Ернст Теодор Амадеус Хофман
Златната делва (11) (Една приказка от новото време)

Единайсето бдение

Възмущението на гимназиалния директор Паулман от избухналата епидемия на лудост в семейството му. — Как регистраторът Хеербранд стана придворен съветник и тръгна в най-големия студ само по обувки и копринени чорапи. — Признанията на Вероника. — Годеж край димящия супник

— Но кажете ми, драги регистраторе, как можа този проклет пунш снощи така да ме удари в главата и да ни накара да вършим всевъзможни алотрии^[1]?

Така заговори директорът Паулман, когато на другата сутрин влезе в стаята, чийто под беше покрит с натрошени чаши и парчета от супника, а по средата, разпаднала се на съставните си части, плаваше в локва пунш злополучната перука.

Когато студентът Анселмус изтича навън, директорът Паулман и регистраторът Хеербранд засноваха, клатушкайки се, из стаята, разкрещяха се като побеснели и току налитаха, блъскайки се глава с глава един срещу друг, а регистраторът в пълно изтощение се отпусна на канапето, опразнено вече от побягналата в спалнята си Вероника. Увил главата си със синя носна кърпа, регистраторът Хеербранд изглеждаше бледен и меланхоличен и само стенеше:

— Ах, драги директоре, не пуншът, който мамзел Вероника беше приготвила отлично, не той, а единствено проклетият студент е причина за цялата поразия. Не сте ли забелязали, че от сума време той вече е mente captus^[2]? А не знаете ли, че лудостта е прилепчива? „Един луд подлудява мнозина“ — извинете, това е стара пословица. Особено когато е пийнал повечко, човек лесно изпада в лудост и впускайки се в екзерциции^[3], почва да подражава, като прави това, което показва смахнатият откъм десния фланг. А ще ми повярвате ли, директоре, на мен просто свят ми се вие, щом си спомня за сивия папагал.

— Ах, глупости! — прекъсна го директорът Паулман. — Това беше старият дребничък фамулус^[4] на архивариуса, заметнал се със сива пелерина, той търсеше студента Анселмус.

— Възможно е — рече регистраторът Хеербранд, — но трябва да ви призная, че се чувствам ужасно. През цялата нощ чувах бученето и свиренето на някакъв орган.

— Това съм бил аз — каза директорът, — защото хъркам много силно.

— Е, може и тъй да е — продължи регистраторът, — но, директоре, о, директоре!… Не без причина се бях погрижил снощи за създаването на известно весело настроение, ала Анселмус обърка всичко… Вие не знаете, о, директоре, директоре!

Регистраторът Хеербранд скочи, дръпна кърпата от главата си, прегърна директора, стисна му пламенно ръката, извика още веднъж сърцераздирателно: „О, директоре, директоре!“, и като грабна шапката и бастуна си, изтича навън. „Анселмус няма да пристъпи вече прага ми — каза си директорът Паулман, — защото виждам, че с упоритата си налудничавост лишава от мъничкото им разум и най-добрите хора. Регистраторът също е вече загубен — засега аз все още се държа, но дяволът, който вчера при пиенето ясно почука на вратата ми, може някой ден да влезе неканен и да ми изиграе лоша шега. И тъй — agape, Satanas^[5] — вън този Анселмус!“

Вероника бе станала много замислена, не произнасяше нито дума, само понякога странно се усмихваше и предпочиташе най-вече да бъде сама. „И на нея Анселмус й е объркал ума — си каза директорът, обзет от злост, — добре, че поне не се мярка насам, знам, че го е страх от мен, тоя Анселмус, затова не идва вече у нас.“ Последните думи директорът Паулман изрече вече високо. Тогава от очите на влизащата Вероника бликнаха сълзи и тя въздъхна:

— Ах, та може ли Анселмус да дойде? Той отдавна седи затворен в едно стъклено шише.

— Как, какво? — извика директорът. — Ах, Господи, и тя като регистратора се побърка, това е вече епидемия. Ах, този проклет, този отвратителен Анселмус!

И веднага изтича при доктор Екщайн. Докторът се усмихна и пак каза: „Аха!“, но не предписа нищо, а към малкото, което бе изрекъл, добави на излизане:

— Нервни кризи! Ще минат от само себе си, повече чист въздух, разходки, развлечения, театър, радостни мисли, „Сестрите от Прага“… ще мине от само себе си!

„Рядко докторът е бил толкова приказлив — помисли си директорът Паулман, — просто бъбрив.“

Бяха минали доста дни, седмици, че и месеци, Анселмус беше изчезнал, а и регистраторът Хеербранд не се мяркаше, докато най-после, на четвърти февруари точно в дванайсет часа, облечен в нов моден костюм от превъзходна материя и само по обувки и копринени чорапи въпреки големия студ, регистраторът влезе точно в дванайсет часа по обед с голям букет свежи цветя в стаята на директора Паулман, който остана смаян от издокарания си приятел. Ала регистраторът Хеербранд пристъпи тържествено към директора Паулман, прегърна го с изискан жест и каза:

— Днес, на именния ден на вашата любезна дъщеря, уважаемата мамзел Вероника, ще ви изкажа най-после всичко, което отдавна тая в сърцето си! Онзи път, оная злополучна вечер, когато донесох в джоба на пардесюто си съставките на тъй гибелно отразилия ни се пунш, аз имах намерението да ви съобщя едно радостно известие и да отпразнуваме във веселие този щастлив ден, за което още тогава бях вече научил — че съм станал придворен съветник, — за което повишение днес вече получих патента cum nomine et sigillo principis^[6] и сега той е в джоба ми.

— Ах, ах, господин реги… господин придворен съветник Хеербранд, исках да кажа… — заекна гимназиалният директор.

— Но вие, уважаеми директоре — продължи вече придворният съветник Хеербранд, — вие можете да направите наистина пълно моето щастие. Аз отдавна тая обич към мамзел Вероника и мога да се похваля с някои нежни погледи, които тя ми е хвърляла и които ясно ми подсказват, че тя не е неблагосклонна към мен. С една дума, уважаеми директоре, аз, придворният съветник Хеербранд, моля за ръката на вашата любезна дъщеря, демоазела Вероника, която, ако вие нямате нищо против, смятам да въведа в най-скоро време като своя съпруга в дома си.

От учудване директорът Паулман плесна с ръце и извика:

— Ай, ай, ай, господин регистра… господин придворен съветник, исках да кажа, кой би помислил! Разбира се, ако Вероника наистина ви обича, аз от своя страна нямам нищо против. Може би сегашната нейна меланхолия е само тайна любов към вас, уважаеми господин придворен съветник! Известни са глупостите…

В този момент, бледна и разстроена както обикновено напоследък, влезе и Вероника. Тогава придворният съветник Хеербранд пристъпи към нея, поздрави я с подбрани думи за именния й ден и й поднесе благоуханния букет заедно с едно малко пакетче. Когато тя го отвори, блеснаха чифт прекрасни обици. Бързо появилото се кратко изчервяване оцвети бузите й, очите й светнаха по-оживено и тя извика:

— Ах, Боже мой, това са същите обици, които си бях сложила преди няколко седмици и така им се радвах!

— Но как е възможно — възрази смутен и малко засегнат придворният съветник Хеербранд, — та аз само преди един час купих този накит от Шлосгасе за ужасно много пари?

Ала Вероника не обърна внимание на думите му, тя беше вече пред огледалото, за да види как й стои украшението, което веднага окачи на малките си ушенца. Тогава с тържествен израз на лицето и сериозен тон директорът Паулман й откри благоприятната промяна в общественото положение на приятеля им Хеербранд, както и неговото предложение. Вероника се вгледа втренчено в придворния съветник и каза:

— Отдавна знаех, че искате да се ожените за мен. Е, така да бъде! Обещавам ви сърцето и ръката си, но още сега трябва да разкрия на вас, годеника, и на баща си някои неща, които измъчват съвестта ми — още сега, пък ако ще супата, която Френцхен вече слага на масата, да изстине.

И без да чака отговор от директора и придворния съветник, макар че думите бяха видимо вече на устните им, Вероника продължи:

— Уверявам ви, драги татко, че аз от сърце бях обикнала Анселмус и когато регистраторът Хеербранд, който сега е вече придворен съветник, ви уверяваше, че от Анселмус сигурно ще излезе нещо, реших, че той и никой друг трябва да стане мой мъж. Но струваше ми се, че някакви чужди враждебни същества искат да ми го отнемат, затова прибягнах до помощта на старата Лиза, която в миналото ми беше бавачка, а сега е станала много мъдра жена и голяма магьосница. Тя ми обеща, че ще ми помогне, ще предаде Анселмус напълно в ръцете ми. И в равноденствената нощ ние излязохме на един кръстопът, тя призова адските духове и с помощта на черния й котарак успяхме да направим едно малко металическо огледало, в което, като отправех мислите си към Анселмус, трябваше само да погледна, за да овладея ума и сърцето му. Но сега искрено съжалявам, че направих всичко това, и вече се отказвам от всякакви сатанински изкуства. Саламандърът победи старата Лиза, аз чувах нейния вой, но никаква помощ не беше възможна. Щом папагалът я изяде като кръмно цвекло, моето метално огледалце се строши със страшен трясък.

Вероника извади строшеното огледалце и една своя къдрица от работната си кутийка и като ги подаде на придворния съветник Хеербранд, продължи:

— Ето, вземете, мили придворен съветнико, парчетата от огледалото и ги хвърлете още тази нощ в дванайсет часа от моста на Елба във водата, и то тъкмо там, където е кръстът, на това място реката не е замръзнала, а къдрицата запазете на верните си гърди. Аз още веднъж се отричам от всички сатанински изкуства и пожелавам от сърце щастие на Анселмус, тъй като сега той е свързан със зелената змия, която е много по-хубава и по-богата от мен. А вас, любезни придворен съветнико, аз ще обичам и уважавам като добра и честна жена!

— Ах, Боже мой, Боже мой — извика директорът Паулман, — та тя е луда, тя е луда, тя никога не ще може да стане госпожа придворна съветничка, тя е луда!

— Ни най-малко — прекъсна го придворният съветник Хеербранд. — Зная, разбира се, че мамзел Вероника е хранила някои чувства към досадния Анселмус, и твърде възможно е в момент на известна възбуда да се е обърнала към някаква мъдра жена, която, както ми се струва, не ще да е била никоя друга, а гледачката на кафе и карти при Езерните порти, сиреч старата Рауерица. Разбира се, не може да се отрече, че има и тайни изкуства, които упражняват твърде голямо враждебно влияние върху хората, за това споменават и старите автори, но онова, което мамзел Вероника каза за победата на саламандъра и за зелената змия, е, то се знае, само поетична алегория, нещо като поема, в която тя възпява окончателната си раздяла със студента.

— Сметнете го за каквото щете, драги придворен съветнико! — прекъсна го Вероника. — Сметнете го за един твърде глупав сън.

— Далеч съм от тази мисъл — отвърна придворният съветник Хеербранд, — защото много добре зная, че Анселмус също е обладан от тайни сили, които го подтикват към какви ли не налудничави прояви.

Директорът Паулман повече не можа да изтърпи и избухна:

— Стига, стига, за Бога! Пак ли ни прихваща нещо от проклетия пунш, или лудостта на Анселмус се отразява и върху нас? Господин придворен съветник, какви са тия приказки, които чувам от вас? Впрочем аз мисля, че любовта е, която ви обърква ума, но в брака това скоро ще мине, иначе бих се страхувал, че и вас обзема, уважаеми придворен съветнико, известно безумие, и щях да се опасявам за поколението, което би могло да наследи недъга на родителите… Както и да е, аз ви давам бащината си благословия за честитото ви свързване и ви позволявам да се целунете като годеник и годеница.

Това стана веднага и формалният годеж беше сключен преди още сложената на масата супа да изстине. И няколко седмици по-късно госпожа придворната съветничка Хеербранд седеше вече действително, както го бе виждала преди това във въображението си, в еркера на една хубава къща на Новото пазарище и гледаше усмихнато надолу към елегантните господа, които, минавайки, я заглеждаха през лорнетите си и говореха:

— Божествена жена е тази придворна съветничка Хеербранд.