Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (5) (Документална повест за Костадин Велков)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Петко Здравков. Необикновената повест на един съдия

Документална повест за Костадин Велков

Рецензент: Иван Мартинов

Редактор: Малинка Блъскова

Художник: Петър Рашков

Художествен: редактор Иван Стоилов

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Българска, второ издание. ЛГ 1.

Тематичен номер: 23/953 17/1012–4–82.

Дадена за набор на: 11.I.1982

Подписана за печат на: 29.IV.1982

Излязла от печат на: 28.V.1982

Поръчка: 32

Формат: 70×100/32

Тираж: 60 000

Печатни коли: 16

Издателски коли: 10,37

УИК 10,20

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Балкан“ — София

История

  1. — Добавяне

5.

Напиращото лято бушуваше със своята пищна зеленина, ведро небе и ласкаво усмихващо се слънце, с птичите песни и с онази живителна възбуда, която гони хлапаците към лудории и пакости, към стремглаво политане към мъжеството, храбростта и подвига. Малкото добруджанско село Подлес беше притихнало. Неговите обитатели работеха из кооперативните блокове. Напиращото лято не чакаше. Работа имаше за всички. Тук хлапаците не ги глезеха. След училище всеки поемаше с изгладнелия добитък към горските пасища или към градините и нивите, оставени за частно ползване. Така бе и този слънчев следобед. На стенния календар, който висеше в стаята на пълномощника, той бе означен с дата 12 юни 1954 година.

Гората в местността „Джубака“, на изток от селото, особено привличаше хлапаците със своята тъмнозелена тайнственост. Тук бе прохладно и имаше сочна трева за кравите. По небето, променяйки формите си, бавно чезнеха на юг леки пухкави облаци. Из въздуха се носеха и пъстроцветни пеперуди. Гукаха влюбени гълъби и жужаха насекоми. Щурци унесено свиреха своята протяжна еднообразна песен, без която е немислимо лятото. Някъде избухваше кръшен женски смях на копачки. Закачливо се обаждаше пъдпъдък.

На слънчевата поляна четирима хлапаци, опиянени от свежия горски въздух, наситен с аромата на лековити билки, се боричкаха и огласяха околността с волния си безгрижен смях и викове. Те не познаваха още грижата. Душите им бяха пълни с ведрината на летния ден, а младата им кръв ги тласкаше от лудория към лудория. Те се бореха, прескачаха и гонеха и сякаш им се искаше да литнат към ведрото небе. Между тях най-пъргаво, най-ловко и бързо беше едно тринадесетгодишно момче, средно на ръст, с тъмни коси и бяло лице, под чиято кожа избиваше здрава руменина. То се катереше ловко като катерица по дърветата. При сборичкването тръшна на тревата едно по-голямо от него момче и побягна, като се смееше предизвикателно. Поваленото момче скочи и го подгони. Неговият победител се втурна стремглаво, като криволичеше измежду дърветата, и изведнъж се намери на края на гората. Тук започваше нива със слънчоглед. Пред него се мярна сивосинкавата мачта на електропровода. Той се стрелна ловко по напречните железа нагоре, възбуден и весел. Преследвачът му, изненадан от тази дързост, се спря изведнъж и впи тревожен поглед в приятеля си, който продължаваше да се катери нагоре. Пред погледа му се мярна жълтата ламаринена табелка с надпис, пронизан от червената мълния. Момчето изтръпна и докато извика към своя още опиянен от дързостта си приятел, светна ослепителна няколкометрова дъга и въздухът се разтърси от съскащ гръм. Дръзкият катерач извика, смъртно поразен, и падна с неестествено протегнати напред ръце на рохкавия чернозем. Този хлапак беше Костя, най-малкият син на Стоил Велков. По високоговорителите в селото в този момент Радио София съобщаваше, че часът е седем и половина и започва предаването на новините.

Приятелят на Костя стоеше вцепенен. В следния миг го обзе ужас, като си помисли, че неподвижно лежащият там, върху смачканите слънчогледови стебла пред него, негов приятел, е вече мъртъв, и то по негова вина. Той нададе вик за помощ и хукна да бяга. Без да знае как, се озова на поляната, където само преди няколко минути така безгрижно се боричкаха. Останалите тук две момчета бяха чули гърмежа и отчаяния вик на Костя. Те стояха изумени и като зърнаха онемелия си приятел, пребледнял като смъртник, хукнаха и те да бягат, но после се спряха.

— Какво стана? Защо така силно изгърмя?

— Къде е Костя?

— Там… удари го високото напрежение. — И той посочи към издигащата се в лятната прозрачна синева далекопроводна мачта.

Тримата хлапаци се спогледаха, сепнати от обхваналото ги внезапно чувство на вина, и побягнаха обратно към слънчогледовата нива, над която се бе проточила на север провисналата дебела жица на далекопровода.

Разтревожени от светкавицата и гърмежа и последвалите ги викове, към мястото, където лежеше неподвижен Костя, похлупил очи в рохкавата черна пръст, дотичаха няколко жени и мъже, които прекопаваха царевицата на съседния блок. Обърнаха го леко по гръб. Момчето беше в безсъзнание. Цялата му риза бе обгорена, а голите му ръце стърчаха безжизнено, целите почернели. Пръстите, почти овъглени, бяха конвулсивно свити. От носа и устата му сълзеше тъмна кръв.

Една от жените се приведе и долепи ухо до гърдите на неподвижния хлапак:

— Сърцето му едва бие, но е жив!

— Скоро каруцата, докарайте каруцата! Да го пренесем в здравната служба при лекарката.

Млад мъж хукна обратно към нивата, от която бяха дотичали.

Разтревожените жени, останали при пострадалия, заразпитваха приближилите се уплашени момчета как е станало нещастието.

След малко запъхтените коне спряха с каруцата, в която каруцарят бе нахвърлял набързо прясно окосената трева. Вдигнаха внимателно и положиха на гръб неподвижното момче и каруцата пое за село.

Младата участъкова лекарка се уплаши и обърка, когато погледна овъглените ръце на момчето. Опита се да намери пулса, но като опарена дръпна ръката. Почернялата ръка на момчето беше вдървена и в нея не се чувстваше никакъв живот. След това положи длан на опушената му гръд и усети слабите удари на сърцето.

— Ако оживее, ще остане без ръце — промълвиха побледнелите й устни. В своята кратковременна практика тя не бе имала подобен случай и напрягаше паметта си да съобрази каква медицинска помощ да окаже. За всеки случай направи му инжекция, за да укрепи сърдечната дейност.

Надойдоха няколко мъже от общината и кооперативния магазин.

Възрастен мъж извика:

— Какво чакате? Трябва да го заровим в земята, за да изтече от него токът, иначе ще умре момчето.

Свалиха го внимателно и го положиха в изринатия набързо трап, като го засипаха до гуша с пясък.

Момчето лежеше неподвижно в безсъзнание. Мнозина се просълзиха. Суетнята и тревогата нарастваха. Към групата посърнали хора се втурна стройна жена и изпищя. Това бе майката на Костя.

— Камиона, веднага докарайте камиона! — нареди лекарката. — Трябва да го откараме веднага в болницата в града.

След малко камионът, първият кооперативен камион в селото, вече пътуваше за града. Върху нахвърляната трева лежеше неподвижен Костя. До него бяха приседнали майка му, една от сестрите му и лекарката.

— Вода! Вода! — шепнеше едва чуто момчето, без да отваря очи.

— Не бива, не бива… Наквасете му само устните! — нареждаше обърканата лекарка. Майката бършеше устните и лицето му с мокра кърпа, вцепенена от сполетялата я така внезапно беда.

По едно време момчето повърна кръв.

Сестра му изплака. Лекарката го извърна по ребро и изми лицето му с треперещи ръце. Майката крепеше до гърдите си дамаджаната с вода и гледаше лекарката с помътен поглед, без да може да съобрази нищо…

Дежурният лекар в болницата веднага разпореди да пренесат момчето на едно от свободните легла. Когато разбра, че не му е давано да пие вода, той изруга гневно и веднага нареди да му дадат да пие колкото може повече, тъй като от тежкото изгаряне организмът е дехидриран.

Без да отваря очи, Костя пиеше с ненаситна жажда, като оставяше водата да се стича по гърдите му. Разпорежданията на лекаря достигнаха до помътеното му съзнание като иззад някаква дебела стена.

Следващите дни за Костя се губеха в някаква задушаваща мъгла. Действителността се преливаше в кошмарни сънища. Майка му дежуреше непрестанно край леглото. Неговото сякаш смалило се и неподвижно тяло причиняваше такава мъка, че й ставаше страшно. В ушите й започваше да бучи и като хапеше конвулсивно устни, тя едва се удържаше да не припадне.

От време на време Костя бълнуваше, като стенеше и стискаше челюсти.

В съставената история на заболяването под №847 от 12 юни 1954 г. на районната болница в Тутракан дежурният лекар е отразил точно и добросъвестно всичко при постъпването на пострадалия в болницата по спешност. Този лекар беше младият хирург д-р Обретенов.

В графата „клиническа диагноза“ е вписано ужасяващото Electrocutio mani utrisquve. Shoc[1].

В графата „обективно състояние“ същият е записал:

Момче на 13-годишна възраст, с правилно телосложение. Костна и мускулна система — правилно развити, подкожна тлъстина — средно изразена. Кожа — бледомургава, видими лигавици — бледи. Глава — правилно разположена, очи — халопирани и хлътнали, лицето покрито със студена пот. При огледа на горните крайници се вижда, че същите по цялото си протежение са поразени от електрически ток, неподвижни, втвърдени до раменните стави. В областта на китките изгарянето отговаря на степен до карбонизация[2]. Пръстите на двете ръце са свити в лека флексия; в областта на раменните стави се виждат мехури, отговарящи на изгаряне III-IV степен. Гръдният кош правилен, симетричен, двете гръдни половини взимат еднакво участие при дишане. Дишането е изострено-бронхиално, чуват се множество хрипове — разпръснати. Корем под нивото на гръдния кош мек и неболезнен; черен дроб, далак не се палпират. Палпаторно (при пипане) в областта на пикочния мехур не се установяват изменения и болезненост, обаче урината е червеникава. Долни крайници — без особености. Общото състояние на детето е много тежко. Детето е в тежко шоково състояние. Пулсът едва се долавя, аритмичен. Сърце — с глухи сърдечни тонове, сърдечна дейност — неправилна, ускорена. Детето е дезориентирано за време и място, много трудно се влиза в контакт с него.

За този ден д-р Обретенов пише в личния си „Дневник на хирурга“.

12 юни 1954 г.

Обикновен болничен ден, без никакви особени произшествия. Към 20 часа обаче от амбулаторията се чу тревожен разговор, напрежение и безпокойство. Изтича дежурната сестра:

— Доктор Обретенов, много тежък случай!

Последвах я веднага. От присъстващите узнах, че пострадалият е бил поразен от електрически ток с високо напрежение. Момчето се намираше в „торпидна“ фаза на шок. Почти не стенеше. Отправил безсмислен поглед пред себе си. Напълно индиферентен към външния свят. Лицето бледо, чертите изопнати, челото в студена пот.

Дишането ускорено-повърхностно и непълно.

При опит да видя пораженията по лицето на момчето се изписа мимика на тежка болка. При най-малкото движение — на лицето се изписва силно страдание…

Срязахме дрехите и разкрих тялото: ужасна картина. Изгаряне на горните крайници от III степен. По ръцете силен оток без всякаква чувствителност и черни мехури, а на места до карбонизация. Пред мен се разкри трагичен случай, който не само ме развълнува, но и смути. Хирургическият ми опит е твърде кратък, за да поема самостоятелно отговорност за съдбата на нещастното момче. Привлякох за консултация интерниста. Потърсих по телефона и д-р Тодоров, моя шеф и ръководител в окръжната болница в Русе., но не успях да се свържа с него, тъй като бил в операционната.

Картината налагаше цялото внимание да се съсредоточи върху тежкия шок, който можеше да предизвика смъртта на момчето.

Поразените крайници оставих на втори план. Направихме само стерилна превръзка и обездвижване.

Шоковото състояние обаче продължаваше със същата застрашителна сила. Прибягнах до кръвопреливане.

Минаха часове, докато можахме да установим известно слабо подобрение, но за късо време. Пострадалият отново изпадна в тежко състояние. Беше мъчително да се наблюдава как детският организъм трогателно се съпротивява на смъртта…

Още от самото начало си поставих задачата да се нормализира водният електролитен баланс в организма, да предотвратя масова инфекция, да копирам волевия синдром, който отначало усилваше шоковото състояние, като се държи сметка за хемодинамичните разстройства и разстройство на нервната система.

Тежкото изгаряне е засегнало не само епидермиса и дермата, а също и лежащите под кожата тъкани — мускули и сухожилия, костите. Засегнатите тъкани бяха некротизирани (умъртвени) и подлежащи на елиминиране. Наред с локалните изменения на горните крайници налице са общи явления на изгарянето, дължащи се на биофизикохимически промени, засягащи целия организъм. Извършваха се промени при регулиращата роля на централната нервна система. Огромният приток от дразнения, които изхождат от нервните рецептори на изгорените участъци, предавайки се до главния мозък, предизвикаха в него огнища на парабиотични състояния, които от своя страна дават отражения на всички важни жизнени функции на организма.

Смущението на сърдечната дейност от фибрализация на сърдечния мускул и дихателна недостатъчност, от спазмите на кръвоносните съдове и бронхите се обуславя от вазомоторните и дихателни центрове в главния мозък, затормозен от шока, настъпил вследствие превъзбуждането му от поразените рецептори…

Денят мина тежко и напрегнато както за нас, така и за пострадалото момче. Наредих хирургическата сестра Марина Бонева да бди над него. И аз самият не се откъсвах от леглото му до излизането от шоковото състояние. Уморително нощно бдение в непрестанна борба с тежкия шок. Незавидна лекарска участ. В това драматично единоборство със смъртта чувствах, че съм обзет от желание повече от всеки друг път да спася нещастното дете. А то, изглежда, притежава изключителен жизнен нагон. Засега това е моят най-важен съюзник!…

В допълнителния лист към история на заболяване №847 на 13 юни 1954 г. е записано:

Нощта мина тежко. Детето бе неспокойно, будно. Влизането в контакт с него беше мъчно. Детето продължава да е в тежко шоково състояние.

А в графата „назначения“ са отбелязани предписаните лекарства.

В дневника на д-р Обретенов на тази дата е записано:

Днес, 13 юни 1954 г. Съсипан съм от преумора и неспане. Състоянието на Костадинчо продължава да е тревожно. Шокът не е преодолян. Консултирах се с д-р Тодоров. Той ми „завидя“ от професионална гледна точка. На него през цялата му дългогодишна практика не се е паднал подобен, интересен от хирургическа гледна точка случай. Одобри напълно предприетото от мен лечение. Препоръча неотлъчно да се наблюдава болният и се поддържа борбата с шоковото състояние и едва след неговото преодоляване да се премине към временно консервативно лечение. Според него прибързаната хирургическа интервенция е опасна. Аз също смятам, че трябва да се изчака, докато укрепне организмът…

На 14 юни 1954 г. в допълнителния лист е вписано:

Общото състояние — леко подобрено. Болният дава данни за излизане от шоковото състояние — говори, пие вода, оплаква се от божи в раменете. Дисталните части на крайниците не ги усеща. Сърдечната дейност продължава да е аритмична. Тонове глуховати. Уринира кървава урина. Преки данни за фрактура (пукване) на таза не се долавят.

В дневника си на тази дата д-р Обретенов пише:

Състоянието на Костадинчо става обнадеждаващо. Шоковото състояние е преодоляно. Преодоляна ли е обаче смъртта? Не е ли възможна изненада? Уринирането на кръв ме плаши. Разчитам на пеницилина. Горкото момче, то е още дете, а е заставено да понася нечовешки страдания. Майка му е вцепенена от мъка и отчаяние. Все повече нараства у мен желанието да направя невъзможното, но да спася детето. А после? Очаква го безнадеждният живот на тежък инвалид! Но лекарят? Той е длъжен да спаси живота! Длъжен е до последната секунда да се бори за него. Задължава го лекарският дълг, задължава го лекарската клетва, задължава го самият живот!

В допълнителния лист на 15,16 и 17 юни в графата „протичане на болестта“ е вписано:

Същото състояние (status idem), „без промяна“.

На 18 юни обаче е записано:

Ръцете започват да некротизират[3]. Костите започват да се оголват.

Д-р Обретенов пише на 18 юни в своя дневник:

Сега трябва да се справим не с шоковото състояние на Костадинчо, а с всички онези усложнения, които могат да настъпят от тежкото изгаряне. Прибягнах до противотетаничен серум, за да предпазя организма от обща инфекция. Безпокои ме интоксикацията от изгорените тъкани. Проявяват се септични състояния. Момчето е отпаднало, без апетит и изпада в психопатично състояние. За известно време става неадекватен, като не може да се ориентира по място, време и събития. Некротизираните и силно напукани тъкани започват да се разлагат и да миришат тежко. Продължавам превръзките с мехлема на Вишневски, но не помага. Непрестанно наблюдавам пълзящата некроза, за да установя демаркацията на тъканите, т.е. докъде ще спре некротизацията, за да определя мястото на ампутацията, която е неизбежна в подобни случаи. Горкото момче! Ще остане завинаги без ръце. Все повече изпитвам към него истински бащински чувства.

В следващите дни вписванията в допълнителния лист са идентични: „също състояние, без промени“.

На 1 юли обаче е отбелязано:

Ръцете до главичката на хумеруса некротизират, костта оголена.

През тези дни в дневника на д-р Обретенов не е отбелязано нищо. Едва на 30 юни той пише:

Демаркационната линия на некротизираната тъкан[4] е ясно очертана. Костадинчо, макар и със значително подобрено състояние, продължава да поддържа септична температура, резултат от непрекъснатата интоксикация на организма. Намирам, че е настъпил моментът за ампутация и на двете ръце.

Проведох консулт с двамата интернисти, които уведомих за намерението ми да предприема операцията. Напомних им, че ще ми се наложи да работя в зона с магистрални кръвоносни съдове и важни нерви. С други думи, че ще работя в много шокогенна зона, а това налага да се преоцени състоянието на сърдечната дейност и видът на упойката, която следва да се приложи, като се има предвид все още тежкото състояние на болния. След внимателен преглед на болния и като се взеха предвид резултатите от изследванията, комисията реши да предприеме ампутацията като животоспасяваща, при обща етерна анестезия (упойка) със съответна предоперативна реанимация, разбира се, с известен повишен риск за живота на болния.

През цялото това време Костя лежеше неподвижно, обхванат от огъня на непоносими страдания.

Майка му, облечена в болнична престилка, бдеше неотлъчно до леглото му. Хирургическата сестра Марина често се застояваше при него. През мътилката на сълзите тя гледаше с безкрайна жалост нещастното момче и едва намираше сили да му направи следващата превръзка.

През пролуките на пълното съзнание, които започнаха да се увеличават, Костя притихваше, спираше тъжен поглед на майка си и се опитваше да й се усмихне. Искаше му се да й се извини за извършената лудория, с която сега й причиняваше толкова мъка.

Майчиното сърце не можеше да понася повече тези нечовешки страдания. Простичката жена разбираше добре, че след тях идваше за цял живот смазващата инвалидност, която ще лиши от радост и човешко щастие детето й. И тогава майчината обич прерастваше в суровост и майката призоваваше бога да спаси чедото й от безсмислените страдания и безнадеждната участ, която го очакваше.

— Господи! Смили се над него, прекрати мъките му. Прибери го, господи, при себе си… Стига, господи! — И поглеждаше с изплаканите си очи към бездънното лятно небе.

Костя не чуваше жестоките й молитви. Постепенно гангрената взимаше все по-тежка форма. Адски болки го измъчваха и той често се губеше в мъглата на безсъзнанието.

На двадесетия ден хирургът извика майката в кабинета си и й съобщи без всякаква подготовка:

— Ще трябва да се отрежат ръцете на момчето… и то до раменете. Иначе настъпилата гангрена, която не можахме да предотвратим и не можем да спрем, неизбежно ще доведе до смърт. Най-късно след една седмица. Необходимо ни е вашето съгласие.

Майката гледаше хирурга, неспособна да мисли нищо. Той беше човек на около 35 години, много мургав, с широко чело, което придаваше на лицето му триъгълна форма. Косата и мустаците му бяха черни, а очите тъмнокафяви. Те бяха добри очи, в които се таеше обикновена човешка мъка. Говореше малко въздрезгаво, но сърдечно, по народному. Тя виждаше с какво старание се грижеше той за момчето. Той направи навярно всичко, което можеше да се направи, но ето на докъде се стигна…

Излезе от кабинета му, олюлявайки се, без да промълви нито дума. Навън чакаше мрачен като самата мъка бащата:

— Ще ги режат… — едва намери сили да проговори.

Брадясалият мъж я гледаше, смазан от мъка. Той съзнаваше с практичния си селски ум какво значи за един момък да остане без ръце. Та селският труженик от памтивека е изтръгвал от земята съществуването си именно с ръцете!…

Майката мълчеше, мълчеше и бащата. После тя стана:

— Ела, трябва да дадем съгласие, иначе ще умре… докторът чака. — И плахо като сянка се отправи към кабинета на хирурга, който пушеше мрачен и вече мислеше за неизбежната ампутация. Бащата я следваше безмълвен, притиснал мъката в коравата си селска душа…

На 2 юли 1954 г. в допълнителния лист е вписано лаконично: „Amputatio brahii mani utrisquve.“[5]

В своя дневник от тази дата д-р Обретенов пише неспокойно:

Днес в 9 часа Костадинчо бе внесен в операционната зала на болницата. В екипа влизаха двама интернисти, сестра Маринка Бонева и аз, надлежно облечени. Въпреки своята младост тази сестра проявява добра подготовка и съобразителност. Всички необходими инструменти, посочени от мен, надлежно стерилизирани, бяха на местата си: кохери, пеани, тирмета, ножици, скалпели, люери, костен трион, игли, конци, спринцовки и др. Налице бе и необходимият мек стерилен материал като марли, микулич-компреси, стерилни чаршафи, ленти.

В операционната бе необикновено тихо. Когато сестрата ми поставяше гумените ръкавици, забелязах Костадинчо в дълбок наркотичен сън. Над лицето му стоеше апаратът на Омбрадан, прикрепян от наркотизатора. Не можех да разгледам чертите на Костадин, но онова, което видях, все пак ще запомня за цял живот. Нежно детско лице, притворени очи и дълбоко хлътнали страни. Върху лицето му личаха умората и следите от вътрешна болка. В момента единствена моя задача бе да нахвърлям в паметта си един възможно най-реален план за бързи действия, изисквани от характера на самата операция. Наредих на сестрата със спокоен тон бързо да се покрие целият ляв горен крайник, включително и брахиума, с един чаршаф, а тялото с друг частично. Оперативното поле се почисти с йод-бензин, спирт, йод. Личеше ясно демаркационната линия и част от здравите тъкани. Проникнах със скалпела в аксиларната гънка, където по остър, отчасти и тъп начин отпрепарирах магистралните съдове на ръката, а артерия и вена брахиалис се лигираха високо между двойни дебели лигатури и се прерязаха. Направи се необходимата обработка на нервите нервус медианес и нервус улнарис, които се хванаха с тирпс и се издърпаха, след което се лигираха и прерязаха. С циркулярен разрез се прерязаха мускулите в близост до демаркационната линия. Последваха единични свободни лигатури поради умерено кървене, след което бяха срязани меките тъкани до самата кост, като се издърпаха нагоре и надолу със стерилни ленти, съответно бе прерязан и периостът, като се обработи с кюрета. Разкри се вече самата кост, която прерязах циркулярно с костния трион до самата главичка на раменната кост, т.е. близо до раменната става. Загладих костните ръбове с пила. Ампутацията бе извършена по гилотинния начин. Раневите ръбове се прибираха с 2–3 кожни шева, като се постави в раната марлен дренаж. Раната бе покрита богато с влажна превръзка със солуцио риваноли, над която се постави суха стерилна превръзка. Като се убедихме, че състоянието на Костадинчо не вдъхва опасност, пристъпихме и към ампутацията на дясната ръка на същото равнище (ниво), със същата техника, която протече гладко, без инцидент.

Със съдействието на тримата ни лекари Костадин бе свален от операционната маса и поставен на болничното легло. Наблюдавахме го до пълното му излизане от упойката и отминаване на всяка опасност.

Бележки

[1] Електрическо обгаряне на двете ръце. Шок.

[2] Овъгляване.

[3] Загниват.

[4] Граничната линия на умъртвената тъкан.

[5] Отрязване на двете ръце до раменете.