Лавърл Спенсър
Кръстопът (17)

Глава седемнадесета

Когато рано през ноември Гечнър се приближи към Арон, той сякаш даде разрешението на всичките им проблеми с думите:

— Жътвата ще приключи в края на тази седмица, но ако искаш можеш да останеш, защото до Коледа ще имам нужда от помощ.

Всички останали мъже бяха женени, само Арон беше свободен.

— Съпругата ми иска да посетим дъщеря ни във Фарго и да напазарува за празниците. Ако тръгнем, ще ми трябва някой, който да прибере машините след жътва и да се грижи за стоката. Разбира се, ще спиш в къщата. Става прекалено студено и не мога да те оставя в плевнята. — Гечнър нямаше откъде да знае, че точно в този момент Арон би останал да спи и насред полето за такова предложение. — Ще ти плащам същата надница както за жътвата — добави.

Арон се усмихна, протегна ръка и рече:

— Намерихте си човек до Коледа, сър.

 

 

— Гечнър предложи да ме задържи още няколко седмици като момче за всичко.

Беше нощта преди тръгването им. Мъжете бяха обзети от празнично настроение, а нетърпението им, свързано с утрешния ден, ги сближаваше.

— Казах му, че ще остана — довърши Арон, докато наблюдаваше как Джонатан навива и сгъва дрехите си, за да ги приготви за сутринта. Действията му се забавиха след подреждане на нещата, но все пак изпита тъга, докато отговаряше:

— Заплащането е добро. Гечнър е мъж на място.

— Така е. По Коледа ще бъда с пълни джобове.

Джонатан продължи ненужно да оправя дрехите, като се стараеше ръцете му да бъдат заети с нещо, за да прикрие обърканите си чувства. След разговора си двамата с брат си се бяха променили. Може би не бяха успели напълно да се помирят, но бяха започнали да проявяват някакво ново разбиране към чувствата си и то бе заздравило връзката им. В момента Джонатан усещаше тази близост. Беше сигурен, че Арон ще му липсва у дома. Въпреки новооткритото разбирателство помежду им обаче той отново не знаеше как да изрази чувствата си и вълнението, което го изпълваше. Най-близките до усещанията му думи бяха:

— Да не би да те пропъдих от собствения ти дом, Арон?

— Не, Джонатан — рязко отвърна той, — не, по дяволите, защо! Това са само няколко седмици.

— Значи ще си дойдеш за Коледа?

— Зависи от това колко време Гечнър ще има нужда от мен. — В главата му изплува споменът за гостната им стая, но той го пропъди.

— Мери ще те очаква — рече Джонатан, като с тези думи искаше да каже, че същото важи и за него, но просто не бе в състояние.

Арон се засмя и уклончиво отвърна:

— Ще видим, ще видим. Междувременно ще ми трябват още малко зимни дрехи. Можеш ли да я помолиш да ми ги опакова и да ми ги изпрати?

— Разбира се, Арон.

 

 

Утрото сякаш знаеше, че мъжете са привършили с жътвата, и отбеляза края на работата им с първите снежинки. Седнал в каруцата, Гечнър повдигна високо яката около червения си врат. Мъжете товареха багажа си и се закачаха. Джонатан метна своя вързоп с думите:

— Джо, моля те намери му място. — След което също повдигна яката си и се обърна към Арон. От устата му излизаше пара, когато грубо напомни: — Грижи се за себе си, чуваш ли? Ще те очакваме за Коледа.

Арон протегна ръка към Джонатан, който я стисна силно и рече:

— Ти ще трябва да се грижиш за много повече неща от мен. Заеми се с тях, братко.

— Не се притеснявай, Арон, ще го направя.

След като изрече тези думи, двамата се прегърнаха и се потупаха по гърба. После Джонатан се отдръпна и скочи в каруцата. Гечнър пришпори конете и те потеглиха. Арон стоеше с отпуснати рамене и ръце в джобовете. Северозападният вятър задуха по посока на заминаващата каруца, безразличен към самотата на мъжа, който я наблюдаваше.

Нямаше ги от двайсет и шест дни, които обаче изглеждаха като година. Най-накрая пристигна писмото на Джонатан, което известяваше, че ще се приберат със следобедния влак. Тази сутрин Еймъс и Тони бяха дошли да свършат домашните задължения за последен път. Клем Воленс откара каруцата в града и я остави при Ансън.

Денят отмина. Мери изчисти вече чистата къща, опече хляб и закла една дебела кокошка за супа. Радваше се, че отново готви за мъжете. Самата ферма сякаш бе притихнала в очакване.

Последният час се влачеше. Мери постоянно поглеждаше към източния прозорец в очакване на каруцата. През нощта внезапно беше застудяло и тя се притесняваше за Арон и Джонатан, сякаш бяха деца.

За стотен път приглади престилката си и погледна навън. Зърна един кон, който се изкачваше по хълма. Внезапно Мери сякаш се учуди, че е с престилка, и изтича към килера, като по пътя я развързваше. Щом се върна до прозореца, каруцата вече изкачваше по-близкия хълм, но гюрукът бе вдигнат и тя не можеше да различи фигурите вътре. Къде ли беше шалът й? В гардероба в гостната! Тя отиде да го вземе, наметна го на раменете си и изтича надолу по стълбите на верандата точно когато каруцата спираше под брястовете.

Джонатан слезе, а тя затича през двора и извика името му. Големите му ръце обгърнаха крехките й рамене, а студеното му лице се опря в топлата й буза, но устата му бе гореща, когато я целуна. После той я пусна и й се скара:

— Ще настинеш, жено. Влизай вътре. — Джонатан се обърна да вземе вещите си от каруцата. Тя погледна празната кола и попита:

— Къде е Арон?

Той се обърна и рече:

— Гечнър го помоли да остане още известно време.

Наблюдаваше лицето й, но изражението й не се промени. Една къдрица падна на бузата й и това отново му напомни, че тя е наметната само с лек шал.

— Връщай се обратно в къщата — нареди той. — Ще дойда веднага след като прибера кобилата.

Когато влезе в кухнята, Мери бе коленичила до разопакованата му спална постелка и я почистваше от останалата по нея слама. Дрехите му стояха на купчинка до нея. Тя го погледна и му се усмихна, а той видя това, което не бе забелязал отвън — колко е наедряла тя. Коремът й се бе закръглил и както бе коленичила, бедрата й сякаш оформяха люлка за него.

— Донесъл си у дома половината реколта — усмихна се тя, стиснала в ръка няколко сламки.

Той се обърна да закачи якето си на куката зад вратата и се засмя тихичко, докато прекосяваше кухнята.

— Може би — протегна й ръка той, — но не е нужно да я прибираш точно сега. — Подръпна ръката й, за да я изправи.

Мери вдигна капака на печката и пусна в нея сламките, обзета от смесени чувства. За петте минути, в които беше у дома, Джонатан бе проявил към нея загриженост, която не бе типична за него. Сдържаността му, изглежда, го бе напуснала. Дали това се дължеше на факта, че тя му бе липсвала, или на това, че Арон не се бе прибрал? Той седна в люлеещия се стол до печката и въздъхна:

— О, най-сетне отново у дома.

Тя сложи спалната постелка на пода до стълбите и докато влизаше отново в кухнята, забеляза, че той гледа към корема й. Смути се и плъзна ръце по него, сякаш бе разбрала погледа му. Джонатан прочисти гърлото си.

— Мери — започна той и тя знаеше, че както обикновено му е трудно да изрече на глас мислите си.

— Да, Джонатан?

Той се наведе напред, подпря лакти на коленете си и започна да търка дланите си една в друга.

— Между мен и Арон всичко е наред — замълча, след което колебливо продължи: — Разговаряхме… разговаряхме както ти искаше и беше добре, че го направихме.

— Тогава той защо не е тук? — попита тя и въпросът й прониза сърцето му. Потрепването на веничката на слепоочието му й подсказа, че не е разбрал правилно думите й, и тя побърза да продължи: — О, Джонатан, не гледай встрани от мен. Не ти ли обещах в писмото си, че между мен и Арон няма да има нищо повече? Всеки път, щом спомена името му, ли ще ме поглеждаш така? Той ти е брат, Джонатан. Ние живеем в неговата къща, затова трябва да зная.

— Гечнър го помоли да остане там до Коледа. Всъщност не знаеше точно за колко време. Въпреки това ние премахнахме разногласията си и Арон скоро ще се върне.

— А ще остане ли тук?

— Не зная, фермата се нуждае от двама мъже, Мери.

Това й бе ясно и вместо да отговори, тя се отправи към килера и извади кафемелачката.

— Ще приготвя вечерята, а след това можеш да ми разкажеш всичко за Дакота.

Мери се отправи отново към печката, но в този момент Джонатан бавно се изправи, а на лицето му бе изписана тъга, граничеща с агония.

— В Дакота беше самотно — промълви той. Думите му я спряха по средата на пътя й, тя се обърна и протегна ръце към него.

— О, Джонатан! — Тя го прегърна. Той притисна Мери до себе си и промълви името й. Кафемелачката падна на пода с оглушителен шум, но двамата останаха прегърнати, открили някаква нова връзка помежду си.

— Обичам те, Джонатан — прошепна тя и разбра, че действително изпитва това чувство. Беше й по-лесно да обича този нов, мил и нежен Джонатан и да си мисли, че и той я обича.

Думите й го изпълниха с желание. „Иска ми се да можех да я отнеса в леглото още сега“ — помисли си, докато я галеше по гърба, но си наложи да се успокои и да пропъди мисълта, която след като отвори очи в светлата кухня, изведнъж му се стори похотлива. Докато се отдръпваше от нея, той усети, че тя вероятно също щеше да отвърне на чувствата му, независимо че все още бе ден. Джонатан неохотно я пусна, като се обвини за това, че дори бе допуснал да си помисли подобно нещо в нейното положение.

Мери продължи да приготвя вечерята, за да скрие огорчението си. Тя внезапно охладня, смутена от това, че бе тъй грубо пренебрегната. Беше се предложила на Джонатан, а той я бе отблъснал. Винаги ли щеше да бъде така? Преди Арон тя имаше нужда от толкова малко неща. Копнееше отново да се върне към предишното си състояние и да потуши поривите, които внезапно я обземаха, но това, което толкова дълго време бе тляло в нея, сега бе събудено.

 

 

Решението на Арон да остане в Дакота наложи някои промени във фермата с настъпването на зимата. Още не бяха паднали големите снегове, но температурата през ноември падна под нулата, следователно месото вече можеше да се съхранява и поради това се налагаше да започне клането на животни. Джонатан и Клем Воленс се разбраха да си помогнат, защото работата изискваше двама мъже. През един студен ден в края на ноември те се захванаха с клането във фермата на Джонатан. Намираха се от южната страна на хамбара, а до тях от голям чугунен казан се издигаше пара. Въпреки сковаващия студ огънят под казана стопляше ръцете на Джонатан, докато пускаше пепел във врящата вода. Както винаги на масивния дъб бяха прикачили въже и макара. Джонатан и Клем заклаха прасето и го вдигаха на дървото с помощта на макарата. Отдолу имаше дървен варел, който оформяше нещо подобно на улей към казана, по който започнаха да плъзгат животното и щом потопиха предната му част, от водата заизлизаха мехури. Мъжете продължиха да го движат нагоре-надолу, като по този начин едновременно го попарваха и остъргваха четината му в дъските на варела. После повториха същото и със задната част на прасето, след което го положиха на една маса за рязане на дъски и дървета.

— По това време на годината ми се иска да имах момче, което да ми помага — довери Клем.

— Да, едно момче на възрастта на Присила би ти било от голяма полза — съгласи се Джонатан.

— Разбира се, за нищо на света не бих заменил Присила. Откакто бебето се роди, тя много помага на майка си. По едно време си мислехме, че Арон може да ни я отнеме, но той напоследък изобщо не идва — докато говореше, Клем наблюдаваше с периферното си зрение Джонатан, който невъзмутимо продължаваше да остъргва четината.

— Мисля, че в този момент Арон не знае какво точно иска.

— Младият Михалек напоследък се навърта доста често. Агнес не го одобрява много, предпочита Арон. Това обаче изобщо не вълнува Присила, която само повтаря на майка си да престане да се притеснява. Във всеки случай на нас Арон ни липсва.

— На Мери също й липсва Присила. Събираха се доста често в неделните дни. — Джонатан спря работата си и погледна към Клем изпод смръщените си вежди. — Все пак смятам, че не е нито моя, нито твоя работа да им казваме какво да правят. — После продължи: — Хайде да вдигнем прасето. Време е да го разрежем. — И темата за Арон и Присила бе отклонена.

Мери се появи на двора с палто, шал и ръкавици, понесла съд със солена вода.

— Дойдох да взема сърцето и черния дроб, за да ги накисна — извика тя. Трябваше веднага да се заеме с тях, ако възнамеряваха да ги ядат.

— Извадихме ги — отвърна Джонатан, като посочи към кофата в краката си.

През първите шест месеца от бременността й на Мери рядко й се повдигаше, но от гледката на вътрешностите в кофата стомахът й се обърна. Тя взе това, за което бе дошла, и забърза обратно към къщата. Червата обаче също трябваше да се почистят и нарежат и в края на деня вече наистина имаше опасност да повърне. Нямаше апетит, но за сметка на това Джонатан се хранеше с удоволствие.

— Защо не се храниш? — попита той, като погледна към чинията й.

Тя неволно сложи ръце на корема си.

— Когато приключите с коленето, мисля, че ще имам по-голямо желание да се храня.

Той се изненада. На нея никога не й се гадеше. Това бе нещо ново и Джонатан осъзна, че дребните неразположения, съпровождащи бременността, са нещо, което никога не бяха споделяли. Почуди се дали я тревожеха и други неща.

— След вечеря мога аз да довърша червата за наденицата — предложи той. Въпреки че се чувстваше зле, Мери се усмихна. Това не бе типично за него и тя напълно разбра намеренията му. Загрижеността му бе точно това, от което се нуждаеше в момента.

— Всичко вече е готово, но въпреки това ти благодаря.

Той продължи да реже месото в чинията си, леко объркан от топлотата, която го изпълни.

На следващия ден Джонатан внесе прасето в кухнята, сложи го на масата и го разфасова на порции. После подреди парчетата върху дъски, покри ги с кърпи и ги изнесе на верандата, за да замръзнат през нощта. За щастие дивите животни нямаше да се осмелят да дойдат толкова наблизо дори и заради безплатната вечеря.

Мери сложи бутовете и сланината в глинени съдове със саламура. Рибиците и маста също бяха замразени. Дни наред къщата бе пропита с тежката миризма на пържено. Джонатан бе складирал замразеното месо във варел от северната страна дълго преди жена му да приключи с работата си, и свари главата на прасето в котел на двора, за да й спести неприятните усещания. Приготвянето на надениците бе по-поносима работа за Мери, а след като сготви месото с подправки, къщата се изпълни с острата миризма на чесън, която напомни на Джонатан за приближаващите празници.

— Мирише така, както когато мама готвеше за Коледа — рече той.

— Ще го запазя. Няма да вкусим от свинското преди празниците, точно както когато сте били момчета.

— Откъде знаеш, че сме го пазили до Коледа? Никога не съм ти казвал, нали?

— Не, Арон ми спомена веднъж.

— О… разбира се. — Той погледна към чайника на печката, а след това отново към Мери.

— Мислиш ли, че той ще се върне за Коледа? — попита тя.

— Надявам се — отвърна Джонатан и това бе самата истина.

— Аз също.

За пръв път от много време насам съпругът й не се притесни от думите й. Всичко вече беше готово за празника, а от Арон все още нямаше вест.

 

 

Във фермата на Гечнър времето минаваше спокойно и без напрежение. Арон бе зает, но работата бе по-лека, а дните — по-кратки. След безкрайното натоварване и суматоха по време на жътвата той се чувстваше самотен.

Семейство Гечнър заминаха за Фарго и той остана сам в чуждата къща, която можеше да го очарова и да го накара да се чувства уютно, защото бе удобна, но това не бе неговият дом и той изпитваше носталгия и копнеж по своята ферма.

Седмица преди Денят на благодарността Арон си представи кухнята у дома и масата, отрупана с патици, готови за продажба. Ноздрите му сякаш долавяха миризмата на мокра перушина и топящ се парафин. Как само мразеше скубането на перушината! Но в момента с удоволствие би вършил тази работа; стига да можеше да си бъде вкъщи.

Дните бавно се точеха и накрая дойде Денят на благодарността. Арон го прекара сам, а мислите му бяха на километри разстояние. След като се бяха разбрали с Джонатан, сега двамата с Мери му липсваха. Арон откри, че отново ги приема като двойка и колкото по-дълго бе далеч от дома, толкова по-рядко мислеше само за единия, или само за другия.

През декември семейство Гечнър се завърнаха, а вятърът вилнееше над обширните и голи полета на Дакота. Наближаваше Коледа и Арон чакаше Гечнър да му каже, че вече не се нуждае от него. Нямаше търпение да чуе тези думи. Беше се наситил на равния пейзаж и самотата.

 

 

Понякога Джонатан и Мери пътуваха до Осакис, за да продадат охранените патици. Тази година обаче той продаде всичките в Брауървил, а тя задържа за тях само две — едната за коледния обяд, а другата за средата на зимата, когато щеше да е като деликатес след месеците на свинска диета.

Нямаха известие от Арон и тъй като Коледа бе само след седмица, и двамата бяха неспокойни. Мейбъл Гарнър ги покани да се присъединят към голямото й и шумно семейство в коледния ден, но състоянието на Мери ги принуди да откажат. Освен това не знаеха дали Арон ще успее да се прибере у дома, така че решиха все пак да останат и да го почакат.

 

 

В зимния здрач по улиците на Фарго блещукаха светлинки. Моторни коли и коне се движеха из улиците. Гюруците на автомобилите бяха побелели, а гърбовете на конете лъщяха от топящия се сняг.

Арон имаше два свободни часа преди заминаването на нощния влак. Той опита бифтека в хотел „Комсток“ и с изненада откри, че е ароматен и сочен точно както Джонатан бе чел за него. „Трябва само да му кажа“ — помисли си той. В момента всяка негова мисъл бе свързана с дома. Наоколо се разхождаха жени с прекалено тесни и неудобни рокли, а той се опита да си представи Мери да шета с подобна дреха в кухнята и това го развесели. Как ли щеше да прескача стълбите на верандата, облечена в подобно нещо? Дочу детски гласове и си припомни лицето на Нелт Воленс с липсващия му зъб. През прозореца на една хлебарница видя различни неща и почти усещаше миризмата на кухнята вкъщи. „Мери сигурно ще пече коледен хляб“ — помисли си той. Една врата се отвори и до него долетя коледна песничка. Поколеба се и влезе в магазина, където от грамофон се разнасяше музика. Застана пред него и се заслуша, а в този момент го приближи мустакат мъж, който се движеше като северноамериканска катерица.

— Мога ли да ви помогна, сър? — изцвърча той.

— Колко струва този грамофон?

— Това сър, е най-новият грамофон на Едисън. — Дребният мъж подчертаваше всяка съгласна и закръгляше „р“-тата като възмутен педагог.

— Колко струва този грамофон на Едисън? — повтори Арон, като също преувеличено закръгляше звуците, но на устните му заигра усмивка.

— Уредът се продава само за девет долара.

В момента, в който изрече тези думи, музиката се провлачи. Продавачът побутна ръчката и за известно време гласовете също зазвучаха бързо като катеричи, преди да се върнат отново към нормалните си обороти. Като видя изумлението на Арон, дребният човек се намръщи, но се успокои, щом чу думите:

— Ще взема един, а също и няколко плочи с него.

Той се разбърза, за да открие картонена кутия за покупката, и още повече заприлича на катерица с кафявия си костюм на райета.

Арон купи също ръкавици от ярешка кожа за Джонатан и една дължина бял плат за Мери. За себе си взе дебело и топло яке от овча кожа. Бе похарчил доста от спестяванията си, но това му доставяше удоволствие.

Когато най-накрая се качи на влака, носеше кутии и пакети като много от останалите пътници, които се прибираха у дома за празниците. Седна и се замисли за хората, които го очакваха у дома. Докато си представяше покритите със сняг хълмове, дворът, къщата, плевнята, неусетно заспа.

 

 

Следващият ден беше Бъдни вечер, а от Арон все още нямаше вест. Всеки път, когато пощальонът се появяваше без писмо, им бе трудно да прикриват разочарованието си. Мери приготвяше сушени плодове за коледната си хоска, когато чу по хълма трополенето на пощенската кола. Донаряза последните няколко череши и отиде да си вземе яке. Тъкмо се пресягаше към вратата, когато тя се отвори и на прага й застана Арон. Лицето му бе почервеняло от студ, но на него бе изписана широка усмивка. Той влезе, прегърна и вдигна Мери във въздуха с думите:

— Весела Коледа!

Тя бе толкова удивена, че едва успя да промърмори:

— Арон, откъде се взе?

— Идвам от Дакота! — засмя се той, като се въртеше с нея, а тя се опитваше да се измъкне и да го погледне.

— Но как дойде?

Най-накрая я пусна и докато се навеждаше, за да внесе от верандата една картонена кутия, й отвърна:

— Качих се на влака, който превозва млякото, а след това на пощенската кола и ето ме тук! — Затвори вратата.

— Влака за млякото ли? Пощенската кола? — Тя все още не можеше да повярва. — Защо не писа на Джонатан да дойде и да те посрещне?

— И да разваля изненадата? — Веселото му и приповдигнато настроение бе заразително. Тя все още го гледаше изненадано с отворена уста, а той протегна пръст и бутна брадичката й нагоре с думите: — Добре, че не е лято, защото иначе някоя муха щеше да влезе тук вътре.

Мери най-сетне затвори уста, погледна го строго и му се закани с пръст, сякаш беше непослушен ученик, но не можа нито да го заблуди, нито да запази сериозното си изражение. Двамата се спогледаха и избухнаха в неудържим смях. Арон бе доволен, че отново си е у дома.

Когато се поуспокоиха, започнаха да се разглеждат един друг и забелязаха промените, които са станали с тях през изминалите два месеца.

Арон повдигна вежди и с абсолютно спокойно изражение огледа закръглените й форми.

— Брей… виж се само.

Тя обгърна корема си с ръце, сякаш измерваше големината му, сви рамене и се усмихна.

— Станала съм много дебела, нали?

— Да, но си хубава както винаги — кимна той.

— О, тромава и бавна да, но вече не съм достатъчно хубава — поправи го тя.

Той се засмя, докато събличаше якето й. Тя посегна към него, за да го сложи настрана, и забеляза, че е ново. Арон отмести ръката й.

— Не е нужно да се суетиш наоколо и да се грижиш за мен, Мери. — Закачи якето си на куката зад вратата. — Това е коледният подарък, който си направих.

Арон огледа кухнята и видя масата, върху която тя бе работила. Една кърпа покриваше някаква купчинка над затоплящата се фурна.

— Хоска ли правиш?

Всичко беше както винаги и той се изпълни със задоволство.

— Аха — отвърна тя.

— Къде е Джонатан?

— Навън. Вероятно е с Вини. Защо не отидеш да го потърсиш?

— Веднага след като поема достатъчно от атмосферата на кухнята.

Мери го наблюдаваше как се разхожда наоколо и докосва разни неща, а след това как отива да стопли ръцете си над печката. Държеше се така, сякаш не можеше да се насити на помещението.

— Не мислехме, че ще дойдеш. — Тя се зае да меси хляба.

— Гечнър имаше доста работа за мен. Самият аз не знаех кога ще си тръгна.

— Какво има в кутията? — попита тя, докато той я отнасяше в преддверието.

Вместо да й отговори, Арон възмутено възкликна:

— Какво, няма коледно дърво!

— Все още е рано. Бъдни вечер е утре, но Джонатан каза, че вече е избрал едно много красиво.

— Щом украсим дървото, ще разбереш какво има в кутията — рече той и се върна в кухнята със закачлива усмивка.

— Подарък ли е? — попита тя и се обърна към него с набрашнени ръце, неспособна да скрие любопитството и нетърпението си.

— Знаеш ли какво — рече той с изражението на човек, който се готви да направи сериозно предложение, — ако ми позволиш да мушна пръста си в това тесто, ще си помисля дали да ти кажа.

Еластичната бяла маса се надигаше над ръба на глинения съд.

— Какво? — удиви се Мери.

— Веднъж като бях малък, мама ми позволи да го направя и беше много забавно. Следващия път, когато я помолих обаче, тя каза, че от това хлябът ставал жилав, и повече не ми разреши.

— Някога казвали ли са ти, че ти изобщо не си пораснал, Арон Грей? — подразни го тя и отстъпи встрани. — Ако по този начин ще задоволя детинските ти прищевки… тогава заповядай. — Тя направи жест към тестото.

— О, Боже! — Потри длани той, след което забоде пръста си в пухкавото тесто. То започна да спада, а Арон не откъсваше очи от него. Детинската му постъпка ги развесели.

— А сега се махай и ме остави да го оправя, преди целият ми труд да е отишъл на вятъра — скара му се Мери, като все още се смееше. После се зае отново да меси тестото, като прибави към него череши и орехи, а Арон излезе, за да намери Джонатан.

Когато двамата братя се запътиха към къщата, закуската бе готова. Мери дочу гласовете им, избърса запотения прозорец и се загледа в тях. Джонатан се смееше на нещо, което Арон разказваше. Докато се приближаваха към верандата, Арон прегърна брат си през раменете. „Изглежда, наистина всичко е наред, точно както каза Джонатан“ — помисли си Мери. Щастлива да чуе отново смеха им, тя им отвори вратата.

 

 

Веселото и безгрижно настроение, в което Арон се завърна, повлия и на тримата. През първата му вечер у дома къщата изглеждаше преобразена от гласовете, коледните приготовления и жизнерадостното му настроение. Мери започна да ниже пуканки, а мъжете ядяха от купата й и тя шеговито им се караше. Говореха за това, че сутринта могат да отидат да ловят зайци, за поканата на леля Мейбъл, за работата, която Арон бе вършил при Гечнър в Дакота, за печалбата от жътвата, за крава от породата Блек Ангъс напролет и, разбира се, за бифтека алангле, който Арон бе опитал за пръв път през живота си.

На другия ден, докато проверяваше примките си, поставени в гората, Джонатан откри голям северноамерикански заек, така че в крайна сметка не им се наложи да ходят на лов. Заешкото беше традиционната им коледна вечеря и това бе коствало на Мери много провалени опити, преди да се научи как да го готви така, че да бъде същото както си го спомняха двамата братя от майка им и баба им. То трябваше известно време да къкри в голям съд заедно с лук, дафинов лист и сушени сини сливи, след което да му се прибави джинджифил за аромат. Когато следобед мъжете донесоха и приятно ухаещия бор, в къщата се разнасяха най-различни миризми.

Кутията, която Арон бе донесъл, остана скрита и това предизвика огромно забавление, защото Мери не преставаше да разпитва за нея.

— Обеща да ми кажеш какво има вътре, ако ти позволя да мушнеш пръст в тестото — казваше тя.

— Не съм обещавал — подразни я Арон. — Джонатан, не ти ли казах, че в тази кутия донесох мръсните си дрехи? Кажи на жена си, че това са мръсните ми дрехи.

Джонатан се засмя:

— Внимавай какво говориш, братко. Знаеш, че в тази къща само тя пере.

Същата вечер мъжете набързо издоиха кравите и когато се върнаха в къщата, Арон видя, че едното ъгълче на кутията е повдигнато, макар че нищо от съдържанието й не можеше да се види.

— Охо! — извика той. — Някой много любопитен човек се е опитвал да наднича в личните ми вещи!

— Любопитен ли! — долетя глас от кухнята. — Ти самият каза, че там държиш мръсните си дрехи, така че просто ги сложих да се накиснат.

Мери дочу смях от преддверието. Не бе надниквала в кутията, но я бе повдигнала леко от пода и бе открила, че е изключително тежка. Вече нямаше търпение да започнат с раздаването на подаръците. На вечеря едва се докосна до храната, но мъжете сякаш нарочно си поръчаха втора порция и накрая я подлудиха, защото поискаха и трета. Друг път това би й доставило удоволствие, но тази вечер то само ги забавяше.

Дори Джонатан забеляза огромното й нетърпение и се присъедини към закачките на Арон, като погледна в супника и рече:

— Трябва да довършим тази храна, братко, знаеш, че Мери винаги иска да изяждаме всичко докрай.

В този момент тя скочи и измъкна лъжицата от ръцете на Арон с думите:

— Само посмей, Арон Грей, и ще ти дам да се разбереш!

Мери изми набързо чиниите, докато мъжете изправяха дървото в кофа с вода. Накрая, освободена от кухненските си задължения, тя се присъедини към тях.

Украсиха елхата с миниатюрни свещи. Закачиха също и пуканките, които Мери бе нанизала, и останалите от детството на Джонатан и Арон малки дървени фигурки. На върха сложиха нарисувания картонен ангел с ореол, направен от конски косми. Нямаше да палят свещите преди настъпването на коледния ден, но светлината на керосиновата лампа озаряваше стаята. Под дървото тайнствено се бяха появили малки пакети, но сега, когато най-накрая бе настъпил моментът за тяхното отваряне, Мери се отдръпна и рече:

— Все още не искам да ги разопаковаме.

— Само жените могат да си променят мнението така често, нали, Джонатан? — рече Арон.

— Мразя всичко да приключва толкова бързо — рече Мери, — беше прекрасен ден! — Тя изрази на глас онова, което всички изпитваха, като по този начин ги сближи, но и накара мъжете да се смутят от чувствата си. Моментът отмина и тримата седнаха да отворят пакетите. По-малките бяха от Мери и съдържаха необходими вещи, които тя бе купила с парите от продажбата на патиците — в тях имаше чорапи и фланелени блузи. Като видя луксозните си ръкавици от ярешка кожа, Джонатан рече:

— Прекалено екстравагантни са за Моран Тауншип. — Но личеше, че е доволен.

Щом съзря белия плат, Мери възкликна:

— О, толкова е хубав и мек.

След което го наметна върху раменете си. От Джонатан Арон получи ново шише с одеколон, а Мери — вълнен шал.

Леля Мейбъл бе изпратила пакет, в който имаше ръчно шити камизолки, ританки и лигавничета. Докато Мери ги разглеждаше и дори ги доближаваше до носа си, за да ги помирише, Джонатан тихо напусна стаята. Погледите на Мери и Арон се срещнаха и за момент в очите им се четеше онова, което не можеха да изрекат с думи. Арон тъкмо се канеше да тръгне след брат си, когато чуха вратата на къщата да се затваря. Джонатан влезе при тях с дървена люлка в ръце. Застана смутено на прага и по страните му се разля лека руменина.

— Аз… а… ами… — колебливо започна той — намерих талпи и го боядисах.

Докато говореше, той гледаше към Мери, по чието лице се изписа удивление. Тя скочи на крака и възкликна:

— Джонатан, твоята стара люлка! Колко хубава е станала!

Той я сложи на земята, а тя започна да я полюшва.

— Идеална е. Ще трябва да направя дюшек за нея. Кога я боядиса? Как успя да го направиш, без да разбера? Ще можем да я местим във всяка стая, в която пожелаем. Имам и плат, от който да направя чаршафчета. О, Джонатан! Завърши тя с широко отворени от удивление очи.

Арон не я бе виждал по-рано в такова настроение. Той седна на канапето, подпря лакти на коленете си и се загледа в Мери, защото не можеше да сподели този момент с нея. Усмихваше се, слушаше я и я наблюдаваше, но в душата му се надигна някакъв смътен копнеж. Знаеше, че това щеше да се случва в подобни моменти, но сега се случваше за пръв път и той не очакваше чувствата да го връхлетят с такава сила. Тя бе превъзбудена и грееше от щастие, доволна и горда от Джонатан. Докато я слушаше как възклицава, Арон погледна към люлката и си помисли, че той също е спал в нея като бебе. Това трябваше донякъде да го утеши, но не успя.

Джонатан сияеше, докато Мери се въртеше наоколо. Нейната жизненост бе пропъдила неудобството, което бе изпитал в първия момент. Не беше сигурен дали е разумно да й дава люлката пред Арон, но щом видя усмивката на брат си, се зарадва, че го е сторил. Сякаш още една бариера бе прекрачена успешно.

— Хайде, стига, Мери — спря я той и посочи към картонената кутия. — Може би Арон ще ти позволи вече да видиш какво има вътре.

Арон се изправи от канапето, като прикри тъгата си зад усмивка и придърпа кутията в средата на пода.

— Кой ще има честта?

В същия момент Мери вече бе коленичила до него, усмихната и нетърпелива. Арон намигна на Джонатан, докато я гледаха как разопакова.

— О, Арон, какво си донесъл? — възбудено изрече тя.

Когато най-накрая успя да свали опаковката и да махне капака, Мери пое дълбоко дъх, покри устата си с ръце и изненадано възкликна:

— Грамофон! Арон е донесъл грамофон!

— Не точно — поправи я той. — Беше ми казано, че това е грамофонът на Едисън! — Започна да закръгля звуците, като имитираше продавача. — Купих го от един човек катерица, а той ясно ми даде да разбера, че само идиот би го нарекъл по друг начин.

Арон им описа невротичния господин с кафявия костюм на райета и надменното му държание. И тримата се засмяха и започнаха да повтарят думата „грамофон“, докато разглеждаха плочите и различните копчета и дръжки на машината. Изслушаха всичките мелодии. Имаше два валса на Щраус, коледната песен, която Арон бе чул, и един марш. Изредиха се един след друг да пускат грамофона и се смееха силно, когато той забавяше темпото си до ръмжене. Музиката започваше да вие, а след това отново навлизаше в ритъм. Мери искаше да танцува.

— Танцувай с Арон — отклони предложението й Джонатан. — Знаеш, че не ме бива много за тази работа.

Мери и Арон се завъртяха няколко пъти в кръг из стаята, като преувеличено се кланяха, сякаш се намираха в някоя виенска бална зала, а Джонатан поклащаше глава и се наслаждаваше на забавлението им. В края на танца Арон се поклони, а тя направи реверанс, като хвана с ръце роклята си.

— Благодаря ви, госпожо Грей — рече той.

— Удоволствието бе мое, господин Грей — засмя се тя, след което въздъхна и се отпусна на един стол. — Какъв прекрасен подарък си донесъл, Арон, но той напълно ме изтощи.

— Мисля, че всички се нуждаем от почивка. Утре ще можем отново да празнуваме — рече съпругът й.

— Защо вие двамата не се качите горе, а аз ще събера въглищата и ще напълня кутията с дърва — предложи Арон и остана да наблюдава как Джонатан отвежда Мери към стълбите.

Щом стигнаха до стъпалата, тя се обърна отново към Арон:

— Весела Коледа, Арон.

— И на теб — отвърна той.

Докато се изкачваха, Мери каза на Джонатан:

— Мисля, че това бе най-хубавата Коледа, която някога съм имала.

— Радваш ли се, че Арон се върна у дома?

— О, да — отвърна тя и се пресегна зад себе си, за да хване съпруга си за ръка.

На долния етаж вратата се затвори зад Арон.