Джеръм К. Джеръм
Трима на бумел (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Харис нарушава закона · Опасности за услужливия човек · Джордж тръгва по пътя на престъплението · За кого Германия би била обетована земя · Английският закононарушител и разочарованията му · Немският закононарушител и изключителните му предимства · Какво не бива да се прави със завивките · Евтин порок · Провинението на бръмбара · Народ, който върви по предопределения път · Немското дете и любовта му към законността · Срещу закона с детска количка · Немският студент и дисциплинираните му своеволия

Между Нюрнберг и Шварцвалд и тримата успяхме по един или друг начин да забъркаме по някоя каша.

Харис повлече крак в Щутгарт, като оскърби служебно лице. Щутгарт е очарователен град, чист и оживен, един по-малък Дрезден. Привлича и с това, че местата за гледане не са много: средно голяма картинна галерия, малък музей на старини и половин дворец. С това изчерпваш списъка и можеш да правиш каквото си искаш. Харис не знаеше, че тоя, когото оскърбява, е служебно лице. Взе го за пожарникар (той приличаше на пожарникар) и го нарече dummer Esel.

В Германия не е прието да се казва на служебно лице „глупаво магаре“, макар този човек несъмнено да бе точно това. Ето какво се случило: Харис искал да излезе по-скоро от Stadtgarten (Градска градина (нем.)) и като видял пред себе си отворена врата, прекрачил през някаква тел на улицата. Харис твърди, че не е забелязал табелата, която, както изглежда, била закачена на телта: Durchgang verboten (Преминаването забранено (нем.)). Човекът, който стоял до вратата, спрял Харис и му посочил тая табелка. Харис благодарил и си продължил. Човекът го настигнал и му обяснил, че не може да допусне толкова бързо приключване на въпроса. Според него Харис трябвало да се върне и да прекрачи през телта обратно в градината.

Харис изтъкнал, че след като на табелката пишело „Минаването забранено“, връщането в градината по тоя път означавало повторно нарушаване на закона. Човекът се съгласил, че е така, и предложил, за да се преодолее затруднението, Харис да се върне в градината през позволения вход зад ъгъла и след това веднага да излезе пак от там. Тогава Харис го нарекъл „глупаво магаре“. Това ни забави един ден и струва на Харис четирийсет марки.

Аз последвах примера му в Карлсруе, като откраднах велосипед. Нямах намерение да крада велосипед, просто се опитах да направя услуга. Влакът вече потегляше, когато зърнах — така ми се видя — велосипеда на Харис във фургона. Наоколо нямаше никой, който да ми помогне. Скочих във фургона и свалих велосипеда тъкмо навреме. Докато го бутах тържествуващ по перона, се натъкнах на велосипеда на Харис, опрян на стената зад няколко гюма за мляко. Велосипедът, който бях свалил от влака, не беше на Харис.

Положението беше неловко. В Англия щях да отида при началник-гарата и да му обясня грешката си. Но в Германия не можеш да обясниш само на един човек. Водят те от място на място и те карат да обясняваш на пет-шест души и ако един от тия пет-шест души го няма или не може в този момент да те изслуша, обикновено те оставят да пренощуваш, та да довършиш обясненията си на сутринта. Реших да оставя велосипеда на закрито място и да се отдалеча без много шум. Зърнах една подходяща, както ми се стори, барака за дърва и вече вкарвах в нея велосипеда, когато за мое нещастие ме забеляза един железничар с червена фуражка и осанка на запасен фелдмаршал.

— Какво правите с тоя велосипед? — попита той.

Аз казах:

— Искам да го прибера в бараката, за да не пречи.

Опитах се да му внуша с тона си, че извършвам едно разумно добро дело, за което железопътните служители би трябвало да ми благодарят, но той остана глух за внушението ми.

— Ваш ли е велосипедът? — попита той.

— Не съвсем — отговорих.

— Чий е? — доста остро попита той.

— Не мога да ви кажа — отговорих. — Не зная чий е.

— Откъде го взехте? — беше следващият въпрос.

В тона му прозвуча почти оскърбително подозрение.

— Свалих го от влака — отговорих с най-спокойното достойнство, което успях да си наложа. — Всъщност — добавих откровено — взех го по погрешка.

Той не ме остави да довърша. Каза ми, че си е помислил същото, и наду свирката си.

Споменът за последвалото не е от любимите ми. По безкрайно щастливо за мен съвпадение (казват, че привидението се грижело за някои от нас) премеждието се случи в Карлсруе, където имам приятел немец на доста висок пост. Каква щеше да е съдбата ми, ако гарата не беше Карлсруе или приятелят ми отсъстваше от града, предпочитам да не разсъждавам. Както казах, отървах се по чудо. Ще ми се да приключа с думите, че напуснах Карлсруе, без да опетня доброто си име, но те няма да са верни. Безнаказаното ми измъкване до днес се споменава в полицейските среди като груб пропуск на правосъдието.

Но нашите прегрешения изглеждат нищожни в сравнение с извършените от Джордж беззакония. Покрай случката с велосипеда се пообъркахме и съвсем го загубихме от поглед. Както стана ясно впоследствие, Джордж ни чакал пред полицейския участък, без ние да разберем. Решихме, че е заминал за Баден самичък, и в желанието си да се махнем колкото може по-скоро от Карлсруе и на хладна глава да обмислим всичко, скочихме в първия влак.

Когато му омръзнало да чака, Джордж се върнал на гарата и открил, че сме заминали и че той е останал без багаж. Билетът му беше у Харис, аз бях касиерът на групата и той се оказал със съвсем малко дребни пари в джоба. Решил, че това обстоятелство е достатъчно извинение, и съзнателно поел по пътя на престъпленията. Когато после прочетохме списъка им, безстрастно изложен в официалната призовка, ни настръхнаха косите.

Трябва да поясня, че пътуването в Германия съвсем не е проста работа. Първо си купувате билет за разстоянието от гарата, на която сте, до гарата, където искате да отидете. Само не си мислете, че това ви дава възможност да стигнете до нея. Когато влакът пристигне, правите опит да се качите, но кондукторът величествено ви маха с ръка да се махате. Какви са основанията ви да се явите тук? Показвате му билета си и той ви обяснява, че със закупуването му сте предприели само първата крачка, която малко ви е доближила до пътуването. Сега трябва да се върнете на гишето и да си вземете добавка, наречена Schnellzug-Zuschlag (Добавка за бърз влак (нем.).), а освен това Platzkarte. Безполезно е да уговаряте когото и да било, че можете да легнете на полицата за шапки или да се окачите отвън на прозореца.

Но да се върнем на Джордж. Парите му стигнали да си купи третокласен билет за пътнически влак до Баден и нищо повече. За да избегне излишното любопитство на кондуктора, той изчакал влакът да потегли и тогава скочил на платформата.

Това било първото му прегрешение:

а) качването на влака в движение;

б) след предупреждение от служебното лице да не го прави.

Второ прегрешение:

а) пътуване във влак по-висша категория от тази, за която важи билетът му;

б) отказ да плати разликата, поискана от служебното лице. (Джордж твърди, че не бил отказал, просто обяснил на кондуктора, че няма с какво да плати.)

Трето прегрешение:

а) пътуване във вагон по-горна класа от тази, за която важи билетът му;

б) отказ да плати разликата, поискана от служебното лице. (Джордж пак оспорва точността на акта. Той обърнал джобовете си и предложил на кондуктора всичко, което имал: немската равностойност на осем пенса. Предложил да отиде в трета класа, но трета класа нямало. Предложил да отиде във фургона, но те не пожелали да чуят за такова нещо.)

Четвърто прегрешение:

а) заемане на място, без да го е платил;

б) разтакаване в коридора. (Понеже не му позволили да седне, без да плати, а не можел да плати, не е ясно какво друго му е оставало да прави.)

Но обясненията не се приемат за извинение в Германия и пътуването на Джордж от Карлсруе до Баден е вероятно едно от най-скъпите, за които са запазени данни.

Като си помислим за лекотата и честотата, с които човек си навлича неприятности в Германия, можем да стигнем до заключението, че тая страна би била обетована земя за средния млад англичанин. За студента по медицина, за бъдещия адвокат, за младшия офицер в отпуск животът в Лондон е нещо отегчително. Нормалният британец извлича голямо удоволствие от вършенето на беззакония. Да направи някаква беля, е представата му за блаженство. Но пък Англия му предлага твърде малко възможности: за да успее да я „загази“, младият англичанин трябва да прояви голямо упорство.

Говорих веднъж на тая тема с председателя на нашето черковно настоятелство. Беше сутринта на 10 ноември (Студентски празник по това време), двамата с известна тревога четяхме полицейската хроника в пресата. Обикновената тайфа младежи била прибрана заради създаване на обикновените безредици предната вечер в „Критерий“. Моят приятел, черковният настоятел, има синове, а аз осъществявам родителски надзор над един племенник, чиято любяща майка вярва, че е в Лондон единствено за да учи инженерство. По щастлива случайност не срещнахме нито едно познато име в списъка на задържаните и с облекчение се впуснахме в изобличителни слова за празноглавието и покварата на младите.

— Интересно как „Критерий“ си остава същият — каза приятелят ми, черковният настоятел. — И аз като бях млад, вечерта винаги завършваше със сбиване в „Критерий“.

— Толкова безсмислено! — отбелязах.

— Толкова еднообразно! — потвърди той. — Нямаш представа, как може да ти втръсне пътят от Пикадили съркъс до полицейския участък на Вайн стрийт — въздъхна той и по набръчканото му лице премина замечтано изражение. — А какво друго можехме да правим? Нищичко! Понякога гасяхме някои уличен фенер, но идваше човек и пак го палеше. Опитвахме ли се да нагрубим полицай, той просто не ни обръщаше внимание. Дори не разбираше, че сме го нагрубили, или ако разбереше, не го вземаше навътре. Е, можеше човек да се сбие с някой носач на пазара „Ковънт Гардън“. Обикновено носачът беше победител и на теб ти излизаше пет шилинга, а когато той загубеше, цената беше половин лира. На мен това не ми беше много интересно. Веднъж отмъкнах файтон, от ония купета двуколки. Това винаги се е смятало за връх на тогавашните пиянски лудории. Подкарах го късно една вечер, както стоеше пред кръчмата на Дийн стрийт, и почти веднага ме спря възрастна дама с три деца — двете плачеха, третото май дремеше. Докато се усетя, тя нахвърля хлапетата вътре, взе ми номера, плати ми — както обяви, един шилинг над редовната такса — и ми даде адрес малко след Северен Кенсингтън според нея. Всъщност адресът се оказа чак след Уилсдън. Конят беше уморен и стигнахме след два часа, че и повече. Това беше най-мудната шега, в която съм участвал. Един-два пъти се опитах да уговоря децата да ги върна обратно на възрастната дама, но щом отворех вратичката, най-малкото почваше да пищи. Предлагах и на колеги файтонджии да вземат клиентите ми, но повечето ми отговаряха с думите на популярна песничка в ония времена: „О, Джордж, не те ли е срам да искаш това от мен?“ Един предложи да предаде на жена ми предсмъртните ми думи, стига да измисля такива, а друг обеща да организира спасителна команда, която да ме изрови напролет. Когато се качвах на стъпалото на кочияша зад купето, си представях как ще оставя някой сприхав стар полковник в пущинак, където не минават файтони, на пет-шест мили от посочения от него адрес и какви проклятия ще почне да бълва той. Можеше да излезе хубава шега в зависимост от обстоятелствата и от полковника. Не бях и помислял за превозване на детска градина до далечно предградие. Не — заключи приятелят ми, черковният настоятел, — Лондон предлага съвсем малко възможности на любителя на закононарушенията.

Виж, в Германия само поискай да имаш неприятности. Там нещата, които не бива да се правят, се правят извънредно лесно. Младия англичанин, който копнее да си докара беля на главата, съветвам да си купи билет до Германия само за отиване — билетът за отиване и връщане си е чисто прахосничество, понеже важи само един месец.

В полицейския правилник на фатерланда той ще открие извънредно интересен и примамлив списък от нарушения. В Германия не бива да се простират завивките на прозореца. Човек може да започне с това — като си изтърси завивките през прозореца, като нищо ще си докара една разправия още преди закуска. В Англия и сам да се провесиш на прозореца, никой няма нищо да ти каже, освен ако не затулиш нечие осветление или не улучиш нечия глава, когато паднеш.

В Германия не може да се излиза на улицата с карнавални дрехи. Един мой познат шотландец, който прекарал една зима в Дрезден, в първите дни на пребиваването си непрекъснато спорел по тоя въпрос със саксонското правителство. Служителите му задали въпроса, защо е с такива дрехи. Той не беше сговорчив по нрав. Отговорил им, че си ги носи. Запитали го защо ги носи. За да му е топло, отвърнал той. Откровено му казали, че не му вярват, и го изпратили до квартирата му със закрита кола. Наложило се лично английският пълномощен министър да се намеси, за да увери властите, че шотландската фуста е обичайно облекло за мнозина почтени, зачитащи законите британски поданици. Приели обяснението от дипломатичност, но запазили особено мнение. С английския турист свикнали, но един офицер от Лестършърския полк, поканен на лов от негови приятели немци, щом се появил на улицата, веднага бил пратен в полицията, както бил на кон и с униформа, за да дава обяснение за неприличното си облекло.

Друго, което не бива да се върши по улиците в немските градове, е да се хранят коне, мулета или магарета, все едно собствени или принадлежащи другиму. Обхване ли ви непреодолимо желание да нахраните кон, трябва да си уговорите среща с животното и храненето да стане на съответното разрешено място. Не можете да чупите стъкло или порцелан на улицата или на публично място, а ако го направите, трябва да съберете всички парчета. Какво ще правите после с тях, не мога да ви кажа. Не е разрешено обаче да ги изхвърляте и да ги оставяте — изглежда, не е разрешено да се разделяте с тях по никакъв начин. Вероятно се предполага, че ще ги носите със себе си, докато умрете, и тогава ще ви погребат с тях. Може би все пак е позволено да ги глътнете.

На германските улици не може да се стреля с лък. Немският законодател не се задоволява да предвиди какви злодеяния би извършил средният човек, той си дава труда да си представи всичко, на което е способен някой скитащ маниак. В Германия няма закон, който да забранява да стоиш на главата си посред улицата. Просто никому не е дошло на ум да го предложи. Но един ден някой немски държавник ще види акробати в цирка и ще се сети за тоя пропуск. Ще се залови незабавно за работа и ще формулира параграф, с който да се забранява на хората да застават на главата си сред пътя. Ще определи и съответна глоба. В това е чарът на немските закони: в Германия всяко провинение си има цена. Не се терзаеш по цяла нощ като в Англия с предупреждение ли ще се отървеш, две лири ли ще те глобят, или ще те приберат за седем дни в затвора, защото си попаднал пред очите на съдията в неблагоприятен момент. Тук предварително си знаеш колко струва съответното удоволствие. Можеш да изсипеш портмонето си на масата, да прелистиш полицейския правилник и да заплануваш прегрешение за петдесет пфенига. Най-евтино е вечер да тръгнеш по погрешната страна на тротоара, след като си бил предупреден да не го правиш. По моя сметка, ако избереш точно района и се придържаш към тихите странични улици, можеш да ходиш по погрешната страна на тротоара цяла вечер за малко повече от три марки.

В немските градове не бива след мръкване да се скиташ из улиците „на групи“. Не съм съвсем сигурен колко души правят „група“, и никое служебно лице, с което съм говорил на тая тема, не можа да посочи точния брой. Веднъж попитах един приятел германец, който тръгваше на театър с жена си, тъщата, петте си деца, сестра си с нейния годеник и две племеннички, дали не смята, че се излага на риск по тая точка от правилника. Той не прие като шега въпроса ми. Само огледа цялата група.

— О, не — каза той. — Ние сме семейство.

— В параграфа не се споменава дали може групата да е семейна, или не може — възразих. — Казано е само „група“. На какво мнение ще бъде полицията, ще се разбере впоследствие. Аз само ви предупреждавам.

Моят приятел бе склонен да отхвърли с пренебрежение предупреждението ми, но жена му реши, че е по-добре да не се излагат на риска полицията да развали компанията в самото начало на вечерта, и всички се разделиха с уговорката отново да се съберат във фоайето на театъра.

Друго, от което трябва да се въздържате в Германия, е хвърлянето на неща през прозореца. Котките не могат да служат за извинение. През първата седмица на пребиваването ми в Германия непрекъснато ме будеха котки. Една нощ ме хванаха дяволите. Събрах малък арсенал — бучки въглища, няколко твърди круши, угарки от свещ, някакво яйце, което намерих на кухненската маса, празно шише от сода и разни други, — отворих прозореца и взех под обстрел мястото, откъдето, както ми се струваше, идваше шумът. Май не улучих, а и всъщност не съм чувал някой да е улучил котка дори когато я вижда, освен случайно, целейки се другаде. Познавам майстори стрелци, носители на кралски награди, стреляли с ловни пушки по котки от петдесет крачки, без и да ги закачат. Мисля си, че за стрелец от класа би трябвало да бъде признат оня, който е улучвал котка.

Както и да е, махнаха се. Може и да са се обидили заради яйцето. Спомням си, че когато го взех, нямаше вид на прясно. Легнах си, решил, че случаят е приключен. След десет минути ме събуди електрическият звънец. Помъчих се да не му обръщам внимание, но звънът беше толкова настойчив, че си наметнах халата и слязох долу. На входа стоеше полицай. Пред краката му на малка купчинка бе събрано всичко изхвърлено от мен през прозореца. Само яйцето го нямаше. Той каза:

— Ваши ли са тия неща?

Отвърнах:

— О, нямам претенции. Ако искате, вземете ги.

Той пренебрегна предложението ми и каза:

— Хвърлили сте тия неща през прозореца.

— Имате право — признах, — хвърлих ги.

— Защо сте ги хвърлили през прозореца? — попита той.

Немският полицай задава въпроси по определен ред. Той нито променя въпросите, нито пропуска някой.

— Хвърлих ги през прозореца по котки — отговорих.

— Какви котки? — попита той.

Това беше точно в духа на въпросите, каквито задават германските полицаи. Отговорих му с всичкия сарказъм, който можах да вложа в думите си, че за мой срам не мога да му кажа какви котки. Обясних му, че не ги познавам лично, но изказах готовност, ако той събере котките от квартала, да изляза и да се опитам да разпозная някоя по мяукането й.

Немският полицай не разбира от шега, което всъщност е по-добре, защото шегата с немска униформа се наказва с голяма глоба. Официалното название на такава шега е „обида на служебно лице“. Този полицай ме осведоми, че полицията не е длъжна да ми помага да разпозная котките, тя е длъжна само да ме глоби за хвърлянето на предмети през прозореца.

Попитах го какво трябва да направи човек в Германия, ако нощ след нощ го будят котки, и той обясни, че бих могъл да подам оплакване против собственика на котката и тогава полицията щяла от своя страна да го предупреди и ако е необходимо, да му нареди да отстрани котката. Кой точно ще я отстрани и какво ще прави котката по време на тоя процес, той не обясни.

Запитах го как би ми препоръчал да открия собственика на котката. Той се позамисли и каза, че бих могъл да я проследя до дома й. След тоя съвет загубих желание да споря с него: рискувах да кажа неща, които можеха да утежнят положението. Наложи се да платя за нощното си развлечение двайсет марки и нито един от четиримата германски чиновници, които ме разпитваха по въпроса, не видя нищо смешно в историята.

Ала повечето човешки грешки и глупости се смаляват и изглеждат съвсем незначителни пред чудовищното престъпление да газиш тревата. В Германия никъде и при никакви обстоятелства по никое време не може да се гази тревата. Тревата в Германия е фетиш. Да стъпиш с крак на германска трева, е не по-малко светотатство, отколкото да изкараш един танц върху мохамеданско молитвено килимче. Дори кучетата се отнасят с уважение към немската трева: на никое немско куче и през ум няма да му мине да сложи лапа върху нея. Ако видите в Германия куче да лудува на морава, бъдете сигурен, че е на чужденец. В Англия, когато искаме кучета да не влизат някъде, опъваме на колове телена мрежа, по-висока от човешки бой, подсилена с шипове в горния край. В Германия забиват табела Hunden verboten (Забранено за кучета (нем.).) и всяко куче с немска кръв в жилите си поглежда табелата и заобикаля. В немски парк видях как един градинар внимателно стъпи по чехли на тревната площ, вдигна един бръмбар и грижовно, но и решително го постави върху чакъла на пътеката. След това остана да наблюдава със суров поглед бръмбара. Ужасно засрамено от поведението си, насекомото побърза да влезе в канавката и сви по пътеката с надпис Ausgang (Изход (нем.)).

В немските паркове за разните подвидове лица са отделени самостоятелни алеи и който не иска да рискува свободата и имуществото си, никога не тръгва по чужда алея. Има си алеи за колоездачи и за пешеходци, за конници, за хора с леки превозни средства и за хора с тежки превозни средства; алеи за деца и за „самотни дами“. Известен пропуск съзирам в липсата на пътеки за плешиви мъже или за еманципирани жени.

В Grosse Garten in Dresden (Голямата градина в Дрезден (нем.)) веднъж се натъкнах на възрастна жена, спряла се безпомощна и объркана на място, където се срещаха няколко алеи. Всяка бе запазена със застрашителна табела, която предупреждаваше да не стъпва никой освен ония, за които е предназначена.

— Извинете за безпокойството — каза старицата, когато разбра, че мога да говоря на английски и да чета на немски, — бихте ли ми казали аз каква съм и по коя алея трябва да тръгна?

Разгледах я внимателно. Стигнах до заключението, че е „възрастна“ и че е „пешеходец“, и й посочих правилния път. Тя го погледна и сякаш изпита разочарование.

— Но аз не искам да ходя натам — каза тя, — не може ли да тръгна натук?

— Боже Господи, не, госпожо! — отговорих аз. — Тая алея е само за деца.

— Но аз няма да им направя нищо лошо — усмихна се старата дама.

Нямаше вид на жена, която ще им направи нещо лошо.

— Госпожо — възразих, — ако от мен зависеше, щях да ви разреша да вървите по тая алея дори ако на другия й край се намира първородното ми чедо, но мога само да ви осведомя какви са законите на тая страна. За вас, жена, излязла от детската възраст, тръгването по тази алея означава запътване към сигурна глоба, ако не и към задържане. Ето я вашата алея, ясно означена с Nur für Fußgänger (Само за пешеходци (нем.)), и ако се вслушате в съвета ми, ще побързате да тръгнете по нея. Стоенето тук и колебанието не са позволени.

— Но тя не води в посоката, където искам да отида — каза старата дама.

— Тя води в посоката, където би следвало да искате да отидете — й отговорих, след което се разделихме.

В немските паркове има специални пейки с надпис „Само за възрастни“ (Nur für Erwachsene) и немското момченце, колкото и да му се иска да поседне, след като прочете надписа, отминава и търси пейка, на която е позволено да сядат деца, като при това внимава да не допре дървените части с калните си обувки. Представяте ли си пейка в Риджънт парк или в парка „Сейнт Джеймс“ с табелка „Само за възрастни“? Всички деца от пет мили наоколо ще се стекат тъкмо на тая пейка, опитвайки се да смъкнат другите деца, вече разположили се на нея. Никой „възрастен“ не би могъл да се доближи и на половин миля до тая пейка поради тълпата. Ако случайно е седнало на такава пейка и му направят забележка, немското дете стреснато скача и се отдалечава с наведена глава, изчервено до уши от срам и разкаяние.

Не че немското дете е пренебрегнато от разпоредбите. В немските паркове и обществени градини за него са отделени специални места (Spielplätze) (Места за игра (нем.)) с пясъчници. В тях то може да си играе до насита, да прави с наслада тортички от кал и да строи пясъчни замъци. На немското дете би се видяло непристойно правенето на тортичка от всякаква друга кал. В душата си то би се отвратило от такава тортичка.

— Тая тортичка — ще си рече то — не беше направена, както е редно, от кал, отделена за целта от правителството. Тя не беше направена на мястото, предвидено и поддържано от правителството за правене на тортички от кал. Няма да видя добро от нея, това е една противозаконна тортичка.

И докато баща му плаща съответната глоба и след това му дръпва съответния бой, съвестта ще продължи да го гризе.

Друг прекрасен материал за развлечение в Германия е обикновената детска количка. На няколко страници в немските законници е описано какво може да се прави с Kinderwagen и какво не може. След като ги прочетете, стигате до заключението, че човек, способен да бута детска количка в немски град, без да наруши закона, е роден дипломат. Не бива да се разтакаваш с детска количка и не бива да я буташ твърде бързо. Не бива да се пречкаш никому с детска количка, а ако някой се пречка на теб, трябва да се махнеш от пътя му. Ако искаш да спреш с детска количка, трябва да отидеш на място, специално определено за спиране на детски колички, а стигнеш ли там, си длъжен да спреш. Не бива да пресичаш улицата с детска количка. Ако случайно живееш с бебето си на отсрещната страна, грешката е твоя. Не бива никъде да оставяш детската си количка и може да я возиш със себе си само на определени места. С други думи, излезеш ли в Германия с детска количка за половин час, можеш да си осигуриш разправии за един месец. Препоръчвам на всеки млад англичанин, който копнее за пререкания с полицията, да дойде в Германия с детската си количка.

В Германия не бива да оставяш входната си врата незаключена след десет часа вечерта и не бива да свириш на пиано в дома си след единайсет. В Англия никога не ми се е искало да свиря на пиано или да слушам друг да свири след единайсет часа вечерта — но съвсем друго е да ти кажат, че не бива да свириш. Тук, в Германия, никога не ми се досвирва преди единайсет часа, а след този час все ми се ще да седна и да слушам с удоволствие „Молитвата на девицата“ или увертюрата на „Цампа“ („Цампа, или мраморната годеница“ — комична опера от Ф. Херолд). А за обичащия законите германец след единайсет часа вечерта музиката престава да е музика — тя се превръща в грях и вече не доставя никакво удоволствие.

Единственото същество в цяла Германия, на което може понякога да му хрумне да си позволи волност спрямо закона, е немският студент — но само в отнапред установени граници. Немският студент по традиция се ползва от някои ясно формулирани привилегии. Той може например да се напие и да заспи в канавката без друго наказание освен бакшиш за полицая, който на сутринта ще го намери и ще го отведе вкъщи. Но немският студент трябва да избере канавка на странична уличка. Когато долови признаците на бързо настъпващия шемет, той събира сетни сили, за да свие зад ъгъла, където може да се пльосне без всякакъв страх. В някои квартали може да звъни и на звънците. Наемите на квартирите в тези части на града са по-ниски. Другите затруднения се решават, като всяко семейство си уговаря тайна система за звънене, с която познава свой ли звъни или чужд. Ако отивате на гости на такова място късно вечер, добре е да знаете условния сигнал, защото в противен случай може да ви излеят кофа вода на главата.

На немския студент е позволено нощем да гаси фенерите, но не бива да гаси прекалено много фенери. Немирният немски студент обикновено го има предвид и се задоволява с пет-шест фенера на вечер. Освен това до два и половина може да кряска и да пее, прибирайки се у дома; в някои ресторанти му е позволено да прехване фройлайн през кръста. За да се предотвратят непристойностите, в посещаваните от студенти кръчми и ресторанти за келнерки грижливо се подбират улегнали и достолепни жени и немският студент може спокойно да флиртува с тях.

Немците са народ, който съблюдава законите.