Карл Май
Островът на скъпоценностите (14)

8. СМЪРТТА НА ЛИЛГА

Високо горе в планината, недалеч от границата, имаше посред гъстата гора и странично от шосето, минаващо по протежение на границата, една просторна поляна, на която се издигаше малка къщичка, обитавана от горския пазач Тирбан.

Пред нея седеше върху сноп съчки една човешка фигура, която предизвикваше зловещо впечатление. Беше облечена в рокля с яркочервен цвят, мръсна стара риза, а около главата беше увита жълта кърпа. Голите ръце и крака бяха загорели от слънцето до кафяво. Чертите й, откак я срещнахме последния път преди десет години на шосето, се бяха много състарили и изглеждаха толкова резки, сякаш бяха изрязани с нож. Жената държеше очите си затворени, ала една непрестанна игра на физиономията издаваше, че се намира в постоянна духовна активност. В един момент от колибата пристъпи един мъж, подпиращ се на тояга. Той беше доста дребен и още по-изпосталял от жената. Малките му очички лежаха дълбоко в кухините, а брадичката се бе вирнала толкова нагоре, пък носът клюмнал толкова надолу, че кажи-речи се докосваха. Той плъзна поглед по поляната и го спря сетне върху жената.

— Лилга! — прозвуча глухо от беззъбата му уста. Тя не отговори.

— Лилга!

И сега премълча. Дори очите останаха затворени, но едно забавено движение на ръката загатна, че е чула името си.

— Лилга, аз тръгвам — каза той за трети път. Тя повдигна сега малко глава.

— Тръгваш? Всичко върви — сърцето, звездите, годините, дните, часовете, цветята, хората. Да, върви Тирбан, аз също ще тръгна!

— Искаш да дойдеш с мен?

— С теб? Не. Моето време още не е дошло. Аз мога да тръгна едва след като съм го видяла още веднъж.

— Не това имах предвид. Ще дойдеш ли с мен в гората?

— Какво ще правя в гората, като не е там онзи, когото очаквам?

— Да събираме билки, Лилга.

— Билки? За какво? За лекуване на болни? Какво ще им помогне това? Те въпреки всичко ще умират, по-рано или по-късно.

— Има и сбирка в гората…

— Сбирка? На кои?

— На твоите хора. Нали си княгинята, а днес е петък!

— Моите? Къде са те? Те са измрели и не се нуждаят от мен. А онзи, който се нуждае от мен, е далеч по морето. Може би водите са го погълнали и… той си е отишъл.

В този миг храсталакът срещу тях се раздели. Двама мъже стъпиха на поляната и тръгнаха към къщата. Първият спря крачки и се взря остро към двете фигури при колибата. После приближи с бързи скокове.

— Лилга! — извика той, разпервайки ръце.

Тя подскочи с устремен тласък. Очите й се отвориха широко и гласът прозвуча ликуващо:

— Каравей, братко!

В следващия миг лежаха в обятията си, ала радостта от срещата така омаломощи Лилга, че тя трябваше отново да седне на снопа.

— Той е тук! — прошушна. — Ох, сега мога да си вървя — както звездите, както часовете и както цветята.

— Бъди силна, Лилга! — помоли я той. — Погледни ме!

Тя дълго го гледа с блеснали очи. Прояснени от радостта, линиите на лицето й изглеждаха много по-меки и нейният лик сега можеше да се нарече почти красив.

— Лилга, искаш ли да поздравиш и този хер, който дойде с мене?

Тя едва сега забеляза, че Каравей не беше сам. Освободи се от прегръдката му и се надигна. Пред нея стоеше един внушителен мъж с голяма черна брада, прошарена само тук-там от сребърни нишки. Разпозна го веднага.

— Катомбо! Ти също си тук! Ти също! Ох, каква радост още за добрия край!

Графът й подаде приятелски ръка и се вгледа с дълбоко вълнение в така красивия някога лик, по който годините бяха изписани с толкова остър, безжалостен молив. Как бе обичал някога той това същество! Как бе измамила тя неговата любов! Но как ужасно бе наказана и тя за това!

— Лилга! Не говори така! — помоли и гласът му прозвуча необичайно меко. — Ти ще преживееш още много години.

— Да, Лилга! — намеси се горещо Каравей. — Тръгни с мен и сподели моите радости! Аз съм богат и искам да разхубавя заника на твоя живот.

Тя поклати бавно глава.

— Това аз няма да сторя. Лилга няма да напусне гората, а ще лежи и почива там, където е бродила. Аз се молех на богинята да ми позволи да те дочакам. Днес ти дойде и днес тя ще ме повика. Подай ми ръката си, аз тръгвам.

— О, господарю! — изхлипа Тирбан. — Придумай моята повелителка! От днес тя не е както иначе. Все за тръгване само говори и изрича едни такава странни приказки.

— Лилга, ти трябва да останеш при мен, ти не бива да ме напускаш, аз се нуждая от теб.

— От мен? Какво трябва да сторя?

— Трябва да заповядаш на хората си да ни помогнат.

— Помощ искаш от мен? Какво се е случило?

— Ние търсим Лудия граф.

При това име тя наостри слух.

— Него? Къде е бил той? Какво е сторил?

— Беше в Хелбигсдорф и подпали замъка, за да отвлече дъщерята на майора.

— Да отвлече? Нея, гълъбицата? Той, лешоядът? Удаде ли му се?

— Да. Избяга заедно с нея с една карета. Ние сметнахме, че ще прекоси границата при Визенщайн и пратихме подире му двама кадърни мъже, а аз и Катомбо побързахме да дойдем при теб, за да заемем и другите пътища.

В очите на Лилга се появи искрене и фигурата застана изправена като в по-раншните години. Като че някаква внезапна сила я подмлади с двайсетина години.

— Елате! Бързо!

Тя закрачи енергично по поляната, другите я последваха. Навлезе в гората, без да се грижи за клоните и вейките, които я шибаха, докато достигна една тясна клисура. В нея седяха дванайсет мъже; всички те показваха несъмнените черти на циганите. При появата на Лилга се надигнаха.

— Мъже на боанжарите при вас ли са оръжията ви? — попита тя.

— Да.

— Тогава ме следвайте! Касае се за голям улов.

Тя се насочи странично отново в гората, другите закрачиха след нея. В нея вече нямаше и следа от прежната отпадналост. В продължение на може би четвърт час тя крачи жизнено, докато стигна едно място, където идващото от низината шосе се делеше на две различни направления. Тук забави крачки под дърветата и се обърна към Каравей.

— Ако не се прехвърлил при Визенщайн, ще трябва да мине оттук — рече. — Ние ще заемем…

Тя спря по средата, защото в този миг се долови трополенето на бързи колела и веднага след това се появи една карета, запрегната с два коня. Един от циганите беше пристъпил непредпазливо малко по-напред, кочияшът го забеляза и се обърна да почука на предния прозорец на купето. Вратичката от едната страна веднага се отвори и се попада една глава, която проучи с пронизващ поглед местността.

— А, Лилга! — промърмори. После прибави полугласно: — Кочияш, нападение! Бързо ги разблъскай, ако дойдат!

Беше графът. При него седеше Магда. Ръцете й бяха вързани и една кърпа минаваше през устата й така, че не можеше да вика. Но тя беше доловила думите на графа и очите й просветнаха в радостна надежда. Оня го забеляза и се ухили цинично.

— Нямай грижа, съкровище! — рече. — Никой няма да смути сладката ни среща, гарантирам ти го.

Той измъкна един двуцевен пищов от джоба и запъна двете петлета. Крайно време беше, защото Лилга тъкмо се появи между дърветата, зад и до нея циганите, редом с тях Каравей и Катомбо. Те не знаеха дали имат истинския враг пред себе си, но Лилга пристъпи напред и дигна тоягата.

— Стой! — повели на кочияша със силен глас.

Онзи шибна конете. Те дръпнаха с всички сили. В същия миг от отворената вратичка изтрещяха два изстрела. Лилга и един от циганите рухнаха на земята, а каретата се стрелна с такава бързина, че бе невъзможно да бъде застигната.

Но за това и никой изобщо не помисли, понеже всички се бяха надвесили над Лилга, която куршумът беше пронизал в гърдите. Циганинът бе ранен само в крака. Каравей и Катомбо коленичиха да прегледат ранената. Тя държеше очите си затворени и не се помръдваше. Създаваше впечатление, сякаш вече е мъртва.

— Лилга! — извика брат й. — Говори! Жива ли си още? Тя задържа очите си затворени, но отговори:

— Той беше.

Гласът звучеше тихо като пред угасване.

— Кой? Графът? Ти позна ли го?

— Да.

— Той ще се кае за това!

Тогава тя опря ръка на земята и опита да се изправи. Не й се удаде. Падна отново възнак, ала от полузатворените очи се стрелна лъч на бясна жажда за отмъщение.

— Да, Каравей, кръв за кръв! Той уби последната княгиня на боанжарите, нека дважди и трижди пъти умре. Той се изплъзна, но ти ще го намериш.

— Да, Лилга, аз ще го намеря, заклевам ти се.

Тя отвори очи и ги остави дълго, без дума да промълви, да почиват върху двете лица, които се бяха надвесили над нея. После прошепна:

— Каравей е при мен… и също Катомбо… двамата, които най-много съм обичала… о, как е леко умирането… аз си отивам… като една звезда… като едно цвете… Бование вика… сбогом!

— Лилга, ти не бива да умираш, ти трябва да живееш!

— Аз тръгвам! Погребете ме в гората… под скалите и червените ели. Аз изчезвам и се загубвам като нашия народ… без родина… в шумола на вятъра… сбогом… сбогом…

Крайниците й се изпънаха. Още веднъж отвори напълно очи, за да попие със замиращ поглед тъмната зеленина на елхите, после ги затвори завинаги. Брат й се хвърли върху нея. Тялото му тръпнеше под разтърсващата го болка, ала от устните не се отронваше и една-едничка дума. Другите стояха смълчани около него.

Но ето че прозвучаха бързи стъпки. По шосето се зададоха двама мъже с разгорещени лица.

— Голвиц! — извика Катомбо изненадано. — Голвиц и Санфорд!

Каравей се надигна. По лицето му се четеше желязна решителност.

— Хола! — провикна се Санфорд. — Къде се срещаме!

— Погледнете насам! Тук лежи Лилга! — изрече сериозно Катомбо.

Двамата приближиха.

— Убийство! Коя е тя?

— Сестрата на нашия приятел Каравей. Графът я застреля.

— Чумата да го тръшне! Той оттук ли мина? Значи не сме се заблудили?

— Той беше.

— Кога?

— Преди няколко минути.

— Хиляди дяволи! Били сме плътно по петите му.

— Къде са конете ви?

— Единият окуця. Оставихме ги в едно село, тъй като повече ни пречеха, отколкото помагаха. Ние следвахме дирята на графа и често се налагаше да минаваме напряко през гората, за да сечем завоите, които пътят правеше. Пеш това става по-добре. Колко е далеч оттук границата?

— Четвърт час — отговори Тирбан.

— Тогава оня ни се е измъкнал!

— Действително! — взе думата сега Каравей. — Но само за кратко време. Той пак ще ни падне.

— Да, ще го спипаме ние. Но вие сега навярно няма да искате да тръгнете с нас?

— Не. Трябва да остана при сестра си.

— То се подразбира от само себе си. Искате да я погребете?

— Да. Тук в гората. Това беше нейното последна желание.

— Тогава останете тук и ни последвайте, когато бъдете готов и ние се нуждаем от вас. А вие какво смятате да правите, хер графе?

— Аз тръгвам с вас. Като един Хоенег се чувствам задължен да помогна в изкуплението на деянията, които друг Хоенег в заслепението си е извършил.

— Благодаря ви, хер графе. Този възглед ви прави чест. Но ние не бива дълго да се застояваме тук, ако не искаме да изгубим Лудия граф от очи. Готов ли сте да ни придружите веднага?

— Готов съм. Позволете само да си взема сбогом с Каравей и мъртвата, която навремето играеше голяма роля в живота ми!…

След кратко време тримата мъже продължиха бързо по шосето. Циганите останаха.

— Къде ще отнесем трупа? — попита Каравей.

— При моята колиба — отвърна горският пазач. — Там от дълго време е приготвила тя своя ковчег.

— В такъв случай навярно е дали и някакви разпореждания относно смъртта и погребението й?

— Тя искаше да бъде погребана в клисурата, през която днес ни преведе.

— Аз ще й издигна паметник от скални късове и ще посадя тъмни ели върху него. Но костите на нейния убиец няма да намерят място, където някой да може да ги потърси. Бование е богинята от отмъщението; тя ще ми помогне.

Мъжете изготвиха една носилка и сложиха трупа върху нея. Безмълвно се развиши процесията към горската колиба, пред чиято врата Лилга днес още бе казала: „Аз ще си отида, както слънцето, както звездите, както дните и както часовете!…“