Ернст Теодор Амадеус Хофман
Лешникотрошачката (4)

Чудесата

В дневната стая в дома на медицинския съветник — веднага вляво, щом се влезе в нея — има висок шкаф със стъклени врати. В него децата държаха всички хубави подаръци, които получаваха всяка година. Луиза беше още съвсем мъничка, когато бащата поръча шкафа при един много добър майстор, който му сложи такива невероятно прозрачни стъкла и изобщо изработи всичко тъй майсторски, че всяко нещо в него изглеждаше едва ли не по-излъскано и по-хубаво, отколкото когато се държеше в ръце. На най-горния рафт, недосегаем за Мари и Фриц, седяха майсторските подаръци от кръстника Дроселмайер, веднага под него беше рафтът за книжките с картинки, а двата по-долни рафта бяха предоставени на Мари и Фриц да слагат в тях играчките си, но ставаше така, че Мари подреждаше все най-долния рафт за жилища на куклите си, а Фриц разквартируваше своите войски на по-горния. Така беше и днес, защото, докато Фриц подреди своите хусари горе, Мари сложи долу мамзел Трутхен по-настрана, а настани новата, чудесно пременена кукла в много добре мебелираната стая и се покани при нея на сладки. Казах, че стаята беше много добре мебелирана, и това е вярно, защото аз не зная дали и ти, моя внимателна слушателко Мари, имаш като малката Щалбаум (ти вече знаеш, че и тя като тебе се казва Мари!), да, аз не зная дали и ти имаш като нея такава малка, пъстро тапицирана кушетка, такива прелестни столчета и крайно симпатична чайна масичка, но преди всичко такова чудесно полирано малко легло, на което си почиваха най-хубавите й кукли. Всичко това беше подредено в ъгъла на шкафа, чиито стени бяха облепени с картинки, и ти можеш, разбира се, да си представиш, че в тази стая новата кукла, която, както Мари още същата вечер узна, се казваше мамзел Клерхен, се почувства великолепно.

Вечерта вече напредна, наближи дори полунощ, кръстникът Дроселмайер отдавна си беше отишъл, но децата все още не можеха да се откъснат от стъкления шкаф, колкото и майка им да ги подканваше, че най-после трябва да си легнат.

— Право е — извика накрая Фриц, — горките момчета (той имаше предвид хусарите си) трябва вече да си починат, а докато аз съм тук, никой не смее дори да клюмне, знам си го аз!

И отиде да спи. Но Мари се помоли:

— Остави ме още мъничко, мила мамо, още съвсем мъничко ме остави, аз имам още малко работа и щом я свърша, веднага ще си легна!

Мари беше много послушно и разумно дете, така че майка й спокойно можеше да я остави сама още малко при играчките. Но за да не би Мари, улисана около новата кукла и изобщо около хубавите играчки, да забрави свещите, които горяха край шкафа, майка й угаси всичките, така че остана да гори само лампата, която висеше от тавана в средата на стаята и пръскаше мека, умерена светлина.

— Ела по-скоро да спиш, мила Мари, иначе няма да можеш утре да станеш навреме — извика майката, прибирайки се в спалнята.

Щом Мари остана сама, веднага пристъпи към това, което й бе на сърцето и което, и тя не знаеше защо, не можеше да сподели с майка си. Все още държеше на ръце, завит в кърпичката си, болния лешникотрошач. Сложи го внимателно на масата, полекичка го разви и прегледа раните му. Лешникотрошачът беше много бледен, но така жалостиво-приятелски се усмихваше, че просто сърцето я заболя.

— Ах, лешникотрошачето ми — каза Мари тихо, — не се сърди, че брат ми Фриц ти причини такава болка, той не го направи с лошо намерение. Фриц е станал само малко коравосърдечен от лудешкия си военен живот, иначе е много добро момче, уверявам те. Но сега аз ще се грижа за тебе много старателно, докато станеш пак напълно здрав и щастлив; зъбките ти ще закрепи и рамената ти ще оправи кръстник Дроселмайер. Той разбира от тия неща.

Мари не можа да довърши, защото, щом спомена името на Дроселмайер, приятелят й лешникотрошачът ужасно изкриви лице, от очите му сякаш изскочи искрящо зеленикаво жило. Но в мига, в който Мари щеше да се ужаси, пред нея пак беше жалостиво усмихващото се лице на честния лешникотрошач и тя разбра, че засилената светлина на припламналата поради въздушното течение лампа бе така разкривила лицето на нейния лешникотрошач.

— Какво глупаво момиче трябва да съм, щом така лесно се плаша само при мисълта, че една дървена кукла може да си криви лицето! Все пак аз си обичам моя лешникотрошач, защото е тъй смешен и при това тъй добродушен, затова той трябва да бъде лекуван и гледан, както следва! — при тези думи Мари взе приятеля лешникотрошач на ръце, отиде при стъкления шкаф и каза на новата си кукла: — Много те моля, мамзел Клерхен, отстъпи леглото си на ранения и болен лешникотрошач и се задоволи засега с кушетката. Виж се каква си здрава и силна, иначе щеше ли да имаш такива закръглени тъмночервени бузи, а и колко, дори най-хубави кукли могат да разполагат с такава мека кушетка?

Пременена в бляскавото си коледно облекло, мамзел Клерхен изглеждаше много важна и нацупена. Тя не сметна за нужно да отговори.

— Какво ли ще му мисля толкова — каза Мари.

Тя взе креватчето, сложи много внимателно и нежно на него лешни-котрошача, привърза с още една хубава панделка, която носеше като колан, ранените му рамена и го зави до ушите.

— Но при непослушната Клара той не бива да остане — продължи тя и като вдигна леглото заедно с лежащия на него лешникотрошач, качи го на по-горния рафт при хубавото село, в което квартируваха хусарите на Фриц. Заключи шкафа и искаше вече да отиде в спалнята, когато — слушайте, слушайте, деца! — нещо започна тихо-тихо да шушне, да шепне и да шумоли — зад печката, зад столовете, зад шкафовете… В това време стенният часовник започна все по-високо и по-високо да бръмчи, да хърка, но все не можеше да избие. Мари погледна към него и какво да види! Голямата позлатена кукумявка, която седеше на него, беше отпуснала крилете си, така че сега те покриваха целия часовник, и беше издала напред грозната си котешка глава с крива човка. И часовникът все повече хъркаше и ясно казваше:

— Хърр-хърр-ърр, всички трябва да хъркате, тихо да мъркате… Царят на мишките има развит слух… Прр-прр, бум-бум, хайде, пейте, запейте му старата песенчица. Прр-прр, бум-бум, удряй, камбанке, удряй, скоро всичко ще свърши!

И това бум-бум се повтори глухо и пресипнало дванайсет пъти!…

Мари изтръпна от страх и щеше да избяга още щом видя, че кръстникът Дроселмайер е кацнал вместо кукумявката на стенния часовник и е провесил жълтите си пешове от двете страни като крила, но намери сили и извика разплакана:

— Кръстник Дроселмайер, кръстник Дроселмайер, какво търсиш там горе? Слез долу при мене и недей така да ме плашиш ти, лош кръстник Дроселмайер!

Тогава наоколо започна някакво необуздано кискане и църкане и скоро зад стените се зачу тичане и тропот от хиляди малки крачка и хиляди мънички светлинки взеха да надзъртат от пролуките на пода. Но това не бяха светлинки, не! Това бяха малки искрящи очички и Мари видя, че отвсякъде към нея поглеждаха и се мъчеха да изскочат навън множество мишки. И скоро из цялата стая започна: троп-троп, хоп-хоп — и все по-ясно видими и гъсти тълпи мишки се разтичаха в галоп нагоре-надолу, докато накрая се подредиха, както Фриц строяваше своите войници, когато трябваше да тръгне на бой. За Мари то беше много забавно и тъй като тя нямаше естествено отвращение към мишките, както някои други деца, скоро цялата й уплаха щеше да се размине, но изведнъж се разнесе такова ужасно и пронизително пищене и църкане, че косата й настръхна от страх! Ах, какво видя тя сега! Не, наистина, драги читателю Фриц, аз зная, че и в твоите гърди, както у мъдрия и смел пълководец Фриц Щалбаум, тупти юнашко сърце, но ако беше видял това, което беше сега пред очите на Мари, наистина би побягнал и мисля дори, че би скочил веднага в леглото и би дръпнал завивката доста повече над ушите, отколкото е необходимо… Ах! Но горката Мари не можеше да стори това, защото — слушайте, деца! — точно пред краката й започна сякаш да извира, като под натиска на някаква подземна сила, пясък, вар, разтрошени тухли и седем миши глави със седем блестящи корони се подадоха с отвратително съскане и църкане. Скоро се показа и цялото тяло на мишката, от чиято шия бяха израснали седемте глави, и голямата, украсена със седем корони, мишка ликуващо изцвърча три пъти с цяло гърло към безбройната войска, която изведнъж се раздвижи и — хоп-хоп, троп-троп — тръгна — ах! — право към шкафа, право към Мари, която стоеше с гръб към стъклената му врата. От страх, от ужас сърцето на Мари така се разтупа, че тя помисли, че то ще изскочи от гърдите й и тя ще умре. Но изведнъж кръвта й се смръзна в жилите. Почти загубила съзнание, Мари политна назад и тогава: прас-прас, хърр — и стъклото от вратата на шкафа се срина на парчета на пода, защото се бе блъснала с лакът в него. В същия миг почувства остра болка в лявата ръка, но някак си изведнъж й олекна на сърцето, вече не се чуваше никакво църкане и свиркане, настанала бе пълна тишина и макар че не се решаваше да погледне, тя повярва, че уплашени от издрънчаването на стъклото, мишките са избягали в дупките си… Но какво беше това пак?… В шкафа зад самия гръб на Мари се зачу странно трополене и тънички гласчета започнаха да се провикват:

— Да ставаме, да ставаме, искаме да се сражаваме — още тази нощ, с цялата мощ, напред след вожда в тъмната нощ!

И хармонични камбанки зазвънтяха много хубаво и приятно.

— Ах, та това е моята латерничка — извика весело Мари и отскочи бързо встрани. И тогава видя, че в шкафа стана странно светло и започна необикновена шетня. Това бяха множество кукли, които една през друга тичаха и буйно ръкомахаха. Изведнъж се надигна и лешникотрошачът, отхвърли завивката, скочи с двата крака едновременно вън от леглото и високо извика:

— Прас, прас, дран — мръсна миша сган, мръсна дива сган, — прас и прас, и дран, навън, миша сган!

И с тези думи изтегли малката си сабя, размаха я във въздуха и извика:

— Хайде, драги мои васали, приятели и братя, искате ли да застанете рамо до рамо с мен в тежката борба?

Веднага в отговор въодушевено се отзоваха трима Скарамуши, един Панталоне, четирима Коминочистача, двама Свирачи на цитра, един Барабанчик:

— Да, повелителю наш, ние сме ти предани и непоколебимо верни, готови сме да тръгнем на бой, за да победим или да умрем!

И всички се втурнаха след въодушевения лешникотрошач, който смело скочи от опасно високия горен рафт. Да, на всички им беше лесно да се смъкнат отгоре, защото не само че бяха богато облечени в много плат и коприна, но и самата им вътрешност беше натъпкана само с памук и трици, затова те тупнаха отгоре като чували с вълна. Но горкият лешникотрошач сигурно щеше да си счупи я ръка, я крак, защото — помислете си само — от по-горния рафт, на който беше, до най-долния имаше почти две стъпки височина, а неговото тяло беше тъй крехко, като че бе издялано от липово дърво. Да, лешникотрошачът щеше да си счупи я ръка, я крак, ако в момента, в който полетя надолу, мамзел Клерхен не бе скочила от кушетката и не бе поела героя с голата сабя в меките си прегръдки.

— Ах, милата ми, добричката ми Клерхен! — изхълца Мари. — Колко погрешно съм те оценила, ти сигурно на драго сърце отстъпи креватчето си на нашия приятел лешникотрошача!

Ала притиснала нежно младия герой на копринените си гърди, мамзел Клерхен каза:

— Благоволете, господарю, тъй болен и наранен, както вие сте, да не влизате в боя и да не излагате живота си на опасност. Вижте как вашите верни васали, така войнствени и сигурни в победата, вече се събират. Скарамуш, Панталоне, Коминочистача, Свирача на цитра и Барабанчика са вече долу и фигурките от играта на лозунги от моя рафт вече явно се раздвижват! Благоволете, о, господарю, да си починете в моите прегръдки или да наблюдавате от височината на моята шапка с пера вашата победа!

Така говореше Клерхен, но лешникотрошачът зарита тъй невъзпитано с крака, че Клерхен трябваше веднага да го сложи на земята. Тогава той веднага се отпусна най-учтиво на едното си коляно и прошепна:

— О, мадам, винаги ще си спомням проявената от вас милост и благоволение към мен по време на боя и лютата бран!

А Клерхен в отговор се поклони дълбоко, хвана го за ръчичките, издигна го нежно, бързо свали своя отрупан с лъскави мъниста колан и поиска да го окачи на малкия, но той отстъпи две крачки назад, сложи ръка на сърцето си и произнесе тържествено:

— Благоволете да не пропилявате напразно вашето благоразположение към мене, о, мадам, защото…

Той се запъна, въздъхна дълбоко, сетне бързо дръпна от рамената си панделчицата, с която Мари го беше превързала, притисна я към устните си, преметна я през рамо като офицерски шарф и размахал безстрашно извадената си сабя, прескочи пъргаво като птиченце долния перваз на шкафа и стъпи на пода…

Сигурно сте забелязали вече, мои благосклонни и превъзходни слушатели, че и по-рано, още когато беше напълно здрав и жизнен, лешникотрошачът беше почувствал цялата любов и добрина, която бе проявила към него Мари, и само защото и той я беше обикнал, не пожела да приеме и да си сложи дори едно коланче от мамзел Клерхен, макар че то така блестеше и беше тъй красиво наглед. Верният и добър лешникотрошач предпочете да се украси със скромната панделчица на Мари… Но какво щеше да стане по-нататък? Щом лешникотрошачът скочи на пода, църкането и писукането започна отново. Ах, под голямата маса се бяха събрали грозни пълчища от безброй мишки и над всички стърчеше отвратителният мишок със седемте глави! Какво щеше да стане сега?…