Карл Май
Островът на скъпоценностите (11)

5. СЪКРОВИЩЕТО НА МАХАРАДЖАТА

Едно ведро, безоблачно небе се бе ширнало над океана и ниския бряг, на който бяха насядали пред една колиба от дървесни стебла неколцина мъже. Съдейки по облеклото им, те принадлежаха към моряшката професия. Бяха напалили огън, на който приготвяха обяда си. Вън пред прибоя, запокитващ своите разпенени вълни към рифовата ивица, която обхващаше брега, лежеше на котва докаралият ги тук съд — един бриг, чийто корпус с остър кил издаваше добрия ветроход. Дългата лодка, която бяха използвали мъжете, лежеше наполовина на брега, наполовина във водата. В противовес на беснеещия пред скалите пробой тя беше тук неподвижна, сякаш никога не е била раздвижвана от буря до самото дъно.

В разговора на хората бе възникнала пауза. Темата му, изглежда, беше дървената колиба, понеже очите им бяха отправени към простата постройка с израз на боязън, примесен с любопитство — тя създаваше впечатление, като че съвсем доскоро е била обитавана.

— Damn! — прекъсна накрая мълчанието един, чиято куртка издаваше кормчията. — Нека бъда на място катраносан и овалян в пера, ако това не най-забележителната история, която ми се е случвала. Вие какво ще речете, кептън?

Заговореният, в когото янкито се познаваше от сто крачки, отвърна:

— Well, на мен работата също ми се струва странна, но аз не се бъркам в нея. Мастърът плаща добре, а всичко останало не ни интересува.

— Правилно, кептън! Но синът на моята майка все пак на драго сърце би узнал какво означава всичко това. Аз не мога да си представя, че тоя мистър Мерикур е наел нашия бриг само да се поразходи из тия проклети води, в които човек се чувства като някоя херинга, дето се е объркала и вече не може да намери дружките си.

— Да се поразходи? Това хич през ум не му минава. Та нали той ви обясни също така ясно като на мен, че е ботаник, който е живял известно време на този остров със слугата си, малаеца, и сега се връщал, за да отнесе на сигурно място своята сбирка.

— И вие го вярвате, кептън? — рече усъмнено кормчията. — Но тогава не би имал причина да действа толкова потайно. Кой разумен човек, па бил той и ботаник, както казвате, ще намести вещите си, за които нито даже някой мизерен кораб би се поинтересувал, толкова далеч от своето жилище! Не, зад тая работа се крие нещо друго.

— Е, какво?.

— Е, да, това и аз, наистина, не знам. Във всеки случай не вярвам нито дума на ботаника и слугата му. Знаете ли, кептън, какво намерихме в колибата?

— Не ме карайте тепърва да правя дълги гадания, а вадете веднага на показ мъдростта си! Нали знаете, че имах да върша други неща, а не да се интересувам от вътрешността на някаква си жалка колиба.

— Ние измъкнахме от един сандък разни дрехи, които могат да принадлежат само на жена.

— Я виж ти!

— Да, и то дрехи от най-фина индийска коприна, каквито съм виждал понякога по пазарите на Бомбай или Калкута. И едната от двете миниатюрни каюти, прилепени към задната стена на къщата, може да принадлежи само на дама — толкова изискано и кокетно е подредена. Нещата изглеждат досущ така, сякаш обитателката току-що е излязла, за да навести някоя съседка.

— Goddam^[1], това наистина е забележително! Трябва да взема и аз да го видя.

Янкито стана и пристъпи в колибата. След известно време излезе и седна на раншното си място.

— Имате право, маат, мастърът ни е излъгал с бабините си деветини, дето бил тук със слугата си. Цялата подредба е разчетена само за двама души — един господин и една дама. От трети, някакъв слуга, и следа не се забелязва.

— Тогава и „естественикът“ ще е една лъжа. Защо той всъщност поиска да ни отклони от идването на сушата, когато се измъкна със слугата, за да се прибере „сбирката“?

— Вярно, маат, това и на мен ми направи впечатление. Сигурно се е страхувал, че ще намерим тук нещо, с което да се доберем до следата на неговата тайна. Е, скоро ще излезе наяве за какво се касае. В крайна сметка цялата работа хич не ни засяга, доколкото е почтена спрямо нас. Досега ние можем да бъдем доволни от него. Или не?

— Определено, кептън — ухили се кормчията. — В това отношение нямам какво да предявя спрямо мистър Мерикур. Авансът, който ни даде преди започване на пътуването, беше двойно по-голям от иначе обичайния и ако плаването завърши добре, ни е обещал десетократното на последната получена от нас заплата. Той не се цигани, това мога да кажа.

Същевременно щракна пръсти и направи физиономия, сякаш вече чуваше златните монети да подрънкват в джоба му.

— Но другият, малаецът — продължи, — толкова по-малко ми харесва. Той се сили, наистина, да прави любезна мутра, ама мяза по-скоро на някоя акула, която се старае да остане незабелязана, когато се кани да излапа някой човек. Той има изразена физиономия на обесник и аз не бих желал да го срещна сам, с което естествено не искам да кажа, че ме е бъз от него. Но всеки път, колчем го видя, имам усещането, че в следния миг ще получа между ребрата си няколко цола студено желязо.

— Не се грижете за малаеца! Ние си имаме работа с неговия господар, а той досега винаги се е държал като джентълмен. До момента аз съм напълно доволен от него. Дори нямам нищо против да останем няколко дни на този остров. Казвам ви, маат, когато човек повече от месец не е имал под нозете си нищо освен талпите на някой кораб, то му се отразява благотворно, ако сложи някой път за разнообразие крак на твърда земя… Heavens, какво е това?

Той нададе този ужасен вик, защото в същия миг се случи нещо, с което бе наказана лъжата в неговите последни думи. Чу се именно един тон, напомнящ съвсем стържещия звук на трион, попаднал в чепа на дърво, и същевременно мъжете изпитаха чувството, като че земята се отдръпна под краката им. Това продължи само секунда, но тази секунда беше достатъчна да наруши мирната картина. Достопочтените морски труженици се търкаляха по земята в объркано кълбо от размахани ръце и крака. Капитанът също не правеше изключение. Трусът го бе хвърлил по гръб и с високо вирнатите си крака той предлагаше гледка, която по друго време би въздействала много развеселяващо.

Капитанът вероятно сам доби усещането, че заема една вдъхваща малко почит поза, защото беше първият, който си възстанови равновесието и се изправи. Но лицето му беше тебеширенобяло, а коленете забележимо трепереха. Когато после и останалата корабна команда събра крайници, първо беше за известно време тихо между хората, които взаимно се зяпаха в пребледнелите физиономии. А те определено бяха все сърцати мъже, гледали вече не веднъж и дваж смъртта в очите. Само че целият ход на събитието беше свързан с нещо толкова призрачно, че и на най-безстрашния можеха да го полазят тръпки.

Но когато всичко остана спокойно и земетресението не се повтори, магията, от която мъжете сякаш бяха сковани, се разчупи; те отново добиха своята подвижност и се впуснаха в разни възгласи на удивление.

— Хиляди гръмотевици! — изруга кормчията. — Какво беше това? Почувствах се като някой, седнал върху капака на люк, който из един път се е отворил надолу и той се е прекапичнал презглава. Ако това не беше земетресение, нека не съм вече маат. Вие какво мислите, кептън?

— Изцяло съм на вашето мнение, кормчия! Такова дяволско чувство никога не съм изпитвал. Бях предпочел да имам под себе си най-разбичкания съд, на който ще съм сигурен, докато има някоя дъска, колкото и тънка да е тя.

— Мислите ли, че ще последва втори трус?

— Кой може да знае? Тук би трябвало самите духове на земята да помолите за информация… Egad! Сега ми просветна! Маат, не си ли спомняте какво ни казаха, когато акостирахме в Кейптаун?

— Тогава ни бяха казани разни неща. Не мога да се сетя какво имате предвид.

— Хората говореха за земетресенията и вулканичните изригвания, които тази година особено често ставали в Ява. Цели селища били засипани и изчезнали от земетръса.

— А, да, да! Сега догаждам накъде биете. Искате да кажете, че сегашният трус е свързан може би с тамошните изригвания?

— Не само може би, а вероятно, да, дори сигурно! Ние лежим понастоящем на същата ширина с Ява.

— Но разстоянието, кептън, разстоянието!

— То нищо не значи. Ние не можем да знаем колко надалеч продължава под океана редицата вулкани, каквито на Ява има значителен брой. Маат, в този момент ние може би седим върху кратера на някоя огнедишаща планина, която в следния миг може да се отвори и да ни погълне.

— Zounds, ако го мислите така, то смятам, не трябва нито миг да пребиваваме тук по-дълго, отколкото е необходимо.

— Аз хич нямам и друго намерение. Дявол да отнесе всички огнебълващи планини! За мен и най-бесният шквал е по за предпочитане от едно такова коварно земетресение. Той поне си показва истинския лик и човек знае как да се държи срещу него. Стягайте багажа, бойс^[2]! Ние нямаме какво повече да търсим на тоя дяволски остров и се връщаме на нашия кораб.

За един непричастен зрител би изглеждало забавно с каква готовност изпълниха моряците нареждането на капитана. Истинският моряк се чувства най-добре именно на своя кораб. Когато той постави макар временно, особено след дълго плаване, не неохотно крак на сушата и е после един от най-буйните, за да си компенсира насладите, които са му липсвали в морето, то това все пак скоро му омръзва. Не след дълго постъпва на служба за ново пътуване и се радва на часа, когато е отново на палубата на някой кораб и острият бриз му вее покрай носа. Тогава си е пак истинският мъж, гледащ отвисоко на „сухоземните плъхове“, и непохватността, която проявява на сушата, се губи на мига.

Докато моряците спускаха във водата дългата лодка за отплаване, погледът на капитана случайно падна навън към морето. В следващия миг той викна кормчията.

— Маат, я погледнете нещото там на запад! Какво ще кажете за него?

Кормчията последва разпореждането и се загледа в указаната посока. Там имаше на иначе безметежното небе едно малко светло облаче с привидната големина на орех. То изглеждаше съвсем безобидно, ала кормчията достатъчно често бе узнавал, че едно такова нищожно образувание е в състояние за късо време да забули с мрак цялото небе. Той пое въздух с подозрение и направи една много угрижена физиономия.

— Well, кептън, имате право. Там отзад се мъти нещо, което ще ни отвори много работа. До един час ще си имаме истинска буря, смятам аз.

— Буря? Ха! Де да беше само това! Но аз се опасявам, че толкова леко няма да се отървем. Аз познавам този сорт облачета по-добре от вас и бих вързал всякакъв бас, че след късо време ще бъдем насадени посред най-хубавия тайфун.

— Heavens, тайфун ли очаквате? Не се ли лъжете?

— Бих искал да се лъжа! Но аз не пътувам за първи път из тези води и затова знам какво казвам. Бойс — ревна той към моряците долу на брега — действайте по-бързо, че да се пръждосваме! Задава се тайфун. До четвърт час трябва да сме на борда на нашия бриг.

Последствието от тези думи беше, че нещата, взети за кратък излет на сушата, бяха за пет минути наместени в лодката. Но кормчията все още се колебаеше да сложи крак на планшира.

— А нашият мастър и слугата му? — попита той. — Какво ще стане с тях?

— За тях двамата сега не можем да берем грижа. Или искате да претърсите по-напред целия остров? Дори да приемем най-невероятния случай, че ги намерите, то дотогава ще е минало толкова време, че бригът барем двайсет пъти ще се е разбил в проклетите рифове. Не, за днес ще трябва да ги предоставим на съдбата им.

— Но мастърът малко ще ни благодари, ако го зарежем.

Капитанът сви рамене.

— Мога ли да постъпя другояче? Той е мастърът, наистина, но воденето на кораба е моя работа, и аз нося отговорността за съда и сигурността на екипажа. Е, да, ако този остров имаше пристанище! Тогава бихме могли да дочакаме задаващото се с цялото му спокойствие. Но така за нашия бриг има само едно спасение и то е да потърсим откритото море.

— Ами ако те вече се връщат?

— Е, тогава ще ги срещнем и ще можем да ги вземе — при положение, че бурята ни даде време. Тяхната лодка, както наблюдавах през тръбата, пое в посока към южния бряг. Тогава ще е и нашият курс, защото ние трябва да се стремим да докараме острова между нас и оркана. Та не бъбрете значи дълго, маат, ами се качвайте! Тайфунът няма да ви моли много-много за разрешение като да ви се представи. Веднага щом ураганът отмине, ще е дошло времето да погледнем за ония двамата.

Кормчията се подчини и се качи, а след него последен и капитанът. После лодката се отблъсна от сушата и полетя, карана от здравите моряшки ръце, през спокойната вътрешна вода към рифовия пръстен, в който прибоят блъскаше вълните си. Няколко мощни веслени удара я изведоха от неговия опасен обсег и след десет минути тя пристана до страната на брига. Мъжете се качиха на борда и лодката беше прибрана.

Не бе прекалено рано. Колкото и да бяха бързали хората, бурята беше по-бърза от тях. От малкото облаче се беше развила една облачна стена, която заемаше вече третината небе. Вече скачаха пилците на Майка Карей, както нарича морякът онези къси вълни предхождащи бурята. Котвата беше издигната с винча, платната бяха здраво приковани и на брига бе оставено само онова ветрило, от което се нуждаеше, за да може да се подчинява на кормилото. После плавателният съд се раздвижи, отдалечавайки се от опасната близост на острова…

* * *

Няколко часа преди да се разиграе при западния бряг на острова току-що разказаното, от изток приближаваше една яхта, която притежаваше необичайни за този вид съдове ветроходни съоръжения. Бяха й сложили такелажа на шхуна — навярно за да повишат нейната бързоходност.

Под палубната тента седяха двама мъже и внимателно наблюдаваха кръгозора през тръбата. Тя, понеже беше само една, непрекъснато странстваше между тях. Единият притежаваше истински херкулесов ръст и беше облечен с тоалета, с който ходи обикновено траперът и прерийният скитник. Другият — със значително по-малка фигура — носеше европейски одежди.

Моряците, забързано заети по палубата, всички без изключение принадлежаха към снабдените с плитки „Синове на средата“, но в своето моряшко облекло правеха съвсем не толкова лошо впечатление. Също си разбираха, види се, професията, защото изпълняваха всички заповеди на капитана със сръчност, която навяваше заключение за отлична практика и привеждаше доказателство, че в избора им е била проявена голяма грижливост.

Тъкмо сега минаваше край двамата капитанът — една висока, плещеста фигура, по нищо неотстъпваща на тази на трапера под тентата. Облеченият по европейски свали тръбата, която бе отправил към една точка на запад, и попита:

— Е, капитане, какво ще речете? Точката, към която сме се насочили, нашият остров ли е, или не?

— Аз не изпитвам никакво съмнение, хер фон Голвиц, че това е той. Изчислението на вашия брат отговаря, що се отнася до дължината, до косъм. По отношение ширината той, наистина, се е заблудил с няколко ъглови минути, но това е без значение, понеже в окръжност от много мили е налице само тази една точка, така че заблудата е изключена. Почакайте само още един час, докато стигнем достатъчно близо и можем да различим формата на острова! Брат ви я е описал така точно, че от пръв поглед ще знаем къде сме.

— А какво ще кажете за времето? Ще се запази ли? Ще е дяволски неприятно, ако то сега, толкова близо до целта, вземе, че сложи една черта на сметките ни.

Капитан Шуберт вдигна нос във въздуха, сякаш очакваше оттам отговор на този въпрос, и отвърна:

— Мастър, с тези думи вие взехте в ръката си едно въже, което от дълго време ми създава грижи.

— Грижи? Как тъй? Ние все пак правим едно доста добро плаване, макар при този силен северняк да можем да плаваме само с половин вятър.

— Много правилно! Ние може и добре да напредваме, но за мен щеше да е по за предпочитане, ако тоя вечен северен станеше малко по-неблагоприятен. От осем дни северен и все северен — това отдавна вече ми се струва подозрително тук, където ветровете толкова често се променят.

— В такъв случай може би щеше да е по-добре да бяхме акостирали в някое от пристанищата на Ява и да изчакаме няколко дни.

— Та нашите китайци до един да завържат? Човек не бива да бъде въвеждан в изкушение, а един такъв дръпнатоок чайна-ман толкоз по-малко. Вярно, аз съм крайно доволен от тях, но си познавам хората. Толкова близо до родината те не бяха пропуснали възможността да офейкат. И откъде ще вземем после тъй бързо моряци? Не, мастър, за нас така си е най-добре, та дори и да получим на борда няколко връхлитащи вълни. Една буря по тези ширини не ми е баш по вкуса, наистина, но мисля, че яхтата ни ще устои на изпитанието.

След тези думи капитанът се отдалечи и Фред поднесе отново тръбата към окото, за да дари с вниманието си точката, която сега обсебваше всички негови мисли, и към която бавно, но непрестанно приближаваха. Внезапно улови спътника си за ръката.

— Бич!

— Да, Фред?

— Дали не пристигаме прекалено късно и съкровището не е вече отмъкнато?

— Кой ще ти го е отмъкнал?

— Натер.

— Pshaw! Това аз не го вярвам. Като преценя времето, изминало от намирането на дневника и бягството на Натер, то считам една такава възможност кажи-речи за изключена. Той би трябвало да е имал в края на краищата едно небивало щастие. Само ако след бягството си случайно е пипнал най-благоприятната връзка и сетне веднага след пристигането си в Зюдерланд е постигнал своята цел, узнавайки числото, то би могъл да е вече тук. Кажи ти самият дали едно такова допускане е вероятно!

— Имаш право. Бил, и аз вече повече от дузина пъти си казвах същото. Но не мога да си помогна да освободя мислите си от Натер.

— Това е следствие възбудата ти.

— Аз не съм възбуден, Бил!

— На мен тия ти не ги разправяй — ухили се Санфорд. — Бих искал да познавам човека, който в твоето положение няма да изпадне в малко вълнение. Помисли, ти встъпваш в едно наследство от много милиони; на толкова трябва да възлиза то според описанието на брат ти. На кого няма да затече кръвта по-бързо от обикновено по артериите!

— Нейсе, може да имаш право, че съм възбуден. Но аз така и не мога да не мисля за тоя Натер. Как, мислиш, трябва да постъпя, ако той наистина е бил тук вече преди мен и е опразнил скривалището?

— Bounce! И още питаш? Курдисваме се по дирята му и му отнемаме грабежа.

— И как претендираш да отгатнеш накъде се е насочил?

— Нека това си е моя работа! Ако приемем, че е бил вече тук, то при всички случаи ще се е възползвал от някой кораб да дойде насам и въпросът опира само до това, да издирим този съд. То не е невъзможна, защото той няма да е отплавал по въздуха, все ще трябва да е акостирал в някое пристанище. Имаме ли първо кораба, то ще получим и нашия човек. На двама толкова опитни скитници като нас той не може да се изплъзне.

— Ти не бива да разчиташ на мен, Бил.

— Защо не? — попита Санфорд учуден.

— Забрави ли историята с брат ми Теодор и какво узнахме в Сан Франциско? Търсенето на моя брат толкова дълго беше без резултата, че сега не мога да последвам новата диря и да изоставя старата. Дори и ако се касае за едно съкровище от много милиони! Моят брат идва на първо място… доколкото е изобщо още жив!

— Egad, тук си прав, ти трябва да тръгнеш след брат си. Но затова пък аз толкоз по-трайно ще се наместя на дирята на Натер.

— Наистина ли искаш да сториш това за мен, Бил? — попита Голвиц зарадван.

— Не питай така тъпо! Аз и бездруго съм се захласнал по теб и сега, когато най-много се нуждаеш от мен, няма да взема да те зарежа я. Можеш да си го помислиш все пак! Но да не говорим още отсега за това, че бихме могли да бъдем принудени да се разделим. Чак толкова далеч още не сме отишли. Кажи по-добре накъде ще се отправим, когато уредим тук нашата далавера!

— Самопонятно към Кота Раджа!

— Към Кота Раджа? А, да, искаш да посетиш гроба на брат си Хуго?

— Не само това, аз искам да изровя трупа му и да го взема със себе си вкъщи. Неговите кости не бива да почиват на чужда земя, а в родината, към която е бил отправен копнежът на неговото сърце.

— Well, ти си един добър човек, Фред! И твоята фамилия може да се гордее с теб! Почти ми се иска аз да бях на мястото на мъртвия ти брат! Бих дал всичките си нъгитс, да имах някой, който да е така привързан към мен, както ти към твоите близки. Ама за мен, стария тюлен, никой няма нявга да пролее една сълза.

— Бил, сега ти си този, който дрънка глупости. Кой всъщност ти пречи да се оттеглиш на спокойствие? Бил, ако искаш да ми доставиш радост, една истинска голяма радост, то ме придружи до родината ми и си построй вигвама до моя! Любов няма да ти липсва не само от моя страна, но и от близките ми.

Санфорд не отговори, а се загледа нерадостно пред себе си. В живота на почти всеки скитник из Запада има някое болно място, което той не може да превъзмогне, и което е същинската причина на неговото неспокойно скиталчество. Така може би и животът на Санфорд си имаше своята „история“.

Разговорът замлъкна и двамата отново насочиха вниманието си към острова, чиито очертания от минута на минута ставаха все по-различими. След още пет минути Фред свали далекогледа с дълбоко отдъхване.

— Слава на Небето! Това наистина е островът на моя брат. Виждам ясно дълбокото, отвесно врязване в брега, за което разказва дневникът. И също от кораловия пръстен, обграждащ врязването, вече се забелязва признак. Бил, ние сме при целта!

— Well, това ме радва. Всъщност би могъл да ми позволиш и аз да надникна пак през тръбата; смятам, че отдавна вече ми беше ред.

Той взе безцеремонно далекогледа от ръката на приятеля си и погледна през него.

— Well, вярно! — кимна отмерено. — Така, точно така си представях тази страна на острова. Фред, желая ти щастие.

Голвиц не отговори. Беше го овладяло голямо вълнение, което напразно се стараеше да прикрие. В този миг към двамата пристъпи капитан Шуберт.

— Е, хер барон — попита ухилено, — по верния курс ли сме плавали? Но хич не ми е необходимо тепърва да питам, защото по физиономията ви се чете, че сте доволен. Бих искал да можех да кажа същото за себе си.

— Защо? Вие да не би да не сте доволен? Какво собствено ни пречи да осъществим сега плана, който отдавна сме изготвили? Приближаваме, колкото е възможно до острова, лягаме в дрейф, спускаме лодката и пренасяме съкровището с два или три курса на борда. После издигаме всички платна и казваме сбогом на острова.

— Стоп! — захили се капитанът. — Толкова бързо баш няма да ви стане номерът. За една буря, която ще захвърли всичките ни красиви планове на купището, май и насън не ви иде на ума.

— Буря? Наистина ли мислите, че днес може да има и буря?

— Да, точно така мисля. Та я само помиришете въздуха! Нищо ли не усещате?

Фред всячески се постара да долови някоя друга освен обичайната миризма на море и после отговори:

— Не усещам нищо.

— А вие, мистър Санфорд?

Бил изду ноздри и пое въздух като някой дакел, изгубил следата на своя господар, сетне рече, поклащайки глава:

— Че на какво всъщност трябва да ухае въздухът? Да не би чак пък на рози или теменужки? Аз не подушвам нищо такова, а само вода, много вода.

— Е, вие не сте моряк. Но аз ви казвам, до няколко часа ние ще имаме ураган, какъвто го описват по книгите. Нека побързаме, че да си свършим дотогава работата на сушата. Няма да лежи в мен вината, ако тоягата заплава обратно.

След четвърт час яхтата беше приближила толкова до рифовия пръстен, че на палубата ясно можеше да се долови бушуването на прибоя. Капитанът нареди сега да се легне в дрейф, защото не биваше да се осмеляват да приближат повече, ако не искаха да подхвърлят яхтата на опасност да се разбие на някой риф, скрит под водната повърхност. Но едно по-голямо приближаване не беше и нужно, понеже оттам, където корабът точно се намираше, можеше добре да се разгледа стръмно пропадащия в морето бряг, който ги касаеше. С далекогледа можеше даже да се различи една дупка в отвесно спускащата се скална стена — очевидно излазът на галерията, по която човек трябваше да плава, за да стигне до скривалището. Разстоянието до това място не можеше да възлиза на повече от две морски мили.

— Heavens! — възкликна капитанът удивено, докато обследваше с тръбата полукръга, който скалите затваряха около брега. — Такова рифово образование никога не бях виждал. Та тоя пръстен е почти като с пергел отмерен. Буря да отнесе Марса и Брама! И през тая верига се минавало? Хер фон Голвиц, ако вашият брат не уверяваше така категорично, то никоя сила на света не би ме накарала да опитам да мина през тоя пръстен, който Дяволът в собствената си персона трябва да е натъкмил. И тъй, петнайсетата скала била, казвате, отчитано от север. Я нека видим!

Балдуин Шуберт насочи тръбата към мястото, където скалният пръстен се натъкваше на брега, и започна да брои отделните остро възправящи се един до друг върхове. Стигнал до петнадесетия, той спря и заоглежда мястото с най-голямо внимание. После смъкна далекогледа.

— Хм-м! Не вярвам да съм сгрешил в броенето, но въпросното място по нищо не се различава от другите освен най-много по това, че прибоят там е още по-раздвижен отколкото някъде другаде. Я погледнете през тръбата, барон Голвиц, и ми кажете мнението си!

Фред откликна на подканата и след известно време рече:

— Правилно, капитане, това е рифът, след който прибоят е най-силен.

— И вие сте убеден, че не се заблуждавате — точно петнайсетия, а не някой друг е имал брат ви предвид?

— Не, капитане, една заблуда тук е изключена.

— Е, добре, нека опитаме работата, та дори с риск да се нагълтаме със солена вода. Бойс, пригответе лодката!

След тази заповед към екипажа той отиде при щирборда и поговори минута-две с Каравей, настоящия кормчия. После се върна при двамата, чакащи при релинга, където бе спусната лодката. Бордовата стълбичка бе спусната и капитанът слезе в лодката, последван от Голвиц и Санфорд. Тъй като не биваше да се доверяват никому, не бе взет нито един моряк. Шуберт седна при кормилото, а другите двама взеха веслата в ръце. В следващия миг лодката се отблъсна от яхтата и пое своя път към скалистия пръстен, докато моряците стояха горе до релинга и наблюдаваха учудено техните действия, за които не им бе дадено никакво обяснение.

По време на късото плаване до скалите не бе изговорена нито дума — воденето на съда ангажираше цялото внимание на мъжете. Но когато след десет минути бяха стигнали точно срещу критичното място, капитанът извика:

— Сега внимавайте, мешърс, и дръжте здраво веслата, за да не ви бъдат избити от ръцете! В следващия миг ще сме отвъд или ще сме се нагълтали с вода.

Последваха няколко секунди на задъхана напрегнатост, която изтласка червенина по страните на мъжете в лодката. Няколко могъщи веслени удара ги отведоха в прибоя; неговият врящ вал ги издигна рязко, задържа ги здраво в продължение на миг, при което изглеждаше, че лодката виси свободно във въздуха, и ги запокити после надолу в спокойните води на лагуната. Преминаването бе благополучно осъществено.

— Буря да отнесе Марса и Брама! — обади се капитанът, придавайки такова направление на кормилото, че килът взе посока към отверстието на галерията. — Не се удаде лошо. Нека се надяваме, че преждата и по-нататък ще се размотава така бързо и добре.

Другите не отговориха, но техните светещи от радост и задоволство очи говореха повече от думи.

По-нататъшното пътуване през неподвижната, почти гладка вътрешна вода протече без ни най-малки мъчнотии, а след няколко минути ги обгърна полумрак — бяха навлезли в галерията. За щастие тя беше толкова широка, че бе възможна употребата на веслата. Когато нахлуващата отвън дневна светлина не бе в състояние вече да прониква през лежащия пред тях мрак, капитанът нареди да спрат и беше запалена една факла, която закрепиха отпред на носа на лодката. После продължиха бавно и предпазливо.

Тишината тук долу и гъстата тъмнина, която лежеше с чернотата на катран пред тях, не пропуснаха своето въздействие; всеки се въздържаше от каквито и да било забележки и не можеше да се долови нищо освен тихото плискане, причинявано от потапянето на греблата.

Затова толкова по-зловещо се почувстваха, когато — бяха навлезли може би триста метра в права посока — доловиха едно остро хрущене в стените от двете страни. Гребците изтеглиха изплашено веслата и се ослушаха. И ето… още веднъж същото хрущене, само че още къде по-силно и зловещо отпреди. Същевременно неспокойната факелна светлина създаваше една илюзия за люлеене на скалните стени. Или не беше илюзия? Трябва все пак да имаше някакво раздвижване, защото лодката се разклати няколко пъти нагоре-надолу като в леко вълнение.

В цялото развитие на нещата поради тишината и мрака, в които се случваше, имаше нещо двойно плашещо. Тримата мъже в лодката не смееха да дишат в очакване зловещото хрущене да се повтори. Чакаха една, две, три, пет минути. Но когато всичко остана тихо, те си възвърнаха самообладанието.

— Буря да отнесе Марса и Брама! — прошепна Шуберт с тих глас, сякаш един по-висок тон би могъл да причини повторен трус. — Какво беше това? Та то буквално си беше за страх!

— Дневникът, капитане! Дневникът на моя брат! — отвърна със същия тих тон Голвиц. — Нали и вие сте го чел. Не си ли спомняте, дето пише, че островът вероятно е получил сегашната си форма от някое земетресение?

— Земетресение? Суграшица да го порази! И това още липсваше! Тъкмо то най би пасвало в плана ми за седмичното меню! Ще бъда радостен, ако имам отново дека на нашата яхта под нозете си.

— Мислите, че трябва да обръщаме и някой друг път да опитаме? — рече Голвиц, който се опасяваше, че ще трябва да си тръгне с несвършена работа.

— Какво ви скимна? Така не съм го мислил. Не, ако съдбата ни е била да бъдем живи погребани, то това може да се случи и утре също така добре като днес. И тъй, да развием въжето докрай. Напред!

Лодката се раздвижи отново, този път без да е задържана от някакъв инцидент. Но тях ги очакваше още една, много по-голяма изненада. Изминатото разстояние навярно възлизаше вече на повече от километър и мястото, където според дневника каналът намираше своя край и нагоре водеха стъпала, не можеше да е вече далеч. Ето защо плаваха още по-бавно и предпазливо и капитанът, който седеше с лице по посока пътуването, опитваше да прониже с очи мрака пред себе си.

Из един път като че пред тях се спусна някаква черна стена и в следващия миг лодката се блъсна в препятствие — пътуването беше стигнало края си. При лекия сблъсък се бе разнесъл звук като от отъркване на дърво в дърво и когато Санфорд, който седеше най-отпред, се обърна, сметна, че не бива да вярва на очите си. От тъмнилката изплуваха очертанията на една лодка, която лежеше неподвижно и очевидно бе закрепена по някакъв начин към едната стена — как, това при несигурната светлина не можеше да се различи.

При неочакваното откритие от Бил неволно се бе изплъзнал един вик на изненада. В следващия миг обаче той отново се беше овладял.

— Тихо, за Бога, тихо! Не мърдайте от местата си! Ние не сме единствените хора тук.

Тези думи предизвикаха у другите двама силна възбуда.

— Да не си мръднал, Бил? Кой ще ти е тук освен нас? — попита Фред с тих, но одрезгавял от вълнение глас.

— Това не знам. Но тук лежи една йола, която, както изглежда, е празна.

— Йола? Едва ли е за вярване! Кому ще принадлежи тя?

— Много вероятно на хора, които трябва да са тук някъде пред нас.

— Това би могъл да е само Натер със съучастници, ако е привлякъл такива под доверие.

— Кой е, вероятно скоро ще се установи. На първо място е най-важен въпросът дали нашето приближаване е било забелязано.

— Имаш право. Да се ослушаме!

Късо време не можеше да се долови нищо освен възбуденото дишане на заслушаните. После Фред рече:

— Или не са ни забелязали, или са се оттеглили, за да ни връхлетят някъде неочаквано. Какво да правим?

Бил не отговори, а грабна факлата и скочи в другата лодка, из която няколко секунди свети насам-натам. Сетне повика другите с приглушен глас:

— Елате насам! Бързо! Направих нова находка. Но вържете лодката за тази тук, за да не може да отплава.

Докато капитанът изпълняваше нареждането, Фред се прехвърли при своя спътник, който го посрещна с думите:

— Погледни тук, Фред! Тук… и тук… и тук…! Какво мислиш съдържат тези кожени пакети?

Действително както задната, така и предната част на чуждата йола бяха запълнени с множество пакети, увити в кожа и грижливо стегнати с ликови върви. Техният вид изтласка кръвта в страните на Фред, защото не можеше да подлежи на съмнение, че си има работа с част от съкровището, което неканени ръце се стараеха да отмъкнат.

Тази мисъл накара Фред да излезе почти извън себе си от възбуда. Наследството на неговия брат и Раббадах, неизмеримо голямото съкровище на махараджата бе изложено на опасността да бъде задигнато от мошеници! Това бе прекалено много за него, че да може да го понесе спокойно. Без ни най-малко да съблюдава повеляваната предпазливост, той извика:

— Бил, живо, живо! Кучетата се канят да опразнят гнездото. Трябва да ги изпреварим. Бързо, бързо!

С тези с най-голяма припряност изговорени думи той изтръгна факлата от ръката на приятеля и понечи да хукне нагоре по изсечените в скалата стъпала, ала все пак навреме му беше попречено, защото Бил го улови с могъща хватка за ръката и го дръпна обратно в лодката.

— Стой, непредпазливецо! — нашепна той на възбудения. — Искаш всичко да погубиш? Та ти не знаеш даже с колцина си имаш работа. Искаш да налетиш в ръцете на тези мошеници?

Думите на приятеля накараха Фред да се опомни. Поемайки си дълбоко дъх, той прекара ръка по челото, сякаш искаше да прогони някакъв лош сън.

— Прав си, Бил! Аз съм един прибързан глупак. С припряност тук нищо не може да се постигне, съзнавам го. Ние нямаме нито даже оръжия със себе си с изключение ножовете ни.

— Да — изръмжа Бил навъсено. — Ние, големите умници, сторихме онова, което на един опитен скитник из Запада никога не би му дошло на акъла — разделихме се с оръжията си. И сега веднага си имаме белята. Направо ни е хак!

— Но какво ще правим сега? — настоя Фред. — Все пак не можем да останем вечно да киснем тук.

— Това действително не можем. Най-доброто е някой да отиде на разузнаване. И този някой ще съм аз, защото нямам вяра на оня там Фред в изискуемите се при настоящото положение спокойствие и разсъдливост.

С това решение Фред трябваше, макар и със съпротива, да се примири, факлата беше угасена от предпазливост, за да не може да издаде със сиянието си тяхното присъствие, и Санфорд пипнешком заизкачва стъпалата. Това ставаше с присъщата за уестманите изкусност, така че не можеше да се долови и най-лекият шум.

За чакащите, особено за Фред, бе немалко изпитание за търпението да стоят бездейно в мрака. Половин вечност, поне така се стори на Фред, мина в мъчително напрежение. И все пак от отдалечаването на Бил бяха минали най-много десет минути, когато доловиха гласа му от горе, където стълбището излизаше в ходник.

— Фред!

— Най-сетне, най-сетне! Как стои работата, Бил?

— О-о, направо отлично!

— Къде са негодяите?

— В криптата. Трябва бързо да действаме и да им скочим, докато са още там. Те си нямат и понятие за присъствието ни.

— Кои са?

— Не питай дълго, ами идвай! Но тихо! Нека капитанът, който няма опит в промъкването, си изуе ботушите. Всичко трябва да стане напълно безшумно.

Шуберт изпълни разпореждането на Бил и се освободи от ботушите. После Фред го улови за ръката и го поведе нагоре по стъпалата, където го очакваше Бил. Този подаде на Фред десницата си, докато с левицата влезе в досег със скалната стена. Образувайки по този начин редица, тримата побързаха с нечути стъпки напред. След късо време вече забелязаха една слаба светлина пред себе си, която бързо се засилваше. Скоро можеше да се долови и мотолевенето на гласове, а след по-нататъшните сто крачки ходникът свърши — пред тях се разкри гробната камера и им се представи една картина, при чийто вид мъжете биха спрели дори и да не го налагаше предпазливостта.

В една цепнатина на земята беше втикната факла, чиято светлина не достигаше, наистина, до мястото, където тримата мъже стояха заслушани, но все пак беше достатъчна, за да освети криво-ляво помещението. До лявата стена стоеше един грубо скован от дъски ковчег, от който обаче малко можеше да се види, понеже беше отрупан с изсъхнали и повехнали венци. На стената откъм горния край на ковчега се виждаше един вдълбан в скалата голям кръст, чиито очертания при трепкащата светлина на факлата като че призрачно се смаляваха и удължаваха. От двете страни на това хранилище на тленни останки бяха струпани до стената голям брой кожени пакети, подобни на онези сместени в лодката, чийто вид бе предизвикал безмерното удивление на Фред и спътниците му. Количеството на натрупаните тук съкровища беше може би двойно по-голямо от онова, което вече лежеше в лодката.

С едно неописуемо чувство беше отправил Фред очи към ковчега, който бе представлявал най-голямата светиня за неговия клет, самотен брат. И той трябваше буквално да се насили, за да откъсне поглед от това място и го насочи натам, където неговото внимание бе най-потребно в настоящия миг — към двамата мъже, които седяха пред ковчега с лице обърнати към него, така че чертите им ясно можеха да се видят. Те бяха извадили ножовете си и тъкмо се бяха заели с храната си, която се състоеше от голям къс солено месо и шише вино и стоеше пред тях на земята. Те си посягаха към сухоежбината по начин, даващ да се разбере, че ни най-малко не се безпокояха от мястото, на което се намираха, и при това разговаряха така свободно и безметежно, сякаш се бяха установили в гостилницата на някой голям град.

Желанието на Фред беше веднага да се втурне към двамата, ала той се пребори с възбудата и попита с тих тон стоящия зад него Шуберт:

— Е, капитане, познавате ли двамата мерзавци?

— Дали ги познавам? Такива обеснически мутри човек не забравя лесно. Това са Натер и малаецът.

— Значи все пак, значи все пак! Естествено че ще са те, макар и това, дето се намират сега тук, да граничи почти с чудо. Тези двама негодяи имат безсрамно щастие!

— Буря да отнесе Марса и Брама! Нещо ме досърбяват пестниците, като зяпам двамата. Няма ли веднага да се нахвърлим върху тях?

— Не, нека почакаме още малко! Двамата говорят помежду си. Може би ще подочуем нещо, заслужаващо да го знаем. Вие при всички случаи останете тук, каквото и да се случи и не изпускайте никого!

— Well, ще бъде изпълнено! Който ми доплава в кунките, нека първом си преброи ребрата, ако иска сетне отново да ги събере!

Тези малко, изречени с шепнещ тон изречения отнеха само няколко секунди. Сега Фред и спътниците му отново насочиха цялото си внимание към двамата престъпници.

— И ти смяташ, сахиб — каза малаецът, — че предното земетресение няма да се повтори? В името на Вишну и великата богиня Лакшми, аз вече се опасявах, че земята се кани да се отвори и да ни погребе в своята утроба.

— Ха! Ти си като някое дете, което лесно се оставя да го сплашат. Щом островът се е държал толкова дълго здраво, то навярно и през следващите дни няма да се разпадне.

— Ние кога ще плаваме следващия път насам?

— Ние? Ти утре ще си останеш на палубата. Там ти си ми по-потребен отколкото тук.

— Защо?

— Можеш да се досетиш все пак. Аз съм убеден, че види ли веднъж капитанът на нашия бриг тежките пакети, повече няма да вярва на приказката за „сбирката“. Аз го считам за честен човек, наистина, но случаят може и от най-порядъчния тип да направи най-големия мошеник. Считам за най-добре да не го въвеждаме тепърва в изкушение. Ето защо трябва да останеш на борда и да имаш грижата никой да не надзърне в съдържанието на тези пакети.

— А ти, сахиб? Мислиш ли, че ще се справиш без моя помощ?

— Защо не? След като веднъж познавам мястото за преминаване, вече не смятам задачата за толкова трудна. Най-много да се наложи да пътувам един или два пъти в повече, но това е всичко. Припомни си, че и мъртвият Голвиц неколкократно е идвал тук сам със своята лодка!

— Но ако те сполети някое нещастие?

— Това действително би могло да се случи, ала ще трябва да се помиря с тази възможност. Или считаш, че ще е по-добре да посветим капитана в нашата тайна и да взема със себе си един или няколко моряка?

— Това наистина не бива да го сториш.

— Ето на! Нещата си остават така, утре и през другите случаи аз ще плавам сам. Ако потръгне добре, за два дни ще съм готов и ние ще можем да кажем на острова „сбогом“.

— А после?

— После? После отплаваме за най-близкото пристанище, където ще се разплатя с екипажа. А ние ще изчезнем с нашата плячка.

— Накъде, сахиб?

— Натам, където най-много ни хареса!

— Ами аз? Ще ме задържиш ли при себе си?

— Как може още да питаш? Аз искам най-правдиво да ти кажа, че на твоята честност и другите там добродетели не бих заложил и едно пени. Но мен, мен ти никога няма да измамиш, това знам точно. Ето защо ще останеш при мен, докато самият не пожелаеш да се махнеш. Аз имам нужда от слуга, който да ми е верен и предан и да не се стряска, ако поискам от него нещо, дето не може да се уреди без някой добре примерен удар с нож, а за тая цел ти си подходящият мъж. Ако ми служиш вярно, при мен нищо няма да ти липсва. Боже Господи — възкликна внезапно той пламенно, — какъв живот ще бъде отсега нататък! Човече, ти знаеш ли изобщо какво означава „да живееш“? Не го знаеш, въобще не би могъл да го знаеш. В смисъла, както аз го имам предвид, ти още нито ден, нито час не си живял. Но оттук насетне и ти ще узнаеш какви наслади може да предлага животът.

Той спря за миг и погледът му остана прикован към ковчега на Раббадах. Надавайки къс, подигравателен смях, продължи:

— Какво ли би казала жената там вътре, ако видеше кому се е паднало нейното наследство? Наследството, за което бихме могли да купим цяло кралство, ако ни се доще? Аз смятам, би се преобърнала в ковчега.

— Сахиб, не се подигравай! — реагира малаецът сериозно. — Поне на това място недей, то за мен е злокобно, и на него седнах само защото ти поиска. Сега няма ли да си вървим? С яденето приключихме и засега нямаме какво повече да търсим тук.

— А-а, ти се страхуваш! — изхили се Натер. — Човече, ти си глупак! Жената там вътре нищо няма да ти стори. Тя е мъртва и си остава мъртва. И другият също е мъртъв и не може да ни попречи да встъпим във владение на неговото наследство. В името на всички дяволи, би било все пак прелестно да се знае какво ли би казал, ако застанеше тук и…

— Би казал, че ти си най-големият мошеник, който земята носи — прозвуча зад него и една ръка изтежко легна на рамото му. Беше Фред, който повече не бе могъл да се сдържа и беше пристъпил покрай Бил Санфорд зад Натер.

Онзи се обърна ужасен и се вторачи с широко разтворени очи в лицето на Фред, чиито очи просветваха надолу към него като на някой бог на отмъщението.

— Гол…Голвиц! Хуго фон Голвиц! — изпелтечи. — Но това е невъзможно! Неговият дух… това трябва да е неговият дух!

Нека читателят си припомни, че двамата братя много си приличаха. Кормчията Шуберт беше вече сметнал в Сан Франциско в първата си изненада Фред за Хуго. Вярно, неговите черти бяха много по-младежки от тези на покойника, както Натер ги съхраняваше в паметта си, но брадата, която си беше оставил в Запада да му порасне, го правеше да изглежда много по-възрастен. Към това се добавяше и оскъдното осветление на факлата, която заблуждаваше за по-голяма възраст и въобще придаваше нещо призрачно на цялата сцена, така че не бе трудно да се обясни мнението на Натер, че си има работа с духа на мъртвеца.

Още по-ужасен от Натер бе неговият спътник. Когато видя на мястото, което за него и бездруго притежаваше нещо зловещо, така внезапно да се появява лицето на този, за когото току-що бе станало дума, той нададе пронизителен крясък на безмерен страх и се вторачи отнесено, с разперени ръце в лицето на мнимия призрак. Но в следващия миг превъзмогна магията. Изстреля се като от пружина нагоре и с истински тигърски скок прелетя над намиращия се на пътя му Натер към отверстието на ходника, водещ към канала и лодката, само че наскочи право в обятията на Бил, когото поради царящия там мрак не бе съумял да забележи. Този не пропусна прекрасната възможност да приклещи малаеца с една толкова груба хватка, че оня веднага изгуби съзнание и с пъшкащо издихание се срина. После го предаде на Шуберт за пазене.

Докато това ставаше зад гърба на Фред, между него и Натер нищо не беше се променило. Като че една пълна вцепененост бе обладала някогашния „Дарител на светлина“. „Това трябва да е неговият дух!“ — беше извикал, на което Фред отговори:

— Това май наистина трябва да е неговият дух, Натер, защото ти нали самият каза, че той е мъртъв и не може да ти попречи да влезеш в притежание на неговото наследство.

— В името на всички дяволи, той знае името ми, той наистина го знае! Но откъде… откъде…

— И още можеш да питаш? Духовете все пак имат навика да знаят повече от хората, странстващи още по земята.

Тези изречени с подигравателен тон — думи накараха най-сетне Натер да дойде на себе си. Пребледнелите му страни се зачервиха и по чертите се забеляза живец. Той прекара ръка, поемайки дълбоко дъх, по челото си, за да избърше капките пот, и отправи после изпитателен поглед към фигурата пред себе си, която го оглеждаше презрително.

— Трябва да съм се побъркал, че се оставих да бъда уплашен. Онзи, когото имам предвид, е мъртъв, а духове няма!

— В смисъла, както преди малко го имаше предвид, духове действително няма. Тук си прав.

Натер вече не седеше на земята — неочакваното видение го беше изправило на крака. Сега по чертите му се изписа израз на упорство и той изфуча:

— Кой сте вие, че дръзвате така да ме стряскате и как се озовахте тук?

— Pshaw! Ти нямаш никакво право да ме питаш. По-скоро аз бих могъл да ти искам сметка как ти, тъкмо ти си дошъл насам. Но аз ще превъзмогна чувствата си и ще ти дам обяснение. Кой съм, искаш да знаеш? Аз съм но-младият брат на този, когото ти преди малко нарече по име, а съм дошъл, за да встъпя във владение на неговото наследство.

— Ха, на мен тия не ми минават!

— Как бих могъл иначе да съм тук, ако не бях този, за когото се представям? И ти самият не ме ли помисли преди малко за Хуго фон Голвиц? Твоята роля този път е изиграна, Натер!

При тези думи другият трепна, ала тутакси се окопити.

— Вие вече за втори път назовавате името ми. Откъде го знаете?

— О-о, аз знам и други твои имена: Мерикур или също… Джонсън!…

— Много възможно! — иронизира Натер. — Вие, изглежда, не знаете, че името Джонсън се носи от стотици.

— Това знам добре. Но от тези стотици аз имам предвид тъкмо правилния.

— Тъй ли? Че кого пък? Я си развържете най-сетне откровено езика!

— Само търпение, момчето ми! Твоята любознателност ще бъде достатъчно рано задоволена. Аз имам предвид именно онзи Джонсън, който преди не съвсем дълго време избягал от Андаманите.

Това подейства. Една внезапна червенина заля чертите на другия. Той преглъща, преглъща и накрая избъбри мъчително:

— Не ви разбирам. Какво искате да кажете с това?

— С това искам да кажа, че ти си оня Джонсън, който намерил прием на норландския боен кораб „Тигър“, но комуто там толкова малко се харесало, че изчезнал със своя апапин, един малаец, при което отнесъл една торбичка бисери, прибрана от комодора на съхранение.

Тези думи убедиха Натер, че Фред знае всичко, макар да не можеше да си обясни откъде. Но той не беше мъжът, който, след като се беше съвзел от първия уплах, ще се предаде така бързо. Хвърли един бърз поглед около себе си. Малаецът беше изчезнал… избягал, помисли си. От Бил и капитана нищо не се виждаше — до този момент, с изключение пленяването на малаеца, те се бяха държали изчаквателно и не бяха пристъпвали навън от ходника. Натер следователно си мислеше, че си има работа само с една персона, а с нея се надяваше да се справи.

— Господине, не зная кой ви дава правото да говорите така с мен. Аз ще ви убедя, че не съм този, за когото ме считате. Позволете само документите си…

— Стой! Ръката вън от джоба!

Натер видя, че неговият противник нямаше никакво оръжие в ръката. Това го направи самоуверен. Той нададе подигравателен кикот и пъхайки ръка в джоба, отговори:

— Не, не вън, а в джоба! Бих искал все пак да знам…

По-нататък не стигна; един мощен юмручен удар от страна на Голвиц го просна на земята.

— Ха така! Дай му да се разбере на мошеника! — прокънтя гласът на Бил от заден план. И същевременно той пристъпи в светлинния кръг, хвърлян от факлата. — Изобщо му оказа прекалено голяма чест, като приказва толкова дълго с него. С такива гадини човек не разговаря другояче освен с пестник и нож.

Капитанът също излезе от мрака, влачейки след себе си припадналия малаец.

— Какво ще подхванем с типовете? — попита. — Да ги убием, не бива, защото нямаме право, а да ги пуснем да офейкат — още по-малко, защото те сетне само неприятности ще ни създават.

— Това е и моето мнение — потвърди Фред. — Най-простото е на първо време да ги завържем, за да не могат да ни пречат. За връзване ще употребим ликовите върви на няколко пакета.

— Правилно! — рече Санфорд. — По-напред обаче нека ги претърсим за оръжия.

Това стана и в джобовете на всеки от двамата пленници бяха намерени пищов и нож. Иначе не носеха нищо, заслужаващо да се упомене. После развързаха четири кожени пакета, за да вземат ликовите върви. Когато връзките на първия бяха освободени и кожената обвивка се разтвори, сякаш светкавица пробяга през слабо осветеното помещение. Въпреки че мъжете бяха подготвени да видят нещо изумително, очакванията им бяха стократно надминати от онова, което сега очите им съгледаха. И изумлението им нарасна, когато паднаха и обвивките на другите пакети.

Имаше идоли, украсени със скъпоценни камъни, предимно статуетки на индийското триединство: Брама — Твореца, Вишну — Пазителя, и Шива — Разрушителя; имаше имитации на боготворени в Индия животни: змии от ковано злато, на мястото на очите на които бяха монтирани два шлифовани смарагда, крави, естествено в стократно намален мащаб, всяка от които сама по себе си имаше една едва ли заплатима антична стойност. Особено често сред животински фигури се повтаряше пластиката на почитаната като божество маймуна Хануман. По-нататък предмети, употребявани при богослужение: лампи, блюда, жречески жезли — всичко от искрящо злато. Между тях множество торбички със златни орехи бетел, а други пък пълни с диаманти, смарагди и рубини. Това беше блясък, който можеше да обърка ума и на най-трезвия човек, и все пак това беше само една малка част от богатството, което днес Голвиц имаше право да нарече своя собственост.

Видът на тези съкровища оказа върху Фред едно наистина опияняващо въздействие. Той си даде труда да остане спокоен, ала не му се удаде. Беше го овладяло нещо като треска, от която го пробуди гласът на капитана.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Акълът отказва да ми служи! Не, той не само ми отказа, ами изфиряса, напълно изфиряса! Голвиц, човече, приятелю, знаете ли, че бих могъл да ви видя сметката, за да встъпя в притежание на тези богатства? Ама пък какви глупости дрънкам и аз тука! Бог знае, аз ви се радвам за всичко това, че и нещо много повече! Само че трябва да се извърна, та да не виждам нищо повече от всичките тия джунджурии, инак ще превъртя, изцяло ще превъртя.

С тези думи доблестният капитан си придаде могъщ напън и се обърна. Той насъбра ликовите върви, които бяха останали да лежат на земята, и се наведе да върже припадналите пленници.

Подобно на капитана се чувстваше и Санфорд. Той също само с мъка съумя да се откъсне от опияняващото въздействие на тези скъпоценности и осъзна, че подобни богатства могат да упражняват сила и да предизвикат желание, което не би се побояло и от най-страшното престъпление.

Когато си подсигуриха пленниците, на мястото на догарящата факла бе запалена нова. Докато това ставаше, Натер дойде на себе си. Той отвори очи и понечи да скочи, ала бе възпрепятстван от въжетата. После хвърли поглед наоколо. Едва сега видя, че Голвиц не е бил сам. Разпозна също и капитана и сега из един път му стана ясно, от кого Голвиц беше научил името му и събитията на „Тигър“. Забеляза също, че неговият спътник в никой случай не беше се изплъзнал, както се бе надявал, а лежеше вързан до него на земята; видя и отворените пакети. Тази гледка го докара почти до бяс. Той се изопна във връзките и опита да се освободи от тях — напразно, усилията му имаха само резултата, че вървите се врязаха в плътта му.

— Не си давай зор, момче! — захили се капитанът, който стоеше до него. — Вървите са добри; аз самият ги натъкмих и мога да те уверя, че никога през живота си не съм връзвал по-красиви възли. И без друго съдбата ти е, когато твоят съд стигне до накреняване, някой Шуберт да присъства на тая работа. Помири се значи и си носи кръста с достойнство!

Тези подигравателни думи увеличиха яростта на вързания. С охрипавял глас той извика:

— Само не ликувайте прекалено рано! Аз съм толкова безпомощен, както си мислите. И още далеч не е решено, че тъкмо вие трябва да получите съкровището.

— Ха! Я не ставай смешен! Аз мога да си представя, че не сте доплавали насам по въздуха, и че вашият кораб лежи някъде на котва, вероятно при западния бряг на този благословен остров. Само че с това няма да ни уплашиш.

— Хората ще дойдат и ще ни освободят. А после горко на всички ви!

— Те няма да дойдат и няма да ви освободят; те хич и не знаят къде сте.

— Но ще ни потърсят.

— Нека си ви търсят! Ти, види се, не знаеш, че ние преди малко подслушахме разговора ви. Ние знаем точно каква патица сте сервирали на вашия капитан, и че той си няма никакво понятие къде се намирате.

— Дявола знаете вие! — изкряска Натер вбесен. — Оставете ме на мира и ни освободете! Ние нищо не сме ви сторили.

— Тъй, нищо ли не е това, дето искате да отмъкнете на законния собственик едно наследство от сто и кусур милиона? Но ти не се вълнувай, момчето ми! Ние теб изобщо няма да те задържаме. Веднага щом отнесем оттук нещата, които са законна собственост на този мъж, ти ще се върнеш здрав и читав в твоята родина — при… англичаните, на… Андаманите!

Натер повече не отговори. Въпреки че бесът почти го разяждаше вътрешно, той все пак беше достатъчно умен да осъзнае, че в настоящото положение беше безпомощен. Но тайно в себе си не се отказваше от съкровищата. За него беше важно да спечели време!

Капитанът се извърна от Натер към другите двама, които все още не можеха да се откъснат от бляскащите и искрящи скъпоценности и плъзгаха из ръце един предмет след друг.

— Е, мешърс — рече той малко присмехулно, — смятам, че едва ли ще искате да останете тук през нощта. Време е да помислим за връщането ни. На борда на яхтата ще имате повече време да се дивите на тези неща.

Двамата съзнаха, че капитанът има право, и Голвиц попита:

— Как си представяте прибирането на тези пакети, капитане?

Този хвърли един проучвателен поглед по множеството струпани тежести.

— Мисля, че това, което лежи тук, не е повече от два лодкови товара. Една трета част от работата тоя Натер вече е свършил. Считам за най-добре да оставим всичко тук да си лежи до сутринта и най-напред онова долу при канала на борда… Град да го удари! Ето ти вече белята!

Капитанът се бе прекъснал на словото, понеже се бе разнесъл един звук, напомнящ онзи, който възниква при отпушване гърлото на някое шише.

— Какво е това? — попита Фред изплашен. — Прозвуча, като че от недрата на земята…

— Глупости! — възрази капитанът. — Това е въртящото оръдие на нашата яхта.

— Въртящото оръдие? Как тъй?

— Преди тръгването ни аз направих с Каравей уговорката да даде два изстрела от оръдието, ако счита нашето връщане на борда за необходимо. Ето… чухте ли? Това беше вторият изстрел.

Беше прозвучал същият тон.

— Приятели, не бива да се застояваме повече тук нито миг. Там вън сигурно Дявола се е отвързал, иначе Каравей нямаше да ни вика обратно. Следвайте ме, трябва незабавно да тръгваме!

Той грабна една факла и я запали от вече горящата. Но не можа все пак да мине, без с една дума да напусне пленниците.

— Довиждане до утре, негодяи! Желая ви здравословен сън. Ако противно на очакванията ви налегне скука и копнеж по външния свят, то ви съветвам, преборете се с това грешно желание! Не можете да офейкате дори и да ви се удаде да се освободите от вървите, защото ние ще вземем лодката ви ведно със скъпоценния й товар.

След тези думи се обърна и бързо се отдалечи, последван от гръмките проклятия на Натер и малаеца, които междувременно бяха стигнали до същия извод. Санфорд и Голвиц побързаха след Шуберт.

С устремни крачки вървяха обратно по пътя, по който бяха дошли. Капитанът в ход даде на другите необходимите според него инструкции за поведение. Той искаше да вземе на влекач лодката на Натер, в която се намираше част от съкровището. Извън канала после и тримата щяха да се качат на нея, понеже вече нямаше време да прехвърлят съдържанието й в своята собствена.

От двата предупредителни изстрела бяха изминали едва пет минути, а те вече стояха при стълбите, водещи надолу към канала. Понеже пътят на йолата на Натер бе препречен от яхтената лодка, нямаше друга възможност да я изведат, освен да я вземат на буксир. Капитанът и Санфорд, като по-силни, се качиха в тяхната лодка, за да гребат, докато задачата на Фред беше да държи натоварения съд на безопасно разстояние от скалните стени.

Пътуването обратно през галерията не протичаше, бързо поради тежко натоварената йола, но все пак много по-ускорено отколкото на идване. След десет минути вече се плъзнаха през излаза на галерията в сформираната от кораловия пръстен лагуна.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Веднага си казах аз, че Дяволът трябва да се е развързал. Ще има ураган!

— Ураган? — попита Фред от своята лодка. — Аз не виждам и най-малкия признак за такъв. Та ние все още си имаме най-чудесното време, което с нищо не е променило отпреди малко.

— Наистина ли хич нищо не се е променило? Така може действително да говори само един сухоземен плъх. Не виждате ли високите вълни там вън? Те могат да произхождат само от някой силен западен, от който вие, разбира се, нищо не усещате, защото стръмните стени го възпират. И я погледнете към яхтата ни отсреща! Не забелязвате ли, че големите платна са заковани? Ще има буря, казвам ви, и то скоро, най-много след половин час. Вече я усещам с носа си.

След тези думи капитанът скочи при Фред и Санфорд последва примера му. Въжето, свързващо двата съда, беше срязано и сега празната вече яхтена лодка бе предоставена на нейната съдба. Капитанът и Санфорд, двамата исполини, налегнаха веслата, които почти се огъваха под натиска на техните мишци и йолата, управлявана от Фред, се стрелна към скалите.

Беше много рисковано начинание да се прекара през рифа лодката, която следствие тежкия фрахт имаше доста дълбоко газене. Ако се обърнеше, в следващия миг неизброимите милиони щяха да лежат на морското дъно. Ето защо тримата мъже никак не се чувстваха добре, когато наближиха мястото, през което бяха преминали едва преди час.

Рискованото дело се удаде по-гладко, отколкото можеха да се надяват — вероятно само поради настъпилото силно вълнение — признак за приближаващата буря. Веднага с преодоляването на прибоя започна и най-лошата работа — борбата с надигналите се вълни. Тук тежкият товар за щастие се оказа не неблагоприятна страна, а предимство, тъй като действаше като баласт и значително повишаваше съпротивителната сила на йолата.

Когато се бяха отдалечили достатъчно от острова и на запад се откри свободна гледка, действително се оказа, че опасенията на капитана не са били безпочвени. Цялата западна част на небето бе заета от една черна стена, чиято периферия се преместваше от минута на минута по-нашироко и се разпростираше с опасна бързина на север и юг. Двамата гребци даваха най-доброто от себе си и от лицата им се стичаше пот на едри капки. В замяна на това обаче и видимо приближаваха към яхтата, при което действително бяха подпомагани и от духащият откъм кърмата вятър. Екипажът стоеше на палубата, неспособен да облекчи с някакви мерки работата на приближаващите. Дори и да не ги грозеше опасността да налетят на скрити рифове, поради силния вятър пак не би било възможно да кръстосват и приближат лодката.

Най-сетне, след едно почти нечовешко напрежение, йолата пристана до бордовата стълбичка. Капитанът пръв се изкачи чевръсто на борда и хвърли един изучаващ поглед на палубата. Със задоволство констатира, че по време на отсъствието му командата не бе стояла безделно. По заповед на Каравей бяха свалени гелант-мачтите и рейте и всичко подвижно бе възможно най-здраво закрепено или свалено през люка долу в трюма.

— Ха така, момчета — похвали той. — Прилежно сте си свършили работата. А сега качвайте съда и внимавайте от товара нищо да не се изгуби. Не бива ни един-едничък пакет да падне във водата. Ясно?

Заповедта му беше изпълнена с удивителна бързина. Скоро лодката увисна на девита^[3] и петима мъже получиха нареждане да образуват верига, за да пренесат с помощта на Голвиц и Санфорд товара в каютата. Останалата част от командата бе потънала до гуша в работа по извършване необходимите приготовления за бурята. Всеки къс ветрило бе обран и само горе на фокмачтата остана едно щормово платно, за да подпомага доколкото е възможно кормилото, също към ръчките на щурвала бяха вързани въжета за случай, че само човешката сила бъдеше недостатъчна за овладяване подетото от вълните кормило. Накрая всеки водещ към трюма люк или отвор беше плътно затворен, за да не може водата да намери достъп.

Още докато се вземаха тези мерки, капитанът беше наредил да обърнат и яхтата се отдалечи от мястото, където беше дрейфала. И крайно време беше — цялото небе се бе обгърнало в черно покривало и вълните сега притежаваха един наситено тъмен, заплашителен цвят.

— Кораб ахой! — прозвуча внезапно вик от щурборда.

— Къде?

— Югозапад на юг.

— По какъв курс плава?

— Североизток.

— Аха! — рече капитанът на двамата приятели, които стояха в негова близост. — Това ще е съдът, стоварил тоя фамозен Натер и малаеца му на сушата. Какво друго платно иначе ще ти кръстосва точно сега в тази ширина? Мога даже да си помисля какво възнамерява: ще иска да доведе острова между себе си и оркана. Но ние не можем сега да се грижим за това, защото си имаме достатъчно работа със самите нас. От предпазливост обаче ще е по-добре да обърнем два-три румба на юг, та да не би в тъмнилката да се сблъскаме.

Шуберт даде съответната заповед и… ето че бурята беше тук. Тя наемете палубата и хората трябваше много здраво да се държат, за да не бъдат отнесени. Яхтата полетя пред нея под малкото си платно — ту високо нагоре, ту дълбоко долу в падините на вълните. Стана толкова тъмно, че човек бе в състояние да вижда едва на пет крачки далечина и бе време за двамата приятели да навестят каютата. На палубата те с нищо не можеха да бъдат полезни; щяха най-много да се подхвърлят на опасността да бъдат смити от вълните.

Следващите часове им се сториха с продължителността на седмици и месеци. За някакъв разговор изобщо не можеше да се мисли, всяка дума се задушаваше в яростта на стихията, разбиваща се в тънките стени. Корабът пращеше по всички фуги. Гръмотевиците тряскаха и тътнеха непрестанно, а светкавиците като че си бяха дали дума да изпълняват истинско свети Витово хоро около кораба.

След три или четири часа бученето малко поотслабна и капитанът слезе да нагледа двамата. Той беше мокър до кости, но същевременно много весел. На техните напрегнати въпроси как стоят нещата, даде за отговор:

— Направо отлично! Получихме няколко връхлитащи вълни, но и това беше всичко. Изглежда, бяхме засегнати само периферно от оркана, иначе работата сигурно щеше да е по-лоша. Вярно, трябваше да внимавам да не бъда отнесен прекалено далеч на юг към кокосовите острови. Там гъмжи от опасни рифове. Сега вятърът отново се обърна и духа от югозапад. Опасността отмина и аз ви съветвам, мешърс, да си легнете по ухо и да опитате дали ще можете да заспите при тая дандания!

След тези думи той си тръгна. Двамата приятели се вслушаха в съвета му и се хвърлиха на койките. Умората и напрежението през последния ден предявиха правата си и скоро те въпреки беснеенето и бушуването потънаха в дълбока дрямка.

Когато се пробудиха отново, помислиха, че са почивали едва час, но денят беше настъпил и когато отидоха на палубата, видяха над себе си едно безоблачно утринно небе и наоколо един почти успокоен океан. На дека бяха отстранени всички следи от бурята и цареше чудесен порядък. Капитанът дойде при тях и им пожела добро утро.

— Ураганът е благополучно преодолян — обясни той — и ние вече отново се намираме по верния курс към нашия остров. До един час, мисля, ще му видите лицето. Идете междувременно под тентата и накарайте да ви донесат закуска! Аз ще ви съобщя, когато му дойде времето.

Скоро двамата приятели седяха пред чаша димяща мока. Предметът на разговора беше естествено съкровището и онова, което бяха преживели вчера във вътрешността на острова. Часът, обещан от капитана, премина като в полет, а той никакъв не се мяркаше. Един по-нататъшен четвърт час изтече, ала той нито дойде, нито прати някой да им каже че островът вече се намира във видимост. Накрая те станаха и тръгнаха по палубата да потърсят капитана.

Той стоеше с тръбата в ръка до релинга и се държеше странно. Погледна през далекогледа, свали го и поклати замислено глава; погледна отново през него, свали го пак и разтърка очи, сякаш зрителната им способност беше отслабнала; погледна за трети път през него, свали го за трети път и избърса с крайчеца на куртката лещата, като да се бе замъглила. Но и това не доведе до целта, защото тропна няколко пъти нетърпеливи с крак по палубата и поклащането — на глава, търкането — на очи и почистването — на лещите започна отново. Накрая загуби търпение и се обърна, за да потърси кормчията. Тогава забеляза фон Голвиц и Санфорд, които стояха близо до него и удивено наблюдаваха поведението му.

— Суграшица да го порази! — изруга той. — Това никога не ми се е случвало.

— Кое, капитане? — попита Фред.

— Вече от един час стоя все на това петно и си изгледах очите по нашия остров, ама и една прашинка не ми се вясна пред стъклото.

— Може би по време на бурята сме били отнесени твърде далеч на юг.

— Така си помислих и аз изпървом, но пресметнах точно скоростта ни и не открих грешка.

— Или компасът се е повредил и показва погрешно.

— В това тъкмо исках да се убедя. Да отидем при кормчията!

Когато съвместно с Каравей проведоха опит над стрелката, оказа се, че компасът си е в ред. Работата ставаше все по-загадъчна и не оставаше нищо друго, освен да се определят координатите с помощна на секстанта. Капитанът нареди да донесат инструмента от каютата и измерването беше проведено, то даде 92° 14′ дължина и 9° 41′ ширина. Когато бяха отчетени тези числа, мъжете се спогледаха напълно слисани.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Акълът не ми го побира. Дължината съвпада точно и също ширината приблизително. 9° 37′ е посочил брат ви в дневника и аз още вчера забелязах, че се е заблудил с някаква си дреболия. Островът фактически лежи на 39′. А ние понастоящем се намираме на 41′, следователно само две ъглови минути по на юг. И все пак от острова не се вижда и следа, макар че би трябвало да се намира точно пред нас, в непосредствена близост. Какво ще кажете за тая работа?

Двамата приятели не казаха изобщо нищо, а се спогледаха безпомощно. Всеки се боеше да даде гласност на чудовищната мисъл, възникнала светкавично в мозъка им.

— Заемете се още веднъж с измерването! — помоли Фред с пресипнал глас. — Може би… все пак… се заблуждаваме!

Но и второто изчисление не показа друг резултат. И сега мисълта вече не можеше да се отхвърли; тя се натрапваше с една изключваща всяко съмнение сигурност.

Бил беше първият, който не можа да се сдържи повече.

— Земетресение! — изригна той. — Някое земетресение е помело острова.

— Буря да отнесе Марса и Брама! — изгълча капитанът. — Естествено е било земетресение! Отдавна вече го подозирах.

— Земетресение! — прошушна Фред, който беше станал блед като мъртвец. — О, Хуго, Хуго! Твоето предчувствие не те е излъгало.

— Ама и ние пък точно с един ден по-късно ли трябваше да дойдем! — проплака Санфорд.

— Да, един ден! — изруга капитанът. — Дяволът сякаш си е напъхал гагата в играта! Ако можехме да го предвидим, нищо нямаше да ни попречи да наемем най-бързия ветроход.

— Не ругайте, капитане, и не си отправяйте безполезни упреци! — рече Фред сериозно, който вече ре бе съвзел. — Ние сторихме всичко, което можехме да сторим. Влязохме ли макар и в едно-единствено пристанище, та да сме изгубили с това време? Не, ние плавахме без престой, ден и нощ и не можехме да пристигнем нито ден по-рано. Всичко е трябвало да стане именно така.

— Но съкровището! Многото, много милиони! — изплака Бил, който не можеше така лесно като Фред да се успокои.

— А, съкровището! — възрази Фред кажи-речи пренебрежително. — То не е било предназначено за нас. Повярвай ми, Бил, аз имам онова, което трябваше да получа, а именно една трета и фамилията Голвиц стана чрез нея толкова богата, че няколко милиона в повече или по-малко не са от значение.

— Няколко милиона! Какво ти хрумна! Кажи по-добре много, много милиони!

— Я зарежи това, Бил! В този миг мен съкровището ме интересува по-малко отколкото Раббадах.

— Раббадах? Как тъй?

— Аз исках да взема костите й с нас към Зюдерланд и да ги положа до страната на моя брат във фамилната гробница на Голвиц. Сега моето намерение е осуетено и Раббадах лежи на дъното на океана.

Фред промълви тези думи с такава печал в гласа, че Бил съвсем се покърти. С една мекота, каквато не бе привична иначе за него, той отговори:

— Фред, не си го слагай на сърце! Аз четох дневника на твоя брат и знам, че Раббадах е починала от носталгия. Кой знае дали щеше да е нейно желание тялото й да намери последен покой толкова далеч от родното място. Тя е била едно дете на слънчева Индия и е било съдено гробът й да бъде във водите на нейната родина!…

Едно по-нататъшно пребиваване в близост до изчезналия остров нямаше смисъл и яхтата насочи своя курс на север; Кота Раджа беше нейната следваща цел.

За Натер и неговия спътник повече не бе споменато. Те бяха намерили своето наказание. Във всеки случай краят им е бил бърз и безболезнен.

Наетият от Натер бриг остана безследно изчезнал. Вероятно се е разбил в бурята на брега на острова и заедно с него е станал жертва на земетресението…