Роджър Зелазни
Донърджак (18)

12.

Мизар се върна. Опашките му потръпваха от вълнение и от тялото му се ръсеха нишки от дрипавия килим.

— Открих… го. Нещото… което проследих… след създаването си. Открих миризмата.

— Значи си успял да си спомниш, така ли? — попита Джей.

— Основния… прог. Стимулът… го активира. Убеден съм.

Алис приклекна до страшната хрътка и колебливо я почеса зад клепналото ухо. Опашките се завъртяха още по-енергично.

— По миризмата можеш ли да определиш какво е — така, както различаваш елен от кон?

— Добър въпрос, хлапе — измърмори Дръм.

— Не… мога — тъжно изхриптя Мизар. — Мога да кажа какво… не е… но… не и какво е.

— Не разбирам — призна Алис.

— Струва ми се, че аз разбирам — каза Джей. — Мизар знае какво не е — а той познава миризмите на много неща, и активни, и пасивни проги, — но никога не е срещал точно тази миризма, затова не може да каже от какво е.

Мизар дрезгаво излая в знак на съгласие, очевидно доволен, че не се налага да търси думи, за да обяснява.

— Виждам Вирджиния да се връща — съобщи Дуби. — Хич не изглежда добре.

Инспекторката от НОВ наистина беше бледа. Джей побърза да й помогне. Жената не възрази, опря се на ръката му и го остави почти да я отнесе при другите.

— Нападнаха ли те? — като се оглеждаше нервно, попита Дуби.

— Не — промълви тя.

Алис й подаде манерка. Вирджиния отпи само глътка и я остави на земята толкова разсеяно, че едва не я разля.

— Почувствах… почувствах нещо ужасно. Огромно изливане, после нищо. — По лицето й започнаха да се стичат сълзи. — Мисля, че Маркон е мъртъв. Онази кучка е родила детето си.

Тя се сви и зарида толкова силно, че дори самият звук излъчваше физическа болка. Джей коленичи до нея и я прегърна. За толкова силна жена Вирджиния се оказа изненадващо податлива.

— Земея няма да смее повече да крие детето си — каза Дуби. — Господарката на Дълбоките поля ще разбере, че й е било отнето нещо, което й принадлежи по право. Когато научи, че жертвата е един от по-старите genius loci, тя ще осъзнае, че става напечено.

— Трябва да я предупредим — отвърна Джей. — Пиринчения павиан го няма и само един от нас е способен да пресича интерфейсите, без да се налага да използва Пътя. Мизар, можеш ли да запомниш какво трябва да съобщиш на господарката на Дълбоките поля?

— Мога… но ми дайте… писмо.

Алис взе електронния бележник и започна да пише.

— Добра идея. Мизар е умен, но му трябва много време, за да обясни нещо ясно. Ще нахвърлям кратък доклад. Междувременно вие качете информацията от разузнаването му.

— Можем ли да го направим? — попита детективът кучето на Смъртта.

— Връзката е… непостоянна, но… мога… да опитам.

— Дайте ми един от бележниците — каза Дуби. — Аз присъствах на създаването на Мизар. Спомням си основното му програмиране. Ако Дръм ми помогне, мисля, че ще се справим.

Докато пишеха писмото и прехвърляха информацията, Вирджиния постепенно се успокои. Само сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— Без Мизар ще имате нужда от мен, така че дори не си и помисляйте да ме отпращате.

Джей кимна.

— Както искаш.

И с тези думи Джон д’Арси Донърджак осъзна, че е застанал начело на групата. Подсъзнателно беше очаквал да го направи някой от възрастните, но макар че настояваше да тръгне с тях, Вирджиния вече не можеше да взима хладнокръвни решения. Дръм имаше известен опит, но във Верите, а не във Вирту.

А Алис — Линк? Тя бе на годините на Джей и също като детектива не се намираше в свои води. Дуби беше маймуна и можеше да следва, но не и да води. Ако Трантоу бе с тях… но нямаше смисъл да мисли за неизпълними неща. Господарката на Дълбоките поля също не можеше да им прати помощ. Даже да проявеше такова желание, вече нямаше да е в състояние да го направи.

Джей се почувства много стар, много млад, много уплашен и много възбуден, всичко това едновременно. Бе толкова объркан, че едва не забрави на прощаване да прегърне Мизар.

— Е, какво ни е известно? — попита той и се приближи до Дръм и Вирджиния, които изучаваха информацията от кучето на Смъртта. Макар че това очевидно я интересуваше, Алис беше застанала на пост заедно с Дуби.

Дръм подаде на Джей електронния бележник със скицираната от момчето карта.

— Ти си картографът, така че можеш да я допълваш, докато ти разказваме. Джини?

Неочакваното обръщение накара Вирджиния да повдигне вежди.

— Забелязах значително раздвижване по по-ниските склонове на планината. Не посмях да се приближа, но изглежда, някой издигаше поредица от станции за прехвърляне. Ако се съди по крилатите бикове и лъвове, които ги пазеха, предполагам, че са свързани с наближаващия елишитски празник.

— Нещо друго? — след като отбеляза наблюденията й, попита Джей.

— Всъщност не зная какво е нормално и какво не — призна тя. — Доколкото мога да кажа, по по-високите склонове имаше многобройни храмове в най-различни стилове.

— Навярно са свързани с различните божества, почитани и във Вирту, и във Верите — отвърна Джей и Дуби кимна от поста си в знак на съгласие.

— От мен толкова — каза Вирджиния. — Информацията на Мизар може би ще ни е по-полезна.

— Би ли я обобщила? — попита момчето.

— Разбира се. Данните са откъслечни. Явно системата му доста е пострадала.

— Разказвай.

— Приблизително по средата на пътя от отсрещната страна на планината има добре охранявано съоръжение. За разлика от постройките, които видях аз, то не изглежда изцяло религиозно — макар че има известни религиозни нюанси — и поне на мен ми прилича на фабрика. Точно там Мизар е подушил нещото, което търсиш.

— Казваш „добре охранявано“ — попита Джей. — Какви са шансовете ни да проникнем вътре?

— Едно от нещата, които ме карат да го смятам за фабрика — отвърна Вирджиния, — е, че от там изнасят сандъци.

— Значи има засилено движение в двете посоки, така ли?

— Точно така. Дръм и Алис може би ще са в състояние да измислят как да влезем вътре.

— Е, приятели? — обърна се към тях Джей.

Детективът кимна.

— Прегледах информацията и мисля, че ще успеем да го направим. Но до мястото има доста път и бих искал лично да видя тази „фабрика“ преди да предложа тактическо решение. Какво ще кажете да се замъкнем дотам?

— Аз съм съгласен — каза Джей. — Ще тръгнеш ли първа, Вирджиния?

— Точно на това са ме учили.

— Тогава аз ще вървя последен. Не искам да се отдалечаваме много един от друг, но в същото време трябва да сме на достатъчно разстояние, за да не се набиваме на очи. Те несъмнено имат охрана, но господарката на изгубените смята, че не очакват да се появят обитатели на Верите. Ако базовото им програмиране е некачествено, по-обикновените проги изобщо няма да ни забележат, а и вашите виртобрази са съвсем прости, така че не би трябвало да привличат внимание.

— Е, поне това е утешително — отвърна Дръм. — Да вървим.

 

 

— Фабрика, да. Самата аз не бих се сетила да я нарека така — каза Алис, — но разбирам какво имаш предвид, Вирджиния.

Джей Донърджак насочи бинокъла си към склона на Меру и разгледа продълговатата солидна сграда. Беше построена от обикновена каменна матрица, която напълно се сливаше със заобикалящите я скали и храсталаци.

— Не ми е ясно за какво точно говорите — призна той, — но пък и аз никога не съм виждал фабрика.

Алис го погледна. Дръм разбиращо кимна.

— След като ни разказа за себе си, щях да се изненадам, ако не беше така — рече детективът. — Ти си израснал предимно във Вирту, а нереалният свят не се нуждае от промишлени заводи.

Той постави длан върху ръката на Джей и жестът му внезапно напомни на момчето за Рийз Джордан.

— Погледни, Джей. Тази сграда почти няма външна украса — докато всички храмове са невероятно пищни. Така че имаме съвсем практична постройка. Второ, отбележи почти пълното отсъствие на прозорци. Даже във Вирту сградите обикновено следват обичая на Верите да пропускат „естествената светлина“.

— Дотук ми е ясно — каза Джей.

— По фасадата са разположени големи врати, пред всяка от които има широк път. Явно са предназначени за доставяне на материали и за откарване на готовите продукти.

— Добре — рече момчето, — имаме фабрика. Защо? С каква цел? Според легендите боговете на Меру могат да си представят каквото поискат — и точно така създават войските и слугите си.

С периферното си зрение той забеляза странното изражение на лицето на Алис.

— Хм, извинявай, Алис. Беше нетактично от моя страна.

— Не, няма нищо, Джей. Почти свикнах с историята на баща ми, но понякога се чувствам особено.

— По-късно, приятели — прекъсна ги Дръм. — Не мога да отговоря на въпроса ти, Джей. Не разполагам с достатъчно информация.

Дуби остави бинокъла си.

— Хрумна ми нещо. Ами ако произвеждат в големи количества онова, което Уорън Банса е прехвърлил през интерфейса? Ами ако в тази фабрика се създават материални продукти? Това би обяснило проекта на сградата.

— Искаш да кажеш истински неща ли? — попита Джей. — Тук?

— Защо не? Предполага се, че устройството на Банса позволява физическо прехвърляне. Ако са приложили подобен подход, биха могли да произвеждат материал като във Верите или нещо, което да съществува и на двете места.

— Звучи доста страшно — призна Джей, — но е възможно.

— Възможно е също — прибави Вирджиния — тази „фабрика“ да е проявление на някое от божествата — нещо като genius loci, създаден, за да пази района и да контролира процесите вътре.

— А може да е и двете неща — каза Алис, — мисъл, която не ме изпълва с радост.

— Мен също — съгласи се Дръм, — но какъвто и план да разработим, трябва да вземем предвид и двете възможности.

— След като видяхте сградата, имате ли някакви идеи? — малко колебливо попита Джей. Бе се надявал на самия него да му хрумне нещо, но фабриката му внушаваше само страх и увереност, че никога не би могъл да успее.

— Отначало мислехме да пратим Дуби на разузнаване — отвърна Дръм, — но господарката на ентропията е решила, че за тази работа си най-подходящ ти. Нали си физически тук?

— Да — потвърди Джей.

— В същото време ти си единственият от нас, който в този момент е истински жител на Верите. Всички ние сме във виртобрази и въпреки необичайната си история, в основата си Дуби е прог.

— Вярно е — каза маймуната, — поправен и усъвършенстван от господарката на Дълбоките поля, но все пак прог.

— Значи да вляза вътре сам, така ли? — попита Джей.

— Точно така — отвърна Дръм. — На разузнаване. Опитай се да проникнеш вътре и изпълни задачата си. Ако не можеш сам, ще се върнеш за нас. В най-лошия случай поне ще имаме повече информация.

— А вие?

— Ще се крием, ще сме готови да ти се притечем на помощ и ще се мъчим да научим нещо за Улфър Мартин д’Амбри.

Джей се замисли.

— Колкото и да ме е страх да го призная, вашият план е логичен. Приемам го.

— Проучих обстановката — каза Вирджиния. Говореше безизразно, макар че явно полагаше огромни усилия да изглежда спокойна. — Ако се спуснеш от по-високите склонове и минеш зад фабриката, ще избегнеш стражите.

— Виж, в катеренето съм много добър. — Джей е обич погледна към Дуби. — Имах чудесен учител във Вирту и съм тренирал по стените на замъка Донърджак.

— Тогава върви — отвърна Вирджиния. — По всичко личи, че отзад няма толкова много охрана. Явно разчитат на терена. Разбира се, ако сградата е genius loci, всичко това отпада.

— Ясно — рече Джей. — Няма да го забравя.

Той погледна другарите си. Чувстваше се малко неловко — нямаше търпение да тръгне и в същото време търсеше извинение да остане. Откога го измъчваха такива противоречиви чувства?

— Е, трябва да вървя.

Дръм стисна ръката му. Вирджиния кимна, вече потънала в собствената си мъка. Леко изчервена, Алис Хазърд го целуна по бузата.

— Късмет, Джей.

Дуби игриво се изкиска.

— И да не се хващаш за сухи клони, Джей.

— Няма — обеща той.

После се обърна и се скри в храсталака.

 

 

— Но, Карла, наистина смятам, че трябва да идем. Само помисли — богове на Земята! Колко често според теб се случва такова нещо?

— Постоянно, скъпи, ако се вярва на Църквата на Елиш. Този калифорнийски празник се обявява за начало на нова ера.

— И все пак, Карла, ще купя билети за двама ни и за Синди. Ако искаш, си остани вкъщи. Ще мога да продам билета ти с огромна печалба.

— Няма да го направиш, Ейбъл. Елшите знаят как да се справят с хора, които им се изпречат на пътя, и вече пределно ясно дадоха да се разбере, че спекулантите ще бъдат жестоко наказвани. Поне заплахите им приемам сериозно. Виж какво направиха с онзи беден антрополог. Казват, че още продължавал да се крие. Аз лично смятам, че са го убили.

— Значи ще дойдеш, така ли?

— Нищо не обещавам.

— Благодаря ти, скъпа. Как мислиш, дали да не купя билети и за Лидия и Алис? Мисля, че момичето проявява интерес към елишитите.

— Но не и дотолкова, че да се присъедини към тях!

— О, не. Правеше някакво проучване — съчинение за училище, струва ми се. Веднъж видях книгата на Артър Идън на четящото й устройство.

— Е, щом е с учебни цели…

— Значи наистина ще дойдеш!

— О, Ейбъл, истинско дете си! Разбира се, че ще дойда, щом означава толкова много за теб.

— Ще си направим пикник и ще си прекараме чудесно.

— По-добре вземи и чадъри. Спомняш ли си какво се случи в Сентръл Парк?

— Имаш право…

 

 

Мизар тичаше из Вирту и се спускаше надолу, винаги надолу, защото Дълбоките поля лежат под често посещаваните райони, въпреки че — колкото и да е парадоксално — се докосват до всички земи.

Пътят му минаваше през призрачен готически пейзаж, чийто genius loci се отдръпна настрани, защото знаеше коя е господарката му и почиташе тази окончателна сила.

От клоните на ударена от мълния ябълка се издигна черна пеперуда. Мълнията бе разцепила дървото на две — едната половина продължаваше да е зелена и покрита с цветове. Другата изглеждаше сребристосива и суха. Цветовете, до които се докоснеха крилете на Алиот, изсъхваха, напукваха се и се превръщаха в прах.

— Бързо тичаш, Мизар — изписука пеперудата.

— Писмо… за господарката.

— Лоша новина, обзалагам се.

Хрътката не изразходва енергия, за да отговори.

— Да, лоша новина. Много неща се променят във Вирту. За пръв път от войните на Сътворението усетих призива на Небебог.

Мизар продължаваше да тича. Излезе от готическия сайт и се озова край прекрасен морски пейзаж. Водите бяха прозрачни и тюркоазносини. Под тях се виждаха дълги ъгловати риби и големи фантастични миди. Брегът беше обсипан с натрошен обсидиан и финият пясък пречупваше слънчевите лъчи на миниатюрни фрагменти, така че Мизар тичаше по копие на нощното небе, а сините багри на деня оставаха от дясната му страна.

— Бих могъл отново да стана велик — тъжно каза Алиот. — Велик и ужасен — кон и оръжие на боговете.

— И… роб — задъхано прибави Мизар.

— Нима всички не сме такива? Ти бързаш да предупредиш господарката си и следваш по петите момчето. Умно хлапе, талантливо и с огромни възможности, но все пак хлапе. С лекота можеш да го разкъсаш и въпреки това го оставяш да се разпорежда с теб.

— Лесно е… да убиваш.

Пейзажът се покри с нежнозлатисти дюни. Под краката на Мизар захрущяха бодили и тръни. И най-острият от тях не можеше да пробие стоманата и пластмасата на възглавничките му. Извити кактуси припряно се отдръпваха от пътя му. Потта му оставяше по пясъка петна като от зелено мастило.

— Лесно е да убиваш, казваш? Ти не си участвал в битките на първите дни, когато Върховните на Меру само с едва доловимо потрепване на мисълта възкресяваха загиналите си слуги. В такива случаи да убиеш означава да изтриеш паметта или тъкмо, обратното, да дадеш нова памет на нещо — памет, толкова яростна, че да унищожи първоначалната идея.

Мизар не обърна внимание на думите на пеперудата. Пътят му започваше да се спуска към външните граници на Дълбоките поля. Той прескачаше срутени небостъргачи и прегазваше разкъсани тръбопроводи.

— Отивам, Мизар — извика Алиот. — Предай поздравите ми на господарката на изгубените.

Мизар не се обърна, а продължи да тича.

 

 

Джей д’Арси Донърджак остави спътниците си и безшумно навлезе в гъсталаците. Макар че от разстояние листата изглеждаха меки, когато се запромъква покрай дългите борови игли и провлачващите се реси на върбите, момчето де убеди, че външният вид е измамен. Шипкови тръни, чиито тъмнозелени стъбла приличаха на копринени, но бяха покрити с извити лилави бодли, засенчваха слънчевата светлина. Огромни кактуси с буйни кървавочервени цветове препречваха пътя му. Навсякъде пълзяха диви рози, зад чиито изящни петолистни бели или розови цветове се криеха остри бодли.

Като заобикаляше по-непроходимите препятствия и внимателно разгръщаше с ръце зеленината пред себе си, Джей продължаваше напред към целта си. Честите му игри на криеница с Дуби и Фекда го бяха подготвили добре. Въпреки че напредваше бавно, накрая той стигна над котловината, в която се издигаше фабриката, целият изподран, но без сериозни наранявания.

Спускането по стръмната скала изглеждаше лесно и сравнително безболезнено. По едно време му се стори, че нещо го наблюдава от прозорците до сградата, но нищо не помръдна, нищо не го нападна, така че момчето успокои разтуптяното си сърце и продължи надолу.

Той стигна до фабриката, промъкна се покрай задната й стена и откри, че усилията му навярно са били напразни. Всички прозорци бяха направени така, че да пропускат светлина, но да не могат да се отварят. Единствените врати се намираха отпред и опитът да се прокрадне до тях преди залез-слънце щеше да е безразсъден.

По време на наблюдението си не бяха забелязали движение, но докладът на Вирджиния показваше, че такова има. Джей вече се бе примирил, че ще се наложи да се скрие до вечерта (дали слънцето на първичната планина изобщо залязваше?), когато внезапно му хрумна безумна и в същото време блестяща идея.

Той си спомни за някогашните си разговори с Рийз Джордан относно способността му да се прехвърля и предупреждението на учения, че не трябва да го прави лекомислено, за да не излезе от Вирту и да се озове в някой далечен и опасен район на Верите. Ами ако се прехвърлеше, направеше няколко крачки до мястото, където трябваше да е вътрешността на фабриката и после отново пресечеше интерфейса?

Имаше огромен риск, Джей го разбираше. Преди години беше правил някои много предпазливи експерименти и знаеше, че пътуването във Вирту означава и движение във Верите. Съответствието не бе нито точно, нито логично.

Ако извършеше прехвърлянето тук, можеше да се озове насред океана, в твърда скала или — както някога го беше предупредил Рийз — сред оживено улично движение. И все пак идеята не му даваше мира. Решението зависеше от него и макар да изпитваше ужас, Джей знаеше, че ще го направи.

Той се успокои, дълбоко си пое дъх и леко прекрачи от Вирту във Верите.

Първото нещо, което усети, бе топлина и вятър, после зърна Тъмносиньо море. Изпълни го невероятно облекчение, че не е попаднал в твърда материя или във вода. И тогава чу тътена на машини, огледа се и облекчението му се замени с паника.

Боядисан в яркожълто и с оранжеви предупредителни ленти, право към него се носеше гигантски булдозер.

 

 

— Джей много се забави — разтревожено каза Алис. — Трябва да го потърсим.

— Лоша идея, хлапе — отвърна Дръм. — Не сме забелязали никаква суматоха и можем да се надяваме, че не са го видели. Сигурно не бърза и изчаква някой страж да го подмине или нещо подобно. Да не искаш да го прецакаш?

— Не, но не ме свърта на едно място.

От известно време Вирджиния наблюдаваше по-високите склонове и очевидно не слушаше разговора им. Сега свали бинокъла и каза:

— Искам да видите нещо. Ако фабриката се намира приблизително там, където на циферблата е девет часът, насочете поглед към един часа.

Алис и Дръм вдигнаха биноклите си. Дуби, който криеше собствената си тревога като гризеше долните клони на една ниска дюля, бързо се присъедини към тях.

— Модернистичната сграда — онази, която е цялата в овали и заоблени линии ли? — попита той.

— Точно така — потвърди Вирджиния. — Покрай прозореца в онзи голям цилиндър мина някакъв мъж. Видях го само за миг, но изглеждаше точно така, както Алис ни описа баща си.

— Всъщност няма причина архитектурните стилове и тенденции да са същите — рече Дръм, — но ако онази сграда беше във Верите, щях да предположа, че цилиндърът е стълбище.

— Възможно е — съгласи се Вирджиния. — Това, че физическите закони в сайтовете във Вирту могат да се различават от Верите, не означава, че винаги е така. Повечето проектанти предпочитат да използват стандартен шаблон и после да правят изменения.

— Но какво може да прави там? — попита Алис. — Нали се предполага, че е във войската.

Дръм я потупа по ръката.

— Може да не е там, хлапе. От друга страна, ако правилно съм разбрал обясненията ти, Гайдаря е само една от личностите на баща ти. Може би им е необходим тук, за да е близо до устройството на Банса — тъй като той също е единственото, останало от лудия учен. А може да не се е съгласил да служи като Гайдаря и да го държат в плен. Възможно е също Вирджиния да е видяла някой друг.

— Да, прав си.

— Притеснена ли си?

— Малко. Вирту е толкова голяма. Амбри може да е навсякъде.

— Е, първоначалната ти цел не беше само да го откриеш, нали?

Алис го погледна сепнато. Дръм й се ухили.

— Струва ми се, си спомням как едно разярено хлапе твърдеше, че щяло да иде право при Небебог и да поиска да му върне баща му. Даже да не успеем да открием Амбри, Небебог очевидно живее някъде тук.

Макар че това напомняне като че ли не успокои особено много Алис, Вирджиния се изправи и присви очи.

— Да, точно така, и ако ще се качваш там горе, аз също ще дойда да обясня на, оная кучка Земея кое как е.

Дуби се прокашля. Той продължаваше да наблюдава фабриката с бинокъла си, но ушите му мърдаха, за да следи разговора.

— Съмнявам се, че по този начин ще постигнеш нещо повече от това да разсмееш Земея, Вирджиния. Колкото и да я мразиш, тя е една от Върховните трима.

Вирджиния извади ХФ-пистолет от кобура си и ледено се усмихна на маймуната.

— Ти откъде знаеш какво възнамерявам да направя?

Дуби потръпна, Дръм мрачно се усмихна.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам, Джини. Да се надяваме, че ще открием друг начин.

Вирджиния Талънт прибра оръжието си, но сините й очи блестяха като зениците на Марконовите страшнокотки — съсредоточени и безмилостни.

 

 

Рандал Келси стоеше на върха на един недовършен зикурат и надзираваше възстановяването на околността. И изведнъж видя от нищото да се появява човек — точно на мястото, което предстоеше да се терасира и да се монтират седалки.

За миг Келси забрави, че не е във Вирту, където такива неща не бяха необикновени. Докато се опомняше, шофьорката на булдозера се опитваше да натисне спирачка. Той разбираше, че машината няма да успее да спре навреме — заради инерцията, масата и още няколко неизменни физически закона. Младежът — освен ако не бе отличен спринтьор — също нямаше надежда да избяга.

Келси насочи бинокъла си към него. Беше млад, тъмнокос, мускулест, но не прекалено. Докато огромният жълто-оранжев булдозер се носеше към него, изражението му представляваше смесица от ужас и пресметливост със следа от онова примирение, което Келси знаеше, че също би изпитал в такъв момент.

Младежът започна да отстъпва назад, завъртя се, пробяга няколко крачки и изчезна.

В следващия момент булдозерът мина през мястото, на което бе стоял младежът. Застанал на върха на зикурата, предназначен да доведе боговете в истинския свят, Рандал Келси за миг остана като хипнотизиран от чудото. Сигнализирането на радиостанцията на колана му го накара да се опомни.

— Хм, шефе — Келси позна гласа на Марта: яка невъзмутима последователка на Църквата, — видяхте ли онова, което ми се стори, че виждам?

— Тъмнокос младеж — появи се и изчезна. Това ли имаш предвид?

— Точно това. Реших, че полудявам.

— Не, освен ако и аз не съм се побъркал.

Келси се замисли. Нямаше представа какво е било това проявление — дали някой, притежаващ виртсила, се забавляваше, или пък имаше повреда в прехвърлящото оборудване, което инсталираха. А може би дори някой от слугите на боговете — на Моребог или Небебог — проверяваше, положението. Трябваше да измисли някакво обяснение.

— Боговете сигурно изгарят от нетърпение да дойдат при нас — каза той с глас, обучен да изразява благоговение и едва доловим сарказъм. — Най-добре да се залавяме за работа.

— Да, господине!

Марта прекъсна връзката и булдозерът й отново затътна. Нямаше съмнение, че вечерта ще разкаже за случилото се в кафенето и общежитието. „Какво от това? — помисли си Келси. — Нека се хвали как едва не е прегазила полубожество,“ Значението на това чудо щеше да е проблем на общите им началници.

Тази мисъл до известна степен го утеши.

 

 

Джей д’Арси Донърджак искаше спокойно да обмисли видяното във Верите, но се беше прехвърлил обратно и сега се намираше в беда. Когато се озова в огромно помещение във фабриката, първоначалното му облекчение мигновено се стопи, защото осъзна, че двете статуи пред него, всъщност са живи и дишащи същества.

Те стояха твърдо на четирите си крака — крилати лъвове с глави на брадати мъже, леко завъртени към него. Създанията го гледаха със смесица от презрение и любопитство. В добре осветената зала Джей ясно виждаше израженията им и яките извити нокти, които стърчаха от лапите им.

— Нарушител — без да откъсва поглед от него, каза единият. — Навярно в крайна сметка това дежурство ще се окаже забавно.

— Достатъчно млад е, за да е крехък й вкусен — съгласи се другият.

Джей отстъпи няколко крачки, като анализираше мястото, на което бе попаднал. Ако се съдеше по онова, което беше видял отвън, помещението минаваше по цялата дължина на сградата, макар че изглеждаше малко по-тясно. По задната стена имаше няколко врати, които навярно водеха към складове или офиси.

Дългата зала бе заета от огромно Рюб-Голдбъргово устройство, състоящо се от извити медни и стъклени тръби, златни жици с различна дебелина, големи дискове, изсечени от малахит или яспис и покрити с тайнствени символи, зъбни колела от бавно топящ се лед. Всичко това беше заобиколено от конвейерни ленти, които докарваха различни материали през плоскости в задната стена, и други, които отнасяха квадратни запечатани кутии, големи десетина сантиметра.

Тези кутии се насочваха към дясната врата и се изсипваха в сандъци, които автоматичен електрокар редеше край изхода.

Не се виждаха работници, но Джей подозираше, че невероятната машина представлява прост иион, навярно обладан от някое по-механично настроено божество — Хефест или Гойбнуи.

Двата крилати лъва стояха край вратите и безгрижно разговаряха, сякаш Джей не представляваше действителна заплаха за тях. Той не знаеше дали да се чувства облекчен, или обиден.

— Не ни ли наредиха да докладваме за всеки нарушител, за да могат да го разпитат? — попита първият.

— Наистина — съгласи се вторият, — но съм гладен и ми е скучно. И без това не очакваха да се появят нарушители. Просто ни наказаха заради игричката, която изиграхме с Бел Мардук на Празника.

— Зная. — Въпреки че нямаше лъвска глава, създанието убедително изръмжа.

— Бел Мардук също ли е наказан?

— Нямам представа.

— Е, накараха ли го да виси тук с нас часове наред, за да зяпа как машината прави кутии?

— Не.

— Значи не са го наказали.

Джей реши, че това е моментът да се намеси.

— Чух, че се очаквало Бел Мардук да се появи на следващия Празник в Калифорния. Вие ли сте двамата, които бяхте с него в Сентръл Парк?

— Ние сме — потвърди първият, който всъщност бе Малката буря.

— Останах извънредно впечатлен от могъществото ви — рече Джей.

— Наистина ли? — попита Малкия вятър. — Ти беше ли там?

Джей разбираше, че трябва да е предпазлив. Ако признаеше, че е присъствал, щеше да признае и че е от Верите.

— Гледах празника — като внимаваше да говори истината, отвърна той. Не искаше да задейства програма детектор на лъжата, с каквато сигурно бяха снабдени стражите. — И се убедих в силата и величието на божествеността.

Малката буря и Малкия вятър гордо заподскачаха и размахаха криле.

— Значи вие ще се проявите и в Калифорния, така ли? — попита Джей.

— Не знаем — нацупи се Малкия вятър. — Никой не ни казва нищо. Освен когато водят тук мъжа, сме си все сами с машината.

— Сега е тук и нарушителят — Напомни му Малката буря и злобно погледна момчето.

— Какъв мъж? — припряно попита Джей.

— Онзи, за когото казват, че бил създал първото от устройствата — отвърна Малкия вятър.

Джей изпита странно вълнение. Сигурно имаха предвид Улфър Мартин д’Амбри, също известен като Гайдаря, а преди това и като Уорън Банса.

— Често ли идва?

— Веднъж дневно — каза Малкият вятър. — Той твърди, че нямал представа какво искат от него, но никой не му вярва. Небебог е бесен, но не смее да го накаже, защото бил ценен дори само като Гайдаря на Призрачния легион.

— Днес водили ли са го? — попита Джей.

— Не, струва ми се — каза Малката буря. — Което повдига въпроса какво да правим с теб.

— Защо?

— Не можем да те оставим да се мотаеш наоколо, когато пристигнат — това ще провали последния ни шанс да се избавим от дежурството тук. Така че въпросът е дали да те изядем, или да те заловим. По-забавно ще е да те изядем.

— Но са ви наредили да ме заловите — бързо им напомни Джей. — Така няма ли да ви опростят наказанието?

— Възможно е. Ти как мислиш, Малък ветре? Нали ти предложи да го изядем?

— Младежът има право — неохотно призна Малкия вятър. — Ако го заловим, ще откажем да им го предадем, докато не ни обещаят да ни пуснат на Празника.

Джей се прокашля.

— А как възнамерявате да ме заловите?

— Ние сме много опасни и можем да летим — отвърна Малката буря. Той се пресегна зад гърба си и извади дълго копие. — И можем да те изтикаме от ъгъла ето с това.

— Докато ме гоните, може да повредите машината — каза Джей.

— Не. Едва ли — възрази Малкия вятър. — Тя си има защитна система, иначе отдавна щяхме да я строшим и да излъжем, че се е случило по време на ужасна битка с вражески сили. Когато ни пратиха тук, сериозно обсъдихме тази възможност.

— Ами ако избягам?

— Тогава няма да представляваш проблем.

— Но ако преди това оставя някакъв знак за присъствието си? Например като надраскам инициалите си на стената или строша някоя врата.

— Наистина изглеждаш способен на това и се появи тук, без да влезеш през прозорците или вратите. Да, би могъл да ни докараш неприятности. Какво точно се опитваш да постигнеш?

— Ами ако се предам? — попита Джей.

— Защо? — изненада се Малката буря.

— Искам да видя мъжа. Призрачния гайдар на Призрачния легион на Небебог е легендарна личност. Ако ми е писано да се проваля, поне искам да го видя.

— Писано ти е да се провалиш — отвърна Малкия вятър. — Ако си дошъл тук да откраднеш устройството, знай, че не е възможно. А ако си дошъл да го снимаш, няма да имаш никаква полза, защото не може да се възпроизведе по друг начин освен при извънредно специални условия и е необходима уникална част.

„Устройството на Банса — помисли си Джей. — Тук е.“

Той се насочи към една от вратите по задната стена. Беше направена от лек материал и момчето започна да я разглежда.

— Мога да я ритна преди да ме спрете.

— Но това няма да ни попречи да те убием.

— Така ще загубите доказателството за надеждността ви като стражи, а и убедени ли сте, че можете да ме убиете? Няма ли да се опозорите, ако избягам?

Крилатите лъвове се спогледаха и бавно кимнаха с човешките си глави.

— Тогава ме оставете да се предам. Обещайте ми, че няма да ме убиете.

— Небебог или неговите слуги могат да те унищожат — отвърна Малкия вятър.

— Готов съм да поема този риск.

— Съгласни сме — каза Малката буря.

Джей приведе рамене и закрачи към тях. Макар че външно изглеждаше спокоен, той бе сигурен, че създанията могат да чуят ускорените удари на сърцето му. Предаването му в никакъв случай не означаваше примирение, както може би смятаха стражите. ХФ-пистолетът продължаваше да е скрит на пояса му и въпреки че идеята не му допадаше, винаги можеше да се прехвърли във Верите.

Но нито една от тези възможности нямаше да му донесе устройството на Банса. Джей вярваше на Малката буря и Малкия вятър, че машината има защитна система, но когато дойдеше Амбри/Банса, щяха да я изключат. Щеше да му се наложи да приеме, че бащата на Алис ще му помогне, че другите ще открият начин да се справят със стражите, които пазеха Гайдаря, и че крилатите лъвове наистина няма да го изядат.

Всички тези условия не му харесваха, но Дълбоките поля не бяха рай и ако елишитите постигнеха своето, скоро в цяла Верите нямаше да има безопасно място от игрите на боговете.

 

 

Алис Хазърд, известна също като Линкълн Крейн, която нетърпеливо наблюдаваше овалния храм и фабриката, забеляза от храма да се появява група хора.

— Това е баща ми! — каза тя. — Онези около него ескорт ли са, или пазачи?

Или едното, или другото — отвърна Дръм, след като ги разгледа. — Никой не е насочил оръжие към гърба му, но внимателно го наблюдават — а и са го заобиколили така, че случайно да не му хрумне да се поразходи.

— Идват насам — отбеляза Вирджиния. — Към фабриката, искам да кажа.

— Логично е — рече детективът. — Мизар подуши устройството на Банса във фабриката, а Амбри е единственото, останало от Банса.

— Какво може да искат? — попита Алис. — Ако предположенията ни са верни, те вече произвеждат устройството.

— При прехвърлянето устройството е убило Банса — каза Дуби. — Поне така смята старата ми шефка. Предполагам, че искат да го усъвършенства.

— А той отказва — гордо рече Алис. — Как ще го освободим?

— И къде? — прибави Дръм. — Все още не сме видели Джей. Ако е изпаднал в беда, ще е най-добре да координираме усилията си, за да му помогнем.

Никой не спомена възможността Джей да е мъртъв, но внезапно настъпилата тревожна тишина показваше, че всички са наясно с нищожната вероятност момчето още да е живо.

— Може просто да не е успял да влезе — измърмори Дуби. — Така че трябва да вземем Банса, устройството му и Джей и да си плюем на петите. Някой от вас усвоил ли е преобразяването на виртобраза си?

Дръм и Алис се намръщиха.

— Аз мога да съм самата себе си и Линк — каза момичето.

— А аз разчитам на шаблоните — призна детективът. — Обикновено са най-незабележими.

— Аз се научих заради Маркон — тихо и тъжно рече Вирджиния, — макар че винаги най-много ме харесваше в този образ.

— Иион с добър вкус — отбеляза Дръм. — Много добре. Струва ми се, че се досещам какво е намислил Дуби.

— Ако можеш да промениш образа си така, че да заприличаш на страж и да се присъединиш към групата — каза Алис, — ще успееш да ги последваш вътре. Те са седем, но ако вървиш отзад, няма да те забележат, защото са много заети да „ескортират“ баща ми.

Вирджиния вдигна бинокъла си и започна да разглежда подробностите от облеклото на стражите. Носеха спретнати псевдовоенни униформи, състоящи се от пристегнати в глезените и китките сини гащеризони, бели патрондаши и ръкавици, черни кубинки и синьо-бели заострени шапки, украсени със златни ширити. Изглежда, всички бяха въоръжени с ХФ-пушки и дълги мечове.

— А после?

— Ние ще се приближим, а ти ще задържиш вратата отворена, за да се вмъкнем. Ако влезем в битка тук, със сигурност ще привлечем вниманието.

— Досега не ни забелязаха и можем да сме спокойни, че всезнаещи или не, напоследък божествата са много заети и нямат време да зяпат надолу по склоновете — прибави Дръм.

Вирджиния кимна.

— Ако имах повече време, щях да ви науча да променяте образа си, но са необходими упражнения. Дуби, ти си по-бърз от нас. Изкатери си дотам, където на циферблата е дванайсет часът.

— Искаш да съм по средата на циферблата, така ли? — уточни маймуната.

— Точно така. Давай ми знаци какво правят онези. Имаме късмет, че вървят пеш.

— Тръгвам — каза Дуби.

Вирджиния малко рязко кимна на Алис и Дръм.

— Ще се преобразя, когато стигна по-близо. Сегашните ми дрехи ме прикриват по-добре. Вие двамата не трябва да сте далеч от групата, но не ме следвайте съвсем по петите. Нещо може да се обърка.

— Ясно — от името на двамата отговори детективът.

— Успех — прибави Алис.

— Не е в много добро настроение — каза Дезмънд Дръм, когато Вирджиния се отдалечи. — Трябва да внимаваме с нея.

— Да — съгласи се Алис. — Бедната, наистина е обичала Маркон.

— И единственото, което я сдържа, е желанието да отмъсти на убиеца му. Ако загуби надежда, може да загуби и малкото самообладание, което й е останало.

— Някога влюбвал ли си се, Дръм?

Той я погледна.

— Няколко пъти, но все нещастно. Да тръгваме.

 

 

Предаването на Джей означаваше да седи по турски на тъмночервения под, докато крилатите лъвове стояха с насочени към него копия и спореха кой от двамата да иде и да съобщи на началниците. Очевидно във фабриката нямаше нито интерком, нито радиостанция — бяха ги свалили още през първата седмица от дежурството на полубожествата, когато на всички им бе писнало да слушат оплакванията им.

Спорът още не бе свършил (и Джей правеше всичко възможно, за да не допусне такава възможност). По едно време Малкия вятър се усмихна и поглади с лапа дългата си коса и брада.

— Идват! Видях ги да завиват на пътя!

— Джей, би ли се опитал да изглеждаш по-опасен? — след като потвърди съобщението на партньора си, попита Малката буря.

Момчето изпъчи гърди и се намръщи.

— Така добре ли е?

— Страхотно! Ако можеш, гледай гневно — току-що сме те заловили да… Всъщност за какво си дошъл тук?

Дясната врата се отвори и спаси Джей от необходимостта да отговори. Двамата пазачи насочиха вниманието си към униформените фигури, които влязоха в залата. По средата на образувания от стражите квадрат застана мъж, чието отегчено безразличие рязко се смени с изненада, щом забеляза момчето.

Само Джей забеляза, че един от униформените спира за миг на прага. Във фабриката се вмъкнаха още три фигури, които побързаха да се скрият сред подредените край вратата сандъци. Секунди по-късно той зърна с периферното си зрение Дуби, който изтича навътре в помещението, като се криеше зад машините.

За щастие ескортът на Амбри не видя нищо. Стражите бяха поразени от вида на намръщения Джей, седнал под заплахата на двете копия.

— Нарушител! — каза Малката буря. — Току-що го заловихме.

Водачът на стражите, мускулест мъж със златни ширити на китките и яката, понечи да отговори нещо, но Амбри го бутна настрани и коленичи до Джей.

Смутени, Малкия вятър и Малката буря сведоха копията си и погледнаха към командира, който сви рамене. Действията на Амбри не противоречаха на програмите им, а младежът може би щеше да се окаже средството, което им трябваше, за да принудят Гайдаря да им съдейства.

— Ти приличаш на Джон Донърджак, момче — каза Амбри. — Направиха ли ти нещо?

— Не, и съм негов син.

— Значи си детето, което носеше Ейра.

— Познавали сте майка ми, така ли?

— Двамата с жена ми се запознахме с нея малко преди да се родиш. Тогава Лидия носеше нашата дъщеря. За съжаление повече не сме се срещали. Често съм се чудил какво е станало с теб.

— Аз познавам дъщеря ви — каза Джей, внезапно забелязал скритите знаци, които му правеше униформената Вирджиния, застанала зад удивените стражи. — Всъщност тя ви търси.

Устните на Амбри се извиха в мрачна усмивка.

— Трябваше да се досетя. Знаеш ли къде е?

С едно-единствено плавно движение, усвоено по време на виртприключенията, Джей извади ХФ-пистолета си и го насочи към командира на ескорта. Вирджиния заговори иззад групата с толкова леден глас, че никой не се усъмни в думите й:

— Държа ви на мушка. Първият, който помръдне, ще получи двоен ХФ-заряд между плешките.

Дръм, Алис и Дуби се появиха с насочени оръжия.

— Тук съм, Амбри — каза Алис. — И ужасно се радвам, че си добре.

Амбри се усмихна, удивено поклати глава и се изправи, за да разоръжи охраната. Джей взе копията на Малкия вятър и Малката буря.

— Съжалявам, момчета. Няма начин.

— Но сега няма да можем да идем на Празника! — възрази Малката буря.

„Ако стане както възнамерявам, няма да има никакъв Празник“ — помисли си Джей, но разбира се, не го каза пред враговете си. Такива драматични жестове изглеждаха чудесно на кино, но нямаха място в истинския живот — а въпреки декора това виртприключение бе съвсем истинско.

Като си свиркаше през зъби, Дръм накара стражите да се проснат по очи на пода. После с бързи, пестеливи движения завърза китките и глезените им. Изпълнил тази задача, той погледна крилатите лъвове, явно неуверен какво да прави.

— Мисля, че няма да имаме проблеми с тях — каза Джей. — Те бяха тук против волята си. Нали, момчета?

— Точно така.

— Абсолютно.

— Направо е удивително как в ръцете на нашата Джини един ХФ-пистолет може да направи дори полубожествата благоразумни — отбеляза Дръм. — А сега какво?

— Е, намерихме Амбри — отвърна Джей. — Сега навярно той ще ни помогне да извадим устройството на Банса от машината.

— Няма проблем — каза Амбри. — Защитната система е проектирана така, че да ми позволява да работя с машината. Какво ще правите с него, ако ви го дам?

— Ще го върнем на онази, от която е било откраднато — каза Джей.

— На господарката на ентропията ли?

— Да.

— Ентропията като че ли е точно каквото му трябва на това мое устройство — поклати глава Амбри. — Навремето прехвърлянето трябва да ми се е струвало идеалната концепция. Сега обаче не съм толкова сигурен. Вирту може да е пълна с красоти и чудеса, но изобщо не съм убеден, че Верите е готова за двустранен обмен.

— Има си и добрите страни — възрази Алис. — Като вас с майка ми. Като родителите на Джей. Като Вирджиния и Маркон. Защо да са ограничени само в една вселена — при това в онази, която не е съвсем истинска?

— Кое не е съвсем истинско, скъпа моя? Помисли малко върху този въпрос. Ти си ми дъщеря, въпреки прищевките на биологията. Тук обаче не е мястото за такива дискусии.

Той отиде до странната машина. Усетила приближаването му, тя проблесна, заискри и замърка като огромна котка. Амбри погали лъскава медна тръба и после бръкна в сърцето на машината. Около него се появи сияние, премигващо в кървавочервено и бледосиньо. Мускулите на плещите му се напрегнаха, докато вадеше нещо отвътре.

— Взех го — измърмори той. — Заповядай, Джей. Върни то на онази, от която са го откраднали.

Джей пое предмета, който Амбри му подаде. Представляваше кръг с големината на тока за колан, защитен с изподраскано прозрачно покритие.

После Амбри отстъпи назад и отново поглади тръбите. Мъркането започна да се усилва, докато костите на всички в залата не завибрираха. Пред очите им огромната машина се смали в нещо, голямо колкото виолончело. Цветът й започна да се променя и накрая тя се превърна в приблизително квадратна маса от кристал и платина.

— Алис? — със странен глас я повика Амбри. — Предай на Лидия, че я обичам.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита тя. — Преодоляхме толкова много препятствия, за да те открием!

— Бих искал — отвърна той. Гласът му очевидно се беше променил: бе станал по-лек, по-ритмичен — но трябва да изиграя ролята си в приближаващите събития.

И започна да се преобразява пред очите им. Раменете му леко се прегърбиха, косата му посивя, бръчките на лицето му подсказваха мъдрост, постигната с мъчителна цена. От темето му започваше белег, който се спускаше през лицето и гърлото му и изчезваше под яката на ризата му (която сега му бе по-широка). Никой не се съмняваше, че продължава до лявото му ходило.

Когато се наведе, за да вземе кристално-платиненото устройство, видяха, че куца.

— Засега довиждане. Ще застана на пътя на Сътворението — каза Учителя/Онзи, който очаква. — С нетърпение очаквам да видя всички ви там.