Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (11)

10
Навсякъде войски
(Януари — секстил (август) 43 г. пр.Хр.)

Точно двайсет години след забележителното си консулство, по време на което (както той не спираше да повтаря) бе спасил страната си, Марк Тулий Цицерон отново се оказа в центъра на събитията. Страхът за собствения му живот го беше карал да мълчи неведнъж в хода на тези двайсет години и единственият път, когато отчаяно се бе опитал да спаси републиката (като почти успя да разубеди Помпей Велики да не започва гражданската война), беше завършил с провал. Сега обаче в отсъствието на Марк Антоний той не виждаше нито един мъж, който да е в състояние да му се противопостави. Най-после в Рим щеше да управлява не грубата сила, а словото.

Въпреки омразата и постоянното си противопоставяне Цицерон винаги бе чувствал, че Цезар е като феникс — способен да се въздигне от пепелта. Онази опашата звезда, изгряла над Рим, бе показала, че той никога няма да си отиде. В момента обаче беше по-добре да работи срещу Антоний. Той даваше много гориво за огъня на обвиненията му — с грубостта, невъздържаността, жестокостта, липсата на разум. Така, упоен от мощта на собственото си красноречие, Цицерон се зае да унищожи Антоний, да го стъпче в калта и да не му даде шанс да се изправи.

Мечтаеше за възстановяването на републиката в стария й вид, управлявана от мъже, които уважават демократичните институции, смели защитници на мос майорум. Трябваше само да убеди сената и народа на Рим, че Освободителите са истинските герои, че Марк Брут, Гай Касий и Децим Брут (обявени от тримата Антонии за най-страшните врагове на държавата) защитават справедливата кауза. Че Антоний е истинският враг. В това просто уравнение Цицерон някак си пропускаше да включи Октавиан. Причината бе ясна: Октавиан, едно деветнайсетгодишно момче, беше слаба фигура в играта и подмамен от собствените си илюзии, щеше да се самоунищожи.

Когато Гай Вибий Панза и Авъл Хирций поеха консулството на Нова година, положението на Марк Антоний се промени. Също като други преди него, той не си беше направил труда да получи провинцията и империума си от конституционно избрания орган, имащ право да му ги даде — сената. Беше си ги осигурил чрез плебса в неговото трибално събрание. Така решението не носеше одобрението на целия народ, защото във взимането му не бе участвал патрициатът. За разлика от другите събрания и сената Плебейското събрание не спазваше задължителните религиозни ритуали при всяко заседание — не се казваха никакви молитви, не се разгадаваха знаците на съдбата. Доста слаб аргумент, след като мъже като Помпей Велики, Цезар и Марк Крас бяха получили провинциите и империума си от плебса, но въпреки това Цицерон се хвана за него.

От втория ден на септември до Нова година той бе говорил четири пъти срещу Антоний и ефектът вече се забелязваше. Приближените на Антоний в сената започнаха да се колебаят, защото поведението на покровителя им утежняваше и тяхното положение. Макар и неподкрепени с никакви доказателства, намеците за участие на Антоний в заговора на Освободителите бяха достатъчни да накърнят репутацията му, а грубото отношение към Цезаровия наследник затрудняваше привържениците му, защото те бяха назначени от бившия диктатор. Антоний бе узурпирал властта като наследник на Цезар, макар че името му не се споменаваше в завещанието. Като зрял мъж той изглеждаше естествен приемник на безбройните Цезарови клиенти и се беше срещал вече с мнозина от тях, за да се увери в подкрепата им. Ала сега истинският наследник на Цезар ги привличаше на своя страна. Цицерон възнамеряваше да помогне на Октавиан, като накара мнозинството от сенаторите да се откажат от подкрепата си за Антоний — поне засега можеше да му направи тази услуга. След като отблъсне сенаторите от Антоний, той възнамеряваше постепенно да ги накара да изоставят Октавиан и да застанат на страната на Освободителите. За тази цел трябваше да убеди всички, че самият Октавиан предпочита Освободителите пред Антоний. В това отношение много му помагаше фактът, че момчето не беше член на сената. Така Октавиан не можеше да опровергае онова, което му приписваше Цицерон.

Великият адвокат пое този курс на действие на едно заседание в края на декември. Срещу Антоний назряваше сериозно недоволство и той не можеше да се защити, защото не беше в Рим. Така двамата с Октавиан се озоваха в сходна позиция — оставени на милостта на главния сенатски тактик.

Цицерон имаше силен съюзник в лицето на Вация Изаурик, който обвиняваше Антоний за самоубийството на баща си и че е участвал в заговора срещу Цезар. Влиянието на Вация бе огромно, включително сред задните редове, защото двамата с Гней Домиций Калвин бяха от най-близките поддръжници на Цезар.

Сетне, на втория ден на януари, Цицерон се зае така да очерни Антоний, че сенатът да обяви Децим Брут за законен управител на Италийска Галия, а Антоний — за хостис, обществен враг. След речите на Цицерон и Вация Изаурик сенаторите бяха разделени. Всеки искаше да запази малкото си власт, а заемането на погрешна позиция бе опасно.

Беше ли дошло времето? Бяха ли готови? Сега ли бе моментът да подложи на гласуване обявяването на Марк Антоний за враг на римския сенат и народ? След края на дебата отговорът се четеше по лицата на педариите на задните редове. Те щяха да гласуват срещу Антоний.

Цицерон и Вация Изаурик обаче не бяха взели предвид правото на консулите да поканят и други сенатори за изказване преди гласуването. Старшият консул Гай Вибий Панза държеше фасциите за януари и председателстваше заседанието. Той бе женен за дъщерята на Гай Фуфий Кален, който пък поддържаше безрезервно Антоний.

— Каня Квинт Фуфий Кален, за да чуем и неговото мнение — обяви Панза.

С това задълженията към тъста му бяха изпълнени.

— Предлагам — заговори Кален, — преди да гласуваме предложението на Марк Цицерон, сенатът да изпрати делегация до Марк Антоний. Членовете й ще наредят на Антоний да вдигне обсадата на Мутина и да се подчини на сената и народа на Рим.

— Право е, право е! — обади се Луций Пизон, както винаги неутрален.

Педариите се размърдаха, започнаха да се усмихват. Най-после имаха възможност да се измъкнат!

— Лудост е да се изпраща делегация до човек, когото сенатът е обявил извън закона само преди дванайсет дни! — изрева Цицерон.

— Това не е точно, Марк Цицероне — поправи го Кален. — Сенатът обсъждаше дали да го обяви извън закона, но не стигна до решение. Иначе защо е днешното обсъждане?

— Това са подробности! — възрази Цицерон. — Нима на онова заседание не обявихме Децим Брут за законен управител на Италийска Галия?

Така той започна нова пламенна реч срещу Марк Антоний: как прокарвал неконституционни закони, как окупирал Форума с войски, как подправял държавни документи, как злоупотребявал с обществени средства, как продавал царства, гражданство и данъчни облекчения, как подкупвал съдилищата, как вкарвал банди в Храма на съгласието, как избивал центуриони и войници в Брундизиум и заплашвал да убие всеки, който му се противопостави.

— Изпращането на делегация само ще отложи неизбежната война и ще смекчи нарастващото недоволство в Рим! Предлагам сенатът да обяви извънредно положение! Съдилищата и останалите държавни институции да прекратят работа! Цивилните граждани да грабнат оръжие! Незабавно да започне събиране на войски из цяла Италия! На консулите да бъде дадена абсолютна власт за управление на държавата!

Цицерон замълча. Напълно съзнаваше, че речта му тласка Рим към поредната гражданска война. О, как всичко се повтаряше! Все едно преживяваше отново собственото си консулство, когато бе говорил по същия начин срещу Катилина!

— Предлагам още — продължи той, когато шумът поутихна — Децим Брут да получи официална благодарност за упоритата си борба, а Марк Лепид — за постигнатия мир със Секст Помпей. Дори смятам, че на рострите трябва да се издигне позлатена статуя на Лепид, защото последното, от което се нуждаем сега, е двойна гражданска война.

Тъй като никой нямаше представа дали говори сериозно, Панза се направи, че не е чул за позлатената статуя, и категорично отказа да гласува предложението му.

— Има ли друго за обсъждане? — попита.

Вация незабавно се изправи и започна хвалебствена реч за Октавиан, която трябваше да бъде прекратена по залез. Панза насрочи ново заседание за другия ден и обяви, че обсъжданията ще продължат колкото се наложи.

На следващата сутрин Вация продължи хвалебствията си за Октавиан.

— Признавам — рече той, — че Гай Юлий Цезар Октавиан е много млад, но ние не можем да си затворим очите пред определени факти. Първо, той е наследник на Цезар. Второ, той показа зрелост, нехарактерна за годините му. Трето, огромна част от Цезаровите войници го подкрепят. Предлагам да бъде приет в сената незабавно и да му се разреши да се кандидатира за консул десет години преди да навърши необходимата възраст. Тъй като е патриций, тази законна възраст е трийсет и девет години. Това означава, че ще може да се кандидатира след десет години, когато навърши двайсет и девет. Защо предлагам тези необичайни мерки? Защото, уважаеми сенатори, ние се нуждаем от всички Цезарови ветерани, които не са свързани с Марк Антоний. Цезар Октавиан има два легиона ветерани и един смесен с новобранци. Затова предлагам Цезар Октавиан да получи пропреторски империум и командването върху една трета от войските в борбата срещу Марк Антоний.

Това обърна всичко! Много сенатори без право на глас разбраха, че вече не могат да поддържат Антоний така открито както преди; сега най-многото, с което можеха да му помогнат, бе да гласуват против обявяването му за хостис.

 

 

Обсъжданията продължиха до четвъртия ден на януари, когато най-после се взеха решения.

Октавиан бе приет в сената и получи командването на една трета от римската войска. Освен това се гласува да му бъдат отпуснати средства за заплатите, които беше обещал на войниците си. Разпределението на всички провинции трябваше да се запази според решенията на Цезар, което означаваше, че Децим Брут оставаше законен управител на Италийска Галия със законна войска.

Заседанието на четвъртия ден на януари се усложни от появата на две жени на прага на Хостилиевата курия: Фулвия и Юлия Антония. Съпругата и майката на Антоний бяха облечени в черно, също и двамата му сина Антил и Юл. Четиримата надаваха сърцераздирателни вопли, но когато Цицерон предложи вратата на курията да бъде затворена, Панза не позволи. Консулът виждаше, че плачът на Антониевите близки оказва ефект върху седящите най-отзад, и така съзря възможност да прокара решението за изпращане на делегация.

За пратеници бяха предложени Луций Пизон, Луций Филип и Сервий Сулпиций Руф, трима изтъкнати бивши консули. Цицерон обаче се съпротивляваше и настояваше да се гласува. Народният трибун Салвий използва правото си на вето срещу гласуването, което автоматично доведе до приемане на предложението за делегация. Марк Антоний остана пълноправен римски гражданин въпреки действията си срещу интересите на сената и народа на Рим.

На сенаторите им бе омръзнало да седят на едно място и затова решението се прие с готовност. Пизон, Филип и Сервий Сулпиций получиха кратки указания да се срещнат с Антоний край Мутина и да го уведомят, че сенатът нарежда да се оттегли от Италийска Галия и да не се приближава с войската си на по-малко от шейсет километра от Рим. След като предаде това на Антоний, делегацията трябваше да се срещне с Децим Брут и да го увери, че той е законният управител с подкрепата на сената.

— Не мога да проумея как се стигна дотук — сподели Луций Пизон пред Луций Цезар, който се беше върнал в Рим. — Антоний наистина действа глупаво и безскрупулно, но кажи ми, кой не е постъпвал така?

— Вината е на Цицерон — отвърна Луций Цезар. — Чувствата правят хората неразумни, а никой не е толкова емоционален като Цицерон. Макар че се съмнявам онези, които четат писанията му, да имат някаква представа как говори на живо. Той е истински феномен.

— Ти, разбира се, се въздържаш да заемеш страна.

— Как да не се въздържа? Такова е моето положение, Пизоне — разделен съм между един грабител и едно невероятно момче. Октавиан е съвършено ново явление.

 

 

Октавиан се досети какво се готви и тръгна на север от Арециум по Фламиниевия път. Вестта за приемането му в сената и пропреторския му империум го застигна в Сполетиум. Там деветнайсетгодишният младеж се яви пред трите си легиона в пълното си величие: придружен от шестима ликтори с алени туники и брадви във фасциите. Двамата главни ликтори бяха Фабий и Корнелий, служили на Цезар още от преторските му години.

— Не е зле, а? — обърна се Октавиан към Агрипа, Салвидиен и Меценат.

Агрипа се усмихна гордо, Салвидиен започна да планира бойни действия, а Меценат зададе един простичък въпрос:

— Как успя, Цезаре?

— С Вация Изаурик ли имаш предвид?

— Ами, да, предполагам.

— Поисках от Вация ръката на голямата му дъщеря веднага щом навърши възраст за женене. За щастие това ще е след няколко години, а дотогава могат да се случат много неща.

— Искаш да кажеш, че не желаеш да се ожениш за Сервилия Вация, така ли?

— Изобщо не искам да се женя, Меценате, макар че може би няма да стане както искам.

— Ще се стигне ли до сблъсък с Антоний? — поинтересува се Салвидиен.

— Искрено се надявам, че няма! — отвърна с усмивка Октавиан. — Особено докато аз съм най-висшият магистрат тук. С удоволствие бих отстъпил командването на някой консул. На Хирций например.

 

 

В началото на консулството си Авъл Хирций се разболя сериозно. Той едва издържа церемонията по встъпване в длъжност и бързо се оттегли с тежко белодробно възпаление.

Затова, когато сенатът го уведоми, че трябва да поеме три легиона, да ги заведе при Октавиан и да си раздели командването с него, Хирций не беше в подходяща форма за военни действия. Болестта обаче не попречи на този предан и жертвоготовен мъж. Той се уви в шалове и кожи, качи се на носилка и потегли на север по Фламиниевия път в най-жестоките зимни студове. Също като Октавиан той не желаеше да се сражава срещу Антоний и беше решен да направи всичко, за да избегне сблъсъка.

Настигна Октавиан на Емилиевия път, вече на територията на Италийска Галия, югоизточно от големия град Бонония, и се установи на лагер между Клатерна и Форум Корнелии. Двата града с радост приеха новината, очаквайки добри приходи от войската.

— Тук ще изчакаме времето да се оправи — рече с тракащи зъби Хирций на Октавиан.

Октавиан го погледна загрижено. В плановете му не влизаше консулът да умре в ръцете му. Затова се съгласи с решението на Хирций и се зае лично да надзирава болногледачите му, като използваше богатите си знания, получени от Хапдефане, за белодробните възпаления.

 

 

Мобилизацията в Италия вървеше с пълна сила. Надали някой в Рим си бе давал сметка за враждебното отношение към Антоний, което се беше създало в страната. Италийските градове бяха страдали в ръцете му неизмеримо повече от столицата. Фирмум Пиценум обеща пари, маруцините от крайбрежието на Самниум заплашиха всеки привърженик на Антоний с конфискация на имуществото, стотици богати италийски конници финансираха войската. Недоволството извън Рим бе огромно.

Зарадван, Цицерон отново използва възможността да говори срещу Антоний в края на януари, на едно рутинно заседание на сената. Всички вече знаеха за годежа на Октавиан с голямата дъщеря на Вация и сенаторите кимаха одобрително. Старият обичай за скрепване на политически съюзи чрез бракове все още бе обичайна практика — доста успокоителна мисъл, след като толкова много неща се бяха променили.

Вече се знаеше, че делегацията не е постигнала никакъв успех, макар че точният отговор на Антоний още не беше известен. Това не попречи на Цицерон да произнесе седмата си реч срещу Антоний. Този път той обвини Фуфий Кален и останалите Антониеви привърженици за подкрепата към покровителя им.

— Той трябва да бъде обявен за хостис! — изрева Цицерон.

Луций Цезар възрази:

— Това определение не бива да се прикачва с такава лекота на когото и да било. Да обявиш някого за хостис означава да го лишиш от гражданство и да дадеш право на всеки римски патриот да го убие още щом го срещне. Съгласен съм, че Марк Антоний изпълняваше зле консулските си задължения и навреди много на Рим, но хостис?… Инимикус е достатъчно наказание според мен.

— Естествено, че ще си на това мнение! Нали си му чичо — не остана длъжен Цицерон. — Аз не бих позволил на този злосторник да запази гражданството си!

Споровете продължиха и на следващия ден. Цицерон не отстъпваше. Антоний трябваше да бъде обявен за обществен враг и толкова!

В този момент двама от тримата пратеници се върнаха. Сервий Сулпиций Руф не беше издържал на студа и бе починал.

— Марк Антоний отказва да изпълни нарежданията на сената — обяви Луций Пизон, който изглеждаше съсипан. — Съгласен е да отстъпи Италийска Галия на Децим Брут, ако му бъде позволено да задържи Отвъдна Испания до изтичане на консулството на Марк Брут и Гай Касий след четири години.

Цицерон се вцепени. Марк Антоний отнемаше силата му! С това послание той уведомяваше сената, че коренно е променил мнението си! Че признава на Освободителите правата върху всичко, което са получили от Цезар, преди да го убият! Ала точно това бе целта и на Цицерон! Сега, ако се изправи срещу Антоний, значеше да се противопостави на Освободителите.

Тълкуванието на Цицерон не беше единственото. Сенатът оприличи Антониевия отговор на посланието на Цезар, преди да пресече Рубикон. Затова реши да му се противопостави, без да обръща внимание на споменаването на Брут и Касий. Реакцията бе абсолютно същата като при Цезар: да изпълнят искането на Антоний означаваше да признаят, че сенатът не е в състояние да контролира магистратите си. Затова веднага бе обявено извънредно положение и консулите Панза и Хирций бяха упълномощени да започнат военни действия срещу Антоний. Въпреки това сенаторите отказаха да обявят Антоний извън закона. Той бе просто инимикус, враг на властта, но все още с римски граждански права. Луций Цезар постигна своето, но това беше пирова победа. Всички закони на Антоний бяха отменени, което означаваше, че брат му Гай вече не е законен управител на Македония, че присвояването на съкровището от храма на Опс е незаконно, че всички земи, раздадени на ветераните, трябва да се върнат и така нататък, и така нататък…

 

 

Малко преди февруарските иди се получи писмо от Марк Брут. В него той уведомяваше сената, че Квинт Хортензий го е признал за законен управител на Македония и че Гай Антоний е пленен и лежи затворен в Аполония. Всички легиони приемали Брут за управител и техен пълководец.

Страхотни новини! Прекрасно! Но така ли беше всъщност? След тази вест в сената цареше хаос. Цицерон настояваше да признаят официално Марк Брут за управител на Македония и попита привържениците на Антоний защо се обявяват срещу двамата Брутовци: Марк и Децим.

— Защото те са убийци! — изкрещя Фуфий Кален.

— Те са патриоти — възрази Цицерон. — Патриоти.

На февруарските иди сенатът обяви Брут за законен управител на Македония, даде му проконсулски империум, сетне прибави към провинциите му Крит, Гърция и Илирия. Цицерон ликуваше. Сега му оставаха само още две неща. Първо, да види поражението на Антоний в Италийска Галия. И второ, Сирия да бъде отнета от Долабела и да се даде на Касий.

 

 

Първата годишнина от убийството на Цезар донесе нови ужаси, защото на мартенските иди сенатът научи за жестокостите, извършени от Публий Корнелий Долабела. На път за Сирия той се заел с ограбване на градовете в провинция Азия. Промъкнал се в Смирна посред нощ, пленил Требоний и поискал да научи къде се крият държавните пари на провинцията. Управителят отказал да му каже и Долабела заповядал да го подложат на изтезания. Дори най-жестоките мъчения не били в състояние да развържат езика на Требоний. Долабела изпаднал в ярост, убил Требоний, отсякъл главата му и я заковал за постамента на Цезаровата статуя на главния площад. Така загуби живота си първият от убийците.

Новините потресоха привържениците на Антоний. Как можеха да го защитават, след като колегата му се държеше като варварин? Когато Панза свика спешно заседание на сената, Кален и съмишлениците му нямаха друг избор, освен да гласуват за отнемане империума на Долабела и обявяването му за обществен враг. Цялото му имущество трябваше да бъде конфискувано, но той нямаше нищо, защото така и не беше успял да изплати дълговете си.

Сетне избухна нов спор, тъй като сега Сирия нямаше законен управител. Луций Цезар предложи с тази задача да се натовари Вация Изаурик и да получи правомощия да отстрани Долабела. Това възмути старшия консул и Панза.

— Ние с Авъл Хирций вече сме обявени за управители на Изтока за догодина — възрази той. — Хирций получава провинция Азия и Киликия, а аз — Сирия. Тази година войските ни ще сразят Марк Антоний в Италийска Галия. След това ще се заемем с Долабела в Сирия. Затова препоръчвам сега да се съсредоточим върху войната в Италийска Галия, а догодина да мислим за Изтока.

Привържениците на Антоний видяха в това предложение най-добрия си избор. Те бяха убедени, че покровителят им не може да бъде победен. Благодарение на предложението на Панза легионите щяха да останат в Италия и когато Антоний победи консулите и Октавиан, да бъдат негови. Тогава той можеше да замине за Сирия.

Цицерон бе на различно мнение. Нека да дадат Сирия на Гай Касий! Незабавно! Тъй като никой не знаеше къде е Касий, това предложение изненада всички. Дали Цицерон нямаше информация, останала неизвестна за сената?

— Не давайте тази работа на лентяй като Вация Изаурик и не я отлагайте за догодина! — заяви Цицерон, забравил и протокол, и приличие. — Положението в Сирия трябва да бъде уредено сега от някой млад, енергичен мъж. Млад, енергичен мъж, който вече е запознат с провинцията и дори е воювал срещу партите. Този човек е Гай Касий Лонгин! Най-подходящият мъж за управител на Сирия! Нещо повече, да му дадем военни правомощия във Витиния, Понт, провинция Азия и Киликия. Да му гласуваме неограничен империум за пет години. Консулите Панза и Хирций ще имат достатъчно работа в Италийска Галия!

Разбира се, изказването му трябваше да съдържа нови нападки срещу Антоний.

— Не забравяйте, че Марк Антоний е предател! — изкрещя Цицерон. — Когато предложи на Цезар диадемата в деня на Луперкалия, той показа на целия свят кой е истинският убиец!

Израженията на колегите му му подсказаха, че не е изтъкнал достатъчно качествата на Касий.

— За мен Долабела е същият варварин като Антоний! Дайте незабавно Сирия на Касий!

Панза обаче не смяташе да се предава. Той прокара решение, даващо на него и на Хирций командна власт за започване военни действия срещу Долабела веднага след края на сблъсъка в Италийска Галия. Той бе твърдо решен да доведе тази война докрай, и то бързо, за да може да тръгне навреме за Сирия. Затова Панза остави Рим на грижите на преторите и потегли с още няколко легиона към Италийска Галия.

 

 

В деня след заминаването на Панза управителите на Отвъдна Галия, Луций Мунаций Планк, и на Близка Испания и Нарбонска Галия, Марк Емилий Лепид, уведомиха сената, че ще са доволни, ако се постигне споразумение с Антоний, който служел на интересите на Рим не по-малко съвестно от тях. Посланието беше ясно: сенатът не биваше да забравя, че отвъд Алпите чакат две големи войски и че техните главнокомандващи са привърженици на Марк Антоний.

Изнудване, рече си Цицерон и писа лично на Планк и Лепид, макар че нямаше никакво официално право да говори от името на сената. След единайсет ругателски речи срещу Антоний той бе изпаднал в особено екзалтирано състояние, затова писмото му до двамата управители беше неоправдано грубо: „Стойте си на задниците, гледайте си работата и не се месете, където не трябва!“ Планк нямаше благородно потекло и затова прие отговора на Цицерон хладнокръвно. Лепид обаче реагира, сякаш му бяха зашлевили плесница — как си позволяваше това нищожество Цицерон да обижда един Емилий Лепид!

 

 

През март времето в Италийска Галия леко се подобри. Хирций и Октавиан вдигнаха войската си и се преместиха към Мутина. Антоний се принуди да се изтегли от Бонония и също да съсредоточи силите си около Мутина.

Когато научиха, че Панза е тръгнал от Рим с три легиона, Хирций и Октавиан решиха да го изчакат. Антоний обаче не спеше. Той нападна Панза, преди да успее да се събере с другите двама пълководци. Битката се проведе край Форум Галорум, на единайсет километра от Мутина, и преимуществото беше на страната на Антоний. Макар и тежко ранен, Панза все пак успя да уведоми Хирций и Октавиан за нападението. Според официалните доклади, които пристигнаха по-късно в Рим, Хирций наредил на Октавиан да остане да защитава лагера, а той се притекъл на помощ на Панза. Истината обаче беше, че Октавиан бе повален на легло от астмата.

При Форум Галорум Антоний показа ясно какъв пълководец е. След като разби Панза, той не направи опит да реорганизира войската си и да заеме изгодни позиции, а остави легионерите да грабят имуществото на противниковата войска. Хирций го свари напълно неподготвен за бой и му нанесе такова тежко поражение, че той загуби повече от половината си войска и едва се измъкна жив. Затова този ден Авъл Хирций, любимият пълководец на Цезар, спечели всички почести.

След няколко дни, на двайсет и първия на април, Хирций и Октавиан отново влязоха в битка с Антоний и го разбиха окончателно. Той се принуди да вдигне обсадата на Мутина и да избяга на запад по Емилиевия път. Хирций командваше и планът беше негов. Октавиан раздели своите легиони на две и даде едната половина на Салвидиен, а другата — на Агрипа. Съзнаваше, че не е роден за главнокомандващ, но нямаше никакво намерение да оставя войската си под командването на легати с достатъчно знатен произход и жизнен опит, за да си припишат заслугите за победата.

Макар че победиха — и още един убиец, Понтий Аквила, биещ се за Антоний, се прости с живота, — Фортуна не беше изцяло на страната на Октавиан. Докато наблюдаваше битката от едно възвишение, Авъл Хирций бе пронизан от вражеско копие и загина на място. На следващия ден Панза издъхна от раните си и така Цезар Октавиан остана единствен главнокомандващ на законната римска войска.

Разбира се, ако не се смята Децим Брут, освободен от обсадата и много ядосан, че не е имал възможност да се сражава срещу Антоний.

— Единственият легион, който Антоний успя да спаси, е Пети — каза му Октавиан, когато се срещнаха в Мутина. — Измъкна се с още няколко пълни кохорти и бързо се оттегля на запад.

За Октавиан това бе неприятна среща. Като законен главнокомандващ на войските на сената той беше принуден да запази добри отношения с този убиец. Затова се държеше резервирано и хладно.

— Възнамеряваш ли да преследваш Антоний? — попита.

— Едва след като видя какво ще става занапред — отвърна Децим Брут, който също не харесваше Октавиан. — Ти доста се издигна, откакто беше адютант на Цезар. Наследник на диктатора, сенатор, пропреторски империум… брей, брей!

— Защо го уби? — поинтересува се Октавиан.

— Цезар ли?

— Чия друга смърт би ме заинтересувала?

Децим затвори светлите си очи, отметна русата си глава назад и заговори като насън:

— Убих го, защото всичко, което аз или който и да е друг римски благородник можеше да получи, бе благодарение на него, благодарение на неговия диктат. Той си присвои властта на цар, макар и не самата титла, и се смяташе за единствения, способен да управлява Рим.

— И е бил прав, Дециме.

— Не, грешеше.

— Рим е световна империя — изтъкна Октавиан. — Това означава нов начин на управление. Ежегодният избор на магистрати вече не е подходящ. Нито дори петгодишният империум за управителите на провинции, въведен от Помпей Велики. Цезар го съзнаваше и планираше далеч в бъдеще.

— Смяташ да станеш следващият Цезар, а? — злобно Децим.

— Аз съм следващият Цезар.

— Само по име. Няма да се отървеш лесно от Антоний.

— Знам. Рано или късно обаче ще го елиминирам.

— Винаги ще има някой Антоний.

— Не съм съгласен. За разлика от Цезар аз няма да проявявам милост към тези, които ми се противопоставят, Дециме. Това важи и за теб и останалите убийци.

— Ти си едно самонадеяно хлапе, което се нуждае от добър бой, Октавиане.

— Не. Аз съм Цезар. И божи син.

— О, да, опашатата звезда. Е, като бог Цезар е доста по-безопасен, отколкото приживе.

— Вярно е. Като бог обаче предоставя добри възможности за умните хора. И аз смятам да се възползвам.

Децим избухна в смях:

— Надявам се да доживея да видя как Антоний те налага по задника!

— Няма — отвърна Октавиан.

Макар че Децим Брут го покани добронамерено, Октавиан отказа да се премести в дома му в Мутина. Остана в лагера, за да проведе погребенията на Панза и Хирций и да изпрати пепелта им в Рим.

След два дни Децим го навести; беше много разтревожен:

— Чух, че Публий Вентидий ще се присъедини към Антоний с два легиона, които набрал в Пиценум.

— Интересно — отбеляза спокойно Октавиан. — Какво предлагаш да направя?

— Да спреш Вентидий, естествено.

— Това решение не е в моята власт. Ти имаш проконсулски империум и си законно назначен управител.

— Забрави ли, Октавиане, че моят империум не ми позволява да влизам на територията на Италия? Който ще спре Вентидий, трябва да влезе в Италия, защото той се движи през Етрурия към тосканското крайбрежие. Освен това моите войници са новобранци и не могат да се сравняват с Вентидиевите пиценци. Всички са бивши войници на Помпей Велики, който ги засели на собствените си земи в Пиценум. Твоите легионери са ветерани, а новобранците на Хирций и Панза поне са участвали в битката тук. Затова ти трябва да спреш Вентидий.

Октавиан трескаво разсъждаваше: „Той знае, че не мога да командвам войски, и иска да си получа боя. Е, Салвидиен може би ще се справи, но това не е мой проблем. Аз не смея да мръдна оттук. Ако го сторя, сенатът ще види в мен поредния Помпей Велики, самонадеян и безкрайно амбициозен. Ако не внимавам, ще бъда свален и няма да загубя само поста на главнокомандващ, а и живота си. Какво да направя? Как да откажа на Децим?“

— Отказвам да хвърля войската си срещу Публий Вентидий — заяви хладно той.

— Защо? — удиви се Децим.

— Защото не желая да слушам съветите на един от убийците на баща ми.

— Сигурно се шегуваш! В този случай сме съюзници!

— Аз никога не мога да бъда съюзник с убийците на баща си.

— Ама Вентидий трябва да бъде спрян в Етрурия! Ако се събере с Антоний, всичко ще започне отначало!

Децим си тръгна ядосан и Октавиан си отдъхна. Сега имаше добро извинение да не предприема нищо. Войниците му щяха да го подкрепят в отказа да приеме съвет от един убиец.

Той нямаше доверие на сената. Членовете му само чакаха повод да обявят Цезаровия наследник за обществен враг. Ако влезеше в Италия с войската си, това щеше да им е достатъчно. Следващия път, когато влезе в страната, мислеше си Октавиан, трябваше да има достатъчно силна армия и да отиде направо в Рим.

 

 

След една нундина се получиха вести, доказващи верността на предчувствията му. Сенатът обяви Мутина за огромен успех, но всички заслуги се приписваха на Децим Брут, който изобщо не беше участвал в битката! Освен това Децим Брут получаваше пълномощия да продължи войната срещу Антоний. Сенатът му даваше всички легиони, включително тези на Октавиан, които бяха удостоени с обидно скромната форма на триумф — овация. Фасциите на загиналите Хирций и Панза бяха върнати в храма на Венера Либитина и щяха да останат там до избирането на нови консули. Никаква дата за избори обаче не се съобщаваше и Октавиан остана с впечатлението, че те изобщо няма да се проведат. Освен това сенатът отменяше решението за изплащане възнагражденията на войниците му. Беше създадена комисия за обсъждане на въпроса с войнишките представители и в нея не влизаха нито Октавиан, нито Децим.

— Виж ти, виж ти! — рече Цезаровият наследник на Агрипа. — Така ясно ни показват къде ни е мястото, нали?

— Какво възнамеряваш да правиш, Цезаре?

— Нищо. Ще чакам. Все пак не виждам причина ти и неколцина други доверени лица да не уведомите войнишките представители, че сенатът ми иззе правото да определям възнаграждението на собствените си войници. Наблегнете на това, че сенатските комисии никога не си вършат добре работата.

 

 

Легионите на Хирций лагеруваха отделно, а тези на Панза — заедно с Октавиановите. Децим пое командването на Хирциевите в края на април и поиска от Октавиан да му предаде своите и тези на Панза. Октавиан му отказа учтиво, но решително с твърдението, че още има командни правомощия и че писмото от сената не било достатъчно да го убеди в правото на Децим да му отнеме войската.

Ядосан, Децим Брут издаде пряка заповед до шестте легиона, ала представителите им му отговориха направо, че подкрепят младия Цезар, който им плащал добре, и възнамерявали да останат с него. Освен това защо трябваше да се подчиняват на убиеца на стария им пълководец? Те оставаха верни на Цезар и не искаха да имат нищо общо с престъпници.

Така Децим се принуди да тръгне след Антоний с част от войските си в Мутина и трите легиона на Хирций.

Октавиан се оттегли в Бонония и зачака с надеждата Децим Брут да се провали. Можеше да не е способен военачалник, но добре разбираше от политически игри. Ако Децим успее, перспективите за Октавиан не бяха благоприятни. Антоний се беше събрал с Вентидий. Планк и Лепид също бяха на негова страна. Най-изгодното за Децим бе да се споразумее с Антоний. Така можеха заедно да се нахвърлят върху Октавиан и да го смажат. Единствената му надежда бе Децим Брут да е толкова горделив и недалновиден, че да откаже съюза с Антоний и по този начин да подпише собствената си присъда.

Щом получи писмото на Цицерон, в което се казваше да си гледа работата, Марк Емилий Лепид поведе легионите си към западния бряг на река Родан, границата на Нарбонска Галия. Възнамеряваше да заеме удобна позиция и да покаже на Цицерон, че управителите на провинции никак не са за подценяване в една гражданска война. Антоний бе обявен за обществен враг от сената на Цицерон, не от този на Лепид.

Луций Мунаций Планк в Отвъдна Галия не беше съвсем сигурен на чия страна да застане, но извънредното положение в Италия бе достатъчна причина да го накара да премести и десетте си легиона надолу покрай Родан. В Араузион спря. Разузнавачите му докладваха, че Лепид, начело на шестте си легиона, лагерува само на шейсет и четири километра от него.

Лепид любезно покани Планк в лагера си.

Макар да знаеше за поражението на Антоний в Мутина, Планк не подозираше за Вентидий и трите пиценски легиона и за отказа на Октавиан да сътрудничи на Децим Брут. Затова не прие приятелското предложение на Лепид. Отстъпи на север и зачака.

Междувременно Антоний се беше изтеглил към Дертона и бе тръгнал по Емилий-Скавровия път към Генуа. Там се събра с Вентидий. Двамата оставиха грешна следа за преследващия ги Децим Брут, за да си помисли, че са тръгнали към Отвъдна Галия по Домициевия път. Хитростта им подейства. Децим подмина Плаценция и продължи по Домициевия път към Алпите, на север от Антоний и Вентидий.

Те продължиха по крайбрежието и спряха във Форум Юлии, една от новите колонии за Цезаровите ветерани. Скоро Лепид също пристигна и се установи на лагер на другия бряг на местната река. С малко помощ от Антониевите легати войските бързо се сближиха. Лепид водеше подновения Десети, а този легион по традиция харесваше Антоний още от бунтовете в Кампания. Така Лепид прие неизбежното и се присъедини към него и Вентидий.

 

 

Беше средата на май и дори във Форум Юлии се носеха слухове, че Гай Касий усилено се стреми да узурпира властта в Сирия. Това беше интересно, но не особено важно за момента. Движението на Планк с огромната му войска покрай Родан бе от много по-голямо значение.

Планк се беше приближил към Антоний, но когато научи, че и Лепид се е присъединил към него, се уплаши и се оттегли в Куларон. Оттам изпрати писмо до Децим Брут, който все още бе на Домициевия път. Децим моментално се насочи към Куларон и стигна там в началото на юни.

Решиха да се съюзят и за момента да останат на страната на сената. Все пак и двамата бяха законни управители на провинции. Когато научи, че Цицероновият сенат е обявил и Лепид за враг на властта, Планк се поздрави за правилното решение.

Проблемът бе, че Децим се беше променил ужасно. Бе загубил прословутата си енергичност и военния талант от войната на Цезар срещу галите. Категорично отказваше да напусне Куларон, постоянно мърмореше за неопитността на войските си и настояваше да не предизвикват Антоний. Четиринайсетте им легиона изобщо не стигали!

Така всички изчакваха, несигурни в успеха си, ако се стигне до битка. Никой нямаше ясни цели, никой не проповядваше светли идеали, в които да вярват войниците му, и никой от пълководците не изпъкваше особено сред останалите.

 

 

В началото на секстил везните се наклониха в полза на Антоний. Полион дойде с два легиона от Отвъдна Испания и се присъедини към него и Лепид. „Защо не?“ — попита с усмивка Полион. В неговата провинция не се случваше нищо интересно, след като Цицероновият сенат бе признал морското господство на Секст Помпей — каква глупост!

— Наистина — тъжно поклати глава Полион, — нещата отиват от зле на по-зле. Всеки здравомислещ човек ще види, че Секст просто събира сили, за да може да изнудва Рим с доставките на зърно. Все пак за историк като мен животът в отвъдната провинция стана твърде скучен. Когато съм с теб, Антоний, ще имам много повече теми за писане. — Той се огледа възхитено. — Ти наистина умееш да избираш добри места за лагер! Рибата и морето тук са прекрасни, а Морските Алпи са великолепен пейзаж — много по-красиви от околностите на Кордуба!

За разлика от Полион Планк не се забавляваше. Първо, той не можеше да се отърве от постоянно оплакващия се Децим Брут. Освен това, тъй като Децим отказваше да го стори, на него се падаше да пише обяснения до сената защо двамата още бездействат. Реши да хвърли цялата вина върху Октавиан, задето не беше пресрещнал Вентидий в Етрурия и не даваше легионите си.

След пристигането на Полион двамата врагове на властта изпратиха покана на Планк да се присъедини към тях. Той с облекчение прие, изостави Децим Брут и поведе войската си към Форум Юлии. Той, както и останалите пълководци, пропусна да забележи, че източните склонове край Родан са необичайно сухи и че житото в този плодороден регион не налива клас.

 

 

Ужасната паника и депресия, които изпитваше след смъртта на Цезар, отново мъчеха Децим Брут. След заминаването на Планк той се отказа от военните задължения и империума си. Заряза ужасените си войници в Куларон и заедно с малка група приближени потегли към Македония. Не особено трудно начинание за Децим, който говореше перфектно много галски езици и не срещна никакви трудности при пътуването. Беше разгарът на лятото, всички планински проходи бяха отворени, а и колкото по на изток отиваха, толкова по-ниски ставаха те.

Всичко вървеше добре, докато не стигна земите на брените около едноименния проход в Италийска Галия. Там бе заловен и изправен пред вожда на племето, Камил. Тъй като си мислеше, че всички гали мразят Цезар, задето бе завзел страната им, един от спътниците му издаде на брените, че това е Децим Брут, един от убийците на Цезар. Обаче сред галите Цезар се славеше като митичен герой наравно с Версенжеторикс.

Камил бе запознат със събитията и веднага уведоми Антоний, че е заловил Децим Юний Брут. Какво иска великият Марк Антоний да правят с него?

„Убийте го“ — отговори той в кратка бележка, придружена от кесия със златни монети.

Брените убиха пленника и изпратиха главата му на Антоний като доказателство, че са си заслужили парите.

 

 

На последния ден на юни сенатът обяви Марк Емилий Лепид за инимикус, враг на властта, заради присъединяването му към Антоний и конфискува имуществото му. Фактът, че той беше върховен жрец, внесе известно объркване, защото като такъв не можеха да му отнемат нито титлата, нито правото да получава богато възнаграждение от хазната. Ако го бяха обявили за хостис, обществен враг, това щеше да стане. Макар че Брут горчиво оплакваше сестра си Юнила в писмата си, тя продължаваше да живее охолно в Домус Публика и да ползва любимата си вила между Анциум и Сурентум. Никой не посегна на скъпоценностите, дрехите или слугите й, а и Вация Изаурик, женен за голямата й сестра, за нищо на света не би предприел мерки, които да я ощетят. Брут просто играеше политически игри и глупаците, които му вярваха, дори проронваха по някоя сълза.

Освободителите, останали в Рим, намаляваха. Докато измъчвал един роб, Луций Минуций Базил бе заловен от въстаналите си слуги, изтезаван и убит. Смъртта му не натъжи никого, най-малко Освободителите, останали в града. Те още посещаваха сената, но се питаха докога. Цезар Октавиан ги дебнеше. Рим сякаш бе пълен с негови агенти, подклаждащи народната омраза.

Антоний, Лепид, Вентидий, Планк и Полион с двайсет и трите им легиона плашеха Освободителите много по-малко от Октавиан. Форум Юлии изглеждаше на края на света в сравнение с Бонония, на събирането на Емилиевия и Аниевия път — и двата водещи към Рим. Дори Брут в Македония смяташе Октавиан за по-голяма заплаха за мира от Антоний.

Причинителят на тези страхове седеше в Бонония, мълчеше и бездействаше. Така името му се забули с тайнственост — никой не знаеше какво е намислил Цезар Октавиан. Говореше се, че искал консулския пост, но когато ги питаха, Филип и Марцел Малкия просто поклащаха многозначително глави.

Долабела беше убит и Касий вече управляваше Сирия, но също като Форум Юлии Сирия изглеждаше на края на света в сравнение с Бонония.

Сетне за ужас на Цицерон (макар че неведнъж бе обмислял идеята) се чу, че Октавиан искал да стане младши консул под крилото на Цицерон като старши. Младежът — седнал в краката на опитния стар политик, учейки занаята му. Каква романтична сцена. Прекрасно. Ала въпреки изтощението от многобройните речи против Марк Антоний на Цицерон все още му бе останал малко здрав разум, за да осъзнае, че това е невъзможно. Не можеше да вярва на Октавиан.

 

 

В края на юли в Рим пристигнаха четиристотин центуриони и изтъкнати ветерани и поискаха да се срещнат със сената в пълен състав. Те бяха упълномощени представители на легионите си и носеха предложения от младия Гай Юлий Цезар Филиус. За себе си искаха обещаните заплати. За младия Цезар — консулския пост. Сенатът отказа категорично и двете.

На последния ден на месеца, наречен на осиновителя му, Октавиан пресече Рубикон и навлезе в Италия с осем легиона. Избърза напред с два от тях, съставени от специално подбрани войници. Сенатът изпадна в паника и изпрати свои представители при Октавиан с молба да спре. Щяха да му разрешат да се кандидатира за консул, без да се явява лично в града, така че какъв смисъл имаше да продължава?

Междувременно в Остия пристигнаха два легиона от провинция Африка. Сенатът побърза да ги приеме и ги прибра в укрепленията на Яникулума, откъдето се откриваше гледка към обществения парк на Цезар и празния дворец на Клеопатра. Конниците от първата класа и от горните прослойки на втората дариха оръжия. Беше образувана и стража от млади конници, която да патрулира по Сервиевите стени.

Това бяха отчаяни действия. Върхушката не знаеше какво да прави, а обикновените граждани не се интересуваха какво ще става. Когато се стигнеше до кръвопролития, богатите винаги страдаха най-много. Народът даваше жертви само при бунтове, а сега дори безимотните нямаха настроение за размирици. Зърненият запас за годината бе осигурен, търговията вървеше. Големите игри се организираха за следващия месец и никой разумен човек не припарваше до Форум Романум, където обикновено ставаха кланетата.

Властниците продължиха с отчаяните си действия. Когато се чу, че два от първоначалните Октавианови легиони, Марсовият и Четвърти, смятали да го изоставят и да се притекат на помощ на града, силните на деня си отдъхнаха — ала сетне изпаднаха в още по-жестоко отчаяние, защото слухът се оказа лъжлив.

 

 

На седемнайсетия ден на секстил наследникът на Цезар влезе в Рим, без да срещне съпротива. Войниците в Яникулума сложиха оръжие и посрещнаха нашественика с ликуване и цветя.

Единствената кръв, която се проля, бе тази на градския претор Марк Цецилий Корнут, който се прободе с меча си при влизането на Октавиан във Форума. Обикновените хора го посрещаха с буйна радост, но от сенаторите нямаше и следа. Както подобаваше, Октавиан се оттегли на Марсово поле и разположи хората си на лагер.

На следващия ден сенатът капитулира и смирено се поинтересува дали Октавиан желае да се кандидатира за консул в изборите, които щяха да се състоят веднага. За втори кандидат предлагаха Квинт Педий, племенника на Цезар. Октавиан прие и беше избран за старши консул с подвластник Квинт Педий.

 

 

На деветнайсетия ден на секстил, повече от месец преди двайсетия си рожден ден, Октавиан принесе в жертва един бял бик и влезе в длъжност. Над мястото за жертвоприношения закръжиха дванайсет орела, необикновено и злокобно предзнаменование, невиждано от времето на Ромул. Октавиан любопитно оглеждаше лицата на присъстващите — от недоверчивия му втори баща до разтрепераните от страх сенатори. Квинт Педий беше обзет от тревожни мисли, за които младият му братовчед не можеше да се досети, а и не го беше грижа.

„Този млад Цезар излиза на световната сцена твърде преждевременно, ала не ще я напусне толкова бързо.“