Ернст Теодор Амадеус Хофман
Лешникотрошачката (11)

Победата

Не след дълго в една ясна лунна нощ Мари беше събудена от странен шум, който като че ли идваше от ъгъла на стаята. Сякаш някой хвърляше и търкаляше насам-натам малки камъчета и същевременно много противно свиркаше и църкаше.

— Ах, мишките, ето ги пак мишките — извика Мари уплашена и поиска да събуди майка си, но от гърлото й не се изтръгна никакъв звук, тя не можа дори да се помръдне, когато видя как царят на мишките се мъчеше да се промъкне през една дупка на стената. Най-после той изскочи и се разтича със святкащи очи и блестящи корони из стаята, като със силен скок се покачи и на масичката до самото легло на Мари.

— Хи-хи-хи — дай ми твоите захарни дражета, дай ми твоя марципан, малко момиче, иначе ще прегриза на две лешникотрошача, лешникотрошача ти! — църкаше царят на мишките и отвратително тракаше и скърцаше със зъби, и после бързо скочи и се скри в дупката на стената. Мари беше така изплашена, че на другата сутрин изглеждаше много бледа, и крайно възбудена, едва успяваше да промълви по някоя дума. Сто пъти се наканваше да се оплаче на майка си, на Луиза или поне на Фриц за това, което й се бе случило, но я спираше мисълта: „Та ще ми повярва ли някой и няма ли на всичко отгоре да ми се присмее?“ Едно обаче й беше абсолютно ясно: за да спаси лешникотрошача, трябваше да предаде захарните дражета и марципана. Затова всичко, което имаше от този род, тя сложи на следната вечер на пода пред шкафа. На другата сутрин медицинската съветничка каза:

— Просто не мога да разбера откъде се появиха изведнъж в дневната ни стая тия мишки. Виж, бедничка Мари, те ти нахапали всичките сладки неща.

Наистина така беше. Лакомият цар на мишките не беше харесал марципана, но беше го нагризал с острите си зъби, така че трябваше да се хвърли. Мари съвсем не съжаляваше за своите сладкиши, напротив, в себе си се радваше, защото вярваше, че така е спасила своя лешникотрошач. Но какво преживя тя, когато на следната нощ нещо изсвири и зацърка до самото й ухо. Ах, царят на мишките пак беше дошъл и очите му още по-отвратително святкаха, а той още по-противно и от завчерашната нощ свиркаше през зъбите си.

— Дай ми твоите захарни куклички, малко момиче, иначе ще ти прегриза на две лешникотрошача, лешникотрошача ти!

И при тези думи страшният цар на мишките скочи на пода и пак се скри. Мари много се натъжи, на другата сутрин тя отиде при шкафа и огледа с печални очи захарните си куклички. И мъката й беше напълно основателна, защото не можеш да си представиш, моя внимателна слушателко Мари, какви хубави куклички от захар имаше малката Мари Щалбаум. Освен че един хубав овчар пасеше заедно с овчарката си цяло стадо снежнобели овчици, около които подскачаше игривото му кученце, но там имаше и два пощенски раздавача с писма в ръце и четири много хубави двойки чисто облечени момченца и прелестно издокарани момиченца, които се люлееха на една руска люлка. Зад няколко танцьори имаше един земеделец и една Орлеанска дева, за които Мари много не държеше, но съвсем в ъгъла стоеше червенобузесто детенце, любимецът на Мари — от очите на малката Мари бликнаха сълзи.

— Ах — извика тя, обръщайки се към лешникотрошача, — ах, мили господин Дроселмайер, какво не бих направила, за да ви спася. Но това вече е прекалено!

Ала лешникотрошачът й се видя тъй разплакан, стори й се, че вече вижда седемте раззинати муцуни на мишия цар, готови да налапат нещастния младеж — и реши да пожертва всичко. Затова вечерта сложи всичките си захарни фигурки, както по-рано сладкишите, пред шкафа. Целуна овчаря, овчарката, овчиците, най-накрая извади от ъгъла и любимеца си, малкото червенобузесто детенце, но него сложи съвсем отзад. Земеделецът и Орлеанската дева трябваше да застанат на предната линия.

— Не, това на нищо не прилича — извика медицинската съветничка на другата сутрин. — В стъкления шкаф трябва да се е настанила голяма отвратителна мишка, защото всички хубави захарни куклички на горката Мари са нагризани и нахапани.

Мари не можа да сдържи сълзите си, но скоро пак се усмихна, защото си помисли: „Какво значение има всичко това, щом лешникотрошачът е спасен?“

Вечерта, когато майката разказа на апелативния съдия за поразиите, които някаква мишка върши в шкафа на децата, медицинският съветник рече:

— Наистина безобразие е, че не можем да унищожим проклетата мишка, която се подвизава в стъкления шкаф и отмъква всички сладки неща на горката Мари.

— Хе — намеси се Фриц весело, — долу хлебарят има чудесен сив легационен съветник, ще го взема горе при нас. Той скоро ще сложи край на тая работа и ще откъсне главата на мишката, пък ако ще да е самата госпожа Мишонка или нейният син, царят на мишките.

— Да — продължи усмихнато майка му, — и да почне да се катери по столове и маси, да събаря чаши и чинии и да направи хиляди други пакости.

— О, нищо подобно — възрази Фриц, — легационният съветник е много ловка личност, бих желал и аз да мога така леко да ходя по стръмните покриви като него.

— Само без котки през нощта, моля ви се! — каза Луиза, тя не можеше да търпи котките.

— Всъщност — каза и медицинският съветник, — всъщност Фриц е прав, освен това можем да сложим и един капан, нямаме ли някой вкъщи?

— Кръстник Дроселмайер ще ни направи чудесен капан, нали той е измислил капаните! — извика Фриц.

Всички се изсмяха и когато медицинската съветничка потвърди, че вкъщи нямало капан, апелативният съдия заяви, че имал много такива, и веднага прати да донесат от къщи един великолепен капан за мишки. Приказката за твърдия лешник на кръстника веднага оживя пред очите на Фриц и Мари. Когато готвачката приличаше сланината, Мари потрепера и под живите впечатления от приказката и чудесата в нея каза:

— Ах, царице, пазете се само от госпожа Мишонка и нейното семейство.

Но Фриц извади сабята си и заяви:

— Нека само дойдат, ще опитат сабята ми!

Всичко под печката и над нея остана обаче спокойно. А когато апелативният съдия завърза на тънък конец сланината и тихо-тихо сложи капана при стъкления шкаф, Фриц извика:

— Внимавай, кръстник, да не ти изиграе царят на мишките някой номер.

Но какво изпита горката Мари през последвалата нощ! Нещо леденостудено я докосна тук-там по ръката, дръзко и отвратително легна на бузата й и записука, зацърка в ухото й. Ужасният цар на мишките седеше на рамото й, кървавочервени лиги се стичаха от седемте му уста, тракайки и скърцайки със зъби, той изсъска на вцепенената от ужас Мари:

— Цър-цър, не ще можеш ме хвана — няма да вляза в капана; не ща да хапна сланина — аз искам книжки с картини; скоро ми давай книжките, книжките с картинките; и твоята нова рокличка, не ще мирясам иначе — лешникотрошачето ще ти разкъсам; хи-хи, пи-пи, цър-цър!

Сега вече Мари истински се натъжи. Побледня, съвсем се обърка, когато на сутринта майка й каза:

— Тази лоша мишка още не се е хванала.

Майката помисли, че Мари скърби за сладкишите си, а освен това се страхува и от мишката, и затова добави:

— Но не се тревожи, мило дете, ние ще пропъдим лошата мишка. Ако капаните не помогнат, Фриц ще донесе своя сив легационен съветник.

Мари едва дочака да остане сама в дневната стая и веднага отиде при стъкления шкаф, там, разхълцана, се обърна към лешникотрошача:

— Ах, мили ми господин Дроселмайер, какво мога да сторя за вас аз, клетото нещастно момиче? Дори да дам всичките си книжки с картинки, дори да дам и подарената ми за Коледа нова рокличка, за да бъдат разкъсани от ужасния цар на мишките, няма ли той да изисква все нови и нови неща, докато накрая не ще имам вече нищо и той ще разкъса и мене вместо вас? О, аз, горкото дете, какво да сторя, какво вече да сторя?

Докато така изплакваше мъката си, малката Мари забеляза, че на врата на лешникотрошача е останало едно кърваво петно от оная нощ. Откакто бе научила, че лешникотрошачът е всъщност младият Дроселмайер, племенникът на апелативния съдия, Мари вече не посягаше да го носи на ръце, не го галеше и целуваше и от някакъв свян дори не го побутваше. Сега обаче тя го сне много внимателно от рафта и започна да изтрива с кърпичката си засъхналата кръв на врата му. Но какво преживя тя, когато ненадейно усети, че в ръката й лешникотрошачето се стопли и се раздвижи. Тя бързо го върна на мястото му на рафта, но устицата на лешникотрошачето се полюшна насам-натам и то с мъка прошепна:

— Ах, скъпа демоазела Щалбаум, моя прекрасна приятелко, колко много дължа на вас, не, никакви книги с картинки, никаква коледна рокля не бива вече да жертвате, намерете ми само една сабя, една сабя, а за останалото ще се погрижа аз, пък ако ще…

Тук думите на лешникотрошача се изчерпаха, одухотворените му дотогава от дълбока мъка очи се втренчиха пак безжизнено. Мари не изпита никакъв страх, напротив, тя заподскача, без да са нужни по-нататъшни болезнени жертви. Но откъде да намери сабя за малкия? Мари реши да се посъветва с Фриц. Вечерта, когато родителите им бяха отишли някъде и те седяха сами при стъкления шкаф, тя му разказа всичко, което й се беше случило с лешникотрошача и с царя на мишките и от какво зависеше сега спасението на лешникотрошача. Нищо не накара Фриц така да се замисли, както повторното споменаване за лошото държане на неговите хусари в боя. Той още веднъж най-сериозно попита Мари дали действително е било така и след като тя под честна дума го увери в това, Фриц веднага отиде при шкафа, държа на хусарите си една прочувствена реч, после за наказание откъсна на всеки кокардата от фуражката му заради проявеното себелюбие и малодушие и забрани за една година да се свири гвардейският хусарски марш. Взел тези наказателни мерки, той се обърна към Мари с думите:

— Колкото до сабята, ще мога да окажа тази услуга на лешникотрошача, тъй като вчера пенсионирах един стар полковник от кирасирите и той не ще има вече нужда от хубавата си остра сабя.

Споменатият полковник консумираше вече определената му от Фриц пенсия в най-задния ъгъл на третия рафт. Той беше изваден оттам, красивата сабя му беше отнета и препасана сега на лешникотрошача.

От страх и безпокойство Мари не можа да заспи тази нощ. Вече към полунощ й се стори, като че ли чува откъм дневната стая странно трополене, дрънчене и шум… Изведнъж се разнесе:

— Църр!

— Царят на мишките, царят на мишките! — извика Мари и скочи ужасена от леглото. Отговорът бе пълна тишина. Но скоро се чу лекичко похлопване на вратата и едно тъничко гласче долетя:

— Предобричка демоазела Щалбаум, отворете спокойно, нося радостна вест!

Мари позна гласа на младия Дроселмайер, нахлузи рокличката си и мигновено отвори вратата. Малкият лешникотрошач стоеше отвън с кървава сабя в дясната и свещ в лявата ръка. Щом съгледа Мари, той се отпусна на едното си коляно и каза:

— Само на вас, о, моя дамо, дължа закаляването на рицарската си смелост, само вие придадохте сила на моята десница, за да победя самонадеяния, който се беше одързостил да издевателства над вас. Сразен лежи вероломният цар на мишките, потънал в собствените си кърви! Благоволете, о, моя дамо, да приемете от ръката на предания ви до смърт рицар знаците на победата!

При тези думи лешникотрошачето ловко свали нанизаните на лявата му ръка седем златни корони на мишия цар и ги подаде на Мари, която радостно ги прие. Тогава лешникотрошачът се изправи и продължи:

— Ах, предобра демоазела Щалбаум, какви прекрасни неща бих могъл да ви покажа сега, когато моят враг лежи победен, ако благоволите да ме последвате само няколко крачки! О, сторете го, сторете го, добричка ми демоазела!