Ернст Теодор Амадеус Хофман
Златната делва (10) (Една приказка от новото време)

Десето бдение

Страданията на студента Анселмус в стъкленото шише. — Щастливият живот на хористите и стажантите. — Битката в библиотеката на архивариуса Линдхорст. — Победата на саламандъра и освобождаването на студента Анселмус

С право мога да се съмнявам, благосклонни читателю, че ти някога си седял затворен в стъклено шише, освен ако някой ярък мъчителен сън не те е накарал да изпиташ това колкото фантастично, толкова и ужасно състояние. Ако случаят е такъв, ще почувстваш нещастието на горкия студент Анселмус твърде осезаемо. Но ако ти дори не си и сънувал подобно нещо, то представи си за миг по моя и на Анселмус молба, че се намираш в такъв кристален затвор… Ти си плътно обграден от ослепителен блясък, всички предмети около теб ти изглеждат осветени и обкръжени от лъчистите цветове на дъгата, всичко трепти, витае и кънти в неопределена светлина, плуваш неподвижен като в твърд, заледен етер, който така те смазва с тежестта си, че духът напразно опитва своята власт над мъртвото тяло. Неимоверно бреме все повече и повече притиска гърдите ти, всяко вдъхване все повече и повече изчерпва малкото въздух, който едва те облъхва в тясното пространство, пулсиращите ти жили се надуват до пръсване, пронизва те ужасен страх, всяка твоя фибра се гърчи разкривена в борба със смъртта. Съжали се, благосклонни читателю, над студента Анселмус, подложен на такива неописуеми мъки в своя стъклен затвор. Той имаше чувството, като че и смъртта не би могла да го избави, защото щом той се пробуди при изгрев-слънце от продължителния припадък, в който беше изпаднал от прекомерното си страдание, мъките му започнаха отново: не можеше да мръдне ни крак, ни ръка, мислите му се блъскаха в стъклените стени, оглушавайки го с дисхармоничен звън, и вместо словата, които съкровеният дух иначе му говореше, той чуваше в себе си само глухото бучене на безумието. Тогава в отчаянието си извика:

— О, Серпентина, Серпентина, спаси ме от тези адски мъки!

И сякаш някакви въздишки леко го облъхнаха, обградиха шишето като прозирни зелени бъзови листа, неприятните шумове престанаха, заслепяващата, объркващата го светлина изчезна и той задиша като че ли по-леко.

— Не съм ли виновен сам за това свое нещастие, не постъпих ли кощунствено към теб самата, ах, мила, любима ми Серпентина? Не проявих ли към теб недостойно съмнение? Не загубих ли вярата и заедно с нея всичко, което можеше истински да ме ощастливи? Ах, ти никога няма да бъдеш вече моя, за мен златната делва е вече загубена, аз никога няма да видя нейните чудеса. О, само още един-единствен път искам да те видя, още един-единствен път да чуя сладкия ти глас, мила, мила Серпентина!

Така изплакваше дълбоката си остра болка студентът Анселмус, когато някой край него каза:

— Аз просто не зная какво искате, господин студиозус? За какво така прекомерно ламентирате^[1]?

Тогава студентът Анселмус забеляза, че на същата лавица край него стояха още пет шишета и в тях съгледа трима хористи от Кройцкирхе и двама стажанти.

— Ах, господа другари по нещастие — извика той, — как можете да бъдете така спокойни и дори радостни, както се вижда от веселите ви лица? Та вие седите също тъй затворени в стъкленици като мене и не можете нито да се мръднете, нито да се поместите, нито дори да помислите нещо свястно, без да се вдигне невъобразим шум от всевъзможни звънтения и ехтежи и без да зафучи и забучи ужасно в главата ви. Но вие сигурно не вярвате в саламандъра и в зелената змия.

— Като че ли бълнувате, господин студиозус — възрази един от хористите, — никога не сме се чувствали по-добре от сега, защото талерите, които получаваме от смахнатия архивариус за разните заплетени преписи, ни идват много на място. Сега вече няма нужда да учим италиански хорове наизуст, сега всеки ден сме било в Йозефовата, било в друга някоя кръчма, пием си двойните бири, заглеждаме се в хубавите очи на момичетата, пеем като същински студенти „гаудеамус игитур“ и се веселим от душа.

— Господата са напълно прави — намеси се и един от стажантите, — също и аз, както моят уважаем колега край мене, съм богато снабден със звънки талери, така че редовно се разхождам по Вайнберг, вместо да седя, между четирите стени и да преписвам скучни актове.

— Но, любезни господа — каза студентът Анселмус, — нима не усещате, че всички вие до един сте затворени в стъклени шишета и не можете да се мръднете, камо ли пък да се разхождате?

Но хористите и стажантите избухнаха във весел смях и извикаха:

— Този студиозус е луд, той си въобразява, не е затворен в някакво шише, а всъщност стои на моста на Елба и гледа водата. Оставете го, да вървим нататък!

— Ах — въздъхна студентът, — те никога не са виждали милата Серпентина, не знаят какво нещо е свобода и живот, когато човек има вяра и любов, затова и не усещат бремето на затвора, в който саламандърът ги държи заради тяхната глупост и низки помисли, но аз, нещастникът, жалко и позорно ще загина, ако тя, неизказано любимата ми, не ме спаси.

Тогава в стаята полъхна шепнещият глас на Серпентина:

— Анселмус! Вярвай, обичай, надявай се!

И всеки един от тези звуци проникна като лъч в затвора на Анселмус и пред тяхната мощ кристалът трябваше да отстъпи и да се разшири, така че гърдите на клетника вече задишаха! Мъките от неговото състояние все повече намаляваха и той разбра, че Серпентина още го обича и че само тя прави престоя му в кристала поносим. И той престана да обръща внимание на своите лекомислени другари по нещастие и насочи мислите и чувствата си вече само към милата Серпентина. Но внезапно от другата страна се чу някакво глухо, противно мърморене. Скоро той забеляза, че това мърморене иде от една стара кана за кафе с нащърбен капак, сложена насреща върху малко шкафче. Като се вгледа по-добре, той започна все по-ясно да различава отвратителните черти на едно старо, набръчкано женско лице и скоро пред лавицата му застана ябълкопродавачката от Черните порти. Тя му се хилеше и смееше и накрая извика с писклив глас:

— Охо, момко, видя ли какво ти дойде до главата? В стъклото ти е мястото на тебе, не ти ли го предсказах още тогава?

— Присмивай се, подигравай ми се, проклета вещице, сега ти е паднало — каза студентът Анселмус, — ти си виновна за всичко, но саламандърът ще ти даде да разбереш, ах, ти, противно кръмно цвекло!

— Хе-хе! — отвърна старата. — Недей да ми се надуваш толкова! Ти настъпи по лицата моите синчета, ти ми изгори носа, но аз все пак те обичам, обеснико, защото иначе беше мило момче, а и моята щерка също те обича. Но няма да излезеш от шишето, ако не ти помогна. Аз не мога да стигна до тебе, но моята сватя, мишката, която живее точно над теб на тавана, ще прегризе на две дъската, на която си сложен, тогава ти ще полетиш надолу, аз ще те уловя в престилката си, за да не си разбиеш нослето, за да си запазиш загладено личицето, и веднага ще те отнеса при мамзел Вероника, за която трябва да се ожениш, щом станеш придворен съветник.

— Махни се от мен, изчадие на сатаната — извика разярен студентът Анселмус, — само твоето адско изкуство ме подтикна към кощунството, което сега изкупвам. Но ще изтърпя всичко, защото само тук мога да бъда, само тук, където милата Серпентина ме обгражда с любов и утеха! И слушай, стара вещице, и вече не се надявай! Отсега нататък ще се противопоставям на твоята сила, обичам навеки само Серпентина и вече не искам да стана придворен съветник, не искам да виждам Вероника, която ме подмамва чрез теб към зло! Ако зелената змия не стане моя, ще умра от копнеж и мъка! Махни се, махни се, противно изчадие!

Тогава старата се изсмя така, че стаята екна, и свирепо извика:

— Стой тук тогава и пукни, но време е аз да се залавям за работа, че тук имам да върша и друго.

И отхвърли от себе си черната пелерина и остана отвратително гола, сетне се разтича като бясна из стаята, така че дебелите фолианти^[2] наоколо започнаха да падат на пода, тя късаше пергаментови листи от тях, събираше ги бързо на раздърпани вързопи и като ги трупаше върху себе си, скоро се облече с нещо като пъстра люспеста броня. Изпускащ искри, от мастилницата на масата изскочи черният котарак, изврещя и се хвърли към старата, която кресна ликуваща и изчезна с него през вратата. Анселмус забеляза, че те се затичаха към синята стая, и скоро дочу от далечината някакво съскане, бучене, птичките в градината се разпищяха, папагалът изфъфли гърлено:

— Спасявай, спасявай, разбойници, кражба!

В същия миг старата се втурна в стаята със златната делва в ръце, като отвратително се кривеше и викаше:

— Сполучихме, сполучихме! Синко, убий зелената змия, хайде, синко, убий я!

На Анселмус се стори, че чува дълбоко стенание — че чува гласа на Серпентина. Тогава го обзе ужас и отчаяние. Събра всичките си сили, напрегна цялата си енергия, нервите и жилите му щяха сякаш да се пръснат, той заудря кристала, чу се рязък звук и архивариусът застана на прага — във великолепния си халат от дамаска.

— Ехей! Разбойници такива, бесовски призраци, дяволски магии — я елате насам, я елате!

Тогава черните коси на вещицата настръхнаха, пламтящите й зачервени очи блеснаха от адски огън, тя стисна острите зъби на зиналата си паст и изсъска:

— Парни, парни го — църни, църни го!

И се кискаше, и врещеше, и се гавреше, притискаше златната делва здраво към себе си и хвърляше от нея шепи бляскава пръст върху архивариуса, но щом пръстта докосваше халата, тя се превръщаше в цветя и падаше на земята. Тогава лилиите от халата припламнаха и се разгоряха и архивариусът започна да хвърля пламтящите лилии върху вещицата, която зави от болки, но заподскача високо, затръска пергаментовата си броня и лилиите угаснаха и се разпаднаха на пепел.

— Парни, парни го, момчето ми! — крещеше старата.

Тогава котаракът скочи и се хвърли, фучейки срещу застаналия на вратата архивариус, но сивият папагал разпери криле, налетя върху котарака, впи кривия си клюн в тила му, от разкъсания му врат бликна огнена кръв и гласът на Серпентина извика:

— Спасен, спасен е!

Но старата скочи побесняла, захвърли делвата зад себе си и се спусна с вдигнати костеливи юмруци към архивариуса, за да го сграбчи с ноктите си, ала той свали бързо халата си и го запрати по старата. Тогава от пергаментовите листи засъскаха искри, забушуваха пращящи сини пламъци, старата се затъркаля с вой по земята, като се мъчеше да загребе колкото може повече пръст от делвата и да откъсне повече пергаментови листа от книгата, за да гаси с тях буйните пламъци. И наистина, когато успяваше да струпа пръст или листа върху себе си, огънят гаснеше. Но тогава от архивариуса върху старата избликнаха съскащи лъчи.

— Хайде, смело напред — за победата на саламандъра! — ехтеше гласът на архивариуса из цялата стая и хиляди светкавици обградиха в огнен кръг кряскащата старица. Със съскане и ръмжене котаракът и папагалът налитаха в яростна борба един срещу друг. Най-после папагалът събори със здравите си криле котарака на земята, сграбчи го с острите си нокти, така че в смъртния си ужас котаракът страшно измяука и изръмжа, а папагалът започна да кълве с кривия си клюн пламтящите му очи, докато от очните кухини не заблика огнена пяна.

Гъст пушек се издигна изпод халата, под който лежеше повалената вещица, нейното виене, нейният ужасен, пронизителен крясък се разнасяше надалече. Пушекът заедно с острата миризма постепенно намаляваше, архивариусът вдигна халата и под него се оказа само едно грозно кръмно цвекло.

— Уважаеми господин архивариус, нося ви победения неприятел — каза папагалът, като поднесе с човката си на архивариуса Линдхорст един черен косъм.

— Много добре, приятелю — отговори архивариусът, — тук лежи и победената ми неприятелка, бъдете така добър да се погрижите за останалото. Вие още днес ще получите като малък подарък шест кокосови ореха и нови очила, защото, както виждам, котаракът ви е строшил стъклата.

— Винаги на ваше разположение, дълбокоуважаеми приятелю и благодетелю! — отговори крайно доволен папагалът и като взе цвеклото с клюна си, отлетя с него през прозореца, който архивариусът Линдхорст беше отворил. Тогава архивариусът взе златната делва и високо извика:

— Серпентина, Серпентина!

И когато, така зарадван от гибелта на противната жена, която му беше докарала такова нещастие, студентът Анселмус вдигна очи към възвишения образ на архивариуса, видя, че той с неописуема нежност и достойнство бе спрял погледа си върху него.

— Анселмус — каза князът на духовете, — не ти, а една враждебна разрушителна сила, която се опитваше да се загнезди в тебе и да предизвика раздвоение в душата ти, беше виновна за твоето неверие… Но ти доказа своята преданост. Затова бъди свободен и щастлив.

Светкавица проряза Анселмус, чудният акорд на кристалните камбани прозвуча по-силно, по-мощно от всякога, всички фибри на студента потрепераха, а тризвучието ехтеше все по-мощно, докато стъклото, което обграждаше Анселмус, накрая се пръсна и той се хвърли в прегръдките на милата, прелестна Серпентина.