Карл Май
Островът на скъпоценностите (12)

6. В ЗАМЪКА ХЕЛБИГСДОРФ

Беше ранно утро. Макар да нямаше още пет часът, във Фюрстенберг все пак се забелязваше вече оживена шетня. Последните гуляйджии се кандилкаха с бледи лица към къщи, а млекарките и зарзаватчийките от село вече се бяха заели с обслужването на своите ежедневни клиенти. Тук и там се отваряше някоя пътна врата, от която бодро пристъпваше слугинче, тук и там можеше да се види някой занаятчия, поел пътя си към работното място.

В странноприемницата на бившата вдовица и картофопродавачка Барбара Зайденмюлер също цареше голямо оживление. Поне се чуваха чифт налъми да тракат здравата по коридора, а после един застрашителен бас извика:

— Парпара!

Отговор не последва.

— Скъпа Парпара!

Остана тихо.

— Любима моя Парпара!!!

И сега нищо не се чу.

— Гръм и мълния! Парпара, гълъпице моя!!!

Комай никаква Барбара вече не съществуваше.

— Ее, мътните го взели, Парпара, стара поспаланке, ама идваш ли пък, или не идваш, допра ми женичке?

Когато и този зов остана напразен, на почтения съдържател и майстор-ковач Томас Шуберт му прикипя.

— Кръстове, арапи, шикове, гранати, град и суграшица да го поразят макар, та това ред и дисциплина ли е в тая къща! Ама чакай, аз ей сегичка на ще ти изпарапаня марша, гиди дърта поспалана ти!

Той сне двата налъма от нозете и започна да тремоли по стълбищните стъпала щурмови марш. Едва сега се отвори кухненската врата и кой застана там с прелестно боне на главата и заканително опрени пълни ръце на хълбоците? Жива-живеничката фрау Барбара, която трябваше от своя законен любим да бъде „изпарапанена“ от леглото.

— Каква пък е тая работа, Томас, хе?

При тези думи съдържателят се обърна уплашено и изтърва в силно изумление двата налъма. Той възкликна:

— Ама, моя допра Парпара, аз мислех, още лежиш горе в кревата! Тъкмо се канех да ти парапаня да слезеш!

— И защо пък си толкоз чевръст?

— Нали знаеш, че утре ще идва Герд… исках да кажа хер флотският лейтенант и ето как днес станах малко по-ранко. Исках да поправя резето на градинската врата…

— Че защо пък толкоз рано заранта?

— Е-е, Парпара, не разпираш ли, че на хер флотския лейтенант пи могло да му хрумне и да мине през градината вместо през входа? И ето как резето тряпва да си е наред. Какво инак ще си помисли за мен младият хер?

Тук вече добрата Барбара не можа да се сдържи и избухна в гръмък смях:

— И тъй, понеже утре Герд щял да дойде, тоя мъж станал днес още по нощите, за да забие един пирон в градинската врата. И после му дига с барабан от сън, докато аз вече от цял час съм на крака!

— Ама защо? Какво пък си правила?

— Набърках на прасето.

Сега бе ред на съдържателя да зяпне уста.

— Е-е, Парпара, ама това вече надминава всяка граница! Станала ми ти тая Парпара Шуперт в още няма и четири часа, та да пърка на прасето?

— Е, помислих си, нека още малко позатлъстее, ако решим да го заколим по случай идването на Герд!

— Парпара, ти си хем издъно права. Когато тоя Герд, или поточно нашият флотски лейтенант, дойде утре, ние тряпва да мопилизираме всичко, за да му покажем, че ни е…

Той спря по средата. Очите му бяха вперени в двора, зина уста с физиономия, изразяваща най-голяма изненада.

— Парпара, той е тук!

— Герд! — извика тя.

— Герд! — провикна се сега и съпругът.

— Хер лейтенант! — поправи се тя веднага.

— Хер лейтенант! — поправи се също Шуберт.

Той стоеше вън на двора, сияещ от младост, а красивата униформа бе съвсем подходяща за подчертаване формите на неговото здрава тяло.

— Чичо! Лельо!

С този вик се завтече към тях и сключи и двамата едновременно в обятията си.

— Добре дошъл, хер…

— Дрън-дрън, та пляс, я остави титуловането, скъпа лельо! Аз се казвам Герд, разбираш ли?

— Добре, както искаш… Та значи добре дошъл, скъпи Герд! Аз си мислех, че ще дойдеш чак утре.

— Така писах, защото исках да ви изненадам. Удаде ли ми се?

— Напълно! — потвърди ковачът. — Ама, момче, какъв хупавичък и гиздавичък си станал за времето, през което не сме се виждали!

— Да — пригласи Барбара, — просто да те захапе човек.

— Тогава ме захапи, мила лельо! — Той я обгърна отново и залепи една целувка върху устните й.

— Но — попита тя — как пристигна толкоз рано?

— Пътувах с нощния влак.

— И през градината…?

— Направо през стобора! — засмя се той.

— Нямах ли право, а, Парпара? — извика ковачът с важна физиономия.

— Да — отговори тя усмихнато, — от сърце ти се радвам. Но колко дълго ще оставим нашия Герд да стърчи в коридора?

Барбара разтвори шумно вратата на стаята и побърза после към кухнята, за се отдаде на първите задължения на гостоприемството.

— Къде са калфите? — поинтересува се Герд.

— Още спят, защото вчера трябваше да рапотят до късно вечерта.

— Всички ли са още при теб?

— Всички.

— Приказливецът Казимир, от когото за цял ден не можеш да чуеш друга дума освен „Така стои работата!“?

— Да.

— Фриц с неговите щури номера, но който сега сигурно също малко е поулегнал?

— Също.

— И Хайнрих, дето може така красиво да лъже?

— Да, лъже той, та се къса, това е вярно. Ама си е сигурно все пак, че като рисуваш Дявола по стената, той непременно пристига.

Врата а именно се бе отворила и тримата споменати се появиха на прага.

— Какво, хер флотският лейтенант? — провикна се Хайнрих. — Възможно ли е? Добро утро и добре дошъл! Това се казва изненада! Ние мислехме, че ще дойдете едвам утре.

Той подаде ръка на Герд.

— Така стои работата! — обади се Казимир и на свой ред подаде ръка.

Фред също пласира своя поздрав, после Хайнрих попита с предприемчива физиономия:

— Хер лейтенант, вярно ли, че сега си имате работа и с оръдия?

— Разбира се!

— Чудесно! Артилерията не е ли най-доброто оръжие?

— Може би.

— Не само може би, а съвсем сигурно! Вярно, има голяма разлика между морската и полската артилерия.

— Каква?

— Е, та работата е съвсем проста: морската артилерия се употребява на кораб, а полската — на суша. Това е лесно за схващане.

Герд се засмя.

— Виж ти, колко си бил умен!

— Нали? Но това беше само встъплението, защото сега идва заключението, че полската артилерия стреля много по-сигурно от морската.

— С това не бих могъл изцяло да се съглася.

— Не? Корабът се клатушка, кой може там да ти стреля сигурно? На сушата това е нещо друго. Там от пет хиляди крачки обстрелваш някому лулата от устата.

— Охо!

— Охо? Веднъж на едно полево занятие изскочи един заек. Тогава хауптманът дотърча бързо при мен и попита:

„Хайнрих, считаш ли се способен да го улучиш?“ „Всякогаж, хер хауптман!“ „Ще спечелиш двайсет гроша, но кожата трябва да остане цяла.“ „Слушам, хер хауптман!“ Прицелих се, дръпнах спусъка и гюлето му отнесе двата предни крака, така че вече нямаше как да избяга. Хауптманът нареди да го донесат и доубият, а аз си получих моите двайсет гроша. Такова нещо възможно ли е в морето, хер лейтенант?

— Не вярвам — разсмя се този.

— Не? — намеси се тук Фриц, някогашният чирак. — Защо не? Аз мога да докажа противното. Пътувахме от Америка през Великия океан за Австралия. И ето че внезапно пред нас изскочи една стара зайкиня. Понеже корабът плаваше бавно, аз взех топа под лявата мишница, а гюлето в дясната ръка и хукнах подир добичето, Зареждайки в бяг, гръмнах и прострелях двата десни крака на животното. То беше действително зайкиня и когато да й дам милостивия удар за съкращаване на мъките, ми рече:

„Фриц, проводи един поздрав от мен на Хайнрих; аз съм вдовицата на заека, който той навремето застреля!“ Казимир кимна замислено.

— Така стои работата! — съгласи се той. Всички се разсмяха, а Хайнрих подскочи гневно.

— Глупаво момче!

С тези изпълнени с чувство думи той напусна арената на своето поражение.

Скоро след това се появи фрау Барбара със сутрешното кафе, при което взаимно си размениха новостите. Когато първото любопитство бе достатъчно задоволено, Герд си постави една тайнствена физиономия.

— Чичо, трябва да ти кажа, че аз всъщност нямам намерение да остана тук.

— Тъй ли, че тогава защо дойде?

— За да ви взема. Вие трябва да дойдете с мен при моя приемен баща в Хелбигсдорф.

— Ние? Значи не само аз, ами и моята Парпара? Ама за какво пък, драги племеннико?

— Да-а, това сега и аз самият не знам. Трябва да ви кажа, именно, че отпускът ми е доста необикновен. Моят приемен баща го е издействал, както ми пише, ала не ми съобщава причината. И същевременно ми нарежда да отскоча до вас и да ви подбера, понеже се опасявал, че на една писмена покана бихте могли да изклинчите. Та започвайте значи веднага да стягате багажа! Следобед заминаваме.

— Хола! Това не става така пързешката, аз трябва първом да опсъдя нещата с моята женичка.

— Тук няма хич нищо за обсъждане. Майорът иска да ви види и вие чисто и просто трябва да се подчините. Ясно?

— Тъй вярно, хер лейтенант! По дяволите! Запелязвам, че заповядването вече отлично си го научил. Ти какво ще речеш, моя люпима Парпара?

— Е, ами ти какво ще речеш, скъпи мъжо?

— Ние не пива да оскърпим хер майора, като отплъснем поканата му.

— Не, не бива, скъпи Томас! Значи ще пътуваме.

— Да, ще пътуваме, паста! Ти чу, драги племеннико, какво реши семейният съвет. Трябва да има нещо важно, че хер майорът да ни вика при сепе си. Парпара, стягай похчата! Следопед пътуваме!…

Беше в Хелбигсдорф. От деня, в който бяха задържани избягалите затворници, беше изминал един период от десет години.

Майорът седеше в своята стая и работеше. Косата му беше посивяла, а фигурата му се бе попрегърбила. Но както винаги по-рано, така и днес бе обгърнат от гъсти облаци дим, които бълваше от своята дълга лула.

В един момент отвън прозвучаха бързи стъпки и вратата се отвори, На нея се появи една дама в сини одеяния. Тя носеше на ръката си малко котенце. Дългата й мършава фигура се бе привела като тази на майора, а косата й се беше вече прошарила.

— Добро утро, Емил! — поздрави.

Той отвърна на поздрава и я покани с едно движение на ръката да се настани.

— Но, моля, скъпи братко…! Твоята лула… тая димилка и пушилка… пфуй!

— Хм-м, за мен това е най-добрият примес към въздуха.

— Аз се задушавам в него!

— Ако той беше вреден за теб, отдавна да си се събрала с твоите деди, скъпа ми Фрея. Който ме навестява в моята стая, трябва да проявява и склонност за приспособяване към тази приятна атмосфера.

Тогава отвън отново се зачуха стъпки, вратата за втори път се отвори и пак влезе една дама. Тя беше дребна и суха, облечена в зелено и носеше едно морско свинче.

— Добро утро, братко! — поздрави.

— Добро утро, скъпа Ванка! — отвърна той.

— Олеле! Моя малка Лили, ние тук направо ще се издушим! Тоя димилник… тая миризма…!

— На мен си ми е съвсем приятно! — изръмжа майорът.

— Ама моята сладка Лили не може да го понесе! Моля те, скъпи братко, отвори поне прозорците!

— Един вече е отворен. Повече няма да е добре, защото ти с твоето кекаво здраве ще се простудиш.

По време на този разговор се появи Цила, третата сестра, със своята катеричка. Една пурпурночервена рокля обгръщаше окръглените й телесни форми.

— Добро утро! — изпухтя.

— Добро утро, сестро! Седни!

Тя се намести, и то с такава тежест, че столът изскърца по всичките си сглобки.

— Ох, тоя ужасен задух!

— За това е виновна тлъстината! — рече той с лека усмивка.

— Тлъстината? О, Емил, ето че пак те е споходил отвратителният ти час!

— Лъжеш се, аз по-скоро бих казал, че се намирам във великолепно настроение.

— Но тлъстината… тлъстината…! Кой може само да изрече една такава некрасива дума! Тлъста може да нарече човек свинята и подобните там чудовища, ама на мен тая дума…! Моля те! Между впрочем моята пълнота съвсем не е така шокираща и аз констатирам, че от известно време значително съм отслабнала. Ама пък въздухът в твоята стая е непоносим.

— Аз го намирам, напротив, много поносим.

— Да. На теб с твоето мечешко здраве той май хич не ти вреди. Ама ние, ние трите от нежния пол, ние се задушаваме! Погледни само моята добра Мими!

— Катеричката ти? Тя си се чувства съвсем добре!

— Съвсем добре? Емил, ти си наистина един варварин! Нима не виждаш как учестено диша моята Мими!

— Моята Лили също! — извика Ванка.

— И моята Биби също така! — прибави Фрея.

— Деца, не ме ядосвайте! Ако моят тютюн не се нрави на животните ви, не ги носете! Не мога заради тези създания да се откажа от лулата си. Сега моля да ми обясните причината за утринната ви визита.

— Причината? О-о, тя е много уважително — взе думата Фрея. — Ние идваме да се оплачем!

— Да се оплачете? — учуди се майорът. — От кого?

— От Кунц! — отвърна Фрея много решително.

— От едноокия лицемер — извика Ванка възбудено.

— От предателя и бунтаря! — изпуфтя Цила. Майорът се ухили.

— Моят стар Кунц — лицемер, предател и бунтар? Това е май прекалено силно казано! Впрочем не му е времето, струва ми се, да бъде споменаван в случая неговият недъг. Той си изгуби окото в служба на родината и до моята страна. Какво всъщност е извършил, та сте се събрали тук, за да се оплачете вкупом от него?

— Той ни измени — рече Цила.

— Предаде! — даде воля на гнева си Ванка.

— Опетни! — допълни Фрея.

— По какъв начин?

— Пред хер фон Уле.

— А-а, новият съсед?

— Да, който е толкова любезен, особено с мен.

— И толкова нежен, особено с мен.

— И толкова мил и почтителен, особено с мен.

— Тогава тоя хер фон Уле комай трябва да е истински феникс.

— И той си е такъв. Аз го попитах дали ще се задомява…

— И аз го питах.

— Аз също.

Майорът издуха един гъст облак дим и рече после видимо развеселен:

— Мога да си представя, че новият съсед много скоро е отговорил на този важен въпрос. Какво каза той?

— Ще се задомява! — изрече Фрея сияещо. Другите две го потвърдиха и Ванка поясни:

— Той, изглежда, предпочита нежните, приятни форми. Фрея направи отблъскващо движение и възрази категорично:

— Хер фон Уле е мъж с характер. Една импозантна фигура навярно ще му е по-предпочитана.

Цила поклати глава.

— И двете мнения са погрешни — заяви. — Той още завчера ми каза, че една дама е пленителна само ако нейните форми притежават една приятна пълнота. И тук той е прав! Но не това имаме да обсъждаме тук!

— Тогава говорете! — повели майорът. — Какво ви е сторил Кунц?

— Той току-що ни оскърби. Всички ние го чухме.

— Къде?

— В градината. Пред хер фон Уле. Този ще ти направи едно посещение. Поради ранния час е отишъл най-напред в парка.

— Той не е сам — допълни Ванка. — С него има един хер, когото ние не познаваме, макар лицето му да носи познати черти.

— Цивилен или военен?

— Цивилен, но има военна стойка. Определено е офицер!

— Вие говорихте с двамата?

— Не, но ги… ние ги…

— Подслушахте? — попита майорът.

— Само малко и не с преднамереност пък. Те седяха на една пейка, а ние стояхме отзад в храсталака.

— За какво си говореха?

— За разни безразлични неща. Тогава към тях се запъти Кунц, който беше полял цветята. Господата го спояха и непознатият подпита за теб и за нас.

— И тогава Кунц ви очерни? Какво каза той?

— Нарече ни с едно име, което не мога да повторя.

— Съжалявам. В такъв случай хич не е трябвало да ме безпокоите!

— Ама нали трябваше да ти кажем, за да го накажеш!

— Ако се налага да го накажа, то непременно трябва да чуя думата, която е изрекъл.

— Е, добре! Непознатият попита именно дали сестрите на хер майора са млади и тогава тоя Кунц ни нарече… стари моми!

— Ужасно! — разгневи се майорът с комичен тон.

— Да, ужасно! — рече Синята.

— Отвратително! — изтъкна Зелената.

— Чудовищно! — обади се като ехо Червената. — Ти трябва да го накажеш!

— Дявола ще накажа аз! — изхили се майорът. — Той е казал истината и ето как е невъзможно да го накажа. Впрочем много ме учудва, дето настоявате да спомена пред него тая работа, понеже ако ще трябва да го кастря, то нали ще се наложи и да кажа, че сте подслушвали двамата господа, а при това положение страшно бихте се изложили.

В този момент на вратата се почука и влезе този, за когото тъкмо бе ставало дума — слугата Кунц. За него годините като че бяха отминали без следа, гласът му си имаше прежната сила, когато доложи:

— Хер фон Уле и един непознат.

— Господи Исусе! — извика Фрея. — Та те са вече тук! Ние трябва незабавно да си вървим! Хайде, сестри!

Те изчезнаха. Майорът погледна слугата изпитателно.

— Ти изговори думата „непознат“ с едно странно акцентиране. Имаше ли то някакъв особен смисъл?

— Имаше! Разбрано?

— Какъв?

— Хер фон Уле не ми каза името на другия. Но аз много добре го познавам. Той е Лудия граф. Разбрано?

— Гръм и мълния, това действително е удивително! Какво ли всъщност иска от мен? Кажи, че очаквам господата!

Кунц напусна стаята и двамата веднага влязоха. Единият беше възрастен мъж, в когото благородникът-земевладелец си личеше от пръв поглед, другият беше надхвърлил четиридесетте и имаше аристократичен, но морен външен вид. Цветът на лицето и остротата на чертите издаваха, че е живял по-бързо, отколкото можеше това да се съчетае със здравето.

Майорът го посрещна с поклон. Онзи отвърна бегло и запита:

— Познавате ли ме, хер майор?

— Имам честта, хер графе!

— В такъв случай не е нужно да карам да ме представят. Разрешете да седнем! Хер фон Уле ми е приятел. Пътят ми минаваше край неговото имение и аз се отбих. Тогава чух, че сте си в Хелбигсдорф, и реших да ви навестя, хер майор.

— Оценявам честта, хер графе.

— Значи толкова повече ще побързате да ми представите домашните си. Бих се радвал да мога да ги поздравя.

— Позволете, хер графе, да дам необходимите разпореждания!

Той позвъни и Кунц се яви.

— Моля всички дами да дойдат в салона!

— Хубаво. Има ли иначе хер майорът други заповеди?

— Съобщи на сестрите ми, че имам гости.

Кунц тръгна. Вън срещна една млада дама, която стоеше в намерение да влезе при майора. Беше Магда, неговата дъщеря. Приятелката от детските игри на Герд се бе превърнала в девойка с необикновена красота.

— Папа сам ли е? — попита тя слугата.

— Не.

— Кой е при него?

— Хер фон Уле и един чужденец. Разбрано?

— Чужденец? Ти познаваш ли го?

— Много добре. Това е Лудия граф. Разбрано?

— Ах! — удиви се тя. — Какво търси той тук в Хелбигсдорф?

— Хм-м! Аз бях в градината и ги видях да идват. Веднага познах графа и пристъпих зад един храст, за да ги пропусна да минат. Тогава дочух какво ги води насам. Сетне минах уж случайно край господата и чух графът тъкмо да пита дали наистина сте толкова очарователна млада дама.

„Много очарователна!“ — отговори съседът. „Има ли някаква любовна връзка?“ — продължи да подпитва графът.

„Не ми се вярва“ — осведоми другият.

— Как? Така ли се одързостиха да говорят за мен тези господа? По-нататък!

— Те вече ме бяха отминали, но аз все пак ясно чух какво още каза тоя граф.

— Какво?

— Той рече: „Толкова по-добре! Ние тук навярно си имаме работа с една малка невинност, хер фон Уле, и аз съм убеден, че ще постигна целта си. Мисля да поостана тук няколко дни и чудесно да се позабавлявам.“ Така се изрази Лудия граф.

— Благодаря ти, Кунц! Ще ни бъдат ли те гости?

— Да. Аз трябва да съобщя това на вашите лели и същевременно да приканя всички дами в салона.

— Аз ще дойда.

Тя се обърна, а Кунц се запъти към кухнята, където се намираха трите сестри на майора.

— Какво иска той? — заинтересува се Фрея, когато влезе.

— Нося ви една заповед от хер майора.

— На нас? Заповед? Той навярно не е с всичкия си!

— Хер Хелбиг е майор, а каквото един майор каже, то всякога е заповед. Разбрано? Та значи той ви заповядва веднага да се явите в салона.

— Защо?

— Иска да ви представи на непознатия хер.

— Кой е непознатият хер?

— Един висш офицер, който пътува из страната, за да си търси жена — отговори Кунц със злонамерено ухилване.

— Откъде го знаеш?

— Той самият ми го каза. Същевременно пита за фройлайнс и по-точно за възрастта на дамите.

— Ох! Ти какво му отговори?

— Аз казах: Фрея е на сто, Ванка на двеста, а Цила на триста години. Разбрано?

— Безсрамник…

Тя вдигна ръка, ала той беше вече вън и тръшна вратата след себе си.

— Чувал ли е някой някога такова нещо? — разгневи се Синята. — Това е нагло!… Но елате, да отидем в салона?

Те тъкмо се гласяха да напуснат кухнята, когато вратата повторно се отвори. Кунц подаде глава.

— Забравих още нещо: Двамата господа ще се хранят тук.

— Олеле, каква работа! Кунц, мили Кунц! Кой е офицерът? Как гласи името му?

— Той е един омагьосан принц!

— Баламосвай се с когото си щеш, но не с нас, всезнайко такъв!

— Сърдечно благодаря! По-късно отново съм на разположение. Разбрано?

Той тръгна, а трите дами зашумоляха наперено към салона, където Магда вече седеше до един прозорец.

— Добро утро, сърчице!

— Добро утро, детенце!

— Добро утро, миличкото ми!

С този тригласен поздрав Магда беше взета в средата им и разцелувана. Виждаше се, че момичето е любимка на всяка от тези капризни дами.

— Ти също ли чакаш непознатия офицер? — подпита Фрея.

— Да чакам? Не, скъпа лельо. Папа е пожелал да бъда в салона и ето как аз дойдох.

— Знаеш ли какво възнамерява онзи?

— Не.

— Да се жени иска!

— Ах! И за кого пък, скъпа лельо?

— Това още не е определено. Може би за леля Цила.

— Или за леля Ванка! — извика Ванка.

— Или за всички ви! — разсмя се Магда. — Кой ви каза, че иска да се жени?

— Кунц.

— Тъй ли? А каза ли ви също кой е този непознат?

— Не.

— Тогава чуйте: това е Лудия граф фон Хоенег!

— Лудия…

В силната си изненада Цила понечи да изкрещи високо думата, ала тя й секна в устата, защото вратата се отвори и влезе майорът с двамата гости. Графът беше представен на дамите и всячески се постара да направи приятно впечатление на Магда, но това, види се, много трудно му се удаваше…

По същото време едно открито пътническо купе трополеше към Хелбигсдорф. В него седяха три персони. Един висок, сух, но необикновено крепко сложен мъж, една много пълна, червенобузеста жена и един млад мъж, който караше конете. Той носеше добре отиваща му униформа на флотски лейтенант и един орден на гърдите удостоверяваше, че въпреки младостта си е имал вече възможност да се отличи.

— Люпопитен съм все пак дали майорът ще си е вкъщи! — рече дългучът.

— Там ще си е, скъпи чичо — отговори лейтенантът.

— И що ли за намерение има, викайки мен и моята Парпара. Е, скоро ще видим каква причина лежи в основата на тая покана.

— Онова там ли е Хелбигсдорф? — попита сега жената.

— Да, Парпара, това е Хелпигсдорф — отвърна придворният ковач. — Опаче ние няма да пътуваме горе до имението, защото майорът е писал на Герд да ни стовари в гостилницата. Там тряпвало да чакаме, докато дойдели да ни вземат.

Те пристигнаха в селото и слязоха пред странноприемницата. Конете бяха подслонени. Майстор-ковачът влезе с жена си в общия салон, а Герд се отправи по пътя към замъка.

Той машинално напусна обичайната посока. Закрачи направо през ливадите и навлезе в парка, чрез който градината на замъка преминаваше в гората. Не беше вървял дълго сред дърветата, когато долови гласове. Бяха три женски и един мъжки. Той позна и четирите — принадлежаха на новия съсед и лелите. Герд не можеше да търпи тоя хер фон Уле и поради това избягваше да се среща с него. Свърна към малкия павилион, в който Магда обичаше да седи. Колко щастливи часове беше прекарал той там до нея!

Когато достигна полянката, от която се виждаше къщичката, забеляза, че Магда се намира тъкмо там. По същото време обаче от другата страна приближаваше някакъв мъж. Веднага щом го съгледа, тя се надигна, за да се отдалечи. Нейното бързо движение приличаше на бягство. Ето защо Герд отстъпи от покрайнините на младата горичка, за да разбере, скрит зад ствола на един дъб, причината, която караше момичето да избегне една среща с мъжа.

Онзи удвои крачки и настигна Магда тъкмо до мястото, където Герд преди туй бе стоял. Лейтенантът направи от изненада неволно движение. Той познаваше това лице, беше вече го виждал и незаличимо врязал в паметта си.

— Вие бягате от мен, майн фройлайн? — попита пришелецът, като улови Магда за ръката.

Тя я издърпа.

— Бягам? — усмихна се момичето гордо. — Какво ви дава основание за това предположение?

— Бързите крачки, с които понечихте да се отдалечите при моето приближаване.

— Знаете, че човек бяга само пред някой враг!

— Я гледай! Като ваш враг ли искате да ме окачествите?

— Така е.

— В такъв случай действително трябва да съм се подвел, защото надали има човек, чието сърце да изпитва така пламенно желанието да стане ваш приятел, както моето.

— Благодаря. Имам си вече достатъчно приятели.

— Човек никога не може да има прекалено много приятели.

— Напротив, майн хер, защото ако техният брой стане твърде значителен, може да се случи така, че те да му се явяват като досада.

— Ах, фройлайн, това е повече от откровено, това е… провинение спрямо куртоазията.

— Я стига! Останете си със здраве!

Тя поиска да се отвърне от него, ала оня я задържа здраво за ръката.

— Стой, току-тъй няма да ми се изплъзнете!

— Графе! Пуснете ръката ми!

Тези думи бяха заплашително изговорени и малката й десница гневно се сви, докато той държеше здраво обгърната нейната левица.

— Да пусна тази ръчица? — ухили се. — Вие сте най-красивото, най-прекрасното същество, което някога съм срещал, и когато имам сега този ангел до себе си, драговолно да се прокудя от неговата близост? Това е прекалено голямо изискване.

— Умолявам ви за втори път да освободите ръката ми!

— Аз я държа здраво.

— Добре тогава! Като не искате другояче!

Тя замахна светкавично с десницата и го удари толкова силно в лицето, че оня отстъпи назад и изтърва ръката й. В следващия миг обаче отново пристъпи към нея и обгърна талията й.

— Ах, ти, малко, сладко дяволче, ще ми заплатиш за това!

Момичето поиска да се отскубне от него, ала не му достигна сила. Онзи вече приближаваше устни за целувка, когато получи един удар по главата, под който залитна към земята.

— Герд! — извика девойката, протягайки ръце към спасителя. — Ти ли си?

— Аз съм, Магда. Стоях зад този дъб и чух всичко.

Графът се беше вдигнал. Той пламтеше от срам и ярост.

— Негоднико, какво си позволяваш! — изкряска, треперейки.

— Хер, виждате, че съм офицер!

— Аз също!

— Не го различавам нито по облеклото, нито по обноските ви. Вашето поведение е на мерзавец.

— Момченце, ще те размажа!

Поиска да улови лейтенанта, ала той му избягна.

— Графе, внимавайте! Един моряк посяга различно от един сухоземен паяк.

— Аз искам удовлетворение!

— Но не от мен? Аз се бия само с мъже на честта!

— И това ли още! Ето ти, на!

Той замахна, ала Герд вече го беше приклещил. Издигна го и така го запрати към земята, че оня остана да лежи там.

— Ела, Магда, той си го получи достатъчно!

Тя погледна със светнали очи приятното, спокойно лице на младия мъж.

— Къде е папа? — попита той в движение.

— Сигурно в неговата си стая. В последно време той писа много писма и изглежда има многобройни тайни.

— Ти знаеше ли, че той ме очаква?

— Знаех го. Затова и още сутринта бях излязла с коня.

— Благодаря ти! Неспокойствието ли те изкара навън?

— Да, макар да знаех, че можеш да дойдеш едва след часове.

— Очевидно имам доста нетърпелива сестричка! Хер фон Уле е с лелите в градината, а?

— Ти си го срещнал? Той доведе графа в Хелбигсдорф.

— Какво дири този човек тук?

— Питай Кунц, той ще ти каже!

— Защо не можеш ти да ми го съобщиш?

— Защото се отнася до самата мен.

Той спря шокиран и се вторачи в нея.

— До самата теб? А, да не би… не, та това е невъзможно!

Тя пламна до тила.

— Герд, не зная какво си мислиш.

— Мисля… Магда, ти да не… напускаш?

— Не, опазил Бог! Ама питай Кунц! Можеш да бъдеш спокоен!

Пребледнялото му лице сега отново възвърна цвета си.

— Значи е било само едно грубо посегателство! Ах, нека само посмее още веднъж! Тогава пък и по-здраво ще ступам тоя хубостник!

Бяха достигнали замъка. Той отведе Магда до нейната стая и отиде, после да навести майора. В коридора стоеше Кунц.

— Младият господар! — извика този зарадван и се завтече към него. — Добре дошъл в Хелбигсдорф, хер Герд! Ама май хич никой не ви е видял да идвате?

— Минах през парка.

— Аха! Забелязахте ли гостите?

— Да. Хер фон Уле и Лудия граф. Кунц, защо всъщност тоя се е домъкнал в Хелбигсдорф?

Кунц осведоми лейтенанта какво бе дочул с подслушване. Герд му разправи свадата си с графа и после запита:

— Майорът в стаята си ли е?

— Да.

Герд влезе. Майорът го посрещна като син.

— Я, ама ти си тук, Герд! Бъди ми добре дошъл!

Той му подаде ръка и го притисна към себе си.

— Помолих за отпуск, понеже ти ми писа, че трябвало да дойда — рече Герд.

— Колко дълго можеш да останеш?

— Получих разрешение за неопределен срок.

— Това е добре, защото ще се нуждаеш от по-дълго време.

— За какво?

— Днес очаквам още едно посещение, което ще ти бъде много приятно.

— От кого? Неколцина познати. Ще бъде изненада.

— Спада ли към посетителите и онзи, който току-що беше в градината?

— Не. Пристигането на графа беше изненада и за мен.

— Как така е дошъл към Хелбигсдорф?

— Навестил е хер фон Уле и се появи тук с него.

— Значи Лудия граф е твой гост?

— Да.

— А аз го оскърбих!

— Ти? По какъв начин?

Герд разказа. Майорът сбърчи чело.

— Ти си действал малко попресилено, ала все пак с право — рече. — Този човек не бива да се осмелява да задява Магда, като разчита на своя ранг! Днешното му държане е такова, че повече не мога да му позволя достъп. Аз ще му дам един урок, който ще е също така суров като твоя.

Той позвъни и слугата се яви.

— Кунц, графът е в парка. Иди да го потърсиш и му кажи, че аз вече не мога да го приема!

Старият прислужник се ухили с цялото см лице:

— Ще бъде предадено, хер майор, и сигурно нищо няма да бъде забравено! Разбрано?

Той тръгна. В градината срещна графа при трите сестри. Заговори го без предисловие.

— Чуйте!

— Какво-о? — запита графът, удивен от този неуважителен начин на изразяване, употребен спрямо него.

— Майн хер, майор Хелбиг нареди да ви кажа, че можете да си обирате крушите. Разбрано?

— Човече, ти се одързостяваш да говориш с този тон на един… на мен? Аз веднага ще се оплача на майора.

— Говорете малко по-вежливо, инак ще бъдете изритан! Хер майорът заповяда да не ви давам повече достъп и ако въпреки всичко се веснете в чакалнята, хубавичко ще ви покажа вратата. Разбрано?

— Кунц! — извика Синята.

— Човече! — изкряка Пурпурната.

— Простако! — заохка Зелената.

— Простак ли съм аз, задето буквално изпълнявам нареждането на хер майора, след като този мъж е нападнал и задявал фройлайн Магда като някой подлец?

— Магда задявал? В качеството си на наш гост? Пфуй! — викна Цила.

Трите сестри се видяха жегнати в най-благородната си страна — любовта към Магда.

— Пфуй! — извика и Ванка.

— Пфуй! — заключи Фрея и трите се извърнаха, зарязвайки графа, за да побързат след отдалечаващия се слуга.

— Как й е додявал оня? — попита Синята.

— Искал нещо да й даде.

— Какво?

— Нещо, което вие и трите навярно още не сте получавали — една целувка!

— Възмутително! — извика Дългата.

— Ужасно! — разпали се Червената.

— Отвратително! — изплака Зелената, като плесна ръце. — И удало ли му се е пък?

— Не.

— Тя се е бранила?

— Здравата! Нашият Герд взел страната й.

— Герд? Че той изобщо не е тук!

— Хер лейтенантът преди малко пристигна и сега се намира при хер майора.

— Вярно ли? — възкликна Фрея зарадвана. — Тогава трябва веднага да го поздравим. Елате!…

Известно време след това едно купе се насочи в тръс от срещуположната страна право към замъка. Когато влезе в двора, от него слязоха четирима мъже — исполинът Бил Санфорд, Фридрих фон Голвиц, капитан Шуберт и кормчията Каравей. Един от ратаите притича.

— Хер майорът вкъщи ли е? — попита Фред.

— Да.

— Къде може да съобщи човек за себе си?

— Чакалнята се намира на първия етаж.

— Разпрегнете конете! Ние оставаме тук.

Четиримата пришълци пристъпиха в замъка и влязоха При Кунц.

— Хер майорът приема ли? — осведоми се Голвиц.

— Ще попитам. — Тогава очите му се спряха на Балдуин Шуберт. — А-а, бащата на нашия Герд! Бъдете най-сърдечно добре дошъл! Сигурно пак сте получил отпуск, а? Това ще зарадва майора. Но какви имена да му кажа за тези господа?

— Кажете му просто, че те са очакваните!

Кунц влезе в стаята на майора.

— Хер майор, отвън е капитан Шуберт с трима непознати господа. Те не назоваха имена. Трябва да доложа, бе били очакваните. Разбрано?

— Ах! Пусни ги да влязат!

Четиримата мъже се появиха. Капитанът се упъти към Хелбиг и му разтърси по моряшки маниер здравата ръката. После представи придружителите си. Когато приветствията отминаха, майорът покани гостите да се настанят. Сега той се обърна към фон Голвиц:

— Вие идвате значи, както ми писа Шуберт, по работата на вашия брат. Какво установихте?

— Нещо определено?

— Не, но намерихме следата му.

— Наистина ли?

— Да. В Съединените щати срещнахме неговия слуга и онова, което узнахме от него, ни кара да предполагаме, че Теодор, ако изобщо е още жив, трябва да се търси не в Америка, а в родината.

— В такъв случай излиза, че брат ви въобще не е напускал Европа?

— Да.

— Забележително! Къде всъщност са го видели последно?

— В Химелщайн.

— В крепостта Химелщайн, която принадлежи на Лудия граф?

— Да. Познавате ли собственика?

— И още как! Той ми е от по-рано познат и освен това само преди един час беше при мен.

— Ще бъде ли натрапчиво, ако попитам какво намерение го е довело насам?

— О, моля! Причината, поради която той всъщност беше тук, аз самият не знам. Той ми бе представен от един мой съсед.

— И вече не е тук?

— Не. Преди един час аз му посочих вратата.

— Посочил сте му вратата? Значи ви е оскърбил?

— Да. Държал се е непристойно спрямо моята дъщеря… — Майорът се прекъсна и замисли за миг. После рече, като една дяволита усмивка плъзна по чертите му: — Но тук има един, който може да ви даде най-добро разяснение по тази работа.

Той позвъни и заповяда на влезлия Кунц:

— Помоли хер лейтенанта да дойде!

След няколко минути Герд прекрачи прага. Майорът си придаде тържествена физиономия:

— Хер лейтенант, бих желал да ви представя тези господа.

Чертите на Герд изразиха удивление, когато бе заговорен така официално от своя приемен баща.

— Барон Фридрих фон Голвиц, неговият приятел Бил Санфорд, почетният боцман Каравей и…

Майорът не можа да доведе представянето докрай, защото Герд се обърна изненадано към Каравей и го запита:

— Как? Вие се казвате Каравей и сте почетен боцман? Смея ли да запитам на кой кораб?

 

Майорът се ухили доволно. Той знаеше какво ще последва.

— Защо не? — отговори Каравей. — На „Тигър“. Вие познавате ли ме?

— Често съм чувал да споменават името ви и бих желал да ми дадете сведения за един мъж. Кормчията на „Тигър“ се казва Балдуин Шуберт, нали?

— Да.

— Вие сте му приятел?

— Да.

— Къде е „Тигър“ сега?

— На каботажно плаване.

— И кормчията се намира на борда?

— Не.

— Не? Къде е?

— Стои тук.

— Вие…! Вие сте това? Ти… ти…!

Той разтвори ръце и поиска да се втурне към изненадания Шуберт, ала спря насред път и се обърна към майора:

— Сега зная за какво ми беше издействай отпускът. Аз трябваше най-сетне, най-сетне да видя татко.

— Да — кимна Хелбиг, комуто се бе появила влага в очите — доста дълго се наложи да чакаш тази радост. Шуберт, този млад мъж е вашият син. Ама не стойте така като истукан, де, а го вземете най-сетне в обятията си! Напред, марш!

— Герд!

Само тази едничка дума промълви кормчията. Буквално беше го обладала парализа. Неподвижен, с широко отворени очи се бе вторачил в младия мъж, който стоеше със силно зачервени страни и блеснал поглед пред него.

— Татко, аз наистина съм твоят син! Повярвай!

— Ти… вие… А-а! О-о! — Вцепенението го напусна и той се втурна към Герд, който обви ръце около него и го целуна по устата. — Буря да отнесе Марса и Брама! Ти ли си това? Ти ли си действително? Та аз почти не мога да повярвам, че имам такъв син — толкова изблизан и чист като някой брониран кръстосвач.

Когато сърцата бяха донейде удовлетворени, Шуберт, при когото възвърналият се говор се залови най-напред за служебното, попита:

— Отпуск ли имаш?

— Да, и то за неопределено време.

— О-о, аз ще говоря с комодора да каже на херцога, че трябва да бъдеш с мен на „Тигър“.

— Стори го, татко! Да бъда при теб е цяло щастие, а да служа на „Тигър“ — най-голямата чест за един моряк. Но стой, ти поздрави ли вече майка?

— Не, нямах време. Тя нали е добре и здрава, милата бригантина?

— Да. Почакай само за миг, аз веднага ще я доведа.

Той се завтече навън към кухнята, където се намираше фрау Хартман.

— Майко, познай бързо кой е тук!

— Как мога да знам?

— Татко! Хем си представи, майорът е знаел, че ще дойде, и ми е измолил отпуск, за да видя най-сетне, най-сетне своя баща. О, каква радост! Майко, хайде по-скоро, татко те чака. Аз междувременно ще изтичам набързо долу до селото. Чичо и леля също трябва да дойдат.

Докато силно зарадваната фрау Хартман свали кухненската престилка и се отправи към стаята на майора, Герд беше вече на път към селото, за да доведе чичо Томас и леля Барбара.

Когато след известно време трите сестри на майора отвориха вратата към работната стая на своя брат, ги блъсна такъв гъст тютюнев дим, че първата им реакция бе да ударят на бяг. Но от непоносимата мъгла достигнаха до ухото им толкова лудешко весели гласове, че те спряха като заковани.

— Ужасно! Тоя пушилник! Като в някоя камина! — простена Дебелата.

— Нетърпимо! О, тези мъже! — изпъшка Дългата.

— Какво става тук? Ние трябва да го знаем! — изпуфтя Късата.

Женското любопитство победи обонятелните им нерви и с едно истинско презрение към смъртта те се втурнаха в задимената неизследваност, където щастливи хора седяха един до друг уловили ръцете си…