Ернст Теодор Амадеус Хофман
Лешникотрошачката (6)

Боледуването

Когато се пробуди от дълбокия си, подобен на смърт, сън, Мари лежеше в малкото си креватче. Слънцето светеше и чудно искреше през заскрежените стъкла на прозореца. А до самата нея седеше някакъв чужд човек, в когото скоро позна хирурга Венделщерн. Той каза тихо:

— Тя вече се пробуди!

Майка й се приближи и със страх я изгледа изпитателно.

— Ах, мила мамо — прошепна малката Мари, — отидоха ли си вече ужасните мишки и спаси ли се добрият ми лешникотрошач?

— Недей да говориш такива глупости, мила Мари — отвърна майка й, — какво общо имат мишките с лешникотрошача? Ех, ти, лошо дете! Знаеш ли какъв страх и грижи ни причини? Така е, когато децата са неразбрани и не слушат родителите си. Снощи игра с куклите си до късно през нощта. На тебе ти се е доспало и може би някое изскочило мишле, макар че тук няма мишки, те е изплашило; ти си разбила с лакътя си едно стъкло на шкафа и така си се наранила, че господин Венделщерн, който ей сега ти извади от раната останалите в нея стъкла, казва, че ако стъклото ти беше прерязало някоя вена, ръката ти можеше да остане саката или ти да умреш от кръвоизлив. Слава Богу, че посред нощ се събудих и като видях, че толкова късно още те няма, станах и отидох във всекидневната. Ти беше паднала в безсъзнание на земята до самия шкаф и кръвта ти течеше. От уплаха щях без малко и аз да припадна. Ти лежеше, а около тебе бяха разхвърляни много от оловните войничета на Фриц, кукли, натрошени игри и медени човечета, а лешникотрошачката беше върху разкървавената ти ръка и малко по-далеч — лявата ти обувка.

— Ах, мамичко, мамичко — прекъсна я Мари, — виждате ли, това са били следите от голямото сражение между играчките и мишките и затова толкова се изплаших, защото мишките искаха да пленят горкия лешникотрошач, който командваше армията на играчките. Тогава хвърлих обувката си сред мишките и не зная какво е станало по-нататък.

Хирургът Венделщерн смигна на майката и тя каза много нежно на Мари:

— Добре, добре, мило дете, успокой се, всички мишки си отидоха и лешникотрошачката стои здрава и читава в стъкления шкаф.

Сега влезе в стаята и медицинският съветник. Той дълго говори с хирурга Венделщерн, после премери пулса на Мари и тя чу, че ставаше дума за треска от раната. Мари трябваше да остане на легло и да взема лекарства. Това продължи няколко дни, макар че освен известна болка в ръката тя всъщност не се чувстваше нито болна, нито зле. И научи, че лешникотрошачето се спасило живо и здраво от сражението и на нея като насън понякога й се струваше, че то съвсем ясно, макар с много жален глас, й казва: „Мари, скъпа моя, на вас дължа много, но вие можете да сторите за мене и нещо повече.“ Мари напразно мислеше какво би могло да бъде то, нищо не можеше да й дойде наум. Да играе сега Мари не беше в състояние поради наранената си ръка, а поискаше ли да чете или да разглежда книжките с картинки, очите й странно се премрежваха и тя трябваше да се откаже и от тях. Времето течеше много бавно и тя с нетърпение очакваше вечерния здрач, защото тогава майка й сядаше до леглото й и започваше да й чете и разказва чудесни неща. И веднъж, тъкмо когато майка й беше завършила чудесната приказка за принц Факардин, вратата се отвори и кръстникът Дроселмайер влезе с думите:

— Я да видя и аз как е моята болна и ранена Мари!

Но щом Мари съгледа кръстника Дроселмайер с жълтото му жакетче, пред очите й живо застана картината от оная нощ, когато лешникотрошачът загуби сражението с мишките, и тя неволно извика:

— О, кръстник Дроселмайер, ти беше ужасен, видях те как беше кацнал на часовника и го беше покрил с крилата си, за да не бие, защото иначе мишките щяха да побегнат — аз самата чух как ти викаше царя на мишките, а защо не дойде на помощ на лешникотрошача, защо не дойде на помощ на мен, лош кръстнико Дроселмайер! Ти си виновен сега, задето лежа тук ранена и болна!

Майката изплашено запита:

— Какво става с теб, мила Мари?

Но кръстникът Дроселмайер направи много странна физиономия и заговори с хъркащ, монотонен глас:

— Ти, махало, хайде хъркай, часа точен ти не бъркай, хър и хър, ти, махало, хайде, бър — тихо хър и хър, и хър — будно бият тез камбанки, клинг и клинг, хинг и хонг, хонг и хой — кукличке, недей се бой, бий, камбанке мила, драга, мишият цар вече бяга, кукумявката долита и камбанката я пита — пак и пик, пик и пук — бим-бим-бум, — не вдигай шум, хайде хъркай ти, махало, хъркай, ти часа не бъркай — хър и хър, пир и пър!

Мари загледа слисана кръстника Дроселмайер, защото й се стори съвсем друг, много по-грозен от обикновено, както размахваше насам-натам дясната си ръка като кукла, теглена с канап. Тя щеше хубавичко да се изплаши от кръстника, ако майка й не беше тук и ако брат й, който междувременно също се беше вмъкнал в стаята, не беше го прекъснал с високия си смях:

— Я, кръстник Дроселмайер — извика Фриц, — днес си много смешен, правиш движения като моя палячо, който отдавна съм захвърлил зад печката.

А майка му остана много сериозна и запита:

— Драги господин апелативен съдия, това е много особена шега, какво искате да кажете?

— Боже мой — отговори засмян Дроселмайер, — нима не знаете хубавата ми часовникарска песничка? Аз винаги обичам да я пея при такива пациентки като Мари.

С тези думи той бързо седна до самото легло на Мари и каза:

— Не ми се сърди, че не изкълвах веднага и четиринайсетте очи на царя на мишките, то не можеше да стане, но вместо това ще ти доставя истинска радост.

Апелативният съдия бръкна в джоба си и това, което полекичка извади, беше лешникотрошачът, на когото бе закрепил здраво загубените му зъбки и беше оправил изкълчената му челюст. Мари извика, възхитена от радост, а майка й каза усмихната:

— Виждаш ли колко е добър към твоя лешникотрошач кръстникът Дроселмайер?

— Трябва все пак да признаеш, Мари — подхвърли апелативният съдия, — трябва все пак да признаеш, че лешникотрошачът не може да се похвали със своя ръст и че лицето му по никой начин не може да бъде наречено красиво. Как се е получила в неговия род подобна грозота и как е започнала да се наследява, ще ти разкажа, ако пожелаеш да ме изслушаш. Или може би знаеш вече историята за принцеса Пирлипат, магьосницата Мишонка и изкусния часовникар?

— Слушай, кръстник Дроселмайер — прекъсна го неочаквано Фриц, — ти добре си поставил зъбите на лешникотрошача и си му наместил челюстта, та вече да не се клати, но къде му е сабята, защо не му препаса една сабя?

— Ха — отговори апелативният съдия сърдито, — ти, момко, знаеш само да се заяждаш и да кориш. Какво ме интересува мен сабята на лешникотрошача, аз му лекувах тялото, сега нека сам, както си ще, да се снабдява със сабя.

— Така е — провикна се Фриц, — ако е мъж на място, сам ще съумее да си намери оръжие.

— И тъй, Мари — продължи апелативният съдия, — кажи ми, знаеш ли историята за принцеса Пирлипат?

— Не, не — отговори Мари, — разказвай, мили ми кръстник Дроселмайер, разказвай!

— Надявам се — каза медицинската съветничка, — надявам се, драги господин апелативен съдия, че вашата история няма да бъде толкова страшна, колкото тези, които обикновено разказвате.

— Съвсем не, скъпа госпожо медицинска съветнице — отвърна Дроселмайер, — напротив, това, което ще имам честта да разкажа, е много забавно.

— Разказвай, разказвай, мили кръстнико — извикаха децата и апелативният съдия започна така.