Роджър Зелазни
Донърджак (3)

3.

Трантоу беше загубил представа за времето. Не че някога му бе обръщал внимание, но лудостта обгръщаше повечето неща в червена мъгла, която изкривяваше времето и пространството.

Но когато болката отслабна, безумният подход на огромния донт към съществуванието също се укроти. Мъглата избледня и когато се разпръсна, той можеше отново да спре и да яде цветя. След време забеляза, че се намира в голяма равнина, граничеща с джунгла. Това му напомни за някакъв предишен живот, защото знаеше, че е бил малък сред други от своя вид на такова място. А можеше дори да се е завърнал на същото място. Почти без да мисли, той пасеше дни наред в полусънно състояние. Това бе прекрасната еуфория, настъпваща след пристъпите му. Докато се движеше, ядеше, пиеше и възвръщаше масата, която беше загубил, Трантоу откри, че е излишно да прави нещо повече, освен да реагира на конкретните обстоятелства. И без да се задълбочава, да се наслаждава на простите действителности на съществуванието.

Дните минаваха и нищо не го безпокоеше. Всички местни хищници се страхуваха от него — необикновено голям донт с огромни бивни, сякаш издялани от лунни сърпове. По някое време след като болката изчезна и сетивата му изглежда, възвърнаха нормалните си свойства, той за пръв път се зачуди дали наоколо няма други от вида му. През годините беше познал много стада и сега чувстваше, че компанията им му липсва. Навярно не само компанията. Щеше да е добре отново да има партньорка. Симптомите му вече отдавна бяха изчезнали и нямаше вероятност да се проявят в близко бъдеще.

И така, Трантоу започна да търси. Първо трябваше да открие стадо. Себеподобните му обикновено бяха стадни. Макар че той често правеше изключение от правилото, желанието за компания периодично го спохождаше и го караше да търси, както търсеше сега. Разбира се, нямаше да е достатъчно само да ги намери. Трябваше да ги убеди да го приемат. Традицията изискваше продължителен изпитателен период, по време на който нямаше да има никакви права. Твърде дълго — това винаги му се струваше твърде дълго. И все пак имаше етикет, сбор от правила, които трябваше да се изпълняват. И на първо място наистина трябваше да открие стадо.

Трантоу мощно изрева, изчака ехото да заглъхне и се вслуша. Отговор не последва. Не че беше очаквал още от първия път. Отново нададе вик, после продължи да пасе и отиде да пие вода от извора.

Изглежда, просто трябваше да иде и да ги намери. Тъй като единствената диря в околността бе много стара и никой не отговори на призива му, всички посоки бяха еднакво подходящи. Освен на запад. На запад се намираше джунглата.

В този район се забелязваха белези от неотдавнашно възстановяване от почти пълно опасване на растителността. Себеподобните му бяха минали оттук. Сега земята беше покрита с нова трева й Трантоу знаеше, че накрая пак ще се върнат, когато изтощяха други места. Разбира се, равнината бе огромна и дотогава можеше да мине много време. От друга страна, имаше още стада… Той не обърна внимание на тази мисъл.

След като беше възвърнал жизнеността и рационалността си, не искаше да чака случайна среща. Копнееше да усеща миризмата на другите, да търка рамене с тях, докато пасе. Нямаше сериозна причина да остане тук, докато причините да продължи бяха много. Щеше да ги потърси. Щеше да ги открие.

Трантоу бавно се завъртя. Север, изток, запад, юг… Да, на юг. Натам водеше стара следа.

И така, той пое в тази посока. Не си даваше труд да следва изсъхналата диря. Някъде на юг имаше донти и това му бе достатъчно. Нямаше нужда да бърза. Щом взе решение и потегли, сякаш влезе в действие някакъв природен закон. Търпението му беше също толкова легендарно, колкото и яростта му.

Имаше и отлична памет. Докато пътуваше, Трантоу си спомняше каменистите низини, през които бе минавал като малък. Тогава всички неща му бяха изглеждали по-големи. Но той нямаше склонност към сантименталност, защото тази концепция не му беше позната. Уверено продължаваше на юг и хищниците, чиято територия пресичаше, бързаха да се скрият, докато отмине. Той пасеше високата трева и утоляваше жаждата си на някой извор или горски поток. Тъмни птици долитаха и кацаха на гърба му, и го пощеха от паразити. Понякога го заговаряха.

— Гаден белег имаш, приятелче. Как го получи?

— Одра ме централният стълб на циркова шатра, когато го съборих. На единайсети май две хиляди сто и осма.

— А, значи си бил в големия град!

— Точно така.

— Не познавам никой, който да се е върнал оттам.

— Вече познаваш. Да си виждал наскоро някой от моя вид?

— Не, наскоро не. Идват и си отиват.

— Да си срещал някой от тях на юг?

— Натам се насочиха. С този дефицит на насекоми и аз може би скоро ще се отправя натам. Ами този?

— Този е от копие, хвърлено от един лепкав човек.

— Лепкав човек ли? Какво означава това?

— Така изглеждаше след като го прегазих. На седми август две хиляди сто и пета.

— Някога да си имал проблеми с екита или наемници?

— Да, но отдавна.

— В момента в джунглата се събират много от тях.

— От кои?

— Наемници. Но може да има и наблюдатели от екитата.

— Наемниците са по-гадни. Една едва не ме гепи, когато обявиха награда за главата ми. На седемнайсети септември две хиляди сто и тринайсета. Жена. Голямата Бетси, така й викаха.

— Тя е мъртва.

— Чудесно. Понякога сънувам, че още ме преследва. Кой я уби?

— Сейджак от дървесния народ. Взе й главата. Още я носи.

Трантоу изсумтя.

— Името ми звучи познато.

— Той е тартор на най-големият клан. Бърз е. Може да хване с ръка летяща птица, докато скача по клоните. Виждал съм го с очите си. Силен е. И опасен.

— И те стават лепкави, ако ги прегазя. Обаче Голямата Бетси обичаше засадите. И от нея имам белег. Какво искат сега наемниците и екитата?

— Главата на Сейджак, струва ми се. Бесни са заради Голямата Бетси и другите, които очисти.

— Ако не се бяха бъркали където не трябва, нямаше да имат такива проблеми.

— Прав си.

— Те не са създали тази земя, където всичко си тече по своя си начин. А сега изведнъж започват да се държат така, като че е тяхна.

— Никога не са доволни.

— Да, не са.

— Може би по-късно пак ще разгледам белезите ти. Сега се връщам в джунглата. Искам да видя какво ще се случи.

— Не прелитай край Сейджак, докато скача по клоните.

— Няма. Дано имаш късмет в търсенето.

— Благодаря.

Трантоу продължи на юг цял ден, като спря само за да се нахрани и напие до насита. Вечерта похапна под небе, покрито с ярки звезди.

Дните се нижеха. Премина през голям сух район, в който беше пожълтяла дори тревата. Това продължаваше ден след ден, докато неочаквано не се изля проливен дъжд, който напълни с вода всички долове. После теренът стана по-каменист. Трантоу продължаваше на юг и една вечер срещна мъж и жена, които вървяха по лъкатушна пътека, фланкирана с бели знаци и като че ли трептяща от лятна омара. Стори му се, че това е същият мъж, който неотдавна му бе помогнал в бедата. Щом ги наближи обаче, те избледняха и се появиха високо в небето, където се заиздигаха по спирала сред червени слънчеви лъчи. Издигаха се десетина минути, после изчезнат ха. Преди края на деня той стигна до по-прясна диря от донти, която продължаваше на юг.

Следва я цели три дни. На третия усети миризма от изток. Неговият народ. Донти. Трантоу най-после се разбърза.

Тази вечер стигна до район, който бяха прекосили съвсем наскоро. На следващата сутрин откри ясна следа. Посоката на ветровете се промени, но когато духаха срещу него, носеха много по-силни миризми.

Към пладне ги зърна — огромни тъмни туловища, които се влачеха в далечината. Забави крачка, после спря и впери поглед в тях. За пръв път от много време го изпълни нещо като радост. Компанията на себеподобните му… Но горчива мисъл мигновено развали удоволствието: не беше лесно непознат да бъде приет в стадо.

Един от начините бе раболепно да се навърта около групата и да чака да го забележат. Така след много време можеха да го приемат на дъното на обществото.

На някакво скрито равнище от съществото си Трантоу знаеше, че навярно е по-стар от всички тях. Като че ли беше живял доста дълго. Внезапно му хрумна, че е възможно вече да е бил член на това стадо, че това може да е било първото, към което е принадлежал, и да е надживял всички други. Това го раздразни, но трябваше да се очаква от скиталец като него. И все пак мисълта го гризеше. Докато се разхождаше насам-натам и сумтеше, той все повече се убеждаваше, че е така. Мястото му бе тук, а те щяха да откажат законното му право. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше, макар че още не беше установил контакт.

Следва ги един ден, като стоеше на разстояние, но се оставяше да го виждат. И гневът му продължаваше да расте. Определено му се струваше възможно някога да е бил в тази група. Тук имаше толкова много донти, които му напомняха за онези другите. После се замисли за яростта си. Въпреки че в миналото често го беше вкарвала в беди, тази ярост бе родена от болката и лудостта. А това променяше нещата.

На втория ден отиде да пасе много по-близо до подветрения край на стадото. Същия следобед до него се приближи дребен мъжкар, несъмнено най-нископоставеният донт в йерархията на групата. Малко по-късно той вдигна поглед и каза:

— Името ми е Мъгъл.

— Аз съм Трантоу.

— Легендарно име. Бащата на стадото.

— Кой е главен сега?

— Скаркоу. Онзи ей там до горичката.

Трантоу погледна нататък и видя едър донт, който остреше бивните си на висока скала.

— Отдавна ли е начело?

— Откакто се помня.

— Някога предизвиквали ли са го?

— Постоянно. Равнините са осеяни с костите на онези, които не са успели да стигнат до прославените в песни и разкази гробища на нашия вид.

— Вярно е. Как се отнася към приемането на нови членове в стадото?

— Общо взето, както обикновено. Новодошлият ни следва два сезона, понася много гадости и постепенно го приемат на най-ниското равнище. Още няколко сезона и може да се поиздигне нагоре.

— Да се поиздигне ли?

— Е, освен ако не е боец. Тогава може да стигне дотам, докъдето успее.

— С други думи, също като навсякъде другаде.

— Доколкото разбирам, да.

— Добре. Забелязаха ли ме всички от стадото?

— Всички освен късогледите, струва ми се, и онези, които са още по на запад.

— Е, искам поне да ме запомнят. Колко време ще им трябва според теб?

— Може би около три дни.

— Ще споменеш ли името ми на другите?

— Разбира се. Те ме пратиха да го науча. Аз изпълнявам всички такива задачи. Нямам търпение да те приемем и някой да ме замести.

На другия ден покрай него минаваха мнозина от донтите. Когато отново се появи, Мъгъл спря.

— Вече знаят името ти — каза той — и научих, че то изобщо не е обикновено. Помолиха ме да проверя дали имаш белези от верига на крака и да те питам дали не си бил главатар на свое собствено стадо. Явно някога имало някакъв Трантоу, когото отвели, за да го показват на хората. Разказват за висока сграда, в която направил нещо ужасно.

— Да, аз бях главатар на собствено стадо — отвърна Трантоу.

Мъгъл се приближи, за да разгледа краката му.

— Онова там наистина прилича на белезите, които ми описаха.

— Кой?

— Скаркоу.

— А, шефът се е чудил, така ли?

— Да. Искаше да знае какво възнамеряваш да правиш тук.

— Ясно. Възнамерявам да почакам три дни, докато всички поне научат кой съм бил, и после да го предизвикам за водачеството на стадото.

— Бой ли? Бивни срещу бивни? Тяло срещу тяло?

— Както обикновено, да.

— До смърт ли?

— Ако е необходимо.

— Някога правил ли си го преди?

— Да.

— До смърт, искам да кажа.

— Да. Макар че рядко се стига дотам.

— Наистина ли?

— Виждал ли си някой да бъде убит?

— Ами не. Но затова пък съм виждал адски гадни неща.

— Точно така. Обикновено преставаме, когато стане ясно кой е по-добрият.

— Три дни, казваш… Откога ги броиш?

— Ами, от вчера.

— Значи утре, така ли? Утре ли ще го предизвикаш?

— Вдругиден. След три пълни дни. Дотогава всички ще имат представа как изглеждам.

— Но така просто не се прави. Обикновено започват да се бият с някой по-нископоставен донт и продължават нагоре. Някъде по веригата си намират мястото и с това всичко свършва.

— Аз отлично зная къде ми е мястото. Просто прескачам средните звена.

— Това е опасно.

— Радвам се, че той го оценява.

— Извини ме.

Трантоу продължи да пасе и след известно време забеляза, че Мъгъл се е приближил до Скаркоу, сякаш случайно е попаднал на пътя му. Двамата за кратко останаха заедно. После долетя черна птица и седна на главата на главатаря.

По-късно същия ден отново довтаса Мъгъл.

— Преди малко разговарях със Скаркоу… — рече той.

Трантоу изсумтя.

— Той смята, че е доста неблагоразумно да направиш такова нещо, след като групата ни дори още не те познава. Ами ако — говоря хипотетично, разбира се — го победиш и после откриеш, че не ти допада работата, районът или поданиците ти?

— Винаги можем да се преместим другаде — отвърна Трантоу, — а що се отнася до работата, струва ми се, ти казах, че вече съм бил главатар. И никога не съм имал никакви проблеми със стадото си.

Мъгъл кимна.

— Шефът очакваше да кажеш нещо такова. Освен че е силен, той е и много умен, нали разбираш. Силата просто не е достатъчна, за да го задържи толкова много време начело на стадото. И сега мисли, че може би ще ти трябва известно време, за да прецениш дали наистина постъпваш правилно.

— Аз си знам работата.

— Изслушай ме. Скаркоу оценява чувствата ти — като изгнаник, търсещ дом, като донт, толкова отчаяно копнеещ да го приемат, че е готов да рискува живота си за стадо. Затова ме помоли да ти предам предложението му: откажи се от предизвикателството и той ще те приеме, без да чакаш. Няма да се налага да обикаляш около стадото, да търсиш съчувствие и да раболепничиш пред всички. Ще те приеме незабавно с всички права и привилегии на пълноправен член.

— Така пак ще съм на дъното на обществото.

— Можеш постепенно да си пробиеш път нагоре винаги, когато се чувстваш готов за това.

— Прекалено е бавно. Не, благодаря.

— Няма да му е приятно да чуе отговора ти.

— Убеден съм.

Мъгъл се отдалечи. Трантоу го видя отново да се приближава към Скаркоу. Върна се по-късно същия ден.

— Какво ще кажеш за това? — попита той. — Ще те приеме на средното равнище. Няма да те мачкат като онези на дъното. Всъщност тогава самият ти ще можеш да мачкаш достатъчно от стадото. Това искаш, нали? Да те приемат и да се забавляваш?

— Ами онзи, когото изместя?

— Шефът просто ще му каже да се разкара. И той ще се подчини. Такъв е животът.

— Ами онези, над които внезапно се окажа?

— И те ще се подчинят. Ще го преживеят.

— Онези, които са точно над и под мен, няма да ме приемат, след като видят как съм стигнал до това положение. Ще трябва да се бия с тях, за да реша проблема.

— Това зависи от теб.

— Вярно е и тъй като означава, че така или иначе ще се наложи да се бия, просто ще започна най-отгоре.

— Скаркоу е ужасно силен.

— Изобщо не съм се съмнявал в това.

— Наистина ли си получил този белег като си съборил… как му викахте?… циркова шатра?

— Не, той е от тази страна. Получих този, като разбих на парчета бойна колесница.

— Не съм сигурен, че разбирам какво е това. Но ще предам отговора ти, ако е окончателен.

— Окончателен е.

Мъгъл се отдалечи. Трантоу продължи да пасе, отиде при извора и пи, изкачи се на хълма и погледа залеза. Когато сенките около него започнаха да се сгъстяват, той се спусна по отсрещния склон, сведе глава и задряма.

Някъде към полунощ го събуди усещането за приближаване на нещо голямо. Въпреки огромните си туловища донтите могат да се движат безшумно като призраци. И все пак не беше лесно да изненадаш друг донт, който също е опитен в това отношение.

— Добър вечер, Скаркоу — каза Трантоу.

— Откъде знаеш кой е?

— Кой друг може да е?

— Имаш право. Предполагам, че ние сме единствените, които имат за какво да си говорят в този час.

— Така изглежда.

— Зная кой си.

— Птицата. Видях я.

— И без нея можех да се досетя, праотче.

— Е, живял съм доста, така е. Не зная дали има значение, дали това по някакъв начин ме прави особен.

— О, има, разбира се. Като дете съм слушал разкази за теб. И още ги слушам. Често съм се чудил дали наистина си съществувал, или си само легенда. Признавам, че бях убеден в последното. Сега изглежда, че трябва да се бия с теб за водачеството на стадото.

— Да. Не ти давам голяма възможност за избор. Но го погледни от тази страна: когато свършим, ти ще си номер две. Това не е зле. Мисля, че в известен смисъл те спасява от много отговорности.

Скаркоу любезно изсумтя и отвърна:

— Не е точно така.

— Какво искаш да кажеш?

— Прав си, че да си втори не е зле. След всички тези години дори може да е известно облекчение. Така ще престана да се безпокоя за предизвикателствата и всички важни решения, ще гледам спокойно на живота и всички ще продължават да ме уважават. Това положение наистина е много привлекателно.

— Тогава какъв е проблемът? Ще се бием и независимо дали победиш, или загубиш, пак ще запазиш желаното си положение.

— Смъртта не е желано положение.

— Кой говори за смърт? И двамата знаем, че тези неща стигат само дотам, докъдето се наложи.

— Обикновено да. Но… хм… В този случай малко се съмнявам.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, за да съм откровен — не искам да те обиждам, нали — чувал съм, че си див. Говори се, че когато побеснееш и започнеш да газиш всичко, никой не е в състояние да те спре. Струва ми се, че в битката за водачеството може да се случи точно така, просто да не си способен да спреш там, където всеки друг би сложил край.

— О, не. Състоянието ми съвсем не е такова — макар че разбирам как се е разпространил този слух. Всъщност имам стара рана, която понякога се събуждали болката ме кара да подивявам. Това обаче не се случва много често. Обикновено до следващия пристъп минават години. Току-що се възстанових от поредния, така че до следващия би трябвало да има много време. Общо взето, дори усещам кога започва и мога да се отдалеча от приятелите си. Така че в този случай наистина няма от какво да се страхуваш.

— Какво предизвиква тези пристъпи, Трантоу?

— А, различни неща. Понякога идват просто от само себе си. Друг път ги причиняват различни травми. Например ХФ-палки. Мразя ги тези неща.

— О, значи си бил в групите за принудителен труд?

— Да. Огромна грешка от тяхна страна.

— Представям си. Е, виж сега, не можеш да ме обвиняваш, че съм предпазлив.

— Не, естествено.

— Тогава разбираш чувствата ми. Щом самият ти не си абсолютно сигурен каква е причината за пристъпите, откъде бих могъл да зная дали някой мой удар няма да те накара да подивееш?

— Ясно ми е какво искаш да кажеш. За съжаление, това е като всичко друго в живота: не мога да ти дам гаранция. От друга страна, смятам, че е изключително малко вероятно.

— Хм.

— Нищо повече не мога да направя. Съжалявам.

— Но разбираш колебанието ми, нали?

— Разбира се. Мил ти е животът.

— Точно така. Изкушавам се просто да си тръгна, да открия друго стадо и да започна наново. И бих го направил, ако съм убеден, че ще водиш стадото добре. Нали разбираш, чувствам се отговорен за тях.

— Никога не съм докарвал сериозни беди на никое стадо. По-скоро бих си тръгнал самият аз, вместо да позволя да им се случи нещо.

— Мога ли да имам думата ти?

— Имаш я.

— Това улеснява всичко. Иди в онази горичка, в която се навъртах. Нека на сутринта те заварят там.

— Ще го направя.

— Сбогом, Трантоу.

— Сбогом, Скаркоу.

Тъмната фигура се завъртя и се отдалечи също толкова безшумно, колкото бе дошла.

 

 

Завърнала се от земите, които описват ексцентрична орбита около, Дълбоките поля, Ейрадис д’Арси Донърджак замислено погледна простите мебели в хотелската стая, после спящия си съпруг и розово-сивкавата светлина на зората и тихо въздъхна. Все още се чувстваше объркана, макар да смяташе, че ще е проява на неблагодарност от нейна страна да го спомене пред Джон. А и Верите й се струваше странна. Тя беше създание на промяната, родено в древната Вирту, и нещо в нея се бунтуваше срещу устойчивостта, която усещаше във всяка клетка на прероденото си тяло.

Ейрадис се приближи до двойната стъклена врата, разтвори прозрачните завеси и излезе на балкона, за да погледне надолу към сините води на Карибско море.

Утринният въздух бе неприятно студен, а Ейрадис носеше само лек халат от тънка бяла коприна, но тя остана навън и остави студа да я обгърне. На прелестните й устни плъзна лека усмивка, щом се замисли за парадокса, че едновременно е способна да копнее за неустановеността на родното си място във Вирту, където можеше да разпери ангелски криле и да полети или да се гмурне в морето с опашка на истинска русалка, и все пак да се стреми към студа, топлината, глада или което и да е друго физическо усещане, достатъчно силно, за да прогони ужасния страх, че още е мъртва.

Изгряващото слънце беше отмило остатъците от сивота по небето, за да ги замени с розови, оранжеви, червени и жълти багри. Вече се виждаха облаци: продълговати, изваяни от вятъра форми, които във Вирту спокойно можеха да са въздушни създания, но тук бяха само творби на ветровете, направени от вода, вода, която бе изтеглена в небето, само за да се изсипе отново на земята и после за кой ли път да бъде изсмукана нагоре в безкраен цикъл, все пак съдържащ някакъв хаотичен елемент. Метеорологията продължаваше да е по-скоро изкуство, отколкото наука, въпреки че теорията на хаоса и многоизмерната геометрия бяха спомогнали за развитието й.

Наука. Религията на нейния Донърджак, колкото и да го отричаше той. Беше практичен човек и силен мъж и все пак в него се криеше поет, поет, който бе привлечен от Ейрадис: нимфата на Верите, русалката под седемте танцуващи луни, ангелът на изгубената надежда. Във Вирту тя се беше влюбила в своя поет и след като лъчистата мъглявина я докосна, този неин поет я бе изтръгнал от земите около Дълбоките поля. Отначало вървеше полуавтоматично, но щом Пътеките от кости, звезди, дъги и други екзотични неща ги отведоха надалеч от прегръдката на ентропията, Ейрадис започна да го следва с готовност и накрая извиси глас заедно с него в песен, за да пресекат мостовете над препятствията, които Смъртта бе поставила пред тях, както трябваше да постъпи всеки добър противник — в по-голямата си част само проформа, — защото Джон д’Арси Донърджак беше останал верен на установените от Смъртта правила и бе извел Ейрадис невредима от Дълбоките поля в земята на живите, от Вирту във Верите.

Да, Джон д’Арси Донърджак беше успял да изведе своята Ейрадис — както Орфей бе извел своята Евридика, — но нещо в нея се удивляваше на хладния, практичен мъж, с когото споделяше едно легло. Той често беше любящ и внимателен, но след като вече го познаваше в контекста на неговия живот, Ейрадис се учудваше, че е положил толкова усилия, за да я изтръгне от ръцете на Смъртта, защото обикновено нямаше много време за нея, освен часовете, които прекарваха в любене или в любовни разговори.

Чудеше се дали не го е отегчила: ангел с отсечени криле, русалка без опашка, бивша нимфа, обикновена Жена, която притежаваше уникални, любопитни познания, да, програма, създадена за Вирту, която сега съществуваше като жена от плът и кръв във Верите, но все пак обикновена жена.

Съвсем наскоро завърнала се от земите, орбитиращи около Дълбоките поля, Ейрадис чу новия си съпруг да се размърдва насън, завъртя се и през завесата на прозореца видя, че я търси с ръце и не я открива, видя, че се събужда и изпада в ужасен страх.

— Ейра! — извика той и гласът му изразяваше смразяващия кръвта ужас, който може да познае само човек, загубил любимата си.

Ейрадис разтвори завесите, бързо отиде при него и видя облекчението, което изпълни пребледнялото му, измъчено лице с кръв. Тя се пъхна в леглото, усети силните му ръце, които я притиснаха към тялото му, чу нежния му шепот и почувства, че ускореното туптене на сърцето му започва да се успокоява, когато Джон се убеди, че наистина е при него. Вече не се съмняваше в обичта му и само се зачуди на странните прояви на любовта дори във Верите, където никой човек не можеше да променя формите.

 

 

— Проблем ли има?

Ейбъл Хазърд и жена му Карла впериха погледи в образа на шефа на туристическата агенция, някой си господин Чалмърс, в семейното им виртпространство.

— Какъв проблем? — попита го Ейбъл. — Лидия е добре, нали?

— О, да. Много добре — увери го господин Чалмърс. — Но като че ли имаме малък проблем с връщането.

— С връщането ли? Искате да кажете, че не можете да я върнете ли?

— Ами, когато времето й изтече, й позволихме кратка отсрочка, за да свърши каквото е започнала, и задействахме програма за отзоваване. До този момент тя не реагира на сигнала.

— Защо?

— Изглежда, още е… заета.

— Заета ли? — попита Карла. — С какво?

— Има данни, че е с любовник.

— О. Ами, нали все пак е там, за да се забавлява. Оставете я. Ако няма физиологична опасност, оставете я да остане. Скоро ще й омръзне и след като се съвземе, ще се върне.

— Благодаря ви — усмихна се Чалмърс. — Случаят не е безпрецедентен, разбира се, но сме длъжни да държим родителите и настойниците в течение на тези въпроси. Половин ден не е от значение. Ще ви съобщим веднага щом се върне.

— Благодаря ви.

 

 

Артър Идън носеше одеждите на първата, най-ниска степен посветени — роба на червено-златни мотиви, — макар че още не беше получил този статус. Той чакаше в двора пред храма заедно с малка група подобно облечени индивиди, и от Вирту, и от Верите. Под обсипаните със звезди небеса течеше служба. Във въздуха ярко блестяха два знака и няколко поличби.

От небето бавно се спусна светлина, която прие формата на сребърен платноход, прелетя над главите им и влезе през скрит отвор в покрива на храма. Отляво на жреца засвири малък оркестър от струнни инструменти и флейта. Богомолците изпуснаха въздишка и жрецът напевно рече:

— Богът пристигна, за да присъства на първото посвещаване. Нека всеки, който чувства, че не е готов, да го каже сега и да си спести проклятието като осквернител.

Никой не отговори.

Последва молитва и също като на репетицията в началото на седмицата, музикантите се разположиха близо до храмовите порти. Кандидатите за посвещаване се завъртяха натам и започнаха да се приближават с бавни, отмерени крачки. Вратите се разтвориха също толкова бавно.

Музикантите влязоха вътре и групата на Идън тръгна след тях. Останалите богомолци продължиха да чакат на двора.

Въпреки пламъчетата на свещите в храма цареше сумрак и миришеше на тамян. Когато влезе по-навътре в мрачната зала, той разбра, че в стените от двете му страни има тъмни врати. Напред имаше още две, само че сребърни и високи. Всички бяха затворени. Блестящите порти в дъното на залата бяха украсени с абстрактни мотиви и светлинките на свещите плуваха в тях като златни рибки в декоративно езерце.

Музиката забави темпо и всички спряха. Слабото течение изчезна и те разбраха, че вратите зад тях са се затворили.

Дълго време останаха така, като слушаха музиката и се подготвяха душевно, както ги бяха учили. После внезапно настъпи тишина и сребърните порти бавно започнаха да се разтварят. Миг по-късно Идън видя, че зад тях има нещо много ярко.

 

 

Музиката на изгубените, които могат да бъдат върнати обратно, не попречи на Смъртта да чуе вика на Мизар; Когато воят секна, костите на женската ръка, която държеше, се разпаднаха на части. Смъртта се изправи и три пъти се завъртя в кръг обратно на часовниковата стрелка, но зовът бе продължил прекалено кратко, за да определи посоката му. Тя закрачи към сумрачния хребет на хълма, протегна напред бледата си ръка и улови вика.

Твърде кратък, твърде кратък, за да я води през целия път. И все пак… Смъртта го хвърли надолу по склона и последва ехото му. Докато вървеше, здрачът наоколо й замъждука, склонът се изравни и тя пое по ярко огряна оживена улица. Не я забеляза никой друг освен самотна старица, която се завъртя и я погледна в очите. Смъртта протегна ръка, нежно я докосна по рамото и жената се свлече на паважа. Тя продължи нататък, без да поглежда назад, и на следващия ъгъл зави надясно.

Градът избледня и Смъртта прекоси езеро. При преминаването й няколко риби обърнаха кореми нагоре и изплуваха на повърхността. Когато стигна на отсрещния бряг, пред нея се разкри поле и тя закрачи през него.

После спря. Наоколо цъфтяха червено-жълти цветя, освен в участък от лявата й страна, където всички бяха увехнали на стъблата си. Смъртта обърна поглед натам и след миг от едно от тях се издигна черно петно, което изпърха и кацна върху свеж цвят. Само секунди по-късно цветето започна да вехне.

— Алиот — каза тя. — Ела при мен.

Черната пеперуда политна във въздуха и кацна върху протегнатия й показалец.

— Здрасти, шефке. Радвам се да се срещнем тук.

— Всъщност срещата ни не е случайна — отвърна Смъртта.

— Не съм си го и помислял. Просто си бъбрех.

Мрачната фигура кимна: Алиот никога не можеше да разбере дали господарката му е развеселена.

— Дори бих се осмелил да предположа защо си напуснала Дълбоките поля в плът и кръв, така да се каже — като продължаваше да се чуди, рече Алиот. — И аз чух воя на Мизар.

— О!

— Да, но секна само след миг.

— Така е. Беше прекалено кратък, за да реагирам както трябва. Надявах се, че от своето място в разположението на нещата си успял да получиш по-добра представа за посоката му.

— Не съм сигурен — отвърна Алиот. — Но като че ли идваше от по-централно място.

— Хайде тогава да проверим — каза Смъртта и повдигна другата си ръка.

Пейзажите запрепускаха покрай тях толкова бързо, че Алиот не можеше да ги вижда ясно. И ритъмът още повече се ускори, докато движението не се превърна само в редуване на светлина и сянка, после на черно и бяло и накрая в пулсиращо сиво. Алиот обаче знаеше, че господарката му вижда всичко.

После поеха по спирала и последователността, през която току-що бяха преминали, се обърна наопаки. Когато спряха, Смъртта стоеше в подножието на гигантска планина, чийто връх се губеше сред облаците.

Тя се наведе, за да разгледа малък кратер. Алиот запърха над него, после влетя вътре.

— За стената е закрепено парче червеникав кабел, господарке.

Смъртта безшумно се спусна в отвора, свали кабела от стената, повдигна го и го разгледа.

— Една от опашките на Мизар. Чудя се коя негова страна представлява.

После се издигна от кратера и тръгна по дирята от стъпки, които просветваха при приближаването им и след двайсетина крачки изчезваха.

— Изглежда, се е прехвърлил в друго пространство. — Смъртта се наведе и протегна ръка над последните следи. После започна да описва с нея малък кръг. Докато го правеше, ръката й изчезваше и отново се появяваше. — Продължава през много пространства — рече тя, — избледнява, избледнява… И се губи.

Смъртта се изправи и погледна нагоре. Сетне назад.

— Какво му се е случило? — попита Алиот.

— В момента празните размишления са безсмислени.

Тя отметна глава и зави. Небето помръкна и птиците от случайно прелитащо ято паднаха мъртви в краката й. Земята затрепери — там и във всички пространства на Вирту.

Докато воят продължаваше, над Меру танцуваха назъбени мълнии и земята се пропукваше в основата си. Цялата планина недоловимо се олюляваше и реките потекоха на обратно.

Смъртта млъкна и зачака. Чака много, много дълго време. Но отговор нямаше.

 

 

От върха на хълма Донърджак можеше да види морето в няколко посоки, както и напредващата в подножието работа. Вече бяха положени основите и той ги сравни с изображението на малкия екран, който държеше в ръка. После се обърна към жената до себе си.

— Засега е точно както го исках — каза Донърджак. — И изглежда, се движи по график. Какво ще кажеш?

— Радвам се, че съм тук — отвърна тя. — Толкова е странно, толкова различно… Да, това трябва да е чудесно.

— Страхувах се, че усамотението…

— Не, няма нищо — прекъсна го жената. — Искам го. И то за дълго, след… след онова другото.

Той кимна.

— Периодично ще идваме на проверка, докато не се превърне в наш дом. И когато ни втръсне, винаги можем да се поразходим до твоя свят.

— Въпреки че това вече не е точно мой свят.

— И Двата свята завинаги ще са твои, Ейра.

— Да, и това е чудесно. Искам да науча толкова много неща за това място — всъщност и за двете места. Искам и да ти помагам в работата. Имам уникална гледна точка.

— Да — съгласи се той и пое малката й длан в силната си ръка. — Сигурно можеш.

През следващите месеци редовно посещаваха островчето и следяха израстването на черния замък. Изглеждаше невъзможно да научат точно как е изглеждал в предишните си превъплъщения, затова Донърджак даде воля на проектите си и включи различни особености от подобни съществуващи сгради. Той стана висок, мрачен й доста страшен на мрачния фон, макар че водопроводната и отоплителната му системи отговаряха повече на съвременните, отколкото на средновековните стандарти и разполагаше с фиброоптични кабели и скрити микровълнови антени.

И те се разхождаха в него, докато растеше — той, почуквайки сглобките с бастуна си, тя, прокарвайки пръсти по повърхностите — усмихваха се и си кимаха. Ако не валеше, оставаха известно време на върха На хълма и гледаха надолу към него. Наблюдаваха пристигащите й отлитащи машини, които караха материали и работна ръка, после отиваха в някой от младоженческите си апартаменти в друга страна, за да убият времето.

А при хубаво време самият Донърджак също работеше там. До кабинета си строеше Голямата сцена — в реален размер и с най-модерна технология. И камери за прехвърляне, даващи възможност за пълно посещение във Вирту. На кабинета си отделяше също толкова внимание.

Една вечер остана да работи до късно след заминаването на работниците — защото някои части от инсталацията бяха предназначени само за собствените му очи — и чу някъде отдолу тих стон. Стиснал бастуна си в ръка, той провери, но не откри нищо необичайно. Ветровете обаче брулеха недовършения замък и проникваха дори през най-малките отвори. Донърджак кимна и се върна на работа. Звуците се надигаха и стихваха през цялата нощ.

В продължение на няколко такива нощи той инсталира всичко, от което щеше да се нуждае, за да си върши работата. Нейният деликатен характер не беше основната причина, поради която копнееше за усамотение. А Ейрадис. В педантично подробните списъци на населението на Верите нямаше информация за нея и най-сигурният начин да създаде самоличността й, прецени Донърджак, бе след време да започне постепенно да добавя отделни щрихи и дребни ретроактивни данни. Първо, разбира се, трябваше да довърши системата си, която щеше да започне да функционира едва след като се настанят в замъка.

Странно, тази вечер стоновете като че ли бяха придружени от дрънчене на вериги…