Ернст Теодор Амадеус Хофман
Златната делва (6) (Една приказка от новото време)

Шесто бдение

Градината на архивариус Линдхорст с нейните птички присмехулници. — Златната делва. — Английският курсивен шрифт. — Жалките драскулки. — Князът на духовете

— Твърде възможно е — говореше си студентът Анселмус — силният медицински ликьор, който изпих на един дъх у Конради, да е бил причината за всички лудешки фантазми, които така ме уплашиха пред вратата на архивариуса Линдхорст. Затова днес ще остана съвършено трезвен и ще се противопоставя твърдо на всякакви по-нататъшни неприятности, които могат да ми се случат.

Както и тогава, когато се готвеше за първото си посещение у архивариуса, той пъхна в джоба си рисунките с перо и калиграфските образци, пръчиците туш и добре подострените гарванови пера, но тук изведнъж погледът му се спря на шишенцето с жълта течност, което беше получил от архивариуса Линдхорст. Тогава пред очите му отново изплуваха съвършено живо всички странни приключения, които бе преживял, и някакво безименно чувство на блаженство и болка прониза гърдите му. И без да иска, той извика с жален глас:

— Ах, та не отивам ли при архивариуса само за да те видя, мила, прелестна Серпентина?

В този миг беше убеден, че любовта на Серпентина може да бъде наградата за някоя предприета от него изтощителна и опасна работа, а не беше ли тази работа преписването на Линдхорстовите манускрипти? Че още с влизането му в къщата, или по-скоро още преди влизането, ще му се случат, както и първия път, всевъзможни странни неща, в това беше убеден. Но Анселмус скоро престана да мисли за медицинския ликьор на Конради, той бързо пъхна шишенцето с течността в джобчето на жилетката си, решен да постъпи според указанието на архивариуса; ако бронзираната ябълкопродавачка си позволи пак да му прави гримаси. И наистина, не се ли подаде веднага острият й нос, не блеснаха ли котешките й очи от бронзовото изваяние, щом точно в дванайсет часа Анселмус посегна да похлопа? Тогава, без повече да му мисли, той поръси фаталното лице с течността и то мигом се изравни и заглади в обикновен лъскав закръглен орнамент. Вратата се отвори, камбаните зазвънтяха из цялата къща извънредно приятно: „Клинг-линг, хайде, младежо, бързо качи се, клинг-линг.“ Той уверено се изкачи по хубавата широка стълба, вдъхвайки с наслада чудното ухание, с което беше пропит въздухът в тази къща, и се спря нерешително едва в големия хол, защото не знаеше на коя от чудесните врати да почука. Но в тази минута, загърнат в широк халат от чудесна дамаска, архивариусът Линдхорст излезе и извика:

— Ах, радвам се, господин Анселмус, че най-после удържахте думата си! Елате след мен, защото трябва веднага да ви заведа в лабораторията.

С тези думи той бързо пресече големия хол и отвори малка странична врата, която извеждаше към някакъв коридор. Анселмус смело последва архивариуса. Така те стигнаха до една зала, или по-скоро до прекрасна оранжерия, защото от двете страни до самия таван растяха всевъзможни великолепни редки цветя и дори цели дървета с необичайни по форма листа и цветове. Някаква ослепителна магическа светлина заливаше цялата зала, без да може да се открие източникът й, защото прозорец никъде не се виждаше. Когато надникваше в гъсталака от храсти и дървета, студентът Анселмус съглеждаше само дълги пътеки, губещи се в далечината. В дълбоките сенки на непроходимия кипарисов гъсталак се открояваха очертанията на мраморни басейни, над тях се извисяваха причудливи фигури, водоскоци изхвърляха кристалните си струи нагоре и водата с плискане падаше в лъчезарните чашки на лилиите, необичайни гласове шушнеха из гората от чудни растения, прекрасни ухания изпълваха въздуха. Архивариусът беше изчезнал. Анселмус съгледа само един огромен храст от огненочервени лилии. Очарован от тази гледка, от сладостните аромати в тая вълшебна градина, Анселмус се спря като омаян. Тогава от всички страни се зачу някакво кискане, някакъв смях и нежни гласове започнаха да се задяват с него и да му се присмиват:

— Господин студиозус, господин студиозус! Откъде идвате? Защо сте така издокаран, господин Анселмус? Искате ли да поприказвате с нас как бабата се насадила в кошницата с яйцата и знатният младеж си лепнал мазно петно на новата жилетка? Знаете ли вече наизуст новата серия, която научихте от татко Свирчо, господин Анселмус? Вашият вид е много смешен с тази фалшива перука и тия официални книжни ботуши.

Такива кискания и закачки долитаха от всички страни, те се разнасяха и край самия студент, който едва сега забеляза, че бе плътно заобиколен от всевъзможни пъстри птички, които летяха около него, присмиваха му се и го вземаха на подбив. В този момент огненочервеният лилиев храст пристъпи към него и той видя, че това беше архивариусът Линдхорст, чийто преливащ се от жълто в червено халат на цветя беше подвел студента да го сметне за огромно цвете.

— Извинете, драги господин Анселмус, че ви оставих за минутка — каза архивариусът, — но трябваше да хвърля един поглед на своя хубав кактус, който ще разтвори тази нощ цветовете си. А сега кажете ми, как ви харесва моята малка домашна градина?

— Ах, Боже мой, тук е извънредно хубаво, уважаеми господин архивариус — отговори студентът, — само че тези пъстри птиченца ужасно се подиграват с моята скромна личност!

— На какво прилича тая врява? — извика гневно архивариусът към гъсталака.

Тогава оттам изхвръкна голям сив папагал, кацна на един миртов клон край архивариуса и поглеждайки го необикновено сериозно и важно през очилата, които носеше върху изкривения си клюн, програчи:

— Не се сърдете, господин архивариус, моите палави вагабонти пак са се разлудували, но господин студиозусът сам си е виновен, защото…

— Я тихо там, я по-тихо! — пресече го архивариусът. — Знам ги аз тези разбойници, но ти трябва да ги държиш по-строго, приятелю мой!… Е, да минем нататък, господин Анселмус!

И архивариусът го поведе с такива бързи крачки през няколко необичайно подредени стаи, че студентът едва смогваше да го следва и да хвърля бегъл поглед върху блестящите, особено изработени мебели и други непознати предмети, с които тези помещения бяха препълнени. Най-после те влязоха в една голяма зала, където архивариусът се спря и отправи поглед нагоре, така че Анселмус имаше време да се наслади на прекрасната гледка, която простата украса на тази зала предлагаше. На лазурносините стени изпъкваха златистобронзови стволове на високи палми, които сплитаха блесналите си като смарагди листа, образувайки по този начин искрящ потон. По средата на залата три излети от тъмен бронз египетски лъва крепяха порфирна плоча, върху нея имаше само една съвсем проста златна делва, от която, щом я съгледа, Анселмус не можа да откъсне вече очи. По огледално полираната й повърхност, преливайки се хилядократно, се появяваха отраженията на всевъзможни образи — понякога Анселмус виждаше себе си с копнежно протегнати ръце — ах! — край бъзовия храст. Серпентина се виеше нагоре-надолу, загледана в него с дивните си очи.

— Серпентина, Серпентина! — извика той високо. Тогава архивариусът Линдхорст бързо се обърна към него:

— Вие като че ли казахте нещо, драги господин Анселмус? Мисля, че извикахте дъщеря ми, но тя е в другия край на къщата, в стаята си, и сега има урок по пиано. Но да продължим нататък.

Анселмус последва едва ли не в несвяст отдалечаващия се архивариус, не виждаше и не чуваше вече нищо, докато най-после архивариусът не го улови рязко за ръката и каза:

— Ето че стигнахме!

Анселмус се пробуди като от сън и видя, че се намира в една стая, по нищо неразличаваща се от обикновените библиотечни стаи и работни кабинети, със стени, целите заети от шкафове с книги. В средата й бе поставена голяма писалищна маса, а до нея — удобно меко кресло.

— Тази е засега вашата работна стая — каза архивариусът Линдхорст.

— Дали в бъдеще няма да работите и в другата, в синята библиотека, в която тъй неочаквано извикахте името на дъщеря ми, още не зная. Най-напред бих желал да се уверя в способността ви действително да се справите с възложената ви работа тъй, както желая и е необходимо.

Сега вече студентът Анселмус доби смелост, с вътрешно самодоволство, убеден, че архивариусът особено ще се зарадва на неговия необикновен талант, той извади от джоба си рисунките и писмените си образци. Архивариусът само погледна първия лист, изписан с извънредно елегантен английски шрифт, и поклащайки глава, особено се усмихна. Това се повтаряше при всеки следващ лист. Студентът Анселмус усети как кръвта му се качи в главата и когато усмивката на архивариуса стана накрая съвсем подигравателна, той не можа да издържи и недоволно извика:

— Господин архивариусът, изглежда, не е напълно доволен от моите скромни способности?

— Драги господин Анселмус — каза архивариусът Линдхорст, — вие имате наистина забележителна дарба за краснописното изкуство, но виждам, че засега трябва да разчитам повече на вашето старание и на добрата ви воля, отколкото на вашето съвършенство. Това може би се дължи и на лошите материали, които сте употребили.

Студентът Анселмус се опита да защити иначе признатото си умение в изкусната калиграфия, а също така китайския си туш и изключително добре подбраните си гарванови пера.

Тогава архивариусът му подаде английския лист и каза:

— Съдете сам!

Анселмус остана като поразен от гръм, толкова невероятно мизерен му се видя сега ръкописът. В буквите нямаше и помен от закръгленост, надебеляването никъде не беше правилно, липсваше всякакво съотношение между главните и обикновените букви и — о! — дори съвсем ученически жалки драскулки разваляха впечатлението от някои доста сполучливи иначе редове.

— Освен това — продължи архивариусът Линдхорст — вашият туш не е и траен.

Той потопи пръста си в една чаша с вода и когато потупа леко с него по буквите, те изчезнаха безследно. Сякаш някакъв демон стегна гърлото на студента Анселмус — той не бе в състояние да произнесе нито дума. Стоеше безмълвен със злополучния лист в ръка, но архивариусът Линдхорст високо се засмя и каза:

— Не се тревожете, любезни господин Анселмус. Това, в което досега не сте успели, ще тръгне при мен може би по-добре, пък и тук ще намерите по-качествен материал от този, с който досега сте разполагали! Започнете спокойно!

И архивариусът Линдхорст извади най-напред някаква черна течност, която издаваше съвсем необичаен мирис, сетне няколко особени на цвят, добре подострени пера и един необикновено бял и гладък лист, а след това и един арабски манускрипт, държан дотогава под ключ в някакъв шкаф в стените, и щом Анселмус седна да работи, той напусна стаята.

Студентът Анселмус често бе преписвал арабски текстове, затова първата работа не му се видя толкова трудна за изпълнение. „Как са попаднали такива драскулки в хубавия ми английски курсивен шрифт, това само един Бог знае и архивариусът Линдхорст — мислеше си той, — но че те не са от моята ръка, за това си режа главата…“ Сега с всяка дума, която успешно изписваше върху пергамента, неговата смелост растеше, а заедно, с нея и сръчността му. И наистина, с перата се пишеше чудесно, а тайнственото мастило течеше съвършено черно и равномерно върху ослепително белия пергамент. И тъй, работейки усърдно, с напрегнато внимание, студентът Анселмус се чувстваше все по-добре в усамотената стая и беше вече напълно свикнал с работата си, която, както се надяваше, изпълняваше сега сполучливо, когато удари три часът и архивариусът го извика в съседната стая за чудесно приготвения обяд. Докато се хранеха, архивариусът Линдхорст беше в особено добро настроение. Осведомяваше се за приятелите на студента Анселмус, за гимназиалния директор Паулман и регистратора Хеербранд, като за последния разказа множество забавни неща. Хубавото старо рейнско вино много се услади на Анселмус и го направи по-приказлив от обикновено. Щом удари четири часът, той стана, за да се залови за работа, и тази точност, изглежда, хареса на архивариуса Линдхорст. И ако преди да обядват прекопирването на арабските букви вървеше успешно, сега работата тръгна още по-добре, студентът дори не можеше да разбере причината за бързината и леснината, с която успяваше да изписва заплетените чертички на чуждото писмо. Той сякаш долавяше, че дълбоко в душата му някакъв глас напълно ясно му шепне: „Ах, та щеше ли да се справиш ти така добре, ако тя не ти беше в сърцето и ума?“ И тогава през стаята се понасяше полъх от тихо, съвсем тихо шепнещи кристални звуци: „Аз съм близо, близо, близо до теб, аз ти помагам, бъди смел, бъди постоянен, мили Анселмус! Аз се трудя заедно с теб, за да станеш мой.“ И когато с дълбока възхита долавяше тези тонове, непознатите писмена ставаха за него все по-разбираеми, той вече почти не чувстваше нужда да поглежда в оригинала, буквите сякаш бяха бледо изписани предварително върху пергамента и той трябваше само с опитна ръка да ги почерни с мастило. Така продължи да работи, обгърнат от чудните успокоителни звуци като от нежен сладостен повей, докато удари шест часът и архивариусът Линдхорст влезе в стаята. С особената си усмивка той дойде при масата. Анселмус мълком стана прав, архивариусът гледаше все тъй подигравателно усмихнат, но щом видя преписа, усмивката му се замени с дълбока, тържествена сериозност, отразявана от всичките мускули на лицето му. Той не беше вече същият. Очите, обикновено светещи от вътрешен огън, сега гледаха Анселмус с неописуема нежност, лека руменина оцвети бледите му бузи и вместо иронията, която стиснатите устни обикновено издаваха, меко очертаната прекрасна уста изглеждаше готова да промълви мъдри, проникващи в душата думи. Цялата му фигура стана още по-висока, още по-изпълнена с достойнство, широкият халат падаше като царска мантия на свободни гънки от раменете и гърдите, а в побелелите къдрици, обкръжаващи високото чело, се вплиташе леко златисто сияние.

— Млади момко — започна архивариусът тържествено, — млади момко, още преди ти да разбереш, аз схванах всички тайни зависимости, които те свързват с най-милото, най-скъпото за мен. Серпентина те обича и една странна съдба, чиито фатални нишки са още в ръцете на враждебните сили, ще се сбъдне, когато тя стане твоя, когато ти придобиеш като неизбежна зестра златната делва, която е нейна собственост. Но само с борба ще постигнеш своето щастие във възвишения живот. Враждебни сили ще се нахвърлят върху теб и само собствената ти вътрешна сила, с която ще устоиш на съблазните, ще те спаси от позор и гибел. Работейки тук, ти преминаваш своето обучение. Вярата и извлечените поуки ще те изведат до близката цел, ако държиш твърде на това, което трябваше да започнеш. Задръж я вярно в сърцето си, задръж я, тя те обича, ще видиш прекрасните чудеса на златната делва и ще бъдеш навеки щастлив. Довиждане! Архивариусът Линдхорст ще те чака утре в дванайсет часа в своя кабинет! Довиждане!

Архивариусът ласкаво изтласка Анселмус навън през вратата, която заключи след него, и студентът се озова в стаята, където беше обядвал и чиято единствена врата извеждаше към изхода. Съвършено зашеметен от всичко, което беше видял, той се позастоя пред входната врата. Тогава един прозорец над него се отвори, той погледна нагоре. Беше архивариусът Линдхорст, вече напълно предишният, със светлосивата дреха, с която го бе виждал и по-рано.

— Ехей, драги господин Анселмус — извика му той, — над какво сте се замислили така, какво има, арабският ли не ви излиза от ума? Поздравете господин директора Паулман, ако случайно го видите, и елате пак утре в дванайсет часа. Хонорарът за днес вече се намира в дясното джобче на жилетката ви.

И студентът Анселмус действително намери лъскавия сребърен талер в посоченото джобче, но съвсем не му се зарадва. „Какво ще излезе от всичко това, не зная — каза си той, — но дори да е само някакво безумие и привидност, у мен все пак е милата Серпентина и предпочитам по-скоро да умра, отколкото да се разделя с нея, защото зная, че мисълта у мен е вечна и никаква враждебна сила не може да я унищожи. Но какво друго е мисълта у мен, ако не любов към Серпентина?“