Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (12) (Документална повест за Костадин Велков)

12.

Всичко започна на 6 януари 1956 г., когато го приеха в Института по протезиране, възстановителна хирургия и трудоустройство в София. Настаниха го в една стая с още други трима младежи. Тук той почувства още от първите часове, че е попаднал в един свят с други измерения и своя особена психологическа атмосфера. Стори му се, че този свят се намира на мрачното дъно на някакво море от страдания и всеки се стреми с неудържима вяра към повърхността, огряна от слънцето на обикновеното човешко щастие. Щеше ли да изплува и той някога там? Но в този свят, непознат на здравите хора, съществуваше строг ред, много отзивчивост и човешка непринуденост.

Нещастието, което беше довело тук четиримата младежи, веднага ги сближи. Тринадесетгодишният Трендафил от село Поибрене беше неподвижен от кръста надолу. Той се изкачваше по стълбището на ръце, и то с такава бързина, както здравите хора се изкачват с крака. Беше мъчително да го гледа човек, но той все се смееше. Митко от Тополовград, също на тяхната възраст, се бил родил със сраснато като копито стъпало на левия крак. Сега очакваше да го оперират. Лекарите обещавали да възстановят крака му в нормално положение. На Керим едната ръка беше ампутирана над лакътя, а другата под лакътя. Предстоеше в скоро време да му поставят протези и да го обучат да си служи с тях. Това изискваше продължителна и умела тренировка под ръководството на лекуващия лекар и на методиста по лечебна физкултура.

Оказа се, че най-безпомощен е Костя.

— Загазил си здравата, приятелю — съжали го Трендафил, като му се усмихваше с чиста, съчувствена усмивка. — Че ти не можеш да отидеш сам и да се изпикаеш. Мен ще ме оперират. Ако не успеят да възстановят гръбначния нерв, ще ми направят протези на краката и аз ще подскачам с тях. А ти? Нито можеш да се нахраниш, нито до клозета да отидеш, а тук болногледачите са все жени.

— Не се притеснявай! — намеси се Митко. — Като имаш нужда от нещо, ние ще ти помогнем. Такъв е законът тук.

Керим най-добре разбираше неговото нещастие и го гледаше тъжно с големите си черни очи.

— Как се казваш?

— Костадин.

— Много е дълго името ти. Костя ще ти викаме. И на мен не е леко, братче, с тези чукани. Лекарите казват, че ще ми направят протези с пръсти на края, с които ще мога да хващам като с жива ръка. Дано, че кой ще ме гледа. Ние сме пет деца. Аз съм най-голям. Циганска работа, братче! При нас всеки сам трябва да се грижи за себе си.

— А ние сме шест — четирима братя и две сестри, но аз съм най-малкият — усмихна се Костя. — И на моите родители не е по-леко.

— Костя, а ти шах играеш ли? — запита го Трендафил.

— Шах ли? Не зная, но съм виждал.

— Ех, жалко! И тия приятели не знаят, та няма с кого да си поиграя вечер тук, а ходя все по другите стаи. Но ако искаш, ще те науча. От шаха няма по-добро занимание. Той развива човек умствено. Ти колко ще останеш тук, попита ли?

— Казаха ми, че ще трябва да остана по-дълго време.

— Е, тогава ще те науча.

Когато настъпи време за вечеря, Трендафил грабна патериците и отидоха с Митко в трапезарията.

Керим предупреди Костя:

— Ти остани с мен. За нас болногледачката ще донесе тук. Василка се казва. Отначало тя ме хранеше, както ме хранеха в къщи, но после започнах сам да се храня ето с тази лъжица. — И той му посочи едно ластично приспособление, чрез което една удължена лъжица се прикрепяше на чукана на дясната му ръка. — Приятелите ми от стаята ми я поставят и свалят. Тя сега ще те нахрани, а после ще се уговорим с Митко и Трендафил те да те хранят.

След малко една възрастна и енергична болногледачка донесе на голям поднос вечеря за двете момчета. Като остави таблата на едното от шкафчетата, тя се приближи усмихната до Костя, приседна на леглото му и се осведоми за родителите му и за нещастната случка, при която е осакатял.

При постъпването му тя го бе изкъпала и облякла в чисто бельо и болнична пижама, чиито ръкави сега висяха печално празни. При къпането тя го запита само за името му и през цялото време мълча, мрачно замислена, поглеждайки безръките му рамене. Като болногледачка тя бе привикнала към различните човешки нещастия, но като майка нещастието на това приветливо момче я вълнуваше по-особено.

Накрая болногледачката въздъхна и стана:

— Хайде, Кериме, да ти поставя лъжицата, че да нахраня приятеля ти.

Докато хранеше Костя, тя продължи все така сериозно да разговаря с него. Когато си тръгваше, се обърна с майчински тон към двете момчета:

— Ти, Костя, като Керим имаш крака, а Трендафил има ръце, но няма крака. Само Митко има и ръце, и крака. Помагайте си като братя и се грижете един за друг. Така се държат всички болни в нашия институт. И не се отчайвай. Имай вяра в нашите лекари и ги слушай във всичко. И методист по лечебна физкултура имаме. Много е способен и добър човек. Той обучи Керим да се храни сам. А сега лека нощ!

Тогава именно Костя за пръв път узна, че има лечебна физкултура.

Преди да заспят, четирите момчета дълго разговаряха. Така още същата сутрин те споделиха хляба и солта на непринудеността, която ги сближи.

Сутринта, след закуската, другите трима отидоха в гимнастическия салон. Те поканиха и Костя, но той отказа. Стесняваше се да отиде, без да му е предписано от някого. Все пак не се стърпя и се отправи към гимнастическия салон. Открехна с крак плахо вратата и надзърна. Вътре към тридесетина осакатени хора на различна възраст, облечени в пижами като него, правеха някакви гимнастически упражнения под ръководството на инструктор. Той стоеше пред тях леко разкрачен, силен и хармонично развит. Обясняваше им с мускулестите си ръце някакви упражнения. Като забеляза любопитния хлапак, за чието постъпване в института го бяха вече уведомили, му се усмихна приветливо:

— Ела, какво гледаш като мишок! Сутринната гимнастика ободрява духа и повишава самочувствието.

Костя продължаваше да стои при вратата смутен и мълчалив.

— Е, добре! Влез и седни да погледаш, а като свършим, ще си поговорим.

В гимнастическия салон имаше най-различни уреди и приспособления за гимнастика. Костя влезе и приседна на една пейка. Другите продължиха своите гимнастически упражнения. За пръв път момчето виждаше събрани на едно място толкова хора с най-различни осакатявания.

Беше потискащо да ги гледа човек. Това бе един обезобразен кът от света. Нещастните случайности и трудови злополуки ги бяха изпоначупили и обезобразили, като че са минали през някаква каменотрошачка. По лицата им личеше следата от застинало страдание, а в очите им навърташе неспокойна, мъчителна вяра, че поне отчасти ще възстановят загубените възможности за пълноценен живот. Някои се усмихваха, други се опитваха да си придадат безгрижен вид, но в погледа на всички се спотайваше непобедената мъка и завист към здравите хора. Костя почувства това с цялата си изтерзана момчешка душа, която като съвършена антена улавяше излъчването на всяко човешко страдание. Това го угнети, но същевременно у него се надигна гневен протест срещу онези тъмни сили в живота, които и него като всички тези нещастници бяха осакатили завинаги.

През това време физкултурният методист с плътен и енергичен глас продължаваше да командува нещастните си пациенти, като сменяше едно след друго упражненията. Някои се мръщеха от болка, други се смееха, но в ритъма на техните движения дишаше жаждата за живот. Някаква нова тръпка от прилив на сили пробягна по гъвкавото момчешко тяло.

След разговора със Соколов Костя застана в разнокалибрената група от инвалиди в гимнастическия салон и се стремеше с всички сили да изпълнява точно всяко упражнение…