Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (7)

Седма глава

Сега, когато не бях следвана от глутници папараци, пътят до хотел „Холивуд“ ми се стори безкраен. Най-накрая се претърколихме до входа, след което аз се претърколих до фоайето, а оттам — до стаята си — пребита като куче и жадуваща за сън.

— Къде беше толкова време, мамицата ти?!

О, сън, очевидно няма скоро да се срещна с теб! Джени стоеше в средата на стаята ми в нападателна стойка с обезумели очи.

— Джени…

— Изобщо не ме „Джен“-освай, драга! — изкрещя тя и тропна силно с дребното си краче по пода. — Изостави ме в онзи клуб! Изостави ме на пода и избяга с онзи кретен! Направо не мога да повярвам!

— Не съм избягала, бях отнесена! — започнах, но не посмях да се приближа твърде, защото в ръцете на Джени се виждаха обувките й — факт, който я правеше едновременно по-бърза от мен, защото е боса, и разполагаща с адско, смъртоносно оръжие. От личен опит знам какво могат да направят едни тънки токчета! — Джени, чувствам се ужасно! Много съжалявам! Обаче Джеймс каза, че ще се оправиш, а и, честно да ти призная, никак нямаше да ти хареса да дойдеш с нас…

— Аха, Джеймс значи! — изрева тя и запокити към мен едната обувка. Избегнах я. Е, едно смъртоносно оръжие по-малко. — Е, щом Джеймс е казал, сигурна съм, че е било за добро да ме оставиш на пода на някакъв си тузарски клуб, подгизнала от алкохола на някакъв си мръсник! Направо не мога да повярвам! Прекара един ден с това копеле от киното и вече се държиш като същинска кучка!

— Хей, малко прекаляваш! А и не разполагах с никакъв избор по въпроса дали да те оставя или не! Ако не си забелязала, не може да се каже, че се изнесох оттам на собствен ход! И мисля, че просто бъркаш Джеймс с истинското копеле — Джо! Той беше човекът, който ни заля с напитките!

— Само защото онзи педал Блейк го дразнеше! — изкрещя Джени и размаха заплашително втората обувка. Не беше от най-приятните моменти да се намираш от другата страна на подобна траектория. — Впрочем и двамата се държаха изключително грубо с Джо! През цялата вечер! Гледаха го снизходително, защото за тях е прост барман, макар за всички да беше напълно очевидно, че просто ревнуват! Ако поиска, Джо би могъл да стане по-голяма звезда от Джеймс Джейкъбс!

— Мисля, че бъркаш посоките, скъпа! — промърморих, захвърлих чантата на леглото си и изхлузих собствените си обувки — обаче ги оставих в удобна близост, в случай че накрая се стигнеше до дуел. — Джо беше този, който имаше проблем с Джеймс и Блейк, и особено с Блейк! Демонстрира го още в мига, в който влязохме в колата! Даже преди това. Още този следобед говореше много странно за тях. Поканих го само заради теб!

— И си мислиш, че имам нужда от теб, за да ми уреждаш срещи от съжаление?! Искаш да кажеш, че Джо е дошъл само защото си го поканила? О, господи! Ти за коя се мислиш вече, а?!

— Джени — поклатих уморено глава, — не мога да продължавам така. Адски съм уморена, а ти се държиш нелепо. Защо просто не си легнем и да обсъдим случилото се утре, на свежи глави?

— Аз съм била нелепа, така ли? — Този път и втората обувка полетя и удари пода. — Ако искаш да знаеш, нелепата си ти! В Лос Анджелис сме само от два дена, а ти успя да ме зарежеш вече два пъти и на всичко отгоре ме остави на пода на един клуб пред десетки тузари! Ето това е нелепото! Ти си нелепата!

— Джени, съжалявам! — Наистина много, ама много ми се спеше. — Много съжалявам, че те изоставих, обаче бях уморена и леко пияна. И съжалявам, че не можах да се върна за теб, обаче ни преследваха папараци, а после бях приклещена в хотела. И съжалявам, че си мислиш, че съм те изоставила заради Джеймс — нищо подобно! Просто тук съм по работа и работата ми е да взема интервю от него! Затова ме изпратиха в Лос Анджелис, спомняш ли си? Поради което се налага да прекарвам с него известно време. Ще ми се да можех да се разхождам повече с теб, но не мога. Така стоят нещата!

— Все тая! — отсече наежено тя и постави ръце на кръста си. — Направо не мога да повярвам, че ме изостави! А онзи Блейк наистина е голям задник!

— А пък Джо си има голям проблем с Блейк! — не се предавах аз. Ураганът Джени понякога се нуждаеше просто от едно шляпване през лицето. — Но все пак те изпрати дотук, нали?

— Ако имаш предвид дали ме е влачил за ръката, след което ме е хвърлил в асансьора, за да се оправям сама — то да, изпрати ме! — нацупи се тя. — И ако питаш дали се извини за свинското си поведение, а после дали ме изпрати до хотела, то отговорът е не!

— Много съжалявам, Джен, обаче Джо наистина се държи като идиот напоследък. От друга страна, Блейк също не е от най-лесните. Много съжалявам! Трябваше… Не знам какво трябваше да направя. Но не трябваше да те изоставям.

— Виж тук си напълно права! — кимна безпомощно тя и отпусна ръце. — Много съжалявам! И аз не трябваше да ти викам така! Сигурно съм уморена. И раздразнителна.

— Аз също — кимнах, бавно прекосих стаята и се отпуснах на леглото. Джени се свлече до мен. — Но си мисля, че е крайно време да се научиш да се владееш. Смяташ ли, че Опра би направила подобна сцена?

— Да бе, ясно — махна с ръка тя, измъкна се от роклята си и се пъхна под завивките ми. Значи ми беше простила. — Обаче ти казвам, че този Блейк е пълен кретен! И Джеймс би трябвало да го изхвърли! Джо казва…

— О, не, не може ли друг път? — въздъхнах, изправих се, съблякох се и отидох да си закача роклята. — Не ми се сърди, но не ти ли е хрумвало, че Джо може би завижда на Джеймс и просто си го изкарва на Блейк?

— Все тая! — прозя се Джени. — Все още съм бясна, но умората ми е по-силна. Да поговорим за това утре. И да направим нещо забавно, искаш ли?

— Защо не?!

— Направо да! — промърмори Джени във възглавницата и без да ме пита, изгаси лампата.

— Лека нощ, Джени! — прошепнах и преди главата ми да беше докоснала възглавницата, вече бях заспала.

* * *

Алармата ми беше нагласена на девет, затова първоначално не можах да разбера кое е онова, което издава подобни звуци, когато надигнах глава, а малкият часовник на нощното ми шкафче показваше осем и двайсет.

— Изключи шибания си телефон! — промърмори Джени откъм възглавницата до мен.

— Че кой ще ме търси толкова рано? — промърморих все така тотално разбита.

— Кой може да е, освен Алекс!

Божичко, вярно! Алекс!

Претърколих се от леглото, грабнах чантата си от пода и погледнах дисплея. Беше номер от Ню Йорк, но не този на Алекс.

— Ало?

— Анджела Кларк, би ли ми обяснила, ако обичаш, какво точно става при теб? — Беше Мери! — Анджела? Там ли си? Или все още си прекалено уморена от нощта, в която заложи на карта всички ни, за да говориш с мен?

— Мери, нямам представа какво ми говориш — промърморих, енергично разтривайки очи. Уф, не си бях почистила спиралата!

— Предлагам ти да погледнеш в… където искаш — „Перез Хилтън“, Ти Ем Зед, а може и който си искаш друг уебсайт по целия свят, а после, когато ми се обадиш, гледай да имаш достатъчно добро обяснение защо не би трябвало да те изритам от списанието!

И затвори. Примигнах неразбиращо. Ама какви ми ги говори тази жена? Припълзях до лаптопа си и бързо влязох в уебсайта на Перез Хилтън. Който може и да бях, а може и да не бях добавила към иконките си за бързо набиране по време на проучванията си на (разбирай преклонението пред) Джеймс Джейкъбс.

И ето го и него. Или по-точно — ето ги и тях. Снимка на мен и Джеймс, седнали на брега на Санта Моника. Снимка на нас как похапваме в „25 градуса“. Снимка на нас как той ме изнася на рамо от „Теди“. Снимка на нас как ме вкарва в колата в шатото през уж свръхтайния заден изход. Да, оказваше се, че той беше абсолютно прав — снимките действително изглеждаха не така, както беше наистина. Особено на фона на драматичната изфабрикувана история, прикрепена към тях.

„Въздиш! Любимецът на Холивуд, британският продукт Джеймс Джейкъбс отново къса сърцата ни! Няма и седмица, откакто беше сниман да се разгорещява с някаква съмнителна жена в «Хайд», но ето че въпреки всеобщите очаквания той не се е скапал. Изглежда, че този път Джеймс наистина е влюбен! Вчера звездата от «Нощ в казиното» беше засечен на няколко романтични местенца в Ел Ей, придружаван от нова сърдечна тръпка. Един съвет от нас, Джеймс — когато си положил такива усилия да ухажваш една жена в продължение на цял ден, не е много възпитано да я вмъкваш и измъкваш от бунгалото си в Шато Мармонт в рамките само на един час! Анонимни източници от снимачната площадка на новия му филм «Великият момент», ни съобщават, че на Джеймс му трябва много повече време, за да се настрои за работа, отколкото на всички останали. Е, така поне доказва, че полага усилия да върши работата си по-добре поне в една област на своя живот! Сори, скъпа, обаче Джеймс е изцяло отдаден на «занаята» си!“

Ужас! Мамка му и хиляди дяволи! Е, поне не са включили снимката ми с халата на Джеймс. Засега. Припълзях в банята, набрах номера на списанието и зачаках да бъда свързана с Мери. Макар че изобщо нямах представа какво ще й обяснявам.

— Гледай да си заслужава! — започна без церемониални уводи тя.

— Мери, виж сега, видях снимките. — Поех си дълбоко дъх. — И единственото, което мога да ти кажа, е, че те изобщо не са това, което изглеждат! Честна дума!

— Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш?

— Това е самата истина! — въздъхнах, свалих една хавлиена кърпа от поставката на стената и увих краката си. — Няма нищо, от което да се срамувам — просто нарочно е направено да изглежда така по интернет! Не знам какво друго да ти кажа. Просто всичко е измама, тотална измама!

— И очакваш от мен да ти повярвам, така ли?

— Да — пак въздъхнах и сведох глава.

— Така — изрече Мери след доста продължителна пауза. — Вероятно ние сами сме си виновни, щом изпращаме неопитни репортери за такава важна задача. Какво си мислеше, че ще постигнеш, Анджела, когато излезе на среща с обекта ни?

— На среща ли? Аз и Джеймс на Среща?! О, стига, Мери! — опитах да се засмея. — Онова на плажа беше част от интервюто, просто Джеймс искаше да го направим там — интервюто, де! А що се отнася до нощния клуб, там с нас имаше още трима души! Мери, ще ми бъде много неприятно, ако си мислиш, че просто си измислям и че нищо не правя! Защото истината е, че интервюто върви страхотно! Честна дума!

— Ако си мислиш, че като добавяш „честна дума“ в края на всяко изречение, ще ми попречиш да те изтегля автоматично от работата по това интервю, много се лъжеш! Знай, че единствената причина, поради която вече не си на обратния самолет за дома, е, че получихме имейл от екипа на Джеймс, в който потвърждават, че няма да дадат интервюто на никого другиго от нашето списание!

— Така ли? — възкликнах искрено изненадана аз. Кога е успял да го направи? И защо изобщо го е направил?

— Поради което вече разбираш защо всички в офиса вече са убедени, че ти… хммм… вършиш нещо повече, освен само да го интервюираш — добави Мери абсолютно безстрастно. Очевидно изобщо не ми беше повярвала. — Анджела, не знам какво точно става там, но искам да ти кажа само едно: бъди много внимателна! Това твое поведение изобщо не ти печели точки при нас!

— Честна… Мери! — възкликнах, неспособна да повярвам, че всичко това изобщо се случва. На мен! — Гарантирам ти, че ще ви предоставя най-доброто интервю, което някога сте имали! Обещавам ти! И между мен и Джеймс няма абсолютно нищо! Познаваш ме — аз никога…

— Окей. Просто не ме предавай, Анджела! — извиси предупредително глас редакторката ми, след което най-безцеремонно затвори.

Чудничко! Няма що! Оборих вече пулсиращата си глава върху хладната стъклена плоскост на душ-кабината и притворих очи. А аз се тревожех, че ще ме уволнят, защото съм притеснила Джеймс! Вместо това сега всички в редакцията на „Look“ си мислеха, че съм го свалила, поради което те искаха моето уволнение! Какво се очаква от мен да правя сега? Но преди да успея да взема каквото и да било решение, телефонът ми отново иззвъня. Моля те, Господи, дано Мери не е размислила…

— Ало?

— Доста интересни снимчици виждам по нета тази сутрин! — изрече Алекс в ухото ми.

— Ами да, само че са… — Това определено не беше най-доброто начало на този ден. Все още не бях решила как да се измъкна от ситуацията с „онези две думички“, а какво остава — да измисля как да му обясня пък това. Затова избрах подхода на твърдението: — Абсолютна глупост!

— О, това не мога да знам — изрече той. Не бих казала, че се заливаше от смях.

— Алекс, много добре знаеш, че подобни снимки никога не са това, което изглеждат! Просто всичко е част от интервюто, това е! Но пък в реалния си смисъл от него не става добра новина, а е много възможно днес просто да не е имало нищо друго, за което да пишат!

— Може и така да е — изрече той абсолютно безчувствено. Беше ужасно — можеше поне да прояви благоприличието да ми се развика, да ме нарече нещо си или други такива!

— Честно ти казвам, това е пълен абсурд! Току-що говорих с редакцията на списанието и стана въпрос, че може би ще ги съдим! — Е, не беше съвсем така, но какво друго да кажа?! — Цялата тази работа е пълен абсурд! Когато бяхме в клуба, Джеймс беше въвлечен в бой с приятеля на Джени, Джо, поради което се наложи да избягаме! А после Джо разля върху роклята ми водка, та на Джеймс му се наложи да даде роклята ми на химическо чистене! И точно това ставаше, когато снощи ти се обадих! Именно това се опитвах да ти разкажа!

— Имаш предвид телефонното обаждане в четири сутринта?

— Съвсем същото — изрекох бавно. — Вечерта ми беше ужасна и просто ми се искаше да поговоря с теб, за да се успокоя. Съжалявам!

Никакъв отговор.

— Как мина изпълнението ви на живо?

— Добре. — Все същият безстрастен и равен глас. — Е, какви са ти плановете за днес? Да ти купят годежен пръстен ли? Или може би една бърза сватбичка във Вегас?

— Алекс, между мен и Джеймс няма абсолютно нищо! Знам как изглеждат отстрани тези глупави снимки, но… всъщност няма нищо такова! Единственото, което съм направила, откакто пристигнах тук, е да се проваля триумфално като репортер, да се скарам с Джени и да се опитвам да се свържа с теб! И на всичко отгоре съм само на косъм от уволнение! — Усетих, че когато изрекох това на глас, започна да ми прилошава.

— Само едно нещо във връзка с интервюирането — сигурен съм, че не е необходимо да ходиш в хотелската стая на своя обект в един през нощта, за да го интервюираш — отбеляза безжизнено Алекс. — Лично аз винаги съм успявал да остана с вдигнати гащи, когато са вземали интервюта от мен.

— Така ли? Сигурно защото нямаш голям опит в държането на гащите си на задника! — Думите се изстреляха от устата ми, преди да успея да помисля. Да, такива са рисковете на прибързаните приказки.

— Браво! Значи целият интернет е залят с твои снимки как се правиш на курва из Лос Анджелис с някакъв шибан актьор, с когото току-що си се запознала, и на всичко отгоре имаш наглостта да повдигаш въпроса за моето минало?! — Е, сега определено бях успяла да привлека вниманието му и да породя някакви емоции. Мамка му! — Тук ли е мястото, където аз отварям уста, за да кажа, че в началото на връзката ни ти излизаше и с друг мъж, при това зад гърба ми?

— Не, тук е мястото, където ти трябва да се успокоиш и да си дадеш сметка, че цялата тази работа е адски глупава и че аз никога не бих ти изневерила, и че понякога, просто понякога клюкарските уебсайтове обичат да публикуват пълни лъжи! — Как смее да се намира на другия край на страната за нашето първо жестоко скарване! Имах чувството, че буквално го чувам как мисли, макар че все така продължаваше да мълчи. — Виж какво, Алекс, единственото, за което те моля, е да повярваш на мен, а не на интернет! Не би трябвало да е много трудно, нали? — изрекох отчаяно. Чувствах се адски нещастна. В миналото подобен тип разговори никога не бяха минавали добре за мен. Освен това не е като да не ми беше минало през ума да прекрача границите на професионализма с Джеймс — настройка, която надали спомагаше за придаване на необходимата достоверност на думите ми.

— Съжалявам, но всичко това изглежда ужасно странно — изрече накрая Алекс. — И просто не знам какво да кажа.

— Аз също съжалявам! Не исках да ти казвам всички онези неща! — подсмръкнах аз. — Просто съм станала параноична, защото откакто пристигнах тук, с теб не сме разговаряли нормално, а после и всичките тези снимки и глупости, и Мери тази сутрин ме събуди вбесена, и ти сега се държиш така…

— Анджела, задръж малко! — прекъсна ме Алекс. — Много съжалявам, но не мога да разговарям за подобни неща по телефона. Накрая ще се окаже, че сме си говорили само глупости. И после още повече глупости.

— Какво искаш да ми кажеш? Че няма да си говорим, докато не се върна ли?

— Връщаш се в неделя!

— Ама днес е вторник… — Прехапах устни. — Не може ли да ти се обадя по-късно?

Той издиша дълбоко и отсече:

— Съжалявам, но… нека аз те потърся, когато реша. Става ли? Чао!

Погледнах към телефона си, просто за да проверя, че не съм се излъгала — да, той наистина беше затворил. Наистина чудесно начало на един чудесен ден! По-добре вчера да се бях оставила на Джеймс да ме чука до безсъзнание, щом така и така пак попаднах в такава ситуация! Шибана глупава шибана съвест!

— Анджела, има те по интернет! — изпищя Джени откъм спалнята. — Станала си прочута!

Чудничко, просто чудничко!

* * *

С Джени ми трябваше доста повече време, за да я убедя да не пипа лаптопа ми и да не изпраща подробностите около моята персона право на „Перез Хилтън“. Тя си беше втълпила, че аз непременно трябва да се възползвам в максимална степен от новооткритата си слава или най-малкото — да се запиша за някое риалити шоу и да уредя и за двете ни някакви подаръци. Аз, от друга страна, имах непреодолимото желание да се върна в леглото и да заспя, и да спя дотогава, докато хората по света престанат да четат клюкарските уебсайтове или интернет се счупи — което се случи първо. Обаче не можех да го направя. Трябваше да пускам материал за блога си, а утре — ако предположим, че Джеймс продължава да държи на мен — да извлека задника си от хотела и да продължа работата по интервюто. Може и да беше изпратил имейл до списанието, но все още не ми отговаряше по телефона. След като дадох тържествена клетва, че ще отида с нея на обекуска, успях да изпратя в другата стая леко раздразнената Джени, за да мога най-сетне да седна пред лаптопа си.

„Приключенията на Анджела — Долината на скърбите

Хмммм. Очевидно моето холивудско приключение не минава точно според плана. След като вече четете това, предполагам, че сте успели да се запознаете с тазсутрешните клюкарски уебсайтове и всички техни страници с прекрасни, направо великолепни снимки, които се съдържат там. Но за съжаление се оказва, че има и страници с не чак толкова приятни неща, а голяма част от тези страници се правят точно тук, в Лос Анджелис.

Вярно е, че преди да дойда тук, бях наясно с всичко това, защото кой не е пилял минути/часове/цели работни дни в четене на «Перез Хилтън»?! Хайде, стига, не ми казвайте, че на света има човек, на когото да не му се ще да надзърне в личните снимки от мобилния телефон на някоя звездичка от «Дисни»! Ала онова, което до този момент не знаех (въпреки всички доказателства в полза на противното), е, че някои от нещата в тези уебсайтове не само че не са напълно достоверни, но и често са толкова добре запознати с истината, колкото съм и аз с Брад Пит! Което ще рече — далече от нея! По дяволите!

Сигурно мнозина от вас си мислят, че е много забавно да си по тези уебсайтове, да бъдеш заснет как се мотаеш с разни звезди из тузарски холивудски нощни клубове, но истината е, че точно както и във въпросните уебсайтове нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Да се надяваме, че холивудският край на историята все още не е напълно невъзможен за мен… И все така чакам вашите препоръки за местата в Ел Ей, които трябва да посетя! Очаквам имейлите ви на адрес: нечактакаваглупачкачестнадума@thelook.com.“

След като изпратих блога по имейла на Мери, молейки се за нейната пощада на всички познати богове, в това число дори на джина от лампата на Аладин, аз се заех да огледам внимателно моя гардероб и този на Джени в търсене на нещо в стил „наистина не съм направила нищо с Джеймс Джейкъбс“. Ала постепенно ми се изясни, че всичко, с което разполагахме, беше все едно излязло от замъка на „Плейбой“.

Абе кой нормален човек ще повярва, че спя с истинска филмова звезда?! Точно аз ли?! Това съм аз бе, хора, аз! Същата онази, дето така и не се научи да си подбира бельото поне в един и същи цвят, същата онази, която не е в състояние да си сложи спирала на миглите, без да си бръкне в окото, същата онази, която изглежда като кифла във всичко останало, с изключение на едни дънки. Същата онази, добре познатата ви Анджела Кларк! Леко безполезно създание, което на двайсет и седем години все още не може да смени дори една електрическа крушка, а не изкусителка на филмови звезди, не страстна валкирия!

С тези безрадостни мисли аз се напъхах в дънките си (не онези, с които не приличам на кифла), а отгоре сложих един суичър на райета. И дръпнах ципа догоре. Всеки разюздан сантиметър от тялото ми вече беше скрит. Още от стаята си започнах да се потя като прасе, но важното бе, че всичко похотливо по мен беше покрито!

* * *

— Значи да разбирам, че „Бевърли Център“ не ти е харесал — изрече делово Джени, докато наместваше очилата си, след което се изстреля като стрела от паркинга на хотела. — Да разбирам също така, че цял ден ще си скубеш косите за онези снимки. Права ли съм?

— Долу-горе — съгласих се мрачно с нея. Все още се чувствах в безтегловно състояние след разговора си с Алекс — дотолкова, че дори нямах сили да се уплаша от безразсъдното шофиране на приятелката ми.

— В такъв случай какво можем да сторим за теб, за да те извадим от дупката, в която си затънала?

— Мммммм — отговорих многословно, прокарвайки пръст по ръба на таблото пред мен. Хубавото на кабриолета поне беше това, че сега нямаше нужда да се притеснявам дали имам прическа или не — дори и да бях направила нещо за косата си, пак щях да приличам на чума. Което не бях направила, разбира се. И, о, чудо на чудесата, слънцето се беше скрило зад няколко облака! С малко повечко късмет може да завали и дъжд!

— Ммм… да! — констатира Джени. — Очевидно работата няма да бъде никак лесна! — Скочи на газта и продължи нехайно: — Слушай, ако някой ти каже „Лос Анджелис“, кое е първото, което ти идва наум?

— Какво?!

— За какво би се сетила? Какво е онова, с което лично за себе си свързваш Холивуд? — поясни тя.

Папараци. Руси коси. Силиконови гърди.

— Слънце?

— Нещо друго? — настоя тя и ме погледна за миг.

Това, че се чувствам изцяло не на мястото си. И че Алекс ми липсва. И че се притеснявам за Джеймс.

— Филми?

— Кои филми?

— Джени! — Наистина, ама наистина ми се щеше да можех да се върна в хотела и да се скрия в леглото си. — Какво точно имаш предвид?

— Захарче, просто се опитвам да те разсея, нищо повече! А за онова — да знаеш, че до утре ще бъде напълно забравено! Когато животът ти подхвърли топка, просто я хвани и побягай с нея до следващата база! — отбеляза с бейзболна метафоричност приятелката ми, докато паркираше бавно пред верига магазини. Бляскави, тузарски, красиво изглеждащи магазини. — Или върви с нея на пазар! — добави тържествено.

— Къде се намираме? — запримигвах аз и започнах да се озъртам наляво-надясно. Всичко беше толкова красиво! И толкова бяло! И толкова голямо! — Какво по-точно правим, ако смея да попитам?

— Каним се да пропилеем неприлично голямо количество пари! — ухили се Джени.

Щом колата беше предадена по живо, по здраво в сигурните ръце на момчето, което отговаряше за паркирането (нещо, с което никога няма да свикна), Джени ме задърпа напред по широката слънчева улица и покрай нас започнаха да се редят дизайнерски след дизайнерски магазин.

— Никога досега не съм искала толкова много да бъда проститутка! — изписках тихичко и сграбчих ръката на Джени. — Божичко, виждаш ли тази чанта?!

— Да, знам — здравей, Хубава жена! — кимна разбиращо Джени и стисна ръката ми в отговор. — Даже и аз бих спала с Ричард Гиър заради тази рокля, нищо, че вече е малко старичък!

— Боже, значи това бил той, „Родео Драйв“! — дивях се като малко дете аз. — И защо, за бога, вчера ме заведе в онзи скапан мол?

— Защото тук не можем да си позволим абсолютно нищо! — отсече тя и ме дръпна от витрината на магазина на Луи Вюитон, сдобила се с изобилие от петна от моите пръсти. — Но реших, че ще ти се отрази добре да се поразсееш малко.

— Не можем да си позволим нищо ли? — изписках и едва устоях на изкушението да не вляза в най-близкия магазин и да си купя гигантска шапка. И ръкавици. — Сериозно?

— Анджи, когато в Ню Йорк решим да пазаруваме, къде ходим обикновено? — погледна ме приятелката ми.

— В „Блумингдейлс“? В „Бергдорфс“? — Не бях в състояние да отлепя поглед от всички красиви неща по витрините около мен. Неща, които бях виждала само по списанията, включително и в „Look“, но които сега бяха точно пред мен, под носа ми! В магазин! Готови за купуване!

— Нямам предвид там, където ходим само да пробваме неща, но където никога не купуваме нищо, освен ако няма разпродажба! — подчерта Джени. — А там, където наистина пазаруваме!

— Хммм. „Сенчъри 21“ и „Файлин“ — бях принудена да призная аз. — А когато теб те няма наблизо, за да ме спреш, и в „Гап“.

— Именно! А вчера аз изсмуках докрай кредитната си карта в „Бевърли Център“, така че тук наистина не можем да си позволим нищо! — С тези финални слова Джени измъкна от чантата си гланца за устни, добави един напълно излишен пласт към вече достатъчно обилното количество, а после постави един крайно необходим пласт върху моите бледи и изсъхнали устни. — Обаче няма нужда някой да знае това, нали? Нищо на този свят не може да се сравни с усещането да пробваш неща за хиляди долари! Това е най-доброто средство за поне временно забравяне на проблемите! Хайде!

* * *

Ако единственият ми проблем с Лос Анджелис беше фактът, че той не е толкова бляскав и величествен, колкото го мислех, булевард „Родео Драйв“ би разрешил всичките ми проблеми. От импозантните мраморни фасади на магазините, палмите, изпъстрили снежнобелия тротоар, та чак до портиерите с каменни физиономии, които охраняваха подстъпите към всеки дизайнерски магазин, това беше всичко, което бях очаквала от Ел Ей.

Да, момичетата с ботушите „Уг“ все още бяха навсякъде, но тук бяха сведени до една съвсем различна порода жени на Лос Анджелис. Не бях в състояние да отлепя очи от тях. Те бяха миниатюрни вейчици, точно като платинените блондинки в „Препечената филийка“ и „Бръшляна“, ала някак си изглеждаха далеч по-бляскави, далеч по-скъпи и ми беше адски трудно да определя на колко години беше коя и да е от тях. Дори и да искаше човек, не можеше да види етикетите на покупките, които носеха — освен ако не проследиш къде се връща асистент-продавачът, който им е отнесъл чантите до колите. Едно беше сигурно — те бяха бъкани с пари. Една от тях изскочи право пред нас, загледана някъде другаде, и определено ме стресна. Закова се на място и ни изгледа така, както аз понякога гледам кученцата от витрината на магазина за домашни любимци близо до „Блумингдейлс“ — сякаш бяхме сладки, но тя нямаше желание да се доближава до нас, за да не би да й се изпишкаме върху дрехите. Или нещо по-лошо.

— Е, какво искаш да пробваме първо? — обърна се към мен Джени в блажено неведение за отношението на момичето към нея. — „Диор“? „Долче и Габана“?

— Не, ето там! — възкликнах и посочих към другата страна на булеварда към една разкошна витрина, пълна с роклички като на балерини във всевъзможни нежни цветове. — „Миу Миу“ е моята мечта!

* * *

След втората чаша шампанско в магазина вече бях повече от готова да се съглася, че в крайна сметка и Холивуд си има своите достойнства. Джени беше облечена от главата до петите във висша мода — божествена бронзова бухнала поличка, която трептеше на тънкото й кръстче, и дванайсетсантиметрови платформи, които я караха да пристъпва като в паници.

— Как ги усещате? — Ненормално привлекателният продавач прихвана нежно крака ми в ръката си и закопча сребристата каишка на изящните сандали с пайети, които пробвах.

— Прекрасни са! — измърках. Но вътрешно се ужасявах да се изправя на тези тъй тънички токчета. Запитах се кога най-сетне ще започна да се чувствам повече като Кайли и по-малко като Лили Савидж, когато пробвам типично женски неща.

— Знаете ли, мисля, че точно днес разполагаме с една от чантите, които си вървят с тях! В склада е! — прошепна ми продавачът. — Непременно трябва да проверим дали наистина си върви с обувките!

— Съгласна съм — кимнах, втренчена в краката си. Как е възможно нормална жена да обуе ботуши, когато живее в Лос Анджелис?! Та били те и „Уг“! Да, в Ню Йорк вали сняг, студено е и там просто не можеш без божествената закрила на ботушите, обаче тук?! Тук можеш целогодишно да си вървиш само по тези магически творения на „Миу Миу“! Впрочем дори няма нужда да вървиш — това беше перфектното място за носене на обувки за лимузини. Може би точно затова всички непрекъснато се придвижваха с коли.

Извадих блекбърито си, за да запълня времето, докато новият ми най-добър приятел — продавачът на обувки, издирваше чантата в склада. Този мобилен телефон-компютър беше все още новост за мен. Като че ли мобилният ми телефон не ми влече достатъчно неприятности с факта, че могат да ме намират навсякъде и при всякакви обстоятелства, та сега и да бъда длъжна да отговарям редовно и на имейли! Ужас! Под „навсякъде и всякакви обстоятелства“ разбирайте пияна. Но преди да бях успяла да върна обратно блекбърито в моята (изключително раздразнена, че е обкръжена от толкова много по-млади красавици) чанта, то започна да бръмчи в ръката ми.

— Ало? — отговорих автоматично, без да поглеждам дисплея.

— Анджела, обажда се Джеймс.

Ужас, Джеймс! За последните петнайсет минути бях дотолкова омаяна от красотите наоколо, че бях забравила за всичките си проблеми.

— Анджела, там ли си още?

— Да. — Започнах да махам енергично по посока на Джени. Не можех да се справя с всичко това сама. Дори и в сандали за осемстотин долара. Всъщност особено в сандали за осемстотин долара!

— Исках само да ти кажа, че много съжалявам за снимките. В момента Блейк прави всичко възможно да ги накара да ги свалят от уебсайта. — Звучеше искрено притеснен за мен. Но пък нали е актьор — може да си звучи така, както иска! — Ти добре ли си? Обадихме се в твоето списание — всичко ще бъде наред!

— Ами свари ме леко неподготвена, но… — И преди да успея да довърша изречението си, Джени грабна телефона от ръката ми и взе на бегом разстоянието до другия край на магазина.

— Джеймс? Джени е! — чух я да казва, преди да изчезне от обхвата на моя слух. Започнах да разкопчавам каишките на сандалите, които бяха на краката ми, но очевидно бяха изработени от елфи, защото дебелите ми (от горещината в Лос Анджелис) непохватни пръсти изобщо не можеха да се справят с тях.

— Ами, не знам, никак не е наред — дочух отново гласа на приятелката си, която пак се появи от дъното на магазина. — Но сега се опитвам да я поразсея мъничко. Пазаруваме!

— Джени! — просъсках й аз. — Върни ми шибания телефон!

— Ние сме в „Миу Миу“! — рече тя в телефона, намигна ми и вдигна ръка, за да ме спре. — Да, мисля, че ще бъде много щастлива. Окей, сега ще те свържа с един човек!

И докато успея да се измъкна от прекалено скъпите за мен обувки, моето блекбъри вече беше в ръката на прекрасния ми продавач, който тъкмо се беше върнал и държеше в ръка нещо дълго и обезоръжаващо блестящо.

— Но, разбира се, господин Джейкъбс! — изрече мазно той, затвори и ми върна телефона. И красивото блестящо нещо. Почувствах се като котенце, на което са връчили топче за пинг-понг. Блекбъри или блестяща чанта. Блекбъри или блестяща чанта.

— За какво беше всичко това? — попитах Джени, ала без да свалям очи от чантата. Беше дълга и елегантна, и заоблена, подобно на моливника, който ми подариха, когато станах на осем години. Но за разлика от моливника, който ми подариха, когато станах на осем години, това нещо тук имаше етикетче за петстотин долара, скрито дискретно в красивите гънки на чантата, зад блестящите златни, проблясващи във всички цветове на дъгата камъчета. О, и малка кожена каишка, която да плъзвам на китката си, така че никога, ама никога да не я изгубя. Дори и в съня си. — Джени?

— Да ти кажа, няма да е зле да се оставиш да те снимат и с други известни личности! — отбеляза тържествено тя и ме прегърна. — Джеймс иска да плати обувките ти. Всъщност нашите обувки! Но ако той каже, и двата чифта ще бъдат за теб! Поръча да ги запишат на неговата сметка и ми предаде да ти кажа, че утре ще се видите както ви е уговорката.

— Ти майтап ли си правиш с мен? — извиках стреснато, загледана в гърба на продавача, който тъкмо отнасяше чантата и обувките към касата, а после започна да си шепне нещо с колегите си. — Той не може да прави такова нещо! Ние не можем да му позволим да прави подобно нещо!

След тези думи се нацупих, защото веднага си представих как ли ще реагира Мери, когато разбере, че съм приела обувки и чанта от Джеймс. И точно до момента, в който продавачът замени празната ми чаша от шампанско с две огромни, завързани с ярки панделки кутии, аз наистина си мислех, че трябва да откажа подаръците. Нещо такова.

— О, Анджи, Анджи, Анджи! — разроши щастливо косата ми Джени широко ухилена. — И той може, и ние можем! Боже, колко е хубаво! А сега накъде?

* * *

Дарбата на Джени за пазаруване можеше да се равнява единствено на дарбата й за ядене. Така, след като напазарувахме в бутика на „Миу Миу“, след като пробвахме какви ли не неща в магазините на „Долче и Габана“, „Кавали“ и „Гучи“, тя най-накрая се предаде. А лично аз отчетох, че дори „Ла Перла“ няма да ми достави щастието, което очаквах от неземното им бельо на празен стомах.

— „Тифани“ не би трябвало да бъдат част от търговски център — отбелязах, докато разрязвах вездесъщия лист маруля в чинията си. — Няма значение колко луксозен е този търговски център! Просто не е правилно!

— Да бе, голяма работа! — махна с ръка Джени, облегна се назад, затвори очи и се усмихна на искрящото слънце. — Хапвай си рачешките кексчета и престани да дъвчеш Лос Анджелис!

— Добре де, ще оставя този град на мира, ако ми разкажеш какво си правила, когато си била преди тук! — реших да заложа аз. — Искам да чуя всичко за танцувалната ти афера! И как изобщо тези „Пусикет долс“ са си позволили да те изпуснат!

— Стига! — отсече Джени, все така зареяла поглед в далечината. — Това колибри ли е?

— Да, колибри е, макар че може би ще се окаже най-приятното нещо, което съм зърнала тук — отвърнах, докато наблюдавах миниатюрната птица как се стрелва над масата ни и започва елегантно да кръжи над огромния букет с цветя до нас. — Обаче не си мисли, че с това ще ме разсееш! Хайде кажи, наистина ли танцува тогава?

— Да.

— Прави ли стриптийз?

— Не беше стриптийз — беше бурлеска.

— Добре де, ама ти съблича ли се?

Тя въздъхна, най-сетне благоволи да погледне към мен и отговори:

— В номера ми нямаше никакво събличане.

— Тогава защо си се върнала толкова скорострелно в Ню Йорк? — попитах, докато разбърквах диетичната си кола със сламката. — Защо, щом като двете с Дафни сте били толкова възхитителни? Да не би танцуването да е довело до други неща?

— Може би — засмя се тихо приятелката ми. — Поне за Дафни доведе до други неща. Други неща, свързани с мъжете, които идваха да ни гледат как танцуваме. Други неща за пари.

— Дафни го е правила за пари? — възкликнах аз. И ако се вярва на хората от съседната маса, които изпуснаха звучно приборите си, направих го твърде високо. — Дафни е била проститутка? — добавих тихо.

— Не мисля, че тя би го определила точно по този начин — отбеляза дипломатично Джени. — Може би по-скоро момиче на повикване. Навремето го смяташе за доста бляскаво занимание.

— А ти не, така ли? — продължих да разпитвам. — Искам да кажа, не си го мислела за бляскаво, така ли? Сигурна съм, че е било точно така! Нали?

— Можеш да ми вярваш, но в тези момчета нямаше нищо бляскаво — отвърна многозначително тя.

— Значи не си го направила, нали? — И дузина колибри да се бяха появили в този момент, всички до едно изпълняващи синхронен танц, не биха могли да ми привлекат вниманието.

— Разбира се, че не съм го направила! — отсече Джени. — Но все пак си беше изкусително. Изведнъж Дафни се оказа с много пари, престана да ходи на прослушвания, започна да пропуска представленията ни. Накрая окончателно спря да танцува, а аз се чувствах странно да танцувам сама. Особено след като Дафни беше започнала да се сдобива с конкретна репутация. Сигурно щеше да ми бъде много по-лесно и аз да бях тръгнала по същия път, но някак си не можах да го направя.

— Затова се върна в Ню Йорк? — Не бях привикнала да гледам приятелката си как се гърчи. И гледката изобщо не се оказа толкова забавна, колкото си мислех, че ще бъде.

— Да, наистина се върнах в Ню Йорк — отвърна, вдигна очи и ми се усмихна ведро. — И добре че съм го направила, иначе лошо ти се пишеше!

— Но тя вече не се занимава с това, нали? — не можах да не попитам аз, макар да виждах ясно, че Джени всячески се опитва да смени темата. — Вече не… сещаш се…

— Анджи, честно да ти кажа, плашиш ме, че на твоята възраст все още се срамуваш да изречеш тези думи! Добре де, вече не го прави! Напусна, след като… приблизително, след като аз напуснах. Започна да ходи с някакъв богат старец и вече нямаше нужда от дребни. А сега вече печели доста добре като стилист, така че… — Не довърши.

— Липсва ли ти животът тук? — попитах, макар да не исках. Та тя беше моята Джени, моята страхотна Джени от великия Ню Йорк, а не частна танцьорка на Дафни от Лос Анджелис!

— Сега вече е различно. Това беше преди много време. Вече отдавна не съм на двайсет и две и всичко е много различно. — Погледна ме усмихнато. — Все пак е хубаво отново да усетя това ярко слънце! Но иначе като че ли не искам от града същото, което исках, когато преди бях тук. Обаче не знам какво точно искам!

— Е, ще го измислиш — кимнах, наблюдавайки я как се преструва, че не й пука. — Винаги измисляш нещо!

— Да, бе! — кимна Джени и измъкна яркожълтите си обувки от „Миу Миу“. Бяха красиви. — Винаги се сещам, нали?

— Направо не мога да повярвам, че си водила толкова бурен живот! — възкликнах. Да, Джени никога нямаше да престане да ме удивлява. Не познавах друг човек като нея. Независимо колко време прекарвахме заедно и независимо колко дълго говорехме, тя винаги успяваше да ме изненада с нещо, всеки божи ден. Някой ден — просто с пакетче шоколадови бонбонки с фъстъчено масло, други път — с факта, че някога е била танцьорка в бурлеска, докато приятелката й е била проститутка от най-висока класа. — Чудя се само как успяваш да стоиш всеки ден зад онова бюро на рецепцията, без да откачиш?!

— Ами, не знам — промърмори тя, измъкна две къдрици от опашката си и започна да ги оглежда за нацъфтели краища. — Сигурно защото за известно време си имах Джеф, за да ми помага да не мисля за работата си. Но иначе… не знам.

В продължение на следващите няколко минути се хранихме в пълна тишина — Джени, концентрирана върху салатата си, моя милост — болезнено усещаща продължаващото и до този момент възмущение на сервитьора, когото имах нещастието да попитам дали рачешките кексчета не вървят с пържени картофки. Не вървели.

Първа се обади Джени.

— Какво смяташ да правиш с Джеймс? — попита.

— Какво имаш предвид? — отложих отговора си аз, защото не го знаех.

— Просто на мен ми се струва, че щом гаджето ти вече си мисли, че спиш с някакъв суперготин тип, който е хлътнал до уши по теб, нищо не ти пречи и да спиш — отбеляза логично тя.

— Той изобщо не е хлътнал по мен! — отвърнах инатливо, но вътрешно не успях да сдържа усмивката си при мисълта, че може и да е хлътнал. — Само защото накара няколко магазина да ни дадат безплатно стока не означава нищо, Джени! За него това не е нищо! Все едно ти да позволиш на някой твой приятел да се нанесе безплатно в хотелска стая. Просто един от бонусите на работата.

— Честно да ти кажа, бих могла лесно да свикна с подобни бонуси — отбеляза тя и ухилено вдигна повторно новите си обувки. — Окей, съвсем сериозно! От онова, което видях снощи, съм повече от сигурна, че той те харесва!

— Не, не ме харесва! А дори и да ме харесва, което не е вярно… — не довърших, заета с ровене в чантата си. Майната им на режийните разходи — това тук отива в служебната кредитна карта! — … това мен изобщо не ме касае!

— Но щеше, ако нямаше гадже! — изтъкна Джени и си открадна парче рачешко кексче от чинията ми.

Обмислих следващото си изречение много внимателно, защото бях сигурна, че тя ще се залови за всяка моя дума.

— Ако нямах гадже и ако не бях на работа, и ако той не беше толкова известен актьор — може би — отсякох.

— О, Господи! Ама ти също си хлътнала по него! — плесна щастливо с ръце Джени. — Знаех си! Още снощи бях сигурна! Анджи, колко пъти човек получава подобен шанс, а? Колко пъти човек изобщо получава подобен шанс?!

— Няма значение — погледнах надолу и се изчервих от глава до пети. — И няма значение също така колко готин е той и колко ме харесва. Това е просто работа! Дори и в момента да не изглежда така, това пак си остава просто работа!

— Май вече забрави онази част с гаджето — отбеляза Джени и ме погледна изпитателно. — А аз бях си помислила, че Алекс е напълно достатъчен като причина. Интересно!

— Няма нищо интересно! — поправих я аз. — Това просто се подразбира.

— Значи нещата при вас са добре? И той не е побеснял заради снимките?

Знаех, че няма никакъв смисъл да крия разни неща от Джени. Защото после, когато наистина имах нужда от помощ, това скриване щеше да ми се върне много солено. А нуждата от помощ беше почти постоянно състояние при мен.

— Всъщност той не беше особено очарован от тях — признах. — Но иначе всичко ще се нареди.

— Аха, и аз така си помислих! — кимна Джени. — Той е абсолютен ревнивец!

— Не е ревнивец! Или е? — изгледах я аз. — Какво те кара да мислиш така?

— Стига, Анджи! — Тя изтри ръцете си в салфетка, а после стегна опашката си. — Алекс е типичният собственически тип мъж. Не получаваш любовните песни или уж случайните появи в три през нощта само защото „искал да те види“ току-така! Той държи да се увери, че неговото си е негово. Поради което просто не мога да си го представя да бъде спокоен при мисълта, че ти се разхождаш из Холивуд с някакъв прочут и адски готин актьор, докато целият свят ви гледа! Права ли съм?

— Просто казах, че той не беше особено очарован от снимките — промърморих и подадох кредитната си карта на сервитьора, без изобщо да поглеждам сметката. — Но иначе всичко ще се нареди, нали?

— Той е твой приятел, не мой, така че не бих могла да знам — отсече тя и ми подаде гланца си за устни. Тази жена наистина е станала голям педант спрямо външния си вид! — Ти какво мислиш?

— Мисля, че вече е крайно време да престанем да говорим за мъже, да отидем да си приберем колата, а след това да отскочим да поплуваме! — отсякох и поех кредитната си карта и разписката от сервитьора. — И ако намерим някакъв спа център или нещо подобно, можем да си направим масаж! В крайна сметка това все пак си е твоята ваканция, а до утре в единайсет аз нямам никаква работа!

— Не мога да не ти призная, Анджи — изрече ухилено Джени, изправи се и започна да събира чантите с покупките ни, — че винаги съм харесвала начина, по който мислиш!