Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (1) (Документална повест за Костадин Велков)

1.

В този тих празничен следобед той седеше на дивана в уютно подредения малък хол и четеше, завладян от неспокойните размисли на този некоронован принц на големия живот, на голямата мисъл. Четеше, забравил всичко, но по същото време по успоредната магистрала на съзнанието му препускаха спомените за извървения път. И тогава Костадин Велков почувства заслужената гордост, че е успял да мине през безкрайните страдания и препятствия, които осмислят живота и смъртта. А той много рано се бе срещнал с нея, за да разбере, че животът умира, когато престанеш да се бориш с трудностите.

Плочата на пуснатия грамофон се въртеше плавно и в хола звучеше Петата симфония на Бетховен, възхваляваща човешкия дух, устремил се към светлина. Прекрасната мелодия с величав и строг характер преливаше от нежна въздишка и спокойна размисъл в неспокойно звучене на съдбата, пораждащо чувството на тревожно очакване. Жилището мълчеше в своята самота, сякаш заслушано не толкова в музиката, колкото в размислите на своя обитател. А той се носеше със самотния летец между звездите, облаците и дебнещата го долу гибел.

Самотният млад човек следеше в някаква странна забрава страница след страница спомените, съкровените изповеди и размисли на автора-герой, докато стигна до една от неговите парещи душата мисли.

— Когато осмислим своята роля на земята, макар и най-скромната и незабележима, само тогава ще бъдем щастливи. Само тогава може да се живее и умира спокойно, защото това, което дава смисъла на живота, дава смисъл и на смъртта.

Как правдиво, как силно го е казал този летец-романтик и писател-философ Антоан дьо Сент Екзюпери, мислеше младият човек. В този момент нему така се искаше да кажат с основание и за неговия живот хората: „За всяко нещо може да се говори красиво, но най-хубави са думите за добрия човек, песните за добрите хора“. А как да живееш? Как да се оправиш при сложните кръстопътища на живота, където няма никакви пътни знаци.

Погледът му съвсем случайно се спря на големия филодендрон, който заемаше с тъмната си зеленина целия десен ъгъл на хола. Големите му, пръстеновидно нарязани листа като разперени ръце се протягаха за прегръдка към него. И той с признателна усмивка, примесена с мека тъга, си спомни за скромните служителки, които му бяха подарили на изпращане в град Тутракан, саксията с едва вкоренилото се растение с две нежни плахи листа. Те го изпроводиха с пожелания растението да краси в мир и радост жилището му и да му напомня за тях и тяхната обич.

— Хора, хора! Как трудно се достига понякога до вашите души…

Когато веднага след стажа си в столичния градски съд пристигна с назначението си за съдебен изпълнител, служителките го посрещнаха с някаква мрачна сдържаност и притеснение. Той беше свикнал вече с удивлението и унизяващото съжаление на непознатите, с тяхното несъзнателно чувство за превъзходство и дори с тъпото злорадство на някои, но все пак недобрите чувства, с които го посрещнаха тези жени от малкия провинциален град, му причиниха, за кой ли път, незаслужена болка.

Само след пет месеца обаче, когато го избраха за младши съдия в окръжния съд в Силистра, същите тези жени го изпратиха с такава душевна топлота, която не се забравя.

Мисълта за утрешния ден, за закона, който се бе възправил покровителствено и същевременно властно и застрашително, мисълта за подсъдимите и пострадалите, за онова своеобразно извисяване между закона, справедливостта и човека, мисълта за цялото онова напрегнато съдебно ежедневие, бе потънала в тъмните води на подсъзнанието. Сега той слушаше музиката, извираща от изстрадалата душа на великия музикален гений, и следвайки огнените извивки на мисълта на любимия си автор, за кой ли път си припомняше трагично-напрегнатите случки от своя живот. Но странно, той се справяше със своите, но дълго не можеше да се освободи от спомена за чуждите страдания. Може би са напълно правдиви думите на онзи, който е казал, че можем да свикнем със своите страдания, но нямаме право да свикнем със страданията на другите!

Можеше ли да забрави той например сълзите на онова седемгодишно момиченце, което, прегърнало майка си, го молеше така трогателно, като възрастен човек, да се смили над него…

В съдебноизпълнителната служба, която оглави, се бяха натрупали доста дела, по които взискателите отдавна очакваха необходимите принудителни действия, за да бъдат изпълнени съдебните решения.

Едно от тези дела бе за отнемане на дете от майката и предаването на бащата, върху когото съдът, кой знае по какви съображения, бе възложил упражняването на родителските права.

Срокът за доброволното предаване на детето изтече, но майката отказваше да се подчини на съдебното решение. Младият юрист за първи път се сблъска с мисълта, че и най-съвършеният закон е по-беден от живота. За първи път той трябваше да приложи в човешките отношения суровата власт на закона. Но как? Та това не е вещ, та да се отнеме от един и предаде другиму. Това е дете с дълбоко наранена вече душа, в която по детски просто и категорично се разгаряха обич и отчуждение едновременно, а може би и страх и омраза? Как да се преодолеят те, за да не се травматизира завинаги детската психика?

В насрочения ден и час бащата се яви с такси, но младият съдия-изпълнител трябваше да види с горчивина не притеснен от мъка и смутен човек, а един пийнал и възбуден здравеняк, който се хилеше самонадеяно.

Когато пристигнаха пред къщата, в която живееше майката, той каза на бащата да ги чака при колата. На придружаващия го милиционер, извикан за съдействие, нареди да остане пред входа на къщата и не допуска никого, особено бащата.

Майката го посрещна мрачно и враждебно.

— Детето не е при мен!

Тя стоеше пред съседната врата, скръстила ръце на гърдите си, и той чувстваше, че няма сила, която да я отмести оттам. В изплаканите й очи гореше мъката и отчаянието.

— Добре, не се вълнувайте! — И той седна, без да го поканят. Тогава изведнъж разбра мисълта, че човек наистина винаги чувства и знае повече, отколкото може да каже, но продължи: — Да си поговорим спокойно. Зная, че детето е тук някъде. Дошъл съм с милиционер. Той пази вратата, а бившият ви съпруг, ето го там, стърчи, настръхнал, при колата. Длъжен съм, законът ме задължава да взема детето от вас и го предам на баща му. Решението на съда има сила на закон!… А може би детето само би предпочело да живее при баща си, а не тук? Тогава няма да става нужда от принуда. Просто ще го отведа до колата и ще го предам на бащата.

— Така ли мислите? — се извърна отчаяно жената. — Сега ще го чуете и ако имате сърце в гърдите си, а не сборник от закони, отведете го! — И се втурна в съседната стая. След малко се върна с едно плахо русокосо момиченце на седем години, с голяма кордела на къдравата си косица, което държеше в едната си ръка кукла. Детето се дърпаше и с уплаха гледаше непознатия човек. След него влезе и баба му, по чиито набръчкани бузи се стичаха сълзи. Нейните отрудени майчини ръце висяха надолу безсилни.

Майката, изнемощяла от нервното напрежение, се отпусна на кревата:

— Кажи, Марийче, на този чичко къде искаш да живееш: тук, при мене и бабинка, или при татко си?

Момиченцето погледна с широко отворени очи, в които блестеше страхът и отчаянието на възрастен човек, най-напред баба си, след това съдебния изпълнител, накрая майка си. После захвърли куклата, стрелна се към майка си на кревата и с всички сили я прегърна:

— Мамичко, не ме давай! Мамичко!… — Треперещият му писък изпълни цялата скръбно смълчала се къща. Майката похлупи в шепи лицето си и се разрида. — Чичко — пищеше детето, — не ме давай на баща ми, не искам да живея при него!… При мама, при моята си майчица искам да живея!… — и като прихлупи лице в косите на майка си, то отчаяно я зацелува…

Младият съдебен изпълнител стискаше челюсти, леко пребледнял, и се мъчеше да се владее:

— Недей да плачеш, моето момиче, аз нищо лошо не ще ти направя. Дошъл съм само да те попитам при кого искаш да живееш. Съдът е решил да живееш при баща си, но ако не искаш, така ще запишем в делото. Само не плачи! — Мълчание. — А защо не искаш да отидеш при татко си? Ето, дошъл е с такси да те отведе в своя дом. Казва, че там ще ти бъде по-добре.

— Не искам! Не искам! — писна още по-отчаяно детето, което беше притихнало за миг под въздействието на топлотата, с която разговаряше с него непознатият човек.

— Така са решили съдиите, а с майка си ще се виждаш всеки месец и лятно време ще прекарваш с нея.

— Не, чичко! Ако ме вземете насила, ще избягам от неговия дом и ще се хвърля в Дунава… Ще се удавя! — хълцаше детето. — Ще се удавя! — извика то прегракнало и се стрелна към вратата. За миг се намери в коридора и оттам — на площадката пред входната врата.

— Детето ми! — изпищя в ужас жената и се спусна след него.

Милиционерът, който бе чул детските писъци и се досещаше какво изживява детето, го грабна в обятията си. Детето риташе, биеше го с юмруци и пищеше.

Бащата, ухилен победно, отвори вратата на колата, предчувствайки победата. Шофьорът гледаше развълнувано през спуснатото странично стъкло. Спряха се минувачи, на съседните прозорци се появиха разтревожени лица.

— Въведете в къщи детето, другарю старшина! — нареди съдебният изпълнител. — Дайте го на майка му. — Старшината с облекчение се втурна вътре. Майката грабна детето и прилепи пребледнялото си лице до мократа му от сълзи бузка.

— Няма да те дам, чедо! Никому не те давам! Ръцете да ми отсекат, пак няма да те дам!…

Как можеше да се отнеме това дете, изпълнено с такава чиста детска обич към майка си, и се предаде на онзи там, ухилил се пиянски човек?…

След това трябваше да дава подробни обяснения и на председателя на окръжния съд, и на главния прокурор, и в Министерството на правосъдието, загдето не бе изпълнил решението на съда. Заплашваше го дисциплинарно наказание.

Докато траеше това тревожно изпитание, майката подаде нова молба за преглед на решението на съда и Върховният съд отмени нецелесъобразното решение. Впоследствие окръжният съд присъди родителските права на майката. Една съдебна грешка бе поправена.

Това му струваше много неприятности, но той бе щастлив, че съумя да противопостави мъдростта на закона на неговата формална сила…

Музиката затихна. Плочата се бе превъртяла и в тишината на притихналия хол съдията сякаш чу щастлив детски смях.

Утре? Утре му предстоеше като арбитър между закона и справедливостта да правораздава. Утре щеше да продължи отговорното и напрегнато съдебно ежедневие. А сега нека отново да тръгне по сините въздушни пътища на автора и неговите пламенни размисли за хората, за техните съдби… Стана, постави нова плоча на грамофона, после седна на предишното си място, взе отново книгата и се зачете…