Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (2) (Документална повест за Костадин Велков)

2.

Служебните ми задължения ме отведоха този път в окръжния съд в град Силистра. Предстоеше ми да се приобщя към съдебната атмосфера на един тъй отдалечен провинциален съд, да надникна отново в някоя съдебна и човешка драма. Когато влязох в съдебната зала, прокурорът Станев и секретарката, заели своите места, очакваха спокойно съда. По пейките в скромно обзаведената зала седяха и тихо разговаряха хора на различна възраст, предимно мъже.

Влезе съдът. Всички станаха прави. Напред вървеше председателят на състава. Той беше среден на ръст, на възраст около тридесет и пет години, слабичък, с тъмни коси, възрозово лице и тъмнокафяви очи, леко премрежени от гъсти тъмни ресници. Облечен бе скромно, но с вкус. Следваха го двама съдебни заседатели, едри, набити мъже с прошарени коси. Съдебният заседател, седнал отдясно, който за мое учудване носеше делото, го постави пред съдията и го отвори при обвинителния акт.

Председателят на състава се оказа най-младият съдия от окръжния съд — Костадин Велков. Той изгледа спокойно смълчалата се зала. В погледа на хубавите му очи се спотайваше лека ирония, примесена с тъга.

— Съдът пристъпва към разглеждане на наказателно дело от общ характер №248 по описа на съда за 1976 година.

Гласът му прозвуча меко, спокойно и уверено в стихналата зала.

След необходимата процедура по даване ход на делото съдът започна съдебното следствие. Подсъдимият, спретнато облечен и хубав двадесет и шест годишен мъж, застана смутен пред съда. В негова защита другарите му от предприятието, в което работеше, бяха изпратили обществен защитник.

Подсъдимият отговаряше на въпросите на председателя и прокурора едва чуто. За пръв път той стоеше пред съд. Страх ли го бе, мъка ли задушаваше гласа му, или срам от извършеното престъпление? Той беше причина за смъртта на един човек. Може би тази мисъл сега с нова сила бе потиснала душата му и той не смееше да повиши глас, за да не се разплаче заради убития или за съдбата, която го очакваше.

Председателят го гледаше спокойно, без да издава своите чувства, и задаваше въпросите си ясно, спокойно и учтиво. Адвокатът се държеше почтително към съда и се намесваше в разпита на подсъдимия и свидетелите само когато му даваха думата.

Тонът на съдебното следствие бе спокоен, обективен и изследователски. Председателят се стремеше да се проверят обективно както обстоятелствата, които изобличаваха подсъдимия в извършеното от него престъпление с всички негови подробности, така и онези, които смекчаваха вината му. На свидетелите, чиито показания бяха колебливи, той казваше със спокойния си и малко като че ли печален глас:

— Пред съда трябва да се говори със сигурност. Две думи да са, но да са точни!

Установи се, че подсъдимият като багерист бил натоварен да докара от град Тутракан в окръжния център багера, на който работел като втори багерист. Смрачаването го застигнало из пътя, който се спускал в низина, недалече от някаква свинеферма. Би следвало да запали както предните, така и задните светлини, за да не нарушава безопасността на движението. Би следвало, но цялата инсталация била повредена и неизправна. В това главно се и състоеше вината на подсъдимия — тръгнал на път с технически неизправно моторно превозно средство, като наред с това не взел мерки да го спре на безопасно място.

При съдебното следствие се установи, че техническият ръководител на предприятието „Строителна механизация“, към което се числял и този багер, знаел за тази неизправност и въпреки това наредил на подсъдимия да тръгне на път. И подсъдимият лекомислено тръгнал, проявявайки непредпазливост, защото е бил длъжен и е могъл да предвиди, че може да причини тежка злополука. Той е съзнавал това, но вместо да отбие багера от пътя за през нощта, насочил се към свинефермата да търси укритие. И… изведнъж усетил силен удар и трясък отзад, от който дори изтървал управлението на багера. След три-четири метра успял да спре, скочил и видял зад багера една лека кола „Жигули“, тежко деформирана отпред от удара. Спуснал се да окаже помощ на водача на колата, който лежал с окървавено лице на седалката, странно и неподвижно извит.

През това време спряла и друга кола. Помогнали му и измъкнали безжизнения автомобилист, спрели едно такси, което в този момент идвало отсреща, и изпратили пострадалия в града, за да му се окаже бърза медицинска помощ. Но това било вече излишно.

В съдебното следствие се изясни, че загиналият бил любител на „големите скорости“ и че освен това бил употребил алкохол. Бутилки с вино били намерени и в колата. Изглежда, че в „повишеното си настроение“ не е забелязал багера и се блъснал в него с голяма скорост.

При следствения експеримент според вещото лице се установило, че на дълги светлини на разстояние 120–130 метра се виждал значително по-малък от багера обект. Очевидно пострадалият е могъл да види спрелия багер, но проявил неблагоразумие, като не е следял внимателно пътя пред себе си.

Като обяви съдебното следствие за приключено, председателят се обърна към прокурора:

— Има думата представителят на държавното обвинение.

Прокурорът стана бавно и преди да започне пледоарията си, изгледа подсъдимия, който стоеше все така смутен и следеше в плахо очакване съдебния процес. Прокурорът беше среден на ръст, мургав, с черни вежди и черни мустаци, а косата му — леко посребрена. Фигурата му бе набита и плещеста. Носеше черен костюм и всичко това подсилваше неговата мрачна роля на обвинител в процеса.

Започна речта си спокойно и уверено. Осъди лошата организация в предприятието и недостатъчните грижи при стопанисване на машините…

— На 12 септември едно печално събитие хвърли сянката на скръбта върху две семейства — семейството на пострадалия и това на подсъдимия…

Присъстващите слушаха с притаен дъх. Уверен бях от дългогодишния си опит, че сега в душата на прокурора се бореха две чувства: съчувствието към честния и искрен човек, когото злополуката бе изправила на мястото на подсъдимите и който носеше само част от вината за смъртта на пострадалия, и дългът пред закона, пред обществото. Дългът надделя. Прокурорът поиска от съда да наложи на подсъдимия при смекчаващи вината му обстоятелства наказанието лишаване от свобода, което според закона е до пет години. Въпреки че сам изтъкна съвината на пострадалия, настоя да не се прилага условно осъждане, за да може наказанието да въздейства предупредително върху останалите работници от предприятието.

След пледоарията на адвоката и обществения защитник председателят даде последна дума на подсъдимия, който едва чуто помоли:

— Виновен съм, другари съдии, но, моля, не ме пращайте в затвора! Нека остана в предприятието, при другарите си, и с честен труд да изкупя вината си.

— Съдът се оттегля на съвещание — обяви председателят и се отправи към съвещателната стая. Съдебният заседател, който седеше от дясната му страна, взе делото и тръгна след него, следван от другия заседател.

В залата се понесе шепот. Хората, както обикновено в такива случаи, разсъждаваха чия вина е по-тежка: на подсъдимия или на пострадалия, и дали съдът ще възприеме предложението на прокурора и ще наложи ефективно наказание, или условно.

След половин час от съвещателната стая се чу тракане на пишеща машина. Там вече пишеха присъдата.

Малко след като затихна машината, съдът се върна в залата.

Всички станаха прави и притихнаха.

Съдиите заеха местата си, оставайки и те прави. Съдебният заседател разтвори делото при току-що написаната присъда и председателят със спокоен и все така малко тъжен глас започна да я чете, без да се докосва до делото.

Съдът призна подсъдимия за виновен и му наложи наказание две години лишаване от свобода, но условно.

Когато съдът се оттегли, приближих се до прокурора, който прибираше книжата си, готов и той да се оттегли.

— Доволен ли сте от присъдата, другарю прокурор?

— Не! Не съм доволен. Ще подам протест до Върховния съд за отменяване на условното осъждане. В окръга нарастват автопроизшествията с човешки жертви.

Дали прокурорът наистина щеше да подаде протест, или щеше да размисли и какво щеше да реши Върховният съд, това щеше да покаже бъдещето, но аз не се стърпях и запитах:

— Каква е тази процедура у вас?

— Не ви разбирам?

— Защо съдебният заседател носи делото, а председателят дори не се докосна до него?

— Нима не забелязахте?… Съдията е без ръце.

— ?!

— Да, без ръце. И двете са ампутирани до раменете още когато е бил на тринадесет години.

— Без ръце?

Прокурорът ми кимна, прекоси празната зала и си отиде.

Тръгнах си последен. В този момент почувствах дълбоката правда на мисълта, че на човек, който знае къде отива, светът дава път! Но какъв ли невероятен ще е бил неговият път?