Карл Май
Островът на скъпоценностите (13)

7. ЕДИН ГРАФСКИ ПОДПАЛВАЧ

По същото време двама мъже крачеха странично от замъка навътре в гората по водещия към съседното имение път. Бяха графът и хер фон Уле, който не знаеше нищо за събитията в парка, защото по това време се бе отбил в библиотеката на Хелбиг. Графът държеше погледа си сведен. Той, изглежда, размишляваше над нещо и то не можеше да е нищо приятно, защото челото му бе покрито с мрачни бръчки, а ръката посягаше в къси паузи към върховете на мустаците му. Накрая се обърна към Уле:

— Познавате ли Хелбигсдорф?

— Да.

— А добре ли сте запознат със семейното положение на майора?

— Мисля.

— Майорът няма ли син?

— Не.

— Но в градината ме срещна един флотски лейтенант, който говореше с дъщерята на майора на „ти“.

— Това е неговият храненик.

— Хм-м! Храненик! Навярно първоначално му е бил роднина?

— В това отношение се носят различни слухове. Говори се дори че бил незаконородено дете, и то от някакъв моряк.

— Невъзможно! Храненикът на един майор извънбрачен син на някакъв си там моряк!

— Работата все пак е за вярване, понеже майката на този млад човек е икономката на майора.

— Типът има черти, които ми се струват донейде познати. Имам чувството, като че някъде вече съм го срещал. Откъде произхожда жената?

— Майорът се запознал с нея, както се говори, във Фалум.

— Фалум? Хм-м! По дяволите! Как се казва жената?

— Хората я наричат фрау Хартман.

— Хартман? А как се казва синът й?

— Герд.

Графът щракна пръсти.

— Сега се сетих! Аха! Ти ли си това, момчето ми? Аз ще те…

Той беше прекъснат. Отстрани на горския коларски път, по който бяха поели, седеше един мъж. При приближаването им той се надигна и потегна към тях старата си шапка. Беше просяк. Хер фон Уле бръкна в джоба и му даде една монета, ала графът го изгледа със строга физиономия.

— Кой си ти?

— Един беден лодкар.

— Лодкар? А се скитосваш из планините?

— Искам да отида в Зюдерланд.

Мъжът имаше креещия вид на умиращ от глад. Вероятно бе боледувал или изстрадал по някакъв друг начин.

— Откъде идваш?

— Там долу от морето.

— Значи можеше все пак да тръгнеш по море за Зюдерланд?

— Никой не ме взе.

— Защо?

— Не бях платежоспособен.

— Та в качеството си на лодкар не можеше ли да работиш?

— Бях твърде слаб за тая цел. Аз дълго време боледувах.

— Нямаш ли приятели, роднини?

— Тъкмо затова съм тръгнал, да ги посетя. Те живеят тук в Хелбигсдорф.

— Кои са?

— Икономката на майора…

— Тя роднина ли ти е?

— Да, тя е моя жена.

— Я гледай! — възкликна графът. — Ти откъде си?

— От Фалум.

— Как се казваш?

— Хартман.

— Съвпада! Хер фон Уле, моля да ме извините! Аз ще дойда по-късно, защото имам да поговоря още едно-друго с този мъж.

Уле тръгна, а графът се обърна отново към Хартман.

— Знаеш ли защо не можеш да останеш и защо не се е намерил никой, който да пожелае да те вземе на кораба си?

— Защото съм твърде слаб.

— Не, а защото идваш от дранголника.

— Хер!

— Не отричай! Но бъди спокоен! Аз не ти отправям упреци. Отгатнах ли?

— Да. — отговори мъжът колебливо.

— Мислиш ли, че майорът или жена ти ще те подпомогнат?

— Смея да се надявам. Тя трябва да ме приеме или да ме последва към Зюдерланд. В Норланд аз няма да намеря препитание.

— Познаваш ли ме?

— Не.

— Но навремето ние във Фалум сме се виждали.

— Възможно е. Там много курортисти се разхождаха с моята лодка.

— Аз съм плавал не само с теб, но и със сина ти.

— Той ми беше само заварен син.

— Да, синът на някакъв моряк. Аз даже се сблъсках с него.

— А-ха! — възкликна Хартман, ставайки внимателен.

— И за това трябваше да се явя пред съда…

— Вие сте…!

— И бях показан въпреки общественото си положение, което всъщност би трябвало да ме закриля срещу подобно отнасяне.

— Хер, сега и аз знам кой сте!

— Тихо! Нека не назоваваме тук имена! Но аз бих желал да ти помогна. В Хелбигсдорф ти навярно няма да намериш това, което търсиш.

— Вероятно.

— Аз може би съм в състояние да се погрижа за теб.

— Хер, де да е вярно това!

— То е вярно. Аз ще те придружа сега донякъде и ще те чакам пред Хелбигсдорф. Ти ще се върнеш при мен и ще ми кажеш какъв резултат е дало посещението ти. После ще видим какво може да се направи. Съгласен ли си?

— На драго сърце.

— Но за мен няма да споменаваш нито дума!

— Няма и една сричка да кажа.

Те се насочиха към селото. Когато съгледаха замъка, графът спря.

— Това е Хелбигсдорф. Сега продължи сам! Аз ще те чакам тук.

— Аз при всеки случай ще се върна, господарю.

— Ако не ме завариш тук, то е необходимо само да свирнеш. Та нали може да се наложи да се скрия.

Хартман продължи нататък. При входа на замъка се натъкна на един слуга.

— Това ли е замъкът Хелбигсдорф? — попита.

— Да — отвърна онзи. — Каква работа имаш ти в замъка?

— За това няма какво да питаш!

И мина покрай слисания слуга в двора на замъка. Там веднага се запъти към входа и понеже тук никой не се мерна, се изкачи по стълбите. Горе Кунц тъкмо излезе от стаята на майора.

— Какво искаш?

— Искам да говоря с икономката.

— С фрау Хартман? Какво ще дириш при нея?

— Това засяга само мен и нея.

— Той бил и грубиян. Измитай се!

— Кой се разправя тук? — извика един строг глас. Когато двамата се огледаха, майорът стоеше при тях.

— Този мъж прави спектакъл, хер майор! — отговори Кунц.

— Какво иска?

— Търся икономката, хер майор — отвърна Хартман. — Искам да говоря с нея! Аз съм нейният мъж.

— Тогава ти си лодкарят Хартман от Фалум?

— Да.

— Навярно си освободен?

— Аз съм свободен.

— Да дойде! Аз самият ще го заведа при неговата жена.

Той тръгна пред към кухнята. Там редом с икономката се намираха и трите сестри.

— Фрау Хартман, — каза майорът — днес е ден на изненадите. Този мъж иска да говори с вас.

— Кой е той?

Тя се обърна към пришелеца и пребледня.

— Познаваш ли ме? — попита онзи.

— Хартман! — извика тя, дълбоко изплашена. — Ти идваш от… от…

— От панделата! — довърши той подигравателно.

— И идваш при мен? — продължи икономката.

— При теб, защото знам, че ти не би дошла при мен. Нямаш ли поздрав, място за твоя мъж?

— Не. Никога! — отказа тя.

— Да, вярвам. Докато аз мизерствах и бедствах, докато гладувах и гниех в затвора, ти си се наслаждавала на живота и напълно си ме забравила. Аз съм твой мъж и ти си длъжна да ми се подчиняваш. Щом като тук нямаш място за мен, то ще напуснеш този дом и ще тръгнеш с мен.

— Та той създава изцяло впечатление, че тя ще тръгне с него — рече Кунц, влязъл от любопитство.

— Нека го е грижа него за Дявола!

— О-о! Той е груб и затова може и аз да стана такъв. Разбрано?

Майорът се обърна към икономката си:

— Фрау Хартман, искате ли да заживеете отново съвместно с този мъж?

— Никога! — отвърна тя.

— Той чу това! — каза Хелбиг на Хартман.

— Да, чух го. Но на нея все ще й дойде по-добър ум.

— Тук се лъжеш! Тя остава при мен, а аз ще се погрижа скоро да се разтрогне бракът ви.

— Аз няма да й дам развод!

— Ще бъдеш принуден да я освободиш. Но за теб ще е по-добре да го сториш доброволно. Ако проявиш такава готовност, то аз може би ще реша да направя нещо за обезпечаването ти.

— Аз не се нуждая от никого и най-малкото от вас!

— Тъй! Ами тогава можеш да си вървиш!

— Никой няма право да ме отпраща, докато тук се намира жена ми.

— Ти чу, че тя не иска нищо да знае за теб. Сега се разкарай!

— А децата ми? Те къде са?

— Те са добре настанени и обезпечени. Ти по-рано нехаеше за тях, а и сега навярно копнежът ти по тях не е извънмерно голям.

— Аз обаче искам да ги видя. Имам право на това!

— Те не са тук.

— В такъв случай ще ми бъдат предадени.

— По този въпрос ще реши съдът. Сега стига толкоз!

— Аз си искам жената! — извика оня вироглаво.

— Кунц!

— Изведи този мъж през вратата!

— Слушам, хер майор! Хайде, хубостнико! Разбрано?

Той улови Хартман за ръката и когато онзи понечи да се съпротивява, сграбчи го за тялото и го изблъска през вратата. Кунц беше як, а лодкарят не бе силен. Та ето как полетя надолу по стълбите и се търколи в двора и стоящият там слуга го пое и изхвърли през портата…

В гората Хартман се срещна с графа.

— Вече се връщаш? — попита този.

— Да. Стана бързо. Първо не искаха да ме пуснат да вляза, а после не можеха достатъчно експедитивно да се отърват от мен.

— Какво каза жена ти?

— Че хич не желае да знае за мен.

— С кого говори още?

— С майора. Той просто нареди да ме изхвърлят.

— Ама че необичайна любезност!

— Нито даже децата си можах да видя.

— Също и заварения си син?

— Не. Той тука ли е?

— Да. Той е флотски лейтенант.

— Какво! флотски лейтенант! Този човек, дето ме натика в пандиза? Дяволите да го вземат, как ми се ще да му натрия носа!

— Само на него? — запита графът дебнещо.

— На него, на майора… на всичкия народ там.

— Това ти би могъл.

— Как?

— Хм! За такива работи трудно може да се говори.

— Господарю, аз съм мълчалив.

— Искаш ли да постъпиш на служба при мен? Само че аз очаквам най-голяма вярност и дискретност. В замяна ще ти плащам добре и ще съумявам да си затварям очите пред разни неща.

— Като какъв трябва да постъпя при вас?

— Просто като мой заместник.

— Невъзможно!

— Но все пак! Аз съм познавач на хората и знам, че мога да те ползвам. При мен ти няма да се претоварваш, защото от обичайните работи аз ще те щадя. Ще изпълняваш само поръчения, за които никой нищо не бива да знае. Искаш ли?

— Да, господарю. Вие ще намерите в мен мъж, който ще ви е предан до смърт и ще върши всичко, което поискате от него.

— Дори ако то е нещо… нещо… незаконно?

— Дори и тогава!

— Аз искам преди всичко да те поставя на изпитание дали ще си годен.

— Сторете го! Аз ще издържа проверката.

— Тогава случай! Иска ми се да погодя един малък номер на майора. Бих желал да сторя именно нещо, което да предизвика едно порядъчно вълнение и суматоха в Хелбигсдорф.

— Само това? Никакви щети?

— Нейсе, също щети. Но как?

— Човек би трябвало да му изтрови конюшнята.

— Ха!

— Или да подпали замъка.

— Това би било вече нещо друго.

— Аз ли трябва да го свърша, господарю?

— Да.

— Тази нощ?

— Да. Но това е опасно!

— Съвсем не.

— О-о! В замъка живеят много хора. Ако те спипат на местопрестъплението, лошо ти се пише.

— Няма да ме спипат. Можете да разчитате на това.

— Ама аз не желая хем пък някое малко огънче, разбираш ли? Трябва да изгори целият замък ведно с всички съседни постройки, а това прави работата не само опасна, но и трудна.

— Как тъй?

— Човек би трябвало да подкладе огъня на различни места.

— Така и ще стане.

— Как обаче се каниш да намериш благоприятна възможност?

— Много лесно, господарю. Подпалвам първо в селото една или две къщи.

— Всички дяволи, виждам, че ти действително имаш глава, от каквато се нуждая.

— Загори ли в селото, то всички обитатели на замъка, поне мъжката част, ще хукнат надолу да помагат в спасяването и после тук играта е лесна.

 

— Значи се споразумяхме и ти вече стоиш в моя служба. Но тук ми хрумва, че същевременно бих могъл да постигна и една друга цел!

— Говорете, господарю!

— Хелбиг е страшно привързан към дъщеря си.

— Трябва да изгори и тя с другото?

— Не, не трябва да изгори! Но… човек би могъл да си поиграе малко на разбойнически рицар, знаеш как е било в Средновековието. Би могъл да я поразходи на кон.

— Искате да речете, че можем да я отвлечем, та старият здравата да се шубелдиса?

— Готов ли си и в това отношение да помогнеш?

— Веднага!

— Е, добре! Аз имам с мен каретата си и един кочияш, който ми е верен и предан. Значи сме трима. Издебваме някой подходящ миг да заловим момичето и го отнасяме в гората, после казвам на хер фон Уле — аз днес именно съм негов гост, че си заминавам, и на минаване през гората я вмъкваме в купето.

— И накъде ще води пътуването?

— Право към границата.

— Отвъд в Зюдерланд?

— Да, към крепостта Химелщайн.

— На границата ще ни спрат и ще искат да претърсят колата.

— Ха! Моята кола със сигурност не.

— Дори и ако пътувате с мъж, който се намира в това състояние?

Той посочи несретния си костюм. Графът се ухили.

— Мислиш, че ще те оставя в това облекло? Ти още днес трябва да се снабдиш с друг тоалет. До най-близкия град има два часа. Ако побързаш, до вечерта можеш да се върнеш. Ето ти пари. Купи си каквото ти е необходимо, преди всичко някакво огнестрелно оръжие!

Графът извади кесията си и му връчи известна сума. Хартман попита:

— Къде ще се срещнем?

— Точно тук.

— Кога?

— В единайсет часа вечерта. Аз ще се погрижа каретата ми да стои вече в гората. Така ще е по-добре, отколкото ако отпътувам едва по-късно.

Той тръгна и Хартман също се измъкна тихо…

Вечерта на същия ден Магда бе отскочила до селото да посети една болна. Герд я бе придружил и сега двамата крачеха заедно към замъка. По време на престоя им при болната бе станало късно, ала въпреки това те поеха по пешеходната пътека, водеща през парка. Вървяха мълчаливо един до друг. Беше онова красноречиво мълчание, което отдавна на сърцето неговото право, докато устата се бои да предаде с думи чувствата на душата. Неговата ръка неволно бе уловила тази на момичето и то охотно му я бе оставило. В един момент тя долови едно дълбоко въздъхване от устата му и спря.

— За какво мислиш, Герд? — попита.

— За теб и за много неща — отговори той.

— Не можеш ли да ми кажеш едно-друго от многото?

— Та нали всичко това ти вече го знаеш, Магда.

— Не знам какво имаш предвид — каза тя тихо.

— Че аз съм толкова незначителен…

— Незначителен? Ама, Герд, какви ги говориш?

— Истината.

— Незначително ли е на твоята възраст да бъдеш вече флотски лейтенант?

— То е нищо спрямо това, което си ти.

Тя сложи ръка върху неговата и помоли:

— Кажи ми всичко, което те потиска!

— Аз самият още не го зная ясно. Но когато днес видях тоя граф да стои при теб, почувствах, че бих могъл да смажа всеки, който поиска да те докосне като тоя човек.

— Никой няма да се осмели на това.

— И все пак ти един ден ще дадеш позволение някому. Ще срещнеш някого, някого когото…

— Когото…? Продължавай!

— Когото… когото ще обикнеш.

Беше му трудно да изговори тази дума. Тя помълча известно време, после тихо промълви:

— Ти може би… ще ревнуваш, Герд?

— Да — отговори той колебливо, — макар че не бих имал никакво право.

— О-о, мили Герд, може пък и да го имаш.

— Магда! Какво искаш да кажеш с това?

— Не е ли редно един брат да бъде ревнив?

— Да, но не по начина, по който аз имам предвид.

— Как другояче?

— Ти знаеш! — прошепна той.

— И ти не желаеш да е така? — попита тя с тон, който трябваше да е шеговит, ала все пак доловимо трепереше.

— Ох, желая го, желая го и още как! Бих продал небето за това. Ала аз знам, че ти си недосегаема за мен.

Тук от устата й се разля звънък, сребрист смях и тя попита:

— Недосегаема? Не си ли ме достигнал? Не си ли уловил вече ръката ми?

— Да, аз те имам и те държа. Но колко дълго?

 

— Толкова дълго, колкото поискаш, Герд!

— За постоянно и винаги!

— Да — прозвуча тихо от устата й.

— Значи за цял живот?

— Както ти пожелаеш!

Тогава той сложи ръце около талията й и я притегли интимно към себе си.

— Благодаря ти, мило, сладко същество! За мен само край теб цъфти щастие и благодат. Ти си толкова знатна, а аз толкова нищожен, но щом ме даряваш със самата себе си, то чувствам в мен сила да се бия за твоето притежание с целия свят.

— Това няма да ти се наложи, скъпи Герд, Кой ще поиска да ти оспори притежанието ми?

— Папа!

— Та той нали те обича!

— Но неговата благосклонност няма да е в състояние да разруши препятствията, налагани от произхода.

— Те отдавна принадлежат към миналото.

— Не! Преди да има яснота в моите фамилни отношения, ние не можем да се оженим.

— Тогава ще чакаме, скъпи Герд. Нали?

— Да — засмя се той радостно. — Какво друго ни остава.

Наведе се към нея и я целуна с чувство по червените устни. После закрачиха ръка за ръка към замъка. Там отдавна ги очакваха. Вследствие пристигналите днес гости имаше толкова много за разказване, че вече наближаваше полунощ, когато хората поискаха да се разделят, за да отидат да почиват, тогава се чу долу от двора безредно викане.

— Какво е това? — попита майорът.

— Боже Господи, викат пожар! — изциври Фрея.

От другите две сестри, които също изкрещяха, не можеше вече да се чуе нищо. Фрея бе паднала възнак на стола си, Ванка лежеше в десния, а Цила — в левия ъгъл на софата, и трите държаха очите си затворени. Най-сетне Фрея отвори клепачи. Тя чу силно търчене и викове из замъка, нададе втори крясък и склопи отново очи. Сега беше ред на Ванка да се пробуди от безсъзнанието. Тя съгледа едно ярко зарево, изкряска високо и също така се отпусна назад. Това бе най-добрият повод за Цила да надвие за миг своята отпадналост, ала ярката светлина на огъня я хвърли обратно в нейния несвяст.

— Ужасно! — простена Синята.

— Страшно! — изхленчи Зелената.

— Зловещо! — изохка Пурпурната.

Фрея първа прояви мъжественост да пристъпи към прозореца.

— Вижте, тези пламъци! Колко добре, че са само в селото, а не в замъка!

— При кого може да е това?

— Хайде да попитаме!

Те побързаха да слязат долу в двора, през чиято порта тъкмо изтрополя пръскачката. Не бяха останали нито един ратай, нито една ратайкиня. Майорът също се бе завтекъл с всичките си гости към селото; с тях Кунц и дори Магда се беше присъединила, за да даде утеха на нуждаещите се от помощ.

Гореше малката къщичка на един безимотен селянин. От пръв поглед се виждаше, че не може да бъде спасена. Но съседните къщи бяха застрашени и тъй като хората засега не можеха да разчитат на помощта на жителите от околните селища, то сред тях цареше панически страх и суматоха, която се уталожи едва След като майорът пое командването на спасителните операции и неговият твърд, мъжествен глас можеше да се долови надалеч.

Собственикът на горящата къща притежаваше малко имущество; то скоро бе отнесено на сигурност. Огънят бе оставен да бушува, като бяха взети мерки само да не се подпали някоя друга постройка.

Между замъка и селото растеше край пътя висока липа. До нея стигнаха с бавна гъша походка три фигури. Бяха трите сестри на майора.

— Не мога по-нататък! — проплака Дългата.

— Краката не ме държат вече! — изпъшка Късата.

— Свличам се! — изстена Дебелата.

Те държаха очите си отправени към селото и по тая причина не забелязаха какво ставаше зад тях. Внезапно виковете откъм пожарището Се удвоиха и трите сестри различиха, че народът се втурна от селото насам по пътя за замъка.

— Каква е тая работа! — попита Фрея.

— Те бягат! — отговори Ванка.

— Защо ще бягат? — рече Цила. — Там горе трябва да се е случило нещо. Те отново и отново викат пожар.

Обърнаха се и тутакси се свлякоха от ужас в безсъзнание. Замъкът бе обгърнат от пожар. От стопанските постройки лумнаха също както от главната постройка многобройни пламъци, които за късо време достигнаха огромна височина.

— Това е нагласено! — изскърца зъби майорът, докато тъкмо претичваше в най-бърз бяг покрай липата.

— Първият огън е трябвало само да ни подмами да излезем от замъка! Къде е Магда? — извика Герд, който се придържаше до страната му.

— В селото.

— А сестрите ви?

— Не ги ли видя до липата? Те са на сигурно място. Хайде бързо, та да мога да спася книжата си!

— И животните. От всичко най-напред трябва да се отворят оборите!

Покрай липата се разви безредна тичаница. Никой не обръщаше внимание на другия, а всеки се стремеше колкото се може по-скоро да достигне замъка. Всички жители на селото, които знаеха малките си имоти в безопасност, се бяха стекли насам. Те си пречеха един друг в движението и ето как Магда, намираща се сред най-последните, реши да се насочи вдясно през ливадите.

Недалеч от пътя двама мъже стояха зад един храст. Бяха графът и Хартман.

— Това надмина всички очаквания! — рече Хоенег.

— Но си беше все пак героична работа, защото не можех да си имам представа, че хората са оставили замъка с отворени врати и порти без всяка охрана.

— Много ли ще спасят?

— Не вярвам. Аз подпалих първо задните помещения, понеже така огънят щеше да бъде забелязан чак късно в селото. Сега вече се разгарят постройките отпред. В магазията открих три балона с петрол, който изсипах в преддверието и го запалих, когато всичко вече се намираше в огън.

— Браво! Така навярно и парите на майора ще отидат по дявола!

Хартман не отговори, но ръката му неволно посегна към вътрешния джоб. Ако беше ден, щеше да може да се залежи, че съдържанието му е доста обемисто.

— Цяло щастие е — продължи графът, — дето огънят осветява пътя така, че можем всеки да различим.

— Знаете ли със сигурност, че момичето се е завтекло към селото?

— Аз я видях.

— Значи сега се връща. Как ще я заловим?

— Тук не, това е сигурно. Но ще я последваме и по време на суматохата там горе навярно ще ни се предостави някой миг, в който да ни се удаде да я похитим.

Потокът от крещящи хора все още се стичаше край тях, В един момент двамата наблюдатели съгледаха една женска фигура, която се отби от пътя и свърна към тях.

— Кой е това? — попита графът.

— Никаква жена, която иска да стигне по-бързо.

— Тя трябва да мине покрай нас.

— Да отстъпим встрани, господарю! Тя не бива да ни забележи.

— Напротив, много добре ще ни забележи тя! Знаеш ли коя е?

— Аха, сега чертите на лицето й могат да се различат. Да не би пък да е нашата дама?

— Да, така е.

— Ще я сбараме ли?

— Разбира се! Първо я пропускаме, после ти я хващаш, а аз й запушвам устата с една кърпа. Внимавай, тя е тук!

Сега двамата се снишиха зад храста. Магда крачеше насам, без да подозира нищо. Едва беше отминала и бе сграбчена от Хартман и съборена. Викът за помощ, който нададе, заглъхна нечуто в гълчавата покрай пожара. Втори не бе възможен, тъй като графът бе притиснал кърпата си към устата й. Той извади от джоба няколко здрави върви, за да върже пленницата. Хартман му помагаше.

— Не прекалено здраво! — повели Хоенег. — Тя ни е подсигурена, защото е в безсъзнание, а и да не е така, с една жена все ще се оправим.

— Тъй! — рече безукоризненият му помощник. — И тая работа е свършена! Да я нося ли?

— Да. Ела!

Хартман вдигна припадналата и последва господаря си, който закрачи напряко през нивите и ливадите към гората. Бяха принудени да направят една широка заобикалка, тъй като пламъците на горящия замък, хвърляха такова зарево над околността, че в окръжност от четвърт час път можеше да се забележи всеки човек…

Зад замъка, откъм срещуположната на селото страна, гората се простираше първо по равно, ала сетне изкачваше склона на стръмно спускащата се тук планинска верига, от чийто хребет шосето водеше в множество разтегнати извивки към долината. За пешеходеца бе възможно да достигне билото по една изрътена пътека, която скосяваше всеки един от тези завои и също както шосето бе обрасла от двете страни с гъст храсталак.

От другата страна на прохода се придвижваше бавно към хребета едно открито купе, теглено от два уморени коня. Освен кочияша то носеше само един-единствен пътник, който се бе облегнал назад на седалката си, увит в широка пътна пелерина, и очевидно спеше. Само понякога, когато колелата се натъкваха на някой камък и купето получаваше следствие на това рязък тласък, пасажерът надигаше глава, за да я отпусне отново след къс поглед наоколо. По едно време возилото спря и пътникът подскочи.

— Какво има? — попита той.

— Ние сме горе.

— Хер, позволете на конете да си вземат малко сулука! Пътят по нагорнището беше ужасен.

— От мен да мине! Аз и тъй и тъй идвам прекалено късно, за да е необходимо да будувам. Ти навярно си от тукашните места?

— Да, хер, от Щайнвайлер.

— То се намира, ако си спомням правилно, немного далеч от Хелбигсдорф?

— Така е, само на половин час след него. Точно в посоката, където се забелязва онова сияние над дърветата.

Гората и по билото се състоеше от гъсто израсли, яки дървета, така че човек не бе в състояние да погледне към долината. Следствие на това пожарът от тази страна не можеше да се види, ала над дървесните върхари се забелязваше един несигурен светлик, също сякаш утрото започваше да мъждее. Пътникът проучи небето.

— Хм-м! Ние идваме от изток, а е едва малко след полунощ. Там долу трябва да има някакъв огън.

— Почти така изглежда, хер. Виждате ли малкия облак, който се издига там над дърветата?

— Да. Той изглежда черен, но в долния край пламти като злато. Нещо гори. Къде ли ще е това?

— Сиянието на един огън обикновено заблуждава през нощта, но ако отидем до първата извивка на шосето, ще можем напълно да обгърнем с поглед долината. Да продължа ли?

— Естествено и то бързо.

Колата затрополя в тръс по равното било и скоро достигна мястото, от което шосето започваше да се спуска. Тук кочияшът неволно спря, посочи с камшика надолу и извика изплашено:

— Хер, виждате ли?

— Да. Два огъня — един малък и един голям. Небеса, това е замъкът Хелбигсдорф, а малкият огън гори в селището. Карай нататък! Бързо, в галоп!

— Шосето е стръмно и опасно, а конете ми са изморени до смърт.

— Е, добре, тогава аз ще сляза и ще продължа пеша. Познавам тук наблизо един път, който скосява завоите. Ти си пътувай бавно към замъка, там пак ще се срещнем.

Той отметна наметалото и слезе. Непознатият, една високо израсла фигура, трябва да бе много добре запознат с местността, защото без нито миг да се замисли, се върна бързешком на късо разстояние по шосето. След няколко бързи крачки достигна излаза на споменатия вече пряк път и пое по него. Пътеката не беше широка, но откритата линия, която образуваше в гората, се притегляше право към горящия отсреща на височината замък и пламъците осветяваха почти всяка стъпка ширина, така че спускането ставаше много бързо. Долу, където пешеходният път излизаше за последен път на шосето, мъжът спря. Пред него стоеше едно закрито купе, а кочияшът бе застанал в очаквателна поза до отворената вратичка. Това му се стори странно.

— Добър вечер! — поздрави.

— Добър вечер! — отвърна на поздрава мъжът навъсено.

— Кому принадлежи тая кола?

— Моя е.

— Твоя? Кого чакаш?

— Това никому не влиза в работата.

— Недодяланик! Знаеш ли, че ми се струваш подозрителен?

— Ти на мен също.

Непознатият се ухили.

— Човече, ти ми харесваш. Ето ти един спомен.

След един бърз поглед в купето, който го убеди, че е празно, той замахна и зашлеви на вежливия кочияш една оглушителна плесница. Беше се вече доста отдалечил, преди да е могъл шамаросаният да помисли за ответ на неочаквания дар.

Пътят продължаваше в змиевидни извивки към селото. Тайнственият странник пое по правия път през храстите към замъка и беше вече изминал половината разстояние, когато внезапно отскочи настрани. Едва не се бе сблъскал с един мъж, който изскочи с бързина между два храста. Следваше го един друг, мъкнеш някакъв товар на ръце.

— Стой! — повели той на злокобните фигури.

Тогава обаче предният се обърна, изтръгна товара от ръцете на втория и извика със заповеден глас:

— Оправи се с него!

След тези думи изчезна между храстите. Другият пристъпи непосредствено до непознатия.

— Кой сте вие?

— Я стига!… какво носеше онзи мъж?

— Измитай се, човече, и ни остави на мира!

Той поиска да последва спътника си, ала така наруганият го задържа здраво.

— Поспри, драги приятелю! Там нещо гори, а тук вие се прокрадвате през гората с някакъв предмет. Ти ще направиш с мен един излет до замъка!

— А ти ще се пръждосаш по дяволите!

— С удоволствие. Но без теб при Дявола няма да се явя. Напред!

— Смешно! Разкарай се от пътя, обеснико!

Той улови непознатия и поиска да го запрати на земята, ала явно бе подценил физическата му сила, защото в същия миг самият лежеше на земята, а противникът му коленичеше върху него.

— Ама ти си бил страшен Голиат, бе! — захили се този. — Ела насам да ти вържа малко ръцете и в замъка да те поогледам по-отблизичко!

Той извади една носна кърпа, за да я използва за връзване, при което трябваше да освободи едната ръка на Хартман. Оня посегна светкавично към джоба, измъкна рязко един пищов и натисна спусъка.

Неговият противник едва има време, колкото да извие глава настрани; куршумът прелетя непосредствено край нея.

— А-а, и хапеш, змия! Дай тук играчката! — Той посегна към оръжието, за да го изтръгне от ръката му.

— Умри, куче! — изрева Хартман яростно.

Направи едно бързо, припряно движение, удаде му се да запъне второто петле. Но когато вече докосваше спусъка, непознатият извъртя пищова надолу и изстрелът се разнесе.

— А-ах! — изпъшка Хартман. — Самия себе си улучих!

— Хак ти е, хубостнико!

Говорителят почувства, че съпротивата на ранения замря; лесно му се удаде да свърже ръцете му.

— Сега идваш с мен! — повели.

— Не мога! — гласеше стенещият отговор.

— Напред, изправи се!

— Не става. Улучен съм в окото.

Гласът му прозвуча като в угасване и крайниците се отпуснаха вяло на земята.

— Ти си изгубен, човече. Кажи кой си и какво те води насам!

Запитаният заскимтя:

— Оставете ме да лежа! Аз умирам.

— Да те оставя да лежиш? Та апапинът ти да може да те отнесе? Изключено!

Той го вдигна като някое дете и го метна на рамо. Хартман не се съпротиви. Непознатият го понесе с бързи крачки през храстите към откритото поле, откъдето имаше възможност да обгърне с поглед пожара в цялата му ужасяваща големина. Побърза нататък.

Първата група, която съгледа, бяха Каравей и Балдуин Шуберт. Той положи ранения пред нозете им и се обърна към някогашния циганин.

— Кажете ми, добри приятелю… — сам се прекъсна, понеже очите му се бяха сирели върху осветените от огъня черти на циганина. — Каравей! Ти тук! Каква изненада!

Каравей също беше разпознал странника.

— Катомбо… исках да кажа, Нурван паша… ние, граф Хоенег… ти… вие… Възможно ли е?

Той разпери ръце и понечи да се втурне към него, ала в следващия миг ги отпусна смутено, сещайки се за разликата в общественото положение. На пришелеца не убягна неговото колебание и той каза сърдечно:

— Каравей, не бъди глупак! Аз за теб не съм граф Вилхелм Хоенег, а все още Катомбо, твой приятел и брат. Ела в обятията ми!

След като се бяха поздравили задушевно, при което и добродушният Шуберт получи едно топло ръкостискане, Катомбо попита:

— Какво те води по тези места? Сигурно си навестил сестра си Лилга?

— Не, на път съм по една друга работа. Само че това е дълга история, която сега не мога да ти разкажа. Но ме учудва теб да срещна тук.

— Работата е лесно обяснима. По нареждане на херцог Макс разреших една дипломатическа задача в Зюдерланд и по обратния път реших да огледам местностите, които навремето, когато още не бях Нурван паша и граф Хоенег — знаеш вече, Каравей, толкова често скитосвах. Исках да използвам случая да посетя и майор Хелбиг. Това е всичко.

— Пристигнал си в много нещастен момент.

— Дълго време ли гори вече замъкът?

— Половин час.

— Значи огънят е подкладен. Та той лумти от всички ъгли и краища. Има ли някакво предположение кой е извършителят?

— Никакво.

— Може би този тук ще внесе светлина в работата.

— Кой е това?

— Срещнах го горе сред шубраците. Имаше и още един с него, но ми се изплъзна. Носеше някакъв тежък товар.

Каравей се наведе да разгледа пленника.

— Гръм и мълния, та човекът е мъртъв!

— Мъртъв? — попита Катомбо равнодушно. — Възможно, ала той сам си е виновен.

— Как така?

— Поиска да ме застреля. Първият изстрел отиде нахалост, вторият улучи самия него.

В този миг се зададе майорът заедно с Голвиц и Санфорд с обезпокоителна бързина. Забелязвайки пришелеца, той отстъпи от удивление крачка назад.

— Нурван паша! Добре дошъл, екселенц, макар да не мога да ви предложа подслон. Не само моят дом, но и цялото ми състояние е погълнато от пламъците. Прощавайте, че в момента не мога да ви се посветя така, както бих желал. Изпълнен съм със страх, понеже никъде не мога да намеря дъщеря си.

— Тя беше долу в селото — рече Каравей — и сигурно там е останала. Уплахът винаги действа парализиращо на дамите.

— Това съображение донейде ме успокоява. Кой лежи тук?

— Някакъв човек, който ми наскочи в храстите — даде Катомбо за отговор.

— Как се озова насам?

— Когато съгледах огъня, аз избързах пред колата си. Той ми се видя подозрителен. Стреля по мен, докато се боричкахме, и уцели самия себе си в окото. Мъртъв е.

Майорът се наведе.

— Хартман! — извика той изненадан.

— Познавате ли го, хер майор?

— Да. Той е съпругът на моята икономка. Домъкна се при нас от затвора и трябваше да напусне замъка. Той е извършителят, подозирах го.

— Я да вземем да го претърсим! — рече Голвиц.

Той коленичи, пребърка джобовете на мъртвия и намери във вътрешния джоб на сакото един книжен пакет, който отвори.

— Пари! Книжни пари! Хер майор, погледнете!

Хелбиг посегна припряно и прегледа съкровищните бонове и банкнотите.

— Тези пари са мои! — извика. — Аз имам навика да поставям името си в ъгъла на всяка по-едра банкнота. Прочетете тук! И също сумата съвпада. Наистина този човек е бил извършителят!

— В такъв случай поне състоянието ви е спасено — рече Фред.

— При все това библиотеката, както и някои важни документи са унищожени. Хер фон Голвиц, отскочете бързо до селото, моля ви, и вижте дали ще можете да намерите Магда. Присъствието на Герд при пожарището е все още наложително.

Голвиц откликна на молбата. Той срещна пожарните пръскачки на няколко съседни села, които идваха твърде късно. Пламъците образуваха една-едничка грамадна клада, която лижеше облаците и покриваше небето с гъст черен пушек. Тя пърлеше дрехите на приближаващите от много крачки и хвърляше дневна светлина върху цялата околност.

Когато Фред стигна в селото, жилището на селянина беше догоряло. Само отделни малки пламъчета ближеха още оцелелите външни зидове. Двете съседни къщи хората бяха успели да съхранят невредими. И понеже тук вече нямаше какво да се спасява, то повечето жители се бяха отправили към замъка, присъстваха само малцина от хората.

Той питаше всеки, когото срещнеше, за изчезналата, ала никой не бе в състояние да даде информация. Тръгна от къща на къща, от имот към имот и намираше тук и там някой стар мъж или слаба майчица, които да разпита, но трябваше да си тръгне с неизпълнена задача.

Едва вън пред селото се натъкна на една от зяпачите, която се връщаше от замъка, за да нагледа оставените си деца.

— Постойте, фрау! Забелязахте ли тази вечер милостивата фройлайн?

— Да. Тя беше първо в селото и после се затича към замъка, когато той пламна.

— Знаете ли го точно?

— Да. Тя вървеше първом пред мен. Заради голямата блъсканица свърна сетне там вдясно към ливадите.

— Благодаря!

Той продължи бързо и понеже всяка работа по потушаването на пожара бе напразна, намери всички обитатели на замъка и техните гости събрани на едно място.

— Намерихте ли я? — попита го майорът.

— Тогава нямаше да се връщам без нея.

— Значи изчезнала! Боже Господи, къде ли може да се намира?

— Дъщеря ви е тръгнала от селото обратно за замъка и там долу при храстите е поела през ливадите, както ми каза една жена, която я е забелязала.

— Тогава тя е изпреварила другите и се е вмъкнала в замъка.

— Магда е изгоряла! — изплака Фрея.

— Успокойте се! — помоли Герд. — Една дама не може да върви толкова бързо, както вървяхме аз и папа. Ние двамата бяхме първите тук и щяхме да я видим.

— Може би по път е припаднала и сега лежи някъде — рече майорът. — Елате, нека я потърсим!

В този миг се появи на арената кочияшът, който бе водил Нурван паша. При яркото осветление, разпространявано от пожара, се виждаше, че кърви.

— Какво ти се е случило? — попита пашата.

— Бях намушкан от един мъж, който мина край мен в едно закрито купе.

— Как стана?

— На половината височина ме срещна един впряг и понеже шосето беше тясно и стръмно, слязох от капрата и другият кочияш също, за да държим конете. Точно когато се канех да отмина, някой извика в другото купе за помощ…

— Всички дяволи! — изруга Голвиц. — Какъв беше гласът? Мъжки или женски?

— Женски, мисля. Но не можах да го различа, защото гласът замря в хъхрене. Устата на викащия беше затворена или запушена.

— Ти какво стори?

 

— Повелих на кочияша да спре. Когато той не се подчини, аз го хванах здраво. Сборичкахме се. Оня ме прободе с нож в ръката, а после се отвори вратичката на каретата и слезе един друг, който ми нанесе отзад удар и се строполих в безсъзнание. Когато се свестих, ония бяха офейкали.

— Колко дълго лежа?

— Не знам. Види се, било е доста време.

Слушателите се вторачиха един в друг.

— Трябва незабавно да тръгнем след тях! — разпореди майорът.

— Стой, нека не прибързваме! — помоли пашата. — В такива неща хладнокръвието е по-добро от възбудата. Товарът, който видях, може действително да е бил човешко тяло, но едно такова деяние по тези места би било нещо нечувано. Кой би отвлякъл дамата?

— Да, кой? — попита и Хелбиг.

— Някой обикновен мъж във всеки случай не — рече пашата. — Имате ли някакъв враг наоколо, хер майор?

— Та знам ли. Никого не съм обидил.

— Но пък аз, да — намеси се Герд. — Само че считам едно такова отмъщение за невъзможно. Не може да е бил той.

— Кой?

— Лудия граф.

Пашата подскочи.

— Лудия граф е бил тук?

— Да. Днес.

— И вие сте го оскърбил?

— Поступах го.

— Защо?

— В парка се държа с Магда като мерзавец.

— За Бога, във висша степен вероятно е бил той! — извика пашата. — Но как се е събрал с мъртвия тук?

— Сигурно го е срещнал някъде по път.

— Но с един непознат, когото случайно е срещнал, човек не уговаря един такъв опасен план.

— Те се познаваха от по-рано, от Фалум.

— Това е нещо друго. Графът навярно е знаел, че тоя Хартман е бил в затвора, и е видял в него типа, когото можел да използва като спомагателен инструмент.

— Трябва веднага да го подгоним! — повтори майорът.

— Почакайте още няколко мига! — помоли Голвиц. — По-добре е първо да добием необходимата сигурност!

— Тогава той ще ни се изплъзне!

— Похитителят на вашата дъщеря ще ни се изплъзне само ако действаме припряно. Разчитайте на мен! Отвъд там в прериите на Северна Америка ние сме догонвали някой и друг тип. Но най-напред трябва да се убедим дали не се мамим. Та нали може младата дама да лежи още там долу.

— Тогава трябва бързо да търсим! — извика майорът и поиска да хукне.

— Стой! — повели Голвиц. — В случая е важно да не бъдат заличени следите. Останете всички тук; само Бил Санфорд може да ме придружи. Той знае как да се отнася с една следа. Спасихте ли коне?

— Да. И почти всичкият добитък е откаран на сигурно място.

— Наредете тогава да доведат два коня! Ние скоро ще се върнем.

Двамата прерийни ловци тръгнаха. Те закрачиха по пътя надолу към селото, като внимателно наблюдаваха периферията му. Дневната светлина, която огънят разпространяваше, им позволяваше да различават и най-малкия предмет. Срещу храсталака Фред спря.

— Тук е! — рече той, посочвайки отъпканата трева. Те се наведоха към земята да разгледат дирите.

— Малък дамски крак — рече Бил. — Това е вярната следа, тя води оттук надясно — точно, както е казала жената. Ела!

Те продължиха да крачат бавно — Фред начело. Когато отминаха храстите, този се закова.

— Всички дяволи, тук има и други стъпкови отпечатъци! Тревата е буквално изпотъпкана.

— Колко човека? — попита Бил.

— Нека видим! Прегледаха отпечатъците.

— Двама мъже! — отсъди Санфорд. — Стоели са зад този храст тук и са чакали.

 

— И там отдясно са се промъкнали насам — изрази съгласие Фред.

— Ще потърсим ли откъде идват? — попита Бил.

— Не. Това би било безсмислено. Необходимо е да следваме само дирите, които водят оттук. Погледни, тук двамата са се нахвърлили върху нея и оттук престава следата от малкото стъпало.

— Те са носили дамата.

— Да и аз сега вече не се съмнявам, че това са били двамата мъже, които пашата е срещнал. Да вървим нататък!

Не им беше трудно да проследят стъпките до мястото, където пашата се бе натъкнал на похитителите.

— Стой! — каза Фред. — Всяка по-нататъшна загуба на време би била вредна. Те са. Да се връщаме при замъка!

Когато стигнаха там, от тръгването им бяха изтекли едва десет минути. Хелбиг пристъпи няколко крачки към тях.

— Е? — попита с тревожно напрежение.

— Не се стряскайте, хер майор! — отвърна Голвиц. — Вашата дъщеря действително е била отвлечена.

— Тогава бързо след тях!

Той поиска да се метне на коня. Фред му попречи.

— Моля да останете още, хер майор! Ние трябва да обмислим нещата.

— По дяволите вашето обмисляне! Междувременно оня тип ще ни се измъкне!

— Той няма да ни се измъкне. Най-напред двама мъже действително ще последват каретата, но вие ще останете тук!

— Аз? Защо?

— На това нещастно място вие ще бъдете по-полезен от всеки друг.

— На първо време дъщеря ми се нуждае най-належащо от мен.

— В това отношение можете да бъдете заместен от нас, но тук при пожарището — не.

— Аз си имам заместник.

— Може да е така. Но за да издирим вашата дъщеря, ние трябва да се разделим, а тогава ще ни е необходима база, за да можем взаимно да се осведомяваме.

— Да се разделим? С каква цел?

— Досега ние знаем само че дамата се намира във властта на един мъж. Кой е този мъж обаче, не знаем.

— Това е графът!

— Ние само го предполагаме, ала не бихме могли да се закълнем. Колко е далеч границата оттук?

— С бързи коне три часа.

— Как се казва граничното селище?

— Визенщайн.

— Шосето, по което пашата е дошъл, натам ли води?

— Да, като на един час оттук, човек трябва да хване при разклонението надясно.

— Е, добре, чуйте тогава моя план, който ще ни отведе сигурно до целта! Ако действително графът е похитителят, то той ще опита час по-скоро да достигне границата. Следователно двама мъже ще яздят след него нататък…

— Това ще сторя аз — прекъсна го Хелбиг.

— Не. Вие ще останете тук! За това преследване са нужни хора, които разбират от дири и следи. С тая работа ще се заема аз самият и моят приятел Санфорд ще ме придружи.

— Вие не познавате пътя.

— Това е безразлично. В прериите изобщо няма пътища и въпреки всичко ние винаги се оправяме. Остава си така, че ще яздим аз и Бил! Междувременно някой ще отиде при хер фон Уле и ще се осведоми за обстоятелствата, при които графът го е напуснал. Та нали той би могъл да се намира още там. Резултата от това осведомяване ще ми съобщите телеграфически, и то във Визенщайн.

— На какъв адрес?

— Санфорд — до поискване. Но съставете телеграмата предпазливо. Има ли оттук към границата пешеходни пътеки?

— Да.

— Също тях трябва да следваме. Но кой познава тези потайни пътища?

— Аз — обади се Каравей.

— Аз — отговори по същото време и Нурван паша.

— Вие, хер графе? — попита Фред, тайно зарадван, тъй като бе слушал за неговата енергичност. — Но вие навярно няма да искате да участвате в преследването?

— Защо не? На мен и през ум не ми минава да се разделя толкова скоро с моя приятел Каравей, когото вече от години не съм виждал. И после, ако се установи, че графът се крие зад тая работа, аз ще си разменя с него някоя и друга сериозна приказка. Той носи името, под което се водя и аз и за мен не е безразлично, дето постоянно го позори.

— Но след дългото пътуване няма ли да ви дойде твърде много, ако…

— Ни най-малко. Напротив, аз се радвам на похода. Имате ли да ни кажете още нещо как да се държим?

— Не. Ще трябва да се ръководим от обстоятелствата. Нуждаете ли се от дълги приготовления?

— Ние веднага ще тръгнем на път! — заяви Катомбо — Но…

— Достатъчно. Нямайте грижа за мен!

Той се отдалечи с едри крачки и Каравей го последва.

— Силен мъж! — рече Фред с адмирация. — Сега имам нужда от още двама.

— За каква цел? — попита майорът.

— Графът именно, ако е той наистина, има все таки една вече значителна преднина. Можем да отчетем един час и ето как е невъзможно да го настигнем преди границата. Разполага ли хер лейтенантът с дълъг отпуск?

— Колкото на него му е угодно.

— Нека той се отправи заедно с баща си по най-бързия път към Химелщайн и да наблюдава внимателно крепостта Ако графът ни се изплъзне, сигурно ще отиде натам. Вие значи, хер майор, оставате тук, за да ни предавате евентуални съобщения и ще ни последвате едва когато бъдете повикан. Останете със здраве!

Двата коня бяха докарани. Фред се метна и Санфорд стори същото. След няколко мига ездачите бяха изчезнали. Другите останаха в едно немалко напрежение.

— Кой ще навести хер фон Уле? — попита Фред.

— Аз самият — рече майорът. — Ти и баща ти можете да ме придружите, защото пътят, по който трябва да поемете, води край него и така ще се избегне едно ненужно губене на време.

— Вие искате да ни напуснете?

— Кунц нали остава тук.

— Кунц? Той не е никакъв закрилник на дами.

— Мислите, че ще ви излапам? — попита слугата.

— Ей на, чуваш ли го! — изхленчи Цила.

— Той е един кръволок! — изплака Вацка.

— Ще ни измъчи до смърт! — изпъшка Фрея.

— Слезте в селото при фрау пасторшата! — отсече майорът. — Там ще бъдете добре подслонени и ще можете да ме чакате. Тук вече никой нищо не може да стори. Всички ние сме излишни и трябва да оставим огъня спокойно да си гори.

Пътят водеше може би в продължение на час през гората, после се снижаваше в една дълбока долина, на дъното на която бе разположено имението на хер фон Уле. Поради уединеността тук още никой не бе забелязал нещо от пожара. Денят започваше да сивее, ала всичко живо още лежеше в дълбок сън, така че пристигналите трябваше да похлопат.

Управителят стана и отвори, когато разпозна майора.

— Хер фон Уле спи ли още? — попита този.

— Да.

— Събудете го, моля!

— Веднага! Влезте в приемната, хер майор!

Майорът отиде и скоро Уле влезе, учуден от изненадващата визита.

— Извинявайте за безпокойството — започна Хелбиг след първия поздрав. — Граф Хоенег тръгна ли си вече?

— Да. Отпътува със своята карета.

— Вие бяхте с него при мен. Във ваша компания ли се върна той тук?

— Не. Ние повървяхме заедно само на известно разстояние. После срещнахме един просяк, при когото той се забави.

— И след колко време дойде?

— Може би три часа по-късно.

— С този просяк?

— Без него.

— Опишете ми скитника, моля!

— Той наброяваше може би петдесет години и изглеждаше изтощен. Носеше сив панталон, парцаливо черно сако и кафява шапка с широко бомбе. Лицето му…

— Това е достатъчно. Съвпада.

— Кое?

— Този човек подпали моя замък и преди туй жилището на един селянин-надничар в Хелбигсдорф.

— Плашите ме, но присъствието ви тук ми казва, че опасността вече е отминала.

— Нека моето присъствие ви каже, напротив, че всичко е изгубено.

— За Бога, хер майор, както трябва да означава това?

— Че моят замък още гори. Аз не можах да спася нищо освен добитъка.

— Разрешете да наредя веднага да запрегнат!

— Сторете го, но ще ви помоля да се погрижите за две коли — една за вас и мен и една за тези двама господа, които трябва да попътуват из планината!

— Човешки жертви има ли?

— Не. Но дъщеря ми изчезна.

— Не думайте! — изплаши се Уле. — Безследно?

— Не. Ние намерихме следата й.

— Накъде води тя?

— Натам, накъдето ще се отправят тези господа.

— Ще взема няколко ратаи! — каза земевладелецът.

— Моля, сторете и това! Вярно, вече нищо не може да се спаси, ала помощ все пак ще е нужна.

Уле напусна стаята.

— Графът е! — рече майорът.

— Няма никакво съмнение! — извика Герд. — Папа, бих искал да не го срещнат горе на границата.

— Защо?

— За да ми дотърчи в ръцете при Химелщайн. Ще го размажа тоя мерзавец.

— А аз желая детето ми де се върне час по-скоро. Помисли какво трябва да изтърпи Магда в една такава компания!

— Горко му, ако го срещна!

— Овладей се, сине мой! Аз като баща трябва да сторя същото, макар гневът да иска да вземе връх над мен.

Само след няколко минути от двора отпътуваха в срещуположни посоки две коли — едната навътре в планините, а другата към Хелбигсдорф. Когато майорът пристигна там, завари замъка изгорял до основните зидове, ала пламъците се извисяваха все още високо, тъй като многото срутена дървения ги подхранваше. Сестрите на майора се намираха при пастора, ала пълничката фрау Барбара шеташе бодро до страната на придворния ковач, който заедно с управителя и Кунц ръководеше хората, трепещи се да изтръгнат тук и там още някоя дреболия от стръвния огън.

Още в ранния предобед от малката местна телеграфна станция пристигна съобщение. То гласеше:

„Не сме към Визенщайн, а завихме наляво. Неотклонно по дирята! Скоро повече. Санфорд.“