Тери Пратчет
Зимеделецът (2)

Глава първа
Големият сняг

Когато дойде бурята, тя връхлетя хълмовете със страшна тежест. Цяло небе не стигаше да побере толкова сняг, а понеже небето не го побираше, снегът валеше ли валеше като бяла стена.

Пряспа се беше натрупала там, където само допреди няколко часа навръх една древна могила растяха няколко трънки. Миналата година по това време тук бяха поникнали ранни иглики. Сега тук нямаше друго, освен сняг. Част от снега се размърда. Буца колкото ябълка се надигна и изпод нея изригна пушек. Ръка не по-голяма от заешка лапичка отвя дима. Едно много малко, но пък много ядосано синьо лице със снежната буца все още кацнала отгоре му, огледа внезапно настъпилата околовръст бяла пустош.

— Ох, кривънци! — размрънка се то. — Видиш ли го туй, бе? Оно е Зимеделска работа! Ма тоя ми ти шашкънин от „не“ не разбира, бе!

Още няколко снежни буци бяха изблъскани и се показаха още глави.

— Леле, вай-вай-вай! — рече една от тях. — Он пак ми намери големата мънечка бабаяга!

Първата глава се извърна към втората:

— Прост Уили?

— Да, Роб?

— Не ти ли рехох я да ми престанеш с туй ми ти пусто вайкане?

— Е, па да, Роб, рече ми — отговори главата, към която се бяха обърнали като към Прост Уили.

— Е, па оти тогаз, па го стори?

— Прощавай, бе Роб, оно некак само ми излезна.

— Е, па разочароваш ме, бе.

— Е, па прощавай, бе Роб.

Роб Секигоопрай въздъхна:

— Ма ми се чини на мене, дека имаш право, Уили. Подир големата мънечка бабаяга е дошъл, верно си е. Чифлико кой го варди?

— Дребен Опасен Бодилко, Роб.

Роб вдигна поглед към облаците, толкова натежали от сняг, че провисваха по средата.

— Убаво тогаз — рече той и пак въздъхна. — Доде време за Геройо.

Той се прибра в пряспата, оставяйки снежната буца точно на мястото й, и се плъзна надолу в самото сърце на фийгълската могила.

Тя отвътре беше доста голяма. Човек почти можеше да се изправи по средата, макар че веднага щеше пак да се превие от задавяне, защото по средата беше и отворът за пушека. По цялата вътрешна стена се виеха на много катове галерии, всичките до една тъпкани с фийгъли. Обикновено всичко тук беше шумно до немай-къде, сега обаче беше плашещо смълчано.

Роб закрачи по пода към огнището, където го чакаше жена му, Джейни. Тя се беше изправила гордо, както подобава на една келда, но отблизо му се стори, че тя е плакала. Той я прегърна с една ръка.

— Убаво бе, то вие май се сещате що ста’а — рече той на втренчилата се в него синьо-рижа публика. — Не е туй проста фъртуна. Зимеделецо е намерил големата мънечка бабаяга… Ей, не ма, а по-кротко!

Той изчака докато крясъците и дрънченето на мечове поутихне и продължи:

— И ний мо’ем да се тепаме със Зимеделецо зарад нея! Ей го пътьо! Мо’ем да го извървим пътьо зарад нея! Ма баш бабаягата друг път ни посочи! Път мрачен и опасен!

Надигнаха се възторжени викове. Това нещо поне на фийгълите им допадаше.

— А така! — рече удовлетворено Роб. — Я че одим да земем Геройо!

Надигна се голям смях, а Голем Йън, най-едрият от фийгълите, се провикна:

— Оно му е рано, бе. Немахме време и му показахме само два урока по геройството! Он нашичкио ни е само един голем никаквец!

— Он че бъде Геройо за големата мънечка бабаяга и толкоз — отсече Роб. — Нема лабаво, беж да ви нема сите маскари! Аре към варната яма! Път да ми изкопате до Долнио свет, до Преизподнята!

 

 

Зимеделецът е, кой друг, каза си Тифани изправена пред баща си в мразовития чифлик. Усещаше го там навън. Не беше това нормално време дори и за посред зима, а пък вече трябваше да е пролет. Това беше предизвикателство. Или пък може би просто игра. Със Зимеделеца знае ли човек. Да, но не можеше да е игра, защото агънцата умираха. Аз съм само на тринадесет години, а баща ми, както и много други хора, все по-големи от мен, искат да им свърша нещо. А аз не мога. Зимеделецът пак ме намери. Сега той е тук, а аз съм твърде слаба.

Щеше да е по-леко, ако ме притискаха, ама не, те ми се молят. Баща ми е целият посърнал и ми се моли. Моят баща ми се моли.

О не, сваля си шапката. Сваля си шапката за да ми заговори!

Те да не си мислят, че магията става само като щракна с пръсти. Но ако тук и сега не им помогна, тогава какво изобщо струвам? Не може да ги оставя да ме видят изплашена. На вещиците не им е позволено да са изплашени.

А и вината си е моя. Аз го започнах това. Пак аз трябва да го свърша.

Г-н Болежков си прочисти гърлото:

— И, ъ-ъ, ако би могла… ами, такова, с малко магийка, ами да го разкараш? Заради нас…?

Цялата стая беше посивяла, защото за да стигне до прозореца, светлината първо минаваше през сняг. Никой не си губеше времето да рине тази проклетия покрай къщите. Всеки, който можеше да държи лопата, беше необходим другаде, и все пак хората не достигаха. Да не говорим, че повечето бяха будували цяла нощ, обикаляйки стадата, мъчейки се да запазят новите агънца… в мрака, в снега…

Нейният сняг. Това беше послание за нея. Предизвикателство. Призовка.

— Добре — каза тя. — Ще видя, какво мога да направя.

— Доброто ми момиче — усмихна се облекчено баща й.

Какво ти добро момиче, помисли си Тифани. Аз го докарах това.

— Накладете голям огън в двора — каза тя на глас. — Ама наистина голям огън, нали разбирате? Подклаждайте го с всичко, което гори и не му давайте да угасне. А огънят все ще гледа да угасне, но вие не бива да му давате. Подклаждайте и подклаждайте, каквото и да става. Огънят не бива да угасне!

Тя се погрижи това „не!“ да е силно и стряскащо. Хич не й трябваше хората да се чудят това-онова. Навлече тежкото кафяво наметало, което й беше изтъкала Госпожица Предалова и взе черната островърха шапка, висяща отзад на вратата на чифлика. Откъм тълпящия се в кухнята народ се чу нещо като колективно изсумтяване и някои се отдръпнаха. В момента ни трябва вещица, страшно ни трябва, но… я по-добре все пак да се поотдръпнем.

Това беше магията на островърхата шапка. Онова, на което Госпожица Предалова му казваше „Бофо“.

Тифани Болежкова пристъпи в тесния коридор издълбан в затрупалите двора преспи, всичките повече от два човешки боя дълбоки. Е, поне снегът пазеше завет, защото вятърът беше като че от ножове.

Почти до кошарите имаше разчистена пъртина, но нещата хич не вървяха на оправяне. Като се натрупат навсякъде по пет метра сняг, как да го изринеш? Че и накъде да го изринеш?

Тя зачака до плевнята, докато мъжете риеха и дълбаеха снежните валове. Вече бяха изтощени до немай-къде; ринеха от часове.

Важното беше да…

Да де, но важните неща бяха много. Важно беше да изглеждаш спокойно и уверено, важно беше да запазиш мисълта си ясна, важно беше да не показваш, как си изплашена до попикаване…

Тя надигна ръка, хвана една снежинка и внимателно я погледна. Не беше това някоя нормална снежинка, о не. Беше от неговите, специалните. Ама че гадно. Той й се подиграваше. Ей сега вече можеше да го намрази. Досега не го беше мразила. Но сега той убиваше агънцата.

Тя потръпна и се загърна по-добре в наметалото.

— Това избирам — изграчи тя и малки облачета се надигнаха от дъха й, после прочисти гърло и започна отначало. — Това избирам да сторя. Има ли цена, това избирам да платя. Смъртта ми ли е цената, значи избирам да умра. Където и да ме заведе това, там избирам да ида. Това избирам.

Това не беше заклинание, освен за в нейната си глава, обаче не можеш ли да направиш заклинание в собствената си глава, изобщо никакво няма да можеш да направиш.

Тифани се загърна в наметалото срещу режещия вятър и морно загледа как мъжете носят слама и дърва. Огънят се разгоря бавно, сякаш се боеше, да не би да покаже ентусиазъм.

И преди го беше правила, нали така? Десетки пъти. Номерът не беше чак толкова мъчен, хванеш ли му веднъж цаката, да но досега беше имала време да си настрои нужната нагласа, а и изобщо досега не го беше правила с нещо повече от кухненския огън, колкото да си стопли мръзнещите крака. Теоретично погледнато с голям огън и цяло поле сняг щеше да е същото, нали?

Нали така?

Огънят се разбушува. Баща й я докосна по рамото. Тифани се стресна. Беше забравила, колко тихо може да стъпва той.

— Какво беше онова за избирането? — попита той. Беше забравила също и колко добър слух има той.

— А, това беше… вещерска работа — помъчи се да не го поглежда в очите тя. — Така че ако това… не сполучи, да не е виновен никой, освен мен.

А виновна съм си аз, добави тя наум. Не е честно, но никой не е казал, че ще е честно.

Ръката на баща й я хвана за брадичката и нежно я обърна към себе си. Колко меки са ръцете му, помисли си Тифани. Големи мъжки ръце, но меки като на бебе заради маста от овчи руна.

— Не трябваше да те молим, нали…? — рече той.

Да, трябваше, помисли Тифани. Агнетата умират под този ужасен сняг. А пък аз трябваше да кажа не, трябваше да отговоря, че още не ме бива толкова. Обаче агнетата умират под този ужасен сняг!

Ще се родят други агнета, обади се Вторият й Акъл.

Да, но те не са тези агнета, нали така? Тези агнета умират тук и сега. А умират, защото послушах краката си и дръзнах да танцувам със Зимеделеца.

— Ще се оправя — каза тя.

Баща й не отпусна брадичката й и се взря в очите й.

— Сигурна ли си, джигит? — попита той, наричайки я с прякора, който и беше дала баба й. Баба Болежкова, която нито веднъж не беше изгубила агне в ужасния сняг.

Никога досега не й беше казвал така. Как ли му беше дошло на ум точно сега?

— Да! — тя отблъсна ръката му и отвърна поглед, преди да я избие на сълзи.

— Аз… още не съм казал на майка ти — зазапъва се баща й, като че думите изискваха страшна предпазливост — но не мога да намеря брат ти. Той май искаше да помага. Ейб Врътков каза, че го зърнал с малката му лопатка. Ъ… не ще и дума, нищо не му е станало, но… гледай и за него, а? Беше с онова неговото червено палтенце.

Сърцето да ти спре само като погледнеш това негово безизразно лице. Малкият Уентуърт, гонещ седемте годинки, мъкнещ се навсякъде след мъжете, постоянно искащ да е един от тях, винаги гледащ да помага… колко лесно може да се изпусне от поглед такова малко човече… А снегът все валеше ли валеше. Ужасните сбъркани снежинки белееха на раменете на баща й. Все за такива дреболии се сеща човек, когато светът се продъни и изпаднеш в…

Това вече не беше просто нечестно; беше си… жестоко.

Не забравяй, че носиш шапката! Не забравяй за работата право пред теб! За баланса! Балансът му е цаката. Дръж баланса в средата, дръж баланса…

Тифани протегна премръзналите си длани към огъня, за да поеме от топлината.

— Не забравяй, не оставяй огъня да угасне — напомни тя на баща си.

— Поръчах да докарат дърва отвсякъде — отвърна той. — Казах им също да докарат всичките въглища от ковачницата. Дървата няма да свършат, обещавам ти!

Пламъците танцуваха и се извиваха накъм ръцете на Тифани. Номерът беше, ами номерът значи, номерът… беше да преточиш топлината някъде наблизо, да я понесеш със себе си и да… балансираш. И да забравиш всичко друго!

— Идвам с… — започна баща й.

— Не! Ти гледай огъня! — изкрещя Тифани, твърде гръмогласно, подлудяла от страх. — Прави каквото ти казвам!

Днес не съм твоята дъщеря! — кресна умът й. Аз съм твоята вещица! Аз ще защищавам теб!

Тя се извърна, така че той да не й види лицето и побягна през фъртуната, по пъртината проправена към далечните кошари. Снегът беше стъпкан неравно, на буци и покрит с хлъзгав нов снежец. Отрудени мъже се притискаха към преспите от двете страни само да не й се пречкат. Тя стигна до разширението, където останалите овчари се бореха със снежния вал, сипещ се на буци върху им.

— Спрете! Дръпнете се! — извика гласът й, докато умът й ридаеше. Мъжете бързо се подчиниха. Над устата, която им беше дала тази заповед, имаше островърха шапка. С такова нещо не се спори.

Не забравяй горещината, горещината, не забравяй горещината, балансирай, балансирай…

Това беше вещерство оголено до кокал. Без никакви дрънкулки, без вълшебни пръчици, без Бофо, без главологии, без трикове. Тук важеше само това, колко те бива.

Но понякога трябва да си изиграеш номер сама. Тя не беше Лятната Господарка, нито пък беше Баба Вихронрав. Трябваше да си докара всичката помощ, която можеше. Извади от джоба си малкия сребърен кон. Който беше омазнен и потъмнял, а тя все се канеше да го изчисти, но все нямаше и нямаше време…

Като рицар слагащ си шлема, тя закрепи сребърната верижка на врата си.

Де да се беше упражнявала повече. Де да беше слушала хората. Де да се беше слушала и сама себе си.

Тя си пое дълбоко въздух и разпери ръце с дланите нагоре. На дясната й ръка заискри бял белег.

— Гръм от дясната ми страна — заговори тя. — Мълния от лявата ми страна. Огън отзаде ми. Мраз отпреде ми.

Тя пристъпи напред докато не приближи само на няколко пръста от снежната стена. Усещаше, как студенината вече пие топлината от нея. Е, така да бъде. Тя пое още няколко пъти дълбоко въздух. Това избирам да сторя…

— Огън по мраза — прошепна тя.

Отзад в двора огънят побеля от горещина и зарева като в ковашка пещ. Пряспата пред нея запръска, зацвърча и изригна в пара, мятайки буци сняг във въздуха. Тифани тръгна бавно напред. Снегът се дърпаше от ръцете й като мъгла пред изгряващо слънце. Разтапяше се от топлината й, правеше й път, тунел в дълбоката пряспа, бягайки от нея, виейки се покрай нея в облаци студена мъгла.

Да! Тя се усмихна отчаяно. Истина си беше, намериш ни съвършената среда, нагласиш ли си както трябва ума и ще хванеш баланса. По средата на люлката, на мястото, което не се движи…

Обувките й джапаха в кишата. Отдолу се показа свежа зелена трева, защото страшната фъртуна беше дошла твърде късно за времето си. Тя вървеше натам, където бяха затрупани кошарите за агнене.

Баща й се беше втренчил в огъня, буен, нагорещен до бяло, като в ковашка пещ, поглъщащ дървата, сякаш гонен от буря. Пред очите му дебели дърва се разсипваха на пепел…

Покрай обувките на Тифани сега течеше вода.

Да! Но не се разсейвай по това! Дръж баланса! Дай още топлина! Огън по мраза!

И се чу блеене.

Овцете могат и да живеят под снега, поне за някое време. Но, както казваше Баба Болежкова, когато боговете създавали овцете, сигурно са били забравили ума им в другото палто. Като се паникьосат, а овцете винаги са на косъм от паниката, те стъпкват собствените си агнета.

Сега обаче овце и агнета заизлизаха, ошашавени и вдигащи пара, докато снегът се топеше покрай тях, оставяйки ги да стоят като някакви статуи.

Тифани вървеше нататък, гледайки право пред себе си, едва забелязвайки възбудените възгласи на мъжете зад нея. Те я следваха, измъкваха овци на свобода, взимаха на ръце новородени агънца…

Баща й викаше нещо на другите мъже. Някои се заеха да цепят каруцата на чифлика, мятайки парчетата в синьо-белите пламъци. Други замъкнаха мебели от къщата. Колела, маси, бали сено, столове — огънят поглъщаше всичко, смилаше го и ревеше за още. А нямаше повече.

Нямаше червено палтенце. Никакво червено палтенце! Балансирай, балансирай. Тифани газеше нататък, вода и овце се оттичаха покрай нея. Покривът на тунела рухна с плясък и кишави пръски. Тя не му обърна внимание. Пресни снежинки западаха през дупката и се заизпаряваха във въздуха над главата й. Тя и на тях не им обърна внимание. И тогава, точно пред нея… се мярна нещо червено.

Огън по мраза! Снегът се разкара и ето го. Тя го вдигна, притисна го към себе си, предаде му малко от нейната топлина, усети как той се размърда, прошепна: „Та това тежеше поне двадесет кила! Поне двадесет кила!“ Уентуърт се прокашля и отвори очи. Със сълзи потекли по лицето и като топящ се сняг тя притича към един от овчарите и напъха момчето в ръцете му.

— Отнеси го при майка му! Веднага!

Човекът взе момчето и побягна, изплашен от нейната свирепост. Днес тя беше тяхната вещица!

Тифани се обърна. Имаше и други агнета за спасяване.

Палтото на баща й полетя в ненаситните пламъци, припламна за миг и се разпадна на сива пепел. Останалите мъже вече бяха готови; хванаха го, когато той понечи да се хвърли след палтото и го замъкнаха към къщата дърпащ се, ритащ и крещящ.

Кремъчният калдъръм се разтопи като масло. За миг се развълнува и застина.

Огънят угасна.

Тифани Болежкова вдигна поглед към очите на Зимеделеца. А отгоре, на покрива на плевнята тънкият глас, принадлежащ на Дребен Опасен Бодилко извика:

— Ех, кривънци!

 

 

Всичко това все още не се е случило. Може пък и изобщо да не се случи. Бъдещето винаги е малко хлабаво. Всякаква дреболия, например падането на снежинка или изпускането на неподходящата лъжица може да го запрати с гръм и трясък по нов път. Или може би не.

А всичко започна предишната есен, в деня с котето…