Лавърл Спенсър
Кръстопът (15)

Глава петнадесет

Скоро настъпи горещият и сух август, който бе един от любимите месеци на фермерите, но безпощаден за бременните жени. Дълги и изтощителни часове Мери се трудеше над врящите казани, в които приготвяше зимнината, а мъжете работеха неуморно на полето. Джонатан и Арон се прибираха в къщата само за обяда и в края на деня и рядко виждаха Мери приведена над безкрайните зеленчукови лехи в градината, но вечер им правеха впечатление зачервеното и от слънцето лице и прилежно подредените върху масата редици с буркани, които чакаха да бъдат отнесени в зимника. Понякога на верандата заварваха тенджери с краставици или кофи, пълни с фасул. Тогава сядаха заедно, за да ги почистят и подготвят за туршията, която щеше да се прави на следващия ден. Тримата вече почти не разговаряха, но това лесно можеше да се обясни с факта, че бяха безкрайно изтощени.

Ако вечер нямаше зеленчуци, за които да помага, Арон винаги си намираше работа, която да го държи далеч от къщата. Никой от тях не споменаваше вечерта, в която Ал Дюзак им бе дошъл на гости и в която Арон бе отнесъл със себе си бутилка вино в хамбара и се бе напил така, че два дни трябваше да се оправя от махмурлука.

В края на август коремът на Мери бе започнал значително да нараства и понякога тя откопчаваше най-горното копче на полата и фустата си, за да може да диша по-спокойно и да се навежда. Скоро хората щяха да започнат да задават въпроси за променения й външен вид. Повечето жени нямаше да се поколебаят да дойдат и да я попитат дали не е бременна. Тя се чудеше дали нямаше да й стане неприятно, когато й зададяха въпроса. Някакво желание за уединение я караше да иска да задържи вестта още известно време.

Единственият външен човек, който знаеше, бе леля Мейбъл. Една неделя след църква Мери й бе казала:

— Права беше. Ще имам бебе. — След това бързо я бе предупредила, че още на никого не е казала.

— О, Боже! Сигурно си много щастлива, момичето ми. Аз самата не мога да повярвам. Помни какво ти казах за това, че трябва по-често да си почиваш и да не работиш много, чуваш ли? По време на вършитбата ще дойда да ти помогна, защото ще се наложи да приготвяш храна за момчетата от групата. Ходи ли вече при доктор Хаймс?

— Не.

— Е, аз родих моите без доктори, които да ми се бъркат в работата и да ме изследват, но Хаймс е добър човек. Иди при него и следвай съветите му — не искаме да родиш това дете преждевременно.

— Разбира се, скъпа — успокои я Мери през смях.

— И не се претоварвай, когато пристигне групата с вършачката. Аз ще дойда, за да свърша по-тежката работа!

— Добре — съгласи се младата жена, като си мислеше, че леля Мейбъл е прекалено загрижена, но това й харесваше.

Чичо Гарнър притежаваше парна машина и вършачка, които кръстосваха страната по време на жътва. Екипът му изяждаше толкова храна, колкото дърва бяха необходими за самите машини. Поради дългото отсъствие на чичо Гарнър леля Мейбъл възнамеряваше да прекара ден или два в компанията на Мери и в същото време да й помага.

Овесът, ечемикът и житото бяха узрели и ги очакваха. Всички фермери работеха от зори до здрач и направляваха конете, които дърпаха машината за връзване на снопите.

По време на горещите августовски следобеди Мери също помагаше зад машината, като едновременно обичаше и ненавиждаше работата: обичаше я, защото така бе близо до Арон, и я ненавиждаше, защото се изтощаваше до смърт. Арон и Джонатан периодично сменяха местата си и докато единият управляваше животните, другият връзваше сноповете. Макар да се притесняваха за нея, мъжете знаеха, че помощта й им е нужна, ако искаха житните класове да бъдат готови до пристигането на екипа от вършари.

Когато бе ред на Арон да управлява конете, през по-голямата част от времето той гледаше назад и следеше дали е пълна кутията с връв. Тя наистина трябваше да се наблюдава, но не бе необходимо да й се отделя такова внимание, с каквото я удостояваше Арон. Той непрестанно се опитваше да зърне Мери и му се искаше да не й се налага постоянно да пропъжда скакалците и паяците от краката си.

Джонатан работеше без почивка и не спираше да си подсвирква. Вратът на Арон се схващаше от неудобната поза и той си отдъхваше с облекчение, когато дойдеше негов ред да връзва снопове.

Слагаха по шест изправени снопа един до друг, а седмият поставяха върху тях, за да ги държи изправени. Ожънатата площ се увеличаваше с всеки изминал ден, а броят на сноповете нарастваше.

Щом приключеха с тази част от работата, сноповете трябваше да се натоварят в каруцата, а тримата работници я пълнеха и после я разтоварваха пред хамбара. Там те трябваше да бъдат готови за овършаване.

Мери изпрати писмо на леля Мейбъл с новината, че всеки момент очакват екипът да дойде при тях. Нямаше начин да се определи кога точно ще дойдат хората с вършачката, пъплеща в далечината като гигантско праисторическо животно. Те обикаляха от ферма на ферма. Леля Мейбъл ги изпревари само с един ден.

Тя почти влетя в двора, а Мери погледна през кухненската врата към закръглената фигура, която слизаше от каруцата и се затича навън, за да я прегърне.

— Лельо Мейбъл! — Нямаше думи да опише колко щастлива се чувства от присъствието й тук. Очакваше силната прегръдка на леля си с такова нетърпение, с каквото очакваха и екипа за вършитба.

— Изглежда съм изпреварила чичо ти Гарнър — бяха първите думи на гостенката.

— Щастлива съм, че успя. — Мери се отдръпна, а в очите й заблестяха сълзи, които отразяваха следобедното слънце.

В другия край на двора мъжете подготвяха дърва за парната машина, но явно бяха видели леля Мейбъл, защото я поздравиха с викове, а тя им помаха в отговор. Двамата братя спряха за момент работата си и се спогледаха. Единият си мислеше: „Най-накрая на Мери ще има кой да й помогне“, а другият „Сигурно скоро ще пристигне и екипът“.

Заколените кокошки бяха потопени във вряла вода и неприятната миризма, която се разнасяше от мократа им перушина, се смесваше с уханието на печащ се хляб. Щом влязоха в кухнята, Мейбъл Гарнър рече:

— Изглежда си била доста заета, момичето ми.

Присъствието й правеше кухнята уютна. Преди Мери да успее да прекоси помещението, тя вече се бе захванала със скубането на перушината. Близостта й с младата жена й даваше правото да задава въпроси, от които Мери би се възмутила, ако бяха поставени от друг човек. Мейбъл не чака дълго, преди да подхване разговора:

— Изглеждаш чудесно, но по-добре се погрижи за изгорялата си кожа.

— Довечера ще се намажа с мехлем. — Мери се присъедини към леля си, за да й помогне с работата.

— Дрън-дрън, довечера! — скара й се по-възрастната жена. — Направи го още сега и остави тази работа на мен. Била си навън, за да връзваш сноповете, нали?

— Мъжете имаха нужда от помощ, за да свършим навреме.

Спомняйки си съвета на леля си да се грижи за себе си, Мери се обърна настрани и се престори, че тежкият труд не й се беше отразил чак толкова зле.

— Тези мъже от какво си мислят, че си направена? В твоето положение нямаш работа навън.

— Не ми тежеше. — Мери се почувства приятно от загрижеността на леля си. Харесваше й да я глезят, защото рядко й се случваше.

— Толкова трудно ти беше да забременееш. Не искаме работата на полето да развали онова, което отне на теб и Джонатан седем години, за да го създадете.

Мери бе извадила изпод умивалника кутийка с мехлем и Мейбъл забеляза, че племенницата й я държи и я гледа по много странен начин. Помисли си, че нещо я тревожи, но когато попита какво се е случило, Мери се усмихна:

— Не, всичко е наред, особено след като ти си тук?

Възрастната жена бе силно загрижена за крехката и загоряла от слънцето Мери, която носеше нов живот в себе си, и затова сърдито рече:

— Ще влея малко здрав разум в главата на Джонатан. Как може да те кара да работиш на полето! Пфу! Дявол да ги вземе тези мъже!

 

 

Преди обяд на следващата сутрин вършачката се появи откъм източния хълм. Мейбъл Гарнър бе в двора заедно с тримата от семейство Грей и беше трудно да се каже кой очакваше пристигането й с най-голямо нетърпение. Джонатан посочи към купчината дървета, които бяха приготвили, а чичо Гарнър се усмихна и помаха на жена си отдалече. След малко групата най-сетне пристигна при тях и спря. Без никакъв свян Мейбъл отиде при мъжа си и го прегърна. Той я целуна нежно по бузата, потупа я отзад и каза:

— Трябва да вършим работа, жено!

— Това поне е сигурно! — засмя се тя. И двамата се усмихваха щастливо един на друг, което говореше за дълбоките им чувства, които вероятно ставаха все по-силни с възрастта и изминалите години. Арон веднага забеляза това. Мери също.

Екипът от вършачи се състоеше от девет души и когато дългият гладък ремък бе опънат върху макарата, мъжете в двора се превърнаха в част от машината. Огнярят пълнеше с дърва пещта, която сгряваше големия казан. Арон пускаше сноповете жито във вършачката. Единият от новопристигналите следеше за правилното й функциониране, а друг наблюдаваше готовото зърно, което падаше в една каруца. Друга каруца стоеше до първата. Щом едната се напълнеше, я откарваха към хамбара, където един мъж изтребваше зърното, а Джонатан го складираше в най-отдалечения ъгъл на помещението.

Купчината слама от едната страна на машината нарастваше пропорционално с намаляването на житните снопове. Мъжете се потяха на двора, а жените — в кухнята. Изгорялото от слънцето лице на Мери сега бе още по-червено от топлината, която се разнасяше от печката.

На обяд прегладнелите работници, изглежда, можеха да погълнат планини от картофи, килограми със сос, буркани с туршия, няколко дузини хляб и няколко дузини пилета на скара. Въпреки това рано следобед отново бяха гладни и пред очите на двете жени отново изчезнаха цели камари сандвичи, кексове, сладкиши и горещо кафе, а голямата машина продължаваше да пуфти с пълна пара. До вечерта плявата покриваше целия двор, беше полепнала и по кожата на мъжете и предизвикваше сърбеж. Нито една част от тялото им не бе защитена.

— На тези мъже няма да им останат нито подмишници, нито слабини, ако продължават да се дращят по този начин — изкоментира Мейбъл Гарнър и това накара Мери да избухне в смях. — Виж го този. Какво прави? — Двете жени стояха до кухненската врата, а мъжете бяха при кладенеца и се миеха за вечеря. — Вероятно се е побъркал — разсмя се Мейбъл, докато Тони Вренсик танцуваше някакъв странен бърз танц, като се търкаше и чешеше на невероятно смешни места. Внезапно той сякаш прелетя до коритото за водопой и цамбурна в него, като уплаши една крава, която отстъпи назад и замуча сърдито. Той излезе от там с полепнал зелен мъх по косата, а мъжете се смееха и се шегуваха с него.

— Какво ли ги кара да полудяват, когато приключат с вършитбата? — леля Мейбъл не зададе този въпрос конкретно на никого, а просто се наслаждаваше на смеха на Мери. — Хайде, момичето ми, по-добре да приготвим подносите. Отново ще са ненаситни. Особено Тони, след като поплува!

Когато приключиха с вечерята, вече беше тъмно, което означаваше, че екипът ще тръгне към следващата ферма сутринта. В хамбара се разнесе похъркването и сумтенето на изтощените мъже.

На следващия ден още преди да се зазори, мъжете закусиха и продължиха по пътя си. Приключването на жътвата оставяше чувството за празнина след добре свършената работа и приближаването на зимата слагаше край на полската работа. Дори Мейбъл усещаше това и когато преди тръгване седна да изпие чаша кафе с Мери, тя не бе шумна и весела както обикновено.

— Така и нямах възможност да поговоря с Джонатан. Ти обаче се грижи за себе си, Мери, и внимавай повече.

Настъпи тишина, а отвън се чу шумът от точило, защото единият от мъжете точеше брадвата. Този звук също напомни за предстоящата зима, за това, че трябва да се подготвят и да складират дърва, както и за приближаващата раздяла.

— Тази зима Джонатан и Арон отново ще заминат за Дакота — тихо рече Мери.

— Притесняваш ли се да останеш сама в твоето положение?

— Не, не е точно притеснение. Просто самотата ме плаши.

— Така е, не е лесно да си без мъжа си.

„Само ако знаеше“ — помисли си Мери, но отвърна:

— Все пак това е последната година, през която ще трябва да съм съвсем сама.

— Точно това е прекрасното, скъпа. Очаквах да говориш повече за бебето, но откакто съм тук, си казала само една-две думи за него. Притеснява ли те нещо, момичето ми?

Мери искаше да разкаже на леля си цялата история, но подобна откровеност само би причинила на жената ненужни тревоги. Мейбъл щеше да се притесни до смърт, така че тя се пресегна и погали загрубялата й от работа ръка, коя то лежеше върху масата.

— Вероятно просто съм изморена. Откакто си тук, разговаряме толкова много, а сега ще трябва да си тръгваш. Тъжно ми е, че си отиваш.

— Предполагам, че не говориш за бебето, защото си уплашена като всяка жена, на която това й се случва за пръв път.

— Не точно уплашена — отвърна Мери.

— Какво има тогава? Не ми изглеждаш щастлива. — Мейбъл винаги подхождаше директно към нещата.

— Все още не съм свикнала с промяната. Нужно ми е малко време.

— Е, ще имаш достатъчно време, когато мъжете заминат. Междувременно се поразвесели малко и мисли за това, че си била благословена и че скоро ще настъпи краят на дългите ти и самотни дни. Нормално е да си малко потисната, но това няма да продължи дълго. — Мейбъл знаеше това със сигурност. Усещането й бе познато, защото много пъти самата тя го бе преживяла и се тревожеше, че Мери щеше да остане сама, когато мъжете заминеха.

— Арон и Джонатан на същото място като миналата година ли отиват?

— Да. Джонатан вече писа до фермата Ендерланд и сега очаква отговор. Ще тръгнат, когато житото там узрее.

Този път Мейбъл я потупа по ръката и загрижено рече:

— По-бодро, момичето ми, времето ще мине неусетно.

Сутринта, в която Марта Къли най-накрая не издържа и реши да разпита Мери, Арон за жалост се намираше в близост до нея. Беше краят на септември и всички отново се бяха събрали в църковния двор след неделната служба. Жените се бяха скупчили близо до мъжете, така че Арон чу всяка дума.

— Малко си напълняла, Мери.

Той наостри уши.

— Да, малко.

— Възможно ли е най-накрая да си забременяла?

„Най-накрая!“ — помисли си Арон. Как можеше това отвратително чучело да произнесе подобни думи. В този момент и на самата Мери й се прииска да я заплюе в лицето. Арон дочу хладния й отговор:

— Предполагам, че е възможно, Марта.

После като ято превъзбудени гъски жените запърхаха, закрякаха и се скупчиха около Мери, след което се втурнаха към гъсоците си, за да им разкажат пикантната новина. Арон си мислеше, че поздравленията никога няма да свършат, след като първият писклив глас обяви на всеослушание:

— Мери и Джонатан ще си имат дете.

Той стоеше насред доброжелателните мъже и жени, скърцаше със зъби зад фалшивата усмивка, а в стомаха му сякаш имаше буца. Някой каза:

— Отне ти доста време, Джонатан, но по-добре късно, отколкото никога. — Той кимна като наперен петел.

Мери се усмихваше смутено, скръстила ръце пред себе си, сякаш за да предпази нероденото си дете от развълнуваната тълпа.

— Предполагам, че искаш да е момче, нали, Джонатан? — каза някой, а Арон чу как брат му отговори:

— Разбира се.

Тогава се разнесе смях и някой потупа Арон по гърба с думите:

— Ще ставаш чичо, Арон! Знаеше ли за това?

Той продължаваше да се усмихва широко, като си мислеше: „Знам много повече, отколкото ти някога ще научиш“, но отвърна:

— Дълго чакаха това да се случи. — Думи, които бяха верни и в същото време достатъчно неангажиращи. Когато очите му срещнаха тези на Мери и двамата се усмихнаха леко, но никой не би допуснал, че го правят насила. За да разкрие пред всички братската си привързаност към Мери, Арон леко я прегърна през раменете и стисна ръката й.

— От нея ще стане чудесна майка. — После се отдръпна, усмихна се убедително и добави: — Поздравления, Джонатан.

Брат му кимна.

Джонатан се чувстваше добре. Лежеше до Мери под пухената завивка и студът, който постепенно изпълваше въздуха с настъпването на есента, не можеше да го достигне. Имаше много планове. Никога не му бе минавало през ума, че бебето можеше и да е момиче. Каквито и съмнения да бе изпитвал относно детето, което беше на път, сега всички те бяха заменени с надежда. Знаеше, че Мери все още е будна.

— Мери? — нежно рече той, но въпреки това тя подскочи. Той се учуди на реакцията й и попита: — Добре ли си?

— Да, Джонатан. Какво искаше да кажеш?

— Мисля, че с парите, които спечеля по време на жътвата в Дакота, ще мога да купя и крава от породата Блек Ангъс и напролет да се заема със създаването на стадото.

Това бе последното нещо на света, което очакваше да чуе от него. След сцената в църквата през целия ден тя усещаше, че нещо го вълнува, и предполагаше, че това е гордост. Беше объркана. Той нито веднъж не я обвини, нито показа, че е наранен или че ревнува. Как изобщо можеше да пробуди някакви чувства в него, ако той така лесно приемаше измяната й? Имаше нужда да бъде обичана и да предизвиква в него усещанията, които би изпитвал всеки нормален съпруг. През последните седмици се опитваше да се държи така, че Джонатан да е доволен от нея и по този начин да предизвика привързаността му. Той обаче беше студен и сдържан. Бе подготвена да чуе от него почти всичко, но не и това.

— Да купиш крава ли? — повтори объркано тя, но после каза нещо много необичайно за нея: — Можем ли поне веднъж да говорим за нещо наистина важно, Джонатан?

Той усети раздразнението й и се почуди какво ли го е предизвикало.

— Това е важно, Мери, за бебето.

— О, бебето! — Гласът й потрепери: — Ето това е една наистина сериозна тема.

— Какво искаш да ти кажа?

— Каквото пожелаеш. Просто кажи нещо.

— Добре — той замълча, в търсене на точните думи, — щастлив съм заради бебето.

— Как можеш да бъдеш щастлив, Джонатан?

— Предполагам, че съм щастлив, защото Господ се смили…

— Господ! Ами ти, Джонатан? — Тя се изправи в леглото и удари с юмруци по пухената завивка.

Той бе абсолютно неподготвен за внезапния й изблик на гняв и не знаеше как да реагира. Нямаше представа какво очаква тя от него и затова объркано повтори въпроса й:

— Какво ами аз?

— Нямаш ли нужда от обяснение или извинение?

— Мисля, че е най-добре да не говорим за това — промърмори той.

— Джонатан, онова, което сторих, бе грешно. Предадох те. Защо не ме обвиняваш?

— Аз сам поех вината и сега просто ще трябва да отговарям пред Господа.

— Стига с този Господ, Джонатан! Става въпрос за човешки същества и техните чувства — твоите и моите.

— Добре, Мери, но прекалено много се разстройваш.

— Естествено, че се разстройвам. Разстройвам се, защото мъжът ми не ревнува.

— Ревността е грях, Мери.

— Също и прелюбодеянието.

В съзнанието му изплува един стих от Библията, но той реши наистина да не намесва повече Господ. Мери беше прекалено превъзбудена, а това го объркваше и той реши да запази мълчание. Тя настоятелно изискваше неговия отговор.

— Казах, че прелюбодеянието също е грях, Джонатан.

Той не разбираше причината за гнева й.

— Чух те, Мери, но не зная какво искаш от мен.

— Искам да ревнуваш, да реагираш, да покажеш с нещо, че това те вълнува. Искам да разговаряме.

— Времето за разговор отдавна отмина. Сега е време да се правят планове.

Тя седеше неподвижна, мълчалива и ядосана и не знаеше как да предизвика в него чувствата, които той очевидно не изпитваше.

— Знаеш ли, Джонатан, нашият проблем винаги е бил в това. Ние никога за нищо не разговаряме — или поне за нищо съществено. Например какво си изпитвал и колко силно си искал да имаш дете. Знаех го, но защо ти сам не ми го каза? Толкова пъти исках да обсъдим съветите на доктор Хаймс, но щом заговорех, ти веднага млъкваше и се затваряше в себе си. Това не е правилно. За да се опознаят двама души, те трябва да говорят и за нещата, които не могат да се видят и пипнат, а не само за тези, които могат — като бикове, насаждения, огради и нови плевни! Не разбираш ли?

— Не, не разбирам. Искаш да говоря за това колко ревнувам, при положение, че не е вярно, и за това колко силно искам да имам дете, при положение, че скоро ще имаме. В това няма никакъв смисъл. Освен това аз не съм много по разговорите. За тази цел имаш Арон.

Тя не можеше да повярва, че в такъв момент той е способен да изрече подобни неща. Вместо да се опита да прояви разбиране, Джонатан предпочиташе да се държи така, сякаш нищо не се е променило.

— Ти си този, с когото трябва да разговарям. Ти си ми съпруг.

— Е, нали вече разговаряхме?

— Да, въртим се в кръг.

— Мисля, че тази вечер не приличаш на себе си. Може би бременността ти влияе по този начин.

Тя не можа да се въздържи и избухна в смях. Но смехът й не бе радостен, а груб, болезнен и жесток. Джонатан обаче, изглежда, отново не я разбра. Той се пресегна, хвана я за рамото и рече:

— Хайде, легни си и да забравим за това.

И тя се остави да бъде придърпана в прегръдките му върху възглавницата. Гневът й се бе изпарил и сега се чудеше какво да направи с огромната и болезнена празнота.

Дори ръката му, положена върху гърдите й, не я запълни. Мери лежеше неподвижно и очакваше от ласките му в нея да се надигне някаква приятна и сладка възбуда, но това не стана. Милувките му пробудиха единствено отвращение и тя преглътна сковано и леко изскимтя иззад стиснатите си устни, но той взе това за израз на възбуда.

Тя лежеше в очакване. Искаше да открие дали според нея Джонатан е направил прекалено много, или недостатъчно. Вече не й стигаше само да легне върху нея, но в момента не можеше да понесе дори това. Докато тялото му се движеше над нейното, тя направи нещо, което се бе зарекла никога да не си позволява — представи си, че той е Арон. Припомни си разтърсващото и сладко освобождаване с Арон, но щом съпругът й се отдели от нея, й останаха единствено споменът за това и всепоглъщащата празнота. Страхуваше се да си зададе въпроса, дали копнее да изпита същата страст и с Джонатан. Отговорът можеше да е, че това е наслада, с която искаше да я дарява само Арон и никой друг.