Джеръм К. Джеръм
Трима на бумел (5)

ПЕТА ГЛАВА

Необходимо отклонение · Вместо предговор история, съдържаща поука · Една от прелестите на тази книга · Списание, което няма успех · Неговата гордост: информация плюс развлечение · Проблем: кое е информация и кое развлечение · Една популярна игра · Мнението на познавач на английското правосъдие · Втора прелест на тази книга · Една изтъркана песничка · Трета прелест на тази книга · В каква гора е живяла момата · Описание на Шварцвалд

Един шотландец се влюбил в млада девойка и решил да я поиска за жена. Отличавал се в особена степен с присъщото на неговия народ благоразумие. Установил бил, че не един многообещаващ в началото брачен съюз завършва с разочарование и объркване заради създадената у младоженката или у младоженеца представа за въображаемите съвършенства на другия. Решил в неговия случай да не допусне рухване на идеалите. Предложението му за женитба придобило следния вид:

— Аз съм бедно момче, Джени, не мога да ти предложа ни пари, ни земя.

— Но ми предлагаш себе си, Дейви!

— Много ми се иска да имам и още нещо, моето момиче. Обаче съм си само един беден дръвник, Джени, и за нищо не ме бива.

— Хайде, хайде, къде по-загубени момчета от теб има, Дейви.

— Не съм виждал, моето момиче, и като си помисля, не ми се и иска да видя.

— По-добре неугледен мъж, Дейви, на когото можеш да се осланяш, отколкото такъв, дето търчи подир фустите, а вкъщи само хока и ругае.

— Не я прави тая сметка, Джени, не заради най-хубавия пуяк хвърчи най-много перушина в градината. Винаги съм търчал подир жените, всеки ще ти го рече, и май няма да ти е лесно с мен.

— Но имаш добро сърце, Дейви! И много ме обичаш. В това съм сигурна.

— Че си ми мила, мила си ми, Джени, макар да не зная докога ще трае тая обич. Иначе не съм лош, докато всичко става по моему и не се ядосам за нещо. Но лесно кипвам, също като татко, ако питаш майка ми, и едва ли ще стана по-добър с годините.

— Ех, че лошо говориш за себе си, Дейви! Ти си честно момче. Познавам те по-добре, отколкото се познаваш ти. Знам, че ще създадеш добър дом за мен.

— Може и така да стане, Джени, но се съмнявам. Както всеки знае, за жената и за децата е добре стопанинът да не налита на чашката, пък аз, подуша ли уиски, отварям гърло като на най-големите сьомги от Лох Тей. Наливай, ако си нямаш работа, пълнене няма.

— Така е, ама си добър, като си трезвен, Дейви.

— Може и добър да бъда, Джени, ако не ми се бъркаш.

— И ще се спогаждаш с мен, Дейви, и ще работиш за мен, нали?

— Не виждам защо да не се спогаждам с теб, Джени, ама да не ми опяваш да работя, че като чуя за работа, ми призлява.

— Е, колкото можеш, Дейви. Нали така казва и пасторът, никой не може повече, отколкото може.

— Моето можене никакво го няма, Джени, и не знам дали много ще ти донесе. Хората са грешни слаби твари, Джени, а от мен по-грешна и по-слаба мъчно ще намериш.

— Добре, Дейви, ти си честен. Колко младежи обещават всичко на горките девойки, а после нищо не изпълняват и им късат сърцата. Ти не лъжеш, Дейви, затуй си мисля: ще те взема, пък ще видим какво ще излезе.

Историята не казва какво е излязло, но е ясно, че оттук насетне дамата не е имала право да се оплаква. И да се е оплакала, и да не е — защото жените не държат прекалено на логиката, както впрочем и мъжете, — Дейви трябва да е изпитвал задоволство от мисълта, че всякакви упреци са безоснователни.

Искам и аз да бъда така откровен с читателя на тая книга. Държа честно да изтъкна тук недостатъците й. Не искам никой да я чете поради заблуждение.

От тая книга няма да почерпите полезни сведения.

Всеки, който реши, че с нейна помощ ще може да направи обиколка на Германия и на Шварцвалд, най-вероятно ще се загуби, преди да стигне фара Ноур в устието на Темза. А и това е най-малкото, което може да му се случи. С отдалечаването от къщи ще нарастват и затрудненията му.

Не броя даването на полезни сведения сред силните си черти. Това убеждение не ми е вродено, стигнах до него от опит.

В ранните си журналистически дни работех в едно списание, предвестник на редица извънредно популярни днес периодични издания. Гордеехме се, че съчетаваме информацията със забавлението. Кое трябваше да се приеме за забавление и кое за информация, читателят трябваше сам да реши. Давахме съвети на хора пред прага на съпружеския живот — пространни, задълбочени съвети, които, стига да се следваха, щяха да превърнат нашите читатели в обект на завист за всички семейни двойки по света. Обяснявахме на абонатите как да забогатеят с отглеждане на зайци, като привеждахме факти и цифри. Би било нормално те да изразят изненада, че самите ние не се отказваме от журналистиката и не се посвещаваме на зайцевъдството. С цитати от авторитетни източници доказвах, че човек, започнал с дванайсет породисти заека и с малко разум, след три години ще получава доход две хиляди лири годишно, нарастващ в неотвратима прогресия. Може парите да не му трябват. Може да не знае какво да ги прави. Но те ще идват. Вярно, че така и не видях собственик на зайчарник, печелещ две хиляди лири годишно, макар че познавах мнозина, започващи с необходимите дванайсет породисти заека. Винаги ставаше някаква грешка — може би присъщата на зайчарника атмосфера се отразява зле на разума.

Осведомявахме читателите си каква част от мъжкото население на Исландия е плешиво, цитирайки сигурни източници; колко пушени херинги трябва да се наредят една зад друга, за да се стигне от Лондон до Рим, което е много полезно за всеки, пожелал да нареди пушени херинги от Лондон до Рим, за да си поръча наведнъж правилното количество; колко думи на ден изговаря една обикновена жена, както и други сведения от този род, целящи да направят читателите умни и да ги поставят по-напред от читателите на други списания.

Обяснявахме им как да лекуват припадъци при котки. Аз самият не вярвах, не вярвам и сега, че припадъците при котките могат да се излекуват. Ако имам болна от истерия котка, ще дам обявление, че я продавам, може дори да я подаря. Но ние бяхме длъжни да даваме информация, когато ни я искаха. Получихме писмо от някакъв глупак, който държеше да научи точно това, и аз изгубих почти цял предобед, докато открия нещо по въпроса. Най-сетне намерих нужното в приложението на една стара готварска книга. Не можах да разбера какво търсеше там. Нямаше нищичко общо с прякото предназначение на книгата, не описваше пикантна гозба от котка — дори излекувана от припадъци. Авторката бе добавила съвета си просто от великодушие. Мога да кажа, че по-добре да не го беше включвала, той стана причина за немалко гневни писма и за изгубването на четирима, може би и на повече абонати на списанието. Читателят, задал въпроса, писа, че изпълнението на нашия съвет му струвало потрошени съдини за две лири, без да се броят счупеният прозорец и вероятното отравяне на кръвта у самия него. Освен това припадъците на котката станали по-силни. А рецептата беше много проста. Човек трябва да стисне котката между краката си леко, за да не й причини болка, и с остра ножица бързо и ловко да направи разрез на опашката. Не се отрязва нищо от опашката. Точно затова трябва да се внимава, прави се само разрез.

Както обяснихме на нашия абонат, подходящите места за извършване на тази операция са градината или бараката за въглища. Трябва да си идиот, за да я правиш в кухнята, и то без чужда помощ.

Давахме и съвети за добро държане. Обяснявахме как да се обръщаме към благородници и владици, как да ядем супа. Напътствахме стеснителни младежи как да се държат непринудено в обществото. Обучавахме и мъже, и жени да танцуват с помощта на диаграми. Разрешавахме религиозните им съмнения и им предлагахме морален кодекс, който би направил чест на всеки фарисей.

Списанието не бележеше финансови успехи. То бе изпреварило времето си и затова съставът на редакцията бе ограничен. Моят отдел, доколкото си спомням, отговаряше за страниците „Съвети към майките“ (пишех ги аз с помощта на тогавашната ми хазайка, меродавна познавачка на семейните въпроси, след като се бе развела с един мъж и бе погребала четири деца), „Препоръки с илюстрации за домашно обзавеждане и вътрешна украса“, рубриката „Литературни съвети за начинаещите“ (искрено се надявам, че, прилагайки ги, читателите са постигнали по-добри резултати от самия мен) и седмичната статия „Откровени беседи с младежите“ на Чичо Хенри. Чичо Хенри беше благ стар добряк с неизчерпаем разностранен опит, изпълнен със съчувствие към подрастващото поколение. Самият той бе изживявал тежки моменти в далечната си младост и нямаше нещо, което да не знае. И до днес препрочитам от време на време съветите на Чичо Хенри и колкото и да не ми прилича аз да го кажа, намирам ги за добри и разумни. Мисля си понякога, че ако се бях придържал към напътствията на Чичо Хенри, щях сега да съм по-умен, да правя по-малко грешки, да се чувствам по-доволен от себе си.

Една свита женица, която живееше в едностайно жилище недалеч от „Тотнъм корт роуд“, а съпруга й го бяха прибрали в лудница, пишеше „Готварска рубрика“, „Съвети за възпитанието“ (много съвети давахме) и страница и половина „Новости в модата“, поднесени с игривия интимен тон, който май още не е съвсем изчезнал от съвременната журналистика: „Да знаете само с каква божествена рокля бях на конните надбягвания миналата седмица. Княз Ц. възкликна… ах, но защо да ви повтарям всичко, което казва тоя отплеснат глупчо! … А милата графиня, струва ми се, мъъънинко ми завидя…“ — и т.н.

Горката женица! И сега я виждам — цялата сива, с протъркана сива рокля на мастилени петна. Може би, ако бе отишла поне веднъж на конни надбягвания или другаде на открито, страните й щяха малко да поруменеят.

Собственикът на списанието, един от най-наглите невежи, които съм виждал (спомням си, веднъж обясни на един абонат, че Бен Джонсън (Бен Джонсън (1573–1637) — английски драматург, приятел на Шекспир) бил написал „Рабле“, за да плати погребението на майка си), само добродушно се засмиваше, когато му посочеха грешките. Попълваше с помощта на една евтина енциклопедия рубриката „Знаете ли, че…“. Добре се справяше. Въоръжен с ножица, разсилният ни снабдяваше с материала за „Хумор и сатира“.

Работата беше много и зле платена. Крепеше ни съзнанието, че учим ближните си и обогатяваме знанията им. От памтивека най-разпространената и най-популярна игра е на училище. Събираш шест деца, караш ги да насядат на стъпалата на някоя къща, а ти крачиш напред-назад с книга и бастунче. Играем я съвсем невръстни, играем я като момчета и момичета, играем я като мъже и жени, играем я, когато закретаме немощно по чехли към гроба. Никога не ни омръзва, никога не ни отегчава. Само едно я разваля: сдърпванията на шестте други деца и те да вземат книгата и бастунчето. Популярността на журналистиката като призвание, въпреки многото й отрицателни страни, се дължи на това, че всеки журналист има себе си за момчето, което важно пристъпва напред-назад с бастунчето. Правителството, обществените класи и народните маси, светските среди, изкуството и литературата са шестте деца, насядали на стъпалата. Той ги поучава и обогатява знанията им.

Но аз се отклонявам. Припомням страници от миналото си, за да оправдая сегашното си твърдо нежелание да давам полезни сведения.

Получихме писмо от анонимен „въздухоплавател“ с въпрос, как се добива водород. Не беше трудно, поне така научих, след като попрочетох това-онова в Британския музей. Не пропуснах да предупредя „въздухоплавателя“, че трябва да се вземат предпазни мерки, за да не се случи нещастие. Какво повече?

След десет дни в редакцията се появи червендалеста жена, мъкнеща за ръка едно същество, неин син, както тя обясни, дванайсетгодишен. Лицето на момчето беше странно безизразно. Майката го избута напред и му свали шапката. Тогава схванах причината. Нямаше ни вежди, ни мигли, а от косата му бе останала само черна четина, която придаваше на главата му вид на обелено твърдо сварено яйце, поръсено с чер пипер.

— Преди една седмица беше хубаво момче с естествени къдрици — съобщи дамата.

Тя постепенно повишаваше тон и аз започнах да предусещам бурна развръзка.

— Какво се е случило? — попита шефът.

— Какво се е случило ли! — отвърна дамата.

Тя извади от маншона си броя на списанието ни от миналата седмица с моята статия за водорода, заградена с молив, и го размаха пред очите му. Шефът го пое и прочете напечатаното от начало до край.

— Той ли е „въздухоплавателят“? — попита шефът.

— Той е „въздухоплавателят“ — потвърди дамата, — горкото наивно дете. Погледнете го на какво прилича!

— Може пак да му порасне — предположи шефът.

— Може и да порасне — отвърна дамата, повишавайки все повече тон, — а може и да не порасне. Интересува ме какво ще направите вие за него?

Нашият шеф смутолеви нещо за шампоан. Първо си помислих, че дамата ще започне веднага да го бие, но за момента тя се ограничи с думи. Май не искаше съвет, а обезщетение. Направи няколко забележки от общ характер за списанието ни, за ползата от него, за претенциите му за обществен интерес, за ума и знанията на дописниците му.

— Аз наистина не мисля, че грешката е наша — настояваше шефът (беше човек с меки обноски). — Момчето е поискало сведения и ги е получило.

— Не се опитвайте да го обърнете на шега — каза дамата (той не се опитваше да го обърне на шега, сигурен съм, изобщо не беше шегаджия по характер), — за да не ви се случи нещо, дето не сте го и сънували. Ей сега ще ви добия тук водород — изненадващо предложи дамата и ние двамата побягнахме като пилци зад бюрата си, — та да опърля така и вашите глави!

Искаше да каже, като главата на момчето, предполагам. Освен това добави една-две забележки относно външния вид на шефа, които бяха проява на много лош вкус. Трудно можеше да бъде наречена добра жена.

Мисля, че ако беше изпълнила заканата си, щеше скъпо да й излезе, но шефът по принцип избягваше да си има работа със съдилищата. Изглежда, имаше опит, защото съм го чувал да казва:

— Ако някой ме спре на улицата и ми каже да му дам часовника си, аз, разбира се, ще откажа. Ако се закани да ми го отнеме насила, ще направя всичко възможно, без да се бия, за да го запазя. Ако обаче изрази намерение да ми го вземе чрез съда, ще го извадя от джоба си и ще му го дам. При това ще смятам, че съм се отървал евтино.

Той уреди въпроса с банкнота от пет лири, която вероятно се е равнявала на едномесечната печалба от вестника, и червендалестата дама си тръгна, мъкнейки в обратна посока пострадалата си рожба. Когато останахме сами, шефът се обърна към мен и ми каза кротко:

— Да не си помислиш, че те смятам и най-малко за виновен. Грешката не е твоя, това е съдба. Пиши си нравствените беседи и критиките, много си добър в тях, но недей вече да даваш полезни съвети. Пак ще повторя, грешката не е твоя. Съветите ти са точни, нищо не казвам, просто нямаш късмет.

Да бях се придържал към съвета му, щях да спестя много беди и на себе си, и на другите. Не мога да открия причината, но си е така. Препоръчам ли на някого най-добрия маршрут от Лондон до Париж, той си изгубва багажа в Швейцария или едва се измъква от корабокрушение край Дувър. Ако му помогна да си избере фотоапарат, германската полиция го окошарва, защото снимал военни обекти. Веднъж положих много усилия, за да помогна на един човек да се ожени за сестрата на покойната си жена в Стокхолм. Взех вместо него разписанието на потеглящите от Хъл кораби и адресите на най-добрите хотели, където да отседне. В сведенията, които му дадох, нямаше нито една грешка, никъде не стана засечка. Кой знае защо сега не ми говори.

Затова започнах да обуздавам страстта си да давам сведения и доколкото зависи от мен, в тази книга няма да намерите никакви практически съвети. Не се надявайте да получите описания на градове, исторически отклонения, архитектурни възторзи и поучения.

Веднъж запитах един интелигентен чужденец какво мисли за Лондон. Той каза:

— Много голям град.

Аз попитах:

— Кое в него ви прави най-силно впечатление?

Той отвърна:

— Многото хора.

Аз попитах:

— Какво ще кажете за него в сравнение с други градове — Париж, Рим, Берлин?

Чужденецът сви рамене:

— Лондон е по-голям, какво друго!

Всички мравуняци си приличат. Толкова много улици, широки и тесни, където дребните гадинки гъмжат в неразгадаема неразбория — едни се блъскат напред с важен вид, други са спрели да побъбрят, трети мъкнат тежък товар, четвърти се припичат на слънце. Безброй житници, претъпкани с храна, безброй килийки, където тия буболечки спят, хранят се и се любят, ъгълчето, където лежат мъничките им бели кости. Един мравуняк е голям, съседният е по-малък. Това гнездо е в пясъка, другото е под камъните. Това е изградено вчера, онова е било иззидано преди векове, някои казват — още преди да долетят лястовичките. Кой знае?

И фолклор и приказки няма да намерите в тази книга.

Всяка долина, всяко селце си има своя песен. Аз ще ви кажа за какво се говори в нея, вие можете да го предадете в стихове и да напишете своя музика.

Имало едно време една девойка. Дошъл един момък, любил се с нея и заминал.

Тази песен, една и съща, е изпята на много езици, защото момъкът, изглежда, е бил голям пътешественик. В сантиментална Германия много добре го помнят. Не са забравили за минаването му и обитателите на сините елзаски планини, а, ако не ме лъже паметта, отбивал се е и покрай Алън Уотър (Мочурлива торфена област в Ирландия). Той е като Скитника евреин, а се говори, че не особено благоразумните девойки и до ден днешен се ослушват за тропота от копитата на коня му.

В Шварцвалд има много развалини, които някога са били човешки жилища, изпълнени с гласове. Тук се пазят много легенди и затова ще ви доставя всичко необходимо, а пък вие сами си приготвяйте гозбата. Вземате едно-две човешки сърца — според случая, връзка страсти (но не повече от пет-шест), слагате за вкус смес от добро и зло, добавяте малко от соса на смъртта и поднасяте, когато и където пожелаете. „Килията на светеца“, „Кулата на призраците“, „Гробът в тъмницата“, „Лобната скала на любовта“ — наречете я, както си искате, яхнията си остава същата.

И накрая, в тая книга няма да има природни описания. Не е от мързел, а от сдържаност. Няма нищо по-лесно от описването на природата, няма нищо по-мъчително и по-излишно от четенето на тия описания. По времето, когато Гибън (Едуард Гибън (1737–1794) — английски историк, автор на „Упадък и рухване на Римската империя“) е бил принуден да се осланя на разказите на пътешественици за Хелеспонт, а английските историци са познавали Рейн главно от Цезаровите „Записки за Галските войни“, всеки, който е мръдвал до някъде, е бил длъжен да описва колкото може по-подробно видяното. Доктор Джонсън (Доктор Самюъл Джонсън (1709–1784) — английски писател и лексикограф), който почти не е познавал друго освен гледката на Флийт стрийт (Лондонска улица, където се намират редакциите на повечето вестниците), е можел да чете с удоволствие описанието на йоркшърските пустоши и да научи нещо. За един кокни — кореняк лондончанин, невиждал по-висока планина от хълмовете Хогс бак в Съри, разказът за върха Сноудън сигурно е бил вълнуващ. Но ние, или по-точно — направеното за нас от парната машина и фотоапарата, сме променили всичко това. Човекът, който играе всяка година тенис в подножието на Матерхорн и билярд на Риги, няма да ви благодари за някое обстойно и съвестно описание на Грампианските планини. За един средно образован човек, видял десетки маслени картини, стотици снимки, хиляди илюстрации в списания и една-две панорами на Ниагара, словесното описание на водопад е отегчително.

Един мой приятел — американец, културен човек, който обичаше поезията — ми каза, че си е съставил много по-задоволителна представа за Езерния край от едно евтино албумче с картинки, отколкото от всички стихотворения на Колридж, Сауди и Уърдсуърт. По повод на природните описания в прозата той отбеляза, че би признал същите достойнства на един автор заради картинно описание на онова, което е ял на вечеря. Но то беше във връзка с друго разсъждение — че всяко изкуство си има своите предели. Приятелят ми твърдеше, че както платното и боите не са подходящи средства за разказване на приказка, така и словесната рисунка в най-добрия случай е нескопосан метод за предаване на впечатления, които се възприемат непосредствено от окото.

Във връзка с тоя въпрос в паметта ми се е запазил много ясно един горещ училищен следобед. Часът беше по английска литература и започна с прочитането на едно многословно, сносно иначе, стихотворение. Името на автора, колкото и да ме е срам да призная, съм забравил, както и заглавието на стихотворението. След като свършихме четенето, затворихме букварите и преподавателят, благ побелял мъж, поиска да му разкажем със свои думи прочетеното.

— Кажете ми — подкани преподавателят — за какво се разказваше в стихотворението?

— За една девойка, господин учителю — явно неохотно отвърна посоченото момче с наведена глава и сякаш, на него да бяха оставили, никога нямаше да заговорим за това.

— Да — съгласи се преподавателят, — но аз искам да ми разкажеш всичко с твои думи. Ние нали не викаме „девойка“, ние казваме „мома“. Да, става дума за една мома. Продължавай.

— Мома — повтори първенецът на класа, а замяната явно увеличи смущението му, — която живеела в една гора.

— Каква гора? — попита учителят.

Първото момче внимателно заразглежда мастилницата си, после вдигна очи към тавана.

— Хайде — насърчи го учителят, започващ да губи търпение, — нали четохме ей сега цели десет минути за тази гора. Нищо ли не можеш да кажеш за нея?

— Дърветата стволести със клони съковити… — зарецитира първенецът.

— Не, не — прекъсна го преподавателят, — не искам да повтаряш стихотворението. Искам да ми опишеш с твои думи каква е била гората, в която е живяла момата.

Учителят нетърпеливо затропа с крак, първенецът на класа побърза да избърбори:

— Беше обикновена гора, господин учителю.

— Кажи му каква била гората — нареди учителят, сочейки второ момче.

Второто момче каза, че била „зелена гора“. Това още повече раздразни учителя. Той нарече второто момче „тъпчо“, макар всъщност да не мога да кажа защо, и се обърна към трето, което от една минута седеше като на въглени и размахваше като развален семафор дясната си ръка. Щеше да го каже в следващия миг и без учителят да го пита: лицето му бе почервеняло от напрежението да сдържи знанието си.

— Тъмна и мрачна гора — повтори преподавателят с явно одобрение. — А защо била тъмна и мрачна?

Третото момче остана на висотата на положението:

— Защото слънцето не влизало вътре, не, защото слънчевите лъчи не можели да проникнат в нея.

— А защо слънчевите лъчи не можели да проникнат?

— Защото листата били много гъсти, господин учителю.

— Много добре — каза учителят. — Момата живяла в тъмна и мрачна гора, в която слънчевите лъчи не можели да проникнат през гъстия листак. Какво растяло в тая гора? — той посочи четвърто момче.

— Дървета, господин учителю.

— И какво друго?

— Гъби, господин учителю — каза момчето след известно мълчание.

Преподавателят не беше съвсем сигурен за гъбите, но след като провери в текста, се съгласи с момчето: гъбите ги имаше.

— Точно така — потвърди той, — имало гъби. И какво още? Какво има под дърветата в една гора?

— Пръст, господин учителю.

— Не, не, какво друго расте в гората освен дървета?

— А, да, храсти, господин учителю.

— Храсти, много добре. Ето че напредваме. В тая гора имало дървета и храсти. И какво още?

Посочи едно дребно момче в дъното на стаята, което бе решило, че тая гора е твърде далеч, за да й бере грижа, и играеше само със себе си на кръстчета и нули. Сепнато и объркано, но с чувството, че е длъжно да добави нещо към списъка, то се престраши и каза:

— Къпини.

— Разбира се, как не се е сетил Клопщок да добави нещо за ядене — забеляза преподавателят, който се гордееше с духовитостта си.

Това накара всички да се изсмеят на Клопщок и достави удоволствие на преподавателя.

— Кажи сега — посочи той едно момче по средата — какво друго имало в тая гора освен дървета и храсти?

— Имало река, господин учителю.

— Точно така, и какво правела реката?

— Бълбукала, господин учителю.

— Не, не. Ручеите бълбукат, реките…

— Реват, господин учителю.

— Ревяла. И какво я карало да реве?

Това беше труден въпрос. Едно момче (не най-блестящият интелект на класа) се обади:

— Момата.

За да ни помогне, преподавателят постави въпроса иначе:

— Кога ревяла?

Третото по успех момче отново се яви на помощ и обясни, че ревяла, когато падала от канара на канара. Струва ми се, че на някои от нас им мина смътната мисъл, че сигурно е била много страхлива река, та да вдига такъв шум за няма нищо. Една по-смела река, мислехме ние, ще си тече без много приказки. Река, която реве всеки път щом падне на канара, ни се виждаше малодушна, но учителят като че ли беше напълно доволен от отговора.

— А кой живеел в тая гора освен момата? — беше следващият въпрос.

— Птички, господин учителю.

— Да, в гората живеели птички. И още кой?

Съобразителността ни сякаш се изчерпа с птичките.

— Хайде де — подсказа учителят, — кои са тия животни с опашки, които се катерят по дърветата?

Позамислихме се, след това един от нас каза:

— Котки.

Беше грешка, поетът не беше споменал за котки. Преподавателят намекваше за катерички.

Не си спомням кой знае колко други подробности за тая гора, сещам се само, че над нея имало небе. На места, където сред дърветата се образували пролуки, погледнел ли нагоре, човек можел да види небето над главата си. Често на това небе имало облаци и понякога, ако си спомням правилно, момата се измокряла.

Спрях се на тази случка, понеже ми се струва показателна изобщо за природните описания в литературата. Не можех да разбера навремето, не мога да разбера и сега какво недостигаше в обобщението на първия ученик. С цялото уважение, дължимо на поета, който и да е бил, човек не може да не признае, че неговата гора е била и не е могла да бъде друга освен „обикновена гора“.

Мога да ви опиша Шварцвалд надълго и нашироко. Мога да ви цитирам шварцвалдския поет Хебел. Мога да изпиша страници за скалистите ждрела и засмените долини, за обраслите в борове склонове, за увенчаните със зъбери върхове, за пенливите рекички (там, където обичащият реда германец не ги е принудил кротко да текат по дървени корита или в дренажни тръби), за белите селца и самотните стопанства.

Но изпитвам известно подозрение, че ще вземете да прескочите всичко това. Ако сте достатъчно съвестни — или дотолкова малоумни, — че да не го направите, в крайна сметка най-много да оставя у вас едно впечатление, което е много по-добре обобщено с простите думи на непретенциозния пътеводител:

Живописна планинска област, граничеща на юг и на запад с долината на Рейн, към който стръмно се спускат нейните била. Геоложките й формации се състоят главно от разноцветни пясъчници и гранит. По-ниските възвишения са покрити с обширни борови гори. Добре напоена от многобройни потоци, а гъсто населените долини са плодородни и грижливо обработени. Странноприемниците са добри, но несвикналите пришълци трябва да внимават с местните вина.