Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (4) (Документална повест за Костадин Велков)

4.

Още в антрето ме изненада чистотата и някаква топла уютност, защото може би, без да съзнавам това, очаквах да намеря ергенска занемареност и безредие.

Влязохме в хола. Подът бе постлан вместо с килим с домашнотъкани черги, но една хубава гарнитура в червено и махагонова масичка му придаваха модерен вид. На прозорците висяха тежки червени завеси. В десния ъгъл зеленееше, разперил тъмнозелените си листа, голям филодендрон. Малък бюфет, грижливо подреден, радио, грамофон с дискотека, телевизор, вази, изящни дреболии и две картини на стената допълваха наредбата. От тавана се спускаше тежък полилей от ковано желязо.

— От Румъния съм го купил. Ние от този край често ходим отсреща без особени формалности. Нали подхожда с листовидните си детайли на гипсовата розетка.

Не забелязах кога се беше събул, но видях, че пристъпва край мен в чехли.

— Да, изящно е изработен.

Спрях се пред библиотечния шкаф, зад чиито стъкла се виждаха грижливо подредените книги. Зная от опит, че уединението с книгите е по-добро от общуването с парвенюта и еснафи. Подборът на книгите е атестат за духовните интереси на собственика им. Книгите, казват, са общество. Добрите книги, както и доброто общество не само просвещават, но и облагородяват чувствата и нравите. Книгите в шкафа пред мен говореха за неспокойните търсения на човека, за стремежа му към самоусъвършенстване, а не само за развлечение.

— Обичате ли музика?

— С удоволствие бих послушал нещо, но зависи какво ще ми предложите?

— Вярвам, че вече ви познавам и не ще ви разочаровам.

Той измъкна бързо крак от чехъла и сръчно подбра някаква плоча, постави я на грамофона и го включи. В хола се разнесе „Малка нощна музика“ от Моцарт.

Разговорът ни започна непринудено като между добри приятели, които си вярват и се уважават. Той отстраняваше по някакъв необясним начин пораждането на всякаква неловкост у своя събеседник, който дори за първи път би съзрял неговия тежък недъг. Така стана и когато след прочитането на присъдата на багериста не можах да устоя на онзи камбанен звън в душата ми, който до зашеметяване звънеше: „Без ръце! Без ръце… Съдия без ръце!?“ — и аз се озовах в кабинета му. Посрещна ме сърдечно, държеше се естествено като всеки пълноценен човек, заинтересува се от новости в областта на правосъдието и законодателството. И вместо той аз се почувствах неловко и се задоволих само с най-общи разговори. Спомням си, че иззвъня телефонът. Аз трепнах и изведнъж като светкавица мина през мисълта ми въпросът, кому е дошло наум да инсталира телефон в кабинета на този безрък човек? Повдигнах ръка и вече се готвех най-деликатно да поднеса слушалката до ухото му, за да проведе този необичаен разговор, навярно изключение в неговия служебен живот. И в този миг той протегна без всякакво усилие десния си крак, чиито пръсти стърчаха извън специалния чорап, вдигна слушалката и се обади:

— Ало? Съдията Велков е на телефона.

От някакво предприятие се интересуваха за насрочването на тяхно дело. Разговорът протече спокойно и учтиво. След това съвсем естествено той постави слушалката на вилката на апарата и продължи да разговаря с мен, така както би постъпил всеки друг, ако си служеше с ръка.

И сега разговаряше, сърдечно усмихнат и непринудено вежлив към мен не само като негов гост, но и по-стар колега. Разказваше спокойно и съсредоточено като човек, изстрадал щастието да бъде приет от всички като пълноценна личност.

Слушах го и си мислех колко е прав Балзак, когато казва, че „страданието е като железния прът, който скулпторите поставят вътре в глинената маса. То поддържа, то е сила… Нещастието е пробен камък за характерите.“

Сякаш отгатнал моите мисли, Костя ме изгледа със своята сърдечна, малко тъжна усмивка и продължи разговора:

— Мнозина се учудват на моя жизнерадостен тон. „Не е възможно да бъдеш щастлив — е казал древногръцкият философ Епикур, — без да си мъдър, честен и справедлив, нито да си мъдър, честен и справедлив, без да си щастлив!“ Мен именно страданията ме научиха да бъда мъдър и това ми разкри, че най-смисленото щастие е да живееш за другите, да допринесеш поне частица към щастието на хората. Какво съм аз без хората? Та нали именно те, намирайки щастие в себераздаването, ми помогнаха да преодолея огромната пропаст, като премина от мрачния бряг, където бях попаднал и можех да остана завинаги в тежест на хората и обществото, и да стъпя твърдо на отсрещния бряг, където да съм от полза на всички. И тук, на този бряг, аз разбрах, че за да бъда щастлив аз, както много точно е казал Хауптман, всички хора наоколо трябва да станат щастливи, а за това трябва да изчезнат болестите, експлоатацията и подлостта… Това ме доведе до съзнанието да стана комунист. Но то дойде много по-късно, когато бях вече стъпил твърдо на отсамния слънчев бряг. Това именно въпреки липсващите ми ръце ме прави щастлив. Ръцете?…

Грамофонът бе спрял. Той стана и постави друга плоча. В стихналото жилище се понесоха тъжните мечтателни звуци по недостигнатото щастие от Недовършената симфония на Франц Шуберт.

— Вглеждали ли сте се във вашите ръце, в ръцете на другите? Замисляли ли сте се не само колко трудно се живее без тях, но за тяхната велика, преобразяваща, ваятелска роля. Чрез тях именно човек е станал — Човек. С тях той не само се храни и обслужва, което може да се постигне и с краката. Аз например всяка сутрин сам се бръсна. Всяка сутрин.

— Навярно с електрическа самобръсначка?

— Не, защо. С обикновена, с ножче, което сам поставям на бръсначката, завинтвам я и се избръсвам с удоволствие. — И той се усмихна дяволито на моето изумление, като вперих поглед в безжизнените пластмасови протези, които се подаваха през ръкавите на дрехата му.

— Но това е опасно. Може да си порежете пръстите на краката и тогава…

— Изключено. Досега това не се е случвало нито веднъж и няма да се случи. Чувствителността на пръстите на краката ми е станала почти два пъти по-голяма от тази на хората с ръце. Въпрос на усъвършенстване. Това може да постигне всеки, стига да има воля и търпение.

Слушах и си мислех за необикновената повест на неговия живот.

— Ще пием ли по едно кафе? Вие послушайте музика, а пък аз хей сега ще го приготвя в кухнята. Вярвам, че ще ви хареса, и тогава ще продължим разговора за ръцете. — И той спокойно и уверено излезе.

За първи път се вгледах в ръцете си с някакъв странен интерес и те изведнъж ми домиляха някак си особено. Нали тях бях протягал в детски дни за майчина прегръдка, нали с тях написах първите си наивни ученически стихове, първото си трепетно любовно писмо. С тези ръце, с неповторимо упоение бях галил първата си любима. С тях като словослагател бях редил ред след ред из мрачните частни печатници преди Девети септември 1944 година, за да изкарам препитанието си като студент в Юридическия факултет. С тези пръсти бях прелистил хиляди мъдри и пламенни страници, под чието въздействие се оформих като личност! С тези ръце на 14-годишна възраст прегърнах през Септемврийското въстание простреляния си баща… С тези същите пръсти после като студент пишех бунтовни позиви, които нощем разлепвахме по стените. С тези ръце, тръпнещи от радостно вълнение, поех в родилното отделение на болницата първата си рожба… С тези ръце създадох семейство, написах книги. С техните жестове и в разговор, и в лекции аз дооформях външно мислите и чувствата, които ме вълнуваха! Как бих могъл аз да живея без тях!…

В този миг Костя отвори с хълбок вратата и вкара в хола малка масичка за сервиране, която се движеше на колелца. Нахлу апетитният мирис на кафе. На масичката димяха две чашки. В две чинийки бяха изсипани маслени и шоколадови бисквити и бонбони.

— Заповядайте — подкани ме усмихнат моят любезен домакин с неизменната си добра и сърдечна усмивка, като ме гледаше все с тази неугасваща лека ироничност и тиха тъга в леко премрежените му очи.

Бях объркан и смутен. Пиех на бавни глътки ароматното кафе и наблюдавах своя събеседник, без да смея да подновя разговора за ръцете, спомняйки си, че в къщата на обесен не се говори за въже. Можех ли да заговоря за ръце пред този човек, който преди 22 години бе загубил своите?

— Вие, изглежда, не пушите?

— Не — усмихнах му се закачливо, — пушачите според мен са недостатъчно културни хора.

— Но и велики хора са пушели и пушат?

— На тях са позволени подобни дребни слабости, които те изкупват със своето величие, но за обикновения човек пушенето е порок, дребен наистина, но все пак порок.

— Аз рядко пуша и съвсем малко пия. Колкото да имам правото да кажа, че нищо човешко не ми е чуждо.

През това време телефонът в антрето настойчиво зазвъня. Костя стана и ми кимна с извинителна усмивка. През полуотворената врата се чуваше добре неговият разговор, който, ясно бе, той не искаше да скрива от своя гост.

Обзе ме любопитство: как ли разговаря прав до телефона този безрък човек? Не се реших обаче да задоволя любопитството си.

Костя влезе и притвори сръчно с крак вратата, озарен от щастлива и малко виновна усмивка.

— Моята приятелка е много настойчив човек. Иска винаги точно да знае кой е при мен. Обажда ми се от Алфатар. Там е млада учителка. Готви се да кандидатства в Юридическия факултет. При последните изпити не успя да постъпи. Иска обаче на всяка цена да ми стане колега.

Седна удобно в креслото и сръбна с наслада от изстиващото кафе.

— Въпреки лошото ви мнение за пушачите ще ми позволите да запаля една цигара, че то кафе без цигара някак си не върви, както твърдят страстните пушачи.

И като поднови сам разговора за красотата на ръцете, за тяхната изразителност и велико предназначение, взе пакетчето с луксозни цигари, стръска го ловко и захапа една от тях. И така, допивайки кафето си, той поднасяше от време на време цигарата до устата си и спокойно пушеше, леко примижал.

— Ръцете? Не се стеснявайте, за тях можете да разговаряте свободно с мен… Аз често се вглеждам, без това да забелязват моите събеседници, в техните ръце. По ръцете на човек може да се отгатне много нещо… Ръцете на трудовия човек са възгруби, потъмнели като дръжката на чук или брадва от дълга употреба. Те са открити, честни ръце, лъхащи на земя, пот и човешка доброта. Ръцете на детето излъчват невинност и слънчева радост, а тези на майката сякаш шепнат молитва и неспокойни благопожелания за рожбата си. От тях се излъчва майчина нежност и топла закрила. В ръцете на интелигента съзирам мисъл и трепетно търсене отговора на великата загадка, наречена живот…

— А какво виждаш в ръцете на подсъдимите, които съдиш?

Костя замълча. Мълчах и аз и го наблюдавах. В позата му имаше спокойствие и уравновесеност, но дали наистина бяха окончателно постигнати, или това бе само едно овладяно с много усилия поведение? Не го ли гложди понякога отчаянието и завистта, мислех си аз, може ли да бъде сам пред себе си напълно откровен и да не се уплаши от цялата истина?…

— Още не съм ги проучил добре. Практиката ми е малка. Понякога съзирам в ръцете на някои подсъдими бездушие, душевно загрубяване, дори жестокост. Сякаш съзирах как стискат нож… Друг път ми се струва, че под присвитите им пръсти се спотайва лукавство, подлост, готовност на всичко, но най-често ми се струва, че от тях се излъчва нещастие. Та не е ли тежко нещастие в наше време да те изправят пред съда.

— Струва ми се, че ти просто поетизираш ръцете. В края на краищата те са необходими крайници, чието предназначение наред със самообслужването на техния собственик като биологическо цяло е да творят блага. И аз съм се вглеждал в ръцете на подсъдимите. Понякога ми се струваше, че ръцете на убиеца излъчват действително жестокост и миришат на кръв. Струва ми се обаче, че това е самовнушение. Все пак никога не бих поел такава ръка да се здрависам! Но има и убийци с фини ръце. Какво да се каже за тях? Веднъж наблюдавах какви изящни ръце имаше един подсъдим — това бяха ръце на цигулар или пианист, а той бе само един сръчен и дързък джебчия. А вглеждал ли си се в портретите на Лев Толстой, какви ръце има той? Това са грубите ръце на един обикновен руски мужик.

— А все пак не бихте ли ги целунали със страхопочитание и признателност?

— Е, да, защото това са ръце на Лев Толстой! Но в мавзолея на Червения площад в Москва съм наблюдавал ръцете на Ленин. Какви изящни ръце, излъчващи мъдростта на ума и великото човеколюбие на огромното негово сърце, побрало грижите и обичта към всички отрудени и онеправдани хора по цялата наша планета. Това са ръце, напълно съответстващи на всестранния гениален интелект на техния притежател.

— И аз съм ги видял и завинаги ще нося в душата си спомена за тях! Какво не бих дал да видя също ръцете на Микеланджело, на Бетховен, на демоничния Паганини или на безсмъртния Пушкин! Не, не съм съгласен, че човешката ръка е само крайник. Чрез нея се излъчва нежност, обич и целебна сила. Нима не сте почувствали разлика между досега с бащината и майчината ръка? Никога не ще забравя дългите мъчителни дни на агония между живота и смъртта, когато лежах в болницата в Тутракан, разкъсван от невъобразими болки, как ми ставаше по-леко, когато мама поставяше длан на челото ми. Струваше ми се, че болката и страданието, безпомощността и детското ми отчаяние като някакъв болезнен ток се преливаха в ръката й, преминаваха през майчината душа и изтичаха в пространството… Това беше болезнено бълнуване, но аз често я молех:

— Мамо, сложи си ръката на челото ми! — Тя я слагаше, като ме гледаше със скръбен поглед, и тогава болката ставаше поносима, отчаянието по-меко. Ех, тези майки! Цялата красота и величие в света иде от майките!…

Колко мъжествена обич, колко нежност и страст са вложили поетите през вековете в прегръдката, която е немислима без ръце. Не, ръцете не са само „горните крайници на тялото“. Те си имат своя отделна красота, свой живот и не само човек като мен, който е лишен от тях, може да разбере тяхната прелест. Това са го разбрали и обикновените хора през вековете, затова целуват в знак на признателност или прошка ръка; по същата причина целуват в знак на уважение и обич, в знак на любов женската ръка; при раздяла с умрелия също целуват ръката му. Както виждате, бих могъл да напиша цяла ода за ръцете, макар че също човешки ръце са подпалвали клади, на които са изгаряли своите противници, отсичали са глави; ръце създадоха ада на Освиенцим, те запълниха с хиляди още дишащи невинни хора „Бабий Яр“, избиха милиони жени, деца и старци само защото населяваха великата Съветска страна; ръце хвърлиха атомната бомба над Нагасаки и Хирошима и избиха милиони невинни хора във Виетнам; човешки ръце избиват невинни хора в наши дни в Африка. На каква жестокост и подлост не са способни ръцете! Но все пак ръцете са създавали и величието, и красотата, която и до наши дни, и през наше време кара човек да се чувства горд. Затова и въпреки всичко аз ги възпявам всеки ден. Знаете ли, понякога изпитвам болка в китките, болка в пръстите, макар че тъй отдавна съм лишен от целите си ръце. И тези измамни болки, които се раждат там някъде, в клетките на мозъчната кора, ми доставят неподозирана от никого мъчителна наслада.

Внезапна спазма стегна гърлото ми и почувствах колко фалшиви може би звучаха пред Костя моите усилия да лиша ръцете от онази своеобразна прелест, по която той копнее непрестанно с цялата си душа. Той почувства мъчителното ми смущение. Усмихна ми се съчувствено:

— Знаеш ли, въпреки това не мога да понасям да ме съжаляват. Това ме унижава, тъй като ме отделя от пълноценните хора. — И се пошегува: — Някой, за да изрази, че съм бил строг по наказателните дела, бил заявил, че не пожелава на никого „да попадне в моите ръце“?! Казах да му отвърнат да се пази „да не попадне в краката ми!“ Затова ми е така свидна всяка прегръдка, особено, разбира се, ме вълнува любовната прегръдка.

Тази искрена шеговитост ми помогна да преодолея смущението си и ние преминахме неусетно на правосъдни теми…

Когато през нощта се връщах към хотела, бях все така очарован и объркан не само от придобитата с неимоверни усилия сръчност да се заменят липсващите ръце, но и от онова естествено самочувствие на пълноценен човек, от неговата неспокойна гражданска позиция, от неговата покоряваща човешка доброта и усет към чуждите страдания.

Не беше ли неговото естествено държане, което озаряваше живота му със самочувствието за сила и победа, за напълно осмислен въпреки ежедневните трудности и дори страдания живот, израз на победните чувства, които могат да се поставят под съмнение само от банална физиологична гледна точка. У него недъгът и силата се свързваха по начин, който сякаш се надсмиваше на общоприетото възприемане на болестта, на недъга като слабост, която води до снизходително и мрачно оцветяване на тяхното съществуване? Хора като Костя ни учат, както казва Томас Ман, да преразгледаме нашите представи за „болест“ и „здраве“, за отношението между болестта и живота; те ни учат да бъдем предпазливи с понятието „болест“, пред което сме прекалено склонни да поставим биологически отрицателен знак! И не само биологически, а още по-лошо — социален отрицателен знак.