Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (9)

Девета глава

Когато се върнах в хотела, от Джени нямаше ни следа, което ми предоставяше възможност за най-дългата дрямка на света. Но след близо час взиране в тавана бях принудена да приема, че сънят няма да дойде скоро. Толкова много неща се въртяха в главата ми, а, ако трябва да бъда честна, водката, която бях обърнала в бар „Дрезден“, с нищо не ми беше помогнала да си ги изясня.

Ако успеех да си изясня поне една от драмите в моя живот, можеше и да си спечеля поне половинчасов сън. Окей. Първо Алекс. Вторачих се в телефона си и се опитах да преповторя наум целия ни разговор. Но сега всичко звучеше още по-лошо, отколкото наяве. Само да можеше да ми се обади! Само да можеше да ми каже, че всичко е наред! Само да можеше да ми каже, че ме обича!… Но това очевидно нямаше да се случи скоро. И, ало! Толкова ли съм отчаяна, че имам нужда да чуя от приятеля си, че ме обича, за да се почувствам по-добре? Добре де, много съм отчаяна. Но това не отменя наложителността на искането ми.

Добавих още една възглавницата към вече и без това голямата купчина зад главата си и грабнах блекбърито от нощното си шкафче. Никакви пропуснати повиквания, никакви нови имейли. Нито от Мери относно материала за блога, който й бях изпратила тази сутрин. Независимо какво твърдеше Джеймс, работата ми все още висеше на косъм. А щом интервюто свърши, той вече няма да разполага с никакво влияние в списанието, така че ако Мери реши, че ще чукам всеки мъж, когото интервюирам, за мен просто няма да има повече никакви поръчки. Освен това Джени все още беше в такова странно настроение, че изобщо не ми помагаше.

И сякаш всичко това не беше достатъчно, а и се налагаше да се справям с един най-неочакван проблем. Джеймс със сигурност флиртуваше с мен. Сто процента! И какво се очаква от мен да направя сега? Работата ми висеше на косъм, гаджето ми отказваше да разговаря с мен, най-добрата ми приятелка беше само на едно пропуснато повикване разстояние от намерението да ми срита задника, а ето че разполагах с един непоносимо красив мъж — при това не само мъж, но истинска филмова звезда, — който ми говореше, че съм удивителна, който ме галеше по косата и който ме канеше да прекарам нощта с него. А за разлика от него аз бях просто човек. Глупав гръцки бог, как смее той да се пробва на мен?! Не, сериозно, какво да правя сега!

Трябваха ми цели шест месеца да оправя живота си след пристигането си в Ню Йорк, където се сдобих с възхитителни приятели, прекрасно гадже и идеална работа. А ето че само четири дена в Лос Анджелис се оказаха достатъчни, за да разваля всичко. Аууу, това ще трябва да е своеобразен рекорд! Май ми оставаше само един изход.

— Ало?

— Ало, татко? Обажда се Анджела.

— Анджела, скъпа, полунощ е! Какво не е наред? — изрече с прозявка баща ми. От което веднага стана ясно, че поне те не са видели снимките.

— Извинявай, изобщо не помислих за часовата разлика — извиних се аз и погледнах към примигващия часовник на нощното си шкафче. — Всичко е наред. Просто исках да си поговоря за малко с мама. Тя будна ли е?

— Вече да — промърмори той.

— Какво става? Анджела, да не би да се прибираш вкъщи? — Класическата майчина паника. — Всичко наред ли е?

— Да, мамо — отговорих. — Просто исках да те чуя. Знаеш ли, че тази седмица работя в Лос Анджелис?

— Че кой да ми каже? Никога не знам къде си — въздъхна тя. — И от месеци не си се обаждала просто така, за да ме чуеш. Какво остава — посред нощ. Е, какво става?

— Но тук е само четири следобед! — заоправдавах се аз. — Извинявай, изобщо не съобразих! — Дали ми повярва?

— Е, откакто напусна, съобразителността надали е сред силните ти черти, скъпа — съгласи се мама. — Хайде, кажи какво става?

Беше будна едва от четири минути, а вече започваше да набира скорост. Защо не й се обадих по-рано?

— Нищо особено. Исках просто да ви се обадя за… ами… едни снимки. — Чудех се как да перифразирам израза „интернет бъка от доста съмнителни снимки на единственото ти дете“ за петдесет и девет годишната си майка, но така и не измислих. Не знам защо. — Аз съм на едни снимки.

— Ти си на едни снимки ли? Затова ли си в Лос Анджелис? Защото ще участваш във филм?

— Не, мамо, просто вземам интервю от един човек. Не участвам във филм — отговорих и затворих очи. — Просто някакви хора направиха снимки на мен и човека, когото интервюирам и който е актьор, и сега всички разправят, че ние… че ние… ходим заедно.

— Ти ходиш с актьор? — До ушите ми достигнаха звуци от течаща вода и отваряне на шкафове. Ако ще прави чай, това определено ще продължи доста дълго. — Нали излизаше с онзи мъж с китарата?

— Аз все още излизам с мъжа с… Така де, казва се Алекс, запомни го най-сетне! — Точно в този момент една чаша чай нямаше да ми се отрази никак зле. Или даже нещо по-силничко. — А що се отнася до актьора, не излизам с него. Само исках да те уведомя, че от снимките човек би могъл да си помисли, че наистина ходя с него. Обаче не ходя.

— Изчакай малко, скъпа! Тъкмо правя чай. Ти сигурно вече пиеш само кафе. Обаче нищо не може да се сравни с една хубава чаша чай, нали? Онези американци могат и да поумнеят малко, ако започнат да пият за разнообразие и чай! От кафето получавам киселини.

— Разбира се, че продължавам да пия и чай — въздъхнах. — Тук също можеш да намериш чай.

— А пък баща ти вдига кръвното от кафето — продължи, без да ме слуша, мама. — Хайде сега, кажи ми, какви са тези неща, че излизаш с актьор?

— Добре, ще започна отново — изрекох търпеливо и седнах в леглото. — Аз не излизам с този актьор, обаче в интернет има снимки, от които изглежда, че излизам! И затова не искам да се притесняваш, когато ги видиш!

— Че защо да се притеснявам? И къде точно в интернет, чакай да видя… — Сърбане на чай. — Къде са ми очилата?

— Ти имаш интернет? — провикнах се изумено и хукнах към лаптопа си. — А откога имаш и компютър?

— Татко ти ходи на един курс. А аз реших, че бих могла да ти изпращам имейли, обаче все още не съм напреднала много. Обаче баща ти вече се справя отлично с фейсбук. Вече сме качили всички снимки от сватбата на Луиза!

— Татко е във фейсбук?! — възкликнах, включих се и започнах да търся. О, боже! Ето го! Е, снимката не е особено добра.

— Точно така — отговори мама. — А сега ми кажи какво е името на този уебсайт?

— Мамо, не мисля, че е необходимо да гледаш снимките. Просто исках да…

— Ако просто те въведа в „Гугъл“, ще излязат ли?

— Ако какво?

— В „Гугъл“! Страхотна работа, ти казвам! Просто напечатваш нещо и то излиза! — продължи да се възторгва тя. — Точно оттук намерих една божествена рецепта за ябълков пай! Много по-добра е от онази на леля ти Сюзън. О, ето те и теб! Ето и снимката ти!

— Не, това трябва да е блогът ми, мамо! — Говорех много бързо. Направо вече не знаех какво говоря. Просто не можех да си представя, че тя ще види онези снимки! — Снимките не са свързани с името ми, обаче си помислих, че някой може да ги види и да ме познае, и да ти каже, и…

— Чакай, чакай! Тук изрично се казва, че си ти! — каза мама. — Ти и Джеймс Джейкъбс. Сигурна съм, че съм го виждала в някой филм… Ама той е много красив, Анджела!

— Ти почакай! В кой уебсайт се намираш точно? — Снимките са с моето име? Набрах името си в „Гугъл изображения“. И наистина — ето ги! Ето ме!

— В много уебсайтове са, Анджела. Че вие сте страхотна двойка, ако питаш мен! — Звучеше невероятно гордо. — Кога ще имаме честта да се запознаем с него?

— Мамо, аз не излизам с Джеймс Джейкъбс! — повторих за кой ли път. — Тези снимки не са истински!

— Това не си ли ти, дето те носи към голямата черна кола?

— Да, но…

— А това не си ли ти, дето излизаш от този хотел?

— Да, но…

— Прекрасна рокля, Анджела! Ако се обличаше така и докато живееше с Марк, той може би нямаше да те напусне заради онази мръсница от тенисклуба! Всичките онези отвратителни дънки и размъкнати пуловери…

— Мамо! — Защо изобщо й се обадих?!

— Няма значение! Сега Марк ще изглежда като пълен глупак, когато разбере, че излизаш с филмова звезда, нали? Малкълм, какъв беше онзи филм за казиното, дето го гледахме? Новият приятел на Анджела играе в него! — провикна се тя, без да сваля телефона от устата си.

Подобавъчно оглушена, аз предпочетох да насоча вниманието си към първия уебсайт, който ми попадна.

„Най-сетне успяхме да потвърдим самоличността на новата любов на Джеймс Джейкъбс! Това е не коя да е друга, а нашата сънародничка Анджела Кларк! Журналистка и според нашите източници понастоящем излизаща с вокалиста на нюйоркската рокгрупа «Стилс» Алекс Райд. Е, време за подмяна, момиче! Та след като стана въпрос за това, винаги сме смятали Алекс Райд за сладур — може би не от ранга на Джеймс Джейкъбс, но все пак, ако сега си търси някой, който да утеши разбитото му сърце, ние сме насреща…“

И точно там, до новата снимка, на която се вижда как Джеймс ме отнася от „Теди“ и където бикините ми са на показ пред всички, видях и снимка на Алекс — свит и прегърбен, вървящ към метростанцията на Бедфорд авеню. Не знаех дали снимката е нова или стара, но той със сигурност изглеждаше на нея като разбит.

— О, мамка му! — промърморих.

— Анджела, внимавай какво говориш!

— Мамо, съжалявам, че те събудих! — изрекох и разтърках очи. Вече нямаше никакво време за дрямка. — Трябва да звънна на няколко места. Ще ти се обадя по-късно.

— Окей, скъпа! И ако бях на твое място, не бих се притеснявала за тези снимки! Нали знаеш какво казват? Днешният вестник е утрешната амбалажна хартия за риба с картофки! Просто се постарай на следващата да не си показваш бикините! До скоро!

— Да се надяваме, че няма да има следваща! — промърморих, но почти на себе си, след което затворих и набрах друг номер. Мразех, когато майка ми се оказваше права.

— Алекс, аз съм… — За бога, няма ли най-сетне да се науча да обмислям какво съобщение ще оставя на гласовата поща, преди да се обадя?! — Знам, че ми каза да не ти звъня, но просто трябваше! Би ли ми се обадил, моля те? Просто искам да поговорим! Онези снимки са отвратителни! Говорих с майка ми и… Да, извинявай, на теб не ти пука какво съм говорила с майка ми. Както и да е. Просто ми се обади!

Е, не най-перфектното ми изпълнение, но и надали чак най-лошото. И това като че ли се отнасяше и за снимката на бикините ми, която в момента обикаляше интернет.

* * *

Посветих следващите два часа на усърдно писане на интервюто с Джеймс. Като за човек, който никога досега не е интервюирал звезда от първа величина, не изглеждаше чак толкова лошо. Ако не го познавах, това интервю със сигурност щеше да ме накара да се влюбя в него. За нещастие, аз вече го познавах, и колкото и да се преструвах, че не е така, чувствата ми не бяха изцяло професионални. Но като че ли най-добре е това да не го включвам в статията.

Точно когато се канех да си поръчам цялото меню от румсървиса, телефонът ми оживя. Грабнах го, молейки се да е Алекс. Моят прекрасен приятел Алекс, на когото никога няма да изневеря! Никога! Честна дума!

— Йо, Анджи! Още ли си с Джеймс? — изрева Джени в ухото ми.

— Не — отговорих и погледнах към часовника. Къде се мотае цял ден тази жена?

— Все тая! Окей, ние сме в „Гроув“, Дафни трябваше да вземе някои неща от „Нордстром“ — утре ще изтупва Рейчъл Билсън, можеш ли да повярваш?! Толкова е готина! Мъничка, но готина! — нареждаше Джени, без да си поеме дъх. — Обаче след двайсет минути ще бъда във фоайето, а после ще излезем на вечеря. А след това ще отидем още някъде. Дафни, за къде ни направи резервация?

Силният звук от клаксони удави името на ресторанта.

— Джени, да не би да говориш по телефона, докато шофираш? — извиках и се хванах за главата.

— А, не.

— Моля те, внимавай! — Джени и в спокойни моменти не беше сред най-загрижените за личната си безопасност, така че сега представата за нея зад волана на кола направо ме ужасяваше. — Не съм сигурна дали ми се ходи на вечеря. Тази сутрин всичко беше отново много странно, толкова хора ме зяпаха…

— Да де, ама си била с Джеймс, нали? Значи тази вечер ще бъдеш с нас! Никой няма да те гледа, обещавам ти! Е, може и да гледат, но това ще се дължи на факта, че и трите сме толкова готини! Само се приготви! Мамка му, тук май трябваше да завия надясно, нали?

И преди да успея да кажа каквото и да било, тя затвори. Или поне се надявах да е затворила, а не да е причинила верижна катастрофа.

* * *

Въпреки че никак не ми се искаше да излизам от стаята си в хотела, много повече се страхувах от евентуален нов скандал с Джени. Затова, вместо да се върна в леглото, аз се насочих към гардероба си и извадих оттам черната си копринена рокля на „Кериган“. Джени вероятно беше права. Като ще ме снимат по клюкарските уебсайтове, поне да изглеждам добре. А точно тази рокля беше перфектна — тежко падаща черна коприна с розов воал, завързващ се леко на кръста. С нея бях красива, но със сигурност не и секси, така че ако я комбинирам с ниски обувки, вместо с онези издигащи се до небето токчета, които Джени ме беше изнудила да взема, когато я купих, тя щеше да изглежда повече от сдържана. Сресах косата си, добавих един класически руж и едно бързо мацване със спирала. Напълно прилична и определено нетърсеща никакво внимание.

Което обаче не можеше да се каже за Джени и Дафни. Не бях сигурна дали просто ме чакат във фоайето на хотела, или се подготвят за представление на „Пусикет долс“ в бара. Косата на Джени приличаше на грива — или от свръхентусиазирано тупиране, или от цял ден шофиране със спуснат гюрук на кабриолета. Великолепният й тен беше подчертан от яркочервени устни, дванайсетсантиметрови токчета и прилепнала по тялото къса рокличка от черна кожа. Дафни с нищо не й отстъпваше.

Черната й коса беше изключително прецизно накъдрена и забодена (и всяка къдрица индивидуално напръскана с лак), гримът й беше безупречен и напълно в стила на петдесетте. Чорапи с ръб, абсурдно стегната черна поличка и прилепнала по тялото бяла ризка с червен кожен колан обгръщаха финото й кръстче и й придаваха вид, който изобщо не можех да се надявам да повторя по какъвто и да било начин. Най-голямото ми постижение досега беше да си сложа очна линия, без да си извадя очите. А как е възможно тя непрекъснато да се разхожда като модна икона?!

— И двете изглеждате страхотно! — изгуках с усещането, че съм се появила на училищен бал по пижама. — Нямах представа, че трябва да бъдем чак толкова изтупани.

— Нали е страхотно?! — завъртя се Джени пред мен. — Знаех си, че ще я харесаш! Това е Марк Джейкъбс. Дафни я взе назаем за сеанса си утре. — Погледна краката ми и възкликна: — Не си с новите „Миу Миу“?

Поклатих глава и скръбно сведох очи към леко очуканите си пантофки.

— О, рокля на „Кериган“! — отбеляза Дафни, като ме огледа. — Готино!

Кимнах, като се постарах да не зяпам непрекъснато Дафни. Отново. И да, колкото и да не е за вярване, можех да повръщам пред филмова звезда, да се катеря върху него на плажа, но поставете ме пред една от онези напълно завършени, самостоятелни жени, и можете да бъдете сигурни, че ще изгубя ума и дума. Винаги съм си мечтала да бъда като тях, да се нося леко в живота на високи токчета без нищо друго, освен миниатюрна чантичка, а не момиче, което стъпва тежко с кубинки, изпуска торбата си в метрото и навсякъде пилее тампоните си. Това просто не ми беше писано. После обаче си спомних, че Дафни „го е правила с мъже за пари“, и вече не знаех накъде да погледна.

— И къде отиваме сега? — попитах, докато вървях след бляскавите амазонки към колата. — Ако трябва да се върна горе и да се преоблека, а?

Джени ме хвана за ръка и отсече:

— Няма нужда! В колата имаме елегантни обувки!

— Едно обикновено „и така изглеждаш прекрасно“ би свършило отлична работа — смръщих се аз.

„Доминик“ беше приятно малко ресторантче на булевард „Бевърли“, пълно с красиви хора, но поне тези изглеждаха като че ли наистина похапват, а не просто бутат храната из чиниите си. Приех това като добър знак.

— Виждаш ли? — посочи Джени с вилица, пълна със спагети карбонара. — Никой не те гледа!

— Мен не, обаче гледат теб как непрекъснато капеш със сос взетата си назаем рокля! — отбелязах, като й подадох салфетка. Противно на всички очаквания, ние наистина си прекарвахме страхотно. Аз бях овладяла нервите си, Джени беше овладяла вечното си мърморене, а щом преодолях желанието си да питам Дафни за кое по колко взема, установих, че тя е превъзходен източник на холивудски клюки. И тъй като вече бях послужила за храна на таблоидите за деня, реших, че съм в пълното си право да разбера какви номера дрехи носят актрисите от „Отчаяни съпруги“. — Е, какви са плановете за после?

— Във вторник вечер? — присви перфектно очертаните си устни Дафни. — „Лакс“? „Хайд“? Бар „Мармонт“ би бил идеален, обаче вече бяхме там в неделя.

— Ако бар „Мармонт“ има нещо общо с Шато „Мармонт“, не мисля, че става! — отсякох и си отразях огромно парче пържола. — А в „Хайд“ дали също ще гъмжи от фотографи?

— Захарче, това е Лос Анджелис! — сви рамене Дафни. — Навсякъде, където си струва да се отиде, бъка от фотографи.

— Май наистина ще започна да ненавиждам Лос Анджелис — промърморих, но по-скоро на пържолата си. — Така де, как изобщо се отпускате, щом не можете да излезете никъде, просто за да пийнете с приятели?

— Виж какво, не пренасяй личните си проблеми върху Ел Ей! — изрече предупредително Дафни. — Имай предвид, че злословиш по адрес на моето бебче!

— Именно! Лос Анджелис няма никаква вина, че ти си прекарваш гадно тук! — допълни Джени. — Градът е много красив! Великолепно слънце, разкошни магазини, плажове, клубове и адски готини мъже! И това е, без да споменаваме и природните забележителности, като например възможностите за катерене на хълмовете — защото, ако трябва да бъдем честни, никоя от нас няма да хукне да се катери по хълмовете. Но иначе схвана идеята, нали?

— Ти нали беше писателка? — поде Дафни. — Не си ли забелязала вече, че тук всичко е сюжет за разказ, роман или филм? Ню Йорк е толкова отегчителен с прагматизма си! Тук всичко е много по-готино, отколкото в Ню Йорк!

— О, не мисля! — усмихнато поклатих глава. — Изобщо не може да се сравни с Ню Йорк!

— Тя е права, Анджи! — Пак дойде редът на Джени. — Ако просто се опиташ да се забавляваш, нищо чудно и да се окаже, че си прекарваш добре!

— Джени Лопес, изневеряваш на Ню Йорк! — помърморих. Но може би тя беше права. Може би градът наистина няма никаква вина, че ми е толкова гадно тук. Но си знаех, че ако не бях мърдала от Ню Йорк, нямаше да се чувствам толкова зле. — Днес Джеймс ме води на едно много приятно местенце — бар „Дрезден“. Каза, че там никога не ходели фотографи.

— Значи просто там не си струва да се ходи! — отсече назидателно Джени. — Виж какво, Анджи, престани да се вживяваш в тази история! Но мога да ти кажа едно — ако наистина искаш всичко да отшуми, просто трябва да излезеш и да се оставиш да те снимат!

— Какво имаш предвид? — попитах, като се опитах да не се разсейвам от абсурдно красивия сервитьор, който точно в този момент прибираше чиниите ни. Вече май наистина се превръщах в нимфоманка. Но защо всички в Лос Анджелис са толкова божествени?! Не е честно! Колкото и да е възпитан човек, не може нещо да не му трепне!

— Просто излизаш, папараците те разпознават, а ти получаваш шанса си да им предоставиш нещо, с което да те цитират. Докато изглеждаш зашеметяващо, разбира се! — добави с намигване. — И охранявана зорко от готините ти приятелки!

— Идеята не е никак лоша — отбеляза замислено Дафни. — Така можеш да им кажеш, че двамата просто работите заедно или че двамата с Джеймс сте стари приятели, или нещо подобно. Дори и да не клъвнат, те все пак ще го публикуват, а това може и да те избави от неприятностите с редакцията на списанието.

— Може би — изрекох бавно, обаче разговорите с папараците някак си не ми се струваха особено добра идея. — Не знам.

— Успя ли най-сетне да говориш с Алекс? — попита внезапно Джени. — Той какво каза?

— От вчера не съм говорила с него — признах си аз, забила нос в менюто с десертите, за да избегна пронизващия поглед на приятелката си. — Не вдига телефона си.

— Майтапиш се! — извика Джени и трясна менюто на масата. — Той още не ти се е обадил?!

— Недей пак! — вдигнах ръка. Наистина не ми се навлизаше за пореден път в този спор.

— Ако през следващите десет секунди този кретен не ти се обади, за да ти каже: „Знам, че всичко, което прочетох в интернет, е чиста глупост, и аз имам голям късмет с гадже като теб!“, хващам първия полет за Ню Йорк, за да сритам мръсния му задник! — отсече тя с впити в мен очи.

— Джени, погледни го от негова гледна точка — изрекох спокойно, като си върнах менюто. Дори и само защото там имаше едно тирамису, с което отчаяно мечтаех да се запозная. — Аз съм в Холивуд, далече от него, интервюирам актьор с ужасна репутация, а след два дена из целия интернет плъзват снимки как той ме отнася в лимузината си или на моя милост как се показвам от хотелската му стая, облечена с неговия халат.

— Не забелязах никакви твои снимки с неговия халат! — погледна ме изненадано Дафни, повдигайки перфектно оформените си вежди.

— Откакто отново се събрахме, Алекс се държи перфектно! — побързах да сменя темата аз. — А после аз идвам тук и всичко отива по дяволите! Убедена съм, че когато се прибера, нещата ще се оправят.

— Да, далече от очите, далече от сърцето — изрече саркастично Дафни и ме дари с крива усмивка. Което изобщо не ми помагаше, разбира се.

— А може пък толкова много да му липсваш, че той не може да понесе дори мисълта, че трябва да говори с теб! — възкликна театрално Джени и постави ръка на сърцето си. — О, Анджи, толкова е романтично! — А после: — Глупости! Той се държи като пълно магаре! Очевидно мъжките му гени отново са взели превес!

— Много благодаря и на двете ви, че ми помогнахте да се почувствам толкова добре! — отбелязах със смръщена физиономия аз. — Но вече нищо няма значение, нали? Какъвто и да му е бил проблемът, преди „Перез Хилтън“ да ме бележи като проститутка от световен мащаб, сега вече има съвсем основателни причини да ми е бесен. А знаете ли, че бившето му гадже му е изневерило? Което не го превръща в най-доверчивия човек на света. Сигурна съм, че когато се върна в Ню Йорк, той ще се оправи! Няма начин!

— Значи какво, не можеш да напуснеш града, без той да обезумее от мисълта, че можеш да му изневериш? Та това си е връзка-мечта! — отбеляза Дафни в чашата си. — Единственото, което мога да кажа, е, че щом той така и така ти стъжва живота заради нещо, което не си направила, по-добре вземи го направи!

— Не сте честни! — промърморих аз и изгълтах половин чаша червено вино. — Освен това не е като да съм напълно невинна, нали? Може би съм била малко… Ами, Джеймс беше малко… Нямам дори сили да го изрека… Е, може и да сме пофлиртували мъничко… Вярно е, че не съм сторила нищо, обаче трябва да призная, че това неведнъж и два пъти ми е минало през ума!

— Анджела, първо на първо, изобщо не ми пука, ако ще и да си правила свирки на целия екип на „Клюкарката“! Важното е, че щом си казала на Алекс, че не си го направила, а той не ти е повярвал, значи единственото, което заслужава, е да го изриташ, когато се върнем! — отсече безапелационно Джени. — И второ на второ, смятам, че е добре да наблегнеш повечко на онова „флиртуване“.

— О, ама то не беше нищо! — свирнах набързо отбой аз. — Той просто отмята понякога косата от лицето ми, държи ме за ръка, казва разни неща… — Забелязах, че Дафни ме гледа зяпнала, а Джени си играе с десертната си лъжичка. — А след онова нещо в „Теди“ дори ми предложи да остана при него в хотела…

— И ти не го направи? — възкликна ококорено Дафни. — Анджела, та ти заслужаваш направо награда, а не някакъв идиот, който вярва на всичко, което чете за теб!

— Е, може и да се е ядосал само заради папараците — отбелязах, макар отлично да знаех, че изобщо не е имал предвид папараците. — Просто напоследък влагам прекалено голямо значение във всичко, защото не мога да изхвърля проблема с Алекс от главата си. Пък и съм абсолютна глупачка, когато става въпрос за мъже — никога не разбирам какво си мислят в действителност.

— Нито една жена на планетата не може да се похвали с подобен подвиг — поклати глава Джени. — Но все още не мога да повярвам, че в понеделник през нощта си се прибрала в хотела! Та пред теб е бил Джеймс Джейкъбс, петият най-сексапилен мъж на планетата според списание „Пийпъл“, а в моята лична класация трети! И същият този красавец ти се е хвърлил в краката, а ти си му отказала! Анджела Кларк, ти си по-силна и от най-силните на света!

— А кои са на първо и второ място? — подхвърлих просто от любопитство, докато си доливах вино от бутилката, поставена в средата на масата.

— На първо е Кристиян Бейл, а на второ — Джейк Гиленхал. Е, класацията е малко гъвкава, в зависимост от това, кой от двамата снима филм — допълни Джени и отвори менюто. — Обаче ти си от жените, които харесват кльощави мъже. Вероятно това е единствената причина, поради която си отказала на Джеймс Джейкъбс. Господи, след цялата онази сцена в „Теди“ аз за нищо на света не бих могла да му устоя. И въобще не се опитвай отново да сменяш темата!

Довърших бутилката вино, като долях чашата на Джени. После я попитах:

— Кое е онова, което ще те накара да си затвориш устата?

— Да отидем някъде след вечерята! — автоматично отговори тя. — В някой нощен клуб. Да потанцуваме, да пийнем още малко… И да се забавляваме!

— Аз отказвам да приема онази част със забавлението — свих рамене. — Но точно сега едно питие няма да ми се отрази никак зле!

— Точка! — извикаха едновременно Джени и Дафни и си плеснаха ръцете. Дори и досега никой да не ни гледаше, вече целият ресторант се обърна към нас.

* * *

Един час, два десерта и три мартинита по-късно нашата кола все още си седеше на паркинга пред ресторант „Доминик“, а ние се носехме в такси към бар „Мармонт“. Всичко в мен (като изключим мартинитата) подсказваше, че идеята не е никак добра, обаче с Джени и Дафни беше започнало да ми става толкова забавно, че ми изглеждаше глупаво да се връщам в хотела само защото там можело да има някакви си фотографи, които да ме разпознаят. Освен това бях пийнала точно толкова, колкото да почувствам, че краката ме сърбят за танц.

— Е, Джени — попитах, като се хванах здраво за кожената дръжка над главата си, за да не падна при един по-рязък завой, — къде е Джо тази вечер?

— Работи — изгледа ме с присвити очи Джени. — Защото очевидно щеше да бъде с мен, ако не беше на работа!

— Ама вие да не сте… — Знаех си, че ако това беше станало, досега щях да съм запозната с всяка една отвратителна подробност от събитието.

— Не, не сме — нацупи се тя и освежи за пореден път гланца си за устни. — Мисля, че е болен. Но иначе ще го направим. Трябва да е болен, нали?

— Е, разполагаш само с четири дена, Лопес! — напомних й. — Така че по-добре се захващай за работа!

— Освен ако не останеш за повече — изрече тихо Дафни и в този момент колата рязко закова.

— Не сега — промърмори Джени, докато я избутваше през вратата.

Огледах ги внимателно. Какво би трябвало да означава всичко това?

— Разполагаш само с четири дена! — повтори напевно Дафни, когато поехме по стъпалата към входа на бара. Лично аз не бях сигурна за кое да се притеснявам повече — за странното напрежение, което изведнъж беше обхванало Джени, за фотографите, подредени по тротоара пред нас, или за огромния мъжага с клипборда, който ни очакваше с подозрително присвити очи. И, честно казано, ако не ми се дадеше възможност да отида веднага до тоалетната, не гарантирах, че няма да направя някоя глупост точно пред входа. И изобщо не такава, каквато очакваше мъжът с клипборда.

— Добър вечер, дами! — огледа ни от горе до долу той и блокира вратата. — Тази вечер сме препълнени. Вие в хотела ли сте отседнали?

Паникьосах се. Оказа се, че кадифеното въже изобщо не ми е приятел. Но Дафни се оказа отлично запозната с него.

— Ние сме с Джеймс Джейкъбс — изрече спокойно тя. — Той е отседнал тук.

— Вие сте с Джеймс Джейкъбс? — изрече мъжът, без дори да ни погледне.

— Е, не точно аз — отбеляза Дафни и отстъпи крачка назад, — обаче тя е!

Портиерът погледна към мен. Очевидно до този момент не ме беше забелязал зад огромната коса на Джени и в очите му проблесна искра, подсказваща, че ме е разпознал. Но като че ли не таеше особено добри спомени за мен. Аз го дарих с най-хубавата си усмивка в стил „моля ви, пуснете ме да пишкам“, но тя като че ли се изгуби в превода. Или може би просто му се сторих пияна.

— Господин Джейкъбс вече е вътре. Може би ще трябва да вляза, за да го попитам дали очаква гости! — отсече мъжът, изпепели ме с поглед, след което тръшна клипборда в ръцете на едно доста по-дребничко и младо портиерче.

— Непременно го направете! — подвикна след него Джени с медно гласче.

Лично аз усетих, че вече започвам леко да се люлея — може би от мартинитата, или от ритъма, който долавях с краката си през пода, а може би и от високите обувки на Джени — докато бяхме в таксито, тя бе изрично настояла да си разменим обувките. Тя очевидно си оставаше все така готина и в пантофки, обаче на мен ми трябваше допълнителен отскок, за да изглеждам добре. И около двайсет пласта спирала, както и очна линия в количества, напълно достатъчни да стреснат и миеща мечка. Но преди портиерът да успее да мръдне от мястото си, на вратата се появи едно добре познато лице.

— Анджела! — изрева Джеймс, за да надвика музиката, която пулсираше отвътре. — Какво стана с ранното ти лягане?

— Здравей! — изписках, втурнах се покрай ошашавения портиер (Ха, на ти!) и позволих на Джеймс да ме притисне плътно до себе си, макар и за кратко, след което се отскубнах от него и се заоглеждах в търсене на тоалетните. Облекчението беше невероятно — вече бяхме в бара, а мен ме деляха броени секунди от възможността най-сетне да изпразня бойлерчето.

— Джеймс, запознай се с Дафни! А Джени мисля, че вече познаваш! — представих ги набързо аз и допълних: — Ей сега се връщам!

Помахах им, след което се втурнах напред по един тесен коридор и застанах на къса опашка от момичета. Практиката сочеше, в Съединените щати жените се редят на опашка само за две неща: за разпродажби на маркови стоки и за тоалетната. Следователно стига тук някой да не продаваше нелегално чудесиите на Джими Чу, това тук беше тоалетната.

„За такъв тузарски клуб тоалетните са доста мизерни“ — казах си, докато затръшвах скърцащата врата на невзрачната кабинка за себе си. Иначе барът се оказа болезнено луксозен. От красивите тапети с пеперудки по стените до червените лампиони с дантелки бар „Мармонт“ излъчваше безсъмнено изискан блясък. А тълпите, които се трупаха около барплота, изобщо не му отстъпваха. Запитах се дали съвсем случайно не сме попаднали на кастинга за „Следващият топмодел на Америка“. Стига в „Следващият топмодел на Америка“ да приемаха мъже. И мъже, които не биха могли да се класират за модели, но се вписваха великолепно в средата с черните си кредитни карти. Но преди всичко тук ухаеше на спокойствие и безопасност. И нямам предвид само райбера на вратата в тоалетната — самият бар вонеше на неподправена ексклузивност.

Може би Джеймс беше напълно прав — може би шатото и неговият достолепно изискан бар наистина бяха безопасни. Достатъчно безопасни, за да се напия толкова, че да не мисля за Алекс поне два часа. Само че той си седеше там, в ъгълчето на съзнанието ми — усмихваше ми се, отмахваше косата от очите ми, докато неговата падаше пред бузата му. Долавях уханието на дезодоранта му, потната му тениска след изпълненията, и почти чувах тихия му шепот в ухото си въпреки надутите бас колони на бара. Защо не взема да му изпратя един есемес? Само да му напомня, че все още ме има. Но къде е този телефон? Измих си ръцете, подпрях се на стената и като обезумяла започнах да ровя из чантата си, изсипвайки на пода гланц след гланц за устни, докато накрая кабинката леко се завъртя. На кого му трябват толкова много гланцове за устни, между другото?! И слагах ли си изобщо гланц за устни? Аха, ето го телефонът! Скрил се е под ролцето тоалетна хартия, което си бях щипнала преди малко, в случай че към края на вечерта хартията свърши. И преди да съм успяла да се разубедя, аз набрах едно бързо послание:

„Знам, че си ядосан, но всичко това са глупости! Липсваш ми! А.“

Вторачих се в дисплея, докато иконката за изпращане на съобщението примигна няколко пъти. Изпращане, изпращане… изпратено. Още две секунди, за да проверя дали ще ми отговори. И още две.

— Хей, излизай вече! Не издържам! — изрева нечий не особено женствен глас отвън.

Знаех си, че райберът на тоалетната няма да издържи повече от едно сритване, а ако горката жена се чувства така, както самата аз преди две минути, със сигурност ще срита вратата. Хвърлих телефона на дъното на чантата си. Оставаше да направя само още едно нещо. Да продължа да пия. Сега щяха да ми трябват поне две мохито, за да ме върнат в предишното танцувално настроение, но бях твърдо решена да постигна тази цел.

Примъкнах се през бара, без да улавям нито един излишен поглед върху себе си. Което беше странно приятно. Джени и Дафни вече се бяха настанили при Джеймс, Блейк и малка тълпа натрапници, но дори и те не се обърнаха да ми помахат, когато влязох. Бях невидима. А преди си мислех, че единственият начин да станеш невидима в Лос Анджелис е да тръгнеш с униформа — руса коса, големи цици и фигура с размер нула и златист тен. Но очевидно и така можех да си вися в един готин бар, пълен с множество красиви жени, и никоя от тях дори да не изпърха с клепки, когато ме види. Иначе, що се отнася до силиконовите подплънки, не е зле да помисля за нещо подобно.

Нито един човек в целия бар дори не изпърха с натежали от спирала мигли, когато седнах. С изключение на Джеймс, който автоматично избута Блейк от мястото до себе си, за да ми направи място. Той или много държеше да бъде до мен, или смяташе, че задникът ми е твърде голям, за да се побере в тясното пространство между него и Джени. И би бил прав за второто, разбира се. Аз се напъхах до него и вдигнах ръка за поздрав към хората на масата. Джени ме дари с ослепителна усмивка над ръба на чашата си с мартини, а Дафни намигна над рамото на висок, жилав тип. А в ъгъла беснееше старият ми приятел Блейк, който ме поздрави с обичайната злобна гримаса за добре дошла.

— Добър вечер, мадам! — извика закачливо Джеймс, облечен в обичайната си униформа от неприлично впити по краката дънки, също толкова впита в тялото черна риза и очи на същински идол. — Джени току-що ми каза, че те е измъкнала против волята ти.

— Хмммм. — Хвърлих поглед към приятелката си, която седеше вляво от мен. Тя вдигна чашата си за поздрав, след което пренасочи отново вниманието си към красивото подобие на Джо, което седеше срещу нея. — Да, действително имаше елемент на принуда.

— И може би няколко мартинита?

— И това ли ти каза?

— Не се тревожи! Просто не знаех какво да ти поръчам за пиене! — отвърна Джеймс и ми подаде една буквално препълнена чаша с мартини. — А и не знам какво обичаш.

— Благодаря! — Усмихнах се и отпих.

— Освен мен, разбира се.

Сбърчих вежди и се изкашлях.

— Е, успя ли да се свържеш с този твой приятел? — попита Джеймс, като се приведе към мен, за да надвика музиката.

— Не. — Довърших бързо питието си и внимателно поставих празната чаша обратно на масата пред нас. — Но няма проблеми.

— Ако все още се държи като кретен заради онези снимки, бих могъл да му се обадя — предложи Джеймс. — Макар нещо да ми подсказва, че аз съм последният човек, когото би искал да чуе.

— Ако бях сигурна, че ще вдигне телефона, щях да се радвам да му се обадиш — промърморих и притворих очи. Усетих, че ръката на Джеймс се премята нехайно през гърба ми и вече не усещам дървената седалка на сепарето. А после една гореща длан ляга върху рамото ми.

— Ако трябва да бъда честен, имам чувството, че каквото и да му кажа, той няма да се почувства по-добре — изрече в косата ми. — И да знаеш, че съм много щастлив да те видя тази вечер до мен!

Обърнах се рязко, за да погледна към Джеймс, обаче той вече се беше приближил толкова, че си ударихме носовете. Устните му докоснаха моите — толкова нежно, че бих могла да си помисля, че сънувам.

— Недей! — настръхнах. — Аз… съжалявам… но не!

Джеймс ми се усмихна накриво, напусна сепарето и се насочи право към бара. Красивите хора инстинктивно му направиха пътека и го проследиха с погледи. Странна работа как сродните души бързо се разпознават!

Проследих как стегнатото му в дънки задниче изчезва сред тълпите, как след него пътеката се затваря, а после се замислих и се опитах да прочистя ума си от разни мисли. Дафни беше започнала да се налива с водка директно от бутилката и аз не можах да не се запитам дали утре ще бъде в достатъчно добра форма, за да се справи с Рейчъл Билсън. И как Джени изобщо се надява да свали толкова много и различни петна от кожената си рокля. И точно кога Блейк ще се накани да стане от мястото си и да ми изкара ангелите, вместо просто да ме гледа на кръв. О, може би всеки момент.

— Какво точно си мислиш, че правиш? — извика той, като буквално се хвърли през масата и едва не събори Джени.

— Здравей, Блейк! — Реших, че ако откажа да споря с него, той накрая ще се предаде. — Извинявай за тази сутрин! Джеймс си помисли…

— Точно в това е проблемът — Джеймс не мисли! — отсече Блейк. Макар да говореше тихо, гневът му беше повече от осезаем. — Мисля аз! Това е моята работа! А той играе. Ти пък, доколкото знам, задаваш въпроси. А после се измиташ оттук.

Очевидно той си беше твърдо решил да спори, независимо от моето поведение.

— И макар че на теб може би не ти пука за твоята работа, твоят приятел и всичките онези твои глупости, моята работа пък е да се уверя, че Джеймс се придържа към нещата, които са важни за него! — Направи многозначителна пауза, погледна ме свирепо и допълни: — И гледай да не превръщаш в моя работа задачата да уредя да изгубиш всички неща, които са важни за теб!

Божичко!

— Блейк, аз…

— Млъкни! — вдигна ръка той. — Още от самото начало повтарях, че идеята не е никак добра. И сякаш понеделник вечер не беше достатъчно зле, та сега отново си довела развратните си приятелки, за да изнудвате Джеймс! Вие сте жалки същества!

Окей, това вече ме ядоса.

— Слушай какво, никога не съм замисляла да се озова по целия интернет по бикини! И второ, моля те, не наричай приятелките ми развратни! Изобщо не ги познаваш! Как смееш тогава да ги наричаш развратни?

Блейк приведе глава наляво, за да се огледа, и се изсмя.

Аз се извъртях рязко. Джени се бе разположила на стратегическа позиция до устните на човек, който приличаше на Джо, а Дафни танцуваше със своя тип. Е, танцуваше само тя, а той си седеше. Тя танцуваше в скута му! О, боже! Тя го възбужда!

— Не били развратни, а? Тук сте от колко? Двайсетина минути? — стисна злобно устни Блейк. — Да, познавам ви! Познавам цялата ви пасмина! Да не си мислиш, че си първата никаквица, която се е опитала да се сложи на Джеймс?!

— Блейк, това започва да става твърде отегчително. Започвам да се уморявам от повторения! — отбелязах и обърнах гръб на развратните си приятелки. Да, в това отношение не можех да му противореча. — Никой не се опитва да се слага на Джеймс!

И като се стараех да не се клатя на дванайсетсантиметровите си токчета, аз се изправих бързо.

— Джени! — излаях, без да свалям очи от самодоволното лице на Блейк. Оказваше се, че когато е ядосан, вече не е чак толкова красив. — Джени, може ли да поговорим, ако обичаш?

Тя вдигна очи и сбърчи чело в безмълвна молба да я оставя там, където си е!

— Джени! На бара! Веднага! — извиках, обърнах се и тръгнах с маршируваща крачка напред. Е, може би малко бавна, но все пак маршируваща.

— Анджи, скъпа, какво правиш с мен? — простена Джени и заоправя ръба на роклята си, докато я мъкнех през тълпата. По някаква неизвестна причина тя не се раздели магически за нас.

— Какво правиш, ако смея да попитам? — извиках, когато най-сетне се озовахме до бара. — Аз съм подложена на върховно унижение от Блейк, който нарича всички ни тълпа развратници, и какво мислиш виждам, когато се обръщам? Ти буквално се каниш да го направиш пред всички с един непознат! А Дафни дори вече го прави!

— Мамка му! — подсвирна Джени, когато погледна към Дафни. Около нея започваше да се събира малка тълпа, която ми пречеше да я виждам. И слава богу! — Толкова е секси! Какъв срам, че не остана в бурлеската!

— Джени, концентрирай се! Не това исках да ти кажа! — отбелязах и си поръчах диетична кола с пълното съзнание, че отдавна съм стигнала до нивото, при което едно безалкохолно изобщо няма да ми помогне да изтрезнея. — Сега ще отида да намеря Джеймс, за да му кажа довиждане, след което си тръгвам! Имам си предостатъчно неприятности, та да добавям към тях и причини за Блейк да съсипва живота ми!

— Анджи, много съжалявам, но ще ми се наложи отново да се превърна в Опра! — отсече Джени и стисна здраво устни. — Какво, по дяволите, ти става?

— Какво ми става ли? — погледнах я стреснато. — Не аз съм тази, която се натиска с един непознат насред бара…

— А аз съм. Е, какъв е проблемът? — извика тя и сложи ръце на кръста. — Ако искаш да знаеш, изобщо не възнамерявам да си затварям устата и да те слушам! Да, схванах, че онези снимки на теб и Джеймс се понасят много трудно, обаче те не са истински и всички скоро ще го разберат. Хората от списанието, майка ти, Алекс. И точно сега не смятам да споря по този въпрос, но знай от мен, че ако Алекс не го разбере, ако никога повече не ти проговори, значи просто не си е заслужавал всичките ти тревоги! Разбра ли ме, скъпа? Факт!

— Ама…

— Чакай, още не съм свършила! — прекъсна ме тя и отпи от колата ми. — Искам да отбележа още две неща. Първо, какво, по дяволите, се е случило с моята Анджи? Защо се носиш наоколо вайкаща се и подсмърчаща, защото гаджето ти се държи като пълен кретен, а в същото време една филмова звезда се опитва да ти влезе в гащите? Къде е момичето, което счупи ръката на един тип, когато разбра, че приятелят й, й изневерява? Кой хвана самолета за Ню Йорк, без дори да си позволи да размисли?

— Не знам. — Винаги съм се славела с красноречието си.

— И второ — и това е много, изключително важно, така че добре ме чуй! — Сграбчи ме за раменете и ме разтърси. — Майка ти е твърде далече оттук, за да ти обясни един от фундаменталните уроци на живота. А той гласи: когато един истински красив и неустоим мъж ти се сложи, трябва да му се оставиш! Знаеш, че харесвам Алекс — или най-малкото, когато не се държи като магаре, — но, Анджи, този тук е истинска филмова звезда! Един божествен, първокласен, завършен и огромен мъжки екземпляр! Който безсъмнено те желае! Та пак ще повторя: какво ти става, за бога?!

— Джени… — извисих немощен глас в протест аз.

— Алекс обади ли ти се? — попита тя.

— Не — отговорих аз.

— А ти търсила ли си го от последния път, когато те попитах?

— Не — отпих най-невинно от диетичната си кола.

— Изпращала ли си му есемеси? — изгледа ме с присвити очи Джени.

— Да — признах си пред пода.

— В такъв случай вече нямаш никакви извинения! Трябва да го направиш за мен! — Изглеждаше напълно сериозна. Не си спомнях кога друг път съм я виждала толкова отдадена на определена кауза. — Добре, не си длъжна да спиш с него, но какво му е лошото поне да потанцуваш с него, а? А може би и леко да се понатиснете, а? Алекс никога няма да разбере. Освен това в момента сте скарани, което ще рече, че на практика сте в почивка.

— Джени, ако научих нещо от сериала „Приятели“, то е, че да си в почивка не означава абсолютно нищо! — Извадих левия си крак от безсрамно високата си обувка и го отпуснах за малко на хладния под. Ааах, какво облекчение! — Освен това вече ти казах, че се прибирам. Тази вечер малко прекалих с пиенето.

— Добре де, само потанцувай с човека, че да те погледам! — примоли се тя. — Щом ще ми вменяваш чувство на вина, задето се натискам с онзи готиняга от масата, поне ми позволи да се насладя на живота чрез теб!

— Виж какво, ако можеш да ми кажеш името на този човек, веднага ще ти наема младоженския апартамент в „Холивуд“! — изгледах я предизвикателно аз.

— Джон? — погледна ме въпросително тя.

— Студено.

— Както ще да е! Сега има друго, далеч по-важно! — И посочи към Джеймс, който обикаляше бара и оглеждаше масата ни. Търсеше ни. Търсеше мен. — Само един танц! А после си тръгвай, щом толкова искаш! Лично аз ще те откарам!

— Може би точно в това е проблемът — отбелязах, долавяйки познатото пърхане в корема си. — Че ако танцувам с него, не съм особено убедена, че ще мога да се прибера.

— Жестоко! — ухили се Джени, издърпа ме от бара и ме придърпа към масата. На тези високи токчета изобщо не бях в позиция да й се противопоставям.

Или музиката в бара ставаше все по-силна, или аз ставах все по-пияна. По дяволите тази диетична кола! Бас колоните пулсираха през пода и кацваха директно през тънките ми токчета чак до краката ми. И аз наистина изпитах желание да танцувам с Джеймс. Или да се прибера, да си легна и да проведа остатъка от интервюто си с него по телефона. Или да танцувам с Джеймс. Което дойде, за да ми подскаже, че вече наистина трябва да се прибирам в хотела. Обаче Джени ме влачеше напред, отново при Блейк, „Джон“, и после видях някаква невзрачна, миниатюрна брюнетка, която седеше непростимо близо до моя Джеймс. Не моя Джеймс. Просто Джеймс.

— Анджела! — вдигна ръка той и ме придърпа на седалката до него, където се отпуснах с трясък. Джени се плъзна величествено покрай Блейк и самата тя седна, като отвърна на злобния му поглед със собствените си убийствено присвити очи. Боже, обичам това момиче! — Анджела, Джени, запознайте се с приятелката ми Теса!

Новото момиче, облечено в супермодерни дънки, огромни ботуши и широка бяла тениска, подаде ръка. Ала толкова миниатюрна, че направо не посмях да я хвана. Чувствах се като Джаба Хътянина, който се здрависва с феята Камбанка.

— Здравей! — ръкува се тя с Джени. — Не се ли познаваме отнякъде?

— Разбира се! Вие сте Теса Диармо, нали? — изрече любезно Джени и с отработен жест се ръкува с нея. — Срещнахме се миналата година в „Юниън“!

Гледах как Джени се подмазва на Теса съвсем професионално, изпаднала в тотално благоговение пред нея. Тя трябваше да интервюира знаменитости, а не аз. Нищо не беше в състояние да я стресне. А нищо чудно, че лично аз не бях запомнила Теса — всичко, случило се в „Бръшляна“, ми беше като пълна мъгла. С изключение на пода на тоалетната. Когато живеех в Лондон с Марк, не можех и бутилка вино да отворя сама, ала откакто се преместих в Ню Йорк, се научих да вадя тапата дори и с преса за извиване на мигли, ако се налага. Предимствата и недостатъците на работата на свободна практика.

— Точно така, „Юниън“! Когато съм в Ню Йорк, не отсядам никъде другаде. Освен в „Грамърси“. И може би в „Бауъри“. Или в „Хотела на Ривингтън“ — изрече замислено Теса, на която очевидно изобщо не й минаваше през ума, че Джени всъщност работи в хотел „Юниън“. — Трябва в най-скоро време пак да се отбия там. Изминаха… колко? Седмици? Или може би „Гранд“ в Сохо? Непременно трябва да се видим! Много харесвам тоалетите ти! Спешно се нуждая от нов стилист! А роклята ти е направо божествена!

Едва в този момент си дадох сметка, че широко ококорените очи на Теса са вперени в мен.

— Е, аз не признавам никоя друга стилистка, освен Джени! — усмихнах се и сведох поглед към роклята си. Така де, нали тя ми я избра?! — Тя е в състояние да сътвори чудеса с всяка жена!

— Така ли? А може би няма да откаже да помогне и на мен? Утре вечер имам едно раздаване на награди — продължи Теса в пълно неведение за нашето „ниско“ потекло. — А, честно да ви кажа, хората ми носят разни неща, обаче нищо не ми изглежда… не знам… интересно, може би?

Разсмях се на глас, обаче едно грубо ръгване с лакът в ребрата от страна на Джени преобрази смеха ми в кашлица. А после едно леко стисване от Джеймс преобрази кашлицата в писък. А след това в хълцане. Да, с всяка следваща секунда се напивах все повече и повече.

— Какво ще кажеш тогава утре да излезем заедно по магазините, а? — предложи небрежно Джени с отработен глас. — Сигурна съм, че все ще мога да ти измисля нещо!

— Разбира се! — усмихна се Теса. Очевидно беше ходила в същото училище по чаровност като Джеймс. Усмивката й буквално ме свали от стола. — Къде?

— Може би на „Мелроуз“? Много ми се ще да те видя в нещо на Бетси Джонсън! — започна възторжено Джени, сграбчвайки ръцете на Теса. — Нещо късо, закачливо, може би леко пухкаво?

— О, но това изобщо не е в мой стил! — ококори се Теса и погледна към Джени със смесица от благоговение и страх. — Няма ли да бъде малко прекалено?

— Скъпа, времето на „Уг“ вече отмина! — потупа я по ръката Джени. — Повярвай ми, никога не греша за такива неща! И така, обувките! Та мисля си за малко Чу? Нещо в металик?

— Колкото и интересен да е този разговор — прошепна в ухото ми Джеймс, изваждайки ме от транса, — какво ще кажеш за един танц?

В другия край на масата Блейк и бившият обект на вниманието на Джени изглеждаха еднакво вбесени. Беше повече от ясно, че човекът на моята приятелка изобщо не изглеждаше очарован, че е изгубил завоеванието си заради някакво си обсъждане на дизайнерски обувки, а Блейк просто не се сдържаше на едно място от яд, докато наблюдаваше как Джеймс ме отвежда към дансинга. Обърнах се и погледнах за миг към Джени и Теса — размахваха дружно ръце, обсъждайки достойнствата на високите затворени обувки на Джудзепе Дзаноти пред платформите на Роже Вивие. Бях сигурна, че изобщо няма да усетят липсата ми. А и наистина ми се танцуваше, колкото и скрупули да имах във връзка с танцуването с Джеймс. Както и едно определено неподходящо, топло, дразнещо чувство. Мамка му! Така си казах и се оставих да бъда повлечена напред. Какво толкова — един танц! На кого ще навреди? Е, може би на Блейк, обаче точно в този момент това бе един огромен плюс за мен.

Музиката като че ли стана само с една идея по-силна и с една идея по-бърза, когато Джеймс ме придърпа към себе си и започна да се движи в нейния такт. За миг опря длани в моите, после преплете пръсти в моите и накрая ме придърпа още по-близо към себе си. За щастие, оказа се страхотен танцьор — движеше се с лекота по дансинга и ме увличаше след себе си, без да ми остави и секунда да помисля какво правя. Главата ми се отпусна върху гърдите му на нивото на сърцето му, топлата ми буза докосна ризата му. И когато най-сетне хармонизирахме ритъма си, Джеймс ме обърна с гръб към себе си, притисна гърба ми към гърдите си и уви ръце плътно около кръста ми. Дванайсетсантиметровите токчета не бяха подходящи нито за бързи танцови стъпки, нито за светкавични измъквания. Джеймс плъзна ръце надолу към корема ми, предизвиквайки тръпки по цялото ми тяло, а след това вдигна ръцете ми над главата ми.

Намирах се в Лос Анджелис само от няколко дена, но вече имах чувството, че съм забравила как да се забавлявам. А нали Ел Ей би трябвало да е точно това — забавление? Бях толкова заета да се тревожа за интервюто, да се паникьосвам за неща като Алекс и неговата реакция относно онези глупави снимки, че се бях превърнала в опъната струна от напрежение. Но точно сега бях абсолютно убедена, че точно това, което правя, е забавление. Да бъда с хора, които не ме съдят и не ми се карат заради нещо, което не се е случвало. Значи това било то да бъда с човек, който иска да бъде с мен! Протегнах високо ръце над главата си, после ги спуснах по косата си, а след това наклоних назад глава, за да погледна очите на Джеймс. Бяха затворени. Той си тананикаше заедно с музиката. А как изглеждаше само! Божествено!

Завъртях се към него, все така в обятията му, и вдигнах ръце, за да обгърна врата му. Плъзнах пръсти по линията, където минаваше яката на ризата му. Очите на Джеймс се отвориха, той ме погледна, а после внезапно ме наклони назад толкова много, че едва не докоснах земята. Почувствах се като Бейби, а никой не поставя Бейби в ъгъла! Оттук нататък и в позицията, в която се намирах — напълно лишена от равновесие, абсолютно безпомощна в ръцете му, а лицето му само на сантиметри от моето, — можех да направя само две неща: да се засмея на глас или да го целуна.

Затова се засмях.

А той ме целуна.