Ернст Теодор Амадеус Хофман
Златната делва (12) (Една приказка от новото време)

Дванайсето бдение

Известие от рицарското имение, в което Анселмус се е преселил като зет на архивариуса Линдхорст и как живее сега той там със Серпентина. — Заключение

Как чувствах дълбоко в душата си висшето щастие на студента Анселмус, който, свързан в съкровената си същност с милата Серпентина, бе заживял в дивното тайнствено царство, открил своята истинска родина, към която изпълнената му с неясни предчувствия гръд тъй дълго беше копняла! Но напразни оставаха всичките ми усилия да ти загатна поне донякъде, благосклонни читателю, за всички блаженства, на които Анселмус се радваше. С крайна неудовлетвореност трябваше да установя безсилието на всеки мой израз. Чувствах се скован от нищожността на жалкото всекидневие, просто се разболях от мъчително недоволство, блуждаех и се лутах като в сън — с една дума, изпаднах в състоянието на студента Анселмус, което вече ти описах, благосклонни читателю, по време на четвъртото си бдение. Топях се от мъка, когато преглеждах написаното през единайсетте свои бдения — все неща, които бях донякъде стъкмил, — и вече мислех, че няма да успея да добавя и дванайсетото като завършващ сградата камък, защото колкото пъти и да сядах през нощта, за да приключа наченатото, някакви коварни духове (твърде възможно е да бяха роднини, може би първи братовчеди на убитата вещица) изведнъж сякаш изправяха пред мен нещо като гладко полиран метал, където веднага съглеждах отражението на моето аз — бледо, неотспало и меланхолично като регистратора Хеербранд след историята с пунша. Тогава захвърлях перото и побързвах да си легна, та да видя поне насън щастливия Анселмус и милата Серпентина. Така изминаха доста дни, когато съвсем неочаквано получих от архивариуса Линдхорст едно писъмце, което гласеше:

Както ми стана известно, Ваше благородие, Вие сте описали в единайсет нощни бдения странната съдба на моя добър зет, бившия студент и сегашен поет Анселмус, но твърде се измъчвате, защото не знаете как да опишете в дванайсетото си, заключително бдение и някои страни от щастливия живот в Атлантида, където той се пресели с моята дъщеря в хубавото рицарско имение, което притежавам там. Независимо от това, че не ми е особено приятно, дето оповестявате действителната ми същност пред читателския свят, защото в службата ми като таен архивариус то би могло да ме изложи на хиляди неприятности и дори да предизвика разискване в колегията по въпроса, доколко един саламандър може да бъде обвързан правно, а при неизбежните последици като държавен служител — и клетвено, и доколко изобщо могат да му се доверяват сериозни дела, тъй като според Габалис и Сведенборг в духовете на стихиите не бива да се има доверие; независимо и от това, че отсега нататък дори най-добрите ми приятели ще се страхуват от прегръдките ми, опасявайки се, че от закачливост мога да им пусна по някоя малка светкавица и по този начин да им опърля перуката и неделния фрак; независимо, казвам, от всичко това искам да помогна на Ваше благородие в завършване на започнатото дело, тъй като в него се изтъкват много добри неща за мене и за милата ми омъжена дъщеря (бих желал да се освободя вече и от останалите две). Затова, ако желаете да напишете и дванайсетото бдение, то слезте от Вашия пети етаж, напуснете Вашата стаичка и елате у дома. В синята палмова стая, която Ви е вече позната, ще намерите нужните материали за писане и тогава ще можете с няколко думи да съобщите на читателите какво сте видели и то от Ваша страна ще бъде много по-уместно, отколкото ако седнете надълго да описвате един живот, за който само сте чували.

С почит: на Ваше благородие най-предан Саламандър Линдхорст, и. д. кралски таен архивариус

Това наистина малко грубичко и все пак приятелско писъмце на архивариуса Линдхорст много ме зарадва. Действително изглеждаше, че своеобразният старец знае за по-особения начин, по който ми беше станала известна съдбата на неговия зет — начин, за който аз, задължен да го пазя в тайна дори и пред тебе, благосклонни читателю, не бива нищо да казвам, — но това, види се, не го е ядосало толкова, колкото се страхувах. Та той сам ми предлагаше помощта си за завършването на моето начинание и от това можех вече с право да заключа, че общо взето, е съгласен да се разгласи чрез печата неговото странно съществуване в духовния свят. „Възможно е, мислех си аз, той сам да се надява така по-скоро да намери съпрузи и за останалите си две дъщери, защото по този начин някоя искрица можеше да попадне в гърдите на един или друг младеж и да запали у него копнеж по зелената змия, така че той да почне да я търси из бъзовите храсти във възнесенския ден, докато най-сетне я намери. А от нещастието, което бе сполетяло Анселмус, затворен в стъкленото шише, той би почерпил поука най-сериозно да се предпазва от всяко съмнение и липса на вяра.“ Затова точно в единайсет часа угасих лампата на масата и дебнешком отидох в къщата на архивариуса Линдхорст, който вече ме чакаше в преддверието.

— Вие ли сте, уважаеми? Е, драго ми е, че правилно сте оценили добрите ми намерения, елате, влезте вътре!

И ме преведе през изпълнената с ослепителен блясък градина до лазурносинята стая, където веднага съгледах виолетовата маса, на която Анселмус беше работил. Архивариусът Линдхорст изчезна, но скоро се върна с прекрасен златен бокал в ръка, от който се издигаше висок син пламък.

— Тук — каза той — ви нося любимото питие на вашия приятел, капелмайстора Йоханес Крайслер. Това е запален арак, в който съм сложил и малко захар. Пийнете от него, а в това време ще сваля халата си и за свое удоволствие, а също и за да се насладя на ценното ви присъствие, ще поплувам нагоре-надолу в бокала, докато вие седите, съзерцавате и пишете.

— Както обичате, уважаеми господин архивариус — отговорих аз, — но ако вкуся от питието, дали вие няма…

— За това нямайте грижа, драги — извика архивариусът и като свали бързо халата си, скочи за моя почуда в бокала и бързо изчезна в пламъците.

Без страх духнах тутакси пламъка и вкусих от питието. То беше чудесно!

Не се ли поклащат с лек шепот смарагдовите листа на палмите, погалени сякаш от полъха на утринния ветрец? Събудени от съня си, те вдигат разлистени корони и се раздвижват, нашепвайки тайнствено за чудесата, за които носят вест от безкрайни далечини дивните звуци на арфа! Лазурът се отделя от стените и като благоуханна мъгла ту се издига, ту се спуска надолу, но ослепителни лъчи пронизват неговото ухание и той с детска, ликуваща радост започва да трепти, да се кълби и да се издига на неизмерима височина над палмите в бездънния небосвод. Все по-ослепителни, лъчите се умножават, докато пред погледа се разкрива ярко осветена от слънцето необятна дъбрава, в която виждам Анселмус. Чудни зюмбюли, лалета и рози надигат прелестните си главици и техният аромат със сладостен глас призовава този щастливец: „Ела, разхождай се сред нас, любими, защото ти ни разбираш, нашето ухание е копнежът на любовта, ние те обичаме и сме твои навеки!“ Златистите лъчи жарко пламтят и говорят: „Ние сме огън, запален от любовта. Уханието е копнеж, но огън е въжделението, а не живеем ли ние в твоите гърди? Та ние сме твои!“ Шумолят, нашепват тъмните гъсталаци, високите дървеса: „Ела при нас! Щастливец, любими! Огън е въжделението, но надежда е прохладната ни сянка! Ние ти шепнем с обич над главата ти, защото ти ни разбираш, тъй като в гърдите ти живее любовта.“ Изворите и потоците ромонят и бълбукат: „Любими, не ни отминавай тъй бързо, погледни в нашия кристал. Твоят образ живее в нас, ние с любов го опазваме, защото ти си ни разбрал!“ В ликуващ хор пъстрите птички чуруликат и пеят: „Слушай ни, слушай ни, ние сме ти приятели, ние сме блаженството, опиянението на любовта!“ Но Анселмус е отправил жадуващ поглед към прекрасния храм, който се издига в далечината. Изкусно изработените колони наподобяват дървета, а капителите и корнизите — листа на акант, и техните чудесни гирлянди и фигури създават прелестна украса. Анселмус отива при храма, разглежда с дълбока наслада разноцветния мрамор, чудно обраслите с мъх стъпала. „О, не — вика той, обзет от безкрайно възхищение, — тя не е вече далеч!“ Тогава, сияеща от красота и прелест, от вътрешността на храма излиза Серпентина. Тя носи златната делва, от която е изникнала разкошна лилия. Неописуемо блаженство, безкраен копнеж гори в чудните й очи, тя се вглежда в Анселмус и казва: „Ах, любими! Лилията вече разцъфна — най-възвишеното е постигнато, има ли щастие, равно на нашето?“ С жар, с пламенно желание Анселмус я взема в прегръдките си — лилията гори с ярки лъчи над главата му и по-силно шумят дърветата и храстите, и по-звънко и радостно ликуват изворите, птичките, пъстроцветни насекоми се вият, танцуват на рояци, навсякъде радостно, възторжено, ликуващо кръжене — във въздуха, във водата, на земята — всичко празнува тържеството на любовта! Изведнъж в гъсталака блясват светкавици. Диаманти като искристи очи поглеждат от земята! Водоскоци се стрелкат високо над изворите, с шумен замах на криле долитат чудни благоухания — това са духовете на стихиите, които се прекланят пред лилията и възвестяват щастието на Анселмус. Тогава, озарен сякаш от вътрешна светлина, Анселмус вдига глава. Дали това са погледи? Дали слова? Или е песен? Долавят се думите: „Серпентина! Вярата ми в теб, любовта ми разкри за мен съкровената същност на природата! Ти ми донесе лилията, израсла от златото, от първичната сила на земята, преди още Фосфорус да бе възпламенил размишлението — тя е познанието за светото съзвучие на всички същества и в това съзвучие живея и винаги ще живея безкрайно щастлив. Да, възвишено ощастливен, аз стигнах до познание за най-възвишеното: че трябва вечно да те обичам, Серпентина. И златните лъчи на лилията никога не ще угаснат, защото както са вечни вярата и любовта, така е вечно и познанието.“

Видението, при което действително можах да зърна отдалече Анселмус в неговото рицарско имение в Атлантида, дължах без съмнение на изкуството на саламандъра и беше чудесно, че когато то изчезна като в мъгла, намерих всичко вече чисто записано, вероятно от самия мен. Но сега внезапно почувствах, че ме пронизва, че ме разкъсва остра болка.

— Ах, щастливецо Анселмус! — извиках аз. — Ти отхвърли бремето на делничния живот, с любовта си към милата Серпентина ти разпери бодро криле и сега живееш радостно и блажено в рицарското си имение в Атлантида! А аз, нещастният! Скоро — дори само след няколко минути — ще трябва да напусна тази хубава зала, която далеч не е и рицарско имение в Атлантида, и ще се озова в таванската си стаичка, където нищетата на оскъдния живот ще потисне мислите ми и хиляди беди ще забулят като гъст мрак погледа ми, така че никога навярно не ще мога да видя лилията…

Тогава архивариусът Линдхорст ме потупа по рамото и каза:

— Не говорете, не говорете така, уважаеми! Не се оплаквайте! Не бяхте ли току-що и вие в Атлантида ако не иначе, то поне като управител на прекрасно имение, ваше поетично притежание в съкровените ви мисли и чувства? Нима висшето щастие на Анселмус е нещо друго, а не живот в поезията, в която светото съзвучие на всички същества ни се разкрива като най-дълбока тайна на природата?