Тери Пратчет
Зимеделецът (8)

Глава седма
Хванеш ли се на танца…

Зимеделецът и Лятната Господарка… играеха. Един никога несвършващ танц.

Зимата никога не умира. Не и така, както умират хората. Тя се скатава в късните слани и мириса на зима в някоя лятна сутрин, а в най-големите жеги бяга във високите планини.

Лятото никога не умира. То се покрива вдън земята. На закътано напъпват зимни пъпки, а под старата шума никнат белезникави кълнове. Частица от него намира убежище в най-дълбоките, най-горещите пустини, където лятото е безкрайно.

За животните те са само промяна на времето, само част от всичкото. Но ето че се явиха хората и им дадоха имена, също както изпълниха звездното небе с герои и чудовища, понеже така те го превърнаха в приказки. А хората обичат приказките, защото веднъж като превърнеш нещата в приказка, приказката може да бъде променена. И точно тук беше проблемът.

Така че Господарката и Зимеделецът вече хиляди години въртяха тази игра, сменяйки се всяка пролет и всяка есен, и така докато едно момиченце не можа да си сдържи краката и кацна в танца точно по най-неподходящото време.

Но Приказката също си има свой живот. Тя е като някое представление, траещо вече години наред, и ако на сцената вместо истинската актриса вземе, че излезе някое случайно попаднало там момиче, ами, толкова по-лошо за момичето. Ще му се наложи да носи костюма и да си казва репликите с надеждата, че някак си ще я докара до щастлив край. Промениш ли Приказката, дори и да не си искала, Приказката ще промени теб.

Мис Тик го каза с много повече думи, такива като примерно „антропоморфна персонификация“, но това беше, което в крайна сметка разбра Тифани.

— Та значи… не съм богиня, така ли? — поиска да се увери тя.

— Ех, защо нямам черна дъска — въздъхна мис Тик. — Само че на тях водата не им се отразява добре, а и тебеширите, разбира се…

— Това, което си мислим, че се е случило в Танца — започна тихо Баба Вихронрав — е, че ти и Лятната Господарка сте се… смесили.

— Смесили?

— Може и да имаш някои от нейните дарби. Митът за Лятната Господарка казва, че цветя никнели навсякъде, където и да се размотават краката й — каза Баба Вихронрав.

— Където и да стъпят нозете й, — поправи я сковано мис Тик.

— Какво? — сопна се Баба, която тъкмо беше започнала да крачи напред-назад пред камината.

— Правилно е „където и да стъпят нозете и“ — поясни мис Тик. — Така е по-… поетично.

— Ха — изсумтя Баба. — Поезия!

Това ще ми докара ли още неприятности? — зачуди се Тифани и попита:

— Ами истинската Лятна Господарка? Тя ще се сърди ли?

Баба Вихронрав спря да крачи и изгледа мис Тик, която каза:

— Ами, да… ъ… ние изследваме всички възможности…

— Което значи, че не знаем — завърши Баба. — Като се опре до същината. Знае ли човек, като става дума за богове? Но, щом питаш, да, те често си падат малко докачливи.

— Аз нея в танца не я видях, — спомена Тифани.

— А да си видяла там Зимеделеца?

— Е… не — призна си Тифани.

Как да им опише онзи чуден, безвременен, златен, шеметен миг? Тогава хич не й беше до тела или до мисли. Но все пак прозвуча като че двама души бяха попитали „Коя си ти?“. Тя пак се обу.

— Ъ… къде ли е тя сега? — попита тя докато си връзваше връзките. Може пък да й се наложеше да бяга.

— Сигурно се е прибрала под земята за зимата. Лятната Господарка зиме над земната повърхност не стъпва.

— До сега — подметна весело Леля Ог, която май всичко това я забавляваше.

— Ето че със забележката на Г-жа Ог стигнахме и до другия проблем — поде мис Тик. — Защото, що се отнася до, ъъъ, Зимеделеца и Лятната Господарка, те, ами, в крайна сметка, те никога не са… — тя извъртя очи многозначително към Леля Ог.

— Те никога не са се срещали, освен в Танца — завърши Леля. — Но ето че цъфваш ти, на него му изглеждаш баш като Лятната Господарка, а пък му се разкарваш най-нахално из зимата, така че като нищо може да му… как да го кажа…?

— … да си поощрила романтичните му въжделения — намеси се набързо мис Тик.

— Е, аз нямаше да го кажа точно така — забеляза Леля Ог.

— За теб точно не се и съмнявам! — сопна й се Баба. — Подозирам, че ти щеше да използваш Изрази!

Тифани определено чу главното „И“, предполагащо, че въпросните изрази не би трябвало да се споменават от възпитани хора. Леля се изправи и се опита да си придаде надменен вид, което не е лесно, когато имаш лице като весела, румена ябълка.

— Аз, всъщност, исках да обърна вниманието на Тиф върху ето това — заяви Леля взимайки едно украшение от претрупаната лавица.

Беше малка къщичка. Тифани я беше зървала и преди; отпреде имаше две вратички, а сега от едната се показваше малко дървено човече с цилиндър.

— Менторологича къщичка му викат — обясни Леля подавайки я на Тифани. — Не знам как работи… има там някаква специална врътка или както и да му викат… но ако ще вали, излиза малкият дървен мъж, а пък ако ще е слънчево, излиза малка дървена жена. Да, но те, видиш ли, са на една такава въртяща се джаджа, така че няма как да излязат и двамата, схващаш ли? Ама няма начин. И как да не се зачудиш, като се сменя времето, ако мъжът само така, с крайчеца на окото си зърне жената, та се чудя значи…

— За секс ли става дума? — попита Тифани.

Мис Тик извъртя очи към тавана, Баба Вихронрав си прочисти гърлото, а Леля се разсмя така гръмко, че щеше да притесни и дървеното човече:

— Секс, а? Между Лятото и Зимата? Ама че мисъл.

— Хич… да не си я… помисляш — намеси се строго Баба Вихронрав и се обърна към Тифани. — Захласнал се е по теб, това е то. А не знаем, колко от силите на Лятната Господарка имаш. Тя може и да е доста отслабнала. Ще ти се наложи да бъдеш лятото зиме, и така докато не свърши зимата — добави тя с равен глас. — Така е справедливо. И без никакви оправдания. Ти си направила избора си. И получаваш каквото си избрала.

— А не може ли просто да ида, да я намеря и да й се извиня…? — каза Тифани.

— Не — отсече Баба, пак почвайки да крачи пред камината. — Старите богове от извинения не разбират. Те знаят, че това са само думи.

— Знаеш ли, какво си мисля? — намеси се Леля. — Мисля си, че тя те наблюдава, Тиф. Казва си тя: „За коя се мисли тая малка тарикатка, че да се фръцка на мойто място? Я да видим като се помъчи малко, дали ще и хареса!“

— Г-жа Ог може и да има известно право — обади се мис Тик прелиствайки „Митологията“ на Чинкин. — Боговете обичат да плащаш за грешките си.

Леля Ог потупа Тифани по рамото:

— Щом като тя иска да те види, какво толкова, ти пък и покажи на нея, а Тиф? Това е то, начинът! Изненадай я!

— Имаш предвид Лятната Господарка ли? — не доразбра Тифани.

Леля намигна:

— Е, и нея също!

Откъм мис Тик се чу нещо много приличащо на подсмихване, докато Баба Вихронрав не я изгледа накриво.

Тифани въздъхна. Колкото и да се приказва за избор, за нея сега такъв нямаше.

— Добре тогава. Какво още може да се очаква от… ами стъпалата?

— Аз, ъ, тъкмо проверявам — отговори мис Тик, все така прелиствайки книгата. — А… пише, че тя била, тоест е, по-прекрасна от всички звезди небесни…

Всички те се вгледаха в Тифани.

— Може и да направиш нещо с косата си — предложи след някое време Леля Ог.

— Какво например? — попита Тифани.

— Каквото и да е например.

— Освен стъпалата и правенето нещо с косата ми — запита рязко Тифани — има ли още нещо?

— Ето, според цитат от един древен ръкопис: „И шества тя по моравите Априлски и изпълнюва кошерите пчелни с мед сладък“ — докладва мис Тик.

— Как го правя това?

— Не знам, но подозирам, че то и без друго си става — отвърна мис Тик.

— А Лятната Господарка обира заслугата, така ли?

— Мисля, че тя, всъщност, просто трябва да съществува.

— Нещо друго?

— Ъ, да. Трябва да се погрижиш зимата да свърши — каза мис Тик. — И, естествено, да се оправиш със Зимеделеца.

— А това пък как да го направя?

— Ние мислим, че ти просто трябва да си… там — рече Баба Вихронрав. — Или може би ще разбереш, какво да правиш, когато му дойде времето.

— Мяу.

— Къде там? — поиска да знае Тифани.

— Където и да е. Навсякъде.

— Бабо, шапката ти изпищя — обърна й внимание Тифани. — Каза „мяу“!

— Няма такова нещо — отрече рязко Баба.

— Да знаеш, каза го — потвърди Леля Ог. — И аз я чух.

Баба Вихронрав изръмжа и си свали шапкага. Бялото котенце, свило се около здраво стегнатия й кок примигна на светлината.

— Какво да го правя? — измърмори Баба. — Оставя ли я тая пущина сама, ще ми се завре под шкафа и ще врещи ли врещи — тя огледа всички като че предизвиквайки ги да кажат ако ще и дума. — Както и да е — добави тя — то ми топли главата.

От креслото си Грибо лениво приотвори жълтата цепка на лявото си око.

— Слизай, Ти — каза Баба, сваляйки котето от главата си и оставяйки го на пода. — Госпожа Ог все ще има малко млекце в кухнята си.

— Вярно, че е малко — въздъхна Леля. — Бас държа, че някой ми го пие!

Окото на Грибо се отвори докрай и той леко заръмжа.

— Сигурна ли си, че знаеш, какви ги вършиш, Есме? — попита Леля Ог готова да метне една възглавница. — Той моичкият много люто си брани територията.

Бялото котенце седна на пода и си уми ушите. И после, когато Грибо се изправи на крака, тя го стрелна с едно такова невинно погледче и литна право към носа му, докопвайки го с извадени нокти.

— Тя също — изкоментира Баба Вихронрав, когато Грибо се изстреля от креслото, профуча през стаята и изчезна в кухнята.

После от там се дочу трошене на супник последвано от дан-дан-дан-дан-кането на капака на супника, който се повъртя на пода докато не заглъхна. А котенцето доприпка пак в стаята, скочи в опразненото кресло и се сви на кълбо.

— Ама той довлече половинка вълк оная седмица — рече Леля Ог. — Ти да не си правила искперименти^[1] върху горкото котенце, а?

— На мен такова нещо и на ум няма да ми хрумне — заяви Баба. — Тя просто си знае работата, това е — тя се обърна към Тифани. — Като гледам някое време Зимеделецът няма да ти досажда много. Тук скоро ще настане голям студ. Това ще му отвори на него много работа. А дотогава Госпожа Ог ще те учи на… нейни си неща.

И Тифани си помисли: „Чудя се, колко ли притеснително ще е това.“

 

 

Затрупани в преспите посред замръзналата мочурлива низина, неколцина странстващи библиотекари се бяха скупчили покрай изстиващото си кюмбе и се чудеха какво ли още да изгорят.

Тифани така и не можа да научи много за библиотекарите. Те бяха малко като скитащите жреци и учители, достигащи даже до най-малките, самотни селца, за да предлагат такива неща (примерно молитви, лекарства, факти), от които хората можеше седмици наред да нямат никаква нужда, а после изведнъж да им притрябват по много наведнъж. Библиотекарите даваха за пени да почетеш някоя от книгите им, макар че понякога приемаха и храна или запазени дрехи втора ръка. Ако им дадеш книга, те ще ти дадат десет заемания безплатно.

Понякога можеше да се видят два-три от фургоните им паркирани заедно на някоя поляна и да се помиришат лепилата, които те си варят за поправка на най-старите си книги. Някои от книгите им бяха толкова овехтели, че буквите бяха избледнели от дългото излагане на четящи погледи.

Библиотекарите си имаха тайни. Разправя се, че можели да познаят каква книга ти трябва, само като те погледнат, а още можели с някаква тайна дума да ти отнемат гласа.

Точно сега те тършуваха из рафтовете си за прочутата книга на Т. Х. Маузхолдер „Оцеляване в Снеговете“. Защото положението ставаше отчаяно. Воловете, които им караха фургона, се бяха откъснали от впряга си и изфирясали нанякъде във фъртуната, печката беше почти изгаснала, а, най-лошото от всичко, още малко и щяха да им догорят последните свещи, което значеше, че повече нямаше да могат да четат.

— Ето, в „Сред снежните порове“ на К. Пиърпойнт Паундсуърт пише, че участниците в злощастната експедиция в Китовия Залив оцелели като си готвели супа от пръстите на собствените си крака — отбеляза Заместник-библиотекар Гризлър.

— Звучи интересно — оживи се Старши Библиотекар Суинсли, преравящ долния рафт. — Рецепта има ли?

— Не, но може и да има нещо в „Готварство в сурови условия“ на Изобилия Лешоядова. Оттам взехме вчерашната рецепта за Изненадата с Питателни Варени Чорапи…

На вратата се почука гърмовно. Тази врата беше от две части, така че можеше да се отвори само горната половина, така че от долната да стане малък тезгях, на който да бият печати в книгите. Сняг нахлу през цепките, когато чукането не престана.

— Дано не са пък вълците — оплака се г-н Гризлър. — Миналата нощ не можах да мигна!

— Те да не би да чукат? Бихме могли да проверим в „Поведение на вълците“ на капитан У. Е. Лекомислов — каза Старши Библиотекар Суинсли. — Или може просто да отвориш вратата и да видиш, а? Бързо! Че свещите ще изгаснат!

Гризлър отвори горната половина на вратата. На стъпалата отвън стоеше висока фигура, едва видима на коварната, разсеяна от облаците лунна светлина.

— Я сакам Любов — изломоти фигурата.

Заместник-библиотекарят се замисли за малко и каза:

— Там навън не е ли малко студенко?

— Абе вие не сте ли ората с книгите? — поиска да знае фигурата.

— Да, точно така… ааа, Любовни Романи! Ами че да, разбира се! — отдъхна си г-н Суинсли. — В такъв случай, мисля че ви трябва г-ца Дженкинс. Насам, г-це Дженкинс, ако обичате.

— Вие май че премръзнете — забеляза фигурата. — Глей кви висулки са ви щръкнали от тавано.

— Така е. Обаче успяхме да ги задържим настрани от книгите — отвърна г-н Суинсли. — Хайде де, г-це Дженкинс. Този, ъъъ, господин търси Любов. По вашата част е.

— Да, сър — излезе напред г-ца Дженкинс. — Какъв вид любов ще обичате?

— Ми такваз с корица, видиш ли, и със страници и със сите му буквища у нея.

Г-ца Дженкинс, която беше свикнала с такива неща, изчезна в мрака от другата страна на фургона.

— Тея шашкъни са пълни откачалници! — намеси се нов глас, като че идващ някъде откъм мрачния любител на книжнината, но не от главата, а от доста по-ниско.

— Моля? — засегна се г-н Суинсли.

— А, нема проблема — припряно се намеси фигурата. — Болното колено ми се обажда, я отга се помним страдам от него…

— Оти не земат да изгорят книгите па да се стоплят? — обади се невидимото коляно.

— Че прощаете за туй — извини се непознатият — нали ’наете, едно колено мо’е бая да изложи човеко. Туй колено направо здравето че ми земе.

— Знам как е. И моят лакът се обажда, като се развали времето — посъчувства му г-н Суинсли.

В долните части на непознатия се завихри нещо като битка, от която той се разтресе като кукла.

— Едно пени, моля — обяви г-ца Дженкинс. — И ще ми трябват името и адресът ви.

Тъмната фигура потръпна.

— Хей, я… ние име и адрес не си даваме! — възропта непознатият. — Оно нашта верица ни го забранява, видите ли. Ъ… нечем да се пра’им и я на колено, ма оти сте зели да умирате от студ?

— Воловете ни избягаха и, уви, наваля твърде дълбок сняг, за да вървим пеш — обясни г-н Суинсли.

— Епа убаво. Ма нали си имате печка и сите му сухи вехти книги — продължи тъмната фигура.

— Да, знаем — отвърна неразбиращо библиотекарят.

Настана една от онези неловки паузи, когато двама души изобщо, ама изобщо не могат да проумеят гледната точка на другия. След което тайнственият клиент предложи:

— Чуйте що че ви казуем, оти я и… мойто колено не ойдем да ви приберем говедата? Нема ли да струва туй колкото пени? Голем Йън, ей сегинка че усетиш на юмруко ми дебелио край!

Фигурата се изгуби от поглед. Сняг тихо валеше на лунната светлина. За момент отнякъде се разнесе някаква патаклама, след това викът „Кривънци!“ заглъхна в далечината.

Библиотекарите вече се канеха да затворят вратата, когато чуха все повече усилващото се ужасено мучене на воловете. Две снежни вълни се надигнаха посред бялата пустош. Добичетата се носеха върху им като сърфисти, ревейки към луната. На няколко крачки от фургона снежната вълна утихна. Във въздуха проблесна нещо синьо-червеникаво, а любовното романче изчезна.

Но най-странното беше, решиха библиотекарите, че когато воловете се завтекоха към тях, те като че препускаха заднешком.

 

 

Трудно беше да те смути Леля Ог, защото смехът й пропъждаше смущението. Самата нея пък нищо не можеше да смути.

Този ден Тифани, навлякла два чифта чорапи за предотвратяване на злощастни плодородни произшествия, тръгна с нея, както му казват вещиците, „по къщята“.

— Нали си правила това за Госпожица Предалова? — попита Леля като излязоха.

Големи плътни облаци бяха налегнали планините. Тази нощ пак щеше да вали сняг.

— О, да. А също и за г-ца Здравомислова и г-жа Подвежданска.

— И как, хареса ли ти? — Леля се уви по плътно в наметалото си.

— Понякога. Тоест знам, защо го правим, но понякога просто ми писва от глупостта на хората. А лекуването даже много ми харесва.

— Добра си с билките, а?

— Не. Аз съм много добра с билките.

— Я, някой да не е почнал да се фука? — подсмихна се Леля.

— Ако не знаех, колко ме бива с билките, щях да съм глупава, Г-жо Ог — обясни Тифани.

— Точно така. Много добре. Добре е да си добра в нещо. А сега следващата ни добринка ще е…

… да изкъпят една старица, колкото можеше да стане това с помощта на два тенекиени легена и няколко пешкира. После се отбиха при една родилка, което също беше вещерство, а после един мъж с много зле наранен крак, на когото Леля Ог каза, че се бил оправял много добре, което също беше вещерство, а после наминаха до една отдалечена група скупчили се къщички, където изкачиха паянтовите дървени стълби до една мъничка стаичка, от която един дядо изстреля по тях арбалетна стрела.

— Ах ти, дърти гяволе, още не си пукулясал, а? — поздрави го Леля. — Ама че добре изглеждаш! А на бас, че оня с косата е забравил къде живееш!

— Ще го издебна аз него, Г-жо Ог, ще го издебна! — отвърна бодро старецът — Щом като трябва да си замина, и него ще го взема с мен!

— Това е мойто момиче Тиф. Тя го учи вещерството — повиши глас Леля. — А това е г-н Керевиз, Тиф… хей, Тиф?

Тя щракна с пръсти пред очите на Тифани.

— А? — измънка Тифани все още зяпнала в ужас.

Стигаше и само звънването на тетивата, но за частица от секундата тя би се заклела, че зърна стрела преминаваща право през Леля Ог и забиваща се в рамката на вратата.

— Как не те е срам да стреляш по девойчето, бе Бил — скара му се Леля докато оправяше възглавниците му. — А и г-жа Доузър ми разправя, че си стрелял по нея, като идвала да те навести — добави тя оставяйки кошницата си до леглото му. — Така ли трябва да се държиш с почтена жена, която ти носи манджата, а? Позор!

— Прощавай де, Лельо — измънка г-н Керевиз. — То е щото тя нали е кожа и кости и носи черно. В тая ми ти тъмница все ще сбърка човек.

— Г-н Керевиз е залегнал на пусия за Смърт, Тиф — обясни Леля. — Госпожа Вихронрав ти помогна да стъкмиш специалните капани и стрели, нали Бил?

— Капани ли? — прошепна смаяно Тифани.

Леля само я сръга и посочи надолу. Цялото дюшеме беше в свирепо озъбени капани. Всичките изрисувани с въглен.

— Та казвам, нали Бил? — повтори Леля повишавайки глас. — Тя ти помогна с капаните!

— Тъй си е! — потвърди г-н Керевиз. — Ха! Кой ще й се опре на нея?!

— Така си е, значи повече никаква стрелба по хората, освен по Смърт, разбрахме ли се? Иначе Госпожа Вихронрав няма да ти прави нови — отсече Леля, оставяйки едно шише на старата дървена кутия, която служеше на г-н Керевиз вместо маса до леглото. — Ето малко от илача ти, прясно забъркан. Къде ти каза тя да си държиш болката?

— Ей я тука на рамото ми, Госпожа, кротичко си седи.

Леля докосна рамото и се замисли:

— Един такъв кафеникаво-белезникав фъндък ли? Един такъв продълговат?

— А така, бе Госпожа — потвърди г-н Керевиз вадейки тапата от шишето. — Гърчи ми се тя, а аз й се смея.

Тапата излезе и в стаята изведнъж замириса на ябълки.

— Големка е станала — забеляза Леля. — Госпожа Вихронрав ще мине привечер да я прибере.

— А така, Госпожа — каза старецът сипвайки си в канчето до ръба.

— Гледай да не стреляш по нея, нали? Че това само я вбесява.

Като излязоха от колибата, пак заваля сняг, на големи перести парцали, предвещаващи здраво бачкане.

— Като гледам за днес това беше — обяви Леля. — Има да погледна и туй-онуй в Резена, но метлата ще почака до утре.

— Онази стрела… — започна Тифани.

— Въображаема — усмихна и се Леля.

— Ама тогава си изглеждаше истинска!

Леля Ог се изсмя:

— Да се не начудиш, какви ли неща може да накара хората да си въобразят Есме Вихронрав!

— Като капани за Смърт ли?

— О, да. Нали с тях старчето има още мерак за живот. Пътник е той за Портата. Но Есме поне се погрижи да няма болка.

— Защото тя му виси на рамото ли? — заяде се Тифани.

— Ъхъ. Тя я извади от тялото му, за да не го боли — обясни Леля, а снегът хрустеше под стъпките и.

— Не знаех, че можеш да правиш така!

— Мога само за дреболии, като зъбобол и прочее. Виж, Есме си е шампионка тук. От нас никоя няма от пуста гордост да се посвени да я викне на помощ. Щото, знаеш ли, бива я с хората. А странна работа, щото тя хората не ги трае.

Тифани вдигна поглед към небето, а Леля беше от онези неудобни личности, които все ще забележат всичко.

— Чудиш се дали няма да ти падне твойто либе, а? — ухили й се широко тя.

— Лельо! Ама моля ти се!

— Ама точно това си мислеше, нали? — продължи Леля, която не знаеше що е срам. — Вярно, той винаги е тук, само щом помислиш за него. Стъпваш през него, усещаш го по кожата си, отръскваш го от обувките си като се прибираш вкъщи…

— Без такива приказки ако обичаш! — засегна се Тифани.

— Освен това какво е за една стихия времето? — все така си бъбреше Леля. — А и ми се чини, че снежинките не стават от само себе си, особено ако трябва да докараш ръцете и краката правилно…

Ей сега ме дебне с крайчеца на окото си, дали няма да се изчервя, помисли си Тифани. Знам си го.

Тогава Леля я сръга в ребрата и се изсмя както тя си знаеше, така че и камък щеше да се изчерви:

— Браво бе! То и аз навремето имах някои гаджета, дето си умирах да ги отръскам от обувките си!

 

 

Тифани тъкмо се канеше да си ляга, когато намери под възглавницата си книга.

Заглавието, изписано с огненочервени букви гласеше „Играчка на Страстта“ от Марджъри Дж. Де Колте, а по-долу с по-ситен шрифт пишеше: „И богове и хора казаха, че тяхната любов няма да я бъде, но те не искаха да слушат!! Душераздирателен роман за буреносна любов от авторката на «Разлъчени Сърца»!!!“

Корицата изобразяваше на преден план млада жена с черна коса и дрешки малко в повече оскъдни, ако питаха Тифани, и косата и дрехите развяни от вятър. Тя изглеждаше отчаяно решителна, а също и че още малко и ще настине. От известно разстояние я зяпаше млад мъж на кон. Като че се надигаше буря.

Чудна работа, Тифани видя в книгата библиотечен печат, а Леля библиотеки не ползваше. Е, какво пък, няма да навреди ако почете мъничко, преди да духне свещта.

Тифани обърна на страница първа. После и на страница втора. Някъде към страница деветнадесета стана да вземе Несъкратения Речник.

Все пак тя имаше по-големи сестри, така че поназнайваше туй-онуй — каза си тя. Марджъри Дж. Пенюар обаче беше направила няколко направо смехотворни гафа. Момичетата на Варовитище надали ще тръгнат да бягат от младеж толкова богат, че да си има свой кон… или поне не за дълго или без да му дадат шанс да ги настигне. А пък Меги, героинята на романа, определено не разбираше и бъкел от стопанство. Че кой младеж би се интересувал от жена, която да не може да издои крава или да вдигне прасенце? Каква файда от такава в стопанството? С размотаването с устни като череши нали няма да издои кравите или да остриже овцете! И още нещо. Марджъри Дж. Пенюар изобщо разбира ли поне нещичко от овце? Това нали беше овцевъдно стопанство през лятото? Е, кога им беше Стриженето? Второто по важност събитие в овцевъдската година, а да не рачи да го спомене?

Добре де, може пък да гледаха Хабакукски Мързелиноси или Низинни Кобълуъртски, които нямаха нужда от стрижене, но те бяха такава рядкост, че всеки свестен разказвач със сигурност би ги споменал.

А пък онази сцена в пета глава, когато Меги изостави овцете си да се оправят както знаят, и отиде да берат лешници с Роджър… ама може ли да са толкова тъпи? Та нали овцете ще се запилеят кой знае къде и каква е тая глупост да ми търсят лешници посред юни, моля ви се?

Тя прочете малко нататък и си каза: Яаа, ето какво било то. Хъммм. Ей, то значи изобщо не било за лешници. На Варовитище на това му казваха „да търсиш кукувичи гнезда“.

Тук тя спря, колкото да иде долу да вземе нова свещ и пак да й се стоплят краката, след което продължи да чете.

Дали Меги да се ожени за унилия тъмноок Уилям, който вече беше собственик на две крави и половина, или да се остави да бъде омаяна от Роджър, който я наричаше „горда моя красавице“, но сто на сто беше лош човек, защото яздеше вран жребец и имаше тънък мустак?

А защо пък си мисли, че трябва да се ожени точно пък за някой от двамата? — зачуди се Тифани. И изобщо, тя пилееше твърде много време в дълбокомислено облягане къде ли не и в цупня. Абе там изобщо някой работа върши ли? А и ако винаги се облича така, ще хване хрема.

Да се не начуди човек, с какво само се примиряваха тези мъже. Но пък и да се замислиш.

Тя духна свещта и се мушна под юргана от гъши пух, бял-бял като сняг.

 

 

Сняг покриваше Варовитище. Натрупваше се покрай овцете, така че от тях се виждаше само нещо мътно-жълтеникаво. Закриваше звездите и вместо това искреше със собствената си светлина. Облепваше прозорците на къщите закривайки оранжевите светлини от свещите. Но никога не покриваше замъка. Замъкът се издигаше на едно възвишение малко настрани от селото, каменна грамада господстваща над всичките тези колиби със сламените им покриви. Колибите като че бяха пораснали от земята, замъкът обаче беше побит в нея. И заявяваше: „Аз Господствам“.

Роланд седеше в стаята си и внимателно пишеше. Без да обръща внимание на тропането отвън.

Аннаграма, Петулия, Госпожица Предалова… писмата на Тифани бяха изпълнени с хора от далечни земи, с чудновати имена. Понякога той се опитваше да си ги представи и се чудеше, дали тя всъщност не си ги е измислила. Цялата тази работа с вещерството изглеждаше… ами не беше точно като в рекламата. А изглеждаше като…

— Чу ли това, непослушно момче такова? — разнесе се тържествуващият глас на леля Данута. — Сега си залостен и от тази страна! Ха! Това е за твое собствено добро, нали разбираш? Вътре ще си седиш, докато не се извиниш!

… като яко бачкане, ако сме честни. Много достойно, разбира се, с всичкото навестяване на болните и прочее, но и много отрудено и не особено вълшебно. Той беше подочул за „танцуването по без гащи“ и се постара колкото можа да не си го представя, но то и без друго май нямаше нищо подобно. Дори и летенето на метли изглеждаше някак…

— И сега вече знаем и за онзи твой таен проход, о да! Зазидан е! Стига толкова си се подигравал с хора, които ти мислят само доброто!

… скучно. Той се спря за малко, оглеждайки разсеяно грижливо струпаните до леглото му самуни хляб и наденици. Ще трябва да се запася с лук нощес, реши той. Генерал Тактикус пише, че нищо друго не благоприятства толкова нормалния ход на храносмилането, когато не може да се намерят пресни плодове.

Какво да й пише, какво да й пише… да! Ще й разкаже за партито. Той отиде само защото баща му, в един от по-будните си моменти, го беше помолил. Защото беше важно да се общува със съседите, но не и с роднините! Хубаво беше да се излезе за малко, а и той успя да си остави коня в конюшнята на г-н Геймли, където на лелите нямаше и да им хрумне да го търсят. Да… на нея ще да й хареса да прочете за партито.

Лелите пак се бяха развикали, че щели да заключат и вратата за стаята на баща му. И бяха зазидали тайния проход. Значи му оставаше само незамазаният камък зад гоблена в съседната стая, разклатената плоча, през която можеше да скочи в стаята отдолу и, разбира се, веригата под прозореца, по която можеше да се спусне чак до долу. А на бюрото, върху книгата на Генерал Тактикус, беше пълният комплект от лъскави новички ключове. Беше ги поръчал на г-н Геймли. А ковачът беше разбран човек, разбиращ колко ще е добре да е в добри отношения с бъдещия Барон.

Той можеше да влиза и да излиза, когато му скимне, каквото и да правеха те. Те можеше да тормозят баща му, да кряскат колкото им душа иска, но не можеха да господстват над него.

Много неща може да се научат от книгите.

 

 

Зимеделецът се учеше. Което беше трудна и бавна задача, ако мозъкът ти е от лед. Обаче той научи за снежните човеци. Правеха ги човеците от по-малката разновидност. Което беше интригуващо. Защото, с изключение на онези с островърхите шапки, по-големите човеци май не го чуваха. Те знаеха, че невидими същества не им говорят направо от нищото.

Малките обаче още не бяха разбрали, кое е невъзможно.

В големия град имаше един голям снежен човек.

Или по-честно беше да го наречем кишав човек. Технически погледнато, то си беше сняг, но още докато се рееше надолу през градските мъгли, пушеци и миазми, той вече ставаше някак жълтеникавосив, а накрая всичко, което свършваше на паважа, беше преорано от колелетата на каруците. Така че човекът беше, в най-добрия случай, донякъде снежен. И все пак три мърляви деца го правеха, защото да направиш нещо, което да може да се нарече снежен човек, си беше редно, и толкова. Нищо че беше жълто-кафяв.

Те направиха каквото можаха с това, което можеше да се намери и му поставиха две конски ябълки^[2] за очи и умрял плъх за нос. И тогава снежният човек им проговори, направо в главите им:

— Малки човеци, защо правите това?

Момчето, което сигурно беше по-голямото момче, се спогледа с момичето, което сигурно беше по-голямото момиче и каза:

— Аз ще ти кажа, че чух това, ако и ти ми кажеш, че си го чула.

Момичето още беше достатъчно малко, че да не си помисли „снежните човеци не говорят“ тъкмо когато един от тях й беше проговорил, така че тя му отговори учтиво:

— Трябва да се сложат, за да станеш снежен човек, господине.

— Това прави ли ме човек?

— Не, щото… — тя се поколеба.

— Нямаш вътрешки — помогна й третото и най-малко дете, може би по-малкото момче, или пък по-малкото момиче, но това нямаше как да се разбере от всичките навлечени по него пластове дрехи, с които приличаше само на кълбо.

Вярно, имаше розова плетена шапка с помпон, но това не означаваше нищо. Някой все пак се грижеше за него, защото на ръкавиците му беше избродирано „Л“ и „Д“, отпреде и отзаде на палтото му „П“ и „З“, на шапката имаше „Г“, а вероятно на подметките на ботушките му и „Д“. Което значеше, че макар и да не знаеш, какво е то, можеше да си сигурен, че е застанало с правилната страна нагоре, и накъде гледа.

Покрай тях мина кола заливайки ги с нова вълна киша.

— Вътрешки? — каза тайният глас на снежния човек. — Изготвени от специален прах, о да! Но какъв точно прах?

— Железен — отговори вероятно по-голямото момче. — Колкото да изковеш пирон.

— О, да, точно така, това е то — подкрепи го вероятно по-голямото момиче. — По това нещо играехме на ластик. Ъ… „Желязо, колкото да изковеш пирон… Вода, колкото да удавиш крава…“

— Куче — поправи я вероятно по-голямото момче. — То е „Вода, колкото да удавиш куче, Сяра, колкото бълхите да изгониш“. А кравата е в „Отрова, колкото да съпукясаш крава.“

— Какво е това? — поинтересува се Зимеделецът.

— А, то е… нещо като… такова… стара песничка — отговори вероятно по-голямото момче.

— Повече е нещо като стихотворение. Всеки го знае — поправи го вероятно по-голямото момиче.

— Казва се „От тея неща е направен човек“ — добави детето с правилната страна нагоре.

— Кажете ми го от начало до край, — настоя Зимеделецът и те му го казаха колкото знаеха, там посред премръзналата улица.

Като свършиха, вероятно по-голямото момче попита с надежда:

— А може ли някак да ни вземеш да полетим с тебе^[3]?

— Не, — отговори Зимеделецът — Трябва да намеря едни неща! Нещата, от които се прави човек!

 

 

Един ден, след обяд, когато почна да захладнява, някой трескаво зачука по вратата на Леля. Оказа се, че беше Аннаграма, която едва не падна в стаята като й отвориха. Изглеждаше окаяно и зъбите й страшно тракаха.

Леля и Тифани я заведоха до огъня, но тя заговори още преди зъбите и да загреят:

— Чечечерепипипи! — избълва тя.

Олеле, помисли си Тифани, а каза:

— Да, и?

— Чечечерпипите на гогоспопожица Пъпредадалова! — каза тя, когато Леля се довтече от кухнята с нещо сгряващо.

— Да? И какво за тях?

Аннаграма отпи от чашата.

— Какво им направи? — възкликна отчаяно тя, а по брадичката и протече какао.

— Погребах ги.

— О, не! Защо?

— Ами че те са черепи. Така да си се въргалят ли да ги оставя?

Аннаграма се огледа диво.

— Тогава ще ми заемеш ли една лопата?

— Аннаграма! Не може да се ровиш в гроба на Госпожица Предалова!

— Но на мен ми трябват някакви черепи! — настоя Аннаграма. — Онези хора… ами, като в старо време е! Аз собственоръчно белосах всичко там! Имаш ли си на представа, колко време трябва да белосаш черни стени? А те ми се оплакваха! До кристалотерапия не щат и да припарят, а само ми се мръщят и ми разправят, как Госпожица Предалова им давала някакво мазно черно лекарство, ужасно на вкус, но било лекувало! И не престават да искат от мен да им разрешавам глупавите им дребни дърления, а аз и идея си нямам за какво става дума. А тази сутрин имаше един старец, който умря, а аз ще трябва да го приготвя и да бдя над него нощес. Ами, искам да кажа, това е толкова… пфу…

Тифани хвърли един поглед на Леля Ог, която си седеше удобно-удобно и си попафкваше кротичко с лулата. А очичките й блестяха. Като видя изражението на Тифани тя премигна и каза:

— Да ви оставя ли да си побъбрите на спокойствие, а, момичета?

— Да, ако обичаш, Лельо. И моля те, не подслушвай зад вратата.

— Да подслушвам лични разговори? Как можа? — каза Леля и отиде в кухнята си.

— Тя ще подслушва ли? — прошепна Аннаграма. — Ох, само Госпожа Вихронрав да научи, край с мене.

Тифани въздъхна. Аннаграма нищо ли не знае?

— Разбира се, че ще подслушва — просвети я тя. — Нали е вещица.

— Но тя нали каза, че няма!

— Ще подслушва, но ще се прави, че нищо не е чула и няма да каже на никого — обясни Тифани. — Това в края на краищата си е нейната къщурка.

Аннаграма я погледна отчаяно:

— А вторника може би ще ми се наложи да израждам бебе някъде си в някакво село! Някаква баба дойде да ми дърдори за това!

— Това ще трябва да е г-жа Брейчешик — сети се Тифани. — А аз, знаеш ли, ти бях оставила бележки. Не ги ли прочете?

— Сигурно Г-жа Уховрътска ги е изхвърлила — предположи Аннаграма.

— А трябваше да ги погледнеш! Цял час ти ги писах! — укори я Тифани. — Цели три листа! Виж сега, я се успокой, а? Учила ли си нещо за бабуване?

— Г-жа Уховрътска казва, че раждането е естествено явление и Природата трябва да бъде оставена да следва хода си — отговори Аннаграма, а Тифани беше сигурна, че чу изсумтяване иззад кухненската врата. — Е, аз все пак знам едно успокоително заклинание.

— Е, това сигурно ще потрябва — промълви унило Тифани.

— Г-жа Уховрътска казва, че селските жени знаят какво да правят — пробуди се нова надежда у Аннаграма. — Тя казва да се доверим на простата им селяшка мъдрост.

— Е, старицата, която е дошла да те вика, е била г-жа Ойнабаби, а у нея ще намериш само проста селяшка тъпотия — просветли я Тифани. — Изпуснеш ли я от поглед, все ще наложи някоя рана с лапа от листа. Виждаш ли, само защото една жена е беззъба, още не значи, че е мъдра. А може да значи просто, че е била глупава повече време от другите. Внимавай тя да не припари до г-жа Брейчешик докато не мине раждането. Че то, раждането, и без нея няма да е леко.

— Добре де, знам купища заклинания, които могат да помогнат…

— Не! Без магия! Освен за отстраняване на болка! Не може да не знаеш това?

— Да, но Г-жа Уховрътска казва…

— Тогава защо не вземеш да викнеш Г-жа Уховрътска да ти помогне?

Аннаграма я зяпна. Това последното изречение беше излязло на по-висок тон, отколкото и се искаше. А после лицето на Аннаграма се превключи на нещо, което тя сигурно смяташе за приятелско изражение. От което тя придоби вид на леко побъркана.

— Хей, хрумна ми страхотна идея! — звънна гласът и като кристал, който ей сега ще се пръсне. — Защо не се върнеш в къщурката и да работиш за мен?

— Не. Имам си друга работа.

— Но ти си толкова добра в гнусните неща, Тифани — заувещава я с лепнещ от сладост глас Аннаграма. — Идва ти толкова естествено.

— Това е защото започнах с агненията от малка. Мънички ръчички могат да се вмъкнат вътре и да разплетат, каквото се е оплело.

А сега Аннаграма и излезе с онова изтормозено изражение, което се получаваше, когато и се наложеше да се оправя с нещо, което не може на минутата да разбере.

— Вътре в овцата ли? Да не искаш да кажеш направо в…

— Да, разбира се.

— И да разплиташ оплетеното?

— Понякога агнетата тръгват да излизат със задницата напред — обясни Тифани.

— Със задницата… — повтори унило Аннаграма.

— И още по-лошо може да стане, ако има близнаци.

— Близнаци… — и тук Аннаграма се съживи като че беше забелязала някаква грешка. — Чакай малко, виждала съм купища картинки на овчари и овце, но нищо подобно не съм срещала. Аз си мислех, че то е само… ами да се навърташ наоколо и да гледаш как овцете си ядат тревата.

Имаше такива моменти, когато ти се струваше, че светът би станал по-добър, ако Аннаграма изяждаше от време на време по някой здравословен шамар. От всичките тези глупави обиди, които ги ръсеше без дори да забележи, невероятната й незаинтересуваност в никого, освен в самата нея, това как се държеше с всички сякаш недочуват, а и са малко тъпи… от всичко това направо да вземеш да кипнеш. Но в крайна сметка го търпиш, защото отново и отново виждаш, какво се крие зад всичко това. А там се крие онова ошашавено личице, втренчило се в света като заек сгащен от лисица и кряскащо ли кряскащо с надеждата, че звярът ще си тръгне, без да й направи нищо. А съборът на вещиците, които се предполагаше да са умни, бяха поверили точно на нея този можещ да озори всекиго участък.

В това просто нямаше смисъл.

Ама никакъв.

— То се случва само, когато има трудно ягнене — каза Тифани докато мислите й препускаха. — Което значи, че ще е навън на тъмно, в студа и дъжда. Тогава художниците нещо ги няма никакви наоколо. Чудно защо ли.

— Защо ме гледаш така? — попита Аннаграма. — Сякаш не съм тук!

Тифани примигна. Е добре, помисли си тя, и сега как да се оправя с това?

— Виж какво, ще дойда да ти помогна с измиването и подготвянето на тялото — каза тя толкова спокойно, колкото можа. — А сигурно ще успея да ти помогна и с г-жа Брейчешик. Или пък помоли Петулия. Тя е много добра. Но бдението ще трябва да си го свършиш сама.

— Да седя цяля нощ сама с мъртвец ли? — потръпна Аннаграма.

— Може да си вземеш книга за четене — предложи и Тифани.

— Сигурно ще може да си начертая защитен кръг около стола ми… — измънка Аннаграма.

— Не — отсече Тифани. — Без магия. Г-жа Уховрътска не ти ли е казала това?

— Но защитният кръг…

— Привлича внимание. Нещо може да цъфне да види защо ти е било да правиш кръг. Но не се бой, то всичкото е само да се успокоят старите хора.

— Ъ… като каза, че нещо може да цъфне… — започна Аннаграма. Тифани въздъхна.

— Добре де, ще бдя с теб, но само този път — обеща тя и Аннаграма засия.

— Колкото до черепите — продължи Тифани — изчакай ме за малко… Тя отскочи до стаята си, и донесе, грижливо увит, каталога на Бофо, който беше скрила в стария си куфар, и й го връчи, предупреждавайки я:

— Не го поглеждай сега. Изчакай докато останеш сама. Може пък да ти даде някои идеи. Разбрахме ли се? Ще мина към седем.

Когато Аннаграма си тръгна, Тифани седна и започна да брои шепнешком. Когато стигна до пет, Леля Ог влезе и ентусиазирано избърса праха от няколко прахосъбирачки, преди да подметне:

— Я, ама твойта дружка тръгна ли си?

— Ти за малоумна ли ме смяташ? — отвърна Тифани. Леля престана да се преструва, че шета и каза:

— Не че знам за какво сте си говорили, щото нали не слушах, но ако бях слушала, да ти кажа, от тая работа и благодаря няма да получиш.

— Баба не трябваше да се набърква — заяви Тифани.

— Я, не трябвало било значи? — лицето на Леля беше лишено от всякакво изражение.

— Аз не съм вчерашна, Лельо — настоя Тифани. — Аз го разгадах.

— Разгадала си го, така ли? На леля умницата. — Леля Ог седна на стола си. — Я да те видим, какво точно си разгадала?

И тук ще я втасаме. Леля обикновено беше неизменно дружелюбна. Така изведнъж да стане строга, си беше за изплашване. Тифани обаче не се отказваше:

— Нямаше как да поема къщурката — заобяснява тя. — Е, ежедневната работа мога да си я върша, но за да поемеш участък ти трябват повече годинки. Като си на тринадесет, някои неща хората изобщо нищо няма да ти кажат, каквато щеш шапка да имаш. Баба обаче го извъртя така, сякаш предлага мен, а всички решиха, че това било съревнование между мен и Аннаграма, нали? И те избраха нея, защото е по-голяма и звучи на компетентно. А сега всичко се разнищва. Не е нейна вината, че са я учили на магия вместо на вещерство. Баба просто иска тя да се провали, та всички да видят, колко некадърна учителка е Г-жа Уховрътска. А аз пък не мисля, че това е добре.

— Аз на твое място нямаше да бързам да решавам, какво точно иска Есме Вихронрав — каза Леля Ог. — Иначе и дума няма да обеля, да знаеш. Ако щеш ходи да помагаш на приятелката си, но все пак и при мен си имаш работа, разбрахме ли се? Така ще е, всичко да си е честно. Как са ти стъпалата?

— Добре се чувстват, Лельо. Благодаря, че попита.

 

 

Далече-далече, на повече от сто мили от тях, г-н Фюзел Джонсън не знаеше нищо нито за Тифани, нито за Леля Ог, а, като стана дума нито и за каквото и да е друго, освен за часовници, които му бяха поминък. Е, и освен това знаеше как да варосва къщата си, което беше лесен и евтин начин да направи стаята си бяла и спретната, нищо че всичко наоколо се омацваше. Така че нищо чудно, че изобщо не проумя, как така няколко шепи от негасената вар изригнаха от легена, извиснаха за миг във въздуха като призрак и изчезнаха нагоре по комина. Накрая той реши, че това е заради всичките тролове, надошли насам напоследък. Което не беше много логично, но подобни убеждения кога ли пък са.

А Зимеделецът си помисли: Вар колкото да направиш човек!

 

 

Тази нощ Тифани прекара в компанията на Аннаграма и стария г-н Тисо, само дето той не беше точно компания, защото беше умрял. Тифани никога не беше обичала бденията над мъртви. То не беше нещо, което точно пък да можеш да обикнеш. Винаги беше облекчение, когато небето почнеше да изсветлява и запяваха птици.

От време на време през нощта г-н Тисо се обаждаше. Само че, разбира се, това не беше г-н Тисо, който вече беше срещнал Смърт преди няколко часа, а само останалото след него тяло и звуците, които то издаваше изстивайки всъщност не бяха нищо по различно от тези случващи се в стара къща. Беше важно да се помнят тези неща към два часа през нощта. Жизненоважни, когато свещта потреперваше.

Аннаграма хъркаше. Никой с толкова малко носле нямаше правото да хърка толкова силно. Все едно къртеше дюшемето. И да имаше някакви зли духове наоколо нея нощ, това сигурно щеше да ги пропъди. Не че задавеното „хх-кхх-хрх“ беше толкова лошо, а и „хъъърррр!“ можеше да се изтърпи, но това, което наистина ядеше нервите на Тифани беше паузата между тях, точно след като „хх-кхх-хрх“ се задавеше и преди да изригне мощното „хъъърррр!“. Веднъж си излизаше направо „хх-кхх-хрх-хъъърррр!“, слято и стегнато, следващия път след „хх-кхх-хрх“ настъпваше толкова дълго мълчание, че Тифани затаяваше дъх в очакване на „хъъърррр!“ Хич нямаше да е зле Аннаграма да реши накрая, каква пауза й изнася. А понякога тя изобщо преставаше да хърка, и настъпваше благословена тишина, може би с леко попримляскване, докато Аннаграма се наместваше в стола си, и така до следващото развихряне на дъскорезницата.

Къде си, Господарке на Цветята? Какво си ти? Трябваше да си заспала!

Гласът му беше толкова слаб, че Тифани можеше и да не го чуе, ако не се беше напрегнала така в очакване на поредното „хх-кхх-хрх“. А ето го и него…

— Хх-кхх-хрх!

Позволи ми да ти покажа моя свят, Цветна Господарке. Нека ти покажа цветовете на леда!

— ХЪЪЪРРРР!

Около три четвърти от Тифани си мислеше: „О, не! Дали ще ме намери, ако му отговоря? Не, ако можеше да ме намери, вече щеше да е тук. А дланта ми не ме прищипва.“

А останалата четвърт си мислеше: „Бог или богоподобно същество говори с мен, и затова, Аннаграма, ако само за мъничко да беше престанала с това твое хъркане, ако обичаш“.

— Хх-кхх-хрх!

— Нали казах, че съжалявам — прошепна тя в полумрака с треперливата светлина на свещта. — Видях айсберга. Толкова… ъъъ… мило от твоя страна.

Аз направих още много такива.

— ХЪЪЪРРРР!

Още много айсберги, мислеше си Тифани. Грамадански ледени плаващи планини с моя образ, с влачещи се подире им тежки мъгли и снежни фъртуни. Колко ли кораби са се блъснали в тях?

— Не трябваше да си правиш целия този труд — прошепна тя.

Силите ми растат! Аз слушам и се уча! Аз разбирам човеците!

Оттатък прозореца на къщурката запя дрозд. Тифани духна свещта и сива светлина се запромъква в стаята.

Слушал бил и се учел… че как може някаква виелица да разбере каквото и да е?

Тифани, Цветна Господарке! Аз правя себе си човек!

Аннаграма издаде някакво сложно грухтене, когато нейните „хх-кхх-хрх“ и „хъъърррр!“ се застъпиха, и се събуди.

— А — произнесе тя протягайки се и прозявайки се, след което се огледа. — Е, май мина добре.

Тифани се беше втренчила в стената. Какво искаше да каже той с това, че правел себе си човек? Да не би…

— Ти не заспа, нали, Тифани? — каза Аннаграма, с каквото сигурно си е мислила, че е игрив тон. — Дори и само за моментченце, а?

— Какво? — все така зяпаше стената Тифани. — А… не. Изобщо!

На долния етаж се размърдаха хора. След малко стъпалата заскърцаха и ниската врата се отвори. Мъж на средна възраст надникна притеснено с очи сведени към пода и измърмори:

— Мама пита дали вие, дами, няма да желаете малко закуска?

— О, не, в никой случай не бихме отнели и малкото… — започна Аннаграма.

— Да, ако обичате, ще ви бъдем много благодарни — изпревари я Тифани с по-силен глас и мъжът кимна и затвори вратата.

— О, как можа да кажеш това? — възмути се Аннаграма, когато стъпките му заскърцаха надолу. — Та тези хора са бедни! А аз мислих, че ти…

— Я си затваряй устата! — скастри я Тифани. — Млъквай и се събуди! Тези хора са истински! А не са като някаква си, ами, идея! Слизаме при тях и си изяждаме закуската и им казваме колко е хубава, след което им благодарим и те ни благодарят и си тръгваме! И така всички ще са направили всичко по реда си, както си е по обичая, а за тях това е най-важното. Освен това те не мислят, че са бедни, защото тук всички са бедни! Те обаче не са толкова бедни, че да не могат да си позволят да направят каквото е редно! Виж това би било сиромашия!

Аннаграма я беше зяпнала с отворена уста.

— Внимавай, какво ще кажеш по-нататък — предупреди я задъхано Тифани. — А най-добре нищо не казвай.

На закуска имаше пържени яйца с бекон. Те бяха изядени посред учтива тишина. След това, поддържайки същата тишина, само дето вече навън, те отлетяха обратно към онова, което хората сигурно винаги ще наричат къщурката на Госпожица Предалова.

До нея пристъпяше от крак на крак едно малко момченце. Щом те кацнаха, то изстреля:

— Госпожа Ойнабаби каза, че бебето е на път да излезе и още каза, че ще ми дадете едно пени за тичането до вас.

— Ти нали си имаш чанта? — обърна се към Аннаграма Тифани.

— Да, ами, купища.

— Имах предвид чанта за спешни случаи. Нали разбираш, каквато ти стои до вратата и където държиш всичко, което може да ти потрябва ако…

Тифани си отбеляза ужасеното изражение на лицето на другата девойка.

— Е добре, значи нямаш чанта. Ще трябва да се оправяме, с каквото има. Дай му пени и да потегляме.

— Не може ли да викнем някого за помощ, ако нещата се оплескат? — попита Аннаграма като излетяха.

— Ние сме помощта — отговори и простичко Тифани. — А понеже това е твоят участък, ще ти дам наистина мъчната работа…

… която беше да заглавичква г-жа Ойнабаби. Която не беше вещица, макар че хората си мислеха, че е. Тя изглеждаше като такава… тоест като такава жена, която е изкупила всичко от каталога на Бофо в деня на Специалната Промоция за Космати Брадавици. И беше леко смахната и не биваше да бъде допускана на миля разстояние от всяка първа родилка, защото удаде ли и се случай, много съвестно ще им разкаже (или поне разкикоти) за всичко, което може да тръгне накриво, и то така, че да звучи сякаш задължително ще тръгне накриво. Иначе не беше чак толкова зле като болногледачка, стига да я спреш някак да налага лапи от разни бурени, където свари.

Раждането не мина без рев и малко зор, но не чак толкова, колкото беше предсказала г-жа Ойнабаби, и се роди момченце, което не излезе изтърсаче само защото Тифани го хвана; Аннаграма просто не знаеше, как се държи бебе и щеше да го изтърси.

Но пък тя изглеждаше добре с островърха шапка и понеже беше несъмнено по-голяма от Тифани и не свърши почти никаква работа, останалите жени решиха, че тя е главната.

Тифани я остави да държи бебето (този път с правилната страна нагоре) с гордо изражение и потегли на дългия си полет през горите за Тир на Ог. Вечерта беше ясна, но от време на време вятърът издухваше от дърветата жилещи снежни кристалчета. Пътуването беше изтощително и много, ама много студено. Той няма как да знае къде съм аз, повтаряше си тя летейки в здрача. И той не е особено умен. А зимата все някога трябва да свърши, нали така?

Ъ… как? — обади се Вторият й Акъл. Мис Тик каза, че трябва просто да си там, но все ще трябва да направиш и още нещо, нали?

Сигурно ще трябва да походя малко боса, предположи Тифани.

Ама навсякъде ли? — зачуди се Вторият й Акъл, докато тя лавираше между стволовете на дърветата.

Сигурно това е като да си кралица, намеси се Третият й Акъл. Тя трябва само да си седи в двореца и може би от време на време да излиза с голямата карета да маха на хората, а царуването в цялата обширна държава си върви по реда си.

Но докато се мъчеше да не се блъсне в поредните дървета, тя избягваше и сблъскването с още една писклива мисълчица, постоянно опитваща се да пропълзи в ума и: „Рано или късно, все някак той ще те намери… и какво значи, че щял да направи себе си човек?“

 

 

Заместник-началник Пощата Грош не вярваше в доктори. Те само те разболяват, така смяташе той. Затова всяка сутрин слагаше сяра в чорапите си и с гордост можеше да заяви, че цял живот и един ден болест не е видял. Може би, защото много рядко някой го доближаваше, заради миризмата.

Нещо обаче го доближи. Бурен вятър нахлу в пощенския му офис, когато една сутрин той отвори вратата и отвя чорапите му в неизвесна посока^[4].

И никой не чу, как Зимеделецът каза:

— Сяра, колкото да направиш човек.

 

 

Когато Тифани влезе, отупвайки снега от ботушите си, Леля Ог седеше до огъня.

— Ама ти си премръзнала — каза Леля. — Това, което ти трябва, е чаша горещо мляко с една капчица бренди, и ще те оправи.

— Ооо, д-д-да… — успя някак да смотолеви през тракащите си зъби Тифани.

— Тогава що не донесеш едно и за мен, а? — каза Леля. — Пошегувах се. Ти сядай да се топлиш, а за пиенето ще се погрижа аз.

Краката на Тифани бяха като буци лед. Тя клекна до огъня и протегна ръце към осажденото котле на голямата му черна кука. То тъкмо къкреше.

Нагласяш си ума правилно, и балансираш. Протягаш ръце, обгръщаш котлето с длани и се концентрираш и още повече се концентрираш върху премръзналите ти крака.

След някое време стъпалата и се затоплиха и после…

— Оу! — Тифани отдръпна ръцете си и засмука пръстите си.

— Не си беше нагласила ума — отбеляза Леля от вратата.

— Добре де, ама, знаеш ли, то не е чак толкова лесно като си имала тежък ден и не си се наспала и Зимеделецът да те преследва — ядоса се Тифани.

— Огъня това не го интересува — сви рамене Леля. — Хайде на горещото мляко.

Когато Тифани се постопли, нещата малко се пооправиха. Тя се зачуди, колко ли бренди е сипала в млякото Леля. Леля си беше направила едно и за себе си, като, кой знае, може и да беше капнала малко мляко в брендито.

— Е, нали ти е хубаво и удобно? — подметна след някое време Леля.

— За секс ли ще приказваме? — попита Тифани.

— Някой да е казвал, че ще е това? — отвърна невинно Леля.

— Имах аз нещо като чувство — каза Тифани. — И аз знам откъде идват бебетата, Г-жо Ог.

— Да се ненадява човек.

— Знам също и как пръкват там. Израснах на чифлик и имам много по-големи сестри.

— Хубаво тогава — рече Леля. — Та значи, излиза, че си готова за живота, та дрънка. И не остава много на какво да те науча, както гледам. То и по мен никога не се е прехласвал някой бог, ако си спомням правилно. Поласкана си, а?

— Не! — после Тифани видя усмивката на Леля и си призна. — Добре де, малко.

— А страх ли те е от него?

— Да.

— Е, горкичкият малко ги пообърка нещата. А толкова добре го беше започнал с всичките ледени рози и ала-бала, а после като му се прииска да си покаже мускулите и хайде. Типично. Но не бива да се страхуваш от него. Той от теб трябва да се страхува.

— Защо? Защото се преструвам на цветната жена ли?

— Защото си момиче, бе момиче! На какво прилича това, умно момиче, а да не може да завърти някакво си момче около малкия си пръст? Той е хлътнал по теб. С една само думичка можеш да направиш от живота му мизерия. Виж, аз като бях момиче, един младеж насмалко да се хвърли от Ланкърския Мост, защото бях отхвърлила ухажването му.

— Така ли? И какво стана?

— Разотхвърлих го. Е, толкова мил изглеждаше, както беше застанал там, и си мислех аз, ей това ако не е хубав задник… — Леля се облегна. — А и виж горкичкото ми Грибонченце. В бой ще размаже когото си ще. Да, но малкото бяло котенце на Есме като му скочи, сега сиромахчето на леля не ще да влезе в стаята без отначало да промуши главичка през вратата да види, дали нея я няма вътре. Само като му видиш личицето като се оглежда. Цялото набръчкано. Разбира се, ако поиска, ще я разпарчетоса само с единия си нокът, да, но тя вече му е оправила главата.

— Искаш да кажеш, да се опитам да издращя лицето на Зимеделеца, така ли?

— Не, не, защо ти е да си толкова проклета. Остави му мъничко надежда. Бъди любезна, но твърда…

— Но той иска да се ожени за мен!

— Добре.

— Добре ли?

— Това значи, че иска да си останете приятели занапред. Не му казвай нито да, нито не. Дръж се с него като кралица. Той трябва да се научи да ти оказва уважение. Ей, какво правиш?

— Водя си записки — отговори Тифани бързо пишейки в дневника си.

— Не ти трябва да записваш, миличко — каза Леля. — То си е записано някъде в теб. На страница, която още не си отваряла, като гледам. Което ме подсеща, че тези тук дойдоха за теб. — Леля потършува под възглавниците на креслото си и измъкна два пощенски плика. — Мойто момче Шон нали е пощаджията, така че знае, къде си се преместила.

Тифани замалко не ги изтръгна от ръцете и. Две писма!

— Харесваш го, а? Твойто момче от замъка, нали? — подпита Леля.

— Той е един познат, с когото си пишем — обясни високомерно Тифани.

— Само така, точно такъв поглед и глас ти трябва и ще се оправиш със Зимеделеца! — одобри Леля. — Че за какъв се мисли той да смее да ти говори така? Все така давай!

— Ще ги прочета в стаята си — реши Тифани.

Леля кимна.

— Едно от момичетата ни направи чуден гювеч — спомена тя (Леля беше прочута с това, че не помни имената на нито една от снахите си). — Твоят е в печката. Аз съм до кръчмата. А утре почваме работа от рано-рано.

Сама в стаята си Тифани прочете първото писмо.

За невъоръжено око, на Варовитище не се случваше кой знае какво. Варовитище странеше от Историята. То беше място за дреболии. За каквито Тифани четеше с удоволствие.

Второто писмо изглеждаше почти досущ като първото… докато не стигна до частта за бала. Отишъл значи той на бал! В къщата на лорд Дайвър, който бил съсед! И той танцувал с неговата дъщеря, на име Анестезия, защото лорд Дайвър си мислел, че това било много мило име за момиче! И те изтанцували три танца!! И сладолед!! И Анестезия му показала нейните акварели!!!

Как може ей така да седне и да ми пише такива неща?!!!

Погледът на Тифани продължи нататък, към всекидневните новини като лошото време и какво станало с болния крак на старата Аги, но думите не стигаха до мозъка й, защото той се беше подпалил.

За какъв се мисли той, да ми танцува с друго момиче?

Ти танцува със Зимеделеца — напомни и Третият Акъл.

Добре де, ами акварелите?

Зимеделецът ти показа неговите снежинки — не пропусна да отбележи Третият Акъл.

Но аз гледах само от учтивост!

Може пък и той да е гледал само от учтивост.

Добре де, но аз нали ги знам онези негови лели, продължаваше яростно нататък Тифани. Мен те не щяха и да погледнат, както съм само селянка! А лорд Дайвър е много богат и дъщеря му е единствено дете! Те кроят замисли!

И как може той ей така да седне да ми пише, как ял сладолед с друго момиче сякаш това е най-нормалното нещо?! Та това е по-лошо дори от… добре де, във всеки случай е доста лошо!

Колкото до това как гледал нейните акварели…

Той е само познат, с когото си пишете — припомни и Третият Акъл.

Да, ама…

Да, ама… какво? — не мирясваше Третият Акъл, който почваше да лази по нервите на Тифани. Поне собствените ти мисли би трябвало да имат елементарното приличие да са на твоя страна!

Така изобщо „да, ама…“, ясно? — помисли си ядосано тя.

Това не беше много разумно от твоя страна.

Я, нима? Е, аз нали денонощно съм все разумна! Години наред съм все разумна! И ако сметна, че ми се полагат пет минутки да побъда неразумно вбесена, ти ще ми възразиш ли нещо?

Долу има гювеч, а ти от закуска нищо не си хапвала — каза Третият Акъл. Като хапнеш, ще се почувстваш по-добре.

Как мога да ям манджи, когато някои ми гледат разни акварели? Как е посмял само да гледа акварели?!

Третият Акъл обаче беше прав… не че от това ставаше по-леко. Но ако трябва да си ядосана и обидена, нека поне това да става на пълен стомах. Тя слезе и намери гювеча в пещта. Ухаеше приятно. Само най-хубавото за нашето мило Мамче.

Тя дръпна чекмеджето с приборите да си вземе лъжица. Чекмеджето заяде. Тя го заразтръска, задърпа, и поруга малко, но чекмеджето не се отклещи.

— Давай, не спирай, само така — обади се зад нея един глас. — Направо гледаш как ще стане чудо. Ама да не вземеш случайно да проявиш разум, да бръкнеш с пръсти в цепката и внимателно да освободиш каквото се е заклещило. Не, не. Тропай и псувай, това е начинът!

Тифани се обърна.

До кухненската маса беше застанала кльощава жена с многострадален вид. Носеше нещо като чаршаф увит около нея и пушеше цигара. Тифани досега не беше виждала жена да пуши цигара, особено пък цигара горяща с мазно-червен пламък и хвърляща искри.

— Коя си ти и какво търсиш в кухнята на Г-жа Ог? — попита остро Тифани.

Сега беше ред и на жената да се изненада.

— Ама ти можеш да ме чуваш? — възкликна тя. — И да ме виждаш?

— Да! — ядоса се Тифани. — И тук е хигиенична зона за приготвяне на храна, тъй да знаеш!

— Но ти не трябваше да можеш да ме виждаш!

— Е, сега гледам право в теб!

— Чакай малко — жената се намръщи. — Ти май не си само човек, нали…? — тя за миг някак странно поприжумя и после каза. — Я, ама ти си тя. Познах, нали? Новата Лято?

— Остави мен, а ти коя си? — настоя Тифани. — А онова беше само един танц!

— Аноя, Богиня на Нещата Заклещили се в Чекмеджета — представи се жената. — Приятно ми беше да се запознаем.

Тя пафна още веднъж с цигарата и се разхвърчаха още искри. Някои се посипаха по пода, но май не причиниха никакви щети.

— И само за това има цяла богиня? — изуми се Тифани.

— Е, още намирам загубени тирбушони и неща търкулнали се под мебелировката — каза небрежно Аноя. — Понякога разни неща се забутват и под възглавници на канапета и дивани. Искат да поема и запецнали ципове, но за това още се колебая. Най-вече обаче се богоявявам всеки път, когато хората заразтръскат заялите си чекмеджета призовавайки боговете — тя пафна с цигарата си. — Чайче да ти се намира?

— Но аз никого не съм призовавала!

— Напротив — не се съгласи Аноя и цигарата и хвърли нови искри. — Ти кълнеше. А рано или късно всяка клетва става молитва — тя махна с ръката, с което не държеше цигара и нещо в чекмеждето издрънча. — Готово. Беше яйцерезачката. Всеки си има такава, макар че никой не знае защо. Някой изобщо някога купувал ли си е съзнателно яйцерезачка? Съмнявам се.

Тифани изпробва чекмеджето. То излезе леко.

— А с чая какво стана? — напомни Аноя и седна.

Тифани постави вода да се грее и попита:

— Значи знаеш за мен?

— О, да — отвърна Аноя. — Много време мина, откакто за последно някой бог се е влюбвал в смъртна. Всички си умират да видят, как ще свърши.

— Влюбил се?

— О, да.

— И да не искаш да кажеш, че боговете ме гледат?

— Ами че разбира се — потвърди Аноя. — Повечето от по-големите клечки тея дни и без друго си нямат работа! Мен обаче ме притискат да се оправям с ципове, нали, а ръцете ми в това скапано време ще станат на нищо!

Тифани вдигна поглед към тавана, вече целия задимен.

— И през цялото ли време гледат? — попита разтревожено тя.

— Както чувам, ти си привлякла повече зрителски интерес и от войната в Клачистан, а имай предвид, че тя е доста популярна. — Аноя протегна зачервените си ръце. — Виж на какво са заприличали. Ама на някой, да не би да му пука случайно?

— Даже когато… се къпя ли? — поиска да знае Тифани.

Богинята се изсмя гадничко:

— Да. И да знаеш, те и в тъмното виждат. Най-добре да не мислиш за тях.

Тифани пак вдигна поглед към тавана. А така й се беше искало да си вземе баня тази вечер.

— Ще се опитам — каза тя мрачно и добави. — А… трудно ли е то, да си богиня?

— И хубави дни се случват — отвърна Аноя, изправи се, подхвана за лакътя ръката с цигарата с другата си ръка, придърпа горящата и мятаща искри дяволия по-близо до лицето си, дръпна рязко, вдигна глава и избълва облак дим, който се присъедини към мътилката под тавана. По пода пак заваляха искри. — То аз не съм чак толкова отдавна в тоя бизнес с чекмеджетата. На времето бях вулканична богиня^[5].

— Наистина ли? — рече Тифани. — Никога нямаше да се сетя.

— О, да. Хубава работа беше, ако не се броят писъците — заспомня си Аноя, след което добави горчиво. — Ха! А богът на бурите постоянно ми валеше по лавата. Това са то мъжете, муцинка. Само да се обърнеш и ти валят по лавата.

— И гледат акварели — включи се Тифани.

Очите на Аноя се присвиха:

— Акварелите на някоя друга ли?

— Да!

— Мъже! Всичките са все същите — каза Аноя. — Ако ми послушаш съвета, муцинка, вземи му покажи на наш Зимеделчо вратата. Какъвто е елементарен, сиреч нали е само природен елемент.

Тифани погледна объркано към вратата.

— Изритай го по живо по здраво, муцинка — разгърна мисълта си Аноя, — изхвърли му партакешите и смени бравата. Пък нека става целогодишно лято, както е в топлите страни. Всичко да е в лозя и лиани, как ти се струва? На всяко дърво кокосови орехи! Ха, аз като бях още в играта с вулканите, направо се бях заринала в манго. Кажи сбогом на сняг, мъгли и киша. В теб ли е вече джаджата?

— Каква джаджа? — обезпокои се Тифани.

— Ще дойде, нямай грижа — увери я Аноя. — Чух, че може и да видиш малко зор да… Ох, чувам тропане, трябва да отлитам, ама ти споко, муцинка, аз на него няма да му кажа къде си…

Тя изчезна. И пушекът също.

Не знаейки какво друго да стори, Тифани си сипа от манджата и започна да яде. И така… значи сега тя може да вижда богове? И те знаят за нея? И всички напират да й дават съвети.

Не е на добре това да привличаш вниманието на висшестоящите, беше казвал баща й.

Но пък си беше впечатляващо. Влюбен в нея, а? И е разправял това на всички? Но пък той всъщност не е бог като хората, а само някаква си природна стихия. Абе изобщо, гола вода и въздух под налягане!

Но дори и така да е, все пак… гледай ти. Подир някои търчат ли търчат природни стихии! Точно така! Това да не ви е ала-бала? Ако някои хора са толкова смотани, че да танцуват с момичета, коварно рисуващи акварели, за да навлекат на честните мъже Зла Съдба, добре тогава, някои други пък могат да се държат надменно с някои, които са почти богове. Тя би могла да спомене това в някое писмо, само че, естествено, няма да вземе да му пише точно пък сега. Ха!

 

 

А на няколко мили от там Старата Майчица Чернокачулкова, правеща си сама сапун от животински мазнини и поташ, добит, точно така, от растителна пепел, усети как някой й изтръгва сапуна от ръката, точно когато се канеше да накисне малко бельо в горещата вода. А освен това водата в коритото стана на лед.

Понеже беше вещица, тя незабавно каза:

— Ей, тук има странен крадец!

А Зимеделецът каза:

— Поташ, колкото да направиш човек!