Линдзи Келк
Аз обичам Холивуд (4)

Четвърта глава

— Не мога да повярвам, че този кретен не се е появил на срещата! — възкликна възмутено Джени, когато поехме по Западна трета улица в абсурдния червен мустанг кабриолет, който изрично й бях казала да не наема, но който тайничко много харесах. Но онова, което, каквото и да правя, просто не можех да харесам, беше шофирането на Джени. Беше избрала точно този момент да ми признае, че не била сядала зад волана от последното й пребиваване в Лос Анджелис (преди цяла вечност). И това определено й личеше. Сякаш трафикът в този луд град не беше достатъчно натоварен!

— Обадих се на Мери и доколкото разбирам, не е чак такъв проблем — отвърнах, стиснала здраво колана пред себе си. — Очевидно графиците на звездите са много „гъвкави“, както се изрази тя. Все в някакъв момент ще се видим.

— Направо не мога да повярвам, че Джеймс Джейкъбс се държи толкова непрофесионално! Направо съм съкрушена! — отсече Джени, направи рязък завой и мина директно на червено. Независимо че поне хиляда пъти ми повтори как нямало никакъв проблем да минаваш на червено, аз пак си затворих очите. — Мисля, че имаш нужда от малко шопинг терапия, скъпа! — допълни тя. — А аз съм доктор Лаура на шопинг терапията! Затова смятам да те заведа в най-добрите магазини на Лос Анджелис!

— Сигурна съм, че си е имал причини да не се появи, но щом предлагаш терапия… — не довърших, представяйки си как превземам „Родео Драйв“ в стил „Хубавата жена“, натоварена до уши с чанти и кутии. — Хайде да пазаруваме!

— Окей, ето ни и нас! — обяви тя и се вмъкна в някакъв подземен паркинг.

— Ама нали току-що станахме от кафенето! — озърнах се озадачено. Не сме били в колата повече от две минути.

— Е, и?

— Къде сме тогава? — Вдигнах слънчевите си очила, за да разгледам обстановката. Редица след дълга редица коли. Добре де, все пак е неделя, хората защо не са по църквите? — Нямаше ли да стане по-бързо, ако бяхме дошли пеша?

— Исусе Христе, трябва да те изхвърлят от този град! — провикна се Джени, примижа и вкара рязко колата в две празни места. — Не ти ли казах вече, че в Лос Анджелис хората никога не ходят пеша?

— Хубаво де, ама какво е това? Търговски център ли? — Просто не можех да повярвам.

— „Бевърли Център“, скъпа — кимна тя, докато търсеше нещо в жабката. — Това е главният мол на Лос Анджелис!

— И това тук е търговски център?! — продължих да повтарям невярващо.

— Хей, аз ли се довлякох в Лос Анджелис с дебели тениски и ски-костюм, а?! — погледна ме строго тя. — Очевидно не съм! Значи е време за пазар! Хайде, надигай си задника и да отиваме в „Блумингдейлс“!

* * *

След като успях да преодолея разочарованието си от „мола“ и след като напоих обилно тялото си с плодови сокове, започнах да се фокусирам върху задачата, която ми предстоеше.

— Кажи ми какво точно става с Джо! Ама всичко! — промърморих през меката копринена рокля на BCBG, която Джени се опитваше да намъкне през главата ми в една от пробните на „Блумингдейлс“. Вече разполагах с един маслиненозелен тоалет на Роберто Родригес, жълта рокличка на Филип Лим, черна копринена рокля на „Кериган“ и половин дузина памучни роклички от Ела Мос, „Сплендид“ и Джеймс Пърс, които Джени беше увесила на стената до мен „за всеки случай“. Добре че с тези неща успях да й отвлека вниманието от банските костюми.

— Няма нищо за казване — отговори тя, отстъпи крачка, наклони глава на една страна и ме огледа. — Нищо не стана.

— Джени, роклята е най-малко с трийсет сантиметра по-дълга, отколкото трябва да бъде! — изтъкнах аз, за да премахна тази отвратителна физиономия от лицето й. Изглеждаше безкрайно разочарована от мен. Но може пък защото вече беше фиксирала разнородното ми бельо — въпрос, относно който и тя, и майка ми проявяваха огромна чувствителност. — И какво искаш да кажеш с това „нищо“? Че той не направи никаква крачка ли?

— Нищо, никаква, точка! — тросна се тя. — Не знам защо, но просто отказваше да поеме намека. А между другото, роклята не е твърде дълга — тя е на BCBG! Просто ти си твърде ниска! Хайде, пробвай това! А как върви телефонният секс, между другото? Сигурна съм, че Бруклин много го бива по мръсните приказки!

— О, я стига! — скастрих я аз и се изчервих под колоната от коприна, която точно в този момент минаваше покрай главата ми. — И ако искаш да знаеш, все още не сме се чували!

— Сериозно?! — Джени дори не се опита да прикрие огромната изненада от гласа си, докато вдигаше ципа на тази много тясна и много синя минирокличка на „Френч Кънекшън“. — Ама ти нали му се обади снощи? Така де, когато ме заряза!

— Изобщо не съм те зарязвала! — изпищях. Божичко, тази рокля ще ми спука ребрата! — И не, не можах да се свържа с него! Обаче няма проблеми! Все пак тук сме от… колко? Едно денонощие? Освен това сега той подготвя новия си албум! Звукозаписната компания ги притиска да приключат до края на годината.

— Аха, ясно — кимна Джени, намъкна се в роклята на BCBG и веднага заприлича на богиня. Кучка! — Ще ми се да не настояваше да говори с теб само когато те няма, а аз съм във ваната!

— Хмммм — отбелязах, но официално не мислех по този въпрос. До този момент моето звездно приключение в Холивуд не беше нищо друго, освен огромно разочарование, така че последното, от което имах нужда, бе точно сега да започна да се питам какво точно прави Алекс на четири хиляди километра оттук и защо не се обажда. Вместо това попитах: — Джени, ако исках да отида на някое наистина бляскаво място, ти къде би ме завела?

— Че къде другаде? Вярно, че това тук е само мол, обаче има почти всички важни магазини, а и всички пазаруват оттук — отговори разсеяно тя, оглеждайки два нови тоалета — на Нанет Лепор в тъмнорозово и на „Тиъри“ в тъмносиньо. — Е, ще отскочим и до „Мелроуз“, разбира се, както и до „Гроув“, обаче в „Бевърли Център“ просто има всичко… Веднъж дори зърнах тук Бритни! Преди цялата онази работа с обръсването на главата, когато все още й разрешаваха да излиза сама. А що се отнася до булевард „Родео Драйв“, там нищо не можеш да си позволиш! Много добре знам колко изкарваш!

— Не, нямах предвид това, а нещо, което е типично за Холивуд! — изтъкнах, като се опитах да не се мръщя особено на розовата рокля. — Истинско преживяване в стил Лос Анджелис!

— Ами, не знам… Може би обяд в „Бръшляна“? Или аперитиви в „Ла Дю“? — И вдигна розовата рокля пред мен за одобрение. — А ако имаш предвид нощни клубове, „Лакс“ или „Хайд“, или… не знам. Отдавна не съм идвала тук.

— Всъщност идеята за обяда ми допада — кимнах и вдигнах пред себе си тъмночервена рокля на „Елизабет и Джеймс“. Джени кимна одобрително и върна розовото парче на най-близката закачалка. Ако трябваше да обсъждаме на глас всяко наше решение за пазаруване, нямаше да имаме време за нито един от останалите, не по-малко важни детайли от живота. — В „Бръшляна“ готино ли е?

— Ами сигурно — сви рамене Джени, зави около себе си червената копринена рокля, след което стовари в ръцете ми купчина дрехи. — Трябва да ги вземеш! А що се отнася до обяда, мисля, че Джо би могъл да ни резервира маса. Ще звънна на Дафни да ни чака там.

Плеснах щастливо с ръце, а Джени се отдалечи, за да открие място с по-добър сигнал за мобилния си, все така с червената копринена рокля около врата. И какво от това, че една филмова звезда ми върза тенекия?! Има ли мъж на света, който да може да се сравни с пазаруващата Джени Лопес или супертузарски ресторант за обяд?!

— Да ви запазя ли специална пробна?

Обърнах се и зърнах до себе си услужлива асистент-продавачка, която протягаше ръце, за да поеме огромната купчина дрехи от мен. Замислих се за момент. Пред очите ми изплува моят абсурден гардероб в хотелската ми стая. А след това цифрата на кредитния ми лимит. И после пак нещастният ми гардероб в хотелската ми стая.

— Всъщност бихте ли ги занесли направо на касата? — попитах.

Момичето кимна щастливо и буквално полетя с дрехите ми към касата. Надникнах в чантата си и набързо проверих телефона си. Все още нищо от Алекс. Въздъхнах и преметнах чантата си през рамо. Да, определено имах нужда от стабилен десерт.

* * *

Оказа се, че моето разбиране за истинския Холивуд и разбирането на Джени за истинския Холивуд надали биха могли да се определят като идентични. Нямаше спор, че ресторант „Бръшляна“ е ексклузивен и тузарски, но за разлика от сходните първокласни заведения в Ню Йорк тук нямаше никакъв тъмен вход, който да отблъсква нежеланите елементи, пораждайки чувства на страхопочитание. Точно обратното — заведението беше пльоснато насред една главна улица, обградено отвсякъде от магазини, и постоянно атакувано от всевъзможни породи туристи и търсачи на звезди. „Макдоналдс“ на Оксфорд стрийт в Лондон беше доста по-незабележим от това тук.

Докато си проправяхме път по малката пътека, отвеждаща от улицата към приятна малка селска виличка, от всички посоки към нас щракаха фотоапарати и камери. Когато стигнахме до верандата, спрях и се обърнах към тротоара — папараците ни махаха с ръце, крещяха и пищяха. Примигнах, обърнах се към ресторанта и последвах Джени. Озовахме се сред спокойствие, тишина и божествено красиви клиенти, от които никой като че ли не хапваше нищичко — вместо това горкичките полагаха огромни усилия да се преструват, че изобщо не са живите версии на всички онези снимки от списанията „Хийт“ и „Хелоу“, които ние, простосмъртните, четяхме. Докато се опитвах да навигирам безопасно между масичките и столовете от ковано желязо, въоръжена с всичките си торби от магазина, аз най-сетне забелязах една ръка да ни помахва от дъното на верандата.

— Господи, Джей, защо, за бога, избра да се срещнем тук? — Ръката принадлежеше на приятелката на Джени, Дафни, която се представи и поздрави и двете ни с екстравагантни, пищни целувки. — Тук е невероятен цирк!

— Анджи искаше някакво преживяване, типично за Лос Анджелис — обясни Джени, като ме погледна над слънчевите си очила. — И го получи!

— Е, не мисля, че очаквах точно това — отбелязах и с мъка пренасочих вниманието си от тълпите простосмъртни на тротоара към Дафни. — Просто си мислех… Не знам… Бляскаво? Тузарско? Тук всички понятия са някак си разменени.

— О, да, свиквай! — отсече тя. — Надявам се, че нямате нищо против, обаче вече поръчах. Направо умирам от глад!

Предвид факта, че преобладаващата част от клиентелата на „Бръшляна“ представляваше абсолютно същата групичка хилави блондинки, които бях зърнала в „Препечената филийка“ тази сутрин (и които очевидно бяха отскочили по домовете си само за да сменят ботушите „Уг“ и момченцата от фитнеса с елегантни къси роклички и богати старци), Дафни се открояваше ярко на този фон. Не че не беше безсъмнено красива като всички наоколо — даже точно обратното! Просто, за разлика от останалите, тя беше както някаква ретрокрасавица. Блестящата й черна коса беше вдигната в елегантен кок, а пред порцелановата й кожа моята британска бледност изглеждаше така, сякаш току-що се бях върнала от Бахамите след шестседмична почивка. Натъкмена с най-точната очна линия и най-перфектните рубиненочервени устни, които бях виждала някога, Дафни действително представляваше неповторима гледка. Вярно, че Джени ми беше казала, че тя е художничка и стилистка, но изобщо не ми беше хрумнало, че талантът й с четката ще се пренесе и към поставянето на очна линия. Редом до безупречната й красота аз имах чувството, че току-що съм излязла от пералнята.

Но колкото и да не беше за вярване, никой не си правеше труда да погледне към Дафни повече от веднъж. Вместо това всеки един от клиентите на ресторанта полагаше огромни усилия да не обръща внимание на една дребна брюнетка, която седеше нацупена в ъгъла, облечена в идиотски много пластове дрехи за подобен слънчев ден, в компанията на невероятно посредствен мъж в делови костюм.

— Коя е тази? — попитах тихичко, присъединявайки се към играта на преструване, че не гледаме. — Май би трябвало да я познавам, обаче не мога да се сетя.

— Да, би трябвало — кимна Джени и отпи от питието, което Дафни вече ни беше поръчала. — Това е Теса Диармо, певицата. Беше отседнала при нас в „Юниън“ точно преди Коледа. Голям трън в задника!

— Когато става въпрос за твоя задник, всички са тръни! — отбелязах саркастично. А после реших да се простя с деликатността и най-нагло се обърнах, за да огледам въпросната певица. Момичето наистина беше дребничко, с буйна, чуплива светлокестенява коса и невероятен блестящ тен. Каквото и да беше онова, в което знаменитостите се къпеха, Теса очевидно го ползваше всяка сутрин. Без дори пърхане на клепки тя приковаваше вниманието на всички в ресторанта. — Как така не съм я забелязала в „Юниън“? Много е красива!

— Обаче не може да ни стъпи на малкия пръст, нали така, Джей? — отбеляза Дафни и отпи от втория коктейл, който безшумно се бе материализирал на масата ни. — Не можеш да разтресеш нещо, което го нямаш.

— Да разтресеш ли? — възкликнах изненадано, крайно озадачена от погледите, които двете си размениха. Джени беше леко подплашена, а Дафни се усмихваше най-невинно над ръба на чашата си.

— Джени ти е разказала как се запознахме, нали? — попита тя.

— Не — погледнах многозначително към Джени аз. — Всъщност нищо не ми е казвала.

— Дафни! — погледна я предупредително Джени. Незнайно защо обаче имах усещането, че Дафни няма да се трогне от малко по-строг тон на гласа.

— Стига де, Джей, какво толкова е станало! — отбеляза Дафни и притисна устни една в друга, за да оправи червилото си. — Просто някога работехме заедно. Когато Джей беше тук, разбира се.

— Когато е била актриса ли? — попитах.

— Не, когато беше танцьорка!

Прехапах устни и погледнах тайничко към Джени. Невъзможно! Тя се беше изчервила като домат.

— Танцьорка? Ти си танцувала?! — възкликнах, като дълбоко в себе си се молех Джени да кимне, да се усмихне и може би да ни покаже стъпка-две.

— О, кукличке, направо не вярвам, че госпожица Джей тук никога не ти е разказвала за нашия номер! — нацупи се артистично Дафни.

— Имали сте номер? Е, това вече е прекалено!

— Разбира се — кимна Дафни и точно в този момент се появи сервитьорът с три гигантски салати. — Една бурлеска.

Изчервяването на Джени постепенно се стопи, за да бъде заменено от твърде нездравословен отровнозелен цвят. Дори и зад очилата й се виждаше, че очите й са станали големи колкото огромните чинии за салата пред нас. Двете едновременно протегнахме ръце към чашите си и ги пресушихме.

— Така — обадих се накрая. — Джени Лопес, палавница такава! Трябваше да се досетя.

— Моля? — промърмори Джени, протегна ръка, грабна коктейла на Дафни и пресуши и него. — Какво би трябвало да означава това?

— Ами искам да кажа, че ти… просто… вървиш като танцьорка! — Само след един коктейл и ето че вече дори не мога да лъжа убедително! Дафни се изхили от другата страна на масата и направи знак на сервитьора да донесе още по едно питие. — И имаш добър ритъм, и… — Божичко, как сега ще се измъкна от всичко това? — Значи бурлеска, а? Джени Лопес и бурлеска!

— Отивам до тоалетната! — отсече тя, избута стола си назад и налетя директно на човека зад нея. — А когато се върна, повече не искам да чувам и думица по този въпрос!

— Разбира се! — подвикнах след нея, докато тя се изнасяше като фурия от верандата, а масивната й чанта млатеше гърбовете на всички клиенти, покрай които минаваше. Изчаках я да влезе в тоалетната, след което се обърнах към Дафни и отсякох: — Мисля, че разполагаме с около три минути. Давай!

— Окей! — кимна тя и драматично прочисти гърлото си. — Двете с Джени се запознахме преди около седем години. Тя беше дошла тук, работеше като сервитьорка и междувременно се явяваше на всевъзможни прослушвания и кастинги, но на практика не беше стигнала доникъде. Аз пък работех в един тузарски магазин на „Мелроуз“, а вечер се заминавах със стриптийз. Ама класически стриптийз, а не от онзи, характерен за пиянските ергенски партита.

— О, ясно — кимнах, като се опитах да си представя картина на класически стриптийз. Не успях.

— И така, една вечер и двете бяхме в един клуб — продължи Дафни — и започнахме да говорим, после да танцуваме, след това се отдадохме на сериозно пиене и накрая аз й съобщих, че на следващия ден има прослушване за танцьори в едно ново музикално шоу. Не знам защо, обаче тогава изобщо не ми хрумна, че тя ще се осмели да се покаже там. Обаче ето че се появи. И изкара целия „Флашданс“, в най-буквалния смисъл на думата, чак до облеклото!

Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Проблемът обаче е, че Джени изобщо не може да танцува. Е, не че не може да извършва някои движения. Просто не е професионален танцьор. А погледни и мен! Не може да се каже, че съм мечтата за продуцентите на MTV, нали така? Та, накратко казано, отиваме ние там, правим се на пълни маймуни и тъкмо когато се каним наистина да се напием и да удавим в смях цялата тази работа, при нас идва един тип и ни пита дали някога не сме мислели да се занимаваме с бурлеска.

— А после какво стана? — подканих я с блеснали очи аз. Представата за Джени, облечена като статист от водевил, вече ми идваше в повече, обаче нямах търпение да чуя останалата част от историята.

— Аз какво предупредих, а?! — Як шамар по тила на главата ми възвести завръщането на Джени от тоалетната. — Никакво говорене по този въпрос!

— Напротив, ще говорим! — контрирах и й подадох следващата чаша. — Я пийни да се успокоиш мъничко!

— Съвсем сериозно ви казвам! — отсече тя, но не отказа питието. — Няма да говорим за това! Освен това няма да бъдем в състояние да върнем мустанга обратно в хотела! Чувствам се като пълен парцал. Бях забравила колко силни могат да бъдат коктейлите тук.

— Аз ще карам — побързах да предложа услугите си и я потупах успокоително по ръката. — Само по още едно. Давай, Дафни!

— Не, не го прави, Дафни! — поклати глава Джени. — Освен това ти също не можеш да караш, Анджи, защото и ти си гипсирана като мен! Вече не можем ли да хапнем нещо, моля?

Поради липса на нещо друго, което да правя, аз се отдадох на чоплене на салатата си, усмивки, кимания и приемането на всяко следващо питие, което ми се поднасяше. Лицето на Джени, докато съзерцаваше Дафни от другия край на масата, беше като градоносен облак. С всяка следваща напрегната секунда десертът ставаше все по-наложителен. Или поне още едно питие.

* * *

— Е, къде ще ходим сега? — попита Дафни, след като сервитьорът отнесе чиниите ни. — Вие там си имате басейн, нали?

— Ние ще поемем сметката и ще се приберем в хотела си — изрече с назидателен тон Джени, загледана в часовника си. — Анджи очаква включване от господин Филмова звезда, а освен това трябва да се обади на Алекс, нали така?

— Да бе, вярно, че трябва да се обадя на Алекс — потупах ръката й в знак на съгласие аз. Е, може би бях леко подпийнала. — Хей, чувате ли нещо?

— Анджи, скъпа, това е телефонът ти! — Джени изрови новото ми блекбъри от моята (божествена) чанта и го вдигна към лицето ми. Приведох се към него и получих пръст в ухото си. От Джени.

— Йо, мен! — изрекох завалено.

— Здрасти, обажда се Блейк?

— Блейк ли? Познавам ли някой си Блейк?

— Асистентът на Джеймс Джейкъбс?

— О, хиляди мълнии! Искам да кажа, о, разбира се, Блейк. Как си…

— Джеймс иска да дойдеш в шатото веднага?

Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му…

— Веднага ли? — Божичко, твърде много въпроси за един разговор!

— Обади се на този номер, когато пристигнеш?

И затвори. Камбанен звън.

— Какво става? — изгледа ме подозрително Джени, докато връщаше телефона в чантата ми. — Да не би да се е отказал окончателно?

— О, боже, де да се беше отказал! — простенах, затворих очи и се примолих, когато ги отворя отново, да съм изтрезняла. — Точно обратното! Още сега!

— Искат да вземеш интервюто сега? — примигна шашната Джени. — Той е тук?

— Тук е. И трябва веднага да отида и да се срещна с него. Божичко, Джени, като парцал съм! Ще ме уволнят! Ще изгубя визата си, ще трябва да се върна у дома и…

— О, я стига си преигравала! — отсече Дафни, изправи се и остави цяла купчина банкноти на масата. (Тези коктейли да не би да са златни?) Протегна ръка към мен и попита: — Къде е отседнал?

— Ами… в някакво шато? — Дори и за пияния ми мозък това някак си не звучеше много убедително.

— Аха, Шато „Мармонт“! Е, то е на петнайсетина минути оттук. Джей, отнеси я в тоалетната и… Мамка му! Не знам, просто направи нещо с нея! Аз ще поръчам таксито.

Добре че сред нас се намираше поне един делови човек. Веднъж допълзели до тоалетната, за всички стана болезнено ясно, че аз съм всъщност много, ама много пияна. И точно докато Джени се опитваше да измъкне през главата ми своята памучна рокличка, която беше покрита със салатен сос на мястото, където един домат беше решил да се приземи по време на яденето, и да ме навлече в моята нова смарагдовозелена копринена рокличка на Робърт Родригес, която беше източила значителна сума от кредитната ми карта по време на шопинг офанзивата в „Блумингдейлс“, моето блекбъри пак зазвъня.

— Отговори! Може пък да е онзи спасителен отказ, който така чакаме! — изпуфтя Джени, докато се оправяше с катарамата на черния ми кожен колан. — И ако е така, подай ми телефона, та да му сритам по-ефективно задника! А, и не забравяй да му дадеш моя номер!

— Не мога да го стигна! — простенах, докато се опитвах да изритам телефона от моята (злополучна) чанта, обаче единственото, което постигнах, е да я сритам зад тоалетната чиния.

Джени ме изгледа неодобрително и отбеляза:

— Скъпа, заведението може и да е добро, но надали е сред приоритетите ми да пълзя из тоалетните му! Да знаеш, че си ми адски задължена! — Наведе се, измъкна чантата ми иззад тоалетната и ми я подаде. Извади телефона и подсвирна: — Хей, пропуснато обаждане от Алекс!

— Мамка му! — Натиснах бутона за набиране, обаче той се включи директно на гласова поща.

— Анджи, нямаш никакво време! Звънни му от таксито! — С тези заключителни и абсолютно безкомпромисни слова Джени грабна телефона ми, сграбчи ръката ми и ме поведе покрай претъпканите маси към вече очакващото ни отвън такси, което Дафни вече беше призовала от другия свят. — Всичко ли е в теб?

— Така мисля — кимнах и стиснах здраво чантата си с надеждата, че тя по някакъв начин ще накара земята под краката ми да престане да се върти. — Диктофон, пари, ключ за хотелската стая. Да ти звънна ли на връщане?

— Остави! Очевидно ще се наложи да се уверя, че си стигнала там здрава и читава! Хайде, влизай! — И Джени ме набута навътре на задната седалка, след което скочи до мен. Дафни се прокашля силно откъм тротоара и отправи към Джени поглед, който аз изтълкувах като най-съжалителното нацупване на света. Приведе се към вратата и въздъхна. Накрая Джени отсече: — Добре де, кукличке, намъквай си и ти задника при нас, а после ще ходим някъде да си допиваме!

* * *

Както ми беше обещала Дафни, Шато „Мармонт“ наистина се оказа на петнайсет минути път от ресторанта, с което времето между обаждането на Блейк и моята поява там стана точно половин час. И така, вече стоях героично пред вратата на бунгало номер две. Момичетата бяха успели да ме гримират за нула време, след което се занесоха към бара на шатото, а мен ме оставиха да се справям с останалата част от изпитанието съвсем сама. Но макар че бях погълната от суперсложната задача да принуждавам единия си крак да се премества пред другия, не можах да не отбележа колко красиво беше това място. Точно така си бях представяла Стария Холивуд. Красиви кулички, възправящи се високо на хълма, огромни дъговидни прозорци, тераси, пълни с аристократични столове с високи облегалки, палми навсякъде, дискретни, но невероятно готини сервитьори. Ако не бяха вездесъщите блекбърита, макбукове и копията на Линдзи Лоън, накацали покрай басейна, почти можех да повярвам, че съм се върнала в петдесетте години на двайсети век.

Ала онова, което изобщо не можех да повярвам, бе начинът, по който се чувствах — като абсолютен парцал. Не бях съвсем наясно дали е от горещината, която идва в повече дори за Лос Анджелис, от бесния преход дотук или от моя скорострелно нарастващ страх от срещата с Джеймс Джейкъбс — все още уморена от полета със самолета, пияна до козирката и гримирана набързо в такси, — но истината бе, че в стомаха ми се провеждаше някаква революция. Спрях за момент и набрах телефона на Алекс за последен път. Знаех, че само минутка, дори секундичка разговор с него ще ми бъдат достатъчни, за да се почувствам по-добре и да направя онова, което от списанието очакват от мен да направя. Обаче той все така не отговаряше. И както винаги става в моя живот, в моментите, когато приятелките ми се веселят в бара и се оказва, че не мога да разчитам и на гаджето си, аз се обърнах за помощ към двете константи в битието ми — чантата и гланца за устни. Едно бързо мацване с гланц за устни „Мак“ и бях напълно готова за подвизи.

Едно бързо почукване на вратата и тя се отвори.

— Здравейте, аз съм… — Вдигнах глава и си сложих възможно най-свежарската и учтива усмивка. И изгубих ума и дума. Човекът, който ми беше отворил, беше самият Джеймс Джейкъбс.

— Анджела Кларк? — довърши изречението ми той с усмивка, която напълно затъмни моята. — Здравей, аз съм Джеймс!

— Аз… аз… аз… — Протегнах ръка напред, сграбчих нещо твърдо, завъртях се като развинтен тирбушон и започнах да драйфам в някакви адски красиви храсти до мен. А после настана пълен мрак.

* * *

Събуждането на непознато място на фона на смеха на непознат мъж не бе сред нещата, с които бях свикнала. Затова, когато отворих очи в стая, която категорично не беше моята, облечена с нещо, което определено не беше моята рокля, аз се паникьосах. Мъничко. Претърколих се в леглото, праснах си лакътя в нощното шкафче и изкрещях от болка. Но преди да успея да открия отворен прозорец, за да се изпаря оттук, на прага се появи някакъв мъжки силует. О, боже, това е един от конниците на Апокалипсиса! Ясно е накъде съм се запътила.

— Здравейте! Мога ли да ви помогна с нещо? — Тъй като така и така вече нямаше никакъв начин да избягам от страховития непознат, насочил към мен тъпо оръжие и блокиращ изхода ми, защо да не се престоря на учтива? Майка ми много би се гордяла с мен.

— Съмнявам се. Или най-малкото не и преди да си облека роклята.

От мрака се разнесе дълбок, гърлен, перфектен британски акцент в стил Би Би Си, а после завесите се разтвориха. От мястото на пода, където се намирах, зърнах много висок, много красив мъж, хванал в едната си ръка красивата ми нова зелена рокля, а в другата — огромна чаша с вода. Ха, като че ли ще изпия неговия наркотичен коктейл! Да бе, да! Освен ако това не е никакъв наркотичен коктейл, а този много красив мъж, който държи роклята ми, не е всъщност Джеймс Джейкъбс! О, хиляди мълнии!

— Джеймс… Джейкъбс? — простенах и придърпах края на тениската, в която незнайно как се бях озовала, до коленете си.

— Анджела Кларк? — Той постави чашата с вода на нощното шкафче и ми подаде ръка, за да ме вдигне от земята. — Надявам се, че вече се чувстваш по-добре.

— О, ами… да. — Божичко, това не може да е истина! Не може да се случва! Този метър и деветдесет и нещо гръцки бог, който държи току-що изгладената ми рокля с разкошна крива усмивка на уста не може да е Джеймс Джейкъбс! — Много съжалявам! — изломотих. — Нямам представа какво точно стана!

— Хранително отравяне, няма какво друго да е! — изрече спокойно и уверено той, като постави внимателно роклята ми на леглото. — Ей там има душ, а роклята дадох на химическо чистене, така че по нея вече няма повръщано. Когато си готова, ще те чакам в дневната.

— Благодаря ви. — Съществуваше такава огромна вероятност да продължавам да сънувам, че просто нямаше как да не проверя. — На обувките ви ли повърнах?

— Е, мъничко — отговори той и (за щастие) продължи да се усмихва. — Не се притеснявай! Имам обувки колкото за цял магазин, така че ще оживея!

* * *

Един бърз душ, продължителна среща с фон дьо тена и ето че бях изтупана и готова да срещна съдбата си. Мери ще откачи, като разбере. Едно беше да проваля най-големия шанс в кариерата си, но, както си дадох сметка още под душа, съвсем друго — да проваля едно изключително голямо интервю за списанието. През изминалата седмица ми повториха предостатъчно пъти, че Джеймс Джейкъбс почти не дава интервюта за пресата, а ето че аз току-що бях повърнала върху обувките му, бях изгубила съзнание в хотелската му стая и… божичко, той ме е съблякъл?! Защото бях повече от сигурна, че не бях пристигнала тук в тази великанска тениска на „Абъркромби и Фич“.

— Здравей! — Той се изправи почтително, когато аз се плъзнах в дневната — в целите си божествени метър и деветдесет сантиметра, стиснал някакви листи в загорелите си ръце.

— Здрасти! — Не знаех накъде да гледам.

Вижте сега, и моят Алекс си беше невероятно секси, дотолкова, че само от мисълта за него стомахът ми се преобръщаше и започваше да мърка. Обаче това гигантско парче от мъжки пол беше нещо съвсем друго. Чупливата му тъмнокестенява коса беше по-дълга, отколкото във всички негови снимки, които бях разгледала, а сините му очи бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Дори и под леко широката тениска, с която беше облечен, можех да различа широките му рамене, възправящи се високо над тесния кръст, и — о, боже! — жестоките му бедра, които сякаш изгаряха от нетърпение да изскочат от дънките и да се изпънат в горещата вана. С мен. И шишенце бебешко масло.

Лоша Анджела! Много лоша! Крайно време е да започнеш да се държиш професионално!

И освен това, дори и да проявявах някакъв интерес, имах чувството, че Джеймс Джейкъбс надали си пада по момичета, които се представят чрез повръщане върху обувките му. Може би още отсега е време да се задоволя с думата „приятели“.

— По-добре ли се чувстваш вече? Мога да звънна на асистента си, за да го помоля да ни донесе кафе или нещо подобно, ако желаеш — отбеляза той и ме прикани с жест да седна на канапето. — Честно да си призная, не очаквах да се съвземеш толкова скоро.

— Колко време бях в безсъзнание… така де, заспала? — изрекох колебливо и огледах бунгалото му. Въобще всичко, само и само да не поглеждам в очите този Най-готин мъж на света. Всичко тук беше адски готино, съвсем в стил „Поверително от Ел Ей“, пълна противоположност на ресторант „Бръшляна“.

— Около два часа — отговори той. — Нямах представа на кого трябва да се обадя, затова реших, че е най-добре да те оставя да си отспиш.

Джеймс се сгъна на хайлашкия стол, а аз се настаних на канапето. Краката му бяха толкова дълги… Достатъчно, за да ги увие около кръста на някое момиче. Хипотетично, де.

— Единственият проблем е, че съвсем скоро ще трябва да излизам — тази вечер имам среща с един режисьор — каза.

Фантастично! Значи наистина се провалих. Колко мило от негова страна да ми предостави няколко секунди спокойствие, преди да хвърли голямата бомба.

— О, разбирам. И много съжалявам за… всичко. За мен беше чест да се запозная с теб! Ще уведомя списанието за случилото се. Съжалявам!

— Сериозно? Не мисля, че на хората от „Look“ нещата ще им се сторят толкова смешни, колкото бяха за мен. Не мислиш ли, че най-добре ще бъде да започнем от утре и да се престорим, че това никога не се е случвало? — отбеляза Джеймс, остави листите със сценария, които държеше, и допълни: — Обожавам начина ти на писане. Наистина много смешно! Нямам търпение да видя как ще излезе интервюто!

И точно в този момент аз си дадох сметка, че той не чете сценария. Чете разпечатки от моя блог. Лист след лист от „Приключенията на Анджела“, фотокопия от статиите, които съм писала за британското и американското издание на „Look“, разпръснати по масичката пред него. Аууу! И красив, и подготвен!

— Много благодаря, но… Как да ти кажа… Трудно е да приемеш комплимент от човек, на чиито обувки току-що си повърнала — промърморих, без да отлепям очи от босите му крака. Дори и краката му бяха секси. Така, не отлепяй поглед от килима! — Значи все още държиш да направим интервюто?

— Абсолютно! — отговори гласът, прикрепен към красивия мъж срещу мен. — И стига си преживявала това! Иначе от случката ще излезе голяма история, която да разказваш на внуците си!

Изгъгнах, засмуквайки остатъци вода от носа си.

— Нали? — успях да изломотя накрая. — Както и да е. Щом имаш среща, значи трябва да те оставя да тръгваш. А утре кога искаш да започнем?

— Какво ще кажеш в десет, а? — Той се изправи и се обърна към вратата. — Ще кажа на Блейк да ти изпрати кола. Къде си отседнала?

— В хотел „Холивуд“ — отговорих и отново се концентрирах върху нелеката задача да поставям единия си крак пред другия. — Приятелката ми работи в хотел „Юниън“ в Ню Йорк, така че предпочетохме да отседнем в хотел от веригата.

— Обожавам „Юниън“! Все още не съм отсядал там, разбира се, обаче… хммм… ходих на гости при една приятелка, която беше отседнала там. Миналата година. — И извади голямото си оръжие — леко смутена усмивка под огромните сини очи, надничащи иззад разкошната му коса. — Някой ден ще трябва да ти дойда на гости в този „Холивуд“. Да проверя дали е толкова приказен като нюйоркския си побратим.

— Приказен, а? — повторих. А после се изкисках. — Е, значи до утре в десет!

— Да, до утре в десет! — Той ме целуна по бузата, а аз се заклатих бавно към вратата. — Довиждане!

И когато вратата зад гърба ми се затвори, здравият ми разум започна да се възвръща. Така. Сега имах нужда от такси. Трябва да се обадя на Джени. Трябва да се обадя и на Алекс. Господи, ама този мъж определено си го бива!

* * *

Колкото по-далече в географски смисъл ме отнасяше таксито от Джеймс Джейкъбс, толкова повече се отдалечавах и от реалността. Няма начин всичко това, което стана, да е станало. Единственото, в което можех да бъда сигурна, бе, че на Джени никак не й хареса второто ми ранно прибиране две вечери подред.

— Хей, Анджи, за втори път ме изоставяш! — опита се да надвика тя рева в бара. — Хайде де, стига си се правила на монахиня! Идвай веднага! Нали вече си повърнала? Значи можеш да продължиш!

— Джени, наистина много ми се иска да можех — излъгах, надявайки се, убедително. Единственото, за което си мечтаех в момента, бе да се опъна в леглото си. — Утре сутрин имам среща с Джеймс, а освен това трябва да се обадя на Алекс, та и да поспя малко.

— Да се обадиш на Алекс ли?

Това май не трябваше да го казвам.

— Значи ще се върнеш в хотела и ще се обадиш на Алекс, а няма да дойдеш при мен?! — На Джени определено не й беше много весело. — Виж какво, веднага си довлечи задника тук и ми разкажи всяка подробност от срещата си с Джеймс Джейкъбс!

— Тя те зарязва заради мъж?! — чух гласа на Дафни над рамото й. — Каква идиотка!

— Не, аз… Джени, просто трябва да се наспя — въздъхнах. — Съвсем сериозно. А утре ще излезем.

— Хубаво бе, както кажеш. — Изхълца. — Докато не решиш да си стоиш самотна и да чакаш да ти звънне любимият. Само не си прави труда да ми се оплакваш, когато господин Филмова звезда пак ти върже тенекия! И аз си имам планове!

— Какви например? — попитах, обаче тя ми затвори. Джени беше голям образ, когато се напие и започне да мърмори. Обаче защо имах чувството, че влиянието на тази Дафни няма да й се отрази никак добре?

* * *

Върнах се в хотела, съблякох новата си рокля и извадих праисторическата тениска с надпис „Блонди“, която бях „заела“ от Алекс, преди да тръгна. Сигурно беше прана милион пъти, но все още ухаеше на неговия апартамент, на дома. Отново набрах номера му.

— Ало?

— Алекс, аз съм. — Никога не съм изпитвала такова неземно щастие да чуя гласа му.

— Търсих те преди няколко часа.

— Да, знам. Съжалявам. — Ясно, значи не започнахме с „Обичам те, липсваш ми, ще полудея без теб“. — Просто днес имах много странен ден.

— Аха. Аз също бях много зает. Бяхме в студиото до… не знам… май три часа през нощта? — отговори Алекс и се прозя. — Хей, ти не трябва ли да вземаш интервю от твоята филмова звезда?

— Тази работа малко се позакучи за днес, но от утре всичко ще бъде наред. Надявам се. А Джеймс всъщност е много мил — отговорих и се усмихнах, представяйки си черната коса на Алекс, разрошена на фона на възглавницата, а после и себе си как се отпускам върху гърдите му, а неговите пръсти се сплитат около китката ми. — Звучиш ми сънено. Добре ли си?

— Ами, сигурно защото бях заспал. — Нова прозявка. — И точно колко мил е този Джеймс? Имам ли причини да се тревожа?

— О, не! — Пъхнах се в леглото и нагласих алармата си за осем сутринта. — Мисля, че нямаш никакъв повод за притеснения. Особено след като аз…

— След като ти какво?

— След като бъбрих като идиотка. Сигурна съм, че вече ме мисли за най-отвратителния журналист на света. — Реших да не споделям точно сега с него истината за моето запознанство чрез повръщане — по-добре да я оставя за разговор на четири очи. — А ти върви да си лягаш. Не искам аз да бъда причината светът да остане без нов албум на „Стилс“ за тази година!

— Всъщност точно ти си причината, поради която изобщо ще има такъв албум! — изрече тихо и нежно Алекс. Аз се отпуснах върху възглавницата, свих крака и се усмихнах. Никой двуметров сексидол не може да се сравнява с гласа на моя Алекс и подобно признание. — Хей, какво ще кажеш за телефонния секс, за който говорихме?

Сигурна съм, че точно тук му се искаше да ми каже: „Обичам те и не мога да живея без теб.“ Обаче не го направи.

— Лека нощ, Алекс! Върви да поспиш!

— С какво си облечена?

— Лека нощ, Алекс! — Затворих телефона и изгасих лампата.

Мъже!