Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (5)

4
Началникът на конницата
(Септември — декември 47 г. пр.Хр.)

Шести легион и германската конница бяха изпратени от Пергам в Ефес, където щяха да оформят ядрото на бъдещата войска на провинция Азия. Затова, когато Цезар стъпи на италийска земя, с него бяха само Децим Карфулен и една центурия войници. Придружаваха го още Авъл Хирций, Гай Касий, помощникът му Гай Требаций и няколко други легати и трибуни, нетърпеливи да продължат политическата си кариера. Карфулен и центурията му имаха задача да охраняват златото.

Ветровете ги бяха отвели чак до Тарентум! Ако бяха акостирали, както бе предвидено, в Брундизиум, Цезар щеше да се срещне с Марк Цицерон, без да се отклонява от пътя си. Сега се налагаше да изпрати останалите към Рим по Апиевия път, а той да потегли за Брундизиум с бърза двуколка.

Късметът му отново проработи. Мулетата не бяха извървели голямо разстояние, когато срещу тях се зададе носилка. Цезар извика радостно. Това сигурно беше Цицерон! Кой друг би се придвижвал с носилка в тази жега? Двуколката ги настигна с тропот, Цезар скочи на земята, преди още да е спряла. Приближи се до носилката, където Цицерон седеше над сгъваема масичка. Знаменитият адвокат зяпна от удивление, изграчи от уплаха, сетне се измъкна навън.

— Цезаре!

— Ела да се поразходим.

Двамата стари противници се отдалечиха достатъчно спътниците им да не могат да ги чуват. Сетне Цезар спря и се обърна към адвоката. Какви ужасни промени! Не толкова във външността на Цицерон, макар че той бе отслабнал. Промените бяха в духа и това личеше в умните му, леко сълзливи кафяви очи. Ето още един, който искаше да бъде почитан като велик консул, да е титуляр на сената, може би цензор, да изказва мнението си в началото на разискванията. За него също бе късно. Твърде много вода беше изтекла.

— Как върви? — попита Цезар със свито гърло.

— Зле. Стоях в Брундизиум цяла година, Теренция не иска да ми праща пари, Долабела изостави Тулия и бедното момиче така се е скарало с майка си, че избяга при мен. Здравето му е разклатено и (сам не мога да си го обясня!) още обича Долабела.

— Върни се в Рим, Марк. Много искам да заемеш отново мястото си в сената. Нуждая се от истинска опозиция.

— О, не мога! Ще кажат, че съм се предал — отвърна Цицерон.

Главата на Цезар забуча. Той стисна устни, но успя да се овладее.

— Е, да не го обсъждаме сега. Просто си събери вещите и заведи Тулия, където климатът е по-здравословен. Отседни в някоя от красивите си вили в Кампания. Попиши. Размисли. Сдобри се с Теренция.

— С Теренция ли? Едно просто сдобряване няма да свърши работа. Можеш ли да повярваш, че заплаши да раздаде всичките си пари на чужди хора, а има син и дъщеря.

— За бездомните кучета и котки или за някой храм? — поинтересува се сериозно събеседникът му.

Цицерон избухна:

— Ако го направи, значи няма сърце! Доколкото разбрах, избрала е хора, ъ… „славещи мъдростта на Земята“. Пфу!

— О, не. Да не е приела култа към Изида?

— Теренция да се самобичува? Никога!

Поговориха още, все на такива общи теми. Цезар му предаде новините за двамата Квинтовци и остана доста изненадан, че никой от тях не се е върнал още в Италия. Цицерон му разказа, че Атик и жена му Пилия били добре, че дъщеря им растяла невероятно бързо. Сетне преминаха на темата за Рим, но Цицерон отказваше да обсъжда проблеми, за които беше убеден, че се дължат единствено на Цезар.

— Какво друго, освен дълговете мъчи Долабела? — поинтересува се Цезар.

— Откъде да знам? Известно ми е само, че дружи със сина на Езоп и той му влияе изключително зле.

— Синът на един бездарен актьор? Долабела се движи в доста неподходяща компания.

— Езоп — Заяви с достойнство Цицерон — ми е добър приятел. Компанията на Долабела не е неподходяща.

Цезар се отказа да го убеждава, върна се при колесницата си и потегли към Рим.

 

 

Братовчед му и негов скъп приятел Луций Юлий Цезар го посрещна във вилата на Филип край Мизенум, недалеч от Рим. Седем години по-младият Луций приличаше много на Цезар, но очите му бяха по-добродушни и по-бледосини.

— Знаеш ли, че цяла година Долабела се опитва да прокара закон за пълно опрощаване на всички дългове и че двама удивително способни народни трибуни му се противопоставят енергично? — попита Луций, когато се настаниха удобно.

— Още в Египет го научих. Азиний Полион и Луций Требелий са от моите хора.

— Много способни мъже! И всеки ден рискуват живота си, като налагат вето на проектозакона на Долабела в Плебейското събрание. Долабела си мислеше, че ще ги сплаши, като организира улични банди по примера на Публий Клодий. Полион и Требелий не се впечатляват; продължават да налагат вето.

— А твоят племенник и мой братовчед, Марк Антоний, началникът на конницата?

— Антоний е пропаднал човек, Гай. Мързелив, лаком, невъзпитан, разточителен, пияница.

— Това ми е известно, Луций. Имайки предвид доброто му поведение по време на войната срещу Великия, си бях помислил, че с преодолял пороците си.

— Той никога няма да преодолее пороците си! — сопна се Луций. — В отговор на безчинствата на римските банди Антоний напусна града, за да… как точно се изказа? — „Да нагледа как вървят нещата в Италия“. Представите му за наглеждане се състоят в носилки, пълни с наложници, каруци, пълни с вино, колесница, теглена от четири лъвици, тълпа джуджета, акробати, илюзионисти и танцьорки и оркестър с тракийски панфлейти и тъпани. Той се смята за съвременния Дионис!

— Какъв глупак! Аз го предупредих.

— Не личи да си е взел поука. В края на март научихме, че тъй като легионите почивали край Капуа, той решил да отиде с цирка си там. Предполагам, че сега, шест месеца по-късно, още е в града. Едва бе напуснал Рим, и Долабела започна с безчинствата си. Полион и Требелий изпратиха Публий Сула и дебелия Валерий Месала при теб. Не са ли дошли?

— Не. Продължавай, Луций.

— Става все по-лошо. Преди две нундини сенатът прие сенатус консултум ултимум и нареди на Антоний да се заеме с положението в Рим. Той не бързаше да се отзове, но когато се появи, стори нещо невъобразимо. Преди четири дни дойде с Десети легион и заповяда на войниците да нападнат тълпата. Гай, те извадиха мечовете си и се нахвърлиха върху мъже, въоръжени единствено със сопи! Осемстотин души бяха избити. Долабела веднага прибра хората си, но Антоний не се спря. Изпрати отряди войници да му доведат няколко души, които нарече „водачи на бандите“. Откъде е научил, че са точно те, нямам представа. Бяха около петдесет души, включително двайсетина римски граждани. Той бичува и обезглави онези, които нямаха граждански права, а гражданите хвърли от Тарпейската скала. След това се върна в Капуа с Десети.

Лицето на Цезар бе пребледняло, той стискаше с все сила юмруци.

— Не съм чул нищо за това — призна.

— Сигурен съм, че не си, макар че вестта се разнесе из цялата страна. Ала кой ще каже на диктатора Цезар, ако не аз?

— Къде е Долабела?

— Все още е в Рим, но кротува.

— А Антоний?

— Още е в Капуа. Казва, че сред легионите имало настроения за бунт.

— А управлението, освен Полион и Требелий?

— Такова не съществува. Няма те твърде дълго, Гай, и направи в Рим прекалено малко, преди да тръгнеш. Осемнайсет месеца! Докато Вация Изаурик беше консул, нещата вървяха доста добре, но в Рим вече година няма консули и претори! Нито Вация, нито Лепид имат някакви пълномощия. Проблемите започнаха от момента, когато Антоний дойде с легионите от Македония. Двамата с Долабела — какви неразделни приятели бяха в миналото! — явно са решили така да съсипят Рим, че дори и ти да не си в състояние да го възстановиш. И ако не успееш, Гай, ще се бият до смърт, за да определят кой ще е следващият диктатор.

— Това ли целят?

Луций Цезар стана и закрачи из стаята с мрачно изражение. Внезапно се извъртя към Цезар и попита:

— Защо се бави толкова много, братовчеде? Това беше неразумно! Да се оставиш в прегръдките на някаква източна принцеса, да плаваш по реки, да съсредоточиш вниманието си в неправилния край на Нашето море. Гай, от смъртта на Помпей измина една година. Къде се губи досега? Твоето място е в Рим!

Никой друг нямаше да посмее да му го каже, съзнаваше Цезар. Без съмнение Вация, Лепид, Филип, Полион, Требелий и останалите в Рим бяха оставили тази мисия на единствения човек, пред когото Цезар не можеше да избухне. На многогодишния му приятел и съмишленик Луций Юлий Цезар, бивш консул, главен гадател, най-верен негов легат по време на Галската война. Затова той изслуша братовчед си смирено, сетне вдигна ръце, сякаш да се защити:

— Дори аз не мога да бъде на две места едновременно. Разбира се, че знаех колко работа имам в Рим и че преди всичко трябва да сложа в ред него. Ала бях изправен пред две алтернативи, Луций, и все още смятам, че избрах правилната. Можех да оставя източния край на Нашето море да се превърне в гнездо на оси, с републикански въстаници, безчинстващи варварски царе и пълна анархия и да остана тук, за да сложа в ред града. Реших да отида на изток, защото смятах, че Рим ще оцелее, докато намеря време да се заема с него. Сега виждам основната си грешка — доверих се прекалено много на Марк Антоний. Най-лошото, Луций, е в това, че той е толкова способен! Какво е сторила Юлия Антония на тези три деца с капризите и фантазиите си, с непрокопсаните си съпрузи и неспособността си да създаде порядъчно римско семейство? Както сам се изрази, Марк е пропаднал човек. Гай е пълен идиот, а Луций е толкова коварен, че лявата му ръка не знае какво прави дясната.

Двамата мъже се спогледаха и присвиха очи. Роднини! Бич за всеки порядъчен човек.

— Е, вече съм тук, Луций. Това няма да се повтори. А и не съм закъснял твърде много. Ако Антоний и Долабела си мислят, че някой от тях ще грабне диктаторството след смъртта ми, Цезар няма намерение да ги улеснява, като умре.

— Разбирам съображенията ти за Изтока — призна с по-мек тон Луций, — но не оставяй Антоний да те омае с приказките си. Ти имаш слабост към него, но този път той отиде твърде далеч. — Намръщи се. — В легионите става нещо странно и имам предчувствие, че племенникът ми е в дъното на всичко. Той не позволява на никого другиго да припари до тях.

— Имат ли причини за недоволство? Цицерон ми намекна, че не са получавали заплатите си.

— Предполагам, че Антоний им е платил, защото взе сребро от хазната, за да сече монети. Може би се отегчават. Те са ветерани от Галската война. Има и от испанските войски на Помпей Велики. Бездействието явно не им се нрави.

— След като се оправя тук, ще имат достатъчно работа в провинция Африка — рече Цезар и се изправи. — Веднага тръгваме за Рим, Луций. Искам на зазоряване да съм във Форума.

— Още нещо, Цезаре. Антоний се настани в двореца на Помпей Велики в Карина.

Той застина на място.

— Кой му е разрешил?

— Сам си разреши, нали е началник на конницата. Каза, че старата му къща била прекалено малка за поста му.

— Виж го ти — изсумтя Цезар и отново тръгна. — На колко години е сега?

— На трийсет и шест.

— Достатъчно е възрастен, за да му е дошъл умът в главата.

 

 

„Всеки път, когато Цезар се върне, Рим изглежда все по-мизерно. Дали защото той вижда все повече други градове, проектирани от способни гръцки архитекти, които не се боят да рушат в името на прогреса? Докато ние, римляните, почитаме древността и предците си и не можем дори да си помислим за събаряне на някоя обществена сграда, дори отдавна вече да не служи за нищо. Въпреки огромните си размери Рим не е блестящо творение на архитектурата. Сърцето му е разположено в едно дълбоко дере, което по всяка логика би трябвало да завършва в Церолийските блата, но тъй като скалистото било на Велия се простира между Есквилинския хълм и Палатина, то образува собствено езеро. Ако Голямата клоака не се оттичаше непосредствено под него, там със сигурност щеше да има езеро. Навсякъде сградите са олющени, храмовете на Капитолия са невзрачни, дори Юпитеровият. Колкото до този на Юнона, преди колко години е била последната му реконструкция? Изпаренията от монетния двор в подземието му тровят целия град. Нищо не се планира, всеки строи, където му падне. Въпреки това Цезар се опитва да подобри положението, като сам финансира строителни проекти! Истината е, че Рим е изтощен от толкова години гражданска война. Така не може да продължава, това трябва да се спре.“

Цезар не намери успокоение в обществените постройки, започнати от него преди седем години: Юлиевия форум до Римския, Юлиевата базилика на мястото на старите Опимиева и Семпрониева базилики, новата сенатска курия, канторите на сената до нея.

Не, той виждаше само разпадащите се фасади, падналите статуи, напуканите олтари, осквернените светилища. Руминината смокиня бе с надраскана кора, клоните на други две свещени дървета бяха изпочупени, а Курциевото езерце бе замърсено с кръв. Върху Капитолия вратите на Суловия Табуларий зееха разбити.

— Направил ли е някакъв опит да сложи тази бъркотия в ред? — попита Цезар.

— Не — отвърна Луций.

— Очевидно и никой друг не си е мръднал пръста.

— Обикновените хора се боят прекалено много да идват тук, а сенатът не желае труповете да бъдат откарани, преди близките на убитите да си ги поискат. Това е още един признак на безвластието, Гай. Кой ще се заеме с разчистването, като няма нито градски претор, нито едили?

Цезар се обърна към главния си секретар, застанал до тях с позеленяло лице и притиснал кърпичка до носа си:

— Фаберий, иди на пристанището и предложи хиляда сестерции на всеки, който е готов да извози разлагащите се трупове. До смрачаване тук да не е останало нито едно тяло. Всичките да се хвърлят във варовите ями на Есквилинското поле. Макар да са били изклани неоправдано, това са бивши метежници и негодници. Ако близките им още не са дошли да си ги вземат, толкова по-зле за тях.

Фаберий, който с нетърпение търсеше повод да се махне, побърза да се отдалечи.

— Копоний, намери надзирателя на обществените роби и му кажи, че искам до утре Форумът да е измит и излъскан — нареди Цезар на друг секретар. — Това е най-лошото светотатство; напълно безсмислено.

Мина между храма на Конкорд и ниския стар Сенакулум и се наведе да разгледа отломките пред вратите на Табулария.

— Варвари! — изсъска. — Виж това! Един от най-старите ни изсечени в камък закони е натрошен на парченца. Ще се наложи да се сглобяват отново като мозайка. Тежко му на Антоний! Къде е?

— Тъкмо се задава един, който може би ще даде отговор на този въпрос — рече Луций и кимна към приближаващия се набит мъж с пурпурна ивица на тогата си.

— Вация! — възкликна Цезар и вдигна десницата си.

Публий Сервилий Вация Изаурик произхождаше от благороден плебейски род и беше син на най-верния сподвижник на Сула. Баща му се бе замогнал по време на предишния диктатор и продължаваше да трупа състояние и след отменянето на Суловата конституция. Той все още беше жив и обитаваше една луксозна вила. Причините Вация да подкрепи Цезар оставаха мистерия за онези, които съдеха за постъпките на хората според политическата ориентация на предните им — Сервиите Вации бяха изключително консервативни като самия Сула. Този представител на рода обаче правеше изключение. Харесваше Цезар и бе достатъчно умен, за да разбере, че той не е нито демагог, нито политически авантюрист.

Той стисна ръката на диктатора и сърдечно я разтърси:

— Слава на боговете, че се върна!

— Ела да се разходиш с нас. Къде са Полион и Требелий?

— Идват. Не те очаквахме толкова рано.

— А Марк Антоний?

— В Капуа е, но изпрати известие, че тръгва насам.

Тримата спряха пред масивните бронзови порти на храма на Сатурн, където се намираше съкровищницата. След дълго хлопане едното крило на вратата се отвори и през пролуката се показа разтревоженото лице на Марк Куспий, главния ковчежник.

— Каква чест, да ме посрещнеш лично, Куспий.

— Цезаре! — Вратата се отвори широко. — Влизай, влизай!

— Не разбирам защо изглеждаш толкова уплашен, Куспий — каза Цезар, докато крачеха по един мрачен коридор към канторите. — Хазната е празна като черво след клизма. — Той надникна в една стаичка и се намръщи. — Дори запасите от лазерпициум са изчезнали. На кого му е притрябвало това очистително?

Куспий отговори без увъртания:

— Марк Антоний, Цезаре. Той е началник на конницата и каза, че трябвало да плати на войските.

— За цяла война аз взех само трийсет милиона сестерции и десет хиляди таланта на сребърни слитъци. Оставих двайсет хиляди сребърни и петнайсет хиляди златни таланта. Предостатъчно за заплатите на двеста легиона войници. Направих си някои сметки за средствата, които би трябвало да има в хазната. Не съм очаквал да я заваря изпразнена.

— Златото още е тук, Цезаре. Преместих го от другата страна. През консулството на Публий Сервилий Вация бяха взети хиляда сребърни таланта на монети.

— Да, сякох монети — потвърди Вация, — но в обращение бяха пуснати само четири милиона сестерции. Останалото количество върнах тук.

— Просто споменах някои факти!

— Никой не те обвинява, Куспий. Докато диктаторът е в Италия обаче, никой няма право да вземе и една сестерция в негово отсъствие. Ясно ли е?

— Да, Цезаре, пределно ясно!

— Вдругиден очаквай седем хиляди златни таланта и много златни корони. Златото е за Съкровищницата. Короните ще останат до триумфа ми за победите в Азия. Сега ти пожелавам приятен ден.

Куспий затвори вратата след тях и се облегна на нея с тежка въздишка.

— Какво е намислил Антоний? — попита Вация двамата Цезари.

— Скоро възнамерявам да научи — отвърна диктаторът.

 

 

Публий Корнелий Долабела произхождаше от стара патрицианска фамилия, изпаднала в несъстоятелност. Както един друг Корнелий, Сула, Долабела водеше доста авантюристичен живот. Беше участвал в компанията на Клодий, група твърде разюздани млади мъже, скандализирали целия град с поведението си. Преди седем години обаче Милон пресрещна Клодий на Апиевия път и го уби.

Някои от съмишлениците на Клодий бяха започнали обещаващи политически кариери. Гай Скрибоний Курион например се беше проявил като блестящ народен трибун, защитник на Цезар, но бе загинал в битка в разцвета на силите си. Децим Юний Брут Албин, известен просто като Децим Брут, се беше издигнал от главатар на Клодиевите улични банди до пълководец на Цезар и сега управляваше Галия. Марк Антоний, който се беше проявил толкова блестящо във военното дело, сега бе втори мъж в Рим, началник на конницата.

За разлика от тях Долабела не беше направил нищо забележително. Той като че все не се дореждаше до важните постове, макар че подкрепяше Цезар от момента на преминаването му през Рубикон.

В много отношения двамата с Марк Антоний много си приличаха — бяха едри мъжаги, грубияни, егоисти, бъбривци. Долабела бе по-скромният от двамата. И двамата непрекъснато бяха без пари, и двамата се бяха оженили за пари: Антоний — за дъщерята на един богат земевладелец, а Долабела — за Фабия, бивша главна весталка. Богатият земевладелец бе умрял по време на една епидемия, а Фабия беше запазила твърде дълго девствеността си, за да достави удоволствие на съпруга си, но и двамата мъже се бяха сдобили със солидно състояние от първите си бракове. След това Антоний се ожени за Антония, негова първа братовчедка и дъщеря на отвратителния Антоний Хибрида. Също като баща си тя бе известна със склонността си да измъчва робите, но Антоний бързо я накара да се откаже от това. Долабела избра втората си жена по любов — прекрасната дъщеря на Цицерон, Тулия. Ала какъв провал се беше оказало това!

Докато Антоний бе старши легат на Цезар и командваше дебаркирането в Брундизиум, а сетне участваше в битките в Македония и Гърция, Долабела пое една флотилия в Адриатика и претърпя такова поражение, че Цезар дори не помисли да му повери друга задача. За да бъдем честни към Долабела, трябва да кажем, че флотилията му се състоеше от отчайващо тромави плавателни съдове, докато тези на републиканците бяха либурнийски, най-добрите бойни кораби в света. Ала Цезар взимаше ли го предвид? Не. Затова, докато Антоний постоянно градеше кариера, Долабела тънеше в забрава.

Положението му стана отчайващо. Състоянието на Фабия отдавна бе похарчено, а Цицерон отпускаше зестрата на дъщеря си капка по капка. Тъй като живееше по същия разточителен начин като Антоний (макар и малко по-скромно), Долабела затъна в дългове. Лихварите започнаха да го преследват толкова настойчиво и безжалостно, че той не смееше да се покаже в Рим.

Сетне, приблизително по времето, когато Цезар се загуби в Египет, той си даде сметка, че решението на проблемите му винаги е стояло пред очите му. По примера на Публий Клодий той можеше да се кандидатира за народен трибун. Също като Клодий Долабела беше патриций и затова нямаше право да заема този най-популярен държавен пост. Клодий обаче реши проблема, като убеди един плебей да го осинови. Долабела намери една дама на име Ливия и я склони да стори същото. Сега като чист плебей той можеше да се кандидатира.

Той не се интересуваше от политическата слава; възнамеряваше да прокара закон за опрощаване на всички дългове. При настъпилата криза на управлението това не изглеждаше толкова трудна задача. Под бремето на гражданската война Рим бе пълен с хора, затънали в дългове, които отчаяно търсеха начин да се измъкнат от това трудно положение. Долабела обеща, че ще приеме закон за отменяне на дълговете, и бе избран с най-много гласове.

Не беше предвидил обаче, че други двама народни трибуни, Гай Азиний Полион и Луций Требелий, ще налагат вето на законопроекта му при всяко внасяне.

Долабела отново се обърна към опита на Клодий и организира улични банди. На Римския форум цареше насилие и то би трябвало да накара Полион и Требелий да се оттеглят. Обаче не стана така. Те останаха на Форума и продължиха да налагат вето след вето. Не можеше да има никакво отменяне на задълженията.

Настъпи март, а безизходицата в Плебейското събрание продължаваше. Досега Долабела бе държал бандите под контрол, но очевидно имаше нужда от по-жестоко насилие. Долабела познаваше добре Марк Антоний и знаеше, че и той е затънал в доста дългове. В негов интерес бе да се приеме такъв закон.

— Проблемът, скъпи ми Антоний, е, че не мога да оставя момчетата си да се развихрят, докато началникът на конницата на нашия диктатор е наоколо — обясни Долабела, докато пресушаваха една делва вино.

Антоний сведе русата си глава, оригна се гръмко и се ухили:

— Всъщност, Долабела, легионите в Капуа недоволстват, затова се налага да отида лично. — Той се намръщи и докосна върха на носа си с горната си устна. — Ако се окаже, че положението е сериозно, може би ще се наложи да остана там… хъм… докато установя пълен ред.

И така всичко бе уредено. Антоний замина за Капуа, за да изпълнява задълженията си, а Долабела предизвика хаос на Форума. Требелий и Полион бяха физически малтретирани от бандите; ала също като други достойни народни трибуни преди това останаха непоклатими. Всеки път, когато Долабела се опиташе да прокара законопроекта си, те бяха там, с насинени очи и превръзки, но посрещани с ликуване. Посетителите на Форума обожаваха храбрите мъже, а уличните бандити не следяха дебатите на Форума.

За съжаление Долабела не можеше да позволи на биячите си да убият — или дори да пребият до смърт — Полион и Требелий. Те бяха хора на Цезар, а той щеше да се върне и нямаше да приеме отменянето на всички дългове. Полион се ползваше с голямата симпатия на диктатора. Той го бе подкрепил при прекосяването на Рубикон и пишеше историята на изминалите двайсет години.

Освен това Долабела не беше очаквал такава решителна стъпка от страна на сената, който напоследък дори не можеше да събере кворум. Затова напълно бе изключил върховния управляващ орган от сметките си. И изведнъж, какво направи Вация Изаурик? Свика сената и го принуди да приеме сенатус консултум ултимум! Обяви извънредно положение. Не друг, а именно Марк Антоний трябваше да спре насилието на Форума. След шест месеца чакане на пълното опрощаване на дълговете на Антоний му беше дошло до гуша. Без дори да предупреди Долабела, той изкара Десети легион на Форума и пусна войниците си срещу метежниците — и невинните посетители на заседанията, оказали се там. Кого точно е екзекутирал Антоний, Долабела нямаше представа. Предполагаше, че (типично за него) просто е хванал първите петдесет човека, които е срещнал по уличките на Велабрума. Долабела винаги бе знаел, че Антоний е престъпник и че няма да се спре дори пред убийство на хора от собствената си класа.

А сега Цезар отново бе в Рим. И Публий Корнелий Долабела бе извикан в Домус Публика при диктатора.

 

 

Благодарение на длъжността си на понтифекс максимум върховен жрец, Цезар живееше в онази обществена сграда в Рим, която най-много можеше да се оприличи на дворец. Преустройвана първо от Ахенобарб Понтифекс Максимус, сетне от Цезар, тя представляваше огромно здание в самия център на Форума и имаше странна симетрия. В едното крило живееха весталките, а в другото — върховният жрец. Едно от основните задължения на най-висшия религиозен пост в Рим бе да надзирава весталките, които не водеха затворен начин на живот, но чиято девственост олицетворяваше общественото благосъстояние на Рим — и по-скоро късмета на неговите управници. Момичетата започваха службата си на шест-седемгодишна възраст и изпълняваха тези задължения около трийсет години. След това бяха свободни да започнат нормален живот и дори да се омъжат, ако искат. Както Фабия. Религиозните им задължения не бяха твърде тежки, но те съхраняваха също така завещанията на всички римски граждани, които по времето на Цезар наброяваха повече от три милиона ръкописа, всичките прилежно номерирани, регистрирани и разделени по райони. Защото дори най-бедният римлянин имаше право да напише завещание и да го остави при весталките, независимо в кой край на света живееше. Веднъж попаднал при тях, този документ ставаше неприкосновен и се пазеше ревностно до смъртта на този, който го е написал, за да бъде предаден в ръцете на изпълнителя на завещанието.

И така, когато Долабела се яви в Домус Публика, той не отиде в крилото на весталките, нито пред богато украсения главен вход, до който Цезар бе издигнал нов храм, а пред частните покои на върховния жрец.

Всички стари прислужници, работили в къщата на Аврелия в Субура, бях& мъртви, включително Бургунд и жена му Кардикса, но синовете и снахите им все още се грижеха за имотите на Цезар. Третият от синовете, Гай Юлий Трог, излезе да посрещне Долабела. Той се поклони леко и така сведе глава до височината на госта. Макар че беше висок мъж, Долабела се чувстваше джудже пред този човек.

Цезар беше в кабинета си, облечен с пищните дрехи на върховен жрец — това веднага направи впечатление на Долабела, макар че причината му остана неясна. Туниката и тогата на Цезар бяха в ярки пурпурни и алени ивици. В тази стая, ярко осветена от един прозорец и безброй лампи, цветовете на облеклото му изпъкваха допълнително на фона на гипсовите корнизи и леката позлата на тавана.

— Сядай — нареди кратко Цезар, като остави свитъка, който четеше, и впи в Долабела пронизителния си, почти нечовешки поглед. — С какво ще се оправдаеш, Публий Корнелий Долабела?

— Нещата излязоха от контрол — призна гостът.

— Организирал си банди, които да тероризират града.

— Не, не! — възрази енергично той с широко отворени сини очи и невинен поглед. — Наистина, Цезаре, бандите не са организирани от мен! Аз просто призовавах за пълно опрощаване на всички задължения и открих, че Рим така е затънал в дългове, че хората са отчаяни. Законопроектът ми просто отприщи лавината на недоволството.

— Ако не беше предлагал този безотговорен закон, Публий Долабела, нямаше да има сняг за лавина. Толкова ли си затънал в дългове?

— Да.

— Значи действията ти са непростимо егоистични.

— Предполагам.

— Не ти ли хрумна, Публий Долабела, че двамата ти колеги, които се противопоставят на законопроекта ти, никога няма да го пуснат да мине?

— Да. Да, разбира се.

— Тогава какво ти подсказа трибунският ти дълг?

Долабела примигна учудено:

— Трибунски дълг ли?

— Виждам, че патрицианският произход ти пречи да разбереш проблемите на плебеите, Публий Долабела. Ти обаче все пак имаш някакъв политически опит. Би трябвало да знаеш дълга си, щом Гай Полион и Луций Требелий отказват да приемат законопроекта ти.

— Ъ… не.

Цезар продължаваше да изгаря Долабела с немигащи очи.

— Упоритостта е добродетел, достойна за възхищение, Публий Долабела, но нищо повече. Когато двама твои колеги налагат вето над законопроекта ти при всяко внасяне за обсъждане в продължение на три месеца, изводът е ясен. Трябва да оттеглиш предложението си. А ти продължаваш да упорстваш вече десет месеца! Не ме гледай виновно. Независимо дали си отговорен за организирането на улични банди по примера на Клодий, ти си се възползвал от тях. Стигнал си дотам, че да предизвикаш насилие срещу двама мъже, които са неприкосновени според древните договори между плебеи и патриции. Марк Антоний е хвърлил двайсет римски граждани от Тарпейската скала, но никой от тях не носи и една стотна от твоята вина, Публий Долабела. Би трябвало да заповядам същото да бъде сторено с теб. Би трябвало още Марк Антоний да го е направил, тъй като много добре е знаел кой стои в основата на размириците. Вие с началника на конницата ми сте приятели поне от двайсет години.

Последва тишина; Долабела седеше със стиснати зъби, усети как по челото му се стича пот. Молеше се тя да не закапе в очите му, за да не се налага да я избърше.

— Като понтифекс Максимус, Публий Корнелий Долабела, мое задължение е да те уведомя, че осиновяването ти от плебеи е незаконно. То трябваше да стане с мое съгласие и според Клодиевия закон. Затова веднага ще се откажеш от трибунството и ще се оттеглиш от политиката, докато съдилището по банкрутите се събере и се занимае с положението ти. Има си законни механизми за такива случаи и тъй като съдът ще се състои от римски граждани от твоя ранг, ще се измъкнеш с по-лека присъда, отколкото заслужаваш. А сега си върви.

— Това ли е всичко? — попита удивено Долабела.

Цезар вече четеше свитъка.

— Това е всичко, Публий Долабела. За толкова ли глупав ме мислиш, че да ти приписвам несъществуваща вина? В тази игра ти си само пионка.

Нацупена, но все пак облекчена, простата пионка стана.

— Още нещо — рече Цезар, без да вдига очи от свитъка.

— Да, Цезаре?

— Забранявам ти всякакви срещи с Марк Антоний. Аз имам осведомители, Долабела, затова те съветвам да изпълняваш стриктно нарежданията ми.

 

 

След два дни началникът на конницата се появи в Рим. Влезе през Капенската порта начело на отряд германски конници с парадния си кон, едър бял жребец, напомнящ много този на Помпей Велики. Сбруята на животното му обаче не беше от леопардова, а от боядисана в алено кожа. На раменете му със златна верижка бе закачено наметало с алена подплата в същия цвят като туниката му. Ризницата му беше златна, оформена така, че да подчертава огромния му гръден кош, и гравирана със сцена от битката на Херкулес с Немейския лъв (родът на Антониите водеше началото си от Херкулес). Алените кожени ивици на ръкавите и поличката бяха украсена със златни плочки. Златният му шлем с боядисани в яркочервено щраусови пера (струваха по десет таланта, защото бяха изключителна рядкост в Рим) стоеше от едната страна на седлото му от леопардова кожа, защото Антоний искаше множеството да вижда лицето му, за да не остане никакво съмнение кой е този божествен мъж. За по-голяма ефектност беше осигурил алени сбруи за черните коне на германите си, а самите ездачи бе облякъл със сребро и лъвски кожи. Лъвските глави бяха преметнати върху шлемовете, лапите бяха завързани пред гърдите на мъжете.

Всяка жена, съзряла го от тълпата, докато преминаваше през Капенския пазар, сигурно се чудеше за външния му вид: беше ли красив или грозен? Мненията обикновено се разделяха по равно, защото тялото му бе изящно изваяно за сметка на отблъскващото му лице. Косата на Антоний беше много гъста, къдрава и руса, лицето му — подпухнало и кръгло. Вратът му бе толкова къс и дебел, че изглеждаше продължение на главата. Очите му бяха ясносини, малки, хлътнали и твърде сближени. Носът и брадичката сякаш се стремяха да се допрат над дебелите му устни. Жените, удостоени с ласките му, твърдяха, че все едно са се целували с костенурка. Никой обаче не можеше да отрече, че той се откроява в тълпата.

Въображението му бе изключително развито (както при много хора), но за разлика от останалите простосмъртни Антоний реализираше фантазиите си. Той се смяташе за Херкулес, за новия Дионис, за равен на легендарния източен владетел Сампсицерам и се стараеше да подражава и на тримата.

Въпреки че мислите му бяха заети предимно с разгулни удоволствия, той не беше нито глупав като брат си Гай, нито пълен грубиян. Бе доста хитър, умееше да се измъква от всякакви трудни ситуации и твърде добре използваше мъжествения си вид, за да печели благоразположението на другите мъже, особено на втория си братовчед Цезар. Освен това бе добър оратор като повечето членове от рода си — о, не можеше да се мери с Цицерон или с Цезар, но определено беше по-красноречив от повечето сенатори. Не му липсваше кураж и запазваше разсъдъка си дори в ожесточена битка. Това, което му липсваше, беше морал за способността да зачита човешкия живот, но въпреки това бе изключително щедър. Антоний беше като бик; набереше ли инерция, нищо не можеше да го спре. От живота искаше две неща: да бъде първият мъж в Рим и да притежава разкошни дворци, където да има до насита жени, храна, вино и развлечения.

След връщането си в Италия преди почти една година начело на Цезаровите легиони, той се беше отдал единствено на тези две цели. Като началник на конницата бе най-могъщият човек в Рим в отсъствието на диктатора и използваше властта си по начини, които много добре знаеше, че Цезар не одобрява. Освен това живееше като източен владетел и харчеше много повече пари, отколкото притежаваше. Не го беше грижа за нещо, което някой по-предпазлив човек би разбрал от самото начало — че ще дойде ден да отговаря за своеволията си. Антоний не мислеше за този ден. Ала сега това време бе настъпило.

Реши за най-разумно да остави приятелите си във вилата на Помпей в Херкулана. Нямаше нужда да дразни допълнително братовчеда Гай. Хора като Луций Гелий Попликола, Квинт Помпей Руф Младши и Луций Варий Котила не бяха от любимата компания на Цезар.

Щом влезе в Рим, той не отиде веднага в Домус Публика, нито дори в огромното Помпеево имение в Карина, а в дома на Курион на Палатина. Остави германите в двора до Хортензиевата къща и поиска да види Фулвия.

Тя беше внучка на Гай Семпроний Гракх по линия на майка си Семпрония, омъжена за Марк Фулвий Бамбалион, доста сполучлив брак, като се има предвид, че Фулвиите бяха сред най-ревностните поддръжници на Гай Гракх. Семпрония беше получила значително състояние от баба си, въпреки че според Вокониевия закон жените нямаха право на най-големия дял от наследството. Бабата на Семпрония обаче, Корнелия, майката на братята Гракхи, имаше достатъчно влияние, за да накара сената да отмени този закон. След смъртта на Фулвий и Семпрония друг сенатски указ разреши на Фулвия да наследи и двамата си родители. Тя беше най-богатата жена в Рим. И продължи да не зачита традициите. Избра сама мъжа си — Публий Клодий, един размирен патриций, командвал дълги години уличните банди в Рим. Защо бе избрала точно него? Защото се възхищаваше на демагогския стил на дядо си, а в Клодий виждаше точно такъв човек. И изборът й се оказа съвсем уместен. Тя не си стоеше у дома като повечето римлянки. Дори в напреднала бременност човек можеше да я види на Форума да крещи окуражително за Клодий, да го целува безсрамно, да се държи като уличница. У дома участваше дейно в срещите с компанията на съпруга си и познаваше добре Долабела, Попликола, Антоний… и Курион.

След убийството на Клодий тя бе сломена, но старият й приятел Атик я посъветва да живее заради децата си и с времето раната й позарасна. Три години след овдовяването си тя се омъжи за Курион, друг блестящ демагог. От него роди красиво червенокосо дете, но щастливото им съжителство бе жестоко прекъснато след смъртта на Курион.

Сега тя бе на трийсет и седем и имаше пет деца, четири от Клодий и едно от Курион, но изглеждаше на не повече от двайсет и пет.

Антоний нямаше време да я разгледа по-добре, защото още от прага тя се хвърли с радостни викове на врата му с такава сила, че отскочи от ризницата и падна на земята със смях.

— Марк, Марк, Марк! О, дай да те видя! Не си остарял дори с един ден.

— Ти също.

Да, и беше все така привлекателна. Съблазнителни едри гърди, стегнати като на осемнайсетгодишно момиче (тя не криеше прелестите си); по прекрасното й лице нямаше нито една бръчка. А каква коса! Все така гъста и без един бял косъм. Каква красота! И беше толкова богата.

— Омъжи се за мен — рече той. — Обичам те.

— И аз те обичам, Антоний, но е твърде рано. — Очите й се напълниха със сълзи. — Изчакай една година.

— Три години между съпрузите както обикновено, а?

— Да, така излиза. Ала не ме прави вдовица за трети път, Марк, моля те! Ти постоянно си търсиш белята и точно затова те обичам, но искам все пак да изживея старините си с някого, когото познавам от младостта си, а кой друг остана, освен теб?

Той й помогна да се изправи, но бе твърде разумен и не избърза да я прегръща.

— Децим Брут — отвърна. — Попликола.

— О, Попликола! Той е паразит. Ако се оженим, не искам да го виждам.

— За Децим няма ли да кажеш нещо?

— Той е прекрасен човек, но… о, не знам. Толкова е мрачен. И е прекалено хладен с мен. Майка му Семпрония Тудитани го съсипа. Тя е смукала повече членове дори от професионалните куртизанки. Радвам се, че най-после умря след тази непоносима диета. Предполагам, че и Децим е бил доволен. Не ми е писал дори един ред от Галия.

— Като заговорихме за куртизанки, научих, че и майката на Попликола е умряла.

Фулвия се нацупи:

— Миналия месец. Наложи се да държа ръката й, докато издъхне… пфу!

Излязоха във вътрешната градина, защото денят бе топъл. Тя седна до езерцето и потопи пръсти във водата. Антоний седна на една каменна пейка и я загледа. „В името на Херкулес, каква красота! Следващата година…“

— Вече не си голям любимец на Цезар — рече неочаквано тя.

Антоний изсумтя презрително:

— Кой, старият братовчед Гай ли? Ще го омая за секунди. Аз съм му любимец.

— Не бъди толкова сигурен, Марк. Добре си спомням как манипулираше бедния Клодий! Когато Цезар идваше в Рим, той все играеше по свирката му във всичко, което правеше, от анексията на Кипър до странните закони за религиозните колегии. — Тя въздъхна. — Клодий започна да действа самостоятелно едва след заминаването на Цезар за Галия. Той го контролираше. Ще опита да контролира и теб.

— Роднини сме — каза спокойно Антоний. — Може да ми се накара, но нищо повече.

— Ще се моля на Херкулес да е така.

 

 

От дома на Фулвия той отиде в двореца на Помпей при втората си жена Антония Хибрида. О, тя не беше чак толкова лоша, но имаше типичните Антониеви черти, бедната. Това, което отиваше добре на лицето на мъж, уви, не изглеждаше добре за жена. Бързо му бе омръзнала, макар че не толкова скоро, колкото той изхарчи значителното й състояние. Тя му роди дъщеря, Антония, сега на пет години, но от смесването на кръвта на двамата братовчеди не излезе нищо добро. Малката Антония бе не само бавноразвиваща се, но грозна и безобразно дебела. За да се омъжи, щеше да й е нужна огромна зестра, или трябваше да намери някой източен плутократ, който да дава мило и драго, за да се сроди с фамилията на Антониите.

— Загазил си — посрещна го Антония Хибрида.

— Ще се измъкна сух, мила.

— Не и този път, Марк. Цезар е бесен.

— Глупости! — намръщи се той и размаха юмрук.

Тя присви очи, сви се и проплака:

— Не, моля те! Нищо не съм направила, нищо!

— О, я стига си ревала, нищо няма да ти се случи!

— Цезар ти изпрати послание — рече тя, след като се съвзе.

— Какво?

— Иска да се явиш незабавно в Домус Публика. С тога, не с ризница.

— Началникът на конницата винаги ходи с ризница.

— Просто ти предавам.

Антония Хибрида огледа мъжа си. Можеше да не го види с месеци, дори да живееха в една къща. В първите години на брака им я биеше често, но не беше успял да прекърши духа й, просто я бе отучил от навика да изтезава робите си.

— Марк — рече, — искам още едно дете.

— Каквото щеш прави, но нямам намерение да ти правя друго дете. Стига ни едно идиотче.

— Може да е пострадала при раждането, не в утробата ми.

Той се приближи до голямото сребърно огледало, в което някога Помпей Велики се беше надявал да зърне духа на мъртвата Юлия, и се огледа. Да, впечатляващо! Тога ли? Никой не знаеше по-добре от Марк Антоний, че мъжете с неговата физика не изглеждат добре с тоги. Тогите бяха за такива като Цезар — човек трябваше не само да е висок, но и строен, за да му стои. Трябваше да се признае, че Цезар изглеждаше добре и с ризница. Просто имаше царствена осанка. „Той е диктаторът на семейството. Нали точно така го наричахме, когато бяхме деца. Командваше дори чичо Луций. А сега командва Рим. Истински диктатор.“

— Не ме чакай за вечеря — рече той и излезе.

 

 

— С тази смешна премяна приличаш на войника самохвалец на Плавт — отбеляза Цезар, без да си направи труда да става от бюрото.

— Заради войниците го правя. Те обичат командирите им да изглеждат добре.

— Също като теб те имат извратен вкус, Антоний. Нали казах да дойдеш с тога. Бронята не е подходящо облекло от тази страна на помериума.

— Като началник на конницата имам право да нося доспехи в границите на града.

— Като началник на конницата ще изпълняваш каквото ти каже диктаторът.

— Добре, да седна ли, или да стоя прав?

— Седни.

— Седнах. Сега какво?

— Мисля, че е време да дадеш обяснения за случилото се на Форума.

— Кое по-точно?

— Не бъди нагъл, Антоний.

— Просто искам да спреш да ми триеш сол.

— Значи знаеш за какво съм те извикал. Както сам се изрази, за да ти натрия сол на главата.

— А не е ли за това?

— Може би тези думи не са съвсем точни, Антоний. Мислех си по-скоро за кастриране.

— Не е честно! Какво съм направил, та си ми толкова ядосан? Твоят глашатай Вация поиска извънредно положение и сенатът ме задължи да се справя с насилието. Е, аз го направих! Доколкото виждам, добре съм си свършил работата. Оттогава никой не е гъкнал.

— Вкарал си професионални войници на Римския форум и си им заповядал да избиват хора, въоръжени само с тояги. Това е чисто клане! Избил си римски граждани на централния ни площад! Дори Сула не си е позволявал такова безчинство! Нима гражданската война ти дава право да вадиш меч в центъра на Рим? Във Форум Романум, Антоний! Ти намокри с римска кръв камъните, по които е стъпвал Ромул! Окървави форума на Ромул, на Курций, на Хораций Коклес, на Фабий Максимус Верукозус Конкатор, на Апий Клавдий Цек, на Сципион Африкански, на Сципион Емилиян и хиляди други благородни римляни, които са били по-достойни от теб! Това е светотатство!

Цезар говореше бавно, отмерено, с леден тон. Антоний скочи на крака, стисна юмруци:

— О, мразя този сарказъм! Не ми изнасяй речи, Цезаре! Просто кажи какво искаш и да се свършва! След това да се връщам на работа, а именно да потискам недоволството на легионите ти! Защото те не са спокойни! Те са много, много недоволни!

Той крещеше. Малката му хитрост трябваше да помогне. Нека старецът се разтревожи малко за легионите си.

Ала не успя.

— Сядай веднага, глупако! Затваряй мръсната си уста да не ти отрежа топките още сега! И не си мисли, че не мога! За голям воин ли се мислиш, Антоний? В сравнение с мен ти си едно недоносче! Да яздиш красив кон, натруфен като палячо! Ти никога не си излизал на предната линия, никога! Мога да ти отнема меча и да те насека на пържоли!

Той беше побеснял. Антоний си пое дълбоко дъх и се отдръпна. О, защо бе забравил в каква ярост можеше да изпадне Цезар?

— Как смееш да се държиш толкова нагло с мен? Как смееш да забравиш къде точно ти е мястото? Ти, Антоний, имаш всичко благодарение на мен! Аз те създадох и сега мога да те погубя! Ако не беше роднинството ни, щях да сложа на твое място някой много по-способен и умен човек!

Твърде много ли съм искал, като те карах да се държиш порядъчно? Явно! Ти си не само глупак, но и убиец и поведението ти прави работата ми в Рим неизмеримо по-трудна. Кръвта от убийствата ти изцапа и мен! От момента, в който прекосих Рубикон, аз възприех политика на милосърдие към всички римски граждани. Ала какво ще кажат те за това клане? Не, Цезар не може да се довери на началника на конницата си, той не може да се държи като цивилизован, образован, достоен римлянин! Какво мислиш, че ще каже Катон за това клане, ако научи? Ами Цицерон? Ти зачеркна всичките ми милосърдни дела!

Антоний вдигна смирено ръце:

— Спокойно, спокойно! Това беше грешка! Съжалявам!

— Късно е за разкаяние, Антоний. Имаше поне сто начина да се справиш с насилието във Форума, без да счупиш главите на повече от един-двама души. Защо не въоръжи войниците си с щитове и сопи, както стори Гай Марий, когато трябваше да се разправя с много по-голяма тълпа на Сатурнин? Не ти ли хрумна, че със заповедта си ти си обременил с чувство за вина и войниците си? Как ще обясня това пред тях, да не говорим за цивилното население? Никога няма да забравя или да ти простя за това деяние. Нещо повече, то ми подсказва, че си склонен да използваш властта си по начини, опасни не само за държавата, но и за мен.

— Сваляш ли ме от поста ми? — попита Антоний и започна да се надига от стола. — Това ли беше всичко?

— Не, не те свалям и не съм свършил. Върни задника си отново на стола. — Какво стана със среброто от хазната?

— О, това ли било?

— Да, това.

— Взех го, за да платя на войската, но още не съм изсякъл монети.

— Значи, среброто е в храма на Юнона, така ли?

— Ами… не.

— Къде е?

— Вкъщи. Сметнах, че така е по-сигурно.

— В твоята къща ли? Имаш предвид къщата на Помпей Велики.

— Ами, да, предполагам.

— Кой ти каза, че можеш да се преместиш там?

— Имах нужда от по-голям дом, а този на Великия беше свободен.

— Разбирам защо си го избрал. Вкусът ти е толкова вулгарен като този на Великия. Сега, ако обичаш, Антоний, пренеси се в собствената си къща. Веднага щом имам време, къщата на Помпей ще бъде продадена на търг, както и останалата част от имуществото му. Собствеността на онези, които не получат прошка, след като се справя с метежниците в провинция Африка, ще бъде конфискувана в полза на държавата, макар че някои имоти могат да се изземат по-рано. Нищо обаче няма да облагодетелства мен или хората ми. Ако хвана някого да използва поста си, за да ощети държавата, няма да е нужно красноречието на Цицерон, за да бъде осъден. Внимавай много. Върни среброто в съкровищницата, където му е мястото. Сега си свободен.

Цезар изчака Антоний да се отдалечи до вратата и добави:

— Между другото, колко пари трябва да получават войниците ми?

Антоний го изгледа глуповато:

— Не знам, Цезаре.

— Не знаеш, а си взел среброто. Всичкото сребро. Искам да кажеш на войнишките счетоводители да ми представят документите си лично. Когато се връщаше в Италия, ти бях наредил да се разплатиш с войската веднага щом се установи на лагер. От завръщането си никакви ли пари не са получили?

— Не знам — повтори Антоний и избяга.

 

 

— Защо не го свали от поста му веднага, Гай? — попита на вечеря чичото на Антоний.

— С удоволствие щях да го направя. Само че, Луций, това не е толкова лесно, колкото изглежда.

Луций Цезар го изгледа изпитателно:

— Защо?

— Аз наистина допуснах голяма грешка, като приех Антоний, но още по-голяма грешка ще е, ако го сваля по такъв начин — обясни той, докато дъвчеше стрък целина. — Помисли. Антоний управлява Италия и командва легионите вече почти дванайсет месеца. През повечето време е бил с тях, особено през март. Аз не съм се срещал с тях, а той е бил достатъчно далновиден, за да не допуска никой друг представител на управлението до лагера им. През това време не им е плащано, значи им дължа заплати за две години. Антоний се прави, че не знае нищо, но въпреки това е изтеглил осемнайсет хиляди сребърни таланта от хазната и ги е скрил в Помпеевата къща. Очевидно е имал намерение да сече монети, но не го е направил.

— Изгарям от любопитство, Цезаре, продължавай.

— Сега нямам сметало, но мога да изчисля наум. Петнайсет легиона по пет хиляди мъже означава седемдесет и пет милиона сестерции на година. Това са три хиляди сребърни таланта. Прибавяме още триста за несражаващите се прислужници и умножаваме по две за двете години. Това прави шест хиляди и шестстотин сребърни таланта. Доста по-малко от осемнайсетте хиляди, които е изтеглил Антоний.

— Сигурно живее доста нашироко — въздъхна Луций. — Знам, че не плаща наем за имотите на Великия, но тази бляскава броня сигурно струва цяло състояние. Да не говорим за облеклото на шейсетте германи. А харчи още за вино, жени, прислуга. Мисля, че племенникът ми е затънал в дългове и е сметнал за най-добре да изпразни хазната, преди да се върнеш.

— Трябваше да я изпразни преди месец.

— Мислиш ли, че нарочно държи легионите без заплата, за да хвърли вината върху теб?

— Без съмнение. Ако беше последователен като Децим Брут или амбициозен като Гай Касий, щяхме да сме загазили доста повече. Нашият Антоний се цели нависоко, но не е добър стрелец.

— Кога смяташ да нанесеш удара си, Гай?

— Ще разбера, защото легионите ще ми подскажат правилния момент.

Изведнъж го преряза болка. Той пусна целината и се хвана за гърдите.

— Гай! Добре ли си?

„Как да обясня на приятеля си, че болката не е в тялото ми? О, легионите ми! Юпитере, само не легионите ми! Преди две години не би ми хрумнало такова нещо, но аз се поучих от бунта на Девети. Сега нямам доверие на никого от тях, дори на Десети. Цезар им няма доверие.“

— Леко неразположение на стомаха, Луций.

— Добре, когато ти мине, обясни нататък.

— До края на тази година ми се отваря доста работа. Първо ще се занимая с Рим, после с легионите. Ще изсека шест хиляди таланта на монети, но още няма да плащам на никого. Ако отида утре в Капуа, може да оправя нещата, но мисля, че положението е по-сериозно и не бива да се появявам лично. — Цезар вдигна отново стръка целина и продължи да дъвче. — Антоний е като корабокрушенец, който плува в дълбоки води и погледът му е насочен към един спасителен остров. Не знае още какво го чака там, но се опитва да го достигне с всички сили. Може би се надява, че ще умра; всичко се случва. А може би очаква да се хвърля към провинция Африка с цялата си войска и да го оставя да си разиграва коня. Той вярва във Фортуна, уповава се на късмета. Преди да действам, искам да разбера какво е правил и говорил на хората ми. Като го накарах да върне среброто, аз му нанесох голям удар. Сега той ще се стреми още по-отчаяно към спасителния бряг. Аз обаче ще го чакам там. Наистина, Луций, иска ми се да поплува още два-три месеца. Трябва да уредя нещата в Рим, преди да се заема с него и легионите.

— Той действа като изменник, Цезаре.

Цезар се пресегна и го потупа по ръката:

— Бъди спокоен, в рода няма да има осъдени за измяна. Аз ще отрежа пътя за спасение на общия ни роднина, но не и главата му. — Той се засмя. — Нито една от двете. Все пак долната определя до голяма степен действията му.

 

 

Когато Сула се завърнал от Изтока, лишен от пословичната си красота, той бил обявен за диктатор на Рим.

В продължение на няколко нундини като че бездействал, но няколко по-наблюдателни люде забелязали един прегърбен старец, скитащ из целия град от Квириналската до Капенската порта, от Фламиниевия цирк до Агера, по криви сокаци и главни улици, за да провери какво е най-нужно на Рим — лично той, диктаторът, да види как най-бързо може да го възстанови след двайсет години на пагубни войни.

Сега Цезар беше диктатор, доста по-млад и хубав мъж, но той също скиташе от Квириналската до Капенската порта, от Фламиниевия цирк до Агера, по криви сокаци и главни улици, за да провери какво е най-нужно на Рим — лично той, диктаторът, да види как най-бързо може да го възстанови след петдесет години на пагубни войни.

И двамата диктатори бяха израснали в най-бедните квартали на Рим, бяха видели нищета, престъпления, пороци, саморазправи, безропотното приемане на съдбата, характерно за римлянина. Ала докато Сула бе копнял да се оттегли на спокойствие, Цезар знаеше, че ще работи, докато престане да диша. Неговото успокоение бе в работата, защото намираше силата си в духовното — плътското не го изкушаваше, както бе изкушавало Сула.

Нямаше нужда от анонимността на предшественика си. Цезар се разхождаше открито и с удоволствие спираше да побъбри с всекиго, от грохналите старци, поддържащи обществените тоалетни, до яките мъжаги, събиращи такса от магазинчетата и занаятчиите, за да ги охраняват от банди. Разговаряше с освободени роби, с уличници, с евреи, с римски граждани от четвъртата и петата класи, с безимотни, с учители, с продавачи на сладкиши, с хлебари, месари, знахари и астролози, със собственици на сгради и с наематели, с майстори на восъчни статуетки, скулптори, художници, лекари и търговци. В Рим имаше и много жени, които работеха — като грънчари, дърводелци, лекари; само представителките на висшата класа нямаха право да упражняват обикновени професии.

Самият той все още държеше многоетажната къща на Аврелия, управлявана сега от най-големия син на Бургунд, Гай Юлий Арверн. Той бе наполовина герман, наполовина гал (роден като свободен човек) и беше обучен лично от Цезаровата майка, по-способна в сделките дори от Крас и Брут. Цезар разговаряше често с Арверн.

Ето това бе смисълът, мислеше си той след всеки разговор с иконома си. Двама варвари, бивши роби — Бургунд и Кардикса — бяха дали живот на седем истински римски граждани! О, те може би бяха малко по-облагодетелствани, защото робовладелците обикновено слагаха бившите си роби в селските триби, където гласовете им бяха по-ценни, но въпреки всичко те си оставаха римляни.

А щом това действаше, защо да не е възможно и обратното? Да вземеш напълно безимотни римляни и да ги заселиш в някой друг край на света. Така латинският щеше да измести гръцкия като световен език. Старият Гай Марий бе опитал, но така беше нарушил мос майорум. Е, след шейсет години нещата се бяха променили. Марий бе загубил здравия си разум, беше се превърнал в кръвожаден касапин. За разлика от него Цезар размишляваше все по-трезво, а беше и диктатор — никой не можеше да му се противопостави, най-малкото добрите люде, които вече не бяха в политиката.

 

 

Първо и най-важно бе решението на проблема с дълговете. Въпросът трябваше да се уреди, преди да започне да посещава стари приятели и преди да се яви в сената. Четири дни след влизането си в Рим Цезар свика Народното събрание, в което имаха право да участват както плебеи, така и патриции. Събранията се бяха свиквали в амфитеатъра на Комициите, но сега на негово място стоеше новата сграда на сената, построена от Цезар. Затова той организира заседанието в храма на Кастор и Полукс.

Макар че гласът му бе дълбок, когато произнасяше речи, Цезар говореше по-пискливо; така го чуваха по-далече. Луций Цезар, застанал пред голямата тълпа заедно с останалите Цезарови поддръжници, се удиви за пореден път на способността му да грабва вниманието на слушателите си. Това винаги му се беше удавало, а с годините ставаше още по-добър. „Отива му да управлява — мислеше си Луций. — Той съзнава мощта си, но не се опиянява от нея.“

— Никакво отменяне на дългове няма да има — обяви с нетърпящ възражения глас диктаторът. — Как е възможно Цезар да отмени дълговете — попита и вдигна ръце. — Нали аз съм най-големият длъжник на Рим! Да, взех от хазната много пари! Всичко трябва да се върне, граждани, и то с определената от мен лихва. Десет процента. Няма да търпя никакви възражения! Помислете! Ако не върна парите, които съм взел, откъде ще се вземат средства за зърно? За възстановяване на Форума? За заплати на войската? За строежи на пътища, мостове, акведукти? За обществените служители? За издигане на нови хамбари? За игри? За нов резервоар на Есквилинския хълм?

Хората мълчаха и слушаха. Не бяха разочаровани или ядосани, както биха били при други встъпителни думи.

— Отменете дълговете и Цезар няма да плати онова, което дължи на Рим! Той с удоволствие ще подпише такъв закон, няма да пролее и една сълза за празната съкровищница. Неговият дълг ще бъде опростен с този на всички останали и Цезар няма да плаща. Е, така не може да стане, нали? Това е смешно! Затова, граждани, тъй като Цезар е честен човек и вярва, че дълговете трябва да се връщат, отменяне на задълженията няма да има.

„О, много хитро!“ — помисли си развеселен Луций.

Ораторът продължи. Трябваше да има известно облекчение все пак. Той разбираше какви трудни времена са настанали. Собствениците на жилища в Рим трябваше да намалят наемите с по две хиляди сестерции на година, онези в Италия — с шестстотин. Скоро щеше да обяви и с какъв процент ще бъдат намалени дълговете, така че и двете страни да спечелят. Гражданите трябваше да потърпят още малко, защото за да има справедливо намаляване на задълженията, бе необходимо време за точни изчисления.

След това той обяви нова финансова политика, която също нямаше да влезе в сила веднага — о, тази бюрокрация! Държавата щеше да вземе заеми от частни лица, други градове в Италия и целия римски свят. На зависимите царе щеше да бъде предложено да станат кредитори на Рим. Върху тези суми щеше да се плаща пак фиксираната десетпроцентова лихва. Обществените начинания нямаше да се финансират от покачване на данъците. Нямаше да се въвеждат нови мита, такси за освобождаване на роби, данъци върху доходите от управление на провинции и дела от военната плячка. Нямаше да има данъци върху общия доход, числеността на семействата, имотите. Откъде щяха да дойдат парите ли? Държавата щеше да ги вземе назаем, не да въвежда нови налози. И най-бедният гражданин можеше да стане кредитор на Рим! За кого беше ползата ли? За Рим! Най-великата нация в света щеше да живее богато, без да се страхува от фалит!

Онези благородни жени и мъже обаче, които обичаха да се возят в носилки, да се обличат в пурпур и да се кичат с перли, щяха да пострадат, защото все пак имаше един данък, който Цезар смяташе да въведе! Данък върху тирския пурпур, данък върху скъпите пиршества, данък върху лазерпициума, който облекчаваше неразположението след преяждане!

В заключение, завърши весело той, в Рим имаше доста имоти, принадлежащи на хора, прогонени от града и лишени от гражданство заради престъпления срещу държавата. Тяхната собственост щеше да се продаде на търг и приходите да влязат в хазната, напълнена сега с пет хиляди златни таланта от египетската царица Клеопатра и две хиляди таланта от кимерийския цар Асандер.

— Няма да обявявам проскрипции! — извика диктаторът. — Никой няма да се облагодетелства за сметка на онези, които с делата си се отказват от правото да се наричат римски граждани! Нямам намерение да освобождавам роби за клевети срещу господарите им! Вече знам всичко, което ми е необходимо. Търговците от конническото съсловие на Рим са главната причина за благосъстоянието на града, точно от тях искам помощ, за да излекуваме ужасните му рани. — Той вдигна високо ръце. — Да живеят сенатът и народът на Рим! Да живее Рим!

Хубава реч, с прости и ясни думи, лишена от риторическа натруфеност. Той успя — слушателите му си тръгнаха убедени, че Рим е в ръцете на човек, който наистина смята да помогне на града, без да пролива повече кръв. Все пак Цезар не е бил в Рим по време на кръвопролитието във Форума — иначе то нямаше да се случи. Между многото изречени неща той се извини за клането и обеща виновните да бъдат наказани.

 

 

— Той винаги се измъква — изсъска Гай Касий пред тъща си.

— Скъпи ми Касий, по хитрост всички римски благородници, взети заедно, не могат да стъпят и на малкия му пръст — отвърна Сервилия. — Дори само това да си разбрал от времето, прекарано с него, пак си спечелил. Колко пари успя да измъкнеш?

Той примигна:

— Около двеста таланта.

— Да не си пипал зестрата на Тертула?

— Не, разбира се, че не! Нейните нари са си само нейни — обиди се той.

— Много съпрузи не мислят така за жените ми.

— Аз мисля!

— Добре, ще й кажа бързо да ги изтегли.

— Какво си намислила, Сервилия?

— Не може да не си се досетил. Цезар смята да обяви на търг някои от най-луксозните имоти в Италия — къщи в Рим, вили в провинцията и на морето, чифлици, вероятно някой и друг рибарник. Възнамерявам да купувам и те съветвам да направиш същото. Макар да вярвам, че Цезар наистина не възнамерява да облагодетелства себе си или някого от поддръжниците си, разпродажбата ще се проведе точно както по времето на Сула — могат да се купят само толкова имоти, за колкото има пари. Най-добрите имоти ще се продадат най-напред и приблизително за реалната им стойност. След това цените ще паднат и накрая ще се продава почти на безценица. Тогава ще купувам аз.

Касий скочи на крака, лицето му почервеня от гняв.

— Сервилия, как се осмеляваш да говориш така? Нима мислиш, че ще се възползвам от нещастието на хора, с които съм работил, в чиито идеали съм вярвал? О, богове! По-скоро ще умра, отколкото да го направя!

— Глупости. Я сядай! Моралът без съмнение е нещо прекрасно, но трябва да признаем факта, че някой все пак ще се облагодетелства. Ако това ще те успокои, купи парче от земята на Катон и си мисли, че си по-добър стопанин от Цезаровите или Антониевите блюдолизци. По-добре ли е прекрасните имения на Катон в Лукания да бъдат купени от Котила, Фонтей или Попликола?

— Това е цинично.

— Просто е разумно.

Икономът й влезе и се поклони:

— Господарке, Цезар иска да те види.

— Доведи го, Епафродите.

Касий се изправи отново:

— Добре, тръгвам си.

Преди тя да успее да каже нещо, той се измъкна през вратата към кухнята.

— Скъпи, Цезаре! — рече Сервилия и вдигна лице, за да целуне следващия си гост.

Той я поздрави сдържано и седна срещу нея.

Тя бе по-възрастна от него, вече беше на шейсет, и годините най-после започваха да й личат. Красотата бе както в лицето, така и в сърцето й, размишляваше той, а второто никога нямаше да се промени. Сега обаче два бели кичура й придаваха леко злобен вид. Стариците и вещиците имаха такива коси, но нейната злонравност не намаляваше красотата й. Талията й се беше разширила, а гърдите й — увиснали под тежестта на годините, но лицето и шията й все още бяха изящни, без бръчки или увиснала кожа. Брадичката й беше остра, устата — малка, с пълни устни и тайнствена извивка, носът й бе твърде малък за римските разбирания за красота. Никой обаче не обръщаше внимание на този дребен недостатък, защото големите й очи с дълги мигли, тъмни като безлунна нощ, гледаха със суров и умен поглед. Кожата й беше бяла, ръцете й — фини и грациозни; с изящни пръсти и добре оформени нокти.

— Как си? — поинтересува се той.

— Ще съм по-щастлива, когато се върне Брут.

— Като познавам Брут, предполагам, че си прекарва чудесно в Самос със Сервий Сулпиций. Обещах му да го направя жрец и сега има възможност да се учи от един признат авторитет.

— Какъв глупак! Ти си признат авторитет, Цезаре. Ала, разбира се, той не може да учи от теб.

— А защо му е нужно? Нали аз разбих сърцето му, като му отнех Юлия.

— Синът ми е бездарен страхливец — изсъска злобно Сервилия. — Дори да вържеш метла на гърба му, няма да го накараш да стои изправен. — Тя прехапа долната си устна и извърна очи от госта. — Не вярвам пъпките му да са изчезнали.

— Не, не са.

— Като съдя от тона ти, и той не е станал по-умен.

— Подценяваш го. Брут е злопаметен като котка, алчен като невестулка и хитър като лисица.

Тя вдигна насмешливо ръце:

— О, хайде да не говорим за него! Как беше в Египет?

— Много интересно.

— А царицата?

— По красота, Сервилия, не може да се мери с теб. Всъщност е хилава, ниска и грозна. — Той се усмихна загадъчно. — Но въпреки това е прекрасна. Гласът й е като музика, очите й са като на лъвица, невероятно начетена е и е по-умна от повечето жени. Говори осем езика… е, вече девет, защото я научих на латински.

— Какво съвършенство!

— Може би скоро ще се убедиш сама. Когато свърша в провинция Африка, ще дойде в Рим. Имаме син.

— Да, чух, че най-после си успял да направиш и момче. Твой наследник ли ще бъде?

— Не говори глупости, Сервилия. Казва се Птолемей Цезар и ще бъде фараон на Египет. Велико бъдеще за един неримлянин, не мислиш ли?

— Така е. Добре, кой тогава ще те наследи? Да не се надяваш Калпурния да ти роди син?

— Съмнявам се, че е възможно.

— Баща й се ожени наскоро.

— Нима? Още не съм говорил с Пизон.

— Марк Антоний ли ще те наследи?

— За момента никой няма да ме наследява. Още не съм си направил завещанието. — Очите му проблеснаха. — Как е Понтий Аквила?

— Все още ми е любовник.

— Прекрасно. — Той стана и целуна ръката й. — Не се отчайвай от Брут. Все още има с какво да те изненада.

„И така, ето нещо ново за един стар познайник. Пизон се бил оженил. Калпурния не ми спомена нищо. Приятно ми е да се любя с нея, но нямам намерение да й правя дете. Колко още ми остава? Не е достатъчно, за да стана баща, ако Катбад е прав.“

 

 

След разговорите с плутократи, банкери, Марк Куспий, счетоводителите на легионите, едрите земевладелци и много други, нощите му бяха посветени на безброй книжа и изчисления със сметалото му от слонова кост. Какво време можеше да има за социални контакти? Сега, след като Марк Антоний върна среброто, съкровищницата бе доста пълна, но Цезар знаеше, че има още много работа. А една от предстоящите му задачи щеше да струва много пари: налагаше се да намери достатъчно средства за хиляди югера първокачествена земя, земя, върху която да настани трийсет легиона ветерани. Дните, през които за тази цел се използваше собствеността на размирни италиански градове, бяха отминали. Тази земя щеше да му струва скъпо, защото легионерите бяха от Италия или Италийска Галия и очакваха да им бъде дадена земя там, не в чужбина.

Гай Марий, който пръв бе допуснал във войската безимотни римляни, беше мечтал да ги засели в провинциите, където да разпространяват римските обичаи и латинския език. Дори бе започнал да го прави на големия остров Церцина край Африка. Бащата на Цезар беше негов главен агент там и прекарваше повечето си време на Церцина. Всичко обаче се бе провалило след ожесточената съпротива на сената. Затова, освен ако обстоятелствата не се променяха, Цезар трябваше да осигури имоти в Италия и Италийска Галия — най-скъпата земя в целия свят.

 

 

В края на октомври той все пак успя да организира скромно пиршество в триоинума на Домус Публика, красива столова, в която лесно се побираха шест кушетки. От едната си страна помещението се отваряше към широка колонада и вътрешния двор и тъй като денят бе топъл и слънчев, Цезар нареди да отворят вратите. Вътре сред прекрасните стенописи имаше сцена от битката при Регилското езеро, когато Кастор и Полукс се сражавали за Рим. Именно тук Помпей Велики се запозна с Юлия и се влюби в нея. Какъв триумф бе това. Как се беше зарадвала майка му.

Сред поканените бяха Гай Маций и жена му Присцила; Луций Калпурний Пизон с новата си съпруга Рутилия; Публий Ватиний с обожаваната си половинка, бившата жена на Цезар, Помпея Сула. Вдовецът Луций Цезар дойде сам, защото синът му бе с Метел Сципион в провинция Африка — един републиканец в рода на Цезарите. Вация Изаурик доведе жена си Юния, най-голямата дъщеря на Сервилия, а Луций Марций Филип дойде с малка армия: втората му съпруга и племенничка на Цезар, Ация, с дъщеря си от Гай Октавий, Октавия Минор, и сина си Гай Октавий; дъщерята на Филип от предишния брак, Марция, съпруга на Катон, но голяма приятелка на Цезаровата жена Калпурния и синът му, вечно стоящият вкъщи Луций. Липсваха Марк Антоний и Марк Емилий Лепид (които също бяха поканени).

Менюто бе избрано внимателно, защото Филип беше известен епикуреец, докато Гай Маций предпочиташе по-скромна трапеза. Първото ястие се състоеше от скариди, стриди и раци от рибарниците в Бая, някои — залети с изтънчени сосове, други — сурови, трети — печени. С тях бяха сервирани салати от маруля, краставици и целина, подправени с най-хубавия зехтин и отлежал оцет. Следваха пушена змиорка, бяла риба с рибен сос, пикантни яйца, пресен хляб с хрупкава коричка и ароматен зехтин за топене. Второто ястие съдържаше различни печени меса, от свинско бутче с препечена кожичка до различни птици и прасенце сукалче, печено с овче мляко. Имаше вкусни свински наденички, сварени в разреден мед, агнешко задушено с ароматен лук и риган и агне, печено в глинена пещ. Третото ястие се състоеше от медени сладкиши, сладки със стафиди и ароматизирано вино. Сладки омлети, пресни плодове, включително ягоди чак от Алба Фуценция и праскови от градините на Цезар в Кампания, твърди и меки сирена, ошав и купички с различни ядки. Вината бяха от най-доброто фалернско грозде, червени и бели, а водата бе донесена от извора на Ютурна.

За Цезар храната нямаше значение. Той щеше да се задоволи с хляб и зехтин, малко целина и хубава супа с малко месо.

— Не мога по друг начин, аз съм войник — обясни той и се засмя; изведнъж сякаш се подмлади.

— Все още ли пиеш оцет и топла вода сутрин? — попита Пизон.

— Ако няма лимони, да.

— Какво ще пиеш сега?

— Плодов сок. Това е новата ми диета. От Египет съм си довел личен лекар, един жрец, той ми я определи. Вече започва да ми харесва.

— Фалернското ще ти хареса повече — намеси се Филип, докато отпиваше глътка вино.

— Не, така и не се научих да пия вино.

Кушетките на мъжете бяха наредени в П-образна форма, като предназначеният за домакина лектус медиус стоеше в средата. Претрупаните маси бяха на височината на кушетките, за да могат гостите да се пресягат без усилие към отбраните блюда. За всичко, което бе прекалено лепкаво или течно, за да се яде с пръсти, имаше купички и лъжици, а ястията се сервираха нарязани на хапки. Ако някой гост искаше да си изплакне ръцете, бе достатъчно да се обърне и някой роб с малък леген и кърпа веднага го обслужваше. Тогите бяха прекалено неудобни за тази поза и бяха свалени, също и обувките, а мъжете бяха измили краката си, преди да се облакътят на кушетките си.

Срещу кушетките бяха наредени по-скромните кресла за жените. Напоследък се смяташе за твърде голям лукс, ако и жените седят, но в Домус Публика се спазваха старите традиции. Единственото ново на тази вечеря бе, че Цезар позволи на гостите си сами да изберат къде да седнат, с две изключения — той нареди на братовчед си Луций да заеме почетното място локус консулариус в десния край на неговата кушетка, а племенника си, младия Гай Октавий, накара да се настани между двамата. Тази рядка чест, оказана на един обикновен младеж, бе посрещната с вдигнати вежди от по-възрастните, но…

Изненадващото решение да отреди такова почетно място на младия Гай Октавий му бе хрумнало в момента, в който видя очите на момчето, застанало скромно зад втория си баща, докато Филип, поласкан от поканата, поздравяваше домакина. „А! — помисли си Цезар. — Ето нещо ново!“ Той, разбира се, помнеше добре Октавий. Преди две години и половина бяха разговаряли при посещението му във вилата на Филип край Мизенум.

На колко ли години беше сега? Вероятно на шестнайсет, макар че все още носеше детска тога с пурпурна ивица и детски медальон на врата. Да, със сигурност беше на шестнайсет, защото Октавий Старши бе разгласил нашир и надлъж за раждането му по време на Цицероновото консулство, точно когато започнаха да се появяват подозрения срещу Катилина. Това беше в края на септември, когато сенатът очакваше новини за въстанието в Етрурия. Добре! Майка му и вторият му баща бяха решили да отпразнуват пълнолетието му на деня на Ювента през декември, когато повечето римски момчета получаваха своята тога вирилис, чисто бялата дреха на пълноправни римски граждани. Някои богати родители организираха специално празненство за встъпването в зрелост на синовете си на самия ден на раждането им. Младият Гай Октавий обаче нямаше да се радва на такова благоволение. Добре! Значи не беше разглезен.

Момчето бе изключително красиво, дори женствено. Буйната му, чуплива, руса коса беше дълга, за да скрива единствения му недостатък — ушите му. Макар че не бяха особено големи, те стърчаха като дръжки на кана. Тази мярка бе взета от досетливата му майка; момчето не изглеждаше толкова суетно, за да обръща внимание на външността си. Кожата му бе нежна и леко мургава, устата и брадичката — стегнати, носът беше дълъг и прав, скулите — високи, лицето — овално, а под тъмните вежди блестяха забележителни очи. Раздалечени и много големи, те бяха светлосиви, необичайни, но не като тези на Сула и Цезар, защото погледът им не беше нито хладен, нито пронизващ. По-скоро бяха способни да стоплят човек. „И въпреки това, помисли си Цезар, докато ги гледаше изпитателно, — те не издават нищо. Предпазливи очи. Кой го отбеляза в Мизенум? Или аз сам им дадох такова определение?“

Октавий нямаше да стане много висок. Беше строен, но с мускулести прасци.

„Добре! Родителите му явно са го карали да ходи много. Гърдите му обаче са тесни. А кожата под тези красиви очи е синкава. Къде съм виждал такова нещо преди? Да, виждал съм, но това беше преди много време. Хапдефане. Трябва да попитам Хапдефане.“

„О, и тази коса! Плешивостта е тежка съдба за човек, чието име, «Цезар», означава «космат». Той няма да оплешивее, метнал се е на баща си. Много добри приятели бяхме с баща му. Запознахме се при обсадата на Митилин и заедно с Филип се надсмивахме над онази въшка Бибул. Как само се радвах, че Октавий се ожени за племенничката ми. Той също произхождаше от стар и богат римски род. Октавий обаче умря и Филип зае мястото му в живота на Ация. Интересно как се разви животът на Лукуловите младши военни трибуни. Кой би предположил, че от Филип ще излезе такова нещо?“

— Какво си намислил, Цезаре? — прошепна Луций в ухото му, след като той сложи момчето между двамата.

Домакинът не отговори. Беше прекалено зает да се увери, че Ация се е настанила удобно на креслото пред него и че Калпурния няма да допусне грешката да седне заедно с Марция твърде близо до Луций Пизон, който бърчеше рунтавите си черни вежди, че трябвало да споделя вечерята си не с друг, а с жената на Катон! След няколко размествания Марция и Калпурния заеха местата си до Ация и оставиха Пизон да мърда вежди пред не толкова уязвимите жертви Маций Присцила, онази красива глупачка Помпея Сула и своята Рутилия. Момичето, на не повече от осемнайсет, имаше типичната за рода си сламеноруса коса и изпъстрена с лунички кожа. Зъбите й бяха големи. Коремът й бе наедрял. Пизон може би най-сетне щеше да се сдобие със син.

— Кога смяташ да тръгнеш за Африка? — попита Ватиний.

— Веднага щом събера достатъчно кораби.

— Мен ли ще вземеш за легат?

— Не, Ватиний — отвърна Цезар, като се обърна към рибните блюда и разчупи едно хлебче. — Ти ще останеш в Рим като консул.

Разговорът замря. Всички наблюдаваха Цезар и Публий Ватиний, който се беше изправил и стоеше занемял от изненада.

Той беше клиент на Цезар; дребен човек с немощни крака и голяма буца на челото, заради която не го бяха избрали за авгур. Умът му и веселият му нрав го правеха любимец на всеки, който го опознаеше. Въпреки физическите си недъзи Ватиний се беше оказал не само добър политик, а и способен военен. Изпратени да сменят Габиний при обсадата на Салона в Илирия, той и легатът му Квинт Корнифиций не само че превзеха града, но и разгромиха въстаналите илири, без да им дадат възможност да се съюзят с Буребистас и племената по долината на Данубиус и да се превърнат в по-голям проблем за Рим, отколкото беше Фарнак за Цезар.

— Няма да е голямо консулство, Ватиний — продължи Цезар, — защото ще е само до края на годината. При нормални обстоятелства нямаше да се занимавам с консули преди Нова година, но сега спешно се налага тази длъжност да се заеме от някого.

— Цезаре, готов съм да бъда консул и само две нундини, да не говорим за два месеца — промълви Ватиний. — Ще провеждаш ли избори, или просто ще ме назначиш мен и…

— Квинт Фуфий Кален — обяви Цезар. — О, да, ще проведа избори. Не искам да обезпокоявам някои сенатори, но все още се надявам, че ще спечеля.

— В стила на Сула ли ще са изборите, или ще позволиш и на други да се кандидатират? — попита намръщено Пизон.

— Не ме е грижа, дори половината Рим да се кандидатира, Пизоне. Аз ще… обявя своите предпочитания и ще оставя решението на центуриите.

Никой не коментира това. При сегашното състояние на Рим — след великолепната реч за дълговете — конниците от осемнайсетте висши центурии щяха да изберат и маймуна, ако Цезар я посочи.

— Защо е необходимо да се избират консули до края на годината, след като и ти ще си тук, Цезаре? — поинтересува се Вация Изаурик.

Домакинът рязко смени темата:

— Гай Маций, ще те помоля за една услуга.

— Каквото поискаш, Гай — отвърна Маций, скромен човек без политически амбиции (приходите благодарение на старото приятелство с Цезар му бяха предостатъчни).

— Знам, че агентът на царица Клеопатра Амоний е говорил с теб и ти си му уредил едно парче земя близо до имението ми под Яникулума. Би ли се погрижил за градините? Сигурен съм, че царицата с радост ще дари двореца си на Рим.

Маций не се съмняваше в това. Собствеността бе на името на Цезар, както се бяха договорили:

— С удоволствие, Цезаре.

— Царицата колкото Фулвия ли е красива? — поинтересува се Помпея Сула със самочувствието, че самата тя е по-красива от Фулвия.

— Не — отвърна Цезар с тон, който даваше да се разбере, че не желае повече да го обсъжда. Обърна се към Филип: — Малкият ти син е много способен.

— Радвам се, че си доволен, Цезаре.

— Възнамерявам през следващите година-две Киликия да се управлява като част от провинция Азия. Ако нямаш нищо против, той да остане още известно време на Изток, Филипе, смятам да го оставя в Тарс като заместник-управител с пропреторски империум.

— Чудесно! — възкликна Филип.

Цезар погледна големия му син, вече преминал трийсетте. Бе много красив и талантлив почти колкото Квинт, но въпреки това не търсеше възможности да се издигне в кариерата, макар че не беше страстен епикуреец като баща си. В този момент Цезар осъзна причината и това го потресе. През цялото време Луций гледаше влюбено Ация. Страстта му обаче оставаше незабелязана, защото очевидно от другата страна нямаше такива чувства. Ация седеше спокойно, усмихваше се от време на време на съпруга си като жена, напълно удовлетворена от брака си. „Хм. Подмолни течения в дома на Филип.“ От Ация Цезар премести погледа си към Октавий, който досега не беше продумал нито веднъж. Не от стеснителност, а по-скоро защото съзнаваше, че е твърде млад, за да се обажда. Той наблюдаваше брат си с пълно разбиране, но също така с неприязън и неодобрение.

— Кой ще управлява провинция Азия и Киликия? — поинтересува се Пизон.

„Той толкова иска тази длъжност — помисли си Цезар — и в много отношения е достоен за нея, но…“

— Вация, съгласен ли си да отидеш ти?

Вация Изаурик се изненада, сетне въодушевено отвърна:

— За мен ще е чест, Цезаре.

— Добре, назначавам те тогава. — Цезар погледна мрачния Пизон. — Пизоне, имам работа за теб, но в Рим. Все още се занимавам със законите за облекчаване на дълговете, но няма да успея да стигна до окончателно решение преди заминаването си за провинция Африка. Тъй като ти имаш голям законодателен опит, бих искал да се допитам до теб по някои въпроси, а после да оставя нещата в твои ръце. — Замълча, сетне продължи: — Една от най-големите несправедливости в Рим е заплащането за извършени услуги. Защо трябва хората да се принуждават да управляват провинции, за да спечелят пари? Това води до големи нарушения и аз смятам да им сложа край. Защо да не може човек да получава заплата на управител на провинция и за работа от подобна важност, но извършена в Рим? За завършването на законите, които подготвям, предлагам да ти изплатя възнаграждение като за управител с проконсулска власт.

Това затвори устата на Пизон.

— Това му затвори устата — промърмори младият Октавий.

 

 

Когато третото ястие бе отнесено и на масите останаха само гарафи с вино и кани с вода, жените се оттеглиха в просторните покои на Калпурния на горния етаж, за да побъбрят.

Сега Цезар насочи вниманието си към най-мълчаливия от гостите си:

— Промени ли решението си по отношение на бъдещата си политическа кариера, Октавий?

— Да не издавам мислите и намеренията си, това ли имаш предвид, Цезаре?

— Да.

— Не, все още мисля, че това подхожда най-много на характера ми.

— Тогава каза, че езикът на Цицерон изпреварва мисълта му. Бил си прав. Когато стъпих в Италия, го срещнах на Апиевия път край Тарентум и той не пропусна да ми го припомни.

Октавий отговори направо:

— Говори се, чичо Гай, че когато си бил на десет години, си бил болногледач на Гай Марий, докато се възстановявал от сърдечен удар. И си слушал всичко, което е говорел. Научил си всичко за воденето на войни от него.

— Така е. Мисля обаче, че съм похабил таланта си във военното дело, макар че не знам как. Може би съм го слушал твърде внимателно и той е развил в мен качества, които не съм предполагал, че притежавам.

— Завиждал ти е — отсече Октавий.

— Много си наблюдателен. Да, той ми завиждаше. Дните му очевидно свършваха, а моите едва започваха. Старите хора се озлобяват, когато усетят края си.

— Ала въпреки че дните му са изтичали, той пак се е върнал в политиката. Явно е завиждал повече на Сула.

— Сула се беше доказал достатъчно, а Марий се погрижи да ме отстрани от пътя си изключително хитро.

— Като те е обявил за фламен Диалис и те е оженил за дъщеричката на Цина. Така си станал главен жрец на Юпитер и не си имал право да докосваш оръжие или да ставаш свидетел на убийства.

— Точно така. — Цезар се усмихна на племенника си. — Само че аз се измъкнах от жреческите одежди — с мълчаливото одобрение на Сула. Той никак не ме харесваше, но макар че Марий бе мъртъв, все още го мразеше до безумие. Затова ме освободи, за да му направи напук.

— Ти не си направил опит да се освободиш от брака си. Когато Сула ти е наредил, си отказал да се разведеш с Цинила.

— Тя беше добра жена, а те са рядкост.

— Трябва да го запомня.

— Имаш ли много приятели, Октавий?

— Не. Обучават ме частни учители и не дружа с много момчета.

— Сигурно срещаш някакви, когато ходиш на задължителните за всяко момче тренировки по бойно изкуство на Марсово поле.

Мургавото лице на момчето почервеня, то прехапа устни.

— Аз не ходя много често на Марсово поле.

— Нима баща ти е забранил?

— Не, не! Той е много добър с мен. Аз просто… просто не ходя толкова често на Марсово поле, че да си създам приятели.

„Още един Брут може би? — запита се с удивление Цезар. — Нима това прекрасно момче бяга от военните си задължения? По време на предишния ни разговор край Мизенум той каза, че нямал военен талант. Възможно ли е така да оправдава страха си? Ала той изобщо не прилича на Брут. Мога да се закълна.“

— Справяш ли се добре в учението? — попита той, за да измести неудобната тема; щеше да се занимае с това друг път.

— В математиката, историята и географията съм доста добър, мисля — отвърна Октавий, като се поуспокои. — Гръцкият обаче ми създава много трудности, никога няма да започна да мисля на него. Налага се да мисля на латински и после да превеждам.

— Интересно. Може би по-късно, след като поживееш шест месеца в Атина, ще започнеш да мислиш на гръцки — отбеляза Цезар, на когото и през ум не му беше минавало, че е възможно това да не се удава на някого; той веднага започваше да мисли на езика, на който говореше.

— Може би — рече равнодушно Октавий.

Цезар се настани по-удобно на кушетката си. Не му убягваше, че Луций ги подслушва.

— Кажи ми, Октавий, как искаш да се издигнеш?

— Искам да стана консул, избран с мнозинството от гласовете на всяка центурия поотделно.

— Диктатор?

— Не, определено не.

Гласът на момчето не прозвуча критично.

— Защо си толкова твърд?

— Откакто те принудиха да прекосиш Рубикон, чичо Гай, аз наблюдавам внимателно. Макар че не знам защо точно, мисля, че диктатор е последното, което си искал да бъдеш.

— Предпочитам всеки друг държавен пост, стига да не ме прокудят във вечно изгнание и да не опетнят името ми.

— Ще се моля на Юпитер никога да не ми се налага да избирам такава алтернатива.

— Ако се наложи, ще рискуваш ли?

— О, да. Дълбоко в сърцето си аз съм един Цезар.

— Гай Юлий Цезар?

— Не, просто един от Юлиите Цезари.

— Кои са твоите герои?

— Ти — отвърна простичко Октавий. — Само ти. — Той слезе от кушетката. — Извинявай, чичо Гай, чичо Луций, обещах на майка си да се прибера рано.

Двамата мъже го изпратиха с погледи, без да привличат вниманието на останалите.

— Виж ти, виж ти — изръмжа Луций.

— Какво мислиш за него, Луций?

— Че е на хиляда години.

— Плюс-минус един-два века. Съгласен съм. Харесваш ли го?

— За теб е ясно, но аз? Да — с някои забележки.

— Обясни по-точно.

— Той не е от Юлиите Цезари, дори да се мисли за такъв. О, благородният патрициански произход си личи, но усещам и нещо, нямащо много общо с патрицианското тесто. Не мога да определя стила му, макар че определено има такъв. Възможно е Рим да не е виждал подобен начин на мислене досега.

— Искаш да кажеш, че ще стигне далеч.

Сините очи на Луций проблеснаха:

— Аз не съм глупак, Цезаре. На твое място бих го взел за адютант още щом навърши седемнайсет.

— Така си помислих още когато го видях за пръв път край Мизенум преди няколко години.

— Също бих се погрижил за още нещо.

— Какво?

— Да не се пристрасти прекалено към момчетата.

Сините очи на Цезар също проблеснаха:

— И аз не съм глупак, Луций.

 

 

Бунтът, назряващ сред легионите в Капуа, хвърли първата си мълния в деня след пиршеството у Цезар в самия край на октомври. Той получи писмо от Марк Антоний.

„Цезаре, има проблеми. Големи, големи проблеми. Най-старите ветерани са бесни, не мога да се справя с тях — или по-скоро с представителите им. Десети и Дванайсети са най-твърдоглави. Изненадваш ли се? Е, аз се изненадах.

Страстите се нажежиха, когато наредих на Седми, Осми, Девети, Десети, Единайсети, Дванайсети, Тринайсети и Четиринайсети да се стягат и да тръгват за Неапол и Путеоли. Всичките им представители се явиха в къщата ми в Херкулана (живея в Помпеевата вила там), за да ми кажат, че няма да ходят никъде, ако не получат официална дата за разпускането си, дължимите си парцели, дела си от плячката и възнаграждението си за последната извънредна военна кампания — така я наричат, «извънредна военна кампания». Не обикновена военна служба. Искат си парите.

Искаха да те видят лично, така че не останаха особено доволни, когато им казах, че си прекалено зает в Рим, за да се разкарваш до Кампания. Чух, че Десети и Дванайсети побеснели и започнали да ограбват селата около Абела, където са се установили на лагер.

Цезаре, не мога да ги удържам повече. Съветвам те да дойдеш лично. Ако наистина не можеш, изпрати някой важен римлянин. Някого, на когото да имаш доверие.“

„Ето, случи се, но твърде рано. О, Антоний, кога ще се научиш на търпение? Толкова се пазеше до този момент, но вече пристъпи към действия, разкриващи цялото ти коварство. Единственият умен ход да действаш толкова рано, а не да чакаш, е продиктуван от нетърпението ти. Не, аз наистина не мога да напусна Рим, както добре знаеш, но не по причините, по които си мислиш ти. Не смея да напусна Рим преди изборите, това е истинската причина. Досещаш ли се защо? Не мисля, въпреки че действаш сега. Ти си прекалено недосетлив.“

„Използвай тактиката на отлагането, Цезаре. Изчакай изборите, независимо кого ще се наложи да жертваш.“

Той изпрати един от най-верните си и способни пълководци — Публий Корнелий Сула, племенник на диктатора Сула.

— Защо не Лепид? — попита Публий Сула.

— Има прекалено много вземане-даване с ветераните от Десети и Дванайсети. Предпочитам да изпратя човек, когото познават от Фарсал. Обясни им, че ще им осигуря земя, но преди това трябва да приема законите за облекчаване на дълговете.

— Да взема ли пари, Цезаре?

— Не. Имам причини да реша така. Когато циреят е узрял, балсамът само ще ускори спукването му. Налага се да се справяш както можеш.

 

 

Публий Сула се върна след четири дни, издран и насинен.

— Прогониха ме с камъни! — изръмжа. — О, Цезаре, стъпчи лицата им в праха!

— Ще стъпча лицата на онези, които ги подстрекават — рече мрачно той. — Войниците бездействат и предполагам, че през повечето време са пияни. Това означава, че са доста задлъжнели на местните кръчмари и че центурионите и трибуните им са още по-пияни. С бездействието си Антоний е подклаждал напрежението с месеци. Кой друг ще осигури толкова много вино на кредит?

Публий Сула изведнъж го изгледа с разбиране, но замълча.

След него Цезар извика Гай Салустий Крисп, един блестящ оратор.

— Вземи двама сенатори, Салустий, и се опитай да вразумиш тези глупаци. Щом приключат изборите, ще ги посетя лично. Просто се опитай да закрепиш положението.

 

 

Центуриатното събрание най-после бе свикано на Марсово поле, за да гласува за двама консули и осем претори. Никой не се изненада, когато Квинт Фуфий Кален бе избран за главен, а Публий Ватиний за втори консул. Всички кандидати за претори, препоръчани от Цезар, също бяха избрани.

Сега можеше да се заеме с легионите си и с Марк Антоний.

След два дни малко след зазоряване Марк Антоний влезе в Рим с германските си конници и една носилка, носена от две мулета. Вътре лежеше тежко раненият Салустий.

Антоний бе доста неспокоен. Сега, когато съдбовният момент бе настъпил, той се чудеше как точно да се държи пред Цезар. Това е проблемът, когато си изправен пред човек, който те е тупал като дете и оттогава продължава да те побеждава, макар и не с физическа сила. Трудно щеше да се възползва от положението.

Затова реши да бъде агресивен. Остави Попликола и Котила навън с конницата, влезе в Домус Публика и нахлу в кабинета на Цезар.

— Тръгнаха към Рим — обяви още с влизането си.

Цезар остави чашата с оцет и топла вода на бюрото си.

— Кой?

— Десети и Дванайсети.

— Не сядай, Антоний. Това е военен разговор. Изправи се пред командира си и докладвай. Защо два от най-старите ми легиона са тръгнали към Рим?

Златната верижка, придържаща наметалото от леопардова кожа, изведнъж започна да щипе кожата му. Антоний подпъхна пурпурното си шалче отдолу, за да попие студената пот.

— Бунтуват се, Цезаре.

— Какво стана със Салустий и неговите спътници?

— Опитаха, Цезаре, но…

Гласът на Цезар стана леден:

— Имало е случаи, Антоний, когато не си срещал трудности да намираш думите си. За твое добро е, ако този път е така. Кажи сега какво стана, ако обичаш.

Това „ако обичаш“ бе най-лошото. „Внимавай, съсредоточи се!“

— Гай Салустий събра Десети и Дванайсети. Те дойдоха, но бяха в лошо настроение. Той заговори, че всички щели да си получат парите преди заминаването за Африка и че земите им скоро щели да бъдат осигурени, но Гай Авиен се намеси…

— Гай Авиен ли? Един назначен без избори войнишки трибун от Пиценум? За този ли Авиен става дума?

— Да, той е един от представителите на Десети.

— И какво каза Авиен?

— Каза на Салустий, че на войниците от двата легиона им е писнало, че не искат повече да воюват. Настоявали веднага да бъдат освободени от служба и да получат земята си. Салустий изкрещя, че щели да получат допълнително по четири хиляди, ако се качат на корабите…

— Грешка — прекъсна го намръщено Цезар. — Продължавай.

Антоний продължи малко по-уверено:

— Някои от най-непокорните закрещяха в подкрепа на Авиен и започнаха да хвърлят камъни. Едри камъни. Изсипа се истински дъжд. Успях да спася Салустий, но другите двама са мъртви.

Цезар се отдръпна потресен:

— Двама от моите сенатори — мъртви? Кои?

— Не знам — отвърна Антоний и отново започна да се поти. — Тъй де, не съм присъствал на заседания на сената от връщането си. Бях прекалено зает като началник на конницата.

— Като си спасил Салустий, той защо не е тук?

— О, не може да ходи, Цезаре. Върнахме го в Рим с носилка. Има тежка рана на главата, но не е парализиран. Лекарите обещават, че ще се оправи.

— Антоний, защо допусна да се стигне дотук? Чувствам, че трябва да ти дам възможност да се оправдаеш.

Очите на Антоний се разшириха.

— Не е по моя вина, Цезаре! Ветераните се върнаха в Италия толкова недоволни, че нищо не можеше да ги успокои. Смъртно са ти обидени, че взе в Анатолия само бивши републикански легиони, а и не са доволни, че на тях даваш земи и ги освобождаваш.

— А, това било значи. Какво мислиш, че ще правят Десети и Дванайсети, когато стигнат Рим?

Той побърза да отговори:

— Точно затова съм тук, Цезаре. Те са жадни за кръв. Мисля, че е най-разумно да се махнеш от града, за твое добро е.

Красивото лице на Цезар изглеждаше като издялано от камък.

— Знаеш много добре, че няма да се махна от Рим в подобна ситуация, Антоний. Мен ли искат да убият?

— Ще го сторят, ако те намерят.

— Сигурен ли си? Да не преувеличаваш?

— Не, кълна се!

Цезар изпразни чашата си и се изправи.

— Върви си вкъщи, Антоний, и се преоблечи. С тога. Ще свикам сената в храма на Юпитер на Велията след час. Бъди там. — Отиде при вратата и извика: — Фаберий. — Сетне се обърна отново към Антоний: — Защо още си тук? В храма на Юпитер след час.

 

 

„Не беше чак толкова зле“ — размишляваше Антоний, след като излезе на Сакра Вия.

— Е? — попита нетърпеливо Гелий Попликола.

— Свиква сената след час, но нямам представа какво е намислил.

— Как го прие? — поинтересува се Луций Варий Котила.

— Тъй като винаги изслушва лошите новини с изражение като на Тарпейската скала, нямам представа. Хайде, да отиваме в старата ми къща и да се опитаме да намерим някаква тога. Той иска да присъствам на заседанието.

Лицата им посърнаха. Нито Попликола, нито Котила бяха сенатори, макар че и двамата бяха минали необходимата възраст. Не ги приемаха поради други причини. Попликола се бе опитал веднъж да убие баща си Цензора, а Котила беше син на човек, осъден на изгнание от собствения си съд. Когато Антоний се върна в Италия, и двамата решиха да се издигнат в кариерата покрай него и само чакаха Цезар да се махне.

— Ще напусне ли Рим? — попита Котила.

— Той да напусне? Никога! Бъди спокоен, Котила. Сега легионите са мои; до два дни старецът ще е мъртъв. Готови са да го разкъсат с голи ръце. Това ще предизвика безредици в Рим и аз като началник на конницата ще заема мястото на диктатора. — Антоний спря изведнъж, удивен. — Знаете ли, не проумявам как не се е сетил, че ще се стигне дотук!

— Нямаше как да знае какво става, докато не се върна в Италия — отбеляза намръщено Попликола. — Едно нещо ме притеснява…

— Какво — попита тревожно Котила.

— Той има повече животи от котка.

Антоний бе в прекрасно настроение. Колкото повече се замисляше за срещата с Цезар, толкова повече се убеждаваше, че е спечелил.

— Дори на котките рано или късно им свършват животите — рече снизходително. — На петдесет и три животът му вече е минал.

— О, с какво удоволствие ще проскрибирам този стар дебел плужек Филип! — изръмжа Попликола.

Антоний се престори на възмутен:

— Луций, той ти е наполовина брат.

— Той се отрече от майка ни. Заслужава да умре.

 

 

Присъстващите в храма на Юпитер не бяха много. Цезар реши, че трябва да увеличи състава на сената. Когато влезе с двайсет и четиримата си ликтори, той напразно търсеше Цицерон, който беше в Рим и знаеше за извънредното заседание. Не, той не можеше да присъства в сената на Цезар! Това щеше да означава, че се е предал.

Курулното кресло на диктатора бе поставено между курулните кресла на консулите върху импровизиран подиум. След опожаряването на Хостилиевата курия с трупа на Клодий най-висшият управителен орган на Рим се събираше на различни места. Това трябваше да бъде храм, но повечето бяха твърде малки за целта, макар че този на Юпитер бе достатъчно голям за шейсетте присъстващи.

Тогата с пурпурна ивица на Марк Антоний беше измачкана и цялата в петна. Цезар си помисли, че този човек не може да командва дори собствените си роби.

Още при влизането му Антоний скочи на крака.

— Къде седи началникът на конницата?

— Говориш като Помпей Велики, когато го избраха за пръв път за консул. Накарай някого да ти го запише. От шест години си в сената.

— Да, но почти не съм присъствал на заседания, освен когато бях народен трибун, а това продължи само три нундини.

— Сложи креслото си на предния ред, Антоний, за да ме виждаш и аз да мога да те виждам.

— Защо, в името на боговете, си си направил труда да избираш консули?

— Скоро ще разбереш.

Бяха казани молитви, направиха се предричания за бъдещето. Цезар изчака всички да заемат местата си.

— Преди два дни консулите Квинт Фуфий Кален и Публий Ватиний встъпиха в длъжност — започна той. — Рим най-после има истински магистрати, двамата консули и осем претори. Съдилищата ще започнат работа, комициите вече ще се събират по установения ред. — Тонът му беше спокоен и делови. — Събрах ви тук, за да ви информирам, че два разбунтували се легиона, Десети и Дванайсети, в този момент настъпват към Рим и са (както се изказа началникът на конницата ми) жадни за кръв.

Никой не помръдваше, никой не продумваше, макар че напрежението се усещаше.

— Жадни за кръв. За моята кръв очевидно. Предвид тези събития аз искам Рим вече да не зависи толкова много от мен. Ако диктаторът бъде убит от собствените му войски, в страната може да се възцари хаос. Обичаният ни Рим отново ще се напълни с бивши гладиатори и друга паплач. Търговията ще западне. Обществените дейности могат да спрат, особено онези, които се финансират от мен. Игрите няма да се състоят. Юпитер може да изрази недоволството си, като изпрати гръм, за да разруши храма си. Юнона може да излее гнева си върху неродените деца. Съкровищницата — да се изпразни за една нощ. Тибър може да прелее и да върне помията по улиците ни. Защото убийството на диктатора е истински катаклизъм. Ка-та-кли-зъм.

Всички слушаха с отворени усти.

— Убийството на един обикновен гражданин обаче не е голям проблем — продължи той. — Затова, уважаеми сенатори на Рим, сега аз се отказвам от върховния си империум на диктатор. Рим има двама законно избрани консули, които се заклеха според религиозните ритуали и никой жрец или гадател не оспори процедурата. С огромна радост аз поверявам Рим на тях.

Той се обърна към ликторите си, застанали до затворените врати, и се поклони:

— Фабий, Корнелий, всички останали, благодаря ви най-искрено за грижите, които положихте за мен като диктатор. Уверявам ви, че ако пак бъда избран за някой обществен пост, отново ще потърся услугите ви. — Той се приближи до тях и връчи на Фабий една торба, в която нещо подрънкваше. — Ето малък подарък, Фабий, който да си разпределите. Сега можете да се връщате в Колегията на ликторите.

Фабий кимна с безизразно лице и отвори вратата. Двайсет и четиримата ликтори излязоха един по един.

Тишината бе толкова дълбока, че пърхането на някаква птица на тавана накара всички да подскочат.

— На път за насам — рече Цезар — аз внесох куриатен закон, потвърждаващ отказването ми от диктаторските правомощия.

Антоний слушаше и не вярваше на ушите си; не разбираше точно какво прави Цезар, да не говорим за причините. За момент дори си помисли, че това е шега.

— Как така се отказваш от диктаторските правомощия? — попита. — Не можеш да го направиш, когато два разбунтувани легиона настъпват към Рим! Ние имаме нужда от теб!

— Не, Марк Антоний, нямате никаква нужда от мен. Рим има действащи консули и претори. Сега те са отговорни за добруването на града.

— Глупости! Това е извънредна ситуация!

Нито Кален, нито Ватиний бяха проговорили. Те се спогледаха и се разбраха без думи да продължават да мълчат. Това не беше обикновено предаване на властта. И двамата познаваха Цезар твърде добре. Всичко бе свързано по някакъв начин с Марк Антоний. Всички много добре знаеха, че през последните месеци Антоний си играе с легионите. Затова трябваше да оставят Цезар да изиграе хода си докрай. Луций Цезар, Филип и Пизон също бяха стигнали до този извод.

— Разбира се — обърна се Цезар към целия сенат, — аз не очаквам консулите да ми вършат черната работа. Ще се срещна с двата разбунтували се легиона на Марсово поле и ще разбера защо са решили да унищожат не само мен, а и себе си. Там обаче ще отида като обикновен гражданин. Като равен с тях. — Повиши глас: — Нека това не се отразява на управлението!

— Не можеш да се оттеглиш! — промълви Антоний.

— Вече се оттеглих, куриатният закон е картотекиран, това е свършен факт.

Вдървен, задъхан, Антоний се хвърли към него и заекна:

— Ти си луд! Луд! В този случай отговорът е ясен. В отсъствието на диктатор като началник на конницата аз се обявявам за диктатор!

— Не можеш да се обявяваш за нищо, Антоний — намеси се Луций Цезар, без да става от креслото си. — Диктаторът се оттегли. В момента, в който се случи това, началникът на конницата автоматично губи властта си. Ти също си обикновен гражданин.

— Не! Не, не, не! — закрещя Антоний със стиснати юмруци. — Като началник на конницата и в отсъствие на здравия разум на диктатора сега аз съм диктатор!

— Сядай, Антоний — сряза го Фуфий Кален. — Стига глупости. Не си никакъв началник на конница, а обикновен гражданин.

Какво се беше случило? Къде бе изчезнало всичко? На ръба на лудостта Антоний най-после погледна Цезар в очите и видя презрение и насмешка.

— Прибирай се, Антоний — прошепна Цезар, хвана го за ръката и го изпрати до вратата.

Когато излязоха, пусна ръката му, сякаш бе държал нещо гадно.

— Мислеше си, че си ме изиграл, а, братовчеде? Нямаш достатъчно ум за това. Сега вече знам, че не може да ти се има никакво доверие, че наистина си негодник. Политическото ни сътрудничество приключи, а роднинството ни вече не означава нищо за мен. Това е просто една досадна подробност. Изчезвай, Антоний, и не ми се мяркай пред очите! Ти си обикновен гражданин и такъв ще си останеш.

Антоний се обърна, избухна в смях и се престори, че отново е възвърнал присъствие на духа.

— Един ден пак ще дойдеш при мен, братовчеде Гай!

— Ако го направя, Антоний, ще те използвам, но винаги със съзнанието, че не мога да ти имам доверие. Затова не се надувай. В главата ти няма ум колкото за един свински мозък.

 

 

Един-единствен ликтор, облечен с чисто бяла тога и без брадва във фасциите си, заведе Десети и Дванайсети легион на Марсово поле извън стените на Рим. Наложи се да заобиколят целия град, защото идваха от юг, а Марсово поле беше на запад.

Цезар ги посрещна на знаменития си боен кон с копита, набраздени като пръсти, и с обичайната си стоманена броня и аления си плащ на главнокомандващ. На главата си носеше дъбовия си венец, за да им напомни, че е награден за особена храброст на бойното поле. Самият му вид накара коленете им да се подкосят. Те бяха изтрезнели по дългия път от Кампания, защото кръчмите по Виа Латина бяха залостили вратите си, а и името Марк Антоний не беше достатъчно, за да им осигури вино на кредит в тази част на страната. Слухът, че Цезар вече не е диктатор и Антоний няма никакви правомощия, бе стигнал до тях малко преди да видят Рим. И някак си с разстоянието недоволството им отслабваше, спомниха си, че Цезар е техен приятел и другар. Затова, когато го видяха, единственото, за което можеха да си помислят, бе, че го обичаха. Винаги го бяха обичали и винаги щяха да го обичат.

— Какво правите тук, граждани? — попита хладно той.

Сред редовете на войската премина шепот, думите му се предадоха и до най-задните. Граждани? Цезар ги наричаше просто граждани, не момчета! Той винаги ги беше наричал свои момчета! Защото бяха негови войници!

— Вие не сте войници — извика презрително той. — Дори Фарнак би се поколебал, преди да ви нарече така! Вие сте пияници и недостойни, жалки глупаци! Вие се разбунтувахте! Ограбвахте! Палихте! Разрушавахте! Замеряхте с камъни трима сенатори, двама, от които са мъртви! Ако устата ми не беше пресъхнала като пясък, щях да ви заплюя! Да ви заплюя до един!

Те застенаха, някои заплакаха.

— Не! — изкрещя един от първите редици. — Това беше грешка! Недоразбиране! Цезаре, прости ни!

— По-добре да ви простя, отколкото да си спомням бунта ви! По-добре да бяхте мъртви, отколкото да стоите тук и да ми напомняте за неподчинението си!

Той обяви, че е трябвало да се занимае с проблемите в Рим, че им се е доверил, че ще го чакат, защото си е мислел, че го познават добре.

— Ние те обичаме! — извика някой — И ти ни обичаш!

— Любов ли? Любов? Цезар не може да обича бунтовници! Вие сте професионални войници на сената и народа на Рим, техни слуги, тяхна единствена защита срещу враговете! А току-що доказахте, че не сте такива! Вие сте боклук! Не сте достойни да чистите улиците от помията! Вие се разбунтувахте и много добре знаете какво означава това! Така се отказахте от дела си от плячката, който ще бъде разпределен след триумфа ми, отказахте се от земята след освобождаването си от служба, отказахте се от допълнителните възнаграждения! Вие сте долна паплач, граждани!

Те плачеха, умоляваха го, кълняха се. Не, само да не остават обикновени граждани! Само не това! Те принадлежаха на Ромул и Марс, не можеха да се разделят с военната си слава!

Срещата продължи няколко часа пред очите на половината жители на Рим, покачени върху Сервиевите стени и покривите на Капитолия. Сенатът заедно с консулите стояха на известно разстояние от обикновения сенатор, изправен пред бунтовниците.

— О, чудесен е! — въздъхна Ватиний. — Как успя да се заблуди Антоний, че може да накара Цезаровите войници да свалят дори един косъм от главата му?

Кален се усмихна:

— Мисля, че Антоний е бил сигурен, че ще замести Цезар в сърцата им. — Обърна се към Полион: — Знаеш как се държеше той в Галия, Полионе. Все се хвалеше, че ще наследи Цезаровите легиони, когато старецът се оттегли. От година им осигуряваше вино, оставяше ги да го хвалят, като си мислеше, че това е равносилно на почит. Забрави, че тези мъже доброволно са газили през дълбок пет стъпки сняг с дни, само за да угодят на Цезар. Да не говорим, че те никога не са разочаровали пълководеца си на бойното поле, независимо колко ожесточена е била битката.

Полион вдигна рамене:

— Антоний си мислеше, че часът му е дошъл, но Цезар го изигра. Чудех се защо той толкова бърза с изборите и защо не посещава Кампания, за да успокои хората си. Искал е да се справи веднъж завинаги с Антоний и е знаел точно докъде може да стигне. Жал ми е за Цезар. Това е достойна за съжаление случка, независимо как ще я погледнеш. Надявам се все пак да си е извадил поука от нея.

— Каква поука? — попита Ватиний.

— Че дори Цезар не може да оставя ветераните си да бездействат твърде дълго. О, да, Антоний ги е разбунил, но не е бил сам. Във войската винаги има недоволни и бунтари. Бездействието им дава възможност да се проявят.

 

 

— Никога няма да им простя! — рече Цезар на братовчед си Луций.

Луций потрепери.

— Нали им прости.

— Постъпих предпазливо в името на Рим, кълна се обаче, Луций, че всеки войник от Десети и Дванайсети легиони ще си плати за непокорството. Първо беше Девети, сега още два. Десети! Аз ги взех от Помптин при Генава и оттогава винаги са били моите момчета! Сега имам нужда от тях, но действията им ми подсказаха какво трябва да сторя. Ще внедря един-двама доверени агенти в редиците им. Там има нещо гнило — хора, които си мислят, че войниците на Рим могат да командват държавата.

— Сега поне всичко свърши.

— О, не. Лошото тепърва предстои. Може да съм подрязал ноктите на Антоний, но в тревата все още дебнат змии.

— Като заговорихме за Антоний, чух, че намерил пари да си плати дълговете. Поне някои от дълговете си. Възнамерявал да наддава за двореца на Помпей в Карина.

Цезар сви вежди:

— Разкажи ми по-подробно.

— За начало ограбил имотите на Помпей. Например масивния златен грозд, който Великия получи от Аристобул, се появи онзи ден на пазара за скъпоценности. Беше продаден за цяло състояние още преди Курций да го изложи. А Антоний има и друг източник на доходи, Фулвия.

— О, богове! — възкликна възмутено Цезар. — След Клодий и Курион какво вижда в този грубиян Антоний?

— Трети демагог. Фулвия обожава мъжете, които създават неприятности, а в това отношение той е съвсем по вкуса й. Говори се, че щяла да се омъжи за него.

— Развел ли се е с Антония Хибрида?

— Не, но ще го стори.

— Антония Хибрида има ли собствени пари?

— Хибрида успя да скрие по-голямата част от златото, което намери в гробниците на Кефаления, така прави второто си изгнание по-поносимо. Антоний изхарчи двестаталантовата зестра на дъщеря му, но съм сигурен, че той е готов да й даде още двеста, ако го върнеш от изгнание. Знам, че е отвратителен човек, и си спомням процеса ти срещу него, но това е добър начин да осигурим дъщеря му. Тя няма да си намери друг съпруг. А и онова дете е толкова нещастно.

— Ще извикам Хибрида веднага щом се върна от Африка. Нещо повече, тогава ще извикам и прогонените от Сула.

— Вер връща ли се?

— Никога! Никога, никога, никога!

 

 

Наказаните легиони получиха заплатите си и бяха изпратени до Неапол и Путеоли. Преместиха се на временен лагер около Лилибеум в Западна Сицилия, а по-късно щяха да бъдат закарани в провинция Африка.

Никой, най-малкото един от двамата консули, не се поинтересува как така един обикновен сенатор действа като главнокомандващ на силите, предназначени за сломяване съпротивата на републиканците. Всичко щеше да се изясни по-късно. Винаги ставаше така. В края на ноември Цезар организира изборите за следващата година и благородно отстъпи пред молбите да се кандидатира. Когато го попитаха кого предпочита за втори консул, той посочи стария си приятел и колега Марк Емилий Лепид.

— Надявам се да разбираш задачата си, Лепиде — рече, след като двамата обявиха кандидатурите си пред ликуващата тълпа.

— О, мисля, че да — отвърна доволно той, без да обръща внимание на Цезаровата прямота. От Нова година го очакваше блестящо консулство.

— Кажи каква е.

— Да поддържам реда в Рим и Италия, докато те няма, да продължа законодателната ти програма, да не преча на конниците и търговията, да продължавам да привличам нови членове на сената според твоите критерии и да наблюдавам внимателно Марк Антоний. Също да следя приятелчетата му, от Попликола до най-новия, Луций Тилий Цимбер.

— Ти си прекрасен човек, Лепиде!

— Искаш ли отново да бъдеш диктатор, Цезаре?

— Предпочитам да не се стига дотам, но май ще се наложи. Ако се получи така, готов ли си да станеш началник на конницата?

— Разбира се. По-добре аз, отколкото някой друг. Никога не съм изпитвал особено желание да се сближавам с войската.

 

 

Брут се върна в началото на декември, след като Цезар замина за Кампания. Майка му мрачно го изгледа.

— Не си се променил към по-добро — заключи накрая.

— Напротив — отвърна той, без да сяда. — През последните две години научих много неща.

— Чух, че си хвърлил меча си край Фарсал и си избягал.

— Ако бях продължил да го държа, щях да застраша здравето си. Всички в Рим знаят за това?

— Драги ми, Бруте, да не би да ми се караш? Кого имаш предвид под „всички в Рим“?

— Ами, всички в Рим.

— Или по-точно Порция?

— Тя е твоя племенничка, мамо? Защо я мразиш толкова?

— Защото също като баща си е потомка на робиня.

— И на тускулски селянин, забрави да добавиш.

— Чух, че ще ставаш жрец.

— О, Цезар те е посетил, нали? Да не би да възобновихте старата си връзка?

— Не бъди циничен, Бруте!

Значи Цезар не беше възобновил връзката си с нея, помисли си той, след като се измъкна. От хола на майка си отиде при жена си. Тя бе дъщеря на Апий Клавдий Пулхер и се беше омъжила за него преди седем години, малко след смъртта на Юлия, но оттогава не бе преживяла много радостни мигове. Брут беше успял да консумира брака си, но без това да му достави удоволствие — за бедната Клавдия то бе дори по-лошо от липсата на любов. А и не беше посещавал леглото й достатъчно често, за да я дари с деца, за каквито тя копнееше. Тя бе красива и имаше много приятелки, затова прекарваше колкото можеше повече време извън тази мрачна къща. Когато бе принудена да стои в нея, се усамотяваше в своята стая със стана си. За щастие не изпитваше никакво желание да управлява домакинството, макар че като съпруга на главата на семейството това беше нейно задължение. Сервилия си оставаше пълновластна господарка на дома.

Брут целуна набързо Клавдия по бузата, усмихна се вяло и отиде да търси двамата си домашни философи, Стратон Епирски и Волумний. Най-после две приятелски лица! Бяха с него от Киликия, но той ги беше изпратил в Рим, след като се присъедини към силите на Помпей. На чичо му Катон сигурно му харесваше да мъкне домашните си философи на война, но не беше омесен от такова тесто; нито Волумний и Стратон Епирски. Брут бе академик, не стоик.

— Консулът Кален иска да те види — рече Волумний.

— За какво ли?

 

 

— Сядай, Марк Бруте! — рече Кален с радостно изражение. — Вече се тревожех дали ще се върнеш навреме.

— Навреме за какво, Квинте Калене?

— За да поемеш новите си задължения, разбира се.

— Нови задължения ли?

— Точно така. Цезар те цени много — е, това ти е известно — и ми заръча да ти кажа, че не вижда никой по-подходящ за тази работа.

— Работа ли?

— Много работа! Макар че ти още не си бил претор, Цезар ти дава проконсулски империум и те назначава за управител на Италийска Галия.

Брут зина:

— Проконсулски империум? На мен?

— Да, на теб — отвърна Кален, който, изглежда, нямаше нищо против този важен пост да бъде поверен на един бивш републиканец. — Провинцията е спокойна, затова няма да се налага да водиш военни действия. Всъщност в момента там няма нито един легион.

Главният консул скръсти ръце върху бюрото си и продължи с поверителен тон:

— Слушай сега. Догодина в Италия и Италийска Галия ще има голямо преброяване на населението, но то ще се проведе на коренно различен принцип от досегашните. Преброяването отпреди две години вече не задоволява целите на Цезар, затова се налага да се проведе ново.

Кален взе един калъф за свитъци от алена кожа, запечатан с пурпурен восък, и го подаде през бюрото на Брут, който погледна любопитно печата. Сфинкс с думата ЦЕЗАР над него.

Той установи, че калъфът е доста по-тежък от обичайното. Сигурно съдържаше много плътно натъпкани свитъци.

— Какво е това? — попита той.

— Заповеди за теб, продиктувани лично от Цезар. Възнамеряваше да ти ги връчи лично, но ти не се появи навреме.

Кален стана, заобиколи бюрото и разтърси сърдечно ръката на Брут.

— Кажи ми на коя дата възнамеряваш да поемеш задълженията си, за да уредя куриатния закон по правомощията ти. Това е блага работа, Марк Бруте, и аз съм съгласен с Цезар, че ти си най-подходящ за нея.

Брут излезе замаян, придружаващият го роб носеше калъфа, сякаш беше злато. Отначало той спря на тясната улица и се огледа няколко пъти, сякаш да се увери, че наоколо няма никого. Изведнъж присви рамене.

— Занеси калъфа вкъщи, Филас, и веднага го заключи в хранилището ми — нареди на роба; закашля се неспокойно. — Ако господарката Сервилия го види, може да ти го поиска. Затова предпочитам да не го вижда, ясно ли е?

Филас се поклони с безизразно лице:

— Разчитай на мен, господарю. Ще го занеса направо в хранилището ти, без никой да ме забележи.

Двамата се разделиха. Филас се върна в къщата на Брут, а той отиде в тази на Бибул.

Там завари пълен хаос. Както повечето по-хубави имоти на Палатина, задният вход на дома бе откъм една тясна уличка. Гостите влизаха първо в малка стая, където стоеше портиерът, кухните бяха от едната страна и банята и нужникът — от другата. Право напред бе голямата вътрешна градина (перистил), оградена от три страни с колонади. Под тях се намираха вратите за различните стаи. В дъното бяха входът за столовата и кабинетът на домакина, а зад тях — просторната приемна, или атриум, с тераса, която гледаше към Форум Романум.

Градината бе пълна със сандъци и опаковани статуи, пред кухнята бяха натрупани овързани с канап гърнета и тенджери, колонадите бяха задръстени от легла, кушетки, столове, пиедестали, всякакви маси и шкафове. На една купчина бе натрупано спално бельо, на друга — дрехи.

Брут зина от удивление, веднага разбра какво става: макар и мъртъв, Марк Калпурний Бибул бе обявен извън закона и имуществото му се конфискуваше. Единственият му жив син, Луций, оставаше безимотен, също и вдовицата му. Те трябваше да напуснат къщата и тя да бъде обявена на търг.

— В името на Кастор! — прозвуча познат глас, силен и плътен като на мъж.

И ето я Порция, облечена в обичайната си дреха от груб плат, наподобяваща военна палатка, с разрошена яркочервена коса.

— Връщай всичко вътре! — извика Брут и се приближи бързо към нея.

В следващия момент бе вдигнат от земята и притиснат толкова силно, че въздухът му излезе. Усети познатата миризма на мастило, хартия, стара вълна и кожа от калъфи за свитъци. Порция, Порция, Порция!

Нямаше представа как се случи, защото посрещането не се различаваше от всички останали преди това — тя от години го вдигаше от земята и му изкарваше въздуха с прегръдките си. Ала сега устните му, допрени до страната й, внезапно затърсиха нейните и след като ги намериха, се впиха в тях. Обля го гореща вълна от чувства, той освободи ръцете си от нейните и ги сключи зад гърба й. За пръв път целуваше с такава страст. И тя не се противеше, той усети сълзите и сладкия й дъх, непокварен от вино и луксозни храни. Останаха така сякаш цяла вечност и тя не направи никакъв опит да го отблъсне. Възбудата бе твърде голяма, копнежът — твърде отдавнашен, любовта й — непреодолима.

— Обичам те! — прошепна той, когато бе в състояние да говори; и зарови пръсти в прекрасната й коса.

— О, Бруте, винаги съм те обичала! Винаги, винаги!

Намериха два свободни стола под колонадата и се отпуснаха в тях хванати за ръце, втренчени един в друг с насълзени очи, усмихнати. Две деца, открили магията на любовта.

— Най-после се върнах — рече той с треперещи устни.

— Сигурно сънувам — прошепна тя и се наведе да го целуне.

Десетина души станаха свидетели на тази страстна среща, но всичките бяха прислужници, с изключение на Бибуловия син, който смигна на иконома и се измъкна незабелязано.

— Връщай всичко вътре — повтори Брут след известно време.

— Не мога. Имаме предупреждение.

— Аз ще купя къщата, затова връщай всичко.

Прекрасните й сиви очи станаха сериозни. Изведнъж пред него сякаш стоеше Катон.

— Не, баща ми няма да го одобри.

— Напротив, мила, ще го одобри. Хайде, Порция, познаваш Катон! Той ще види в това победа за републиканците. Ще го сметне за правилно решение. Наше свещено задължение е да се грижим за роднините си. Нима Катон ще позволи дъщеря му да остане на улицата? Проклет да е Цезар. Луций Бибул е прекалено млад, за да участва в републиканската кауза.

— Баща му бе един от великите републиканци.

Тя се обърна настрани. В профил приличаше съвсем на Катон — огромен, закривен нос, който за Брут бе израз на благородство; устата й му се струваше много красива.

— Да, виждам логиката — добави тя и пак се обърна към него. — Ала в наддаването ще участват и други. Какво ще стане, ако някой друг купи къщата?

Брут се изсмя:

— Порция! Кой ще даде повече пари от Марк Юний Брут? А и тя не е чак толкова привлекателна като тези на Помпей Велики или Метел Сципион например. Голямото наддаване ще е за по-луксозните имоти. Аз няма да участвам лично в търга, ще използвам посредник, за да не плъзнат слухове. Ще откупя и именията на баща ти в Лукания. Нищо повече. Искам нещо негово да остане твое завинаги.

Сълзите й отново потекоха.

— Говориш, сякаш вече е мъртъв, Бруте.

— Много хора ще получат прошка, Порция, но и двамата знаем, че Цезар никога няма да прости на водачите, които отидоха в провинция Африка. Той обаче няма да живее вечно. По-стар е от Катон и един ден баща ти ще се върне у дома.

— Ти защо поиска прошка? — попита рязко тя.

Лицето му помръкна:

— Защото аз не съм Катон, мило момиче. Иска ми се да бях! О, как ми се иска! Ако обаче ме обичаш истински, ти ще ме приемеш такъв какъвто съм. Както казва майка ми, аз съм страхливец. Аз… не мога да обясня какво ми става, когато попадна в битка или се изправя пред човек като Цезар. Тогава просто умирам от страх.

— Баща ми ще каже, че не е правилно да те обичам, защото си се предал пред Цезар.

— Да, така ще каже — съгласи се Брут с усмивка. — Това означава ли, че не можем да бъдем заедно?

Тя го прегърна горещо:

— Аз съм жена, а жените са слаби, така твърди баща ми. Няма да одобри, но аз не мога да живея без теб!

— Значи ще ме чакаш, така ли?

— Да чакам?

— Цезар ми даде проконсулски империум. Отивам да управлявам Италийска Галия.

Тя отпусна ръце, отдръпна се и изсъска:

— Цезар! Цезар командва всички, дори майка ти!

Той сви рамене:

— Знам го от първата ми среща с него като дете. Когато се върна от квесторството си в Далечна Испания. Стоеше сред всички онези жени като бог. Толкова беше великолепен! Толкова… царствен. Майка ми бе ранена в сърцето… той я покори! Потъпка гордостта й. Една патриция Сервилия Цепиона. Тя обаче жертва гордостта си за него. След смъртта на втория ми баща Силан тя си мислеше, че Цезар ще се ожени за нея. Той отказа с обяснението, че няма да му е вярна. „Ще бъда твоя, само твоя!“ — плачеше тя. Нямало значение с кого щяла да изневерява, каза той. Тя просто била невярна съпруга.

— Откъде знаеш това? — попита удивена Порция.

— Тя се втурна вкъщи, крещейки като обезумяла. Всички разбраха — отвърна спокойно Брут и потрепери. — Това обаче е Цезар. Само един Катон може да му се противопостави, а аз не съм Катон, мила моя. — Очите му се наляха със сълзи, той хвана ръцете й. — Прости ми слабостта, Порция! Имам проконсулски империум, а още не съм бил дори претор! Италийска Галия! Как мога да му откажа? Нямам тази сила.

— Да, разбирам те. Отивай да управляваш провинцията си, Бруте. Аз ще те чакам.

— Имаш ли нещо против, ако не споменаваме за нас пред майка ми?

Тя избухна в характерния си дрезгав смях, но не особено весело.

— Не, скъпи Бруте, нямам нищо против. Тя ме ужасява дори повече отколкото ужасява теб. Нека не будим чудовището, преди да се е наложило. Остани с Клавдия, докато му дойде времето.

— Имаш ли вести от Катон? — попита той.

— Не, нито думичка. Марция също няма писмо от него и страда невероятно. Сега, разбира се, се налага да се върне при баща си. Филип се опита да се застъпи за нея, но Цезар е непреклонен. Цялото имущество на баща ми трябва да бъде отнето, а тя му отстъпи зестрата си за възстановяването на Порциевата базилика след пожара на Клодий. Филип не е доволен. Тя толкова плаче, Бруте!

— Ами твоята зестра?

— Тя също отиде за възстановяването на Порциевата базилика.

— Тогава ще ти оставя известна сума при Бибуловите банкери.

— Катон няма да одобри.

— Щом е взел зестрата ти, мила моя, Катон няма право на мнение. Ела. — Брут я накара да стане. — Искам да те целуна пак, но не пред толкова хора. — На вратата на кабинета й той я погледна сериозно. — Ние сме първи братовчеди, Порция. Може би не бива да имаме деца.

— Братовчеди сме само наполовина. Баща ми и майка ти не са пълни брат и сестра.

 

 

Когато собствеността на републиканците бе обявена на търг, много скрити пари излязоха наяве. С посредничеството на Скапций Брут не срещна трудности със закупуването на Бибуловата къща, голямата му вила в Кайена, имението му в Етрурия и лозята и чифлиците му в Кампания. Най-добрият начин да осигури Порция и младия Луций бе, като купи всички имоти на Бибул. С именията на Катон в Лукания обаче нямаше късмет.

Цезаровият агент Гай Юлий Арверн купи всички имоти на Катон на много по-висока цена, отколкото струваха. Скапций не посмя да продължава с наддаването, когато цените станаха твърде високи. Причините Цезар да постъпи така бяха две — удовлетворението да сложи ръка върху всички имоти на Катон и за да осигури на трима свои бивши центуриони достатъчно имущество, за да влязат в сената. Децим Карфулен и други двама бяха заслужили корона цивика и той възнамеряваше да уважи закона на Сула, като вкара всички носители на това отличие в сената.

— Странното е, но мисля, че баща ми ще го одобри — рече Порция на Брут, когато той отиде при нея, за да си вземе довиждане.

— Сигурен съм, че Цезар не е търсил одобрението на Катон.

— Тогава не преценява правилно баща ми.

— Като имаме предвид омразата им един към друг, никой от двамата не може да прецени реакцията на другия.

Къщата на Помпей в Карина бе дадена на Марк Антоний, но когато той каза, че ще отложи плащането, докато финансовата обстановка се стабилизира, председателят на търга го извика настрани:

— Страхувам се, Марк Антоний, че трябва да платиш цялата сума веднага. Заповеди на Цезар.

— Ама така ще остана без пукната сестерция! — възмути се той.

— Давай цялата сума сега или се отказвай от имота и плащай глоба.

Антоний плати, ругаейки.

Сервилия, нова собственичка наедно имение на Лентул Крус и на няколко доходни лозя във Фалернска Кампания, се справяше доста по-добре.

— Имаме инструкции да ти направим отстъпка една трета от цената — рече председателят на търга, когато тя се яви в кабинката за плащане.

Тя не си бе направила труда да наема посредник, по-интересно беше да участва лично в наддаването, особено като се имаше предвид, че е жена и не би трябвало да участва в такива търгове.

— Инструкции от кого? — поинтересува се тя.

— От Цезар, уважаема. Каза, че ще разбереш.

Повечето римляни разбраха, включително и Цицерон, който едва не падна от смях.

— О, браво, Цезаре! — възкликна той пред Атик (също участвал успешно в търга), който го навести, за да му съобщи новината. — Една трета от цената! Една трета! Трябва да признаеш, че този човек е духовит.

Смешното, разбира се, бе в това, че третата дъщеря на Сервилия, Тертула, беше от Цезар.

Шегата на Цезар никак не развесели Сервилия, но отстъпката бе твърде голяма, за да откаже. Десет милиона сестерции си бяха десет милиона.

Гай Касий, който бе останал с празни ръце от търга, също не се забавляваше.

— Как смее да осмива така жена ми! — изръмжа. — Сега името на Тертула е в устата на всички!

Родството на съпругата му с Цезар не беше единственото, което дразнеше Касий. Докато Брут, който имаше абсолютно същото положение в йерархичната стълбица, управляваше Италийска Галия като проконсул, той, Гай Касий, гниеше като обикновен легат с пропреторска власт в провинция Азия. Макар че Вация, управителят, му беше баджанак, той не бе сред любимите хора на Касий.