Лавърл Спенсър
Кръстопът (6)

Глава шеста

Докато изминаваше краткото разстояние до дома на Прис, Арон се опита да насочи мислите си към нея. Обаче не можеше да прогони от съзнанието си образа на жената в жълта рокля. Нима това наистина бе Мери? Мери, която бе живяла в къщата му цели седем години? Тази вечер тя изглеждаше толкова различна.

Той сви по алеята на семейство Воленс. Положи усилия да се поуспокои, преди да стигне до къщата. Вратата бе затворена, но вътре светеше. Все още имаше възможност, ако Прис изяви желание, да се преоблече и да стигнат навреме в залата за танци.

В гостната някой свиреше на пиано и звуците достигаха до него. Сигурно затова не бяха чули каруцата му да спира в двора. Когато почука, музиката спря и Кора му отвори вратата. Усмивката й бе по-самодоволна от всякога.

— Добър вечер, Кора. Тук ли е Прис?

— Разбира се, че не. Отиде в Бохемиън Хол с Уили Михалек. Мислех, че си ги видял да минават покрай дома ти преди около двайсет минути.

Преди двайсет минути той стоеше в кухнята с Мери и не бе в състояние да обърне внимание на нищо друго. Защо ли Джонатан не бе забелязал каруцата и не му бе казал? Сигурно точно в този момент е впрягал конете.

— Кой е, Кора? — попита Агнес Воленс, като се приближи зад дъщеря си. — О, здравей, Арон! Не го оставяй да стои на прага, дете. Влез, Арон — покани го тя.

— Не, тази вечер не мога, госпожо, но ви благодаря. Дойдох да взема Прис, но както виждам, нея я няма, така че ще си ходя.

Забеляза разочарованието, изписано на лицето й.

— Надявам се скоро пак да ни дойдеш на гости, Арон — извика тя след него.

„А сега накъде?“ — помисли си той, като се отправи отново на изток.

Не можеше ли нещата му да вървят според плана поне когато бе проявил достатъчно решителност и бе пристъпил към действие? Последното, което му трябваше тази вечер, бе да обикаля из залата за танци без момиче. Най-добре беше да свие по пътя към дома си.

Когато стигна до алеята, спря кобилата под брястовете и влезе в тъмната къща. Вътре бе тихо и пусто и той премина от кухнята във всекидневната. Остана за момент на прага, след което се отправи към вратата на килера. Килерът сякаш бе нейното място — тя прекарваше толкова много време там. Той пъхна пръсти в колана си, пристъпи леко с единия си крак и отпусна тежестта си върху другия. Стоеше спокойно, като човек който с гордост разглежда собствеността си. От този оглед обаче се почувства самотен и потиснат. Арон седна до масата в тъмната кухня. Въздъхна и подпря лакът върху плота. Ръката му обаче се плъзна и пръстите му докоснаха петънце от мехлема, останало върху покривката. В мрака около него сякаш проблесна пламъче. Той разтри пръсти. След това излезе отново навън и се върна при бъгито, воден от светлината, която му сочеше пътя към Бохемиън Хол.

Въпреки че каруцата бе пълна с картофи, Мери и Джонатан стигнаха много бързо до Бохемиън Хол. Би трябвало да се смее над ситуацията: беше тръгнала на танците, облечена официално и возена в кола, пълна с картофи. Обаче не й беше до смях. Мислеше си за това, което се бе случило в кухнята. Представяше си колко ли глупаво е изглеждала в очите на Арон, издокарана за съпруга си, на когото не бе успяла да направи впечатление дори дотолкова, че да и изрече комплимент. Ако самият Арон не бе откликнал веднага, тя щеше да умре от унижение заради хладната забележка на Джонатан. В този момент обаче тя не бе искрена със себе си. Нима съзнанието й не бе толкова завладяно от Арон, че реакцията на съпруга й нямаше почти никакво значение за нея? О, за Бога! Какви бяха тези мисли? Трябваше веднага да престане с глупостите и да изхвърли всички подобни мисли от главата си, най-вече сега, когато Джонатан имаше намерение да ги остави насаме. Все пак Арон вече трябваше да се е събрал с Прис, а това бе добра предпазна мярка. В отсъствието на съпруга й девер й щеше да прекарва свободното си време с нея.

В залата бе много шумно. Миризмата на бира бе приятна, макар и тежка. На Мери й се стори, че никога не е виждала толкова много хора. На дълга маса седяха техни познати, които им махнаха да отидат при тях. Джонатан я поведе през шумната тълпа. Докато минаваха покрай другите маси, тя зърна момиче с кестенява коса, което й заприлича на Присила. Това беше невъзможно, защото Арон не би могъл да я доведе толкова бързо. В този момент обаче Мери видя как Уили Михалек застана зад Прис и постави пред нея бутилка със сода. Сърцето й сякаш се изкачи в гърлото и лицето й се изчерви. Въпреки всичко последва Джонатан и седна на мястото, което познатите им освободиха за тях, след като се поздравиха сърдечно и си стиснаха ръце. Дамите оживено обсъждаха общи познати и събития. Мъжете се отправиха към стаичката да вземат питиета за новодошлите, а Мери се включи в разговора.

Не измина много време, преди вниманието да се насочи към Присила, и Мери бе принудена да отговаря на въпросите им за отношенията между Прис и Арон. Какво ли можеше да каже? Съседките й умираха от желание да научат колкото е възможно повече клюки. Това винаги я бе вбесявало.

Тя сдържаше раздразнението си и тъкмо се чудеше какво да им отговори, когато и двете жени млъкнаха така рязко, както се затръшват учебниците при звука на училищния звънец, известяващ междучасие. Не беше необходимо да се обръща назад, за да разбере защо. Зад нея се разнесе гласът му, който поздравяваше дамите и питаше къде са отишли мъжете. В този момент обаче мъжете се завърнаха и съвсем естествено бе Арон да се присъедини към малката им групичка.

В Бохемиън Хол бе обичайно музиката да се свири на групи от по четири или пет изпълнения в един стил, така че когато оркестърът засвири полка и двете съседни двойки се запътиха към дансинга, Мери знаеше, че ще мине известно време, преди отново да се върнат на масата. Прието бе също и когато една двойка започне дадена серия, партньорите да не се сменят, докато тя не приключи, но понякога хората се освобождаваха от задръжките си и се случваше две двойки да разменят партньорите си и по време на танца.

Дансингът бе изпълнен с мъже и жени, които по чудо се обръщаха в една посока, като описваха правилен кръг, а танцьорите движеха глави вляво и вдясно, без да объркват посоката. Когато започна полката, разговорите вече не бяха необходими и дори бяха невъзможни заради невъобразимия шум.

Мери беше благодарна за това. Двамата с Арон седяха сами на масата и усещаха как бутилките и чашите сякаш оживяват в ръцете на останалите зрители и потракваха по масите в ритъм с музиката и трополящите крака. Лимонадата на Мери подскачаше заедно с останалите бутилки и заслушана в този звук, тя усети, че напрежението започва да я напуска. Когато танцът свърши, изтощените танцьори се върнаха по масите си и чашите им бяха пресушени и напълнени отново. Оркестърът пак засвири и тя бе поканена на танц. Трополящите крака огласяваха вечерта чак до полунощ.

Тази вечер Арон пи ягодова сода вместо бира. Предпочиташе бира, но когато главата му се замаеше, веднага си пожелаваше жена и затова реши да се въздържи от алкохола.

Присила бе на дансинга по време на всичките танци, а в паузите беше заобиколена от тълпа мъже, много по-млади от самия него. Той танцува с някои от жените на неговата маса, които почти не познаваше, и през цялото време избягваше да покани Мери. Времето, в което не танцуваше, прекарваше в задното помещение и разговаряше с хората, които бяха там. На излизане от стаичката се размина с Уили Михалек, който тъкмо влизаше. Без да се замисля, го потупа по рамото и попита:

— Имаш ли нещо против да поканя на танц твоята дама?

— Не, стига да не е по време на последната серия — сви рамене той.

Арон се приближи към Присила и без предисловие рече:

— Искаш ли да танцуваме?

— Не и с теб, Арон. Съжалявам. — Тя дори не го погледна, докато му отговаряше.

Около тях имаше и други хора и по поведението й той разбра, че се забавлява. Невъзможно му бе да остане там и да се опитва да я убеждава. Не можеше и да я отведе насила на дансинга. Затова се поклони галантно и се присъедини към група младежи.

Когато музиката спря, той тръгна след няколко души към мястото, където един от мъжете току-що бе поканил Мери за следващия танц. Джонатан не се виждаше наоколо. В този момент Джо Шимек изсвири няколко тона на хармониката си и обяви, че това ще е последното изпълнение за вечерта. Партньорът на Мери се обърна за извинение към нея и обясни:

— Съжалявам, Мери, но жена ми ще ме търси, тъй като танците са към края си. — Не му се искаше да я оставя сама на дансинга, затова попита: — Къде е Джонатан?

— Не зная — отвърна Арон, чийто път бе препречен от танцьорите.

И така мъжът стана причина да се случи онова, което Мери и Арон отбягваха цяла вечер. Той ги побутна малко грубовато един към друг и рече:

— Е, все пак те предавам в също толкова сигурни ръце, Мери.

— Имаш ли нещо против? — попита Арон.

— Не — успя да промълви тя.

Оркестърът засвири валс и те затанцуваха. Крачките му не бяха широки като на някои други мъже. Той я поведе с малки стъпки, а завъртанията бяха толкова грациозни, че полата й дори не се полюшваше. Двамата усещаха аромата, който се разнасяше около тях. Той ухаеше на одеколон, а тя — на лимон и лавандула. Доскоро танцуваха притиснати един към друг и изобщо не се замисляха за това, но този път полагаха усилия да не срещат погледите си. Когато приключи първият танц, те останаха смълчани в очакване да започне следващият. Музиката засвири отново, те се обърнаха един към друг. Докато танцуваха, разстоянието между тях намаляваше и накрая Арон я придърпа плътно в обятията си. Тя не смееше да затвори очите си, пред които се спускаха тъмните къдрици по врата му. Харесваше й това, че е по-ниска от него и приляга така удобно в прегръдките му.

Тялото в ръцете му беше твърдо и гъвкаво. Гърдите й, опрени в неговите, бяха стегнати. Той нямаше нужда да я притиска към себе си.

— Тази вечер си много красива, мъниче. — Тя усети топлия му дъх и думите му придобиха ново значение за нея.

— Благодаря ти, Арон — отвърна, останала почти без дъх.

Танцът свърши. Той я хвана над лакътя, насочи я към края на дансинга, където стоеше Джонатан, и му я предаде. Джонатан нямаше как да откаже последния танц за вечерта, независимо че не обичаше да танцува. Той излезе на дансинга и вече не му бе толкова неприятно. Мери без усилие следваше стъпките му и той си помисли колко е хубава и че трябваше да й го каже по-рано.

— Наистина изглеждаш добре тази вечер, Мери.

За съжаление трябваше да изрече тези думи малко по-рано.