Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (3)

Трета глава

Събота дойде някак си много бързо за мен и като че ли не достатъчно бързо за Джени. След като направи няколко услуги на разни хора в работата, за да я пуснат в отпуска през следващата седмица, тя прекара последните дни в усърдно обезкосмяване, изтъркване и сдобиване с фалшив тен, като междувременно изпращаше все по-неприлични текстови съобщения на Джо в хотел „Холивуд“ и хвърляше все по-неприлично разголени бански в сака си. Аз обаче избрах далеч по-стресиращ подход за подготовката на това пътешествие.

След не особено забавния разговор с Луиза се бях върнала в леглото при Алекс, за да му съобщя, че в крайна сметка съм решила да замина за Лос Анджелис. Сънливата усмивка и краткото „Жестоко! Ще ми донесеш подарък, нали?“ не бяха точно реакциите, които очаквах, обаче бях решила, че за нищо на света няма да позволя на параноята по целомъдрието на красивото ми гадже да ми провали седмицата в Лос Анджелис. Но ако трябва да бъда честна, тайничко се надявах на него никак да не му хареса, че отивам да интервюирам разкошния актьор с ужасяващата репутация в красивия слънчев Холивуд и да поиска да дойде с мен. Обаче на него не му направи абсолютно никакво впечатление.

И сякаш това не беше достатъчно, та реши, че точно това е седмицата, през която трябва да „работи“, поради което почти не го виждах. Групата му току-що беше започнала да подготвя нов албум, което означаваше часове наред затворени в неговия апартамент и, една-две внезапни появи от негова страна у дома със зачервени очи и нова песен. Добре де, както и с всичко останало, което си върви с поява в два часа през нощта. Което изобщо не беше толкова лошо, но пък нощното будуване с Алекс и дневната борба с текстовете надали бяха най-добрата комбинация за привеждането ми в перфектна женствена форма. Което ще рече, че към петък вечер Джени вече изглеждаше като излязла от корицата на бляскаво списание — безупречно почистена, бронзирана и с разкошна прическа, а аз — като излязла от дълбока пещера — опърпана, с подпухнало лице и огромни тъмни кръгове под очите.

В осем часа на следващата мразовита сутрин Джени потрепваше нетърпеливо на ъгъла на нашата улица, облечена в огромната си парка и още по-огромните слънчеви очила, а аз още не можех да се откъсна от прегръдката на Алекс.

— И да ми се обадиш, когато пристигнеш! — промърмори той и започна да навива на пръста си малко прекалено порасналата ми коса. — Изпрати есемес или каквото там се сетиш.

Кимнах, след което добавих:

— Стига да не съм заета да плащам гаранцията на нейна милост за сексуален тормоз срещу някого! — погледнах към Джени, която точно в този момент четеше поредното си текстово съобщение със зловеща усмивка. — Имам предвид в най-буквалния смисъл на думата!

— Е, стига лично ти да не тормозиш сексуално никого другиго, освен мен! — отбеляза той и се приведе, за да ме целуне за пореден път. Бретонът му докосна замръзналия ми нос и ме накара да кихна. — Какво ще кажеш за телефонен секс, а?

— Сигурно вече замръзваш — заявих аз, без да обръщам внимание на въпроса му, — а като гледам Джени, като нищо ще си грабне такси и без мен! — „О, и между другото, обичам те!“ — добавих мислено. А на глас: — Окей, ще ти се обадя!

— За телефонния секс — кимна Алекс с напълно сериозна физиономия. — И да не забравиш, че там ще бъдеш с три часа след мен!

— Е, ти и без това винаги спиш три часа повече от мен! — отвърнах и дадох знак на Джени да спира някое такси.

— Това може да се окаже идеална възможност за нас! — заяви той, докато ми подаваше изтъркания ми кожен сак. Той изглеждаше жалък на фона на (въздиш! толкова прекрасната!) чантата ми от Марк Джейкъбс. Може би в Лос Анджелис ще й намеря достойно другарче. — Може да се окажем първата двойка, която е успяла да поддържа стабилна връзка и от разстояние!

— Да бе, може — опитах се да се засмея аз. Сякаш от мъж може да се очаква нещо по-умно, докато изпраща гаджето си на самолета! Божичко, наистина трябва да го кажа! — Алекс?

— Анджела?

— Аз… аз… — Замлъкнах, макар да нямах никаква престава какво точно чакам. Алекс потръпна в очакване, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на дънките си. — Връщам се следващия понеделник! И гледай да не свикваш много със самотата!

Поздравления за страхливия ход, Анджела! Какъв великолепен пример за съвременна силна жена си станала!

— Е, все пак заминаваш само за седмица — отбеляза Алекс. — Мисля, че ще оцелея. — Целуна замръзналия ми нос и затръшна вратата на таксито. — И да не забравиш за телефонния секс! — подвикна.

— Чао, Алекс! — „Обичам те, обичам те, обичам те!“

— Хей, май не си много на „ти“ с телефонния секс, а? — обади се Джени, докато таксиджията отлепяше колата от бордюра.

— Я млъквай! — отговорих любезно аз, загледана във все по-отдалечаващия се зад гърбовете ни Алекс. Гледах го, докато не се превърна в миниатюрна точица на фона на нашата сграда.

* * *

От момента, в който излязохме от летището, беше повече от очевидно, че Калифорния ще се окаже много по-различна от Ню Йорк. Докато навлизахме в магистралата, направо не можех да повярвам, че съм все в същата страна. Градът беше широко отворен, колите се стрелкаха по широките магистрали със свалени гюруци, небостъргачите в центъра проблясваха в далечината и изобщо не си правеха труда непрекъснато да прихлупват и нас, и слънцето.

Въпреки хапливите забележки и непрекъснатото мърморене, с което се бях отнесла към непоносимо жаркото нюйоркско лято, когато една сутрин се бях събудила, то беше изчезнало. Внезапно. Времето ме беше залъгало с две-три седмици мека, подходяща за носене на жилетки есен, която обаче точно толкова внезапно като лятото се беше превърнала в мразовита, сковаваща носа и ръцете ти зима. Не че Ню Йорк не бе положил максимални усилия отново да ме спечели на своя страна — магазините скоро започнаха да преливат от готини костюми, ласкаещи тялото непрозрачни клинове и масивни количества вкусен горещ шоколад. Но към Коледа, когато вече бях преживяла два силни снеговалежа и бях изгубила два чифта велурени ботуши в непредвидените бури, вече бях започнала да копнея за малко слънчева светлина. И ето я сега и нея — през цялото време се е крила в Лос Анджелис.

— О, господи! — примигнах веднъж. Два пъти.

— Да, знам — потупа ме успокоително Джени по гърба.

— Ама тук има слънце! — Вдигнах очи към ясното синьо небе.

— Да, знам — въздъхна Джени.

— През март?

— Не можеш ли просто да си затвориш устата, ако обичаш?

— Джени, виж! — Притиснах нос о стъклото на таксито, следейки прелитащите покрай нас билбордове и ресторанти за бързо хранене. Поне и тук таксиджиите си караха все така откачено — Лондон, Ню Йорк, Лос Анджелис, навсякъде си бяха еднакво луди. Тази мисъл ми подейства странно успокояващо.

— Аха — промърмори Джени и се зае с едно бързо освежаване на грима — потупване в бляскав руж тук, потупване с бронзант там, един замах гланц за устни и — та-да! — изглеждаше перфектна.

А аз избягвах дори отражението си в прозореца на таксито. Въпреки че прекарах целия полет в почистване с тоалетно мляко, мазане с овлажнители, а после мазане с още овлажнители, бях наясно, че изглеждам отвратително. Кожата ми беше гладка като шкурка, а косата ми висеше отпуснато и безжизнено покрай скулите ми. А което беше най-вбесяващото, в продължение на три часа Джени не беше правила нищо друго, освен да дреме край прозорчето в самолета, да погледа няколко серии от „Следващият топмодел на Америка“ и да се налива с толкова безплатно шампанско, колкото й отпуснат, докато от време на време героично отблъсква опитите ми да намацам и нейното лице с овлажнител. И добре че човечецът на седалката до нас бе така любезен да се оплаче само веднъж — когато треперещата ми ръка, пълна с балсам за разкрасяване, се приземи точно в центъра на челото му.

— Видя ли това? — изписках и посочих към един разгърнат мол. — Тук има магазин, наречен „Кондомания“! Аууу! И „Айхоп“! Божичко, чувала съм за „Айхоп“!

— Анджела, живееш тук вече… колко? Девет месеца и нещо, нали така? И защо американските магазини и ресторанти продължават да бъдат такава новост за теб? — размаха Джени спиралата си като жезъл. — Ако възнамеряваш през цялото време да ахкаш и охкаш като селянин, попаднал за първи път в големия град, по-добре още сега се прибирай вкъщи!

— Извинявай — оклюмах се аз, макар че точно в този момент изгарях от нетърпение да й посоча „Уол-Март“ вляво от нас. — Но е много вълнуващо! Виждаш всички тези неща по телевизията, обаче в Ню Йорк ги няма! Затова се чувствам малко като замаяна. Направо не мога да повярвам, че не исках да идвам! Сигурно е от слънцето!

— Да бе! — промърмори Джени. — Нали все пак не си забравила, че утре трябва да вземеш интервю от една голяма звезда?

— Добре де! Това е просто едно интервю, а той е просто един човек, нали така?! — Сбърчих нос, когато Джени ме изгледа невярващо и започна да клати глава. — Искам да кажа, че Алекс също не е безизвестен, свири в известна рокгрупа, а това никога не ме е притеснявало. И звездите са хора, не мислиш ли?

— Аха. И аз това си казвах, когато започнах работа в хотел „Юниън“ — въздъхна Джени. — Докато не се наложи да регистрирам Кристиян Бейл, а после три дена подред се промъквах нелегално в стаята му, за да му крада бельото.

— О, моля ти се! Кажи ми, че се шегуваш! — възкликнах, като едва откъснах очи от един „Тако Бел“.

— Нищо подобно! Всичко е под нощното ми шкафче! — усмихна се щастливо приятелката ми. — Слава на бога, че той така и не подаде оплакване до управата на хотела! Работех там едва от седмица и със сигурност веднага щях да изхвърча! Така че да знаеш, че когато видиш твоята звезда, със сигурност ще изгубиш ума и дума!

— Нищо подобно, Джени! — възпротивих се аз, като се постарах да си повярвам. Ами ако тя наистина е права? — Ще се справя! Все пак той е просто един човек. Не е като да не съм разговаряла с хора.

— Късмет тогава! — подхвърли присмехулно тя. — Обаче да знаеш, че знаменитостите не са като нормалните хора — невъзможно е да не бъдеш заслепен от тях. Те просто имат онова… как му беше името… харизма!

— Ама нали и ти виждаш знаменитости всеки ден! — изтъкнах очевидното. — И не съм те видяла да реагираш по някакъв по-особен начин, освен да се възмущаваш от Анджелина Джоли, че искала някакъв по-специален вид чай!

— Добре де, имам предвид мъжете знаменитости — отстъпи приятелката ми. — А за жените въобще не ми пука. Да знаеш, че ще си загубиш ума по Джеймс Джейкъбс, скъпа!

Тръснах глава и се усмихнах, след което извърнах очи към прозореца на колата и отбелязах:

— Имай предвид, че дори не съм гледала филмите му. Реших, че за мен ще е по-добре да не се впечатлявам от образа му на филмова звезда, за да го опозная по-добре като човек.

— Че какво има да го опознаваш? Той е суперготин, той е филмова звезда, следователно е безумно богат и освен това е суперталантлив. Двамата с Джеф някога гледахме онзи филм за казиното… — Не довърши, направи кратка пауза, след което добави: — Беше доста добър, между другото.

Останалата част от пътуването с таксито премина в неловко мълчание, но за щастие беше милостиво кратка. Бях ужасена от перспективата Джени пак да изпадне в едно от нейните ужасяващи състояния — в девет от десет пъти споменаването на Джеф беше последвано от крайности. Веднъж бях решила да я развеселя след кошмарен работен ден (беше объркала пратките на Миша Бартън и Никол Ричи от химическото и целият ад се бе стоварил върху главата й) с една празнична кутия „Бен енд Джери“, но само за да получа като благодарност една сълзлива, дори леко мелодраматична история за нея, Джеф, кухненския под, кутийка „Чънки Мънки“ и навечерието на Новата 2007 година. Друг път, когато й се беше сторило, че го е зърнала в метрото, аз се бях опитала да я разсея с няколко бутилки вино, обаче вечерта беше завършила в четири сутринта с облечената по пижама Джени, проклинаща в пиянска забрава всички мъже по света. След което реши да повърне от прозореца ни на третия етаж. Щастливи спомени, няма що.

Не след дълго слязохме от магистралата и покрай нас започнаха да прелитат магазини и вериги кафенета, които вече познавах. „Американско облекло“, „Старбъкс“, „Гап“, още един „Старбъкс“ и накрая истински хора, щъкащи напред-назад по тротоарите. Стиснали чашки от „Старбъкс“.

— Стигнахме! — заяви тържествено таксиджията и влезе рязко в малка кръгла алея. — Седемдесет и пет долара.

— Сериозно?! — прошепнах и погледнах ококорено Джени, докато вадех портмонето си, за да извадя оттам част от безценните си „режийни разходи“, връчени от управата на списанието.

— Да, такситата тук са безбожно скъпи — отбеляза безцеремонно Джени, докато се измъкваше от колата. — В Лос Анджелис всички се придвижват с коли. Защо според теб всички звезди тук непрекъснато ги излавят с дрога? Защото не хващат таксита!

— Че не могат ли просто да ходят пеша, щом се опасяват, че ще ги хванат? — попитах, докато пълзях по седалката към нея, след като не бях успяла да изляза през моята врата. Ако изобщо можеше да се каже подобно нещо, тук, до хотела, беше дори още по-слънчево, отколкото на аерогарата.

Джени ме изгледа така, сякаш бях някой бавноразвиващ се и изрече бавно:

— Анджела, това не е Ню Йорк! Нищо ли не знаеш за Лос Анджелис?

* * *

Аз не знаех нищо за Лос Анджелис.

Не подозирах, че е възможно, обаче фоайето на хотел „Холивуд“ беше още по-шикозно дори от това на „Юниън“. Сумрачното осветление беше все така щадящо суетата човешка, дузините свещи бяха все така задушаващо ароматни, но като че ли всичко наоколо притежаваше някакъв допълнителен блясък — от блестящите златни повърхности наоколо до косите на момичетата на рецепцията. Единственото, което липсваше, бяха тълпите заможни туристи, скупчени около куфарите си и буквално мумифицирани в дебелите си зимни шуби. На тяхно място тук се виждаха няколко човека, излезли сякаш от снимките на „90210“^[1]. Високи, разкошни и полуголи, те стояха отпуснато покрай различните мебели — не точно седнали в тях, просто опрени о тях. И докато Джени ни регистрираше, аз се стараех да не откъсвам поглед от земята, за да не попадам на огледални повърхности. Обаче и в пода виждах достатъчно ясно отражението си. На което никакво количество щадяща светлина не би могло да помогне.

— Хайде, Анджи! — изписка Джени, вече застанала до вратата на асансьора. — Ние сме на четиринайсетия етаж! Удивителна гледка! И имаме съседни стаи! Ти си само на една врата разстояние от мен!

— А тази врата заключва ли се? — обадих се плахо, опитвайки се да откъсна очи от красивите хора във фоайето.

— И от къде на къде ще искаш да си заключваш вратата заради мен, а? — подхвърли Джени, влетя в асансьора и натисна огромния кръгъл бутон с надпис „14“. — Хайде, побързай! Колкото по-скоро се преоблечем, толкова по-бързо ще стигнем до басейна!

— Басейнът ли? — промърморих, докато намъквах сакчето си на колелца в асансьора. Междувременно едно от момичетата във фоайето, облечено в най-късите къси панталонки на света, свали леко слънчевите си очила и ме изгледа с истински ужас. Сигурно беше ужасена, представяйки си ме по бански. Както и аз самата.

— Хей, Анджи, не е ли страхотно! — изписка Джени и ме щипна малко възсилничко. — Ние сме в Лос Анджелис, захарче!

После вратите на асансьора се затвориха, кабината се изстреля рязко нагоре и стомахът ми пропадна.

* * *

И сякаш всичко това не беше достатъчно, ами и не си бях взела подходящи дрехи. Или дори бегло подходящи. Картинката на моя милост, застанала до леглото и съзерцаваща унило плачевния си избор на гардероб в стаята на американски хотел, ми беше до болка позната. Върху чаршафите от египетски памук беше изсипано цялото съдържание на сакчето ми: два чифта дънки „Севън“, купчина тениски от „Американско облекло“ (с три-четвърти ръкави), две кашмирени жилетки, които бях открила с огромно намаление в „Сенчъри 21“ и моята супертежка памучна рокля с дълги ръкави от Марк Джейкъбс. Всички разправяха, че в Калифорния си е слънчево, обаче аз си казах: „Все пак е месец март, не може да бъде чак толкова горещо, нали така?!“ Разбира се, че може. На ти сега!

И сякаш всичко това не беше достатъчно, ами хотел „Холивуд“ беше абсолютно идентичен на хотел „Юниън“. Стаите имаха същото разположение, същото спално бельо, същите тоалетни принадлежности от спа център „Възторг“, същите кондоми от по осем долара в „интимния комплект“ в нощното ми шкафче. Даже и завесите бяха същите. Потърках материята на тежките завеси между пръстите си и надникнах през прозореца. Долу, от слънчевата страна на улицата, се виждаха хора. Много хора. И всеки един от тях се разнасяше по миниатюрни къси панталонки и още по-миниатюрни и символични блузки. Мамка му!

— Влизам! — чу се гласът на Джени и тя влетя през вратата, която свързваше стаите ни.

В началото тя изрично настояваше двете да сме били в една стая, обаче после със същата настойчивост започна да повтаря, че възнамерява да опознае наново Джо при първия свободен за него момент, а аз, колкото и да обичах приятелката си, изобщо не възнамерявах да стоя затворена в банята със слушалки в ушите, докато двамата се срещат. Това да не би да ти е екскурзията до Белгия в шести клас!

— Какво?! Още не си готова? — провикна се тя.

Беше повече от ясно, че едноседмичната подготовка на Джени си е струвала. Тя просто цялата блестеше — от ноктите на краката, боядисани в яркорозово, до дългите шоколадови къдрици. Обикновено косата й беше вдигната на конска опашка, когато ходеше на работа, или най-малкото укротена от индустриални количества панделка. Но сега гледката на освободените й, подскачащи игриво около лицето й къдрици ми напомни защо изпаднах в благоговение пред тази бляскава амазонка още в първия миг, когато я видях.

— Намъквай си плашливия задник в банския и давай да се омитаме оттук! — отсече авторитетно тя, свали очилата си и ме погледна сурово. Което отново ми напомни защо я бях харесала пет минути след първата ни среща.

— Моля те, не ме убивай, ама… — започнах да давам на заден аз, като предвидливо поставих между нас едно легло. Виждала съм я как се справя на високи тънки токчета, така че тези чехлички надали щяха да я задържат. — Обаче аз не съм си взела бански. Нямам такъв и… ами… забравих да си купя.

— Знаех си, че ще стане така! Не ти ли казах, че си напълно неподготвена за това приключение?! — провикна се възмутено приятелката ми, прехвърли се в нейната стая и започна да ровичка в гигантска черна торба.

— Каза ми, че съм идиот да откажа пътуване до Лос Анджелис. Каза ми, че възнамеряваш да чукаш Джо, докато не счупиш нещо. Каза ми също така, че си се обезкосмила до втрисаща степен. Обаче не си спомням да си ми казвала, че не съм подготвена за това тук.

С тези думи аз отново започнах да прехвърлям дрехите си — не че имаше някаква надежда, защото си знаех, че наистина не разполагам с бански. Не съм имала бански от седемнайсетгодишна. Банските са неща, които мразят жените.

— Знам, че са някъде тук… — мърмореше си Джени, а после се обърна към мен: — Сигурна съм, че не съм казвала точно, че ще „чукам“ Джо. — И в този момент измъкна от дебрите на торбата си черен бански в две части и обяви: — Какво, по дяволите, щеше да правиш на това интервю без мен?!

Охо, тя да не мисли, че ще ме накара да си сложа това парцалче, а?!

Петнайсет минути и една много, ама изключително много болезнена кола-маска по-късно, включваща един брой ентусиазирана Джени, една кутийка восъчни лентички и едно безкрайно ужасено същество в ъгъла на банята (разбирайте мен), аз най-сетне имах възможността да открия разликите между хотелите „Юниън“ и „Холивуд“. Басейнът на покрива, барът на покрива и категорично не-манхатъновата гледка към знака на Холивуд, разположен насред хълма срещу нас. Приседнала свенливо на един от шезлонгите, аз ожесточено се заех да втривам в тялото си лосион със слънцезащитен фактор петдесет, за да спася моята по английски розова изнежена кожа от изгарящото слънце. После се вторачих в огромните бели букви срещу нас. Обаче нещо в тях не беше наред.

— Мохито! — обяви Джени и постави двата коктейла на масичката между нашите шезлонги. — Ура за Холивуд!

— А аз си мислех, че знакът ще бъде… не знам… някак си… по-голям? — отбелязах, като примижах въпреки слънчевите си очила. — Просто не е това, което си мислех, че ще бъде.

— Хммм, може — обади се Джени, загледана в бара. — Но ако го виждаш всеки ден, сигурно просто преставаш да го забелязваш, не мислиш ли?

— Може би — съгласих се аз. — И все пак е твърде странно. Когато за първи път зърнах Статуята на свободата, просто не можах да повярвам на очите си. Беше удивителна! А това тук просто ми изглежда странно.

— Това е защото вече си истинска нюйоркчанка, скъпа! — отбеляза Джени, подаде ми едно мохито и двете се чукнахме. — Лос Анджелис е страхотен град, но ако смяташ да се забавляваш, ще трябва да забравиш всички предишни твои предположения какъв точно трябва да бъде, защото той никога не е това, което си мислиш, че е!

— Успокоително, няма що — смотолевих и леко придърпах горнището на банския си. Запитах се дали тук някъде не предлагат увеличаване на бюст по бързата процедура. — Дано поне магазините са добри. Ще се наложи да отидем на пазар — не мога да изпълня този бански така, както го изпълваш ти!

— Магазините си ги бива, не се притеснявай! Скоро ще имаш всичко, от което се нуждаеш! — отсече Джени и присви очи над ръба на чашата си. Точно в този момент зад бара се появи висок мъж с тъмна коса. — Като че ли и аз ще се сдобия с онова, от което се нуждая!

— Божичко! — поклатих глава и отпих от мохитото си. — Давай, тигре!

Джени се плъзна грациозно покрай басейна в елегантния си бански костюм, а аз се отпуснах назад в мекия шезлонг и се загледах в знака на Холивуд срещу мен. Изглеждаше ми толкова невероятно да си седя тук, на слънце, и да се припичам с коктейл в ръка, когато вчера трябваше да се навличам с хиляди пластове дрехи, да си слагам ушанки и да нахлузвам ботуши само за да отскоча до близката бакалия! Да, слънцето е прекрасно нещо! Обаче имах неприятното подозрение, че щеше да бъде още по-хубаво, ако Алекс беше до мен. Боже, много бързо започнах да се скапвам! Какъв срам!

Отворих едно око и надникнах по посока на бара. Джени вече развяваше коси наляво-надясно и се въртеше на високото столче, за да даде възможност на Джо да я огледа добре по бански. Оказа се, че тя е била напълно права — Джо беше невероятно красив мъж. Беше подстригал гъстата си черна коса, по която Джени цяла седмица въздишаше, но късата прическа, вместо да му придаде вид на затворник, бе подчертала невероятно красивите му скули и разкошните кафяви очи. Да, очевидно за този човек си струва да пропътуваш половината страна — за едно бързо чукане, де. Странно, но черната му риза по-скоро подчертаваше тена му, а не го скриваше. Обаче панталоните ми се сториха съмнителни — не е възможно толкова тесни панталони да са удобни за нощна смяна зад бара! За големи бакшиши — да, но ако му се допишка? И как изобщо ще може да създаде деца с толкова дълго притискани слабини?

Едва когато Джо ми помаха, аз си дадох сметка, че го зяпам. А мръснишкият поглед на Джени добави информацията, че съм го зяпнала в чатала. Пресуших остатъка от мохитото си, метнах една тениска върху взетия назаем бански и затепах към тях в също взетите назаем чехлички. Надявах се да нямам някое ментово листо между зъбите си. Ще изглеждам адски секси, няма що.

— Здравей, англичанке! — ухили ми се широко Джо, докато се набирах на столчето до Джени. Тези столчета бяха прекалено високи за мен, за да се правя на дама, пък и надали бих заблудила някого. — Радвам се да те видя!

— Здрасти, Джо! — Опитах се да хвърля на Джени многозначителен поглед, за да й предам моята положителна оценка за горещия му вид, обаче това изобщо не беше възможно.

— Джо тъкмо ми разказваше за всички готини местенца, където смята да ни заведе, нали така? — изчурулика Джени, докато навиваше една сламка на пръста си. — Той знае всички готини места.

— Звучи чудесно — кимнах аз. — Харесва ли ти тук, Джо?

— Прекрасно е! — кимна той и започна да ни приготвя вторите коктейли. — Слънце, лесен живот, хубави момичета — какво друго му трябва на човек?!

— Обаче не чак толкова хубави, колкото са в Ню Йорк, нали? — погледна го най-невинно Джени. Въпреки че вече шест месеца тя беше извън играта, никой не беше в състояние да застане дори на малкия й пръст по флиртуване.

— Абсолютно вярно! — ухили се Джо, приведе се през бара и разроши косата на Джени. — Лопес, нали вече ти казах колко страхотно изглеждаш!

— Никога няма да ми е излишно да го чуя за втори път — нацупи се игриво Джени. — Една жена е длъжна да поддържа самочувствието си! Да не би да си мислиш, че е лесно да имаш самочувствие, докато се разхождаш по бански, а?

Приведох глава и се усмихнах. Що се отнася до самочувствието, Джени си го имаше в предостатъчни количества.

— Не знам дали е лесно, обаче ти се справяш добре — отбеляза Джо, докато ни подаваше коктейлите. — А момичетата, разхождащи се по бански, са една от основните причини човек да не иска да напуска Лос Анджелис. Звънни ми, когато момичетата от „Юниън“ започнат да се разхождат по бельо през януари, и ти обещавам, че веднага ще долетя, захарче!

— Е, зависи дали искаш да гледаш всички онези хора, на които просто трябва да им бъде забранено да припарват до бански — промърмори Джени.

— Може, обаче те дават най-добрите бакшиши! — контрира я Джо.

За една кошмарна частица от секундата се запитах дали пък не говорят за мен. Да не би кола-маската ми да не е станала добре? Но когато проследих погледа на Джени по посока на басейна, веднага разбрах. Беше напълно вярно, че не всеки изглеждаше толкова добре, колкото нея самата. Имаше две момичета по бански с бляскави дълги крака, идеална коса и перфектен грим. Очевидно не възнамеряваха да скачат в басейна. Лежаха една до друга, потънали в мълчание. Единствените движения, които правеха, бяха свързани с отливането на поредната глътка от шарените им коктейли. А, да, и на всеки петнайсет минути се обръщаха на следващата страна. Но ако човек плъзнеше поглед по цялата редица покрай басейна, веднага ставаше ясно, че не всички красавици по бански са създадени равни.

При по-внимателен оглед се изясняваше, че някои от жените, препичащи се на слънце, са доста по-стари, отколкото първоначално бях предположила — кожата под бляскавите слоеве грим приличаше по-скоро на пергамент. Други пък бяха предприели стратегическо прикриване на не особено лицеприятни места от телата си чрез скъпи саронги, позиционирани така, че да покрият стриите по бедрата им и отпуснатите коремчета. А на трети изобщо не им пукаше и разнасяха телесата и преливащите си заоблености на воля в неадекватни бански. Тази сбирщина би попълнила поне няколко броя в един забавен блог.

По линията на пергаментовите дами се виждаха неколцина самотни мъже — или с коремчета и доста поопънали банските си, или безбожно кльощави и бледи. Но всички до един се бяха вторачили в своите лаптопи или блекбърита, от време на време отпивайки от питиетата си. Забелязваше се само една наистина мъжествена фигура, дремеща точно срещу мен. За този човек бях почти сигурна, че е гей. Ярко изразени мускули, безупречно поддържан и със сигурност обезкосмен — да, всички признаци бяха налице. Постарах се да не мисля за собствената си не чак толкова добре оформена фигура. Вярно е, че бях успяла да овладея килограмите си с усърдно изминаване пеш на десетки километри из Ню Йорк, както и с инцидентни опити за връщане към домашната гимнастика, обаче бях прекалено далече от стегнатите и бронзирани момичета покрай басейна, за да се надявам, че мога да бъда включена в съревнованието по красота. Внезапно се изпълних с усещането, че приличам на бяло-розово прасенце. А, не! Това не е нито времето, нито мястото да изпадам в криза на самоувереността!

— Струва ми се, че започвам да изгарям — изрекох на глас аз, оглеждайки мраморнобялата си ръка, която, дори и да не исках, някак си се набиваше на очи на фона на близкото до мен стегнато загоряло задниче, облечено в сребристи прашки. — Смятам да се прибирам в стаята си. Все пак утре в единайсет имам среща с господин Филмова звезда.

— Сигурна ли си? — обади се формално Джени, без да дава никакви признаци, че има намерение да тръгва с мен. — Не искаш ли да хапнеш нещо?

— Ресторантът ни е страхотен! — намеси се ентусиазирано Джо. — Мога да ви резервирам маса, ако искате.

— Не, благодаря. Мисля, че за мен ще бъде най-добре да се наспя, за да събера сили за утре. Освен това трябва да изпратя материал за блога си, а и да звънна на Алекс. — Целунах Джени по бузата, скочих от столчето си и допълних: — Денят беше дългичък.

— Е, щом така искаш. Поздрави Алекс от мен! — подвикна ми Джени. — А утре ми се обади веднага, щом се освободиш!

Влязох в хотела и тръгнах по коридора по посока на асансьора. Двата коктейла мохито бяха позамаяли главата ми. Докато плъзгах пръсти по фигуралните тапети по стените, се постарах да не се изненадвам, че и тук използват абсолютно същите ароматизатори за въздух като на Източното крайбрежие. Все едно се намирах в хотелска версия на веригата магазини „Лъш“. Различен град, но абсолютно същата задушаваща миризма.

Поспрях се пред огромното огледало с дървена рамка, подпряно на стената, измъкнах тениската си през глава и поемайки си дълбоко дъх, отворих очи. Е, не беше чак толкова лошо. Знаех си, че никога няма да мога да бъда супермодел, висок сто и осемдесет сантиметра, но и така не изглеждах зле. Вярно е, че бях малко бледичка, но все пак бях прекарала в Лос Анджелис не повече от един ден. Светлокестенявата ми коса очевидно имаше нужда от леко оформяне, но поне, благодарение на чудодейната чешмяна вода на Ню Йорк, бях успяла да я запазя удивително мека. Прощаването с твърдата вода на Лондон бе сътворило чудеса и за кожата на лицето ми, която бе станала възхитително чиста. И, о, чудо на чудесата, работата на свободна практика означаваше никакви ранни ставания за очите ми — макар че понякога биваха сполетявани от леки торбички вследствие на дългите нощи любов, самите ми очи бяха станали невероятно бистри и свежи. Даже и фините бръчици, за които през последните две години упорито се бях преструвала, че не съществуват, бяха успели да се поизпънат. Ако на света съществуваше доказателство защо жените никога не трябва да стават преди десет сутринта, това определено бях аз. Вярно, че банският все така не ме изпълваше с необходимата доза радост, но бях сигурна, че ще се справя. Важното бе, че нищо не висеше и нищо не преливаше, макар че надали имах някакви основания да се хваля с кой знае какви коремни мускули. Освен ако, разбира се, не ги намажа с достатъчно бронзир. Като че ли имах някакъв…

— Огледалце, огледалце от стената — занареждах си тихичко, докато вдигах тениската си от пода и я нахлузвах обратно през глава. Никога не съм била от жените, които се задържат дълго пред огледалото, защото за мен това беше прахосано време, а и нещо ми подсказваше, че пристигането ми в Лос Анджелис не е нито времето, нито мястото да се променям. Стига да не исках, разбира се, да се сдобия с някоя от онези болести като анорексия или булимия.

Придърпах един надуваем стол (същият, какъвто Джени беше влачила цели двайсет пресечки от хотел „Юниън“ до нашата квартира) до огромния френски прозорец и стоварих върху него приятно затопленото си и леко подпийнало тяло. Под мен булевард „Холивуд“ буквално жужеше от народ — туристите за нищо на света не искаха да пропуснат прочутата улица на звездите. Протегнах босите си крака, опрях ги в стъклото и се загледах към тях. Бях в състояние да различа само бейзболните им шапки, но бях абсолютно сигурна, че всички до един се усмихват. И защо да не се усмихват — нали все пак бяха на разходка в Холивуд?! А високо над тях, отвъд най-голямата реклама на „Гап“ на света, се извисяваха прочутите хълмове на Холивуд. Запитах се колко ли звезди точно в този момент си седят у дома и наблюдават мен? И кои от тях се намират на ръка разстояние от мен? И на фона на колко точно риалити шоута на MTV ще бъда набутана за следващите седем години?

Ню Йорк и Лондон също бяха пълни с прочути актьори, музиканти и писатели, но все пак не беше същото. По някаква неизвестна причина представата за топ листатата на знаменитостите беше запазена марка на Холивуд.

Телефонът ми тихо завибрира, рязко изваждайки ме от леката дрямка с фантазии за Брад Пит, в която бях започнала да се унасям. Беше Луиза.

— Здрасти! — извиках и примъкнах стола още по-близо до прозореца, за да получа по-добър сигнал. — В Ню Йорк ли си вече? Добре ли си?

— Да и да! — отвърна със смях тя. — Пристигнахме преди два часа. Тим току-що слезе да се срещне с едни хора на бара.

— С едни хора ли? Ясно — усмихнах се аз. Изпълних се с огромна благодарност към нея, че беше така добра да не споменава пред мен името на оная измет, бившия ми годеник. Идваше ми да го удуша, че се е осмелил да стъпи в моя любим Ню Йорк! — И сега къде ще ходите?

— Накарах Тим да направи резервация за онзи ресторант „Балтазар“, за който толкова много си ми приказвала! — провикна се ентусиазирано тя. — А след това смятам да си легна по-раничко. А ти какво правиш там? Успя ли вече да се запознаеш с Том Круз?

— Разбира се! Тъкмо пийваме по един коктейл с него и Кейти! — разсмях се аз доволна, че с нея отново се разбираме. Никак не обичах да се карам с когото и да било (с изключение на отвратителните бивши гаджета, разбира се). Нали съм си зодия Везни, все се стараех да съблюдавам равновесието в живота си. Което, уви, невинаги ме правеше особено силна. — Но иначе сме тук едва от няколко часа. А аз в момента съм по бански!

— Хайде бе! — разсмя се приятелката ми така, че гласът й сякаш прокънтя през целия континент. — Не съм те виждала по бански, откакто бяхме шестгодишни!

— И никога повече няма да ме видиш. Ще се постарая да не оставям никакви фотографски доказателства!

— Божичко, а аз бих дала всичко на света, за да бъда в този момент по бански! — простена Луиза. — Тук е дяволски студено!

— Мисля, че те предупредих — отвърнах, благодарна на слънцето, че все още продължава да грее през прозореца и да ме топли. Необичайната за сезона топлина, в която бях попаднала, значително облекчаваше угризенията ми, че в момента не съм в Ню Йорк с Луиза. Да, знаех си, че тази година надали ще спечеля титлата „Най-добрата приятелка на света“. — Но ще се оправиш. Просто се придържай към магазините и хващай редовно таксита. С други думи, постарай се да източиш колкото ти е възможно повече служебната сметка на Тим!

— Каква сметка? Не му дадоха и едно пени режийни! Нали затова сме отседнали в хотел „Хилтън“, за бога?! — въздъхна тя. — Е, вероятно трябва да бъда благодарна, че поне още е на работа. Както и да е. Вече трябва да отида да си хвърля един душ, защото изглеждам отвратително.

— За нищо на света не мога да го повярвам! — засмях се аз. Отлично познавах Луиза, за да знам, че тя винаги изглежда перфектно, дори и след осемчасовото пътуване. — Но и аз трябва да свърша малко работа. Така че, ще се чуем по-късно, става ли?

Затворих телефона, изпълнена с огромно облекчение, че разговорите за Марк ми бяха спестени. Знаех си, че ако бях останала в Ню Йорк, нямаше начин да избегна срещата с него очи в очи. Това е основният закон на всички раздели — когато за първи път срещнеш някого след раздялата, независимо колко време е минало оттогава и независимо от всичко, което ти се е случило междувременно, най-голямото ти желание е отново да започнеш да обсъждаш събитията, довели до това. Знаех си също така, че ако не попитам за него, те щяха да си помислят, че всъщност много искам да го видя, обаче все още съм прекалено разстроена, за да се реша да го направя. Ако пък те не ми проговорят за това, аз щях да си знам, че умират да ми кажат нещо, някаква дреболия, която да ме разсее и да ме накара да се почувствам „малко по-добре“, но такава, за която аз не бих искала да знам. От друга страна, бях сигурна, че щях да ги попитам — нали вече съм зряла жена. Или може би по-скоро изпечен мазохист.

Грабнах отново телефона си и набрах Алекс. Няколко пъти даваше свободно, след което се включи телефонният му секретар, за който си знаех, че уведомява хората да не си правят труда да му оставят съобщение, защото никак не обичал да си проверява гласовата поща, обаче се надявал, че пак ще позвъните. Затворих и се вторачих за момент в телефона. Значи не отговаря. Е, нищо, ще му позвъня по-късно. Просто трябваше да си измисля някаква работа, за да не заспя. Поне около час. Извърнах се неохотно към лаптопа си и установих, че в крайна сметка наистина ще свърша малко сериозна работа — нищо, че само преди няколко минути идеята ми звучеше абсолютно смахнато. Нямаше да ми навреди да покажа на Мери колко сериозно се отнасям към работата си, особено предвид абсурдната неблагодарност, която й демонстрирах, когато ми съобщи за тази невероятна възможност. Включих се към моя акаунт в сайта на списание „Look“, пръстите ми застинаха над клавиатурата и само след секунда започнах:

„Приключенията на Анджела — Хвала на Холивуд!

Ето ме и мен в Лос Анджелис. Можете ли да повярвате?! Аз съм герой на пътуванията със самолет!

Да, герой, ама криещ се в хотелската си стая с корем, пълен с два коктейла мохито и без никаква вечеря. Между нас казано, отвратителна идея! Не ви я препоръчвам! Но идват и щастливите новини! Отседнала съм в божествен хотел, пълен с божествени хора, и имам чувството, че за първи път от цяла вечност виждам отново божественото и топло слънце! Препоръчвам ви го горещо! Не ви препоръчвам обаче да си обличате бански за първи път след много дълго време — ако питате мен, крайно жестоко наказание за всички, заинтересовани или не. Но, от друга страна, доста ефективно средство за убиване на апетита.

Е, надявам се да си изкарате един прекрасен уикенд! Просто исках да ви съобщя, че подготвям един жесток проект тук, в Лос Анджелис. Сигурно сте се досетили, че не мога просто ей така да хвана първия самолет и да долетя на почивка в Холивуд — както добре знаете, всичко, което правя, е плод на моите ежедневни саможертви. Но повече за това — утре. Засега просто ще изгася осветлението, ще се опъна на гигантското си хотелско легло и ще се наспя добре, за да бъда свежа като репичка за утрешния си велик ден.

Аз да съм самодоволна? Никога!“

Натиснах бутона за изпращане, а след това наистина се претърколих в леглото. Дори само намекът за бъдещото ми интервю изведнъж го направи много реално. Грабнах дистанционното и реших да свърша малко проучвателна работа по образа на Джеймс Джейкъбс. Може и да попрекалявам малко с този подход, лишен от всякаква представа за него. Ами ако се окаже някоя разглезена дива и да откаже да разговаря с мен, щом не съм гледала нито един негов филм? Пък и няма да ми навреди да изгледам един, нали?! Извадих от хотелския минибар пакетче бонбонки „М&М“ за десет долара, а после си смесих водка и кока-кола за двайсет и три долара. Какво толкова?! Още едно питие няма толкова да ми навреди, я!

— Суперготиният и суперталантлив Джеймс Джейкъбс… — изрекох на глас по посока на отражението си в огледалото, след което се облегнах на разкошните възглавници и още по-разкошното спално бельо, на което, впрочем, се наслаждавах (малко нелегално и благодарение на Джени) всяка вечер в квартирата си в Ню Йорк. Включих на менюто за филми по желание и накрая попаднах на онзи филм с казиното, за който ми беше споменала Джени. По-добре да гледам него, че ако случайно заспя по средата на филма, тя ще може да ми го разкаже.

Обаче не заспах. Даже изобщо. Седях, вторачена неотклонно в екрана, с една ръка притиснала завивката към гърдите си, с другата — тъпчеща несметни количества шоколадови бонбонки. И така — в продължение на два часа. А после, не знам дали беше от последната водка, от факта, че Алекс не вдигаше телефона или от цялата онази плът, изложена на показ край басейна, но към края на филма установих, че съм започнала адски сериозно и адски нездравословно да си падам по Джеймс Джейкъбс.

Опирайки се на стълбовете на журналистическия интегритет, предоставяни ни любезно от всемогъщия интернет и най-вече от „Перез Хилтън“, аз бързо научих всичко, което трябваше да се знае за него — театрален колеж, университет, различни участия във всевъзможни сапунки, а после — големият пробив в Холивуд. А после идваха и хобитата му: талантлив художник, запален алпинист и — о, да! — обичал жените. Колкото повече, толкова по-добре. Търсачката „Гугъл“ буквално ме засипа със снимки на този невъзможно красив мъж във всевъзможни етапи на разсъбличане или пиянство от последните три години насам. Как се изтъркулва от някакъв нощен клуб с Линдзи, как обядва със Скарлет, как се забавлява на плажа с Парис и как дори ходи на опера с Натали. Щракнах върху една снимка на червения килим и я увеличих. Ауууу! Този тип определено знае как да изглежда в смокинг! Жестоко!

— Анджи?

Драматично силното просъскване иззад разделителната врата ме накара буквално да подскоча.

— Анджи, будна ли си?

— Да, Джени — промърморих, измъкнах се с огромно усилие от леглото си и се запътих към общата врата между нашите стаи. Когато я отворих, Джени се свлече в краката ми. — Тежка вечер, а?

— Забравила съм да си включа климатика, преди да изляза! — проплака тя. — Може ли да спя при теб? — И без да чака отговор, се затътри към леглото ми и се настани в него.

— Да — отговорих усмихнато и въздъхнах. — Само не лягай от моята страна! — Избутах облеченото й в бански тяло в другия край на леглото си, но тя нищо не усети — вече хъркаше. — Дотук с надеждите ми да се наспя хубаво — промърморих.

* * *

Имах доброто намерение да стана по-рано, за да поплувам и да се освежа преди срещата с господин Джейкъбс, обаче това беше преди Джени да реши да нахлуе в стаята ми и да превземе цялото ми легло. След като в рамките на два часа я претърколих най-малко седемнайсет пъти към нейната страна, накрая не издържах, свлякох се от леглото, настаних се на шезлонга и гледах клипове с Джеймс Джейкъбс по „Ю Тюб“, хипнотизирана от хубавото му лице. И след като най-сетне към три през нощта успях да заспя, се събудих чак в десет с възглавница, залепена за лицето ми. Само един час преди срещата ми с Джеймс Джейкъбс! Великият Джеймс Джейкъбс! Ужас!

Но можех да си позволя не повече от секунда паника. След което разтърсих здраво Джени, за да си подсигуря услугите й на стилист. Запътих се към банята, а тя се измъкна от леглото дразнещо бодра и изчезна в гардероба си. Незнайно как, но в рамките само на трийсет минути успях да се измъкна от хотела накипрена с нефритенозелената памучна рокличка на Джени, красиви кафяви кожени сандали и кафяв широк кожен колан. Плюс три впръсквания сух шампоан в корените на косата ми и разрешение да си направя грима в таксито — бях изминала дълъг път от онези времена, когато тя за нищо на света не би ми позволила да припаря на улицата без пълен грим.

— Късмет, захарче! — подвикна Джени, докато отваряше вратата на таксито и ме целуваше по бузата. — Аз ще отида да взема кола под наем, така че, когато свършиш, ми звънни. Да, да, знам! Обещавам да избера хубава, сигурна кола. Какво ще кажеш да се запознаеш с приятелката ми Дафни на вечеря?

— Чудесно! — промърморих, докато ровех в чантата си. Дали взех всичко? Всичко ли е у мен? — А що се отнася до колата, изобщо не се шегувах! Да не вземеш да ми се появиш в нещо абсурдно?! Никакъв мустанг! Между другото, какво стана снощи с Джо?

— Принуждава ме да си заработя удоволствието — нацупи се Джени. — Да не би да съм напълняла?

— Нямам време да отговарям на подобни абсурдни въпроси! — провикнах се от таксито, докато то се отлепяше от бордюра. — Ти си разкошна!

— Да не забравиш да го кажеш на Джеймс Джейкъбс! — провикна се в отговор тя, при което всички на тротоара, включително и майките им, се обърнаха, за да я погледнат. Обаче на мен не ми пукаше. Настанена по живо, по здраво на задната седалка в таксито, аз вече бях на път към срещата си с Джеймс Джейкъбс.

Без диктофона.

Божичко, наистина ще закъснея!

* * *

След фантастично професионалното начало на деня успях да се добера до „Препечената филийка“ с доста несполучливо нанесен руж, няколко мацвания спирала за мигли и около три минути преднина. Според пътеводителя, приготвен специално за мен от любезната Сиси, „Препечената филийка“ било „много характерно за Лос Анджелис местенце за обекуска, пълно с все готини типове“. От което се подразбираше, че аз изобщо не трябва да си правя илюзиите, че някога ще се причисля към същите тези готини типове. Обаче Сиси се оказа права. Крехки на вид момиченца, облечени във впити по краката дънки, ботушки „Уг“ и най-големите слънчеви очила в света, се тълпяха по масите около едно относително обикновено на вид кафене, разположено край относително обикновен на вид път. Даже по-скоро — леко разбит път. Това определено не беше бляскавият Лос Анджелис, който очаквах да видя. Поради липса на задължителната за заведението униформа и на фигура размер нула аз реших да прибягна до спасителната сламка на слънчевите очила. Така въоръжена, се запровирах между маси, на които хилавите момиченца само бутаха храната в чиниите си, без да я докоснат.

— Здравейте! Добре дошли в „Препечената филийка“! Имате ли резервация?

На вратата ме посрещна момиче с клипборд. В кафене. В неделя сутринта.

— Здравейте! Ами… хммм да. — Започнах да ровя в красивата си чанта (която, за разлика от мен, си беше напълно на мястото), за да открия листчето хартия, което натиках там, докато се качвах в таксито. — Малко подраних, но…

— Ние сме много заети! Така че, ако нямате резервация… — Момичето от вратата ме изгледа от горе до долу по не особено ласкав начин.

— О, не, имам си! Просто е на друго име — Джеймс Джейкъбс вероятно? Имам среща с Джеймс Джейкъбс. Може пък да е направена на името на „Look“, нали се сещате, списанието? — Опитах с най-чаровната си усмивка. Никаква полза.

— Разбира се, захарче. Джеймс Джейкъбс — изрече тя. А на мен никак не ми допадна подозрително дългата пауза между двете му имена. Зачаках търпеливо, докато тя оглеждаше смръщено списъка с резервациите пред себе си. А след това издигна една от перфектно оскубаните си вежди толкова високо, че тя на практика се изгуби в косата й. — О! Вие сте Анджела Кларк!

Кимнах и пак се усмихнах, като се постарах да не изглеждам като самодоволна крава. Ха-ха-ха!

— Окей! В такъв случай бихте ли ме последвали? Запазили сме ви любимата маса на Джеймс. В момента него все още го няма, но междувременно ще желаете ли да ви донеса кафе? — Страховитото момиче от вратата се беше превърнало в Прелюбезно момиче-тире-сервитьорка и аз се запитах дали пък не съм попрекалила с параноята. Може би, просто може би тя също е човек като всички останали.

— Би било страхотно! — кимнах усмихнато. — Със сметана и захар, моля! — допълних, докато сядах на любимата маса на Джеймс, която, за мое огромно облекчение, беше скрита в един ъгъл в задната част на кафенето, далече от тълпите навън.

— И захар, и сметана?! — погледна ме неодобрително Момичето от вратата.

Хей, тези какво искат от мен? Да стоя гладна като тях ли? Като ги гледам, присъстващите тук не са хапвали нищо поне от месец! Човек ще рече, че като си в заведение, ще се радват да ти сервират колкото е възможно повече неща, а то… Възмутително!

Всичко от менюто ми изглеждаше великолепно, обаче апетитът ми изведнъж се бе изпарил. Само след няколко минути щях да се запозная с Джеймс Джейкъбс. Великият Джеймс Джейкъбс! На кого му трябват палачинки с канела и нарязани банани, когато всеки момент му предстои да се запознае със сто и деветдесет сантиметров секссимвол?! Така де, ако все пак се появи. Аз бях дошла с три минути по-рано, а той вече закъсняваше със седем. Извадих новопридобитото си блекбъри и започнах да играя с него познатата на всички игра в стил „просто чакам някого“. Прегледах съобщенията си, очаквайки да видя нещо от Алекс. Той не ме беше потърсил. Сега колко е часът в Ню Йорк? Два следобед? Не би ли трябвало до това време вече да чезне по мен? Напечатах едно текстово съобщение, изтрих го, написах друго и него изтрих и накрая се спрях на идеалното необвързващо послание:

„Хей, здравей! Правя обекуска в «Препечената филийка», страхотно е! Липсваш ми! А.“

Смръщих се, фокусирала поглед в иконката за изпращане на съобщението. Ненапразно си изкарвах прехраната с писане. Все пак думите бяха моето оръдие на труда. Оръдие, което можеше и да не използвам никога повече, ако моята звезда всеки момент не се появи. Гризейки една гола филия хляб, която все по-подозрителното Момиче от вратата постави срещу мен, аз избутах още четирийсет минути, изпълнени със съчувствени погледи, не чак толкова дискретни подмятания и още три чаши кафе. И тогава телефонът ми иззвъня.

— Ало? — отговорих аз на непознатия за мен номер.

— Ало? Анджела? Тук е Блейк, асистентът на Джеймс Джейкъбс?

— О, здравейте! Аз съм в „Препечената филийка“. Да не би да съм на неправилното…

— Да, Джеймс няма да дойде? Забавиха полета му и той няма да успее? — продължи Блейк.

— Вие питате ли ме или просто ми съобщавате нещо? — изрекох значително объркана от настойчивата въпросителна интонация на този Блейк.

— Той адски съжалява и ние ще се свържем с вас по-късно с нов адрес за среща? Чао! — И затвори.

Момичето от вратата долетя веднага при мен като ястреб.

— Джеймс няма да дойде, така ли?

— Ами да, полетът му закъснял — махнах безгрижно с ръка, сякаш толкова често ми се е случвало филмови звезди да ми връзват тенекия, че вече изобщо не ми прави впечатление.

— Значи просто сметката, нали? — Въпросното листче беше вече в ръката й и отдалече си личеше как изгаря от нетърпение да запълни масата с поредната група идентично кльощави, пощипващи маруля момичета.

— Да, само сметката — кимнах.

Гадни филмови звезди! Можех поне да си хапна палачинки!