Ернст Теодор Амадеус Хофман
Лешникотрошачката (12)

Царството на куклите

Мисля, че никое от вас, мили деца, не би се забавило нито за миг и веднага би последвало честния, добродушен лешникотрошач, който не можеше никога да има нещо лошо в ума си. И Мари направи така, още повече че знаеше колко много може да разчита на благодарността на своето лешникотрошаче и освен това бе убедена, че то ще удържи думата си и ще й покаже много прекрасни неща. Затова тя каза:

— Ще дойда с вас, господин Дроселмайер, но не трябва да отиваме твърде далеч и много да се бавим, защото още не съм си отспала.

— Тогава ще избера най-краткия, макар и малко по-труден път — отговори лешникотрошачът. И тръгна напред, а Мари го следваше, докато стигнаха до големия стар гардероб в коридора, където лешникотрошачът се спря. За свое учудване Мари видя, че вратите на този иначе винаги затворен гардероб сега стояха разтворени, и тя ясно съзря пътническия лисичи кожух на баща си, който бе закачен най-отпред. Лешникотрошачът ловко се покатери по перваза и украсите на гардероба, докато стигна до големия пискюл, с който завършваше дебелият шнур, прикачен за колана отзад на кожуха. Щом лешникотрошачът потегли надолу пискюла, веднага от ръкава на кожуха се спусна една мъничка стълба от кедрово дърво.

— Бъдете добра да се качите по стълбата, мила демоазела — извика лешникотрошачът. Мари направи така, но едва бе минала през ръкава, едва подаде глава навън от яката, и ослепителна светлина я заля, изведнъж се видя на чудно благоуханна поляна, по която блещукаха като скъпоценни камъни милиони искрици.

— Ние се намираме на кристалнозахарната поляна — каза лешникотрошачът, — но нека минем най-напред през онази порта.

Едва сега, когато погледна, Мари забеляза хубава порта, която се издигаше на няколко крачки пред тях. Изглеждаше, че цялата е от бял, кафяв и кехлибареножълт мрамор, но когато се приближи, Мари видя, че е направена от изпечени захаросани бадеми и стафиди и затова според думите на лешникотрошача се наричала Бадемово-стафидената порта. Но склонните към просташки шеги хора я наричали доста неприлично „Портата на студентския зоб“. В една издаваща се над портата галерия, направена, както изглеждаше, от малцова захар, шест облечени в червени мундирчета маймунки свиреха забавни еничарски мелодии. Заслушана в тях, Мари едва забелязваше, че все повече и повече се отдалечава по разноцветните мраморни плочи, които бяха всъщност чудесно изработени сухи пасти. Скоро я облъхнаха някакви благоухания — идваха от прекрасна иглолистна горичка, която беше израсла от двете им страни. От тъмните клони на елхите се лееше такава искриста ослепителна светлина, че Мари ясно видя как от тях висят златни и сребърни плодове. Целите стъбла и клонки бяха украсени с ленти и цветя, така че изглеждаха като щастливи младоженци и весели сватбари. И когато сред клоните и иглестите листа нахлуваше на вълни като лек зефир портокалово ухание, в гората се разнасяше шушнене, станиолът по нея пукаше и шумолеше и всичко това звучеше като ликуваща музика, в такт на която блещукащите свещици подскачаха и танцуваха.

— Ах, колко е хубаво тук! — извика очарована и щастлива Мари.

— Ние сме в Коледната гора, мила демоазела — каза лешникотрошачът.

— Ах — продължи Мари, — не може ли да поостана малко? О, тук е толкова хубаво!

Тогава лешникотрошачът плесна с малките си ръчички и веднага при тях дотичаха няколко малки овчари и овчарки, ловци и ловджийки, които бяха тъй нежни и бели, че изглеждаха сякаш от чиста захар. Те се бяха разхождали в гората, но Мари не ги беше забелязала. Сега те донесоха много хубаво златно кресло, сложиха на него възглавница от бяла коприна и поканиха учтиво Мари да седне на него. Едва стори това, и овчарите и овчарките затанцуваха, а ловците и ловджийките пък нежно засвириха, след което всички изчезнаха в гъсталака.

— Извинете — каза лешникотрошачът, — извинете, скъпа демоазела Щалбаум, че танцът излезе толкова жалък, но хората са от нашия марионетен балет, не могат да правят друго, освен да танцуват все едно и също нещо. И това, че ловците така отпуснато и заспало свиреха, също си има причина. Захарните кошници висят наистина над носовете им по коледните елхи, ала малко височко! Но да отидем ли по-нататък?

— Ах, всичко беше извънредно хубаво и много ми хареса! — каза Мари, като стана и последва тръгналия пред нея лешникотрошач. Те вървяха край сладостно ромонящ поток, откъдето, както изглеждаше, идваха прелестните благоухания, които изпълваха цялата гора.

— Това е портокаловият поток — каза лешникотрошачът на Мари, — но като се изключи хубавият му аромат, той не може да се сравнява по големина и красота с Лимонадената река, която като него се влива в езерото Бадемово мляко.

И наистина, скоро Мари дочу силно плискане и шум и не след дълго съгледа широката Лимонадена река, която гордо струеше с жълтеникавите си вълни, лъкатушейки между подобните на зелени пламтящи скъпоценни камъни бляскави храсталаци. Изключително свежа, укрепваща гърдите и сърцето, прохлада се носеше от тази чудна вода. Недалеч от реката бавно течеше някаква тъмножълта вода, която разпространяваше необикновено сладостен мирис. На брега й седяха много хубави дечица, които ловяха с въдици малки дебели рибки и веднага ги изяждаха. Като се приближи, Мари видя, че рибките приличаха на мъстакулки. Много по-надалеч се виждаше едно прелестно селце, къщите, черквата, домът на свещеника, плевните — всичко беше тъмнокафяво, украсено със златни покриви, а някои стени бяха така пъстро оцветени, сякаш бяха облепени с озахарени лимонови резенчета и бадемови ядки.

— Това е селото на медените питки — каза лешникотрошачът, — то е разположено на Медената река. В него живеят много хубави хора, но повечето от тях са винаги в много лошо настроение, защото страдат от зъбобол, та затова там няма да се отбиваме.

В този момент Мари съгледа едно градче, цялото изградено от разноцветни прозрачни къщи, то беше много хубаво. Лешникотрошачът тръгна право към него и сега Мари дочу лудешки весела глъчка и видя хиляди дребни човечета, които преглеждаха и се готвеха да разтоварят множество тежко натоварени, спрели на пазара коли. Това, което сваляха от колите, приличаше на пъстро оцветена хартия и шоколадови блокчета.

— Намираме се в Бонбонения град — каза лешникотрошачът. — Току-що е пристигнала пратка от Хартиената страна и от шоколадовия цар. Горките бонбоненоградци бяха много застрашени от адмирала на мухите, затова покриват къщите си с дарения, получавани от Хартиената страна, и изграждат укрепления с произведенията, които шоколадовият цар в изобилие им изпраща… Но, мила демоазела Щалбаум, няма какво да си губим времето с посещаване на всички малки градове и села в тази страна — да вървим в столицата, в столицата!

Лешникотрошачът забърза напред. Обзета от любопитство, Мари го последва. Не мина много и започна да ги облъхва чуден мирис на рози и по всички предмети наоколо се разля някакъв нежнорозов отблясък. Мари забеляза, че това е отражение от някакви розово-червени блестящи води, които се плискаха и шумяха със сребристорозовите си вълнички, издавайки извънредно приятни тонове и мелодии. По тези прелестни води, които все повече се разширяваха и образуваха голямо езеро, плуваха чудно хубави сребристобели лебеди със златни гердани, състезавайки се помежду си, те пееха. Примамвани от техните песни, диамантени рибки изскачаха и пак се гмуркаха в розовите води — това беше някакъв весел танц.

— Ах — извика въодушевена Мари, — ах, това е езерото, което кръстник Дроселмайер искаше веднъж да ми направи, а аз съм момиченцето, което щеше да гали милите лебеди.

С иронична усмивка, каквато Мари не бе забелязвала досега у него, малкият лешникотрошач каза:

— Такова нещо моят чичо никога не може да направи: по-скоро вие бихте могли, демоазела Щалбаум, но нека не разсъждаваме по това, а да прекосим Розовото езеро и да стигнем до столицата.