Лавърл Спенсър
Кръстопът (12)

Глава дванадесета

Пътуването на Джонатан от града към къщи беше ужасно. Отначало бе решил да изчака времето да се пооправи, но тъй като нямаше такива изгледи, той облече най-старото си яке, качи се на кобилата и се отправи към дома. Почти бе стигнал до фермата, когато видя Арон до кладенеца. Вдигна ръка и му помаха, а брат му отвърна на поздрава. След малко животното спря до Арон.

— Доста си се намокрил, Джонатан.

— Да. Най-добре ще е веднага да отведа кобилата в плевнята. — Той цъкна с език и тя сама се отправи към вратата. Щом влязоха вътре, Джонатан започна да се занимава с животното, без да обръща внимание на себе си. Подсуши го, изчетка го и метна върху гърба му топло вълнено одеяло точно в момента, в който Арон влизаше вътре с кофите за мляко.

— Как мина пътуването ти? — попита той.

— Успешно.

— Намери ли бик по твой вкус?

— Не само намерих, но и купих — докато изричаше тези думи, лицето на Джонатан светна от вълнение. Той тъкмо подсушаваше седлото, застанал на едно коляно на пода.

Арон бе започнал да дои.

— Доста бързо свърши работа. Къде е животното?

— В края на седмицата ще го качат на влака. Той е едно малко съкровище.

Арон се почуди колко ли време щеше мине, преди Джонатан да се сети за жена си, която не бе виждал от три дни. Той вече почти протъркваше коженото седло, което отдавна бе изсъхнало.

— Да, истинско съкровище — повтори замечтано Джонатан, удари по седлото и се изправи.

— Може би ще е по-добре да съблечеш мокрите дрехи, преди да си умрял от студ. Тази вечер сам ще се справя със задълженията — рече Арон.

— Благодаря ти. Наистина ме втриса.

Вместо да отнася в дъжда седлото до мястото му за закачане, Джонатан го остави в плевнята. В кухнята светеше и той реши, че Мери сигурно е там и приготвя вечерята. Помисли си, че наистина би било добре да си облече сухи дрехи. Щом влезе, тя се обърна към вратата и каза:

— Здравей, Джонатан. Как мина пътуването ти? — Същите думи бе изрекъл и Арон.

— Добре — отвърна Джонатан, — само че бих искал да се преоблека, преди да ти разкажа.

— Чудесно, аз пък ще стопля вода. — Тя се обърна отново към печката.

На горния етаж той с удоволствие свали мокрите дрехи, с които бе пътувал до дома. Беше му приятно, че отново си е вкъщи. Около него се носеше слабата миризма на кисело зеле, която обаче изобщо не бе неприятна. Почуди се дали това са вечеряли предишния ден. Докато отнасяше мокрите си дрехи на долния етаж, си мислеше дали през целия ден е валяло.

— За растенията е добре, че вали. Цял ден ли е така? — попита той, щом влезе отново в кухнята.

— Да, от сутринта — отвърна Мери. Радваше се, че Арон все още има работа навън. Така й бе по-лесно да погледне отново съпруга си. Той беше стоварил мокрите си дрехи на купчина в умивалника и това я подразни, защото все още бе заета с приготвянето на вечерята. Арон не би постъпил по този начин.

— Би ли могъл да придърпаш някой стол към печката и да метнеш върху него нещата си, за да се изсушат?

Джонатан бе леко озадачен, не защото имаше нещо против да направи това, а защото тя никога по-рано не бе искала подобно нещо от него. Мери винаги сама се грижеше за всичко. Той все пак изпълни молбата й, след което застана близо до печката, за да се стопли.

— Купих бик — рече той, а тя бе благодарна, че не се приближи да я целуне. — Много е красив. Със сигурност ще постави началото на едно хубаво стадо.

Думите му й прозвучаха странно и неразбираемо и тя трябваше да се съсредоточи, за да си припомни, че в крайна сметка това бе причината за пътуването му. За момент изпита чувство за вина, но бързо го преодоля и отвърна:

— Нали затова замина. Радвам се, че си открил това, което искаше, Джонатан. — Гласът й не издаде истинските й мисли.

— Само почакай да го видиш, Мери.

Тя отново се залови с готвенето, докато той оживено й разказваше за всичко, което бе видял и направил на изложението за добитък. Описваше й животното, което бе купил, и плановете, които имаше за него, толкова живописно, че изобщо не забеляза нейната липса на интерес.

Докато Мери слагаше масата, Арон влезе с млякото и отиде в килера, за да вземе чисти кърпи, които да намокри, за да покрие с тях кофите и да ги отнесе в зимника да се изстудяват. Джонатан се учуди защо Мери не свърши сама тази работа, както правеше по-рано, но в този момент вечерята бе сервирана и той забрави за случая.

Докато се хранеха, разговорът им се въртеше единствено около пътуването и бика. Всъщност за пътуването бе споменато съвсем малко, защото Джонатан не спираше да говори за красивите бикове, които бе видял, за техните качества и това какво бъдеще ги очакваше. Мери мълчеше, но Арон окуражаваше брат си с въпроси за животното. Обсъждаха това къде ще пасе и какво допълнително количество фураж ще им трябва за през зимата.

Като разговаряха за това колко кротък и благ е нравът му, те решиха, че няма да е необходимо да поставят халка на носа му, както се правеше с повечето бикове. Джонатан спомена, че Американската асоциация за разплод настоява регистрираните животни от тази порода да бъдат кръщавани, за да могат да се идентифицират по-лесно.

— Тъй като предишният собственик на нашето биче го е регистрирал при раждането му, той го е кръстил с името Виндикейтър — изрече с гордост Джонатан. — Нямам търпение да го видиш, Арон. В петък ще отидем на гарата с двойната каруца, за да го посрещнем.

В този момент той силно кихна два пъти и потрепери.

— Мисля, че си настинал — рече Мери.

— Вероятно. Може би ще е най-добре да се кача горе и да си легна с топла тухла! — Той отново кихна.

Мери стана, за да вземе тухлата, с която подпираха вратата на килера. Тя я постави върху най-горещата част на печката, за да я сгрее възможно най-бързо. Повдигна капака и разрови жарта с ръжена, за да разпали огъня, а после взе бутилка камфоров спирт, но когато предложи на Джонатан да разтрие гърдите му с него, той взе бутилката от ръцете й и каза, че сам ще се справи. Помоли я само да му намери кърпа, която да увие около врата си. Тя извади една от килера. Джонатан вяло им пожела лека нощ и тръгна към спалнята със спирта и парцала.

— Ще донеса тухлата веднага щом се сгорещи — извика Мери след него. — Липите вече цъфнаха. Ще ти направя и чай, за да не започнеш да кашляш.

Когато се обърна да разчисти масата, тя видя, че Арон вече се е заел с тази работа.

 

 

Джонатан запали лампата. Малко след като завърза кърпата около врата си и се зае с намазването, той чу, че някой се изкачва по стълбите. Арон влезе в спалнята, понесъл горещата тухла, увита във вестници и кърпа.

— Благодаря ти, Арон — рече Джонатан.

— Мери е заета с миенето на чиниите, така че реших аз да ти я донеса.

Джонатан отметна завивките от леглото, за да може да постави тухлата на мястото за краката. Чаршафите ухаеха на свежест и той се почувства щастлив, че отново ще легне в собственото си легло. Арон изглеждаше смутен, докато наблюдаваше как брат му поставя тухлата. Преди да излезе от стаята, угаси лампата.

Щом Джонатан отпусна умореното си тяло в мекото легло, той си спомни израза, изписан върху лицето на Арон. Придърпа одеялото върху себе си и го приглади с ръце. В този момент осъзна, че завивките току-що са изпрани. Нима никой не бе спал в тях? Но нали Мери каза, че валяло от сутринта? В такъв случай тя ги е изпрала още вчера и освен това понеделник беше денят за пране. Ухаеха прекалено силно на чисто, така че нямаше начин да ги е извадила от някое чекмедже.

Имаше само един възможен отговор. Бяха изпрани предишния ден, но предната нощ никой не е спал в тях. Мисълта, която се бе таила дълбоко в съзнанието му още откакто замина, сега го завладя. Предната нощ Мери не бе спала в това легло.

Джонатан бавно и дълбоко си пое дъх. Единственото друго легло в къщата бе това на Арон. Погледът на брат му, неизползваните завивки — да, дори малката промяна на задълженията в кухнята. Внезапно Джонатан Грей осъзна какво се е случило и то го изпълни с пустота. Докато лежеше, пустотата започна да се разпростира и да провокира други мисли, за които вече бе прекалено късно.

 

 

Когато малко по-късно Мери се изкачваше по стълбите, съзнанието й беше заето с това, което Арон току-що й бе казал. От една страна, вероятно трябваше да си помисли за неизползваните чаршафи, но, от друга — той беше прав: стореното бе сторено и вече бе прекалено късно, за да го променят. Това да си намачка чаршафите бе долна и подла постъпка, на която тя не бе способна.

Почуди се дали Джонатан вече е разбрал истината, след което осъзна, че е глупаво от нейна страна да смята, че може да го заблуди. Каквото и да се бе случило, той вече си беше тук и тя трябваше да направи всичко по силите си, за да продължи нормалното си съжителство с него. Животът й до този момент бе добър и пак щеше да бъде. Какво щеше да се случи за в бъдеще с нея и Арон, бе въпрос, който не искаше да си задава.

Докато лежеше до заспалия си съпруг, тя превъртя някакъв невидим ключ в сърцето си, с който заключи завинаги красивия спомен за това, което бяха преживели с Арон, и възможността то отново да се повтори. Джонатан се бе завърнал, а заедно с него и здравият й разум. Това бе човекът, с когото трябваше да продължи напред, и колкото по-скоро се върнеше към предишния си начин на живот, толкова по-малко болка щеше да причини на всички засегнати от случилото се. И дума не можеше да става да напусне единия брат заради другия.

Арон седеше в кухнята на долния етаж и се опитваше да не мисли. Мери отново бе в леглото до мъжа си. Самият той отново бе останал навън. Трябваше да реши какво да предприеме за себе си и Мери, но беше по-добре да изчака няколко дни. Засега щеше да се задоволи с факта, че двамата се обичат.

 

 

Същата нощ дъждът спря и на следващата утрин Моран Тауншип се събуди под ослепителното и топло майско слънце. Животът тръгна в обичайните си релси и през следващите топли дни Джонатан и Арон завършиха със сеитбата. Мери се навърташе главно около къщата и кокошарника. Пиленцата скоро щяха да започнат да се люпят. Ако всичко вървеше добре, след около седмица щяха да ги последват и патиците, чиито полози наброяваха по петдесет яйца. Наесен, когато ги заколеха, щяха да им донесат голяма печалба.

Мери не избягваше Арон и не го търсеше. Държеше се с него както преди. Знаеше, че той постоянно мисли за нея, и това стопляше сърцето й.

Въпреки мислите, които го терзаеха, Джонатан нямаше смелост да зададе въпросите си на нито един от двамата. Трепетът, с който очакваше съботния ден, в който бикът щеше да пристигне, го правеше щастлив и изместваше всичко друго от съзнанието му. Седмицата се точеше неимоверно бавно, докато най-накрая дойде и дългоочакваният следобед. Арон се съгласи да го съпроводи до града, но Мери отказа. Заяви, че е уморена и иска да си измие косата с дъждовната вода, събрана във варела. Щом мъжете тръгнаха, тя им даде списъка с покупки, който бе направила.

Докато пътуваха, братята изобщо не подхванаха темата за Мери, защото през цялото време разговаряха за възможността да оградят част от горичката в близост до широкото и просторно пасище и да направят врати към алеята, която водеше до хамбара. Оградата щяха да сковат от самите дървета, които отсечаха от мястото, а веднага след като в началото на юли окосяха близката ливада, бикът безпроблемно щеше да пасе там. През юни щяха да имат достатъчно време да сковат оградата, защото единственото им задължение тогава бяха отглеждането на житото и картофите.

Навлязоха в града много преди уречения час, в който трябваше да пристигне влакът. Направиха покупките от списъка на Мери, влязоха в железарския магазин да попитат за бодлива тел и стигнаха на гарата точно навреме, за да дочуят шума от пристигащия влак, който вятърът довя от юг. Съзряха облаците дим, преди да успеят да зърнат самата машина. В главите им нахлуха спомени от последния път, когато стояха на същия този перон, но и двамата предпочетоха да ги пропъдят и да мислят само за скорошната среща с животното.

Вратата на вагона за добитък се отвори и веднага поставиха рампа. В отвора се появи главата на един черен бик. Той видя посрещаните си и се отдръпна отново назад, като измуча сърдито. Тогава Джонатан се изкачи по рампата, а животното спря да се дърпа и покорно го последва надолу. Джонатан го заведе до каруцата и завърза за нея края на въжето, което бе омотано около врата му, за да може да се разходи около животното и да му се възхити.

— Не е ли красавец, Арон? — попита той, като галеше бика.

— Разбира се — съгласи се брат му.

— Ти си моето малко съкровище, нали, Виндикейтър?

Това име е прекалено голямо и помпозно за малък приятел като теб. Ще имаш ли нещо против да те наричам Вини? Харесва ли ти? — Той се наведе към ухото на животното, но то се уплаши и наведе глава, докато въжето не се опъна до краен предел.

Арон и Джонатан се засмяха на смелостта на добичето, което се опитваше да изглежда зло, но приличаше повече на миловидно бебе.

— Хайде, Вини — рече през смях Арон, — да те качваме на каруцата и да те водим у дома. Дамите ни чакат.

 

 

Когато пристигнаха, Мери седеше на стълбите на верандата. Ако използваха каруцата за малки товари, мъжете я ограждаха с един ред дъски и я наричаха единичната каруца. Този път, оградена и с втори ред, двойната каруца изцяло скриваше бика от погледа на Мери. За пръв път тя успя да го зърне, когато Джонатан махаше задните плоскости. Бе неизразимо горд от животното. Мери не виждаше какво чак толкова специално имаше в него, но Джонатан бе превъзбуден до краен предел. Вече наричаше животното Вини, сякаш бе дете. Той го потупваше и чешеше, като се възхищаваше от формата на тялото му. Докато Джонатан и Арон отвеждаха Вини в плевнята, Мери чу съпруга си да го обсипва с много повече нежни думи, отколкото някога бе казвал на нея. Животното явно бе способно да пробуди у него и по-дълбоки чувства.

През юни, когато за Мери имаше съвсем малко полска работа, а слънцето стопляше целия град, мъжът й и Арон работеха върху оградата и все още никой не подхващаше темата за случилото се по време на отсъствието на Джонатан. Двамата братя сечаха по-ниските дървета, подкастряха ги, подрязваха ги, за да ги направят еднакво дълги, и ги трупаха на купчина. Колкото по-голяма ставаше тя, толкова повече се увеличаваше и броят на плевелите около картофите. Наложи се Арон да започне да плеви. Скоро Джонатан също се присъедини към него и лехите с картофите бяха почистени.

Мери беше напрегната. Лесно й беше да си каже, че трябва да се върне отново към предишния си живот с Джонатан, но прекалено често си спомняше за Арон. Тя работеше усилено, за да не й остава време да мисли. Окопаваше градината и привързваше тънките стъбла на зеленчуците и цветята. От неспирната работа палецът й се бе боядисал в зелено, но точно този зелен палец караше всичко да процъфтява. Тази година обаче градинарството не й доставяше удоволствие. Ягодите вече бяха узрели и тя започна да затваря първите буркани зимнина, като отдели няколко, които да подари на братовчедка си Катрин за сватбата. Дори мисълта за предстоящото празненство не я ободряваше. През повечето дни трудът и горещината я изтощаваха до такава степен, че тя оставаше без сили дълго преди края на деня. Понякога затварянето на буркани изглеждаше като задача, която изобщо не е по силите й.

Бе прекарала под жаркото слънце изтощителна утрин сред ягодите и постоянно приклякаше и се навеждаше, докато накрая от горещината й се зави свят. Като приключи с брането, отиде да измие плодовете на кладенеца и щом потопи ръцете си под студената и чиста вода, изпита приятно облекчение. После отнесе плодовете в къщата и седна на кухненската маса, за да ги почисти от дръжките в оставащото до обяд време. Вътре бе тихо, а звуците, които се носеха навън, бяха успокояващи. Ягодите падаха на дъното на тенджерата с приглушено тупване.

Когато беше по-свободна, тя се отпускаше и мислите й се насочваха към Арон. Те сякаш изскачаха една след друга в съзнанието й едновременно с тупването на всяка ягодка. Знаеш, че между нас повече нищо не може да има, Арон — помисли си тя. — Защо тогава не ходиш вече събота вечер в залата за танци? Ако отидеш, както смятам, че трябва да направиш, знаеш ли, че това би разбило сърцето ми? Аз нямам права над теб, нито ти над мен, така че защо продължаваме бавно да лекуваме тази дълбока рана, след като и двамата знаем, че това, от което се нуждае тя, е бързо да я обгорим? Знаеш ли, че напоследък бръчките между очите ти са дълбоки като белези? Усмивката, наследена от баща ти, и шегите ти вече са си отишли от теб, а аз не мога да протегна ръка и да те погаля, за да пропъдя напрежението от лицето ти както някога.

 

 

Сутринта на Арон и Джонатан беше безкрайно изтощителна, защото през цялото време копаеха дупки под парещото слънце. С нетърпение очакваха обяда и кратката почивка след това, които щяха да възвърнат силите им. Когато приближиха до кухненската врата, видяха Мери, отпуснала глава върху масата. Двамата се изплашиха и едновременно извикаха:

— О, Господи…

— Мери…

Втурнаха се през вратата и се озоваха до стола й. Арон застана откъм лицето й и видя спокойно отпуснатата й глава върху масата и леко разтворената й уста. Дясната й ръка бе в купата с ягоди, а лявата беше до тенджерата, която се намираше близо до главата й.

— Тя спи, Джонатан — промълви Арон, щом осъзна този факт. Докато я гледаше в тази поза, в главата му нахлуха красиви спомени от времето, когато тя спеше по същия този начин в леглото му. Прекалено красиви! Той отстъпи назад, за да остави съпругът й да я събуди и отиде да се измие, за да не му се налага да ги гледа заедно.

За негово огромно удивление първата дума, която излезе от устата й, щом се събуди, беше:

— Арон.

Той започна да помпа ръчката за водата, за да пропъди тишината и да не чуе отговора на брат си.

Този ден обядът им премина в непривично за тях мълчание, като единственият човек, който говореше, бе Мери, и то само за да се извинява, че не е успяла да им сготви. Накрая обеща да им приготви топла вечеря, но и за тримата това не бе нещото, което ги вълнуваше в момента. Мъжете все още чуваха името, която тя бе произнесла, когато отвори очи. Това бяха най-прекрасните думи, които Арон чуваше, след онзи дъждовен ден в плевнята, когато му бе казала, че го обича. За Джонатан пък това бе доказателство, че можеше да се окаже прав в предположенията си. Мери си спомняше, че тъкмо сънуваше Арон, когато Джонатан я събуди, и бе доволна, че никой не можеше да надниква в чуждите сънища. Не помнеше обаче, че е протегнала ръка, за да помилва лицето на Джонатан, докато произнасяше името на Арон.