Карл Май
Островът на скъпоценностите (10)

4. В САН ФРАНЦИСКО

Град Сан Франциско е разположен върху силно издаден нос, от западната му страна е Пасификът, от източната — великолепният едноименен залив, а от север — входът на този залив. По улиците му човек може да съгледа бледите, кльощави знатни американки, гордите чернооки испански, русите немкини и цветнокожите къдрокоси дами. Богат кавалер с фрак, цилиндър и ръкавици носи в едната си ръка свински бут, а в друга — кошница зеленчуци, ранчеро е заметнал през рамо мрежа с риба, за да почете някакъв празник, офицер от милицията държи в плен угоен петел, някакъв квакер е затънал в запретнатите пешове на дългото си сако подобно престилка няколко грамадни омара…

През гъмжилото на това средище на Златната страна се придвижваше една малка група ездачи, докато накрая спря пред хотел „Валядолид“ на „Сатър стрийт“. Той беше странноприемница в калифорнийски стил и представляваше дълга и ниска едноетажна постройка от дъски, напомняща еднодневните бараки-пивници по нашите празници на стрелците.

Там ездачите слязоха и предадоха конете си на един хорскийпър^[1], който ги отведе под един навес. Въпреки неимоверната си големина салонът беше пълен с посетители, така че за новодошлите имаше малко свободни места. Една келнерка приближи и донесе портъра^[2], който си бяха поръчали. После единият попита:

— Човек може ли да поговори със сеньората, детето ми?

— Да. Да я доведа ли?

— Ще ви помоля!

Момичето се отдалечи, а скоро след това се появи съдържателката и поиска да знае желанието на гостите. Предишният говорител се надигна:

— Позволете да ви се представя, сеньора! Името ми е Фридрих фон Голвиц. Аз съм немец, а тези мъже са мои спътници.

Тя прегъна крак и го загледа очаквателно.

— Насочиха ни към вас, сеньора!

— Ах! Мога ли да попитам кой?

— На два дни път оттук има едно ранчо, чиято господарка се казва Евдоксия Маферо. Тя е ваша сестра?

— Да.

— Тя ни препоръча вашия хотел и същевременно каза, че ще намерим тук човека, с когото ние непременно трябва да говорим. Можем ли да се установим при вас?

— Ще се намери място. Кого търсите, сеньор?

— Не се ли е отбил при вас един бял, създаващ впечатление, че има дълго пътуване зад себе си?

— Действително.

— Кога?

— Завчера.

— И отседна тук?

— Да.

— Дълго време ли възнамерява да остане?

— Това не съм в състояние да ви кажа.

— Господинът тук ли е сега?

— Позволете да погледна?

Тя огледа просторното помещение маса по маса, но явно не забеляза предмета на своето търсене.

— Не го виждам, сеньор.

— Може би се намира в стаята си?

— О, не, защото ние тук нямаме отделни стаи, а гостите спят в голямото помещение под покрива. Той сигурно е излязъл.

— Имаше ли багаж със себе си?

— Да, две големи торби от еленова кожа, които конете му едвам мъкнеха. Но после той веднага си купи един куфар. Иска да напусне града и питаше за някой кораб, който скоро излиза в морето.

— Благодаря ви! Не му казвайте, че някой е разпитвал за него — касае се за една изненада!

— Както желаете.

Тя се отдалечи и по същото време влязоха двама мъже, които се огледаха за място. Те носеха норландски флотски униформи, но без отличителни знаци за техния ранг. Единият беше висок и здраво сложен, истински Голиат, другият беше сух и при това загорялото му лице показваше онзи отпечатък, който се среща при циганите. Те си пробиха път през посетителите и след известно търсене се настаниха на две свободни места. Келнерката им донесе питиета. Голиатът изръмжа:

— Проклета история! Нали, Каравей?

— Хм! Пий, кормчия! — отвърна другият.

— Цели три дена по-късно!

— Пий! С ругаене нещата няма да се подобрят.

Сервиращото момиче беше донесло две чаши ейл. Исполинът гаврътна своята до последната капка, тресна юмрук по масата и рече:

 

— Знаеш ли за какви ни смятат сега?

— За почтени моряци.

— Не, за дезертьори ни считат, тъй като не бяхме на борда в определеното време.

— Трябва да се обадим на консула и да се поставим на негово разположение.

— Дрън-дрън! Ако отидем при него, той ще ни окауши.

— Но какво иначе?

— Аз се мятам на първия срещнат съд и отплавам за дома. „Тигър“ трябваше да тръгне натам. В крайна сметка не сме виновни, дето твоят кон започна да куца и връщането ни от излета в планините се забави.

— На борд ще отидеш? Имаш ли пари?

— Аз? Чумата да ме тръшне, не!

— Аз също нямам. Единайсет долара, това е всичко.

— А аз най-много пет. Една направо дяволска каша!

Известно време между двамата бе тихо, после онзи, когото спътникът му нарече кормчия, поде наново:

— Дано само това проклето закъснение няма и друга вреда!

— Какво имаш предвид?

— Ами че помисли за мъртвия Голвиц и неговия корабен дневник, или каквото е това, дето все още го мъкна насам-натам със себе си!

— Е, дали близките на покойника ще получат книгата няколко дена по-рано или по-късно, това е без значение.

— Ами ако оня обесник Натер ни изпревари? Той познава съдържанието на книгата и знае за какво се касае.

— Нищо не вреди! Голвиц ще се пазят да му дадат желаната информация!

— Но човек не може да знае дали Дяволът няма да му помогне да постигне целта си. Тоя тип има безсрамно щастие. Колко често сме го вземали на абордаж, а той всеки път ни се е измъквал и е отплавал под пълни платна!

— Може би ще получим от някого от тукашните гости необходимите пари за пътуването до родината.

— Тук? В тая дъсчена съборетина? Хич не си го мисли! Та тук никой не ни познава. А въз основа нашите честни мутри… Буря да отнесе Марса и Брама! — прекъсна се той внезапно. Думите на Каравей го бяха подтикнали да насочи вниманието си към посетителите, при което очите му бяха срещнали Тексасеца Фред. — Каравей, я само погледни към ъгъла! Там сега седи той жив-живеничък, нашият Голвиц, нашият Хуго фон Голвиц!

— Човече, ама недей да крещиш така! Та ти скандализираш всички хора тук! Има си хас да си се натряскал и да виждаш призраци посред бял ден. Как ще ти се е озовал насам този Хуго фон Голвиц? Че ти нали самият присъства, когато го погребахме в гробището на Кота Раджа.

Кормчията беше скочил така бурно, че бе съборил стола си. Данданията, породена от това, и високо извиканите думи действително бяха имали за последица всички присъстващи да погледнат към него. Думите на Каравей върнаха донейде на себе си изгубилия самообладание мъж. Той потърка с ръка челото си, дишайки учестено, и се стовари върху стола, който Каравей му беше тикнал.

— Вярно, Каравей, имаш право! Каква съм само акула, дето се оставих изненадата да ме вземе на влекач. Той естествено хич не може да е този. Ама тая прилика! Тъй, точно тъй изглеждаше той преди двайсет и пет години, когато го видях на борда на англичанина. Погледни, човекът сега идва към нас. Той е забелязал, че става дума за него.

Тексасецът Фред наистина беше чул и разбрал думите на кормчията и бе немалко удивен да чуе тук да се произнася името му. Той се изправи и пристъпи към масата, на която седяха двамата моряци.

— Позволете, сър, вие току-що споменахте името ми. Мога ли да науча откъде ме познавате?

Кормчията се беше окопитил и даде предпазливо за отговор:

— Да, назовах едно име, но дали е вашето — друг въпрос.

— Моето е, можете да ми вярвате. Все пак ще признаете, че извикахте „Голвиц“?

— Не го отричам. Но в крайна сметка всеки може да рече, че се казва Голвиц.

— Човече, за измамник ли ме считате? Защо ще си изменям името?

— О-о, при някои обстоятелства има причина. Но аз веднага ще разбера къде съм. Ако вие сте Голвиц, я ми кажете тогава откъде произхождате?

— От Зюдерланд.

— Well, това съвпада. А брат да имате?

— Да.

— Бива ли човек да узнае как се казва?

— Защо не? Аз няма защо да се срамувам от него. Той се казва Теодор.

— Отново съвпада. Но сега имам още един въпрос. Не сте ли имал и друг брат?

— Да, само че той изчезна безследно преди много години.

— И как се казваше този брат?

— Хуго.

— За трети път отговаря. Слушайте, започвам да вярвам, че май казвате истината. В такъв случай вие би трябвало да сте третият, най-младият брат и да се казвате Фред. Това ли е вашето име?

— Да, то е. Но я ми кажете откъде…

— Потрайте още малко! Работата е толкова важна, че трябва да съм съвсем сигурен, Дали няма да ви се намери някоя хартийка, с чиято помощ да можете да се легитимирате?

Фред бръкна в джоба и извади паспорта си.

— Ето ви легитимацията ми Надявам се, ще е достатъчна да ви убеди, че имам правото да нося името Голвиц.

— Паспорт! Той действително е достатъчен. И тук съвсем ясно е написано черно на бяло името Фридрих фон Голвиц, наричан Фред. Чуйте, сър, аз би трябвало да ви вярвам само на основание този документ — даже да не беше приликата с брат ви.

— С брат ми? Кой? Навярно имате предвид Теодор?

— Не, не него имам предвид, а другия — Хуго.

— Възможно ли е? Хуго, за когото вече почти двайсет и пет години нищо не сме чули? Нима сте го виждал?

— Да.

— Кога?

— Първият път преди двайсет и пет години, а последния — преди два месеца.

Тази неочаквана новина оказа неописуемо въздействие върху Фред. Той сграбчи кормчията за ръката и извика, не, буквално изкрещя:

— Вие сте го видял? Преди два месеца? Но това все пак е невъзможно. Ако Хуго беше още жив, то отдавна да е дал на семейството си признак на живот.

— Кой всъщност ви казва, че е бил в състояние? Аз трябва да поздравя вас и родителите ви от негово име и да ви предам нещо, от което отдавна ми се ще да се отвържа.

— Значи брат ми е още жив?

— Не, той е мъртъв.

— Но, човече, вие ме разпъвате на кръст. Едва-що ме уверявате, че ви е натоварил да ме поздравите, и още със същия дъх заявявате, че вече не бил жив. Как да я разбирам тая работа?

— Вашият брат не ме е натоварил лично да ви предам поздрави, защото когато го видях втория път, той беше вече мъртъв. Но аз знам, че последната му мисъл, преди да склопи очи, е принадлежала на вашето семейство. Само че това е дълга история, която не мога да ви разкажа тук. Я вижте как хората са наострили уши! Та вие се изкрещяхте, сякаш трябваше да ви чуят отвъд в старата Европа.

В широкото помещение действително беше станало тихо; посетителите гледаха насам към двамата, за да могат да дочуят нещо от този повече от оживен разговор. Фред беше овладян от едно могъщо вълнение, което го караше да забрави всичко. Думите на кормчията го доведоха най-сетне до съзнанието, че не са сами тук.

— Имате право, сър! Да се говори за тези неща, тук не е подходящото място. Може би ще получим от съдържателката някое уединено помещение, в което да бъдем необезпокоявани.

Не мина много и Фред, Бил, Инчу-чуна и двамата новодошли седяха насаме в едно отделено с дъски от общия салон помещение. Кормчията започна да разказва събитията, които се бяха разиграли на „Тигър“, и които са вече познати на читателя. Не е трудно да си представи човек, че той намери в лицето на Фред и Бил най-внимателните слушатели. И особено Фред, който беше приковал поглед в устата на разказвача и четеше всяка сричка от устните му. Апачът слушаше неподвижен, привидно без ни най-малко съпричастие.

Когато свърши, кормчията бръкна в джоба и извади бележника на покойника.

— И ето ви тук вашето наследство. То не създава вид, наистина, като да е много ценно, но само веднъж да почнете да четете и няма да го размените сетне за цяло кралство. Буря да отнесе Марса и Брама, синът на моята майка е радостен, че го занесе благополучно на правилния човек!

Фред имаше сълзи в очите, когато пое от ръката на кормчията записките с добре познатия почерк. Забравяйки всичко около себе си, той понечи веднага да се запознае със съдържанието на книгата, ала в този миг вратата се отвори и се появи съдържателката.

— Мъжът, с когото искахте да говорите, току-що се върна — извести тя.

— Сам ли е?

— Да. Отиде в спалното помещение. Аз тъкмо бях там, когато дойде.

— Откъде може да се качи човек горе?

— От стълбите в двора.

Тя се отдалечи, а Фред се обърна към своите спътници:

— Елате! Тримата сме повече от достатъчно да се справим с него. Мога ли да помоля мешърс да ни чакат в тази стая? Ние имаме една малка неотложна работа и скоро ще се върнем.

Двамата бели ловци и индианецът се надигнаха, тръгнаха към двора и изкачиха после стълбите. Влязоха в едно дълго, ниско таванско помещение, което заемаше цялата ширина на постройката. В него бяха наместени много кревати. До един коленичеше с гръб към тях един мъж и се занимаваше нещо с някакъв отворен куфар. Фред се промъкна нечуто до него и надникна през рамото му. Големият куфар беше пълен с нъгитс.

— Марлай! — извика той високо.

Затвореният се обърна стреснато и подскочи. Вторачи се в ловеца като в някакъв призрак.

— Познаваш ли ме, хубостнико?

Другите бяха отстъпили зад вратата, така че изненаданият не можеше да ги види. Мислейки, че има работа само с Фред, той се окопити.

— Какво искате? — попита, като сложи ръка на ножа.

— На първо време нищо повече от тези нъгитс.

— А-ха! Разрешете да приема, че сте откачил.

— Разрешавам ти. Но и един откачен може да се нуждае от пари и нъгитс.

— По дяволите, та аз не ви познавам! — излъга оня нагло.

— Хм-м, аз пък си мислех, че вече сме се виждали! Това беше в Зюдерланд и наскоро при команчите. Ти може би познаваш фамилията фон Голвиц?

— Не я познавам.

— Нито един слуга на фамилията фон Голвиц, който се казва Георг Марлай?

— Не.

— Имаш много къса памет. Защо напусна толкова бързо твоите приятели команчите?

— През живота си не съм се срещал с тези червени дяволи.

— В такъв случай май ще трябва да ти доведа свидетели, които ще докажат противното.

Той помаха и другите влязоха. Марлай видимо пребледня.

— Е, обеснико, и тези ли не познаваш?

— Не ги познавам.

— Хм-м! Индианците обикновено нищо не забравят, а пък ти нали си Рикаро, команчът?

— Лъжете се, сър. Вие бъркате лицата. Аз, изглежда, приличам на някой друг!

— Ха — обади се тук Санфорд. — Я не се церемони чак толкоз с тоя тип! Ние сме в Америка и нямаме нужда ни от съд, ни от адвокат. Признаваш ли, че ти си този, за когото те смятаме?

— Не.

— Добре! Тук стоят трима мъже, които не позволяват да ги баламосват, и всеки има у себе си нож. Сега аз ще те разпитам и ти заявявам, излъжеш ли и мен, заминаваш по дяволите!

Това, види се, направи впечатление. Марлай се огледа страхливо и после попита:

— И какво всъщност искате?

— Само няколко откровени отговора. Сега ще те питам аз, а аз съм мъж, който умее да придаде на своите въпроси надлежната изразителност. Та говори значи истината! Откъде си родом?

Индианецът беше измъкнал ножа си, Фред — също. Запитаният видя, че вече никакво шикалкавене няма да помогне. Той пропелтечи:

— От Зюдерланд.

— Добре, момчето ми! Виждам, че се вразуми. Как се казваш?

— Георг Марлай.

— Хубаво! Бил си слуга на барон Теодор фон Голвиц?

— Да.

— От кого имаш златото тук в куфара си?

— Сам съм го промивал.

— Много добре! Помоли се с „Отче наш“, синко, с теб е свършено!

— Вие не можете нищо да ми направите.

— Я гледай! И защо не?

— После ще ви накажат.

— Ти наистина си много по-голям тъпанар, отколкото те мислех! Ако сега ножът ми те погъделичка и сетне си дигнем чукалата, кой ще ти знае кой е бил това? А и да излезе на бял свят, да не мислиш, че ме е страх? Ти си ме предизвикал, сложил си ръка на ножа… не познаваш ли обичаите на тази страна? Пред себе си имаш два пътя. Единият е да те предадем на съдията и да му кажем какво знаем за теб. После ще откараш някоя и друга година зад решетките.

— А другият?

— Признаваш всички и в този случай можеш да разчиташ на нашата снизходителност.

— Тогава питай, в трите имена на Дявола!

— От кого имаш това злато?

— То е същото, което команчите ограбиха на белите ловци.

— Значи принадлежи на нас двамата, защото ние сме окрадените. Какво имаш в джобовете си?

— Нищо.

— Ние все пак ще те претърсим. Хванете го! Аз ще взема да хвърля едно око!

Марлай беше приклещен и Бил му пребърка джобовете. Намери един нов часовник и един натъпкан с банкноти портфейл.

— Кога купи това тук?

— Днес.

— От нъгитсите?

— Да.

— Значи не ти принадлежи. Как се докопа до тая сума в банкноти?

— Това са ми спестяванията, нося ги от години със себе си.

— Брей да му се не види! Също при команчите? Странно! Ще проверя.

Бил отвори портфейла и прегледа грижливо банкнотите.

— Хм! Да си чувал някога, че някои банкери имат привичката да снабдяват пуснатите от тях банкноти с дата и името си? Правят го, за да са подсигурени за разните му там случаи.

— Не знам нищо такова.

— Сега виж, на тази стотачка е писано „Стърли & Ко“ и още днешната дата. А ти претендираш да си носил сумата години наред у себе си?

— Значи датата е погрешно нанесена. Би трябвало да стои някоя по-стара. Вие много вероятно вземате тройката за петица.

— Ха! Тези пари са получени едва днес срещу нъгитс. Те ни принадлежат.

— Повдигам възражение! — извика Марлай, който отчаяно се мъчеше да се изскубне от пестниците на другите двама.

— Това няма да ти помогне ни най-малко, момчето ми. А сега имам един кардинален въпрос. Или решаваш да се върнеш под наш конвой в Зюдерланд, или те отвеждаме при шерифа, той да вземе отношение по теб!

— Тук аз съм свободен мъж.

— Аз ще ти докажа противното. Иди и доведи някой полицай!

Фред тръгна. Беше вече стигнал вратата, когато Марлай го викна обратно.

— Стой, не отивай! Виждам, че трябва да се подчиня. Но не искам нито тук, нито в родината да бъда изправен пред съда.

— Ще се съгласим с това условие, ако говориш откровено.

— Какво още искате да знаете?

— Човече, как можеш още да питаш? — намеси се тук Фред. — Аз искам да знам къде пребивава брат ми, твоят някогашен господар.

— Това не ми е известно.

Фред беше толкова слисан от този отговор, че в първия миг не можа да намери дума за отговор. Но после избухна:

— Ти нас за глупаци ли ни смяташ, негоднико? Та нали ти писа от Кингстън до семейството ми, че брат ми ти е бил забранил да назовеш местонахождението му. Това естествено беше една проклета лъжа. Та значи говори! Къде е брат ми? Говори или ще те удуша!

— Ако ме линчувате на място, нали няма да мога да ви дам информация.

— Брат ми в Америка ли е изобщо?

— Не, аз дойдох без него насам.

— Кога го видя за последен път?

— В замъка Химелщайн преди дуела.

— И след това?

— Изслушайте ме спокойно! Аз ще ви разкажа всичко откровено, както го знам. Моят господар беше приканен с тайно писмо от Лудия граф да отиде в крепостта Химелщайн, за да изгладят възникналата кавга. Той го стори и аз го придружих. Пристигнахме там, хер фон Голвиц беше посрещнат от графа и отведен към вътрешните покои. Повече не го видях. На другия ден графът дойде при мен и ме попита дали искам да направя един добър гешефт. Отговорих утвърдително. След това той ми направи предложение да се изселя в Америка и оттам да напиша писмото, което фамилията фон Голвиц по-късно получи. Той ми предложи една толкова висока сума, че бях изкушен от блясъка на парите и приех предложението.

— Ти не пита ли за господаря си?

— Напротив, но той не ми отговори. Трябваше да замина още същия ден и оттогава никога не чух нещо за хер Теодор фон Голвиц.

— Този път казваш истината, личи ти, макар иначе да не ти хващам вяра. Мислиш ли, че дуелът действително се е състоял?

— Не го мисля.

— Защо?

— Преди да отпътувам, седях в продължение на час при кастелана Гайслер и го питах за моя господар и изхода на дуела. Кастеланът се изхили подигравателно и рече, че графът притежавал средство да обезврежда своите противници и без да се бие с тях.

— Известно ли ти е това средство?

— Не, не го попитах за това.

— Смяташ ли, че е бил коварно убит?

— Не, за убийство не считам Лудия граф способен, за тая цел той е твърде бъзлив. По-скоро бих сметнал, че по някакъв начин е способствал изчезването му.

Фред се разходи няколко пъти замислено напред-назад. После спря пред Марлай.

— А мис Ела? Къде се дяна тя?

Марлай се удиви.

— Че и тя ли е изчезнала накрая? За това не знам нищо. Аз си мислех, че е станала любовница на графа.

— Във всеки случай аз тогава я изгубих от очи.

— Това е странно. Но пък е възможно и нейното мълчание да е било откупено.

— И това, което сега ми разказа, е пълната истина?

— Така е. Заклевам се в отвъдното си блаженство, че казах всичко, което знам.

— Вярвам ти. Всъщност сега ние свършихме един с друг. Аз веднъж вече ти казах, че твоята персона не ни интересува. Бихме те освободили, защото присъствието ти повече нищо не може да ни ползва. Но ние трябва да сме сигурни, че няма да ни издадеш, и ето защо ще те вземем с нас. Обещавам ти, че нищо лошо няма да ти се случи, и че ще те освободим веднага щом изпълним намеренията си. Но направиш ли и най-малкия опит да офейкаш, си изгубен. Отбележи си това!

Те го поведоха със себе си надолу към големия салон. Едва бяха влезли и от една отдалечена маса се надигна един мъж, чийто прокъсан тоалет издаваше разорения златотърсач. Той приближи и сложи тежко ръка на рамото на Марлай.

— Я гледай, да вярвам ли? Не сме ли се виждали вече някъде, а?

Заговореният изглеждаше блед като мъртвец. Той трябва да познаваше златотърсача, нямаше съмнение в това.

— Да сме се виждали? — рече той, — Не мога да си спомня действително.

— Не? Well, тогава малко ще те подпомогна. Уил, я се поразмърдай и огледай тая дяволска физиономия!

Повиканият седеше на неговата маса. Той приближи. Беше висока, широкоплещеста фигура, притежаваща вероятно голяма физическа сила.

— Познавам типа — отговори.

— Значи мислиш, че това е той?

— Естествено!

— Хубаво! Мешърс, бъдете така добри да ме изслушате!

При тази високо изговорена подкана настъпи всеобщо мълчание.

— Този мъж тук — продължи говорителят — е бушхедър, който после отиде при команчите, защото сред белите ловци вече се чувстваше застрашен. Той лиши мен и този тук от няколко много добри камаради. Кажете, джентълмени, какво му се полага за това?

— Куршум… въже…! — завикаха от всички страни един през друг.

— Well, това е вярно! Но кажете, струва ли си човек за една такава смешна дреболия да ходи при шерифа или олдърмъна^[3]?

— Не, работата да се уреди тук!

Разпознавайки сега опасността, в която се намираше, Марлай се съвзе.

— Не съм аз — извика той, — този мъж ме бърка с някой друг.

— Охо, момчето ми — отвърна Уил, — ние те познаваме твърде добре!

— Хванете ме тогава!

С тези думи Марлай се извъртя и хукна към изхода. Уил се озова с няколко скока зад него, пипна го за яката и го задържа здраво.

— Стой, човече! Залавянето ние го умеем. Виждаш това.

— Още не си ме хванал!

В ръката на Марлай проблесна нож, той замахна да удари.

— А, тъй, тъй, на мен се каниш да посягаш, момче? Нейсе, върви тогава по дяволите!

Златотърсачът измъкна светкавично един револвер и преди Марлай да нанесе удар, изстрел го просна на земята.

— Джентълмени, вие навярно видяхте, че той извади нож срещу мен?

— Видяхме! — прозвуча всеобщият отговор.

— Тогава можете да свидетелствате, че се касаеше за неизбежна самоотбрана?

— Ще свидетелстваме.

— Well! Тогава нека съдържателят замъкне тоя мъртвец, където му е угодно! Той беше разбойник и убиец и само си получи напълно заслуженото наказание.

Застреляният беше изнесен от стаята, а извършителят можеше със сигурност да разчита, че изстрелът няма да му докара лоши последици. Тексасецът Фред не беше се намесил с хората си в тази разправия, ала не можа да прикрие едно леко потръпване.

— Ето че сме освободени от типа, макар и не така, както си го мислехме. Той и бездруго само щеше да ни създава неприятности.

— Ще ни предаде ли съдържателката куфара му?

— Кой тепърва ще ти пита! Куфарът принадлежи на нас и бих искал да видя оня, който ще се осмели да ни го оспори. Впрочем той ни идва много на сгода, тъй като сега имаме средства да втъкнем нашия западнал Адам в по-добро облекло. Да отнесем нъгитс на сигурност, а после ще се върнем при нашите нови познати!

Това стана и след късо време компанията седеше вече събрана в „съседната стая“. Фред разказа какво се бе случило и двамата моряци го изслушаха внимателно. Когато ловецът свърши, кормчията удари с юмрук по масата, при което чашите се заклатушкаха, и викна:

— Буря да отнесе Марса и Брама! Нъгитсите идват тъкмо навреме. Знаете ли, мастър, какво трябва да направите сега? Наемате или купувате една яхта или някакъв друг подходящ съд и после колкото се може по-скоро беж на път!

— Беж на път? Накъде?

— Е, накъде другаде, освен към острова на вашия брат, за да вдигнете съкровището, дето ви чака там. А, да де, та вие нали от всичкото знаете кажи-речи хич нищо. Я вземете да прочетете дневника на брат си и сетне ще си дойдете вече на правилния фарватер. На другите мешърс аз обаче предлагам да вдигнем котва и да се пошляем из града. Мастър Голвиц, смятам, междувременно няма да скучае…

Когато четиримата, защото апачът се беше присъединил към тях, се върнаха вечерта в странноприемницата, завариха Фред със силно зачервено лице и блестящи очи да седи още над записките. Той тъкмо беше започнал да ги препрочита за втори път. При влизането на мъжете се изправи и се обърна със сияещо лице към Санфорд:

— Бил, старий тюлене, днес е ден, какъвто още не съм преживявал. Аз потеглих, за да търся Теодор, и при това не само намерих следата му, но пресякох и дирята на моя отдавна изчезнал безследно по-голям брат. Ох, Бил, бих могъл по едно и също време да се смея и да плача — толкова радостен, но и толкова печален ме прави написаното от брат ми. А на вас — той се обърна към двамата от „Тигър“ и ги улови за ръцете — благодаря за големия дял в моето днешно щастие. Приемете засега като благодарност моето ръкостискане! Дано даде Небето, скоро да мога другояче да ви се отблагодаря!

Кормчията, който по своята фигура беше исполин, но в същината си, напротив, едно дете, избърса покъртен очите си. В следващия миг обаче, изглежда, се засрами за тази слабост, защото рече по своя обичаен глъчовит маниер:

— Буря да отнесе Марса и Брама! Та тук няма нищо за благодарене! Ние не сме сторили нищо друго освен онова, което се очаква от всеки честен човек. Значи окажете на мен и Каравей услугата да не казвате нищо повече за благодарност! По-добре говорете за това, как ще се измъкнем от тая дупка, дето я наричат Сан Франциско!

— Как ще де измъкнем? Точно така, както предложихте вие.

— Значи ще наемем кораб?

— Не, ще купим. Така бе бъдем с развързани ръце. Освен това притежателят на един нает кораб едва ли ще се съгласи на едно пътуване до онези далечни райони. Главното е дали съкровището ще е още на острова, когато отидем.

— Че защо да не е там?

— Ами помислете за Натер, който, ако правилно съм ви разбрал, знае местоположението на острова и скривалището!

— За тоя безобразник си мисля достатъчно често. Но той нали не знае числото.

— О-о, ако е умен, той може лесно да го узнае.

— Как тъй? В дневника си вашият брат представя това като нещо невъзможно!

— Той не е знаел, че положението при нашата фамилия толкова се е променило. Сега нямаме време за обяснение, аз мога по-късно да ви разкажа всичко това. Но при всички случаи Голвиц вече нямат причина да крият това число, след като тайната, с която то бе свързано, се разкри в тяхна полза.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Така ли е? Тогава действително се налага да побързаме.

— Я кажете, кормчия, колко време мина откак имате дневника?

Исполинът се замисли кратко и после даде за отговор:

— Три месеца.

— Какво? Толкова много вече! Смятате ли, че Натер добре е употребил това време?

— Така смятам действително. Буря да отнесе Марса и Брама, като си помисля, че тоя сатана би могъл да ни отбие вятъра!

— Виждате ли? Какво сега, ако той вече е сторил онова, което ние тепърва имаме да уреждаме? Ако е купил или наел някой кораб и вече пътува към острова? Средства нали не му липсват. Той има перлите на моя брат.

От думите на Фред кормчията бе ставал все по замислен. Когато този свърши, той скочи.

— Мастър Голвиц, вземете си шапката и тръгвайте с мен!

— Накъде?

— Към пристанището да купите един кораб!

— Не толкова бързо! — засмя се Голвиц. — Ние имаме нужда и от капитан.

— Вече е намерен. Капитанът ще бъда аз.

— Разбирате ли от тези неща?

— Гръм и мълния, така мисля!

— А моряци?

— Ще ги получим.

 

— Но те ще ни издадат!

— Ами! Ще вземем китайци. Те работят добре и са радостни, когато им се отдаде възможност да се върнат в своето Небесно царство. Само оставете това да е моя работа!

— Провизии?

— От такива действително се нуждаем и също от барут и олово, тъй като нали не може да знае човек кого ще срещне.

— И най-главното — кораб. Той ще бъде скъп.

— Не толкова много, колкото си мислите. Тук винаги лежат съдове за продан и аз съм убеден, че ще имаме избор.

— На колко възлиза цената на един такъв?

— Това зависи от избора, който ще направим. Вие колко души ще бъдете?

— Не повече от двама: Бил Санфорд и аз.

— Тогава ще е достатъчна една яхта или някоя малка шхуна, на която ще стъкмим клиперски такелаж, за да можем да плаваме по-бързо. При това положение работата може с двайсет хиляди долара много добре да се уреди. Искате ли да похарчите толкова?

— Разбира се! Онова, което е заровено на острова, не принадлежи естествено само на мен и ето защо не бива да мисля само за себе си. И освен това се касае за наследството на моя брат, което би било свято за мен дори и ако ставаше въпрос за много по-малко. Значи тръгваме!

След няколко минути петимата, събрани по толкова забележителен начин мъже крачеха към пристанището и след изтичането на един час вече отново се връщаха. Бяха купили една яхта, която бе пострадала и се нуждаеше от ремонт. По тази причина цената й беше много умерена и Фред веднага я плати. Времето за ремонтирането и съоръжаването на съда нямаше да бъде според мнението на двамата моряци повече от седмица.

Когато мъжете се върнаха в хотела, Фред се обърна към индианеца.

— Колко дълго ще остане вождът на апачите в тази страна?

— Той няма да я напусне, преди неговите бели братя да са отплавали с голямото кану по Голямата вода — отвърна той. — Инчу-чуна обича своите приятели и ще остане при тях, докато те самите си тръгнат от него.

Оттук насетне двамата моряци прекарваха цялото си време на яхтата, за да надзирават работата по нея. Тя беше обилно снабдена с провизии и редом с другите оръжия Фред закупи и едно малко въртящо се корабно оръдие, което бе монтирано на палубата й. Пътуването през островите на Великия океан не беше безопасно. Ето защо бяха набавени добри карти и всички потребни навигаторски инструменти. При това ясно се показа, че кормчията е един славен корабен водител.

Най-сетне наближи денят на отплаването. Мъжете отидоха на борда, където китайските моряци вече бяха пристигнали. Когато всички пристанищно-полицейски предписания бяха изпълнени, Инчу-чуна пристъпи към Фред и Санфорд.

— Моите братя отиват на запад, а вождът на апачите се връща при колибите на своето племе. Ще се сещат братята му от време на време за него?

— Ние никога няма да те забравим — отговориха двамата сърдечно.

— Инчу-чуна също ще си спомня винаги за тях. Сега той ще си тръгне. Нека Великия дух бди над моите бели братя, че те щастливо да достигнат страната, където се намират вигвамите на техния народ. Инчу-чуна ще изпуши много лули за духовете, които трябва да ги закрилят.

С тези думи той се раздели с тях. А яхтата обра котвата, издигна платната и се насочи навън по рейда, за да поеме пътя си към Острова на скъпоценностите, чиито богатства трябваше да бъдат изтръгнати от недрата на земята…