Лавърл Спенсър
Кръстопът (16)

Глава шестнадесет

Тази сутрин Арон можеше да види дъха си, а от хладния октомврийски въздух дръжката на секирата в ръката му бе студена. Есента бе любимият му сезон и той ненавиждаше мисълта да напусне тези обагрени в цветове лъкатушещи хълмове и да ги замени с равните и безцветни прерии на Северна Дакота. Сега, точно в средата на есента, Минесота бе като палитра, в която множеството цветове непрекъснато се променяха. По това време на годината дори въздухът ухаеше по-приятно. Цареше трескава подготовка за зимата. Всички се приготвяха. Мери приготвяше дрехите им, той и Джонатан събираха дърва за зимата… „А аз се приготвям да напусна Мери“ — помисли си Арон.

Тя тъкмо излизаше от къщата, подпряла на хълбок кошницата с дрехи. Беше наедряла. Той се чудеше дали бебето вече рита и се движи вътре в нея и какво ли е усещането, когато това се случва. Искаше му се да може да я попита. Наложеното му ограничение го караше да си търси възможно най-тежката физическа работа, но и тя не му помагаше.

Мери носеше прекалено широко яке на шотландско каре и докато сечеше дърва, той я наблюдаваше как простира. Чудеше се какво ли би било усещането да плъзне ръце под якето й, да я прегърне и да усеща бебето между тях. Тя закачи и последната мокра риза и потърка ръцете си, за да ги стопли. Арон продължи да се занимава с работата си, но му се искаше да отиде при нея, да разтвори ризата си и да стопли ръцете й върху гърдите си. Тя остави кошницата до пътеката и тръгна към тоалетната. Докато вървеше, цветовете на якето й се смесиха с тези на алената смрадлика и тя сякаш стана част от есенния пейзаж. Понякога нощно време той я чуваше как става и отива навън и му се искаше и той да стане и просто да я съпроводи дотам, да я изчака, а после да я изпрати обратно до къщата. Да я попита дали бебето й създаваше неудобства. Не че се притесняваше тя да не е болна, просто знаеше, че бременността причинява доста неприятни усещания. Когато тя се върна отново на пътеката, той извика към нея:

— Не вдигай водата от прането!

— Няма, Арон!

Мери се бе освободила от депресията от първите месеци на бременността, но тази сутрин в гърлото й отново заседна буца. Вчера по обяд бе пристигнало писмото с марка от Ендерланд, северна Дакота. Мъжете бяха отложили заминаването си до днес, за да й дадат възможност да приготви нещата им, а също и за да насекат в двора достатъчно дърва за студените дни. Дали дървата щяха да й стигнат, зависеше от това колко дълго щяха да останат в Северна Дакота, но ако привършеше, тя можеше да помоли някой съсед да й насече. Арон мислено благодари на Бога за това, че имат съседи. Мери щеше да му липсва, но нямаше причина да се тревожи за нея.

Няколко часа след изгрев-слънце започна да се затопля. Денят обещаваше да бъде хубав. Джонатан поведе конете с последния товар от дървен материал и спря до близкото пасище, където щеше да остане Вини, преди да завали първият сняг и да го приберат в плевнята. Бикът приближи оградата и спря пред него.

— Как си, голямо момче?

Животното бе значително наедряло и скоро щеше да е готово за разплод. Гладката му черна козина блестеше на слънцето. Червените му очи сякаш озаряваха лицето му. Докато наблюдаваше красивото създание, което въплъщаваше голяма част от надеждите му за бъдещето, Джонатан все повече се убеждаваше, че си заслужава да напусне фермата и да поработи на чужда земя.

— Ще се върна с пари, за да ти купя жена. Какво ще кажеш?

Червените очи примигнаха.

— Не, засега не е нужно да ми благодариш. Ще го направиш идната пролет, когато и ти самият усетиш нуждата от нея.

Този път очите на животното останаха широко отворени.

— Разбира се, че ми е неприятно да се разделям с теб, Вини, но ти ще се справиш. Преди да е настъпила зимата, ще имаш още много време да пасеш на воля.

Човекът и животното сякаш отново разговаряха на един и същи език. Вини изсумтя.

— И ти ще ми липсваш. Мисли си само за това, че трябва да растеш, и когато се върна ще бъдеш доста по-едър. Мери също.

В мечтите си за бъдещето той виждаше как неговите синове и тези на Вини израстват заедно по земите му. Това правеше заминаването му по-лесно. Надяваше се, че тази година снегът няма да завали прекалено рано. Докато бяха далеч от къщи, нямаше кой да прибере Вини в плевнята. Джонатан погледна към чистото октомврийско небе и почувства, че времето ще бъде на негова страна. „Вини ще се справи“ — помисли си той, като вървеше по пътя към двора.

 

 

Къщата бе необичайно тиха — спокойна като есенния въздух, в който димът от комина се носеше право нагоре. По принцип в такъв прекрасен ден човек се чувстваше изпълнен с енергия, но днес той имаше обратен ефект върху тримата, които очакваха да чуят шума от каруца. Почти нищо не хапнаха на обяд. Освен това и не разговаряха. Дадоха си само последните необходими инструкции преди тръгване. Един дънер се преобърна в печката и наоколо се разхвърчаха искри. Арон слезе тежко по стълбите и Джонатан каза:

— Тук са.

Една голяма каруца, пълна с мъже, спря на алеята и двамата братя започнаха да товарят в нея вързопите, якетата и завивките си, като избягваха да поглеждат към Мери. В последната минута всичко, което искаха да кажат, им изглеждаше безсмислено. И на двамата не им харесваше това, че я оставят сама в къщата. Мери излезе на верандата с прекалено ведра усмивка. Арон пръв се приближи към нея, целуна я по бузата и рече:

— Времето ще мине бързо. Ще видиш.

След това се приближи и Джонатан, който също носеше тежка торба. Той леко целуна разтрепераните й устни и двамата едновременно казаха:

— Пази се.

Джонатан се отправи към каруцата, а Арон вече се качваше в нея. Останалите мъже бяха в приповдигнато настроение. Когато напуснаха двора, гласовете им се смесиха с шума от колелата на каруцата.

После настъпи тишина. Мери стоеше на верандата, а по бузите й се стичаха сълзи. Тя започна да мига, за да проясни погледа си. Накрая вдигна престилката си, избърса очи и видя Джонатан и Арон, които се подрусваха в каруцата и примижваха към слънцето. Тя се досети, че не могат да я видят на сенчестата веранда, така че слезе по стълбите насред огрения от слънцето двор и започна да маха, докато каруцата се скри зад кръстопътя на първия хълм. След доста време се появи отново, докато се изкачваше по втория хълм, и най-накрая изчезна окончателно.

Мери стоеше, а сълзите се стичаха по страните й. Тя безмълвно разтвори устни към небето и се отпусна на колене в средата на смълчания двор, като прегърна с ръце наедрялото си тяло. Тогава за пръв път осъзна, че носи живо, растящо същество, което щеше да й прави компания в самотата. Клекнала на земята, обвила с ръце корема си, тя се поклащаше лекичко и плачеше, докато накрая притихна.

— Хей, буден ли си там вътре? Имам нужда от компанията ти. Досега не съм те дарявала с хубави мисли, нали? Може би това време, което ще прекараме сами, ще ни помогне да се опознаем по-добре. Извинявай, че плаках. Предполагам, че нямам право да се самосъжалявам.

Фермите в Северна Дакота бяха големи, а полетата равни и толкова обширни, че трябваха седмици, за да се ожънат. След като се прибереше житото в по-малките ферми в Тод Каунти, мъжете заминаваха на запад, за да помагат и за тамошната реколта. Обичайна практика бе да се хващат на платена работа по големите ферми в Дакота. Днес групата се състоеше от седем души. Неприятно им беше, че напускат дома си, но след едномесечен труд щяха да се приберат с близо двеста долара в джоба. Фермерите им осигуряваха храна и подслон и единственият им разход бе билет за влака, но те обикновено го ползваха само до Фарго, а оттам се качваха в някоя от минаващите по пътя каруци, която да ги отведе до мястото на бъдещата им работа.

Джонатан и Арон работеха в една и съща ферма години наред. За Арон изключение правеше само годината, в която бе в града. По тази причина и двамата очакваха писмото от Ендерланд.

Фермата на Уолъс Гечнър не бе по-лоша от останалите, дори бе по-хубава от някои други. Братята си спомняха години, в които ги бяха наемали на места, където всичко тънеше в мръсотия, а в кухните имаше мухи и нечистотии и бяха също толкова неподдържани, колкото и самите ферми. Условията за спане не бяха от голямо значение — и копа сено вършеше идеална работа — но обилната и добра храна беше важна, защото дните бяха дълги, а работата — тежка. Гечнър плащаше добре, а жена му умееше да готви. На един мъж, напуснал дома, вкусното ядене му даваше много голямо усещане за уют. По тази причина хората всяка година се връщаха на работа при Гечнър.

Пътуваха с влак и каруца и привечер пристигнаха във фермата Ендерланд. Този път Гечнър бе наел шестима души за жътвата. Трима от тях вече бяха дошли, когато пристигна каруцата с другите трима. Оставиха завивките и малките торби с багаж в сеното. Измиха се на кладенеца в двора с хладка вода, затоплена в чайника, който госпожа Гечнър бе изпратила, и после всички се настаниха за вечеря около кухненската маса.

На следващата сутрин започнаха работа. Тук фермите бяха толкова обширни, че не ги измерваха в акри, а в секции, като всяка секция се простираше насред широката прерия, докъдето стигаше погледът. За разлика от Минесота, където житото се вършееше в дворовете близо до плевните и хамбарите, тук то се овършаваше на полето. Вършачката минаваше през отделните секции, като поглъщаше житните класове по пътя си и пълнеше със зърно каруца след каруца. Изтощителните дни следваха един след друг. Единственото, което повдигаше духовете на хората, бе мисълта за печалбата и писмата от къщи.

Джонатан бе изпратил на Мери кратко известие за това, че са пристигнали без проблеми, че времето е добро и че тази година Гечнър е наел шестима души, като завършваше с: „Арон ти изпраща поздрави“ и го бе подписал с: „Твой любящ съпруг, Джонатан“. Всеки път писмата му бяха сходни по съдържание и той винаги й пращаше едно точно след като пристигнеше и едно малко преди да си замине обратно. Джонатан не бе много словоохотлив както в разговорите, така и когато трябваше да излага мислите си на лист хартия. Само по заключителните му думи си личеше, че това са лични писма. Мери винаги се радваше на тези последни думи, защото те бяха единственото писмено доказателство за любов, което някога бе получавала от него.

Пощата се придвижваше бързо, защото всеки ден през Брауървил минаваха по два и дори повече влакове и в двете посоки. По тази причина тя получи известието от съпруга си в деня, след като го бе изпратил. Мери седеше на стъпалата на верандата под следобедното слънце и чупеше лешници.

Денят бе хубав като този, в който бяха заминали Джонатан и Арон. Слънцето огряваше лицето и ръцете на Мери, докато работеше. Тя хвърляше поредния лешник в големия буркан, когато една любопитна катерица прошумоля в листата и спря на безопасно разстояние.

— Хей, ти — извика младата жена, но щом дочу думите й, животното подскочи и се отдалечи. — Обзалагам се, че ти се яде, нали? — Тя метна една ядка към катерицата, чиято сива опашка се размърда и проблесна под яркото слънце. — Само заради теб ни се налага да сушим лешниците чак горе на покрива, а сега ми се преструваш на срамежлива, за да дойдеш и да си вземеш! — После тя заговори на бебето, както често бе започнала да прави: — Знаеш ли, мъниче, Джонатан и Арон щяха да припаднат, ако знаеха, че съм се качвала по стълбата заради тези лешници. Нали няма да им кажеш? — Лапна една ядка. — Харесват ли ти? — попита тя нероденото си дете. Катерицата отново се завърна и Мери се обърна към нея: — Хей, ти на кого си мислиш, че говоря? Всичките ти деца вече са пораснали, но ти не си единствената, която може да има бебе. Аз също ще ставам майка. — Тя хвърли още една ядка на катерицата. — И не ме гледай така, сякаш съм полудяла. Имам нужда да разговарям с някого.

Без съмнение беше самотна. Обаче след заминаването на мъжете бе открила необичайна утеха в детето. Колкото по-дълго ги нямаше, толкова по-лесно й бе да се разграничи от емоциите, които я измъчваха всеки път, когато и двамата бяха около нея. Имаше възможността да обмисли това, което бе сторила, да прецени какво е правилното решение за бъдещето и все по-малко се съмняваше в това, че е предала мъжа си. Макар той сам да го бе поискал, тя нямаше право да се обръща към Арон и сега осъзна, че така и не бе помолила Джонатан за прошка.

Не се опитваше да се заблуждава, че не обича Арон. Обичаше го, но също така бе убедена, че може отново да открие и да възвърне старата любов, която споделяше със съпруга си. Чудеше се дали Арон някога щеше да й прости за избора, който й се налагаше да направи, или щеше да си помисли, че тя просто го е използвала, за да се сдобие с дете. Ако се случеше второто, значи това бе цената, която трябваше да заплати. Цялата ситуация струваше и на трима им прекалено много. Мери не само бе твърдо решена да оправи отношенията си със съпруга си, но и бе сигурна, че трябва да го накара и той да направи същото с брат си. В този ден тя писа на Джонатан.

Скъпи Джонатан,

Днес получих писмото ти и много се радвам, че при вас всичко е наред. Тук също сме добре. Еймъс и Тони се справят с работата. Не ми позволяват да им приготвям обяд, макар че когато приключат със задълженията, е почти пладне. Готвенето вече ми липсва, но, разбира се, те си имат своя работа и не могат да остават и да ми правят компания само защото ми е скучно сама на масата. Идват след вечеря и си тръгват по тъмно.

Скоро ще мине една седмица от заминаването ви. Откакто ви няма, имах време да помисля. Не е хубаво, че не успяхме да се разберем и да се помирим. Трябва да приемеш това, което имам да ти кажа сега, макар да зная, че отдавна трябваше да съм го изрекла. Нашата раздяла може би ще излекува раните ни. Зная, че ти си на мнение, че няма проблеми, но това не е вярно. Джонатан, съжалявам, че ти причиних мъка. Наистина дълбоко съжалявам. Онова, което се случи между мен и Арон, никога повече няма да се повтори. С него успяхме да се разберем, но сега трябва да направя същото и с теб. Освен това смятам, че и вие трябва да си поговорите. Знаеш, че ако оставите нещата помежду ви да се развиват по този начин, скоро ще станете врагове, а аз не мога да позволя това да се случи. Джонатан, вие сте братя. Трябва отново да станете такива. Може би времето, прекарано в Дакота, е именно за това — за да можете да отделите плявата от зърното в своя живот, докато правите същото и на полето. Когато съм при вас, винаги успявам да ви събера, но сега защо да не използваме раздялата в наша полза? Нека тя да премахне разногласията ви и отново да ви направи братя.

Казах на Арон, че вече ще ти бъда вярна. Освен това той знае, че детето ще бъде твое и че няма друг начин.

Всички ние сме длъжни да намерим покой заради бебето. Между теб и Арон това няма да се случи, преди да поговорите. После той отново ще може да построи своя живот, а ние нашия.

Но засега заради всички нас искам да постъпиш както те моля, Джонатан. Най-вече заради теб и Арон. Не прибавяй към греха ми и вината, че съм ви разделила завинаги.

Поздрави Арон от мен.

С най-дълбока привързаност,

Мери

Когато господин Гечнър подаде писмото на Джонатан, той го пъхна в джоба на дрехата си, за да изчака и да го прочете, щом остане сам.

Когато приключиха с вечерята, вече бе тъмно и мъжете се насочиха към плевнята. Джонатан помоли за лампата и седна настрани от останалите. Джонатан коленичи на земята, хванал писмото срещу светлината с високо вдигнати ръце. Усмихна се, като си представи как Мери кани Еймъс и Тони на кафе. Помисли си, че никой не може да приготвя такова кафе като нейното.

Продължи нататък и след малко лицето му се изопна. Когато прочете писмото докрай, той леко го подпря на коляното си, като го държеше с два пръста. Повдигна другото си коляно, прегърна го и остана неподвижен и замислен. Представи си я как е изглеждала, докато му е пишела. След това отправи поглед към мъжете. Арон се усмихваше, докато слушаше Джо, който разказваше някаква история за това как хлапето му впрегнало кокошка. Разнесе се силен смях, а Арон хвърли поглед към Джонатан и видя, че той го наблюдава. Лицето му бе сериозно. Арон също се напрегна. Стана и приближи към брат си.

— Всичко наред ли е у дома? — Знаеше, че писмото е от Мери.

— Да — отвърна Джонатан. — Мери ти изпраща поздрави.

Мъжете започнаха да се настаняват в спалните си чували, като сумтяха, мърмореха и се въртяха неспокойно, за да се наместят по-удобно. Някой изгаси лампата и Джонатан отново се замисли над думите на жена си. Тя беше права, но той се нуждаеше от време. Следващият ден бе неделя. Щяха да работят като всеки друг ден, защото реколтата беше по-важна от религията, но вероятно нямаше да са заети до късно. Тогава двамата с Арон можеха да намерят възможност да разговарят.

 

 

Стана така, както очакваше Джонатан. На следващия ден мъжете се прибраха от полето няколко часа преди залез и бяха поканени да прекарат вечерта в кухнята, а госпожа Гечнър извади специалната си тенекиена тенджера и направи пуканки. Всички се настаниха около печката и се наслаждаваха на пуканките и топлината.

Джонатан тъкмо мислеше да предложи на Арон да тръгнат заедно към плевнята, когато брат му се протегна и каза, че ще си легне по-рано. Това спести на Джонатан ненужните извинения за оттеглянето им. Отидоха заедно в плевнята и както всяка вечер се заеха да оправят леглата си.

Около тях бе тихо, а сладката миризма на сеното им бе приятна и добре позната. Отвън достигаха само приглушени звуци, но Джонатан съвсем ясно дочуваше дишането на брат си и ударите на сърцето си. Искаше да намери правилния начин, по който да каже нещата, защото знаеше, че ако се провали, ще предизвика още по-голям разрив между себе си и Арон.

— Арон, буден ли си? — попита.

— Да — изсумтя той.

— Има някои неща, за които трябва да се разберем.

— Предчувствах това.

— Наистина ли? — несигурният глас на Джонатан подсказваше на Арон колко усилия му бе коствало да подхване този разговор.

— Защо ти отне толкова време да решиш да заговориш за това?

— Мислех, че всичко само ще се подреди…

Арон се чудеше какво ли искаше Джонатан от него и какво в крайна сметка го бе накарало да говори.

— Да не би Мери да ти е писала нещо?

— Тя… — Джонатан прочисти гърлото си, — аа… тя смята, че е по-добре да поговорим и така да се каже, да пооправим отношенията си… — Той отново направи кратка пауза. — Смятам, че е права.

Джонатан все още не бе споменал за детето. Дали искаше от Арон да признае, че той е бащата, или не? Арон знаеше колко трудно и неловко се чувстваше брат му и рече:

— Заради бебето ли?

— Да. — Джонатан обаче не каза нищо повече. Не можеше.

Двамата лежаха един до друг в тъмнината, дочуваха дишането си, помръдваха и мислеха за Мери. Разсъждаваха също и за връзката помежду си — за пукнатината, която се бе появила и накрая се бе превърнала в пропаст. Арон напразно чакаше Джонатан да продължи. След известно време той си пое дълбоко дъх и едновременно с облекчение и тревога рече:

— Мери каза, че бебето е мое.

— Да, зная. — Сърцето на Джонатан щеше да изскочи от гърдите му.

— Не сме имали намерение да го правим. Това просто се случи.

Отново настана тишина, докато и двамата мъже се опитваха да проявят разбиране.

— Съжалявам, Джонатан — промълви Арон.

— Аз също. Мислех, че няма да е така, но съм грешал.

Тревогата на Арон започна да преминава и той попита:

— Какво те накара да поискаш това от нас?

— За момента то ми се струваше единственото разрешение. Предполагам, че съм успял да убедя сам себе си, че е било правилно.

— Имаш ли представа каква болка причини на Мери… и на мен? Ние не възприехме нещата по твоя начин, Джонатан.

— Сега вече го зная. Дори след като поисках това от вас, никога не съм мислил, че ще го направите. Ти беше толкова вбесен. Смешно е все пак как всичко се подреди точно така, както аз бях пожелал. Не мога да кажа, че не съм щастлив заради детето. Мисля, че дори ще съм ти благодарен за това.

— На твое място аз не бих ти благодарил. Ако тя беше моя съпруга, щях да убия човека, осмелил се да посегне на нея.

Джонатан едва сега осъзна колко дълбоки чувства е пробудил. Беше абсолютно сигурен, че преди да започне цялата тази история, между Арон и Мери нямаше нищо. Какъв глупак беше само — да си мисли, че подобно нещо можеше да се случи и след това хората да си останат същите.

— Значи ти я обичаш? — попита той, като се страхуваше от отговора.

Трябваше ли да излъже и с това да добави още към злините, които вече бяха сторени? Или може би истината щеше да навреди повече? Арон реши да бъде честен.

— Обичам я, Джонатан. Не мога да го отрека. Смятам, че тя е жената, която винаги съм търсил, само че не го знаех преди всичко това да се случи. Винаги е била прекалено близо до мен, за да я видя.

Джонатан внезапно изпита силна болка и страх — страхът, че възможността да загуби Мери бе съвсем реална.

— Ами ти и Присила? — попита с надежда той.

— Опитахме, но нищо не се получи. — Арон замълча и след малко добави: — Ние никога не сме се обичали истински. Предполагам, че просто ни е било приятно да бъдем заедно.

— За известно време изглеждаше, че двамата се разбирате много добре. — Джонатан изрече това само защото му се искаше да бъде така.

— Не е трудно да се разбираш добре с някого, когато половината град смята, че ще се ожените, преди ти самият да си разбрал какво става. Докато всички ни притискаха, сигурно съм решил, че тя наистина е най-подходящата за мен. О, по дяволите, не зная, Джонатан. Понякога си мислех, че я обичам, но в крайна сметка не можем да си избираме кого да обичаме. Ако беше така, с Прис вече щяхме да сме женени.

— Значи не възнамеряваш да се събереш отново с нея?

— Не, Присила вече не ме интересува. Мери е твоя съпруга, би трябвало да знаеш, че тя не е жена, която… — Но Арон прецени, че каквото и да каже, ще разкрие истинските си чувства. — По дяволите, Джонатан. Просто ми трябва време, за да преодолея всичко това. В момента мога да се събера с Прис толкова, колкото ти можеш да кажеш на почтените граждани на Моран Тауншип, че бебето е мое.

Тези думи нараниха Джонатан, но той реши, че си го е заслужил. Разбра, че връзката между Арон и Мери е много по-дълбока, отколкото бе подозирал, или поне за Арон това бе сигурно. Искаше да разбере какви са чувствата на Мери, макар да знаеше, че истината може дълбоко да го нарани.

— Ами Мери? — Не успя да се въздържи той. — И тя ли те обича?

Арон нямаше сили да отговори на брат си, защото знаеше, че това ще го съсипе.

— Както казах, тя е твоя съпруга. Ти сам трябва да я попиташ. Какво ти е писала в писмото си?

— Че между вас повече няма да има нищо и бебето ще бъде мое, а също и че ти ще разбереш, че така е най-добре за всички.

„Разбира се, че така е написала“ — помисли си Арон. Нима онази вечер в плевнята не бе изрекла пред него същите думи? Естествено, тя беше права, но това не правеше нещата по-лесни. Все пак от него зависеше да даде потвърждение на Джонатан.

— Тогава така и ще бъде, Джонатан. Заклевам ти се.

Двамата дочуха гласове близо до плевнята и разбраха, че останалите скоро ще започнат да се изкачват по стълбата. Имаше само още едно нещо, в което Арон искаше да се убеди. Щеше ли Джонатан да разбере това, че макар да се отказва от детето, той все пак е загрижен за неговото щастие и благополучие?

— За бебето… — започна, но се поколеба.

Джонатан интуитивно разбра мислите и чувствата, които мъчеха брат му.

— Не се страхувай, аз ще го обичам и то никога няма да разбере истината от мен.

— Господи, ще бъде трудно! — рече Арон с пресипнал глас. Мислеше си за живота, който бе създал и от който трябваше да се откаже, и добави: — Ще бъде дяволски трудно, Джонатан.

В този момент мъжете пристигнаха и прекъснаха разговора им. Часове наред братята останаха будни.

 

 

Мери постоянно се стараеше да бъде заета с нещо. Бе отложила слагането на кисело зеле до този момент, защото изчакваше мъжете да заминат. Беше запазила най-големите и твърди зелки в зимника и сега ги наряза, добави им сол и кимион и ги сложи в буркани.

На двора се сушеше боб. Мери прекара цял един ден в пресяването му.

Изскубна от градината далиите и гладиолите, като запази луковиците им за следващата пролет. Студовете бяха унищожили всички цветя, освен хризантемите, които тя набра и отнесе в къщата. Късно един следобед изгори в градината купчината сухи листа и стъбла. Усещаше се как с всеки изминал ден времето застудява, зимата приближава, а слънцето на запад залязва все по-рано.

Мери почисти кокошарника и отиде в плевнята, за да се види с Тони и Еймъс, които бяха дошли за домашните задължения. Те никога не приемаха поканата й да изпият по чаша кафе. Имаха си достатъчно работа и нямаха време за развлечения, така че къщата винаги бе прекалено тиха, по кухненската маса не оставаха трохи, а огънят, който се палеше рано сутрин, бе прекалено разточителство за сам човек. Мери разговаряше с бебето, като често говореше за себе си като за „мама“, но никога не споменаваше „татко“, защото чувстваше, че все още не може да нарече по този начин нито Джонатан, нито Арон.

Вечерите бяха най-тежки, защото по това време всички семейства се събираха вкъщи, но когато започнеше да се отчайва, тя бързо си казваше: „Нямам право да се самосъжалявам!“

Мери изчака до момента, в който мислеше, че мъжете скоро ще си дойдат, за да изпере чаршафите и юрганите и да ги освежи за последен път преди настъпването на зимата. В един късен следобед тя отнесе тежките завивки нагоре по стълбите и оправи първо своето и на Джонатан легло, а след това отиде в стаята на Арон, където слънчевите лъчи влизаха през западния прозорец. Докато подпъхваше чаршафите и приглаждаше чистото одеяло, тя отново си помисли за онази нощ, която бе прекарала тук с него, последствията от нея и всичко, което им бе струвала. Постави възглавниците на мястото им, тръсна глава и пропъди Арон от мислите си.