада за Антоний. Брут и Касий издадоха преторски едикт до всички градове в Италия, но той имаше доста по-различно съдържание от априлското им обръщение. В проза, носеща стила на Цицерон, те обявяваха, че не възнамеряват да си губят времето с квесторски занимания като събирането на зърно. Възлагането на тази задача на тях била голяма обида за двама мъже, които вече били управлявали провинции, и то добре. На трийсет години Касий не само че бе управлявал Сирия, ами и беше отблъснал страшната партска войска. А пък Брут бил определен лично от Цезар за управител на Италийска Галия. Освен това Марк Антоний сеел размирици сред легионите, връщащи се от Македония. Настояваха той веднага да престане и изтъкваха, че винаги са действали в името на мира и свободата; никога не са се стремели към гражданска война.

Антоний им отговори с гневно писмо.

„За кои се мислите вие, та пращате посланията си до всеки град от Брутиум и Калабрия до Умбрия и Етрурия? Аз ще издам консулски едикт за унищожаването на вашите писания във всяко селище, където са се получили. Ще обясня на народа как вие двамата преследвате само собствения си интерес и че нямате вече никакви преторски правомощия. Ще информирам властите, че ако се получат други подобни писания от ваше име, на тях трябва да се гледа като на държавна измяна, а авторите им да се смятат за обществени врагове.

Това ще разглася пред народа. Нещо повече, вие нямате право да изисквате нищо от сената и народа на Рим. Вместо да се оплаквате от задачите си за доставка на зърно, вие би трябвало да лазите пред сената и да му благодарите, че ви е дал каквато и да била държавна длъжност. Вие преднамерено убихте един мъж, който бе законен глава на римската държава. Наистина ли очаквахте да получите златни курулни кресла и украсени със скъпоценни камъни венци за това предателство? Я вземете да пораснете, глупави недоносчета!

И как смеете да ме обвинявате публично, че подбуждам македонските си легиони към бунт? Защо, в името на боговете, да го правя? Мълчете и се скрийте някъде, да не загазите още повече.“

На четвъртия ден на секстил Антоний получи отговор от Брут и Касий, адресиран лично до него. Беше очаквал извинения, но не ги получи. Брут и Касий упорито твърдяха, че те са законно избрани претори, че можели да издават каквито си поискат едикти и никой не можел да ги обвини, че не работят за мира, хармонията и свободата. Заплахите на Антоний не ги впечатлявали. Нима с поведението си не били доказали, че свободата им е по-ценна от приятелството на Антоний?

Накрая завършваха със злобната забележка: „И нека ти напомним, че от значение е не продължителността на живота на Цезар, а краткостта на управлението му.“

Какво ставаше с късмета му, чудеше се Антоний с чувството, че всички са се съюзили срещу него. Октавиан публично го бе натикал в миша дупка, като му показа, че контролът му върху легионите не е толкова пълен, колкото си беше мислил. А сега двама претори му намекваха, че имат власт да прекратят кариерата му със същата лекота, с която бяха свалили Цезар. Или поне така тълкуваше той това омразно писмо. Краткостта на управлението, а? Добре, той можеше да се справи с Децим в Италийска Галия, но не беше в състояние да воюва на два фронта — Брут и Касий постоянно подклаждаха недоволството в самнитската част на Италия, която винаги бе готова да въстане срещу Рим.

Октавиан можеше да му каже защо късметът се е обърнал срещу него, но на Антоний, разбира се, никога не би му хрумнало да се допита до най-омразния си враг. Той бе обърнал късмета с грубото си държане към Октавиан. А това никак не харесваше на бог Цезар.

Така Антоний реши, че е крайно време да се отърве от Брут и Касий, за да може спокойно да се заеме с Децим Брут. Затова събра сената в деня, след като получи писмото, и им осигури по една провинция. Брут щеше да замине като управител на Крит, а Касий — за Киренайка. В тези провинции нямаше войска. Провинции ли искаха? Ето им провинции. Сбогом, Бруте и Касий.

 

 

Цицерон бе отчаян и с всеки изминал ден се отчайваше все повече и повече. И то въпреки че двамата с Атик най-после бяха успели да изгонят римските безимотни заселници от Цезаровата колония край Бутротум. Обърнаха се към Долабела, който след дълга разходка с Цицерон с удоволствие прие тлъстия рушвет на Атик. Така имението на изтъкнатия конник, истинска златна мина за кожа, лой и торове, бе спасена. Атик се нуждаеше от тази добра новина, защото жена му беше тежко болна. Малката Атака скърбеше, понеже никой не я пускаше да види майка си. Атик бе изпратил дъщеричката си във вилата си в Помпей, а съпругата му оставаше в Рим.

Парите отново се превърнаха в ужасен проблем за Цицерон, до голяма степен заради младия Марк, който още се скиташе по света и постоянно пращаше писма с искания за още средства. Двамата Квинтовци отказваха да му говорят, а краткият му брак с Публилия не му донесе толкова средства, колкото очакваше, заради проклетите й брат и майка. Клеопатриният агент в Рим, египтянинът Амоний, отказваше да му изплати обещаните от царицата средства. И всичко това, след като си беше дал толкова труд да напише всичките си речи и дисертации на най-луксозната хартия, придружени с изящни илюстрации! Това му бе струвало цяло състояние, а в бележката си царицата ясно казваше, че е готова да му върне разходите. Доводите на Амоний бяха, че смъртта на Цезар била принудила Клеопатра да замине от Рим, преди трудът му да й бъде доставен! „Добре, де, изпрати й го!“ — възрази Цицерон. Амоний просто вдигна вежди и каза, че бил сигурен, че царицата, завърнала се успешно в Египет (слухът за корабокрушението се оказа пълна измислица), имала много по-важни занимания от четенето на хиляди страници римски безсмислици. Ето ти на! Беше подготвил най-луксозното издание на пълните си трудове, а никой не желаеше да го купи!

Сега най-много на света му се искаше да напусне Рим, да отиде в Гърция, да натрие сол на главата на младия Марк и да се потопи в необятната атинска култура. Любимият му прислужник Тирон работеше неуморно за осъществяването на това начинание, но откъде щяха да дойдат парите? Теренция продължаваше да трупа злато, но когато се обърна към нея, тя изтъкна, че доколкото си спомняла, той притежавал десетина луксозни вили из Етрурия и Кампания, натъпкани с най-скъпите произведения на изкуствата. Така че ако имал нужда от средства, да продадял една-две вили и статуи. Изобщо да не я занимава със смешните си финансови проблеми!

Срещите му с Брут бяха също толкова безрезултатни. Брут също възнамеряваше да отиде в Гърция. И категорично отказваше да се занимава със закупуване на жито за Рим! Този глупак взе Порция и отплава за малкия остров Незида, недалеч от кампанийското крайбрежие. Касий пък бе решил да приеме задачата за осигуряване на зърно от Сицилия и усилено събираше флотилия — наближаваше жътва.

Долабела, доволен от бързината, с която Атик му плати рушвета, разреши на Цицерон да напусне Италия. Какво безобразие — един изтъкнат проконсул да моли за позволение да излезе от страната! Това Цезарово постановление още не беше отменено. Цицерон преглътна гордостта си и продаде една вила в Етрурия, където никога не ходеше. Сега имаше и позволение, и пари.

Онова, което всъщност го накара да замине, бе промяната на името на месец квинктил. Когато започна да получава писма с дата от юли, положението стана нетърпимо. Той нае кораб и отплава от Путеоли, където се събираше търговската флотилия на Касий. Нищо обаче не вървеше както трябва! Корабът на Цицерон стигна до Вибон, близо до Брутиум, и заседна там заради насрещните ветрове. Като видя, че не може да напусне Италия, той слезе в рибарското селище Левкоптера, противно, смрадливо място. Все така се случваше: винаги, когато решеше да напусне Италия, нещо го спираше. Толкова здраво бе свързан с италийската земя.

Уморен и зажаднял за истинско гостоприемство, Цицерон се появи на вратата на едно от бившите имения на Катон в Лукания. Смяташе, че там няма да намери никого. Земята бе дадена на един от тримата бивши центуриони на Цезар, носители на дъбови венци за храброст и сегашни сенатори. Новият собственик обаче не искаше имотите му да са толкова далеч от родната Умбрия и ги беше продал на неизвестен купувач. Носилката на Цицерон влезе през главната порта на имението на седемнайсетия ден на секстил. Това ужасно лято най-после отиваше към края си. Когато наближи къщата, той забеляза, че вътре свети. Тук имаше хора! Компания! Добра храна!

На вратата го посрещна не друг, а самият Марк Брут. С насълзени очи Цицерон се хвърли на врата му и го прегърна горещо. Брут все още държеше свитъка, който бе чел. Неочакваното посещение го изненада много. Цицерон набързо му разказа приключенията си и изля болката си пред него. Порция беше със съпруга си, но за облекчение на госта не се присъедини към тях на вечеря.

— Сигурно не знаеш, че сенатът гласува да даде на мен и на Касий провинции — рече Брут. — Аз получавам Крит, а Касий — Киренайка. Новината дойде точно когато Касий възнамеряваше да отплава. Затова той реши да не се занимава повече със зърното и предаде задълженията си на един префект. Сега е в Неапол заедно със Сервилия и Тертула.

— Доволен ли си? — попита Цицерон, зарадван от тази новина.

— Не особено, но поне имаме провинции — въздъхна Брут. — Напоследък с Касий не се разбираме много. Той изобщо не е съгласен с изводите ми от приемането на „Терей“ и не спира да говори за младия Октавиан, който ужасно вбеси Антоний на игрите в чест на Цезар. На всичкото отгоре заради кометата всички в Рим смятат Цезар за бог.

— При последната си среща с Октавиан останах изненадан от промяната в него — сподели Цицерон и блажено се изтегна на кушетката; колко бе приятно да вечеряш в интелигентна компания! — Станал е много дързък, остроумен и самонадеян. Филип никак не беше доволен и сподели, че младият глупчо станал твърде високомерен.

— Касий смята, че е опасен. Октавиан се опита да изложи на показ златното кресло на Цезар и когато Антоний забрани, се изправи срещу старшия консул като пред равен! Без никакъв страх!

— Октавиан няма да живее дълго. — Цицерон се изкашля тактично. — Какво става с Освободителите?

— Ако не броим провинциите, перспективите са мрачни. Вация Изаурик се върна от провинция Азия; приема много тежко смъртта на Цезар и самоубийството на баща си. Октавиан настоява Освободителите да бъдат наказани, а Долабела е настроен срещу всекиго, включително и срещу себе си.

— В такъв случай утре заран тръгвам за Рим — обяви Цицерон.

 

 

Верен на думата си, още по изгрев той бе готов за заминаване и не остана никак доволен, че Порция също е дошла да го изпрати. Много добре знаеше, че тя го мрази, че го мисли за самохвалко, позьор и неудачник. Е, той пък я смяташе за вманиачена вещица, която като всяка жена не можеше да си изгради собствено виждане за нещата, а изпитваше нужда да възприеме гледището на някой мъж. В нейния случай — това на баща й.

Вилата на Катон не беше луксозна, но имаше няколко много изящни стенописа. Докато стояха в атриума, дневната светлина постепенно откри великолепната картина на Хектор, сбогуващ се с Андромаха, преди да отиде да се бие срещу Ахил. Художникът бе изобразил Хектор, докато подава сина си Астинанакс на майка му. Ала вместо да гледа детето, тя беше вперила умолителен поглед към мъжа си.

— Прекрасно! — възкликна Цицерон.

— Така ли? — попита Брут и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

Цицерон изрецитира:

Скъпа, недей да тъгуваш

тъй много в сърце си за мене,

против съдбата не може ме

никой в Аида изпрати.

Казвам ти, никой, никой, ни храбрия,

нито страхливий, щом тука веднъжка роден е,

не може съдбата надбяга.

Ти отиди си във къщи

и твоята си работа гледай,

гледай стана и вретеното,

бди над слугините къдри да не стоят,

а войната — ще бъде тя грижа

за всички воини родени във Троя,

а най-вече от всички — на мене.

Брут се изсмя:

— О, хайде, Цицероне. Сигурно не очакваш да кажа това на Катоновата дъщеря. Порция може да съперничи на всеки мъж със смелостта и решителността си.

С грейнало от гордост лице Порция вдигна ръката му и допря дланта му до бузата си. Това смути Брут, но той не направи опит да се отдръпне. Порция рече:

— Аз нямам ни баща, ни майка… Затуй ти, Бруте, сега си ми родител, а също и любим съпруг.

Брут дръпна ръката си и отстъпи встрани, обърна се към Цицерон с гримаса, която сигурно трябваше да мине за усмивка.

— Виждаш ли колко е начетена? Не се задоволява да цитира, а измисля собствени стихове, с които би накарала самия Омир да си избоде очите от завист, ако не беше сляп. Не се обиждай, Цицероне.

Цицерон избухна в смях и изпрати въздушна целувка на Андромаха.

— Ако тя ще избожда очите на Омир, скъпи ми Бруте, значи наистина сте лика-прилика. Сбогом, велики мои мислители, и дано да се видим при по-добри обстоятелства.

Никой от двамата не изчака да го види как се качва в носилката.

В края на секстил Брут отплава от Тарентум за Патра, като остави Порция при Сервилия.

 

 

Когато пристигна в Рим, Цицерон получи известие от Марк Антоний, приканващо го да се яви в сената за задължителното заседание на първия ден на месеца. Адвокатът обаче не се появи и разгневеният Антоний замина за Тибур за някаква неотложна работа.

Щом Антоний напусна града, адвокатът се яви в сената. Там тщеславният проконсул Марк Тулий Цицерон най-после събра смелост да пристъпи към онова, което се бе превърнало в смисъл на живота му: произнасянето на речи срещу Марк Антоний.

Никой не очакваше първата. Всички останаха потресени и много от сенаторите се уплашиха до смърт. Най-меката и най-остроумна реч беше и най-красноречива, отчасти защото идваше съвсем неочаквано.

Той започна доста умерено. Действията на Антоний след мартенските иди били разумни, твърдеше Цицерон. Той не беше злоупотребил с документите на Цезар, не бе върнал от изгнание никого, беше премахнал завинаги диктаторския пост и бе предотвратил размириците сред обикновените хора. От май обаче Антоний се беше променил и на юнските календи в сената се бе изправил коренно различен човек. Сенатът вече не участваше във взимането на никакви решения. Всичко се правеше чрез събранията на народа, а понякога и те биваха пренебрегвани. Избраните консули за следващата година, Хирций и Панза, се страхуваха да стъпят в сената, Освободителите бяха прогонени от Рим, а войниците се окуражаваха да търсят нови възнаграждения и привилегии. Цицерон възрази срещу почестите, оказани на Цезар, и благодари на Луций Пизон за речта му на секстилските календи. Изрази съжаление, че предложението на Пизон за включване на Италийска Галия като част от Италия не е било прието. Той одобряваше узаконяването на Цезаровите предписания, но не и онова, което е възнамерявал да прокара. Сетне изброи Цезаровите закони, нарушени от Антоний, и осъди стремежа му да препятства добрите, а да прокарва лошите Цезарови решения. В увода си призова Антоний и Долабела да се издигнат в очите на народа чрез мъдри решения, а не като го управляват с насилие.

Вация Изаурик взе думата след Цицерон и говори в същия дух, макар и не толкова цветисто. Старият майстор на ораторското изкуство се беше върнал и нямаше равен на себе си. Сенаторите дори се осмелиха да го аплодират.

Антоний реагира гневно и нареди Цицерон да присъства в сената на деветнайсетия ден на септември, за да чуе отговора му. В яда му обаче личеше и немалко страх. Антоний много добре знаеше, че когато двама толкова уважавани бивши консули като Цицерон и Вация Изаурик говорят срещу него в сената, плановете му са заплашени от провал. Около средата на месеца той издигна нова статуя на Цезар със златна звезда на челото, под която стоеше надпис, че бившият диктатор не е никакъв бог. Народният трибун Тиберий Кануций се изказа срещу този текст пред голяма тълпа. Изведнъж Антоний си даде сметка, че дори мишките са започнали да хапят.

Ако обвиняваше някого за тази промяна, това бе Октавиан, не Цицерон. Това хубаво, невинно дете работеше срещу него на всички фронтове. От деня, когато бе принуден да се извини публично на Октавиан, Антоний все повече си даваше сметка, че си има работа не с някакъв превзет женчо, а с коварна змия.

Затова на заседанието на сената на деветнайсетия ден на септември той произнесе гневна тирада срещу Цицерон, Вация, Кануций и всеки друг, който си позволяваше да го критикува открито. Не спомена нищо за Октавиан (така само щеше да стане за смях), но за сметка на това засегна темата за Освободителите. За пръв път ги заклейми публично за убийството на един велик римлянин и безотговорните им действия. Тази промяна не остана незабелязана. Везните вече се накланяха в ущърб на Освободителите. Марк Антоний не изпускаше възможност да говори срещу тях.

Октавиан постоянно наливаше масло в огъня, като разправяше наляво и надясно, че докато Освободителите стоят ненаказани, духът на Цезар няма да се успокои. Кометата не показваше ли недвусмислено, че Цезар е бог? Римски бог! Могъща сила, управляваща съдбините на Рим, все още неполучила своето! Октавиан не се задоволяваше само с речи пред обикновения народ, а проповядваше и сред първата класа. Какво щяха да правят Антоний и Долабела с Освободителите? Можеше ли да има прошка за държавна измяна? През всичките тези месеци от мартенските иди насам, разправяше Октавиан, никой не си бил помръднал пръста. Освободителите се разхождаха на свобода, въпреки че бяха убили един римски бог. Бог, който не получаваше никакви официални жертвоприношения и оставаше неомилостивен.

През първата нундина на октомври нарастващата мания за преследване на Антоний го накара да извърши чистка сред личната си стража от професионални войници. Той задържа няколко от тях с твърдението, че замисляли да го убият, и дори намекна, че Октавиан им бил платил. Възмутен, Октавиан излезе на рострите и пред огромна публика отрече обвиненията. Всеки, който го чу, му повярва напълно. Антоний се задоволи да прогони заподозрените. Не се осмели да ги екзекутира. Ако го беше сторил, без съмнение щеше да нанесе непоправима вреда на авторитета си както пред войската, така и пред цивилните. След речта на Октавиан пред него се яви нова група пратеници от легионите и ветераните, които му дадоха да разбере, че не ще позволят дори косъм да падне от главата на момчето. Антоний не проумяваше как Цезаровият наследник си е спечелил такава любов сред войската. Той се беше превърнал в нещо като талисман, почитан наравно с бойните орли.

— Не мога да повярвам! — възкликна той пред Фулвия, крачейки напред-назад като затворен в клетка звяр. — Той е… дете! Как го прави? Защото, кълна се, явно никой не го напътства!

— Ами Филип? — предположи тя.

Антоний се изсмя:

— Със сигурност не е той! Прекалено предпазлив е, това е семейна черта. Никой не го съветва, Фулвия, никой! Тази находчивост, тази дързост… просто са му вродени! Не разбирам как Цезар е видял тези качества в него!

— Ти тъпчеш на едно място, скъпи — рече убедено тя. — Ако останеш в Рим, ще вземеш да изколиш всички, от Цицерон до Октавиан, и това ще бъде краят ти. Най-добре иди да се биеш с Децим Брут в Италийска Галия. С победата срещу един от основните водачи на Освободителите бързо ще си възвърнеш авторитета. Жизненоважно е да спечелиш войската на своя страна, затова съсредоточи усилията си към това. Приеми факта, че не си роден за политик. Октавиан е такъв. Прибери ноктите си и остави Рим и сената на мира.

 

 

Шест дни преди октомврийските иди Марк Антоний и бременната Фулвия напуснаха Рим и заминаха за Брундизиум, където трябваше да пристигнат четири от шестте опитни легиона от Македония.

Децим Брут се противопоставяше на нарежданията на сената и плебейското събрание, като твърдеше, че все още е законен управител на Италийска Галия, и продължаваше да набира войска. Преди да напусне Рим, Антоний даде нареждане на Децим Брут да напусне провинцията и обяви, че отива лично да поеме управлението. Ако Децим откажеше, Антоний щеше да има повод за война. А беше сигурен, че Децим няма никакво намерение да се подчини. Ако го стореше, това щеше да означава край на обществената му кариера и опасност от съд за измяна.

 

 

Октавиан също не спеше. В деня след заминаването на Антоний и той напусна Рим. Тръгна за Кампания. Там лагеруваха няколко легиона от Македония, а също и няколко хиляди ветерани и младежи, записали се в наборната кампания на Вентидий.

Октавиан взе Меценат, Салвидиен и Марк Агрипа, който наскоро се беше върнал с два фургона дървени трупи. Банкерът Гай Рабирий Постум също го придружи заедно с най-изтъкнатия гражданин на Велитра, Марк Миндий Марцел, много богат роднина на Октавиан.

Започнаха в Казилинум и Калация, две градчета покрай Латинския път в Северна Кампания. Всички войници там, ветерани или новобранци, веднага получиха по две хиляди сестерции и обещание за още по двайсет хиляди, ако се закълнат във вярност към наследника на Цезар. Само за четири дни Октавиан събра пет хиляди войници, готови да минат през огън и вода с него. Какво прекрасно нещо бе тази военна каса!

— Не мога да повярвам — рече той на Агрипа. — С нея мога да си наема цяла армия. Нямам нито опит, нито военен талант, за да се сражавам срещу Марк Антоний. Затова ще направя да изглежда така, сякаш се нуждая от един легион, за да се защитавам от него. Ето задача за Меценат и неговите агенти: ще разпространяват слуха, че наследникът на Цезар не желае да се сражава, а само да живее необезпокоявано.

 

 

В Брундизиум Антоний не се справяше добре. Когато предложи на мъжете от четирите пристигнали от Македония легиона по четири хиляди сестерции на човек, те му се изсмяха в лицето и заявиха, че младият Цезар дава повече. За Антоний това беше неочакван удар. Той нямаше никаква представа, че двете кохорти, все още под командването на Марк Копоний, са се сдушили с новодошлите и им разправят небивали истории за богатството на Цезаровия наследник.

— Този малък негодник! — изръмжа Антоний пред Фулвия. — Започна да купува войниците ми! Плаща им в брой, можеш ли да повярваш? Откъде взима тези пари? Едно ще ти кажа: той наистина е откраднал военната каса на Цезар!

— Не е задължително — отвърна разумно Фулвия. — Твоят куриер каза, че Рабирий Постум бил с него. Това означава, че има достъп до парите на Цезар, въпреки че завещанието не е влязло в сила.

— Е, аз умея да се справям с бунтовете — изръмжа Антоний. — И няма да съм милостив като Цезар!

— Марк, не прави нищо прибързано — призова го тя.

Той не я послуша. Порица Марсовия легион, изгони всеки десети от редиците им, а от изгонените екзекутира всеки пети за неподчинение. Това не беше особено жестоко клане, но от двайсет и петимата убити легионери никой не беше виновен за подбуждане на непокорство. Легионите се успокоиха, но Марк Антоний си спечели омразата на войниците.

Когато от Македония пристигна още един от опитните легиони, той изпрати Марсовия и още два покрай Адриатическото крайбрежие към Италийска Галия. С останалите два, единият, от които бе Пети легион на Цезар, тръгна към Кампания по Апиевия път с надеждата да хване Октавиан в подривна дейност сред консулските войски.

Сред легионерите обаче се носеха истории за дръзките постъпки на младия Цезар, а също и за удивителната му щедрост. Освен това те знаеха доста повече от Марк Антоний за дейността на младия Цезар. Известно им бе, че той не подрива консулските войски, а се е задоволил само с един легион от новобранци, за да се защитава. След действията на Антоний срещу Марсовия легион всички войници бяха на страната на младия Цезар. Затова се появиха нови неприятности. Антоний отново екзекутира войници, ала не основните подбудители. Все пак мрачните погледи на войниците го наведоха на мисълта, че не е разумно да продължава към Кампания. Той направи рязък завой и се насочи към Адриатика.

 

 

За Цицерон всичко това бе кошмар. А през октомври и ноември последваха такива събития, че направо му се зави свят. Октавиан бе невероятен! На тази възраст и без никакъв опит той готвеше война срещу Марк Антоний! В Рим се носеха слухове за наближаващ сблъсък: че Антоний бил тръгнал към града с два обучени легиона, че Октавиан се щурал безцелно из Кампания със своя легион от новобранци. Дали възнамеряваше да се срещне с Антоний в Кампания, или смяташе да тръгне към Рим? Цицерон се надяваше момчето да тръгне към Рим. Това беше хитър ход. Откъде Цицерон знаеше толкова много ли? Защото Октавиан постоянно му пишеше.

— О, Бруте, къде си? — скърбеше Цицерон. — Пропускаш златна възможност!

 

 

В Рим се чу и за някои обезпокоителни събития в Сирия. Донесе ги един роб на размирника Цецилий Бас, който още беше обсаден в Апамея. Робът бе дошъл с Брутовия съдружник Скапций и разказа новините на Сервилия, която пък веднага отиде при Долабела. Сега в Сирия имало шест легиона, всичките съсредоточени около Апамея. Първо, легионите там, както и четирите останали в Александрия недоволствали. И второ, още по-удивително, войниците очаквали Касий да отиде като нов управител на Сирия! Ако се вярва на Басовия роб, и десетте легиона искаха Касий.

Долабела изпадна в паника. За един ден си събра багажа и тръгна за Сирия, като остави Рим на грижите на градския претор Гай Антоний. Дори не уведоми Марк Антоний и сената, че заминава. Касий явно действаше тайно сред легионите, така че трябваше да стигне в Сирия преди него. Сервилия го уверяваше, че греши, че Касий няма никакво желание да завзема незаконно властта в Сирия, но Долабела не желаеше да я чуе. Изпрати легата си Авъл Апиен с отделен кораб за Александрия със заповед да вземе четирите легиона и да ги закара в Сирия. Самият той отплава от Анкона за Западна Македония. По това време на годината имаше много бури, затова смяташе да пътува по суша.

 

 

Цицерон знаеше не по-зле от Сервилия, че Касий няма никакво намерение да ходи в Сирия, но през ноември вниманието му бе привлечено от тревожните събития в Кампания. Писмата на Октавиан ясно говореха, че момчето наистина е решило да отиде в Рим. Той постоянно молеше Цицерон да остане в града. Нуждаеше се от подкрепата му в сената. Искаше да измести законно Антоний от властта и затова умоляваше великия адвокат да осигури свикването на заседание извън Сервиевите стени, за да можел да говори срещу Антоний.

— Не се доверявам на преценката му и наистина не знам какво може да постигне — сподели Цицерон пред Сервилия, толкова отчаян, че бе принуден да довери тревогите си на една жена. — Брут не можеше да намери по-неподходящ момент да отиде в Гърция. Трябва да е тук и да защитава себе си и останалите Освободители. Всъщност, ако беше тук, можеше да използва случая, за да настрои сената срещу Антоний и Октавиан и да възстанови републиката.

Сервилия го изгледа насмешливо. Тя не беше в настроение, защото тази змия Порция се бе върнала и сега бе по-луда от всякога.

— Скъпи ми приятелю — рече отегчено тя, — Брут не мисли нито за себе си, нито за Рим. Водеше се по ума на Катон, а той е мъртъв вече повече от две години. Примири се с мисълта, че Антоний стигна твърде далеч и на Рим му е омръзнало от него. Той не притежава Цезаровия интелект и далновидността му. Той е глупав и жесток. Колкото до Октавиан, той е едно нищо. Хитър е, признавам, но не може да стъпи и на малкия пръст на Цезар. Прилича ми на младия Помпей Велики, има прекалено развинтена фантазия.

— Младият Помпей Велики подмами Сула да го признае за равен и стана първи мъж на Рим — възрази мрачно Цицерон. — Като се замислиш, Цезар се появи твърде късно. Преди Галия не беше извършил нищо забележително.

— Цезар — тросна се Сервилия — беше конституционалист! Вършеше всичко според закона, всяко нещо с времето си. Действаше противоконституционно само когато не му оставаше друг изход. Не беше чак такъв патриот, че да си сложи сам главата в торбата.

— Добре, добре, да не спорим за мъртвите, Сервилия. Наследникът му е жив и аз изобщо не мога да го разбера. Подозирам, че това важи за всички, дори за Филип.

— Мистериозното хлапе усилено организира войската си в Кампания — рече Сервилия.

— И е взел за помощници други хлапета. Кой е чувал за Марк Агрипа и Гай Меценат? — Цицерон се подсмихна. — В много отношения тримата ми приличат на недодялани селянчета. Октавиан сериозно си мисли, че сенатът ще се събере по негово нареждане, ако дойде пред Рим с войска, колкото и да му повтарям в писмата си, че това не може да стане в отсъствието на консул.

— Признавам, че горя от любопитство да видя този наследник на Цезар.

— Между другото, чула ли си… о, със сигурност трябва да си чула, след като дъщеря ти е жена на върховния жрец… че бедната Калпурния си купила малка къща в подножието на Квиринала и живеела там заедно с вдовицата на Катон?

— Естествено, че съм чула — рече Сервилия и приглади прошарената си коса с изящната си ръка. — Цезар я остави добре осигурена и Пизон не може да я убеди да се омъжи отново. Затова той… или по-скоро съпругата му, си изми ръцете и я остави на мира. Колкото до Марция, тя е поредната вярна до гроб вдовица, досущ като Корнелия, майката на братята Гракхи.

— А на теб ти се падна Порция.

— Не за дълго — отвърна тайнствено Сервилия.

 

 

Когато научи, че Антоний си е променил решението да минава за Рим през Кампания и е тръгнал след другите си три легиона покрай Адриатика към Децим Брут в Италийска Галия, Октавиан реши да отиде в Рим. Макар че всички, от Филип до Цицерон, го смятаха за вятърничав младеж без никаква представа за реалността, той много добре съзнаваше колко опасна е тази алтернатива. Не хранеше никакви илюзии, нито имаше някакви очаквания за изхода от това начинание. Ала след дълги размишления бе стигнал до извода, че най-голямата грешка ще е, ако бездейства. Ако остане в Кампания, докато Марк Антоний продължава похода си от другата страна на Апенините, войската и управниците щяха да сметнат, че само говори. Той винаги взимаше пример от Цезар, а Цезар предприемаше най-дръзките стъпки. Последното, което искаше, бе битка, защото знаеше, че няма нито нужния опит, нито достатъчно войска. Ако отиде в Рим обаче, щеше да покаже на Антоний, че не се е отказал от играта, и да го принуди да се съобразява с него.

Така, без да срещне някаква съпротива, той тръгна по Латинския път, заобиколи Сервиевите стени и разположи петте си хиляди войници на лагер на Марсово поле. Сетне нахлу с две кохорти в Рим и без бой окупира Римския форум.

Беше посрещнат от народния трибун Тиберий Канунций, който приветства този нов патриций от името на плебса и го покани да се качи на рострата, за да говори пред народа.

— Ами сенатът? — попита Октавиан.

Канунций презрително изсумтя:

— Избягаха, Цезаре, до последния човек, включително проконсулите и висшите магистрати.

— Значи не мога да искам законно сваляне на Антоний.

— Прекалено много се страхуват от него, за да го направят.

След като накара Меценат да свика агентите си и да ги изпрати да съберат достойна аудитория, Октавиан се прибра вкъщи и сложи тогата и обувките си с високи подметки. Сетне се върна на Форума и завари там около хиляда редовни посетители на това място. Качи се на рострата и изнесе реч, която изненада приятно слушателите му — изящна, ясна, подредена, майсторски представена; изобщо истински балсам за ухото. Започна с хвалебствия за Цезар, обясни как всичките му дела са били извършени в името на Рим.

— Защото кой е най-великият римлянин, ако не този, който е направил най-много за величието на Рим? До убийството си остана най-верният слуга на този град. Той обогатяваше гражданите, разширяваше империята и беше самото олицетворение на Рим!

Когато бурните овации позаглъхнаха, Октавиан заговори за Освободителите и поиска възмездие за тези долни нищожества, преследващи само собствените си интереси и нехаещи за добруването на страната. С достойни за Цицерон изразни средства разказа за всеки от тях поотделно, като започна с позорното бягство на Брут при Фарсал. Говори за неблагодарността на Децим Брут и Гай Требоний, които дължаха всичко на Цезар. Описа как Минуций Базил изтезава робите си. Разказа как лично е видял главата на Гней Помпей, отрязана от Цезений Лентон. Никой от двайсет и тримата убийци не беше пропуснат.

Сетне попита тълпата защо Марк Антоний, братовчедът на Цезар, така толерира и подкрепя Освободителите. Ами че той лично бе видял как Марк Антоний си шушука съзаклятнически с Требоний и Децим Брут в Нарбон. Не беше ли разговарял Антоний именно с Требоний, докато останалите бяха убивали Цезар в Помпеевата курия? Не беше ли убил Антоний стотици невъоръжени римски граждани на Форума? Не хвърляше ли римски граждани от Тарпейската скала без съд и присъда? Не злоупотребяваше ли с властта си, като продаваше всичко — от римско гражданство до права за събиране на данъци?

— Ала аз започвам да ви отегчавам — заключи той. — Искам само да ви кажа, че аз съм Цезар! И възнамерявам да спечеля общественото положение и законните длъжности, които имаше моят обичан баща! Моят обичан баща, който сега е бог! Ако не ми вярвате, вижте мястото, където беше изгорен. Дори Публий Долабела призна това, като върна олтара и колоната! Цезаровата звезда в небето бе красноречива! Цезар е бог и аз съм негов син! Аз съм син на бога и ще постигна всичко, което олицетворяваше името Цезар!

Той си пое дълбоко дъх и сред бурни ръкопляскания се приближи до олтара на Цезар, загърна глава с единия край на тогата си и започна да се моли на баща си.

Това бе запомнящо се зрелище и войниците, които беше взел в града, никога нямаше да го забравят. По-късно нямаше да пропуснат да разкажат за събитието на всеки легионер, когото срещнат.

 

 

Това бе на десетия ден на ноември. След два дни се чу, че Марк Антоний наближавал Рим по Валериевия път с Легиона на чучулигите. Установи се на лагер в Тибур, недалеч от столицата. Когато чуха, че Антоний има само един легион, войниците на Октавиан с надежда зачакаха битка.

Тя не се състоя. Октавиан се върна на Марсово поле, обясни, че не желае да се бие срещу свои сънародници, вдигна лагера и поведе войската си на север по Касиевия път. Стигна Арециум, откъдето беше Гай Меценат, и зачака.

 

 

Антоний поиска сенатът да се събере. Смяташе да обяви Октавиан за хостис — държавен враг, лишен от гражданство, който можеше да бъде убит без съд. Сенатът обаче не се събра. Една ужасяваща вест накара Антоний да напусне града. Марсовият легион се беше обявил на страната на Октавиан, бе напуснал Адриатическото крайбрежие и наближаваше Рим по Валериевия път, тъй като войниците мислеха, че младият Цезар е все още там.

Понеже тръгна толкова бързо, че не взе никаква войска, когато се срещна с размирниците, Антоний не беше в положение да ги наказва като в Брундизиум. Наложи се да използва ораторските си способности, за да ги вразуми. Ала напразно. Войниците го прекъснаха грубо и му дадоха да разбере, че възнамеряват да се сражават за Октавиан. Когато им предложи по две хиляди сестерции, те отказаха. Затова се задоволи да им обясни, че не са достойни да носят името легионери, сетне се върна в Рим. Марсовият легион продължи за Арециум, за да се присъедини към Октавиан. Другото, което Антоний научи от тази среща, бе, че нито един войник от страната на Октавиан или от негова не възнамеряваше да се бие срещу сънародниците си. Подлата малка змия вече открито се наричаше „Син на бога“ и си стоеше спокойно в Арециум.

Щом се върна в Рим, Антоний отново предприе незаконни действия: събра сената на нощно заседание в храма на Юпитер на Капитолия. На сената бе забранено да се събира след залез, но въпреки това заседанието се проведе. Антоний забрани на народните трибуни Тиберий Кануций, Луций Касий и Децим Карфулен да присъстват и пак предложи Октавиан да бъде обявен за хостис. Ала преди да призове сенаторите да гласуват, пристигна нова ужасяваща новина. Четвърти легион също беше застанал на страната на Октавиан, а заедно с него и квесторът Луций Егнатулей. За втори път се наложи да отложи гласуването за обявяване на Октавиан извън закона. Освен това получи бележка от народния трибун Тиберий Кануций, който го уведомяваше, че с огромно удоволствие ще използва правото си на вето срещу такъв законопроект, ако бъде представен в Плебейското събрание за ратификация.

И така, докато Четвърти легион отиваше към Арециум при Октавиан, заседанието на сената продължи с обсъждане на несъществени въпроси. Антоний похвали Лепид за споразумението, което бе постигнал със Секст Помпей в Близка Испания, сетне отне Крит от Брут и Киренайка от Касий. Бившата си провинция Македония (сега лишена от повечето си войски) даде на брат си Гай Антоний, тогава все още квестор.

Най-лошото бе, че Фулвия не можеше да го съветва. Беше започнала да ражда, докато той говореше пред сената, и за пръв път след толкова много деца изпита трудности. След раждането на втория Антониев син Фулвия се разболя. Той реши да нарече момчето Юл, което беше плесница за Октавиан, защото наблягаше на Юлиевата кръв, течаща във вените на Антониите. Юл бил син на Еней, основал Алба Лонга и дал началото на римляните… и на Юлиевия род.

Страхливите му слуги го бяха изоставили на братята му, от които не можеше да получи ни помощ, ни утеха.

Положението бе толкова сложно, че Антоний вече не беше в състояние да се справи, особено сега, след като този малодушник Долабела бе дезертирал в Сирия. В крайна сметка реши, че не му остава друго, освен да нахлуе в Италийска Галия и да изхвърли Децим Брут, който не се беше подчинил на заповедта му да се махне от провинцията. Това го съветваше и Фулвия, а тя рядко грешеше. Октавиан щеше да почака, докато смачка Децим. Дойде му наум, че така ще вземе и легионите на Децим Брут, които не изпитваха топли чувства към наследника на Цезар. Време бе да действа!

Антоний не беше достатъчно мъдър и търпелив, за да се държи както трябва с Октавиан — да го приветства и да опознае слабостите му. Отнасяше се високомерно към момчето, което на двайсет и третия ден на септември навърши деветнайсет. Затова сега имаше опасен и непредвидим враг. Най-доброто, което роди главата му, преди да замине за Италийска Галия, бе да издаде серия едикти, обявяващи Октавиановата войска за лична, тоест изменническа. Предпочете да я нарече Спартаковска, не Катилинина, за да осмее хората на Октавиан като недостойни роби. Едиктите му съдържаха и груби обвинения за хомосексуалните влечения на Октавиан, за лакомията на втория му баща, за порочността на майка му, за репутацията на лека жена на сестра му и за това, че истинският му баща бил неудачник. Римските граждани приеха тези писания с насмешка, но Антоний не беше в града, за да види реакцията им. Вече бе потеглил на север.

 

 

След заминаването на Антоний Цицерон започна втората си атака срещу него. Не можеше да се нарече реч, защото той не я произнесе, а само я публикува. Тя обаче отговаряше на всички обвинения срещу Октавиан и съдържаше пикантни подробности за старшия консул. Разказваше за любимците на Антоний: прочути гладиатори като Мустела и Тирон, бивши роби като Формион и Гнатон, актриси курви като Китерида, артисти като Хипий, мимове като Сергий и комарджии като Лициний Дентикул. Цицерон правеше сериозни намеци, че Антоний е участвал в заговора срещу Цезар и оттам идваше нежеланието му да преследва убийците. Обвиняваше го, че е откраднал военната каса на Цезар, а също седемстотин милиона сестерции от храма на Опс и изтъкваше, че тези пари са отишли за погасяване на дълговете му. Сетне даваше подробности за завещанията на хора, които са оставили цялото си богатство на Антоний, и му връщаше за намека за хомосексуалността на Октавиан, като даваше подробности за дългогодишното приятелство на Антоний с Гай Курион, един от бившите съпрузи на жена му. Сетне надълго и нашироко описваше харемите с любовници, колесниците, теглени от лъвове, повръщането на рострите и на други обществени места. Това четиво бе истински празник за жителите на Рим.

В отсъствието на Антоний (той обсаждаше град Мутина, където се беше укрепил Децим Брут) и Октавиан Рим най-после принадлежеше на Цицерон. И адвокатът не спираше да бълва диатриби срещу Антоний, коя от коя по-дръзки. В тях имаше добри думи за Октавиан — ако младежът не бил дошъл с войските си в Рим, Антоний щял да избие всички бивши консули и да установи абсолютна власт. Затова Рим бе задължен на Октавиан. Типично за цялата Цицеронова реторика, фактите бяха изкривени в услуга на целите му, а истината бе твърде относително понятие.

Влиянието на Катоновите привърженици и Освободителите се беше загубило напълно и сега сенатът се делеше на две нови фракции — поддръжници на Антоний и на Октавиан. И то въпреки че първият беше главен консул, а вторият дори не бе сенатор. Не беше лесно да си неутрален и дори Филип и Луций Пизон започваха да го осъзнават. Естествено, вниманието на Рим бе насочено преди всичко към Италийска Галия, където започваше тежка зима. Затова до пролетта не се очакваха сериозни военни действия.

 

 

В края на декември Октавиан остави трите си легиона около Арециум и се върна в Рим, където семейството му го посрещна с радост. Филип, който упорито отказваше да се обяви официално на страната на Октавиан, не беше толкова сдържан вкъщи. Той прекарваше часове с втория си син и не спираше да го предупреждава да внимава, да не започва война срещу Антоний, да не настоява да го наричат Цезар или… о, ужас!… Божи син. Съпругът на Октавия, Марцел Малкия, бе стигнал до извода, че Октавиан е сериозна политическа сила и няма нужда да чака да навлезе в зряла възраст, за да заема висши държавни постове. Двамата племенници на Цезар, Квинт Педий и Луций Пинарий се обявиха твърдо на страната на Октавиан. В рода му имаше още трима мъже, защото преди Ация баща му бе имал друга съпруга и дъщеря, носеща също името Октавия. Тази по-голяма Октавия се беше омъжила за някой си Секст Апулей и имаше двама сина в юношеска възраст — Секст Младши и Марк. Апулеите също започнаха да душат около деветнайсетгодишния младеж, станал внезапно глава на рода.

Луций Корнелий Балб Стари и Гай Рабирий Постум първи от Цезаровите банкери заеха страната на Октавиан, но до края на годината към тях се присъединиха и Балб Млади, Гай Опий (който бе убеден, че Октавиан е откраднал военната каса на Цезар) и най-старият приятел на Цезар, плутократът Гай Маций. А също роднината на истинския му баща — Марк Миндий Марцел. Дори предпазливият Тит Атик приемаше Октавиан много сериозно и предупреждаваше колегите си да внимават с наследника на Цезар.

 

 

— Най-напред трябва да вляза в сената — обяви Октавиан пред Агрипа, Меценат и Салвидиен. — Дотогава се налага да действам като частно лице.

— Възможно ли е? — попита несигурно Агрипа.

Агрипа се забавляваше страшно, защото войската бе поверена на него и Салвидиен, той установи, че по способности не отстъпва на по-възрастния бивш младши легат. Войниците от Четвърта и Марсовия легион много го харесваха.

— О, и още как — отвърна Меценат. — Ще поискаме помощ от Тиберий Кануций, въпреки че мандатът му като народен трибун изтече. Можем да си купим и още един-двама. Освен това, Цезаре, ще се наложи да подработиш новите консули в момента, в който встъпят в длъжност. Хирций и Панза са хора на Цезар, не на Антоний. Когато той престане да бъде консул, те ще наберат смелост. Сенатът потвърди избора им и отне Македония от Гай Антоний. Всичко е в твоя полза, Цезаре.

— Да изчакаме да видим какъв късмет ще ни донесе новата година — усмихна се Октавиан по Цезаровски. — Аз имам Цезаровия късмет и няма да се проваля. Очаква ме само възход.

 

 

Когато стигна Атина в края на секстил, Брут най-после намери признание за убийството на Цезар. Тиранията беше болна тема за гърците и затова те много го уважаваха. Научи, че на двамата с Касий вече се правят статуи. Те щяха да бъдат издигнати насред агората редом с други двама убийци на тирани — Аристогейтон и Хармодий.

Със себе си Брут водеше трима домашни философи: Стратон Епирски, Статил и известния привърженик на академизма Публий Волумний. Четиримата влязоха в атинския интелектуален живот, прекарваха времето си в обсъждане на една или друга тема и в слушане на съжденията на велики философи като Теомнест и Кратип.

Това много озадачи атиняните. Убиецът на тиранина се държеше като всеки римлянин с някакви претенции за интелигентност — посещаваше театри, библиотеки и лекции. Атина очакваше от Брут да вдигне Изтока на въстание срещу римското владичество. А вместо това — нищо!

След месец Касий също пристигна в Атина и двамата се настаниха в голяма къща. Почти нищо от огромното богатство на Брут не беше останало в Рим или Италия. Той го носеше със себе си, а Скапций управляваше финансите му не по-зле от Мациний. Дори се справяше по-добре. Затова те не изпитваха недостиг на средства и тримата домашни философи живееха охолно. За Статил, който беше преди това с Катон, тази промяна бе добре дошла.

— Веднага иди да видиш статуите на агората — възкликна Брут още щом зърна Касий на вратата. — О, впечатлен съм! Каква изящна изработка! Изобразили са ме като бог. Не, не, не страдам от комплексите на Цезар, но гръцките скулптори са ненадминати.

Когато видя статуите, Касий буквално падна от смях. Наложи се да се премести на място, откъдето да не ги вижда, за да престане. И двете скулптури бяха в пълен ръст и чисто голи. Отпуснатият Брут изглеждаше като олимпийски боксьор, с релефни мускули и подобаващо големи полови органи. Нищо чудно, че се възхищаваше от образа си! Колкото до собствената му статуя… е, тя може би бе също толкова надарена и мускулеста като оригинала… ала да стои чисто гол на показ пред знаменитата с хомосексуалните си нрави Атина му се струваше ужасно смешно. Брут се прибра вкъщи, без да продума.

Един ден в компанията на Брут показа на Касий, че шуреят му е доволен от живота на богат римлянин в културната столица на света. Касий обаче копнееше за действие. Новината, съобщена му от Сервилия, че Сирия го очаква като управител, го улесни във вземането на решение — той щеше да управлява Сирия.

— Ако ти е останал малко здрав разум — рече на Брут, — ще отидеш в Македония и ще се обявиш за управител, преди Антоний да е изтеглил всички легиони. Ако спечелиш войската, ще бъдеш в безопасност. Пиши на Квинт Хортензий в Тесалоника и го питай какво е положението.

Преди обаче Брут да успее да му пише, Квинт Хортензий му изпрати писмо, с което го канеше да поеме властта в Македония. Антоний и Долабела не били истински консули, а грабители. Насърчен от Касий, Брут писа на Хортензий, че приема и ще отиде в Тесалоника с двама надеждни млади мъже, които да му служат като легати — Цицероновия син Марк и малкия син на Бибул, Луций.

След нундина Касий отплава за провинция Азия. Брут остана да се чуди дали да изпълни онова, което смяташе за свое задължение, а именно да отиде като управител в Македония, или да остане в Атина, където го теглеше сърцето. Затова не побърза да замине на север, както би трябвало да стори, особено след като чу за преминаването на Долабела през провинцията на път за Сирия.

И, разбира се, трябваше да напише няколко писма от Атина, преди да замине. Съжителството на Сервилия и Порция го тревожеше най-много. Затова писа на майка си, като я предупреди, че сега по-трудно ще контактуват, но когато може, ще изпраща Скапций. Писмото до Порция бе доста по-трудно. Единственото, което можеше да я посъветва, беше да се опита да се спогоди със свекърва си. Писа й също колко я обича и как копнее за нея. За своята огнена жена.

Така Брут пристигна в Тесалоника, столицата на Македония, едва към края на ноември. Хортензий го посрещна възторжено и му обеща, че провинцията ще застане зад него. Той обаче се колебаеше. Правилно ли бе да заеме мястото на Хортензий преди Нова година? Тогава изтичаше мандатът на сегашния управител и ако го измести преждевременно, рискуваше сенатът да изпрати войска, за да свали самозванеца. Четири от опитните легиони на Антоний се бяха изтеглили, но останалите два явно щяха да останат в Дирахиум. Брут продължи да протака и още един опитен легион замина за Италия.

Най-удивителната новина от Италия бе тази за влизането на Октавиан в Рим с войската си. Брут остана озадачен. Какъв беше този младеж? Как бе успял да излъже такъв опасен звяр като Марк Антоний? Нима всички Цезари бяха омесени от едно тесто? Накрая той реши, че Октавиан не е сериозен противник и че ще бъде отстранен до Нова година.

 

 

Изостанал доста от събитията, Публий Ватиний, управителят на Илирия, стоеше в Салона с два легиона и чакаше вести от Антоний, с когото трябваше да настъпят към Данубиус. В края на ноември най-сетне получи писмо от Антоний със заповед да тръгне на юг и да помогне на Гай Антоний да подчини Западна Македония. Без да подозира колко е спаднала популярността на Антоний, Ватиний се подчини, разтревожен от новината, че Брут възнамерява да узурпира властта в Македония, а Касий — в Сирия.

Така в края на декември Ватиний окупира Дирахиум. Настъплението му бе затруднено от обилните снегове, тъй като тази година зимата дойде рано и се оказа особено сурова. Там завари само два легиона — един опитен и един от новобранци, — но Дирахиум поне беше удобна база. Той зачака Гай Антоний, законния управител на Македония (доколкото му беше известно).

Брут още чакаше новини от Рим. В средата на декември най-после ги получи от Скапций. Октавиан се беше установил в Арециум и в Италия ставаше нещо странно. Два от легионите на Антоний се бяха присъединили към Цезаровия наследник, ала никой не желаеше да се сражава — нито Антониевите войници срещу Октавиан, нито Октавиановите срещу Антоний. Цезаровият наследник сега се наричал направо Цезар и много приличал на мъртвия диктатор. След провала на двата му опита да обяви момчето за обществен враг Антоний бе заминал за Италийска Галия, за да обсади Мутина, където се беше укрепил Децим Брут. Колко странно!

Освен това Брут научи, че сенатът го е лишил от Крит, а Касий — от Киренайка. Не бяха обявени за обществени врагове, но Македония бе дадена на Гай Антоний и Ватиний беше получил заповеди да му помогне.

Според Сервилия и Вация Изаурик плановете на Антоний били грандиозни. Той имаше неограничена командна власт в Италийска Галия за пет години и възнамеряваше да смачка Децим Брут, а след това да се установи с най-добрите римски легиони на север от Италия. Всички западни провинции, управлявани от Планк, Лепид и Полион, а също Илирия и Македония, под властта на Ватиний и Гай Антоний, щяха да му осигурят гърба. Той бе решен да управлява Рим, но присъствието на Октавиан вероятно щеше да го принуди да изчака пет години.

Най-накрая Брут пристъпи към действие. Остави Хортензий в Тесалоника и тръгна на поход по Игнациевия път с един легион и няколко кохорти от ветераните на Помпей Велики, които се бяха установили около столицата. Младият Марк Цицерон и Луций Бибул го придружиха; а също и домашните му философи.

Времето беше ужасно. Брут напредваше мъчително бавно. Движеше се със скоростта на охлюв и в края на годината още бе в планините Кандавия.

 

 

Касий пристигна в Смирна в провинция Азия в началото на ноември и завари Гай Требоний като действащ управител. При него бе един друг от убийците, Касий Пармски, който беше негов легат.

— Няма да крия от вас — рече Касий. — Възнамерявам да изгоня Долабела от Сирия и да взема провинцията в свои ръце.

— Браво — похвали го Требоний. — Имаш ли пари?

— Нито сестерция — призна Касий.

— Тогава аз ще сложа началото на военната ти каса. Нещо повече. Ще ти отпусна малка флотилия от бойни галери и ще ти дам двама способни легати: Секстилий Руф и Патиск. И двамата са добри адмирали.

— Аз също съм добър адмирал — вметна Касий Пармски. — Ако искаш, и аз ще дойда.

— Можеш ли да се разделиш с трима способни мъже? — попита Касий.

— Да — отвърна Требоний. — Провинция Азия е толкова спокойна, че чак е скучна. Малко разнообразие ще им се отрази добре.

— Нося обезпокоителни вести, Требоний. Долабела е тръгнал за Сирия по суша, така че скоро може и да го видиш.

Требоний вдигна рамене:

— Нека дойде. Той няма никаква власт в моята провинция.

— Тъй като бързам, ще съм ти много задължен за тази флотилия.

 

 

Бойните галери дойдоха в края на ноември. Касий отплава с тримата адмирали, решен да си набави още кораби по пътя. С него тръгна и един негов братовчед, един от многото Луции Касии, и един центурион на име Фабий. Гай Касий не се нуждаеше от философи!

На Родос нямаше късмет. Верен на политиката си, градът отказа да даде каквито и да било пари и кораби с обяснението, че не желае да се меси във вътрешните борби на Рим.

— Един ден — рече любезно той на етнарха и коменданта на пристанището — ще си платите за това. Гай Касий е опасен враг и не прощава обиди.

В Тарс го посрещнаха по същия начин и той изрече същите думи. Сетне отплава за Северна Сирия, но прояви достатъчно съобразителност да не минава през места, където би могъл да се натъкне на някоя флотилия на Долабела.

Цецилий Бас стоеше укрепен в Апамея, но убиецът Луций Стай Мурк беше в Антиохия с шестте размирни легиона. Мурк с радост ги прехвърли на Касий, толкова желания от тях управител.

„Чувствам се у дома — писа Касий в едно писмо до Сервилия, с която най-много обичаше да си кореспондира. — Сърцето ми винаги ще ме връща в Сирия.“

Така постепенно назряваше нова гражданска война. Сега всичко зависеше от решенията на сената. На този етап нито Брут, нито Касий, нито Децим Брут представляваха сериозна опасност за Рим. Двама способни консули и един силен сенат можеха лесно да прекъснат в зародиш тези стремежи за власт, а и никой не заплашваше пряко управлението в столицата.

Ала имаха ли Гай Вибий Панза и Авъл Хирций достатъчно влияние, за да контролират сената? Или Марк Антоний и съюзниците му на запад и на изток? Или Брут и Касий? Или наследникът на Цезар?

В края на тази ужасна година на убийства и раздори никой не знаеше какво готви съдбата.