Ернст Теодор Амадеус Хофман
Златната делва (5) (Една приказка от новото време)

Пето бдение

Госпожа придворната съветничка Анселмус. — Cicero de officiis^[1]. — Лемури^[2] и друга подобна сбирщина. — Старата Лиза. — Нощ по време на равноденствието

— С Анселмус не може вече нищо да се стори — казваше гимназиалният директор Паулман. — Всичките ми добронамерени съвети, всичките ми предупреждения отиват напразно, той не иска с нищо да се захване, при все че е придобил вече отлични знания, което в края на краищата е основата на всичко останало.

Но тайнствено усмихнат, регистраторът Хеербранд хитро отвърна:

— Дайте на нашия Анселмус само малко време, драги директоре!

Това е един по-особен субект, в него се крие много нещо и ако казвам „много нещо“, то това значи: един таен секретар или дори придворен съветник.

— Придво… — заекна гимназиалният директор безкрайно удивен, но думата така си остана недоизречена.

— Тихо, тихо — продължи регистраторът Хеербранд, — зная какво приказвам. От два дни вече той седи у архивариуса Линдхорст и преписва, а снощи в кафенето архивариусът ми каза: „Вие сте ми препоръчали един способен човек, драги! От него ще излезе нещо.“ И сега помислете си за връзките на архивариуса — мълчете, мълчете, за това ще поговорим след година!

При тези думи, все тъй хитро усмихнат, регистраторът си излезе, като остави занемелия от учудване и любопитство директор закован на стола. Но този разговор направи съвсем друго впечатление на Вероника. „Та не го ли знаех винаги — мислеше си тя, — че господин Анселмус е извънредно умен и мил млад човек, от когото ще излезе нещо голямо? Да знаех само дали ме обича? Но оная вечер, когато пресичахме Елба, не ми ли стисна той два пъти ръката? Не ми ли хвърляше по време на дуета особени погледи, които проникваха до самото ми сърце? Да, да, той наистина ме обича и аз…“ Тук по обичая на младите момичета Вероника се отдаде на сладостни мечти за едно светло бъдеще. Вече се виждаше госпожа придворна съветничка с хубаво жилище на Шлосгасе или на Новото пазарище, или на Морицщрасе, модерната шапка и новият турски шал й приличаха много. Елегантно небрежна, тя закусваше в еркера и даваше на готвачката нужните нареждания за през деня: „Но Само да не объркаш яденето, че това е любимото ястие на господин придворния съветник!“ Минаващи край къщата елегантни господа поглеждат нагоре, тя ясно чува: „Божествена жена е тази придворна съветничка, колко хубаво й стои дантеленото боненце!“ Тайната съветничка Игрек е пратила слугата да попита дали на госпожа придворната съветничка ще е приятно да отидат заедно с каляска до Линкеските бани. „Предай много поздрави, но съжалявам безкрайно, вече съм обещала да отида на чай у председателката 2.“ Ето че си идва и придворният съветник Анселмус, бил излязъл рано по работа. Облечен е по последна мода. „Я гледай, вече е десет — вика той, като натиска копчето за биене на златния си часовник и дава една целувка на младата си жена. — Как си, мила женице, знаеш ли какво съм ти донесъл?“ — продължава закачливо той и изважда от джобчето на жилетката си чифт прелестни, изработени по най-модерен начин обици, които й слага на мястото на старите, по-обикновените.

— Ах, какви сладки, хубави обици — извиква високо Вероника и захвърляйки работата си, скача от стола, за да ги погледне в огледалото.

— Какво значи това — каза директорът Паулман, който, вдълбочен в своя Cicero de officiis, едва не изтърва книгата на земята. — Та това са пристъпи като тия у Анселмус.

Но в този миг студентът Анселмус, който противно на обичая си не беше се мяркал наоколо няколко дни, влезе в стаята за немалка уплаха и смайване на Вероника, защото той наистина беше напълно променен. Със сигурност, която иначе съвсем не му беше присъща, той заговори за съвършено новите възможности в живота му, станали напоследък вече ясни за него, и за прекрасните изгледи, които му се разкривали, макар че някои хора май не забелязвали това. Припомняйки си тайнствените думи на регистратора Хеербранд, директорът Паулман остана още по-поразен и не можа да произнесе нито дума, когато студентът Анселмус, след като подхвърли няколко думи за спешната си работа при архивариуса Линдхорст и с елегантна сръчност целуна ръката на Вероника, бързо се спусна надолу по стълбите и изчезна. „Това беше вече придворният съветник — промърмори в себе си Вероника — и той ми целуна ръка, без да се подхлъзне или да ми настъпи крака, както обикновено! Той ми хвърли много нежен поглед, сигурно ме обича.“ И Вероника отново се отдаде на мечтите си, ала в чудесните представи за бъдещия й семеен живот като госпожа придворна съветничка все се намесваше някакво враждебно лице, което се смееше ужасно подигравателно и говореше: „Всичко това са съвършено глупави и еснафски неща и на всичко отгоре измислени, защото Анселмус никога няма да стане придворен съветник и твой мъж. Той не те обича, макар да имаш сини очи, стройно тяло и нежна ръка.“ Сякаш ледена вода заля Вероника, обхваналият я ужас унищожи приятните представи, сред които тя все още се виждаше с дантелено боненце и елегантни обици. Сълзите бяха готови да бликнат от очите й и тя каза високо:

— Ах, вярно е, той не ме обича и аз никога няма да стана госпожа придворна съветничка!

— Романтични щуротии, романтични щуротии — извика гимназиалният директор Паулман и като грабна гневно шапката и бастуна си, бързо излезе навън.

— Само това липсваше — въздъхна Вероника.

Хвана я яд на дванайсетгодишната й сестричка, която продължаваше безучастно да си седи и да бродира на своя гергеф. Между това беше станало почти три часът — тъкмо време да се разтреби стаята и да се подреди масата за кафе, защото госпожици Остер бяха съобщили, че ще дойдат. Но зад всяко шкафче, което Вероника преместваше, зад нотните тетрадки, които прибра от пианото, зад всяка чаша, зад каната за кафе, която взе от бюфета, изскачаше като мъничко дяволче все онова лице, смееше се подигравателно, щракаше с тънките си пръстчета и викаше: „Той няма да ти стане мъж, той няма да ти стане мъж!“ И когато тя изостави всичко и побягна сред стаята, човечето, вече огромно и с дълъг нос, се подаде иззад печката и изръмжа: „Той няма да ти стане мъж!“

— Нима нищо не чуваш, нима нищо не виждаш, сестро? — извика Вероника. От страх и вълнение тя не смееше да се докосне вече до нищо. Френцхен, сестричката й, стана от своя гергеф и съвсем сериозно и спокойно й каза:

— Какво ти е днес, сестро? Ти така хвърляш едно през друго всичко, че нищо няма да оцелее, ще трябва да ти помогна.

Но в този момент веселите им приятелки влязоха засмени в стаята и тогава и самата Вероника видя, че беше взела фигурата върху похлупака на печката за злото човече, а поскърцването на вратичката й — за неговите враждебни думи. Обзета все още от смразяващ ужас, тя не можа тъй бързо да се съвземе, че приятелките й да не забележат необикновеното й напрежение, издавано дори от бледото й и разстроено лице. Те веднага прекъснаха веселите си разкази и настояха пред приятелката си да каже какво, за Бога, й се е случило. Вероника трябваше да им признае как, унесена в някои свои по-особени мисли, била изведнъж обладана от силен страх поради някакво призрачно явление, нещо, което иначе никога не й се е случвало. И така живо им разказа как от всички ъгли на стаята някакво сиво човече я дразнело и й се подигравало, че госпожици Остер започнаха плахо да се озъртат на всички страни и да чувстват как постепенно ги обзема ужас. Но тогава в стаята влезе Френцхен с изпускаща ароматна пара кана с кафе и трите приятелки дойдоха бързо на себе си и се изсмяха над детинските си страхове. Анджелика — така се казваше по-голямата Остер — беше сгодена за един офицер, който служеше в действащата армия, и тъй дълго не беше получавала известия от него, че почти беше сигурно, че е убит или най-малкото тежко ранен. Това беше предизвикало у Анджелика дълбока скръб, но днес тя беше весела до невъздържаност. Вероника доста се учуди и не скри това от нея.

— Мило момиче — каза Анджелика, — нима не знаеш, че моят Виктор е винаги в сърцето и в ума ми? Тъкмо затова съм днес тъй весела — ах, Боже мой! — тъй щастлива, тъй честита от цялата си душа! Защото моят Виктор е добре и в близко време ще го видя отново, вече като ротмистър, украсен с отличия за безграничната му храброст. Едно тежко, но напълно безопасно нараняване в дясната ръка, нанесено му със сабя от вражески хусар, не му позволява да ми пише, а и бързите смени на местопребиваването му, тъй като той не желае да се раздели с полка си, все още го лишават от възможност да ми прати известие за себе си, но тази вечер той ще получи твърдо нареждане да се погрижи преди всичко за здравето си. Утре ще отпътува за насам и качвайки се в колата си, ще научи за производството си в чин ротмистър.

— Но, мила Анджелика — подхвърли Вероника, — та ти отсега знаеш вече всичко!

— Не ми се смей, мила приятелко — продължи Анджелика, — че току-виж сивото човече се подало за наказание иззад огледалото. Но сериозно, не мога да не вярвам в известни тайнствени сили, защото доста често съвсем очевидно и, бих казала, осезаемо са се намесвали в живота ми. На мен специално не ми се вижда чак толкова чудно и невероятно, както на някои други, че има хора, които притежават известна ясновидска дарба, от която умеят с помощта на известни на тях средства да се ползват. Тук, в града, има една стара жена, която е особено надарена с тази способност. Тя не предсказва, както някои други от тая пасмина, по карти, излято олово или утайка от кафе, а след известни приготовления, в които трябва да вземе участие и заинтересованото лице, върху добре полирано метално огледало се появява странна смесица от всевъзможни фигурки и образи, по които старицата гадае, като извлича от тях отговорите на зададените й въпроси. Аз бях снощи при нея и получих известията за моя Виктор, в които нито за миг не се съмнявам.

Разказът на Анджелика хвърли искра в душата на Вероника и у нея назря мисълта също да запита старата жена за Анселмус и за своите надежди във връзка с него. Узна, че старицата се казвала госпожа Рауерица, че живеела на далечна улица извън Езерните порти, че приемала само в сряда и петък от седем часа вечерта, но тогава вече през цялата нощ до изгрев-слънце, и че предпочитала посетителят да отиде при нея сам. И тъй като беше сряда, Вероника реши под предлог, че ще изпрати сестрите Остер до дома им, да отиде веднага у старата. И така направи. Щом се сбогува при моста на Елба с приятелките си, които живееха в новия град, тя с бързи крачки се отправи извън Езерните порти и скоро се озова в далечната тясна уличка, на чийто край съзря червената къщица, където живееше госпожа Рауерица. Не можа да превъзмогне зловещото чувство и дори известен трепет в душата си, когато застана пред входната врата. Най-сетне, въпреки вътрешната съпротива, събра смелост и подръпна връвта на звънеца, при което вратата се отвори, Вероника пипнешком влезе в тъмен коридор и стигна до някаква стълба, извеждаща към горния етаж.

— Тук ли живее госпожа Рауерица? — извика тя в пустия пруст, тъй като никой не се показваше. Тогава вместо отговор се зачу ясно, проточено мяукане и голям черен котарак с извит като дъга гръб и трептяща от възбуда опашка тръгна важно пред нея и се спря пред някаква врата. След едно ново „мияу“ вратата се отвори.

— Ах, я гледай, ти ли си дошла, дъще? Влез, влез вътре!

Така извика показалата се на вратата фигура, при вида на която Вероника остана като закована на мястото си. Това беше някаква висока, мършава, облечена в дрипи жена! Когато заговори, издадената й напред остра брада се залюля, беззъбата й, засенчена от костелив ястребов нос, уста се изкриви в хилеща се усмивка и две фосфоресциращи котешки очи блеснаха зад големите очила. От навитата около главата шарена кърпа стърчеше остра черна четинеста коса, но грозотата на това лице особено се засилваше от две големи петна от изгаряне, които започваха от лявата буза и минаваха през целия нос. Дъхът на Вероника секна и викът, който трябваше да достави въздух на свилите й се гърди, се превърна в дълбока въздишка, когато костеливата ръка на вещицата я улови и въвлече в стаята. Вътре всичко беше в движение, цареше такова квичене, мяукане, грачене и цвърчене, че този общ хор объркваше всички сетива. Старата удари с юмрук по масата и викна:

— Тихо там вие, никаквици.

И лемурите се покатериха със скимтене на високото пухено легло, морските свинчета се скриха под печката, гарванът запляска с криле върху кръглото огледало. Само черният котарак, сякаш това смъмряне не се отнасяше до него, остана спокойно да седи на голямото кресло, на което той още с влизането си бе скочил.

Щом настана тишина, Вероника се окуражи. Вече не й беше тъй зловещо, както навън в пруста, дори и жената не й изглеждаше толкова безобразна. Едва сега тя огледа стаята. От тавана висяха всевъзможни противни препарирани животни. Странни, непознати сечива се търкаляха по пода, в огнището тлееше синкав, оскъден огън, понякога той припламваше и пръскаше жълти искри. Тогава откъм тавана се чуваше шум: отвратителни прилепи с разкривени, сякаш смеещи се, човешки лица се разлитаха из стаята, лумналият в огнището пламък близваше опушената стена, а наоколо прозвучаваха плачевни, виещи тонове, които разкъсваха слуха, и Вероника пак бе обзета от ужасен страх.

— Позволете, госпожичке — каза старицата ухилена, взе голяма метла, потопи я в меден котел и поръси с вода огнището. Огънят веднага угасна, стаята се изпълни с гъст пушек, стана тъмно като в рог. Старата, която беше изчезнала в някакво съседно килерче, скоро влезе със запалена свещ в стаята и Вероника вече не видя никакви животни и сечива около себе си. Сега тя се намираше в една обикновена, бедно подредена стаичка. Старицата се приближи към девойката и каза с грачещ глас:

— Зная какво търсиш при мене, дъще. Обзалагам се, че искаш да узнаеш дали ще се омъжиш за Анселмус, когато той стане придворен съветник.

От смайване и уплаха Вероника остана като гръмната, но старата продължи:

— Ти ми каза вече всичко вкъщи при татко си, когато каната за кафе беше пред тебе; та аз бях каната, не ме ли позна? Слушай, дъще! Остави, остави тоя Анселмус, той е ужасен човек, стъпи на лицето на моите синчета, на милите ми синчета, на ябълчиците с червените бузки, които, щом хората ги купеха, след малко се изтърколваха от джобовете им обратно в моята кошница. Той се е хванал сега с оня дъртак, завчера ми заля лицето с проклетия си аурипигмент, та щях без малко да ослепея — на, виж петната, дъще, от изгорялата кожа! Откажи се, откажи се от него! Той не те обича, защото е залюбил златистозелената змия, и няма никога да стане придворен съветник, защото е постъпил на служба при саламандъра и иска да се ожени за зелената змия, откажи се, откажи се от него!

Вероника бе всъщност момиче с твърд, непоколебим характер, тя бързо преодоля детинския си страх, отстъпи една крачка назад и каза със сдържан сериозен тон:

— Бабичко! Аз чух за твоята дарба да виждаш бъдещето и затова поисках, може би прибързано и прекалено любознателно, да узная от теб дали Анселмус, когото обичам и извънредно ценя, ще бъде някога мой. Затова, ако, вместо да изпълниш желанието ми, искаш да ме ядосваш с глупавите си и безсмислени приказки, грешиш, защото аз исках от теб само това, което си правила, както вече зная, за други хора. Но тъй като ти знаеш, както изглежда, и най-съкровените ми мисли, за тебе навярно щеше да е лесно да ми разкриеш някои неща, които сега ме измъчват и плашат, но след твоите глупави злословия за добрия Анселмус не желая да научавам от тебе вече нищо. Лека нощ!

И Вероника искаше веднага да си тръгне, но старицата се разплака и разрида, падна на колене, улови девойката за дрехата и извика:

— Вероника, нима вече не познаваш старата Лиза, която тъй често те е носила на ръце, гледала и бавила?

Вероника не можеше да повярва на очите си: тя позна наистина вече много променената от напредналата възраст и особено от петната от изгаряне своя стара бавачка, която преди много години беше изчезнала от къщата на гимназиалния директор Паулман. Но сега старицата изглеждаше съвсем иначе: вместо с грозната шарена кърпа на главата тя беше с много прилично боне, а вместо черните дрипи — с дрешка на едри цветя, както бе ходила облечена в миналото. Тя стана от пода, прегърна Вероника и продължи:

— Всичко, което ти казах, може да ти изглежда несериозно, но за жалост е самата истина. Анселмус ми е причинил големи злини, но без да иска. Попаднал е в ръцете на архивариуса Линдхорст, който гледа да го ожени за дъщеря си. Този архивариус е моят най-голям враг и бих могла да ти разкажа някои неща за него, но ти няма да ги разбереш, а може би и страшно ще се уплашиш. Той е мъдър човек, но и аз съм мъдра жена, там е работата! Сега виждам, че ти много обичаш Анселмус, и затова искам според силите си да ти помогна да станеш истински щастлива и да се озовеш благополучно в брачното ложе, както желаеш.

— Но кажи ми, за Бога, Лиза… — извика Вероника.

— Мълчи, детето ми, мълчи! — прекъсна я старата жена. — Зная какво ще кажеш, аз съм станала това, което съм, защото трябваше да стане така, другояче не можеше. Както и да е! Зная средството, което ще излекува Анселмус от неразумната му любов към зелената змия и ще го вкара като прелюбезен придворен съветник в ръцете ти, но и ти трябва да помогнеш.

— Кажи ми го веднага, Лиза! Готова съм всичко да сторя, защото много обичам Анселмус! — прошепна едва чуто Вероника.

— Познавам те добре — каза старицата, — ти беше едно смело дете, напразно съм се мъчила с „бау-бау“ да те накарам да спиш, защото тъкмо тогава ти отваряше очи, за да видиш това „бау-бау“. Ти влизаше без светлина в най-затънтената стая и често плашеше съседските деца, облечена в бащината си мантия за фризиране. Както и да е! Ако наистина искаш да надвиеш с моя помощ архивариуса Линдхорст и зелената змия, ако наистина искаш да имаш Анселмус като придворен съветник и твой мъж, излез на следващото равноденствие в единайсет часа през нощта незабелязано от бащината си къща и ела тук. Тогава аз ще отида с теб на кръстопътя, който пресича тук наблизо полето, ние ще направим нужното и всичко необичайно, което навярно ще видиш, няма да ти стори никакво зло. А сега, дъще, лека нощ, татко ти те чака вече със супата.

Вероника побърза по-скоро да се прибере вкъщи, твърдо решена да не пропуска нощта на равноденствието. „Защото, мислеше си тя, Анселмус е заплетен в някакви странни връзки, но аз ще го освободя от тях и той ще бъде мой завинаги и на вечни времена, мой си е той и сега, мой ще си е и в бъдеще, този придворен съветник Анселмус.“