Тери Пратчет
Зимеделецът (11)

Глава десета
Завръщане у дома

Баба Вихронрав вдигна поглед от паницата с мастило, в която мъничката Тифани изчезна в белотата на виелицата. Тя се усмихваше, но за Баба Вихронрав това не значеше задължително, че е станало нещо хубаво.

— Епа че ние щехме да го отнесем като куче суджук — рече укорително Роб Секигоопрай. — Требеше да ни пуснеш да го опра’им.

— Може би. Или можеше пък той да ви замрази на блокчета — отвърна Баба. — А и без друго по-важна работа чака Нак Мак Фийгъл. За две неща ще потрябвате вие на вашта голяма малка бабаяга. Едното нещо е трудно, а пък другото — много трудно.

Като чуха това фийгълите възликуваха. Бяха плъзнали навсякъде по кухнята на Леля Ог. Някои се бяха покатерили по самата Леля Ог, а мис Тик май се чувстваше много неудобно в тяхното обкръжение. За разлика от мис Тик на Фийгълите рядко им се случваше сгоден случай за баня.

— Първото нещо, за което ще й потрябвате — обясняваше им нататък Баба, — е да идете до… Оня Свят да вземете Лятната Господарка.

Знаменателната пауза май изобщо не притесни Фийгълите.

— Епа туй го можеме — рече снизходително Роб Секигоопрай. — Епа ние одим насекъде. И туй било ’начи баш мъчната работа?

— И после да се върнете? — допълни Баба.

— Епа че да — заяви твърдо Роб Секигоопрай. — Нас най-вече ни изритват!

— Много трудната част — продължи Баба — ще е да намерите Герой.

— Че оно е леко — възрази Роб. — Сите сме се херои!

Надигнаха се възторжени възгласи.

— Тъй ли? — подпита Баба. — Страх ли те е да слезеш в Оня Свят, Роб Секигоопрай?

— Мене ли? Не! — Роб Секигоопрая се спогледа с братята си и се ухили широко.

— Напиши тогава думата „конфитюр“. — Баба Вихронрав плъзна към него молив през масата на Леля Ог и се облегна на стола си. — Давай де. Веднага. И никой да не ти помага!

Роб заотстъпва. Баба Вихронрав беше бабаягата на всички бабияги — това той го знаеше. Нямаше думи за нещата, които тя можеше да стори на някакъв нещастен фийгъл. Той вдигна притеснено молива и опря острия му край върху плота на масата. Останалите фийгъли се скупчиха около него, но под намръщения поглед на Баба нито един не посмя дори да го ободри.

Роб се втренчи някъде в пространството отпред, устните му замърдаха, а по челото му потече пот.

— К-ко-ко… — продума той.

— Едно — обяви Баба.

Роб примигна.

— Хей? Отде туй броене? — възмути се той.

— От мен — отговори Баба. Котето Ти скочи в скута й и се сви на кълбо.

— Кривънци, ма ти ич не си рекла дека че има броенье!

— Тъй ли? Правилата могат да се променят по всяко време! Две!

Роб надраска нещо минаващо за „К“, поколеба се, после изписа едно „Н“, точно когато Баба каза:

— Три!

— Требе да туриш едно „о“ помежду им, бе Роб — подсказа Били Големо Чене, изгледа непокорно Баба с ръце на кръста и добави. — Я чувам, дека правилата можело да се променюват по секо време, право ли думам?

— Правилно. Пет!

Роб вмъкна едно „О“ и в порив на творчество добави едно „Ф“.

— Шест и половина — обяви Баба най-спокойно галейки котето.

— Що ма? А, кривънци — измърмори Роб и избърса потна ръка в препаската си.

После пак хвана молива и изписа едно „И“. Задната му черта излезе изкривена, защото моливът му се изметна в ръцете и върхът му се счупи.

Той изръмжа и изтегли меча си.

— Осем — каза Баба.

Разквърчаха се трески, докато Роб подостряше молива.

— Девет.

Роб надраска едно „Т“ и едно „У“, очите му вече оцъклени, а бузите му почервеняли.

— Десет.

Роб се изправи мирно с изражение най-вече смутено, но и донякъде гордо, до изписаното „КНОФИТУ“. Фийгълите възликуваха, а тези най-близо до него почнаха да му веят с препаските си.

— Единайсе!

— Що бе? Кривънци! — Роб притича пак до края на думата и надраска едно мъничко „р“.

— Дванайсе!

— А си брой колко ти душа сака, бе гос’жа — заяви Роб хвърляйки молива — ма конфитюро се свърши!

Това му донесе още възторжени възгласи.

— Геройски опит, г-н Секигоопрай — отбеляза Баба. — Първото нещо, което трябва да победи героят, е своя страх. А като стане дума за битка, Нак Мак Фийгъл не знаят що значи тая дума.

— Епа верно си е — изсумтя Роб. — Оно има иляди думи, дето не им ’наем що викат!

— Можеш ли да се биеш с дракон?

— Епа да, дай го тука! — той беше все още ядосан заради конфитюра.

— А да качиш бегом висока планина.

— Нема проблема!

— А да прочетеш цяла книга чак до края и за да спасиш своята голяма малка бабаяга?

— О, епа да. — Роб се запъна с изражение на заклещен в ъгъл и облиза устните си. — Ма колцина че са й онея ми ти страничните джаджи? — поинтересува се той дрезгаво.

— Стотици — не показа милост Баба.

— Ма с думища и от двете им страни ли?

— Точно така. И бая дребни!

Роб се присви. Винаги правеше така като го притиснеха, понеже от такава поза по-добре се скачаше на бой. Множеството фийгъли затаи дъх.

— Че го напра’им! — обяви той мрачно, стискайки юмруци.

— Добре — каза Баба. — Разбира се, че ще го направиш. Това ще е геройство… за теб. Някой обаче трябва да слезе в Долния Свят, за да намери истинската Лятна Господарка. А това е Приказка. И преди се е случвала. И си върви по реда си. Трябва той да влезе там в страх и ужас, както подобава на истински герой, защото повечето чудовища, които има да победи, са тези, които той сам носи със себе си. Време е за пролет, а зимата със снеговете си е още тук, затуй вие трябва да го намерите веднага. Ще трябва да го намерите и да насочите стъпките му по пътя. Пътя Надолу, Роб Секигоопрай.

— Епа да, ’наем го ний тоя път — кимна Роб.

— Името му е Роланд — каза Баба. — Чини ми се, че трябва да тръгвате, веднага щом се съмне.

 

 

Метлата хвърчеше през виелицата в мрака. Обикновено метлите отиват там, където искат вещиците, така че Тифани се беше проснала върху нея мъчейки се да не премръзне до смърт, с надеждата, че тя ще я заведе у дома.

Не можеше да види нищо, освен тъмнината и профучаващия покрай нея сняг, биещ в очите й, затова тя беше прилепила върху пръта, силно нахлупила шапката и насочила я напред за по-добра обтекаемост. Но все пак снежинките я удряха все едно бяха камъни и се трупаха по метлата. През някоя друга минута и се налагаше да разтръсква ръце, та да не се заледи.

Тя чу рева на водопада отдолу и усети внезапно отворилата се под нея дълбочина, когато метлата се понесе над равнините и се заснишава. Беше премръзнала чак до костите си.

Не можеше да се бори със Зимеделеца, не и така, както се беше била с него Аннаграма. О, можеше да крои планове и да си ляга твърдо решена, но когато го видя…

… желязо колкото да изковеш пирон… Тези думи се бяха заковали в главата й по време на полета и тя си спомни старото стихче, което беше чула преди години, когато бродещите учители бяха дошли в селото. Като че всеки го знаеше:

„Желязо колкото да изковеш пирон,

Вар, колкото да белосаш стена,

Вода, колкото да удавиш куче,

Сяра, колкото да изгониш бълхите,

Отрова, колкото да убиеш крава,

Поташ, колкото да изпереш риза,

Злато, колкото да купиш бобче,

Сребро, колкото да посребриш карфица,

Олово, колкото за баласт на птица,

Фосфор, колкото да осветиш цял град.“

И така нататък и така нататък…

Беше от оня вид безсмислени песнички, които изобщо не си споняш някога да си учила, но кой знае как я знаеш. Момиченцата скачаха по нея на ластик, дечицата брояха по нея, за да видят кой ще жми. А един ден един странстващ учител, който като всички други си изкарваше с уроци яйцата, пресните зеленчуци и чистите дрехи втора употреба, бе открил, че в преподаването на интересни неща има повече ядене, отколкото в преподаването на полезни. И така той разправяше, как веднъж някакви магьосници с помощта на изкусно вълшебство проучили точно от какви неща е направен човекът. То излязло най-вече вода, но имало също и желязо, сяра, сажда и по щипка от почти всичко останало, дори и съвсем мъничко злато, но всичкото някакси смесено. На Тифани това и се видя общо взето смислено. Но в едно нещо тя беше сигурна: Ако вземеш всичките тези неща и ги сипеш в един котел, те няма да се превърнат в човек, колкото и да им крещиш. Не може да получиш картина като излееш куп бои в кофа. Всеки човек знаеше това.

Да, но Зимеделецът не беше човек. И не знаеше…

Нито пък знаеше как свършва песничката.

Думите се въртяха ли въртяха в ума й, докато метлата си переше нататък. По някое време се обади д-р Суетон с пискливия си самодоволен глас и й прочете лекция за Нисшите Елементи и как човекът в действителност бил изграден от почти всичките тях, но съдържал също така и значителен процент наративий — основният елемент на приказките, който можел да бъде засечен само като наблюдаваш промяната в държанието на всички останали елементи…

Бягаш, а? Това сега как ти харесва, овчарско момиченце? Ти го открадна от мен. Но да не би той ли е всичко, на което ти си се надявала?

Гласът изникна направо от нищото точно до нея.

— Не ме интересува, коя си ти — измърмори Тифани, твърде премръзнала, за да мисли ясно. — Разкарай се…

Минаха часове. Въздухът долу беше малко по-топъл и вихрушката не беше чак толкова свирепа, но й беше все така студено, независимо от всичките дрехи, които беше навлякла. Тифани се бореше със съня. Някои вещици можеха да подремват на метлата, но тя не смееше да опита от страх, че ще сънува как пада и като се събуди ще се окаже, че точно това прави, но не задълго.

Но ето, отдолу се показаха светлинки, бледожълти и мъждукащи. Това сигурно беше ханът в Две Ризи, важна навигационна точка.

Вещиците никога не спираха по ханове, стига да имаха някакъв избор, защото в някои региони това можеше да е опасно, а и без друго в повечето ханове съществуваше неудобството, че искат от теб да им плащаш пари. Обаче г-жа Ъмбридж, съдържателката на магазинчето за сувенири срещу хана, имаше стар обор, и беше това, което мис Тик наричаше ДКВ, тоест Доброжелателна към Вещици. На плевнята имаше дори вещерски знак, на място, където никой нямаше да се сети да го търси: лъжица, островърха шапка и голяма чавка, с каквато даскалите бележат нещо написано правилно.

Никога досега наръч сено не и се беше струвал по-чудесен и скоро Тифани се сгуши в него. От другата страна на малкия обор двете крави на г-жа Ъмбридж поддържаха във въздуха топлинка и мирис на престояла трева.

Беше тежък сън. Сънуваше как Аннаграма си сваля маската де-лукс и открива лицето си, след което сваля и него и отдолу се показва лицето на Баба Вихронрав…

А после: Струваше ли си всичко заради един танц, овчарче? Ти взе силата ми и сега съм слаба. Светът ще замръзне. Струваше ли си това заради един танц?

Тя се изправи стреснато посред тъмния като в рог обор и й се стори, че мярна във въздуха извиващо се като змия сияние. След което потъна отново в тъмнината и засънува очите на Зимеделеца.