Джеръм К. Джеръм
Трима на бумел (14)

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Сериозна, както подобава на заключителна глава · Немецът от англосаксонско гледище · Провидение с копчета и шлем · Раят на безпомощния идиот · Германската съвест: нейната агресивност · Как бесят в Германия (вероятно) · Какво правят добрите немци, когато умрат? · Немецът като търговец · Как поддържа съществуването си · Неговата жена тук, както и навред · Какво може да се каже против немците като народ · Бумелът свърши

— Всеки може да управлява тая страна — каза Джордж, — и аз мога да я управлявам.

Седяхме в градината на Кайзерхоф в Бон и гледахме Рейн в краката си. Беше последната вечер на нашия бумел. Рано на другата сутрин влакът щеше да сложи началото на края.

— Просто ще напиша на един лист какво искам да правят хората — продължи Джордж, — ще дам да го напечатат в еди-колко си екземпляра, после ще наредя да ги разлепят по градовете и селата и нищо повече.

В кроткия, послушен днешен немец, чиято единствена амбиция като че ли е да си плаща данъците и да прави каквото му казват да прави ония, които провидението е благоволило да постави да го управляват, е трудно — трябва да го признаем — да се съзре някаква следа от буйния му прадядо, за когото личната свобода била като въздуха, който дишал; който назначавал съдиите си, за да се съветват, но запазвал наказателното право за племето; който следвал своя водач, но смятал за унижение да му се подчинява. В Германия днес се говори много за социализъм, но това е социализъм, който би бил не повече от деспотизъм под друго име. Индивидуализмът не привлича немския гласоподавател. Той иска — не, той жадува да бъде управляван и насочван за всяко нещо. Той въстава не против правителството, а против формата на управление. Полицаят за него е жрец и както се чувства, винаги ще бъде такъв. В Англия гледаме на човека със синя униформа като на безобидна необходимост. На средностатистическия гражданин той служи главно за пътепоказател, а в по-оживените квартали го смятат за полезен, понеже помага на стари дами да пресичат улицата. Като изключим благодарността ни за тия му услуги, съмнявам се дали изобщо се сещаме за него. А в Германия му се кланят като на малък бог и го обичат като ангел хранител. За немското дете той е съчетание на Дядо Коледа и караконджо. Всичко хубаво идва от него: Spielplätze — площадки за игра с люлки, въртележки, пясъчници за боричкане, плувни басейни и панаири. Той наказва за всички провинения. Надеждата на всяко добронамерено германско момче и момиче е, че полицията ще бъде доволна от него. То засиява, ако е получило усмивка от полицай. С германското дете, което е било погалено по главата от полицай, не се говори: тщеславието му е непоносимо.

Немският гражданин е войник, а полицаят е негов командир. Полицаят му нарежда къде да върви по улицата и колко бързо да върви. В края на всеки мост стои полицай, който казва на германеца как да мине по моста. Ако там нямаше полицай, вероятно той щеше да седне и да чака реката да се изтече. На гарата полицаят го заключва в чакалнята, където не може да си навреди. Когато дойде часът, полицаят го изкарва от там и го предава на кондуктора, който е само полицай с друга униформа. Кондукторът му казва къде да седне във влака и кога да слезе, и се грижи наистина да слезе. В Германия човек не поема никаква отговорност за себе си. Всичко се върши за него и се върши добре. От вас не се иска да се грижите за себе си и никой не ви обвинява за това, че не сте способен да се грижите за себе си: за вас е длъжен да се грижи немският полицай. Това, че може да сте безпомощен идиот, не го извинява, ако нещо ви сполети. Където и да сте, каквото и да вършите, той е отговорен за вас и се грижи за вас — добре се грижи, не може да се отрече.

Ако се загубите, той ви намира, ако си загубите някоя вещ, я издирва вместо вас. Ако не знаете какво искате, той ви го казва. Ако искате нещо добро за вас, той ви снабдява с него. Частни адвокати не са нужни в Германия. Ако искате да купите или да продадете къща или нива, държавата извършва прехвърлянето. Ако са ви измамили, държавата завежда дело заради вас. Държавата ви венчава и осигурява, готова е дори да спекулира с вас на безценица.

— Вие се родете — казва немското правителство на немския гражданин, — ние ще направим останалото. Вътре и навън, когато сте болни или здрави, когато почивате и когато работите, ние ще ви казваме как да постъпвате правилно, и ще се грижим да постъпвате правилно. Не се тревожете за нищо.

И немецът не се тревожи. Ако не може да намери полицай, обикаля, докато види полицейска наредба, залепена на някоя стена. Прочита я и прави каквото е казано в нея.

Спомням си, в един немски град (не си спомням точно в кой, но това може да се случи във всеки) забелязах отворена порта, водеща към градина, където се изнасяше концерт. Нищо не пречеше на всеки, който поиска, да мине през портата и да слуша концерта, без да е платил. Всъщност от двете порти, отстоящи на триста метра една от друга, тая беше по-удобната. Въпреки това от тълпите, които минаваха, никой не се опита да влезе през тая порта. Те крачеха нататък под палещото слънце, без да се спрат, чак до другата порта, където имаше човек, който събираше входната такса. Виждал съм германчета да стоят и да гледат с копнеж безлюдно заледено пространство. Можеха с часове да се пързалят, без никой да разбере. Хората и полицията бяха на другия край, зад завоя. Пред тази гледка съвсем основателно изникваше въпросът, член ли е тевтонецът на греховното човешко семейство или не. Не е ли възможно тия спокойни, кротки хорица да са всъщност ангели, слезли на Земята само за чаша бира, която, както знаят, е най-добра в Германия?

В Германия край междуселските пътища растат овощни дръвчета. Няма друг глас да спре човек да не си откъсне и да не хапне от плода освен гласа на съзнанието. В Англия това положение на нещата би събудило обществено възмущение. Децата биха измирали със стотици от холера. Цялата медицинска професия би останала без крака от усилията да се справи с естествените последици от преяждане с кисели ябълки и недозрели орехи. Общественото мнение би настояло тия дървета да бъдат заградени, за да се пресече опасността. На градинарите, които пестят разноските за огради и стобори, щеше да се забрани да стават по тоя начин причина за болести и смърт сред обществото.

Но германското момче може да извърви мили по безлюден път между два реда овощни дървета, за да си купи за пет пари круши в селото на другия край. Да отминеш тия незавардени овошки, огънали клони под тежестта на зрели плодове, се възприема от англосаксонския ум като грешно пренебрегване на удобен случай, като подигравка с благословените дарове на провидението.

Не зная дали е така, но ако съдя по онова, което схванах за немския характер, не бих се изненадал да чуя, че в Германия на осъдения на смърт му дават въже и му казват да иде да се обеси. Това вероятно пести на държавата много грижи и разноски и аз виждам немския престъпник да отнася това въже вкъщи, да прочита внимателно полицейските разпоредби и да пристъпва към изпълнението им в собствената си кухня.

Немците са добри хора. Общо взето, може би най-добрите хора в света: приветливи, безкористни, мили. Сигурен съм, че огромното мнозинство от тях отиват в рая. Наистина, като ги сравни с други християнски народи по земята, човек — ще, не ще, — стига до заключението, че раят е главно немско производство. Но не мога да разбера как стигат там. Не мога да повярвам, че душата на кой да е отделен немец има достатъчно инициатива да полети нагоре сама и да почука на вратата на свети Петър. Според мен ги водят на малки групи и ги пускат вътре под надзора на някой умрял полицай.

Карлайл казва за прусаците, а то е вярно за целия германски народ, че една от главните им добродетели е податливостта им на обучение. За немците може да се каже, че са народ, който ще отиде където и да му се каже, и ще върши каквото и да му се нареди. Обучи го на работа и го изпрати в Африка или Азия под надзора на някой униформен и от него ще излезе прекрасен колонист, който смело ще се пребори с трудностите, както би се преборил и със самия дявол, ако му се заповяда. Но трудно е да го видиш като първооткривател. Човек чувства, че, оставен сам на себе си, той скоро ще залинее и ще умре не поради липса на интелект, а само поради недостиг на самонадеяност.

Немецът толкова дълго е бил войникът на Европа, че войнишкото му е влязло в кръвта. Военни добродетели той има в изобилие, но страда и от недостатъците на военното обучение. Разправяха ми за един немец слуга, излязъл наскоро от казармите, комуто господарят поръчал да занесе писмо на определен адрес и да почака там за отговор. Минали часове, а слугата не се връщал. Господарят, загрижен и изненадан, отишъл да го потърси. Намерил го, където го бил изпратил, с отговора в ръка. Слугата чакал по-нататъшни нареждания. Историята звучи пресилено, но лично аз мога да я повярвам.

Интересното е, че същият тоя човек, който като индивид е безпомощен като дете, в момента, когато сложи униформа, се превръща в схватливо същество, способно да поема инициатива и отговорности. Немецът може да управлява други и да бъде управляван от други, но не може да управлява себе си. За да се излекува, като че ли би трябвало всеки германец да бъде обучен за офицер и след това да бъде поставен под собственото му командване. Положително ще се разпорежда със себе си здравомислещо и разсъдливо и ще се погрижи да изпълнява заповедите си бързо и точно.

За възпитанието на немския характер в тези насоки са отговорни, разбира се, главно училищата. Вечната им доктрина е дългът. Тя е прекрасен идеал за кой да е народ, обаче преди да се вкопчи в него, човек би трябвало да си създаде ясна представа, какъв е тоя „дълг“. Немската идея за него сякаш е „сляпо подчинение на всичко, което носи копчета“. Това е антитеза на англосаксонското схващане, но понеже и англосаксонците, и тевтонците благоденстват, трябва да има нещо добро и в двата метода. Досега немецът е имал благословеното щастие да бъде изключително добре управляван. Ако това продължи, той ще процъфтява. Бедите му ще започнат, когато по някаква случайност нещо се развали в машината на управлението. Но може би неговият метод има предимството да произвежда непрекъснат поток от добри управници. Поне засега, изглежда, е така.

Склонен съм да мисля, че като търговец немецът, освен ако чувствително не се промени, винаги ще изостава чувствително от англосаксонския си конкурент, и то заради добродетелите си. За него животът е нещо по-важно от надпреварата за богатство. Страна, която затваря банките и пощите за два часа по пладне, за да отидат хората по домовете си и да си позволят удоволствието на спокоен обяд в лоното на семейството и може би кратка дрямка за десерт, не може да се надява и вероятно няма желанието да конкурира народ, който се храни прав и спи с телефон до леглото. В Германия поне засега няма достатъчно голяма разлика между класите, която да превръща борбата за надмощие във въпрос на живот и смърт, както е в Англия. Извън аристокрацията на земевладелците, чиито граници са ненарушими, общественото положение не играе роля. Frau (Жена, съпруга, госпожа (нем.)) професоршата и Frau свещарката се събират веднъж седмично на Kaffeeklatsch (Бъбрене на чаша кафе (нем.)) и като равноправни си разменят клюки. Съдържателят на обществената конюшня и докторът си пийват заедно в любимата им бирария. Богатият предприемач, когато стяга лъскавата си каляска за излет на открито, кани майстора и шивача си със семействата им. Всеки донася своя дял пиене и провизии, а на връщане всички пеят в хор едни и същи песни. Докато се запази това положение, човек няма защо да жертва най-добрите години от живота си, за да трупа пари за старини. Неговите вкусове, а още по-важно, вкусовете на жена му не изискват големи разноски. Той обича да вижда жилището или вилата си обзаведени с много червен плюш и изобилие на позлата и лак. Но това е неговата представа и може би тя не е по-лоша от смесицата на фалшив елизабетински стил и имитация на Луи XV — цялото залято с електрическа светлина и накачено със снимки. Възможно е да поиска местният художник да изрисува стените на фасадата: кръвопролитна битка долу, доста пострадала от входната врата, и Бисмарк, който като ангел се рее около прозорците на спалнята горе. Колкото за старите майстори, немецът се задоволява да отиде в картинните галерии, а тъй като „семейната ценност“ още не си е извоювала място сред институциите на фатерланда, на него му липсва подтикът да харчи пари, за да превърне къщата си в антикварен магазин.

Германецът е това, което французите наричат gourmand (Чревоугодник, лакомник (фр.) ). Все още има английски стопани, които разправят, че „земеделие“ значи „гладна смърт“, но си похапват здравата по седем пъти на ден. Веднъж в годината по цяла Русия настъпва едноседмично пиршество, по време на което много хора умират от преяждане на блини, но това е религиозно празненство и се прави по изключение. Както и да го погледнем, като човек с апетит германецът изпъква сред народите на земята. Той става рано и докато се облича, гаврътва няколко чаши кафе заедно с пет-шест топли хлебчета с масло. Но чак към десет часа сяда на трапезата за нещо, което с основание може да се нарече закуска.

В един или един и половина е главното му хранене, обядът. Той го превръща в сериозна задача и обядва по час-два. В четири часа отива на кафене, където яде сладкиши и пие шоколад. Вечерта посвещава на ядене изобщо — не едно установено сядане на трапезата или поне няколко, ами поредица похапвания; бутилка бира и един-два belegte Semmel, да речем, към седем; още една бутилка бира и Aufschnitt (Студена закуска от различни колбаси (нем.)) в театъра през антракта; малка бутилка бяло вино и Spiegeleier (Яйца на очи (нем.)), преди да се прибере у дома; после парче сирене или салам с още бира, за да не му преседне, преди да си легне.

Но той не е това, което французинът нарича gourmet (Ценител на хубавото ядене (фр.)). Френски готвачи и френски цени не са правило за неговите ресторанти. Той предпочита своята бира или евтиното си бяло вино пред повечето скъпи марки бордо и шампанско. И наистина добре е да ги предпочита, защото човек е склонен да повярва, че всеки път, когато продава бутилка вино на германски хотелиер или търговец, френският винар се опитва да си върне за Седан (Град в Северна Франция, където Наполеон III се предава на прусците на 1.IX.1870 г.). Това е глупаво отмъщение, ако вземем под внимание, че като правило германецът не го пие; наказан остава някой невинен английски турист. Може би обаче френският търговец си спомня и Ватерло и смята, че все пак постига целта си.

В Германия нито ти предлагат, нито можеш да очакваш скъпи развлечения. Всичко е непревзето и непринудено. Германецът не упражнява скъпи спортове, за които да плаща, нито поддържа луксозни заведения, няма големеещи се богатски кръгове, за които да се докарва. Главното му удоволствие — едно място за операта или за концерта — се заплаща с няколко марки, а жена му и дъщерите отиват там с ушити вкъщи рокли, с метнат на главата шал. Наистина отсъствието на всичко показно в цялата тази страна действа много освежително за очите на англичанина. Частните каляски са малко и се срещат рядко, а дори и файтонът Droschke се използва само когато няма по-бърз и по-чист електрически трамвай.

По тоя начин немецът запазва независимостта си. Търговецът в Германия не раболепничи пред клиентите си. Случи ми се да придружавам една англичанка, излязла по пазар в Мюнхен. Тя беше свикнала да пазарува в Лондон и Ню Йорк и намираше кусур на всичко, което продавачът й показваше. Не защото наистина не го харесваше — просто това беше нейният стил. Обясняваше, че можела да намери повечето от тия неща по-евтино и от по-добро качество другаде; не че наистина мислеше, че може, просто є се струваше добре да го каже на търговеца. Казваше му, че стоката му била безвкусна (както обясних, тя не искаше да го обиди — това беше нейният стил), че в нея нямало разнообразие, че не била последната дума на модата, че простеела, че не изглеждала трайна. Търговецът не спореше с нея, не й възразяваше. В един магазин той сложи нещата обратно в кутиите им, върна кутиите на съответните рафтове, отиде в малката стаичка зад дюкяна и затвори вратата.

— Няма ли най-сетне да се върне? — попита дамата, след като изминаха една-две минути.

В тона й прозвуча не толкова въпрос, колкото израз на нетърпение.

— Съмнявам се — отговорих.

— Защо? — попита тя изумена.

— Предполагам, че сте го отегчили — отговорих й аз. — По всяка вероятност в тоя момент той пуши лула и си чете вестника зад вратата.

— Колко чудноват продавач! — възкликна моята приятелка, събра пакетите си и с възмущение излезе.

— Такъв им е обичаят — обясних. — Той ви предлага стоката. Ако я искате, можете да я получите. Ако не я искате, той вероятно би предпочел да не влизате и да не му говорите за нея.

При друг случай в пушалнята на германски хотел един дребен англичанин ми разказа една история, която, ако бях на негово място, бих запазил за себе си:

— Няма смисъл да се пазариш с германец — каза дребният англичанин. — Те сякаш не го разбират. Видях първо издание на Шилеровите „Разбойници“ в книжарница на Георг плац. Влязох и попитах за цената. Продавачът зад тезгяха беше чудат старец.

— Двайсет и пет марки — отвърна той и продължи да си чете.

Казах му, че съм видял по-запазен екземпляр само преди няколко дни за двайсет — човек говори така, когато се пазари, то се разбира. Той ме попита:

— Къде?

Казах му, че в един дюкян в Лайпциг. Той ми предложи да се върна там и да го купя: като че му беше съвсем все едно дали ще купя книгата или не. Казах му:

— За колко най-малко ще ми я дадете?

— Казах ви вече — отговори той, — двайсет и пет марки.

Беше сприхав дъртак. Казах му:

— Тя не струва толкова.

— Казал ли съм, че струва? — сопна се той.

Аз казах:

— Ще ви дам десет марки — помислих си, че може да се спазарим за двайсет.

Той се изправи. Сметнах, че ще обиколи тезгяха, за да извади книгата. Вместо това той се доближи направо до мен. Беше доста едър мъж. Хвана ме за двете рамена, изтласка ме на улицата и затръшна вратата зад гърба ми. Никога в живота си не съм бил толкова изненадан.

— Може книгата да е струвала двайсет и пет марки — предположих аз.

— Разбира се, че струваше — отговори той. — Но що за разбиране за търговия!

Ако нещо промени характера на германеца, това ще бъде германката. Самата тя се променя бързо. Преди десет години никоя германка, която цени доброто си име и се надява на съпруг, не би посмяла да се качи на велосипед; днес хиляди жени въртят колелата из цялата страна. Старите клатят глава, но младите мъже, както забелязвам, ги настигат и карат до тях. Не толкова отдавна в Германия се смяташе, че не е женствено да кара кънки сама жена. За прилична поза се смяташе да се пързаля безсилно вкопчила се в някой сродник. Сега германката се упражнява, прави осморки сама някъде в ъгъла, докато се появи някой младеж да є помага. Играе тенис и от безопасно място съм я наблюдавал дори да кара двуколка.

Винаги е имала великолепно образование. На осемнайсет години говори два-три езика и е забравила повече, отколкото една средна англичанка е успяла да прочете. Досега това образование е било съвършено безполезно за нея. След женитбата се е оттегляла в кухнята и е бързала да отърси от ума си всичко, за да освободи място за лошо готвене. Но да речем, започне да є идва на ум, че няма защо жената да жертва цялото си съществуване за неблагодарните домакински задължения, както и няма защо някой мъж да превръща себе си единствено в машина за печелене на пари. Да речем, у нея се събуди амбицията да вземе участие в обществения и държавния живот. Тогава влиянието на такава другарка, здрава физически и следователно с буден ум, ще бъде трайно.

Не бива да се забравя, че немецът е извънредно сантиментален и лесно се влияе от своите жени. За него се говори, че бил най-добрият любовник и най-лошият съпруг. Виновна за това е била жената. Омъжеше ли се, германката не само зарязваше романтиката — тя взимаше тупалката и с нея я пропъждаше от къщи. Като момиче никога не е умеела да се облича; като съпруга не носи дори и ония дрехи, които е имала, и започва да се облича с каквото й падне вкъщи — поне такова впечатление оставя. Започва злоумишлено и преднамерено да разваля фигурата си, която често пъти напомня Юнона, и цвета на лицето си, на който би завидял всеки радващ се на добро здраве ангел. Тя продава рожденото си право да буди възхищение и преданост срещу яденето на сладкиши. Всеки следобед можете да я видите в сладкарницата да се тъпче с тлъсти, покрити с каймак торти, към които пие на големи глътки шоколад. За кратко време затлъстява, размеква се, отпуска се и става съвършено безинтересна.

Когато германката се откаже от следобедното си кафе и вечерната бира, когато си наложи достатъчно движение, за да поддържа линията си, и продължи да чете след женитбата нещо друго освен готварската книга, немското правителство ще открие, че има да се справя с една нова и непозната сила.

Пред това, което ще се случи тогава, човек изпитва любопитство. Защото германският народ е още млад и съзряването му е от голяма важност за света. Това е добър народ, обичлив, който би трябвало да помогне много да се направи светът по-добър.

Най-лошото, което може да се каже против немците, е, че си имат своите слабости. Самите те не знаят за това, смятат, че са съвършени, което е глупаво. Отиват дори толкова далеч, че слагат себе си по-високо от англосаксонците; това е непонятно. Човек си казва, че не може да са искрени.

— Те си имат своите качества — каза Джордж, — но тютюнът им е всенароден грях. Аз си лягам.

Ние се облегнахме на ниския каменен парапет и загледахме светлините, които танцуваха по тихата тъмна река.

— Общо взето, беше много приятен бумел — каза Харис, — много ще се радвам да се върна и все пак съжалявам, че свърши.

— Какво е бумел? — попита Джордж.

— Бумел — обясних аз — според мен е пътуване, дълго или късо, без край; единственото, което му придава определен вид, е необходимостта да се върнеш в определен срок в точката, от която си тръгнал. Понякога този бумел е из оживени улици, понякога — през полета и пътеки; понякога можем да отделим за него часове, понякога — дни. Но дали е дълъг или къс, дали е тук или там, ние все мислим за наближаващия край. Кимваме и се усмихваме на мнозина по пътя си, с някои се спираме да поприказваме, а с малцина вървим за кратко заедно. Било ни е много интересно, често сме били и малко уморени. Но, общо взето, сме прекарали приятно и съжаляваме, че бумелът е свършил.