Тери Пратчет
Зимеделецът (5)

Глава четвърта
Снежинки

Казват, че не било могло да се намерят две съвсем еднакви снежинки, но някой напоследък дали е проверявал?

Снегът кротичко си валеше в мрака. Трупаше се по покриви, целувайки пътьом клоните на дърветата, падаше по горската почва лекичко прошумолявайки с мирис на метал.

Баба Вихронрав винаги проверяваше снега. Застанала на прага на къщурката си, обляна от светлина на свещи, тя ги ловеше с лопата.

Бялото котенце следеше снежинките. Точно това правеше. Не замахваше по тях с лапа, а само гледаше много съсредоточено всяка снежинка поотделно, как се вие във въздуха докато не кацне. След което я наблюдаваше още някое време, колкото да се убеди, че представлението е свършило, и чак тогава вдигаше поглед и си избираше следващата снежинка.

То се казваше Ти. Като в „Ей ти! Престани веднага!“ или „Ей ти! Махай се от тук!“. С имена Баба Вихронрав не се церемонеше.

Баба огледа снежинките и се усмихна по нейния си не особено мил начин.

— Да се прибираме, Ти — рече тя и затвори вратата.

Мис Тик зъзнеше до огъня. Който не беше особено голям, просто достатъчно голям. Обаче от гърненцето върху жаравата се разнасяше миризмата на чорба със сланинка и грах, а до малкото гърне имаше едно доста по-голямо, от което се носеше миризма на пиле, така че тя таеше надежди.

Трябва да се каже, че Баба Вихронрав и мис Тик не се спогаждаха особено. По-възрастните вещици рядко се спогаждаха. Можеше да се види как не се спогаждат по това как цялото време бяха извънредно учтиви.

— Ранен е снегът тази година, Госпожо Вихронрав — спомена мис Тик.

— Така си е, мис Тик — отвърна Баба Вихронрав. — А и е толкова… интересен. Вглеждала ли си се в него?

— И преди съм виждала сняг, Госпожо Вихронрав — опъна се мис Тик. — По целия път насам не престана да вали. Наложи ми се даже да бутам пощенската карета! Втръсна ми този сняг! Но какво да правим с Тифани Болежкова?

— Нищо, мис Тик. Още чайче?

— Тя определено е наша отговорност.

— Не. Не наша, а от където и да го погледнеш, нейна. Тя е вещица. Тя танцува Танца на Зимата. Видях я.

— Сигурна съм, че не го е направила нарочно — застъпи се за нея мис Тик.

— Че как може да се танцува, без да е нарочно?

— Много е млада. Възбудата сигурно я е ударила в краката. Не е знаела, какви ги върши.

— Трябвало е да разбере — заяви Баба Вихронрав. — Трябвало е да слуша.

— Несъмнено вие винаги сте слушали каквото ви се казва, когато сте били почти на тринадесет години, Госпожо Вихронрав — подметна мис Тик с лек намек на сарказъм.

Баба Вихронрав някое време се взираше в стената.

— Не — рече накрая тя. — И аз греша. Но не си търся оправдания.

— А аз мислех, че искате да помогнете на детето.

— Ще и помогна аз, да си помогне тя сама. Така е по моя начин. Тя хоп-троп, танци-манци и право в най-старата История, каквато има на света. Няма друг изход оттам, освен да я извърви до края. Няма друг начин, мис Тик.

Мис Тик въздъхна. Баба Вихронрав смяташе, че всичко е до Историите. Е добре де, нали всички сме си башка луди. Освен мен, естествено.

— Разбира се. Само че тя е толкова… нормална — каза мис Тик на глас. — В смисъл, като се има предвид, какво е направила. А тя толкова много мисли. И сега, като е привлякла вниманието на Зимеделеца, ами…

— Захласнал се е по нея той — завърши Баба Вихронрав.

— Това ще предизвика немалък проблем.

— Който тя ще трябва да реши.

— Ами ако не успее?

— Тогава значи няма да е Тифани Болежкова — отсече Баба Вихронрав. — Да де, да, тя е в Историята, но не го знае! Виж снега, мис Тик. Разправят, че не могло да се намерят две еднакви снежинки. Откъде може да са разбрали това, я? За много умни се имат! Винаги съм искала да ги изоблича. И успях! А сега излез и разгледай снега. Виж снега, мис Тик! Всичките снежинки са еднакви!

 

 

Тифани чу почукването и с мъка отвори малкото прозорче на спалнята. На перваза се беше натрупал мек и пухкав сняг.

— Нечеме да те будиме — каза Роб Секигоопрай. — Ма Ужасно Дребен Били вика, дека требе да видиш туй.

Тивани се прозина.

— Какво да видя?

— А фани некоя друга снежинка — обясни Роб. — Ма не у ръка, оти че се стопи.

Тифани заопипва с ръка в тъмното за дневника си. Нямаше го. Тя погледна на пода, ако случайно е паднал. Тогава пламна кибритена клечка, Роб Секигоопрай запали свещта и ей го на дневника, като че винаги си е бил на мястото, само че тя забеляза, че на пипане той беше подозрително студен. Изражението на Роб беше невинно, което беше сигурен признак за гузност.

Тифани остави въпросите за по-късно и протегна дневника през прозореца. По него накацаха снежинки и тя ги придърпа по-близо.

— Като гледам, най-обикно… — започна тя, запъна се и възкликна. — О не… това трябва да е някакъв номер!

— Номер ли било? Е, па, щом тъй викаш — не възрази Роб. — Ма си е неговио номер, да ти ка’ем я.

Тифани зяпна виещите се навън на светлината на свещта снежинки. До една бяха Тифани Болежкови. Мънички, ледени, искрящи Тифани Болежкови.

 

 

На долния етаж Госпожица Предалова избухна в смях.

 

 

Дръжката на вратата за стаята в кулата яростно тракаше. Роланд де Чъфли (пише се Chumsfanleigh; вината, за което не беше негова) грижливо не й обръщаше внимание.

— Какво правиш там вътре, детето ми? — попита злобно приглушен глас.

— Нищо, Лельо Данута — отвърна от бюрото си Роланд.

Едно от предимствата да живееш в замък е, че стаите могат да се заключват добре. Неговата врата имаше три ключалки и две резета дебели колкото ръката му.

— Баща ти те вика, знаеш ли! — обади се друг глас, още по-злобно.

— Той шепти, Лельо Араминта — отговори спокойно Роланд изписвайки грижливо адреса на плика. — Той вика, само когато вие насъсквате по него доктори.

— Това е за негово собствено добро!

— Той крещи — повтори Роланд и облиза края на плика. Леля Араминта пак разтрака дръжката на вратата.

— Ти си едно много неблагодарно дете! Ще си умреш тук от глад, така да знаеш! Сега ще докараме стражите да разбият вратата!

Роланд въздъхна. Замъкът беше построен от хора, които не обичаха някой да им разбива вратите, така че всеки, който тръгнеше да я разбива, първо трябваше да домъкне таран по тясната виеща се стълба, без да има горе къде да се обърне, а после оставаше някак да пробие четири дъски дебела врата от толкова стар дъб, че се беше втвърдил като желязо. Сам човек можеше да защитава тази стая месеци наред, стига да има провизии. Още някое време отвън се чуваше мрънкане, а после стъпките на лелите отекнаха надолу по стълбата. После пак се чу как крещят нещо на стражите.

Не че щяха да имат много полза от това. Сержант Робъртс и неговите хора (Кевин, Невил и Тревър) не си падаха много по изпълнение на заповеди от лелите. Обаче всички знаеха, че ако Баронът почине преди момчето да навърши двадесет и една години, лелите щяха законно да управляват имението, докато той не ги навърши. Но макар Баронът да беше много болен, той не беше умрял. Не беше добро времето да се проявяваш с неподчинение, но сержантът и хората му избягваха гнева на лелите като се правеха (стига заповедите да го позволяваха) на глухи, тъпи, склерозирали, шашнати, болни, загубени или, в случая с Кевин, на чужденци.

Засега Роланд гледаше да прави излазите се в малките часове, когато нямаше никой и той можеше да си набавя продоволствие от кухнята. Пак тогава той ходеше да види баща си. Докторите приспиваха стареца с нещо, но Роланд го държеше някое време за ръката, заради успокоението, което даваше това. Намереше ли стъкленици с оси или пиявици, той ги изхвърляше в рова.

Той погледна замислено писмото. Може и да трябваше да разкаже всичко на Тифани, но той не обичаше да мисли за тези неща. И това ще я разстрои и тя може да хукне пак да го спасява, което нямаше да е правилно. Да не говорим, че той не беше заключен в стаята си. Те бяха заключени отвън. Докато той държеше кулата, това беше място, където те не можеха да се бъркат, да тършуват и да крадат. Той беше прибрал остатъците от сребърните свещници под леглото си заедно, с каквото беше останало от древните сребърни прибори (били „пратени за оценка“, моля ви се) и ковчежето с бижутерията на майка му. С което ковчеже беше малко позакъснял, така че венчалния й пръстен и сребърната огърлица с гранатите, останала от баба му, ги беше хванала липсата.

Утре обаче той ще стане рано и ще откара писмото до Две Ризи. Хубаво му беше да ги пише. Те правеха света по-добър, защото можеше да не включва лошата част.

Роланд въздъхна. Нямаше да е зле да пише на Тифани, че в библиотеката намери книга наречена „Обсади и оцеляване“ от прочутия пълководец Печений Тактикус (интересно, точно той е изобретил „тактиката“). Кой би си помислил, че такава прастара книга ще вземе да излезе полезна? Пълководецът много наблягаше, колко е важно да имаш провизии, така че Роланд имаше в изобилие ситни картофи, едри наденици и тежък джуджешки хляб, много удобен да го мяташ по хората.

Той погледна отсрещната стена, към портрета на майка му, който той беше донесъл от мазето, където го бяха забутали те (бил „прибран за почистване“). Точно до него, стига да знаеш за какво да гледаш, част от стената колкото една малка врата изглеждаше малко по-светла отколкото камъните наоколо. И свещникът до нея беше някак лекичко изчанчен.

Да живееш в замък си имаше много предимства.

Навън заваля сняг.

 

 

Нак Мак Фийгълите зяпаха пухкавите снежинки от покрива на колибата на Госпожица Предалова. На светлината, каквато успееше да пробие мърлявите прозорци долу, покрай тях прелитаха мънички Тифанчета.

— Че ми зяе он со снежинки — изказа се Голем Йън. — Ха!

Прост Уили хвана една рееща се снежинка и рече:

— Ми немой ка’еш, дека не я е докарал он убаво мънечката остра капа. Он требе много да е хлънал по големата мънечка бабаяга.

— Ма туй ич не им прилича! — сопна се Роб Секигоопрай. — Та он е Зимата! Он е сите му снегове и ледове, фъртуни и мръзненье. А она е само големо моменце! Ич немой ка’еш да са си лика-прилика! А кажи им, Били? Били?

Гонагълът с гайда в уста беше зяпнал отнесено снежинките. Но някак си гласът на Роб явно успя да пробие през размислите му, защото той отговори:

— Що че ’нае он за ората? Нема си он живот колкото и най-ситната буболечка, а па сила има колкото морето. И е залюбил он мънечката голема бабаяга. Оти? Що е она за него? Що че чини он по-подир? Я туй че ви речем: Туй, снежинките, са само за начало. Требе да си отваряме зъркелите, Роб. Че туй мо’е да стане баш серрриозно…

 

 

Високо в планината 990 393 072 007 броя Тифани Болежкови нападаха върху стара пряспа на едно било и причиниха лавина, помела над сто дървета и една ловджийска колиба. Тифани не беше виновна за това.

Нито пък беше виновна, че хората се подхлъзваха по заледили се напластявания от нея, или че не можеха да си отворят вратата, защото нея я беше натрупало отвън, или пък че ги удряха топки от нея метнати от малки дечица. Повечето от нея се стопи до преди закуска, а и без друго никой не забеляза нищо необичайно, освен вещиците, които не приемат на вяра хорските приказки, както и куп дечица, които кой ли ти ми слуша.

И все пак Тифани се събуди страшно смутена.

И Госпожица Предалова изобщо не й помогна.

— Ако не друго, той те харесва — подметна тя докато си навиваше яростно часовника.

— Не знам, Госпожице Предалова — отвърна Тифани, на която този разговор хич не й харесваше.

Тя тъкмо миеше чиниите в мивката, с гръб към старицата и се радваше, че Госпожица Предалова не може да й види лицето… и, като стана дума, че и тя също не можеше да види лицето на Госпожица Предалова.

— И да се чуди човек, какво ли ще каже за това твоят младеж?

— Кой младеж, Госпожице Предалова? — отвърна Тифани с колкото се може по-каменно изражение.

— Че той ти пише писма, бре момиче!

Които ти, предполагам, четеш през очите ми, помисли си Тифани, а на глас каза:

— А, Роланд ли? Та той е просто приятел… един вид де.

— Един вид приятел?

Няма да се вържа на това, помисли си Тифани. Бас държа, че се хили на поразия. И освен това изобщо не й е работа.

— Да — каза тя. — Точно така, Госпожице Предалова. Един вид приятел.

Настана продължително мълчание, което Тифани употреби да изстърже дъното на едно желязно тиганче.

— Важно е да си имаш приятели — каза накрая Госпожица Предалова с глас някакси по-кротък от преди, звучащ, все едно Тифани беше победила. — Като свършиш, миличка, моля те, бъди така добра да ми донесеш торбата с бъркотиите.

Тифани стори, както й бе наредено, след което се измъкна към мандрата. Винаги й беше хубаво да се озовава там. Напомняше й за дома и можеше да мисли по-добре. Тя…

Отдолу на вратата имаше дупка, тамън колкото за пита сирене, но Хорас се беше върнал в строшената си клетка, откъдето се чуваше съвсем лекичко „мнямнямнямня“. Може пък сирената така да хъркат? Тя не му обърна внимание и се зае с тазсутрешното мляко.

Поне не валеше сняг. Тя усети как започва да се изчервява и се помъчи да си забрани изобщо и да помисля за това.

А нощес щеше да има сборище. Другите момичета дали ще са разбрали? Ха! Ами че как не. Вещиците обръщат внимание на снега, особено ако това би смутило някого.

— Тифани? Искам да говоря с теб — викна я Госпожица Предалова. Госпожица Предалова досега май изобщо не й беше казвала Тифани.

Доста тревожно беше да я чуеш, как изрича името ти.

Госпожица Предалова държеше бъркотия. Мишката й за очи беше провиснала неловко посред кокалчета и гуми.

— Неудобно — промърмори тя и повиши глас. — Ебре, чапкъни с чапкъни! А да изляете! Видим ви дека сте тука! Видим ви дека ме гледате!

Фийгълски глави се подадоха иззад кажи-речи всичко.

— А така! Тифани Болежкова, сядай!

Тифани седна, без да се офлянква.

— Че и точно по кое време да стане — продължи Госпожица Предалова и остави бъркотията. — Неудобно си е. Но няма съмнение — и след кратка пауза тя обяви: — Ще умра вдругиден. Петъка, малко преди шест и половина сутринта.

Това беше много внушително заявление и не заслужаваше отговор като този:

— Въй, мо’е ли така да изпуснеш уикенда — изрази съболезнованията си Роб Секигоопрай. — Некъде на убаво место ли че идеш?

— Но… но… не може точно пък вие да умрете! — избухна Тифани. — Та вие сте на сто и тринадесет години, Госпожице Предалова!

— Това, знаеш ли, като нищо може да е причината, детето ми — отвърна спокойно Госпожица Предалова. — На теб никой ли не ти е казал, че вещиците имат предизвестие за кога ще умрат? Както и да е, искам хубаво погребение.

— Е, па да, от убав помен по-убаво нема — подхвана Роб Секигоопрай. — Со много къркане и рипане и черпявки и пируванье и къркане.

— Може и да има малко сладко шери — склони Госпожица Предалова. — Колкото до пируването, винаги съм казвала, че не можеш да сгрешиш с шунка на ролца.

— Но не можете просто… — започна Тифани и спря, когато Госпожица Предалова извърна глава към нея рязко като птица.

— … да те изоставя ей така ли? — довърши тя. — Това ли искаше да кажеш?

— Ами, не — излъга Тифани.

— Ще трябва да идеш при някоя друга, разбира се — каза Госпожица Предалова. — Не е да си точно на възраст, че да поемеш колибата, не и с всичките по-големи момичета изпотрепали се от чакане…

— Знаете, че не искам да остана цял живот в планината, Госпожице Предалова — намеси се припряно Тифани.

— А да, мис Тик ми каза — рече старата вещица. — Искаш да се върнеш на малкия си варовиков рид.

— Хич не е малък! — сопна се Тифани, по-гръмогласно отколкото възнамеряваше.

— Да, много ни се насъбра — каза много спокойно Госпожица Предалова. — Ще напиша няколко писма, които ти ще занесеш долу в селото, след което, ако искаш, следобедът ти е свободен. Погребението ще е за утре след обяд.

— Моля? Искате да кажете, преди да умрете? — стъписа се Тифани.

— Че как иначе! Не виждам защо аз да пропускам забавата!

— Ей че умно! — одобри Роб Секигоопрай. — Оти за тая ми ти разумна подребност ората се забра’ят да се сещат.

— На туй му казваме изпроводяк — обясняваше нататък Госпожица Предалова. — Само за вещици, разбира се. Другите хора нещо много се притесняват, не мога да ги разбера защо ли. Но пък нали имаме онази великолепна шунка, която г-н Армбиндър ни даде миналата седмица за уреждането на собствеността на кестена, а си умирам да я опитам.

 

 

Един час по-късно Тифани излезе с джобове пълни с бележки до разни месари, хлебари и земеделци от околните села.

Това как те посрещнаха новината, си беше изненада. Те като че ли го смятаха за някаква шега.

— Госпожица Предалова няма да вземе да умре на нейната възраст — отсъди месарят докато претегляше наденичките. — Аз чух, че Смърт вече идвал за нея, а тя му затръшнала вратата!

— Тринадесет дузини наденички — каза Тифани. — С изпичане и доставка.

— Ама ти сигурна ли си, че тя ще вземе да умре? — несигурност помрачи лицето на месаря.

— Не. Но тя е.

Хлебарят пък заяви:

— Ама ти не знаеш ли за оня нейния часовник? Тя го е направила, когато сърцето й умряло. Той е нещо като сърце с часовников механизъм, разбираш ли?

— Така ли? — заинтригува се Тифани. — Значи ако сърцето й е умряло, а тя си е направила ново от часовник, тогава как е останала жива, докато новото й сърце още не е било готово?

— А, че това е просто. С магия, как иначе — отговори хлебарят.

— Но сърцето помпа кръвта, а часовникът на Госпожица Предалова е извън тялото й — изтъкна Тифани. — Няма никакви… съдове…

— Това става с магия — просвети я бавно изговаряйки думите хлебарят и я изгледа накриво. — Как може да си вещица и да не ги знаеш тези неща?

Навсякъде беше все същото. Като че самата представа Госпожица Предалова да я няма, не се побираше в хорските глави. Тя беше на 113 години и хората изтъкваха, че досега не било чувано някой да умре на тази възраст. Казваха, че това трябва да било някаква шега, или че тя имала пергамент подписан с кръв, което значело, че щяла да живее вечно, или че за да умре, трябвало някой да й открадне часовника, или че всеки път щом Мрачния Жътвар идвал за нея, тя го лъгала за името си или го пращала при някой друг, или че може би просто малко се е поразболяла…

Накрая самата Тифани почна да се чуди, дали това наистина ще се случи. Но все пак Госпожица Предалова май беше сигурна. И когато си на 113 години, чудното не е, че ще умреш утре, а как така си все още жива днес.

Изпълнена с мрачни мисли, тя тръгна за сборището. Веднъж-дваж й се стори, че я наблюдават фийгъли. Тази дарба се научава. И се научава също и да я търпиш, повечето време де.

Като пристигна, повечето млади вещици вече бяха дошли, и дори бяха успели да запалят огън.

Понякога хората си мислят, че „сборище“ е думата за група вещици и, наистина, речникът казва така. Но истинската дума за група вещици е „разногласия“. Във всеки случай повечето вещици, срещани от Тифани, никога не използваха тази дума. Г-жа Уховрътска обаче я използваше почти непрекъснато. Тя беше висока, слаба и доста студена, носеше сребърни очила на малка верижка и употребяваше думи като „аватар“ и „сигла“. А Аннаграма, която водеше сборището, защото тя го беше измислила и защото имаше най-високата шапка и най-пронизителния глас, беше нейната най-обещаващата (и единствена) ученичка.

Баба Вихронрав винаги казваше, че това, което прави г-жа Уховрътска, е магьосническа магия, само че с фуста. Аннаграма във всеки случай мъкнеше на сборищата купища книги и жезли. Момичетата най-често правеха по няколко церемонии, колкото тя да миряса, защото за тях главната цел на сборището беше да се видят с приятелки, нищо че бяха приятелки просто защото бяха, да си го кажем направо, единствените, с които можеше да си поприказваш без задръжки, защото имаха еднакви проблеми и ще те разберат, за какво се оплакваш.

Те винаги се срещаха в гората, нищо че всичко беше в сняг. Наоколо винаги се въргаляха достатъчно съчки за огъня, а всичките без много да му мислят, винаги се обличаха топло. Дори и лете, вдигнеш ли се дори и мъничко на метла, и сто на сто ще настинеш, ако не носиш повече слоеве бельо, отколкото би се сетила коя да е не-вещица, а понякога и по някоя друга грейка с гореща вода, вързана с канап.

Точно сега три малки огнени кълба обикаляха огъня. Направени от Аннаграма. С тях можело да се поразяват врагове, ако слушаш нея. Останалите гледаха кълбата накриво. Магьосническа магия си беше това, фуклива и опасна. Вещиците предпочитаха да поразяват враговете си с поглед. Няма никакъв смисъл да убиваш врага си. Иначе как тя ще разбере, че ти си победила?

Тюла Суматохова беше донесла грамадна тава опак кекс. Точно каквото ти трябва, за да имаш какво да ти държи топло на ребрата.

Тифани им съобщи:

— Госпожица Предалова ми каза, че ще умре в петък сутринта. Каза, че просто знаела.

— Колко жалко — реагира без нито капчица жал в гласа си Аннаграма. — Все пак тя беше много стара.

— Все още е — отбеляза Тифани.

— Амиии, на това му казват Зовът — намеси се Петулия Хрущялкова. — Старите вещици знаят, кога ще умрат. Никой не знае как го знаят. Просто си го знаят.

— Тя още ли ги държи онези черепи? — поинтересува се Луси Уорбек, която си беше вързала косата на кок, в който беше пъхнала нож и вилица. — Не можех да ги трая. Все едно не престават, нали, да те зяпат!

— Аз напуснах заради това, как ме използваше като огледало — сподели Лулу Муцинкова. — Още ли го прави?

Тифани въздъхна:

— Да.

— Аз направо си им казах, че няма пък да ходя при нея — включи се ръчкайки огъня Гертрудъ Отруденова. — Знаете ли, че ако напуснеш някоя вещица без разрешение, никоя друга няма да те вземе, но ако си тръгнеш от Госпожица Предалова, ако ще още след първата нощ, никой нищо няма да ти каже и просто ти намират ново място?

— Г-жа Уухоуъртский казва, че с черепите и гарваните тя определено прекалява — отбеляза Аннаграма. — Ами че тя буквално е наплашила до смърт всичко живо околовръст!

— Амиии, какво ще стане сега с теб? — попита Петулия.

— Не знам. Сигурно ще ида при някоя друга.

— Горкичката — каза Аннаграма и добави, сякаш тепърва най-случайно се беше сетила. — А Госпожица Предалова случайно да е казала, кой ще поеме къщурката?

Това, което последва, беше тишина, предизвикана от няколко чифта уши, слухтящи толкова напрегнато, че още малко и да запращят. Вярно, младите вещици, чакащи за място, не бяха чак толкова много, но пък вещиците живееха дълго, а поемането на твоя собствена колибка си беше нещо важно. Тогава почват да те уважават.

— Не — отговори Тифани.

— Поне някакъв намек?

— Никакъв.

— Нали не е казала, че ще си ти, а? — запита остро Аннаграма. Гласът й можеше да е ужасно дразнещ. С него и „здравей“ можеше да прозвучи като обвинение.

— Не!

— То ти и без друго си твърде малка.

— То всъщност, знаете ли, няма точно възрастова граница — обади се Луси Уорбек. — Поне няма нищо черно на бяло.

— Това пък откъде го знаеш? — тросна и се Аннаграма.

— Попитах Дъртата Госпожа Пюмайр — отговори Луси.

Очите на Аннаграма се стесниха:

— Питала си я значи? Защо?

Луси извъртя очи:

— Защото исках да знам, ето защо. Виж сега, всеки знае, че ти си най-старата и… нали разбираш, най-обучената. Разбира се че ти ще получиш къщурката.

— Да — потвърди Аннаграма втренчила се в Тифани. — Разбира се.

— Е, тогава значи, амиии, разбрахме се, нали? — намеси се Петулия по-натъртено отколкото беше нужно. — У вас снощи много ли валя? Старата Майчица Чернокачулкова каза, че този сняг бил необичаен.

Тифани си помисли: Олеле, започна се…

— Горе у нас често почва по това време — отбеляза Луси.

— На мен ми се стори по-пухкав от обикновено — продължи Петулия. — Доста сладък, ако харесваш такива работи.

— Беше си сняг като сняг — отсече Аннаграма. — Ей, някоя от вас да е чула, какво й се случи на новото момиче, дето се хвана при Госпожица Гюрултиева? Как избягала с писъци само след час? — тя се усмихна без много симпатия.

— Амиии, заради жабата ли беше? — поинтересува се Петулия.

— Не, не заради жабата. Тя нямала нищо против жабата. Заради Нещастника Чарли беше.

— Е да, той може да е страшничък — съгласи се Луси.

И това беше то, установи Тифани, докато клюките набираха скорост. Някой, който практически си беше един вид бог да направи милиарди снежинки с нейния образ… а те да вземат да не забележат!… Което си беше много добре, естествено…

Разбира се, че беше добре. Последното нещо, което й трябваше, бяха разни задявки и глупави въпроси, разбира се. Добре де, разбира се…

… но пък… така де… нямаше да е зле да бяха разбрали и да кажеха „Ау!“, да позавиждат малко, да се поизплашат или впечатлят. А пък не можеше да им го каже направо, или поне не можеше да го каже пред Аннаграма, която щеше да я вземе на подбив и почти, ама без да го каже ачик — ачик, ще я обвини, че си го е измислила.

Зимеделецът я беше посетил и беше останал… впечатлен. Срамота беше, че това го знаеха само Госпожица Предалова и няколкостотин фийгъла, особено след като — тя потрепери — след петък сутрин ще останат само няколкостотинте малки сини човечета.

Или с други думи, не го ли споделеше с някого, който да е голям поне колкото нея и да не е умрял, тя ще се пръсне.

Така че тя каза на Петулия, на път за вкъщи. Беше им на път, а те и двете нощем летяха толкова бавно, че по-просто беше да ходят, защото така поне не се блъскаха толкова в разни дървета.

Петулия беше пълничка, много свястна и вече беше най-добрата свинска вещица по планините, което значеше много нещо по земи, където всяко семейство гледа по някое прасе. А Госпожица Предалова каза, че скоро момчетата ще се избият да тичат след нея, защото момиче, което разбира от прасета, няма как да не си намери мъж. Единственият проблем с Петулия беше, че каквото и да й кажеш, ще се съгласи с теб, и че винаги се мъчи да каже, каквото тя си мисли, че ще се хареса на теб. Тифани обаче постъпи малко жестоко, като просто й разказа всичко както си беше. И за свое удовлетворение получи няколко ахвания. След което коментарът на Петулия беше:

— Трябва да е било много, амиии, интересно.

Какво да я правиш, Петулия.

— И какво да правя сега?

— Амиии… трябва ли да правиш нещо? — попита Петулия.

— Добре, ама рано или късно хората ще забележат, че всичките снежинки са с моя образ!

— Ами… и те притеснява, че може и да не забележат ли? — Петулия го каза толкова невинно, че Тифани се разсмя.

— Обаче аз все пак имам чувството, че снежинките няма да са всичко! Искам да кажа, той нали е всичко, което е зимно!

— А хукна да бяга, щом ти изпищя… — проговори замислено Петулия.

— Точно така.

— И след това взе, че направи нещо… глупаво.

— Какво?

— Снежинките — подсказа й услужливо Петулия.

— Е, аз пък не бих го нарекла така — леко се засегна Тифани. — Не беше точно пък глупаво.

— Значи всичко е ясно — заключи Петулия. — Той е момче.

— Какво?

— Момче. Нали ги знаеш какви са? — поясни Петулия. — Все се червят, мрънкат си под нос, запъват се и плямпат врели-некипели, нали? Всичките са еднакви.

— Но той е на милиони години, а се държи като че досега не е виждал момиче!

— Ами, не знам. Досега виждал ли е момиче?

— Как може да не е? Ами Лятото? — завъзразява Тифани. — Тя нали е момиче. Добре де, жена. Поне според една книга, която видях веднъж.

— Е, тогава май не ти остава друго, освен да изчакаш и да видиш, какво ще направи той по-нататък. Извинявай, но никой досега не е правил снежинки в моя чест… Ъ-ъ, пристигнахме…

Бяха излезли на поляната с къщурката на Госпожица Предалова и Петулия нещо се попритесни.

— Ами… а онези работи, които разправят за нея… — заусуква го тя, поглеждайки къщурката. — Ти как се оправяш с това?

— Като онова, което разправят за какво могла да прави с нокътя на палеца си ли? — поиска да уточни Тифани.

— Да! — потрепери Петулия.

— Това тя сама си го е измислила. Обаче не казвай на никого.

— Че защо някой ще вземе да измисля такива неща за себе си?

Тифани се позапъна. Прасетата не можеше да ги излъжеш с Бофо, така че Петулия нямаше откъде да го знае. И тя беше изумително искрена, което, както Тифани напоследък почна да разбира, за една вещица си беше малко нещо недостатък. Не че вещиците бяха точно лъжливи, но много внимаваха, що за истини приказват.

— Не знам — излъга тя. — Но и без друго, знаеш ли колко трябва да дълбаеш някой човек, че да изпадне нещо? И кожата е ужасно жилава. Не мисля, че е възможно.

Петулия май се шокира.

— Ама ти си опитала?

— Пробвах моя нокът на един голям бут в килера тази сутрин, ако за това питаш — обясни Тифани.

Нещата трябва да се проверяват, помисли тя. Да речем, чух да разправят, че Госпожица Предалова имала вълчи зъби, и хората продължават да си го говорят, нищо че са я виждали.

— Амиии… Аз утре ще дойда да помогна, разбира се — каза Петулия поглеждайки тревожно ръцете на Тифани, да не би да изникне още някой експеримент с нокти. — Празненствата на изпроводяк може и да са много весели, ама наистина. Обаче, амиии, на твое място щях да пратя господин Зимеделеца да си върви по живо по здраво. Аз така направих, когато Дейви Дангалаков почна да става, ами, твърде романтичен. А му казах, че, ами, излизам с Маки Тъкачев… ама не казвай на другите!

— Това не беше ни онзи, дето приказваше все за прасета?

— Е да, ама за прасетата е много интересно — засегна се Петулия. — А пък баща му, ами, негов е най-големия свинарник в планината.

— Да, това си струва да се има предвид — склони Тифани. — Оу.

— Какво стана — разтревожи се Петулия.

— А, нищо. Ръката ми нещо се схвана за малко. — Тифани си я потърка.

— От лечението е, сигурно. До утре.

Тифани се прибра в къщурката, Петулия продължи нататък през гората. А откъм покрива се дочу един такъв разговор:

— Чуеш ли, що вика дебелото моме?

— Е, па да, ма оно у гуцките интересно нема.

— Оти ма? Оно гуцката е много полезен дзвер. Да ви ка’ем, сека част от нея мо’е да се руча, освен само квиченето.

— Ебре, у грешка си тука. И от квиченето има файда.

— А стига простотии бе!

— Е, па верно си е! Земаш, чуеш ли, кора за баница и туряш у нея много сланинка и подире, чуеш ли, фащаш квиченето и го туряш у сланинката и доде не е избегало, чуеш ли, право у печката.

— Е, па таквоз нещо досега не бех чувал!

— Е, па с’а го чу. Квик му викат на туй, от мен да на’еш.

— Е, па такова нещо нема!

— Оти па да нема? Нали има кейк? А дето кейк, там и квик. И си мислим дека мо’е…

— Абе никавци с никавци, не слушате ли, я вас, че ви турим у баница! — ревна Роб Секигоопрай и фийгълите с още малко мърморене се смълчаха.

 

 

А от другата страна на поляната стоеше и наблюдаваше Зимеделецът. Наблюдаваше, как на горния етаж беше запалена свещ, наблюдаваше оранжевото сияние докато не изгасна.

И тогава той закрачи на несигурните си нови нозе към цветната леха, където лятно време растяха рози.

 

 

Ако идете в Магическия Магазин на Закзак Силен-в-Ръката, ще видите всевъзможни кристални кълба на общо взето една и съща цена, а именно Купища Пари. А тъй като повечето вещици, особено добрите вещици, разполагаха с Доста Оскъдни Пари, те използваха други неща, примерно стъклени поплавъци от рибарски мрежи или пък купи с черно мастило.

Точно сега посред масата на Баба Вихронрав имаше една локвичка черно мастило. То мастилото преди беше в купата, но стана малко сътресение, когато Баба и мис Тик си блъснаха главите, мъчейки се едновременно да надзърнат в купата.

— Чу ли? — заговори Баба Вихронрав. — Петулия Хрущялкова зададе важния въпрос, а пък тя изобщо да не се замисли!

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но и аз го пропуснах — забеляза мис Тик.

Бялото котенце Ти изникна на масата, грижливо преджапа мастилената локвичка и скочи в скута на мис Тик.

— Ти, престани веднага — смъмри го, без да поясни за какво Баба Вихронрав, докато мис Тик се взираше в роклята си.

— То почти не личи — каза учтиво мис Тик, но в действителност четири отлични отпечатъка от котешки лапички си се виждаха много отчетливо.

Поначало роклите на вещиците са черни, но скоро поизбеляват от многото пране, а в случая с мис Тик, и от редовно топене по разни вирове и реки. Освен това се поизносваха и разнищваха и на собственичките им това им изнасяше, защото така се виждаше, че си работеща вещица, а не само за показ. Четири черни котешки лапички точно по средата на роклята ти обаче подсказваха, че си малко смотана. Тя взе котето и го остави на пода, а то изтопурка до Баба Вихронрав, отърка се в нея и се опита с мяукане да сътвори от нищото още пилешко.

— Кое беше важното? — попита мис Тик.

— Питам те като вещица друга вещица, Проницателина Тик: Зимеделеца изобщо срещал ли е момиче?

— Ами — отвърна мис Тик — доколкото ми е известно, класическата представа за Лятото би могла да бъде наречена и…

— Да, но те срещали ли са се изобщо? — повтори въпроса си Баба Вихронрав.

— В танца, ако не греша — отговори мис Тик. — Само за миг.

— И в този миг, точно този миг, идва с танцова стъпка Тифани Болежкова — рече Баба Вихронрав. — Вещица, която няма да си носи черно, а тя, не, непременно синьо или зелено да е. Като зелена трева под синьо небе. Не престава да черпи тя от силата на рида си. И ридът черпи от нея! Рид, който някога е бил нещо живо, мис Тик! Усеща той ритъма на Танца, тъй че и тя го усеща в костите си, нищо че не го знае. И това очертава живота й, дори и тук! Ще прави тя, ще струва, но ще потропне с крак! Самата земя потропва с крак пред Танца на Сезоните!

— Но тя… — понечи да каже мис Тик, защото няма учителка, която да търпи някой друг да говори твърде дълго.

Баба Вихронрав обаче нямаше спиране:

— Какво е станало в онзи миг? Лятото, Зимата и Тифани. Един вихрен миг! И после раздяла. Кой знае, какво се е оплело? И изведнъж Зимеделеца почва да прави такива глупости, все едно почва да става по малко… човек?

— В какво се е забъркала тя? — ахна мис Тик.

— В Танца, мис Тик. В Танца, който не свършва. И не може тя да промени стъпките, още не може. Ще трябва някое време да играе по свирнята му.

— За нея ще бъде много опасно — забеляза мис Тик.

— Тя има силата на рида — рече Баба.

— Но нейният рид е мек — отбеляза мис Тик. — Лесно се износва от времето.

— Но сърцето на варовика е кремъкът, не забравяй. Той реже по-добре и от нож.

— Сняг може да затрупа рида — изтъкна мис Тик.

— Но не завинаги.

— Веднъж го затрупа — съобщи й мис Тик, на която й беше писнало от игрички. — За хиляди години, ако не и за повече. Ледена епоха. Грамадни зверове вилнеещи и подсмърчащи из света.

— Може и тъй да е — проблеснаха очите на Баба Вихронрав. — Мен тогава все пак ме е нямало. Засега обаче трябва да го наглеждаме това момиче.

Мис Тик отпи от чая си. Да отседнеш при Баба Вихронрав беше нещо като изпитание. Снощното гърне пилешки дреболийки се оказа, че не било за нея, а за Ти. Вещиците ядоха хубава гъста грахова чорба и супа от сланина, но (това беше важната част) без сланината. Баба беше вързала сланината с конец и като стана супата, си я извади, грижливо я подсуши и си я прибра за после. Въпреки глада си мис Тик остана впечатлена. Баба можеше да одере кожата и на секунда.

— Чух, че Госпожица Предалова чула Зова — спомена тя.

— Да. Погребението е утре — отвърна Баба Вихронрав.

— Труден участък е това — забеляза мис Тик. — Госпожица Предалова е била с тях дълго-дълго. Мъчна работа ще е това за нова вещица.

— Трудно ще е да се… изиграе, вярно си е — съгласи се Баба Вихронрав.

— Да се изиграе ли? — учуди се мис Тик.

— Исках да кажа да се живее, какво друго? — поясни Баба Вихронрав.

— Кому ще дадеш благословията си да я наследи? — попита мис Тик, защото си умираше първа да научава новините. Освен това по принцип казваше „кому“ всеки пък щом й се удадеше, понеже смяташе, че така е по-грамотно.

— Мис Тик, това не зависи от мен — отсече Баба. — Ние във вещерството нямаме водачки и ти това го знаеш.

— Да, наистина — съгласи се мис Тик, която знаеше също, че водачката, която вещиците нямаха, е Баба Вихронрав. — Но подразбрах, че г-жа Уховрътска ще предложи младата Аннаграма, а г-жа Уховрътска напоследък има привърженички. Сигурно заради книгите, които пише. Тя прави вещерството да изглежда забавно.

— Добре знаеш, че не обичам вещици, които налагат волята си на другите — каза Баба Вихронрав.

— И то как — помъчи се да не се засмее мис Тик.

— Но ще понамекна все пак лекичко едно име — сподели Баба Вихронрав.

Лекичко като за лавина сигурно, помисли си мис Тик. А на глас каза:

— Петулия Хрущялкова се е оформила много добре. Добра вещица за всичко.

— Да, но най-вече за прасета — изхъмка Баба Вихронрав. — Мислих си аз за Тифани Болежкова.

— Какво? — сащиса се мис Тик. — Не мислиш ли, че на детето и без това много му се е струпало?

Баба Вихронрав се поусмихна мимолетно:

— Да де, мис Тик, но нали знаеш, че казват: „Искаш ли да се свърши нещо, поръчай го на зает човек“. А младата Тифани скоро ще е от заета по-заета — добави тя.

— Защо, какво има? — попита мис Тик.

— Хъммм. Е, не съм съвсем сигурна, но ще ми е много интересно да видя, какво ли ще стане със стъпалата и…

 

 

През нощта преди погребението Тифани не можа да си отспи. Станът на Госпожица Предалова тракаше ли тракаше цяла нощ, защото тя имаше поръчка за чаршафи и искаше да я завърши. Тъкмо се развиделяваше, когато Тифани престана да се опитва да заспи и стана, в този порядък. Поне успя да изрине на козите и да ги издои, преди да й се струпа още работа. Беше навалял сняг и пронизващ вятър го развяваше над земята.

Едва когато откара количка тор до лекичко пушещото в сивкавата светлина торище, тя дочу позвънкването. Беше малко като ахатянските камбанки около къщурката на Госпожица Подвежданска, само че онези бяха настроени да дразнят за демоните. Това позвънкване идеше от мястото, където лете беше лехата с розите. Там вирееха чудесни, стари рози, благоуханни и толкова наситено червени, че бяха почти, точно така, черни.

Розите пак бяха разцъфтели. Само че…

— Е, харесва ли ти, овчарско момиченце? — чу се глас.

Не прозвуча в главата й, не беше никой от нейните акъли, а д-р Суетон никога не ставаше преди десет часа. Беше нейният си собствен глас от нейните си устни. Но тя не го беше помислила и не беше решавала да го каже.

И ето я побягнала обратно към къщурката. Тя и това не беше решавала да го прави, но краката й поеха нещата в свои крака. Не беше страх, не точно страх; просто ужасно й се искаше, да е, където и да е другаде, само не и в градината с все още неизгрялото слънце и развявания от вятъра сняг, така че въздухът се беше изпълнил с ледени кристалчета, фини като мъгла. Тя се втурна през вратата на миялнята и се блъсна в тъмна фигура, която каза „Ъ-ъ, извинявай“ и, следователно, беше Петулия. Тя беше такава, че непременно ще се извини, ако й настъпиш крака. Точно сега Тифани не можеше да си представи по-приятна гледка.

— Извинявай, викнаха ме да се оправя с една трудна крава и, ами, не си струваше пак да си лягам — дообясни се Петулия и добави. — Наред ли си? Защото като те гледам, не си!

— Чух глас от устата ми! — оплака й се Тифани.

Петулия я изгледа някак странно и като че ли отстъпи на някой и друг сантиметър назад.

— Имаш предвид в главата си ли? — поиска да уточни тя.

— Не! С тях нямам проблем! Устата ми сама си проговори! И ела да видиш, какво е пораснало в розовата градина! Няма да повярваш!

Там имаше рози. От толкова тънък лед, че само подишаш ли върху тях, веднага се стопяваха и оставаха само голите стъбла, върху които бяха изникнали. И имаше десетки от тях, полюшвани от вятъра.

— Дори и топлината на ръката ми близо до тях ги топи — забеляза Петулия. — Мислиш ли, че ги е направил твоят Зимеделец?

— Той не е мой! И не се сещам за друг начин да изникнат!

— И мислиш, че пак той ти е, ами, проговорил? — подпита Петулия, късайки си още една роза. Ледени частици се пръсваха от полето на шапката й всеки път щом тя помръднеше.

— Не! Аз бях, която говорих! Тоест моят глас беше! Но не звучеше като него. Тоест, не както си мисля, че ще звучи той! Този някак гаднееше, като Аннаграма, като е в настроение! Но си беше моят глас!

— А как мислиш, че трябва да звучи той? — попита Петулия. Вятър се надигна на поляната и зашумоля в боровете наоколо:

— … Тифани… бъди моя…

След малко Петулия се прокашля и каза:

— Ами, само на мен ли ми се причу, или това прозвуча като…?

— Не беше само на теб — прошепна Тифани, застинала на място.

— О — продума Петулия с гласец звънлив и крехък като ледена роза. — Ами тогава защо да не се приберем в къщурката, а? Ами, и да запалим всички огньове и да направим чай, а? И да започнем да подготвяме нещата, защото съвсем скоро ще довтаса сума ти народ.

 

 

След минутка те бяха в къщурката, залостили вратите и запалили всяка свещ до последната. Не говореха нито за вятър, нито за рози. Че какъв смисъл имаше? Освен това имаше работа за вършене. Работа, ето каква му беше цаката. Работи, а мисленето и говоренето после, и няма какво да се помайваш като стресната кокошка. Те дори успяха да смъкнат още един слой мръсотия от прозорците.

Цяла сутрин идваха хора от селото с нещата, поръчани вчера от Госпожица Предалова. Хора вървяха напред и назад по поляната. Слънцето беше изгряло, макар че беше бледо като забулено яйце. Светът принадлежеше на… нормалността. Тифани се улови, че се чуди, дали пък не се е объркала. Къде бяха розите? Нямаше ги; крехките цветчета не бяха могли да издържат дори слабата светлина на зората. Проговорил ли й беше вятърът? Тогава тя срещна погледа на Петулия. Да, беше се случило. Но сега имаше да се нахрани цяло погребение.

Момичетата вече се бяха захванали да правят сандвичи с шунка, с три вида горчица, но колкото и да няма как да сгрешиш с ролца от шунка, ако нямаш нищо друго да дадеш на седемдесет или осемдесет прегладнели вещици, няма как да не отидеш отвъд Грешката, та направо в Абсолютен Провал на Купона. Така че запристигаха ръчни колички със самуни хляб, говежди пържоли и буркани с толкова големи мариновани краставички, че приличаха на удавени китове. Вещиците по принцип много обичат киселко, но най-любимия им вид храна е храната на аванта. Да, ето я идеалната диета за една практикуваща вещица: много храна, за която да плаща някой друг, и то толкова от нея, че да има да си я напъхаш по джобовете за по-късно.

Както излезе, Госпожица Предалова също не плащаше за нея. Никой не щеше да взема пари. Нито пък искаха да си тръгват, а се омотаваха с разтревожен вид край задната врата, докато не излезеше да говори с тях Тифани. Разговорът, когато тя намереше време покрай рязането и мазането на филийки, протичаше горе-долу така:

— Ама тя нали няма наистина да умре, нали?

— Ще умре. Утре, към шест и половина сутринта.

— Но тя е толкова стара!

— Да. Мисля, че точно това е, нали разбирате, причината.

— Но какво ще правим без нея?

— Не знам. Какво сте правели преди тя да се установи тук?

— Ама тя винаги е била тук! Та тя знаеше всичко! И сега кой ще ни каже какво да правим?

А после ще попитат още:

— Ама нали няма да си ти?

И ще я измерят с един Поглед, който значеше: „Дано да не си ти. Та ти дори и черна рокля не носиш“.

По някое време на Тифани й писна и тя запита много остро поредната посетителка, донесла шест печени пилета:

— А тогава какво ще кажете за онова, как тя ходела да разпаря коремите на лошите хора с нокътя на палеца си, а?

— Ъ, ами, да, ама не го е правила на никой, когото да познавам — отвърна с достойнство жената.

— А демонът в мазето?

— Казват, че си е там. Разбира се, аз лично не съм го виждала — след което тя погледна нервно Тифани. — Ама е долу, нали?

Искаш да го има, помисли си Тифани. Наистина искаш в мазето да има чудовище! А доколкото знаеше Тифани, в мазето тая заран имаше само купища хъркащи след яко къркане фийгъли. И в пустиня да откараш някоя сбирщина фийгъли, след няма и половин час ще са намерили шише с нещо ужасно за пиене.

— Повярвайте ми, Госпожо, изобщо не ви трябва да будите онова, което е долу в мазето сега — каза тя на жената с разтревожена усмивка.

Това изглежда удовлетвори жената, но след малко тя пак се обезпокои:

— А паяците? Тя наистина ли яде паяци?

— Е, вътре е пълно с паяжини — отговори Тифани. — Но няма да видите и един паяк!

— А, хубаво тогава — каза жената, сякаш току-що я бяха посветили в някаква страшна тайна. — Кой каквото ще да казва, но Госпожица Предалова си беше вещица и половина. С черепи! Сигурно е трябвало да ги лъскаш, а? Ха! Само като те погледне, може да ти изхвърчи окото.

— Да, ама никога не го е правила — намеси се един мъж, донесъл грамаден поднос наденички. — Поне не и на някой от тукашните.

— Вярно си е — призна неохотно жената. — Много великодушна беше тя в това ми ти отношение.

— Ей, баш правилна вещица си беше Госпожица Предалова, като едно време, няма хън-мън — заразчувства се и мъжът с наденичките. — Колко мъжаги се изпонапикаха в гащите само като обърне тя срещу им острото на езика си. Нали знаете как все тъче нещо? Тя, значи, втъкава името ти в тъканта, ето какво прави! И ако и кажеш лъжа, нишката ти ще се скъса и ще си умреш на място!

— Да, това колко пъти е ставало — каза Тифани мислейки си: „Изумително! Бофо си има собствен живот!“

— Така де, ама няма вече вещици като нея тия дни — изказа се и един мъж, донесъл четири дузини яйца. — Сега всичко е от култно по-култно и танци-манци по без гащи.

И всички погледнаха с любопитство Тифани.

— Сега е зима — каза студено тя. — И имам работа за вършене. Вещиците скоро ще надойдат. Благодаря ви много.

Докато поставяше яйцата да се сварят, тя разправи това на Петулия. Която хич не се изненада.

— Ами, те се гордеят с нея — каза Петулия. — Чух ги как се фукат с нея на свинския пазар в Ланкър.

— Как се фукат?

— О, да. Примерно: Мислите си значи, че старата Госпожа Вихронрав е много яка? Да, ама нашата си има черепи! И ще живее вечно, щото си има часовник вместо сърце и си го навива всяка сутрин! И яде паяци, тъй да знаете!

Бофо си върви само, помисли си Тифани. Нашият Барон е по-силен от вашия; нашата вещица е по-вещица от вашата…