Роджър Зелазни
Донърджак (19)

13.

— Рийз Джордан?

— Да?

— Как се чувстваш днес?

— Както би могъл да очаква човек на моята възраст. Боли ме навсякъде — даже болките ме болят. Вие да не сте нова лекарка? Не ви познавам.

— Не съм точно лекарка, но мисля, че имам лекарство за теб.

— Няма лекарство за старостта, госпожо. Сид и неговите приятелчета полагат усилия, но това е неизбежно. Накрая тялото просто се изхабява.

— За някои хора това не е непременно краят.

— За някои хора ли? Какво искате да кажете?

— Някои имат повече от едно съществувание — и ти си един от тях. В религията на Вирту си известен като Водача. Аз мога да направя така, че съзнанието ти да бъде прехвърлено в това от митологията.

— Разбирам как ще стане — поне на теория. Коя сте вие?

— Да речем, че самата аз съм стар мит и съм дошла да помогна на колега.

— Много добър начин да не отговорите на въпроса ми.

— Достатъчно е да кажем, че имам силата да направя каквото ти обещах. Щом тялото ти умре, твоите спомени, познания и способности могат да бъдат прехвърлени, за да се слеят с мита, който с действията си създаде във Вирту.

— Звучи много мило — обаче не знаех, че съм създал мит.

— Трима обитатели на Верите поставиха началото на митове по време на Хаоса на Сътворението: ти, Уорън Банса и Джон д’Арси Донърджак.

— Джон е мъртъв. Някой сетил ли се е да му направи същото предложение?

— Може и да сме се сетили. Инженера щеше да е безценен за нас, но той се изолира от Вирту и старата му съперничка, господарката на Дълбоките поля, го уби.

— Не знаех, че властта й се простира и над Верите.

— Не и поне в обичайния смисъл, но Смъртта може да манипулира с електронните сили, а Донърджак допусна грешката да се обгради с такива… но защо ти разказвам всичко това?

— Защото искате нещо от мен.

— Мислех си, че аз ти предлагам нещо — нов живот и възможност да се въплътиш в своя мит.

— Искате нещо. Иначе защо идвате сега? Аз следя новините. Из цяла Вирту се носи тътенът на промяната. Убиват genius loci. Събират се войски и се придвижват могъщи сили.

— За човек, който рядко напуска сайта на Калтрис, ти си много добре информиран.

— Аз съм като омагьосания от Нимю Мерлин — но все още чувам какво става. Да оставим лиричните отклонения, какво искате, о, госпожо с дълга зелена коса? Каква е цената на моето безсмъртие?

— Искам главата на Джей Донърджак. Той ме измами — открадна ми нещо, което ми принадлежи.

Рийз се подсмихна.

— Искате главата на моя ученик, на сина на стария ми приятел? Защо не я вземете сама? Вие сте могъща, легендарна моя гостенко.

— Така е, но трябва да спазвам определен етикет.

— Да, предполагам, че великата майка Земя би се затруднила да убие младеж, който е протеже на Смъртта. Господарката на изгубените не би ви помогнала. И вашата сила е съзиданието — а не унищожението.

— Подиграваш ли се с мен, Рийз Джордан?

— Не, но докато си приказвахме, ми хрумна нещо. Силата на Джон винаги е била в практиката, а моята в теорията. През годините съм чувал много странни истории и Сид проявяваше към мен изненадващо уважение.

— Ти наистина се подиграваш с мен!

— Както кажете, госпожо майко. Колкото и съблазнително да е предложението ви, няма да ви предам Джей. Той е мой ученик, нещо повече, той е мой приятел.

— Предупреждавам те, Рийз Джордан. Предприела съм стъпки, за да разширя могъществото си над живота и смъртта. Не би могъл да си създадеш по-страшен враг от мен.

— Навярно не, но смъртта — предизвестена от лъчистата мъглявина или нещо по-тривиално, — е нещо, с което съм се примирил. Не мога да кажа, че ще ми е приятно, но приемам нейната неизбежност.

— Ти си арогантно копеле, Рийз Джордан.

— Арогантно копеле, казвате? Горд съм, да, но познавам родителите си. Вие можете ли да се похвалите със същото?

Проблясък на прекалено ярка зелена светлина, яростен крясък, подсмихване на старец.

 

 

Пиринчения павиан дойде да ги вземе с канонада от ексцентрични атрактори. Без много приказки се бяха разбрали Алис, Дръм и Вирджиния да продължат да помагат на Джей. Веднага щом фантастичният влак подаде захиленото си лице през интерфейса, охраняващ по-висшите равнища от непочтителни натрапници, те побързаха да се качат във вагон-ресторанта.

— Накъде, Джей? — извика Пиринчения павиан. Той вече набираше скорост и напускаше равнините край Меру, за да навлезе в съседния сайт. — Към Дълбоките поля ли?

— Не — отвърна момчето и изненада всички. — Към замъка Донърджак. Можеш ли да ни откараш на Голямата сцена?

— Естествено.

Последва силен шум, много напомнящ на спукването на надута с въздух голяма хартиена торба. Навън заваля град от червени и розови камъчета. Ножицата на влака защрака.

— Трябва ли ти помощ, Павиане?

— Има някакво съпротивление, но засега се справям. Ако се наложи, ще те повикам.

Лепкава мъгла обгърна влака и скри градушката.

— Сигурен ли си?

— О, да, даже ми е забавно! Хапнете нещо, обмислете плановете си и поспете, ако можете. Щом пристигнем, ще ви събудя.

— Има право — каза Алис. — Джей, нещо против да обясниш защо отиваме в замъка Донърджак? Според думите на Вирджиния господарката на Дълбоките поля е под атака. Няма ли да й помогнеш?

— Ще й помогна — отвърна той. — Докато ви обяснявам, дайте поръчките си в кухнята.

— Откакто Вирджиния ни разказа за странното дете на Земея и нейните намерения за него, обмислям как да помогнем — продължи Джей. — По този начин се замесваме в битка между силите на ентропията, разпадането, разложението, наречете го както щете. Така или иначе, всички ние сме много уязвими.

— Най-вече вие с Дуби — замислено отбеляза Дръм, — защото и двамата сте в собствените си тела.

— Така е, но не съм сигурен каква защита осигуряват виртобразите. Спомнете си, господарката на Дълбоките поля е убила баща ми, въпреки че тогава е бил във Верите. Същото се отнася за майка ми.

Дуби си обели банан.

— Този разговор ме плаши, Джей. Хайде, кажи ни добрата новина.

— Няма нужда, да идваш, Дуби. Смъртта вече достатъчно те е използвала.

— Не се безпокой, ще дойда. Ако тя победи, не искам да ми се разсърди. Ако загуби… е, не съм убеден, че искам да продължа да съществувам във вселена, в която Земея владее силите на съзиданието и унищожението.

— Вселени — напомни му Вирджиния. — Казвай какво си намислил, Джей.

— В замъка Донърджак има призраци.

Думите му бяха посрещнати с всеобщо ахване.

— Не, не виртуални, а истински шотландски призраци — и всички те датират от ранната история на замъка.

— Вярно е — потвърди Дуби и се пресегна за нов банан. — Срещал съм ги.

— Продължавай — каза Алис. — Сигурна съм, че след малко ще разберем всичко.

Джей й се усмихна.

— Естествено. Колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че в сблъсъка между Смъртите ще са най-силни онези войски, които вече са мъртви.

— Това не означава ли, че сегашната господарка на Дълбоките поля има преимущество? — попита Дръм. — Тя разполага с огромни ресурси. Претендентът на Земея няма голяма възможност за избор.

— Старата ми шефка има нещо като каталог — поясни Дуби. — Нейните Елисейски полета… Някога тя предложи да прати там баща ти и майка ти. Баща ти отказа.

— Не съм сигурен, че ще са много подходящи — отвърна Джей, като се мъчеше да не издава вълнението си от последното споменаване за бащината му упоритост. — Всички те са от Вирту и ще са уязвими за онова, с което ги атакува детето на Земея.

— Но призраците от Верите — прекъсна го Дръм — могат да играят играта при други правила.

— Тъкмо това си мислех и аз — потвърди Джей.

— Имаме само един проблем — каза Алис. — Едва ли ще можем да свържем призраците с кушетките за прехвърляне. Как ще ги доведем във Вирту?

— Нямам намерение да използвам обичайната техника — отвърна Джей. — Даже да се получеше, призраците щяха да се прехвърлят във виртобрази. А те ни трябват такива, каквито са.

— Нали не възнамеряваш да използваш устройството на Банса? — попита Вирджиния.

— Не — каза Джей. — В тунелите под замъка Донърджак има вход към място, наречено Призрачните земи. Според онова, което са ми разказвали, те са просмукани с келтски легенди.

— Легенди — с блеснали очи повтори Алис. — Свързани ли са с Вирту?

— Бинго! — отвърна Джей.

— Порталът не се ли отваря само при пълнолуние? — тревожно попита Дуби. — Като че ли е малко прекалено да се надяваме, че ще е отворен сега.

— И аз знам така — съгласи се Джей. — Ще трябва да решим проблема, когато пристигнем.

 

 

Дак едновременно бършеше праха на цветята по таблата на леглото в спалнята, водеше домашното счетоводство и се чудеше дали да каже на Джей за телефонните обаждания, когато аудиорецепторите му доловиха шум от района на Голямата сцена. През последните няколко дни постоянно имаше смущения. Излъчвателите на два пъти се бяха включвали, сякаш отблъскваха някаква атака. Над бойниците бяха прелетели крилати бикове, но изчезнаха при докосването си до лилавото статично поле.

Затова щом чу шума, той побърза да отиде в кабинета на Донърджак и влезе точно навреме, за да види Джей, който пресичаше интерфейса, прегърнал Дуби. В далечината зърна ужасен влак, който смътно разпозна от някакви бележки на Донърджак Старши.

— Дак! — извика Джей и го прегърна по същия начин, както го беше прегръщал като малък. — След два часа ще пристигне едно момиче — Алис Хазърд. Пусни я.

— Това противоречи на инструкциите на баща ви — отвърна роботът.

— Повечето от нещата, които върши Джей — обади се гривната, — противоречат на инструкциите и желанията ми. Но той ми изложи убедителен аргумент, за да му го позволя.

— И какъв е той, ако смея да попитам?

— Самоосакатяване.

— Джей!

— Иначе нямаше да ме послуша — каза момчето, — пък и до този момент не съм си навличал сериозни неприятности.

Откъм гривната се разнесе дрезгав звук. Джей предпочете да не му обърне внимание.

— Дак, случайно да си спомняш в коя фаза е луната?

— Намалява. Спомням си, че когато се отправи на последната си екскурзия, беше пълнолуние.

Джей се замисли за всичко, което бе преживял по време на тази „екскурзия“: посещението при Рийз, търсенето на Трантоу, първата му среща с Пиринчения павиан и първото му пътуване през реалностите, срещата му с господарката на Дълбоките поля, пътуването до Меру и случилите се там събития.

— Минали са само няколко дни, нали? Е, това е добре.

— Искаш ли да ти донеса нещо за ядене?

— Нахраних се във влака.

— Но виртуалната храна може ли да засити тяло от Верите?

— Преди винаги ме е засищала. — Джей видя, че Дак е обезпокоен, и се смили над него. — Добре, ще дойда да хапна нещо. Знаеш ли къде е бутилката със скоч?

— В шкафа в салона. Доста ти е рано да пиеш, Джей.

— Не е за мен. Трябва ми за един приятел.

Дак въздъхна. Хората толкова често бяха неразбираеми.

 

 

— Здрасти, Гуен. Тук е Алис. Майка ми там ли е?

— Тъкмо свършва с един пациент. Ще я повикам.

Алис изчака, като барабанеше с пръсти по бюрото, докато на екрана се появи Лидия Хазърд. Изглеждаше ужасно уморена.

— Здрасти, мамо.

— Здрасти, скъпа. Вкъщи ли си? Откри ли Амбри?

— Вкъщи съм, но не задълго. След малко заминавам за Шотландия.

— За Шотландия ли? Защо?

— Първо на другия ти въпрос. Да, открих Амбри. Той е… хм, спомняш ли си за Учителя?

— Да.

— Той се превърна в Учителя.

— Мили Боже!

— И в Онзи, който очаква — нещо като смесица от двете.

— Бедният ми Гайдар…

— Започва нещо странно, мамо. Затова заминавам за Шотландия. Спомняш ли си Джей Макдугал?

— Момчето, което дойде, в клиниката с теб и Дръм в деня на бунта.

— Точно така. Всъщност той е Джей Донърджак, синът на Джон и…

— Ейрадис!

— Значи си спомняш! Добре. Двамата с Дръм ще му помогнем да направи нещо. Свързано е със завещанието, което са му оставили родителите му.

— Завещание ли? Те мъртви ли са?

— Да, и двамата са починали преди да навърши годинка.

— Бедното дете!

— И е израснал съвсем сам в замъка в Шотландия с няколко робота и ииона за компания. — Алис предпочете засега да не споменава за призраците.

Лидия вдигна вежди.

— Така ли? Джей ми се стори съвсем нормален. Какво е това завещание?

— Сега не мога да разговарям за това, но мисля, че ако — му помогна, ще успея да направя нещо и за Амбри.

— Значи е във Вирту, така ли?

— Да.

— Е, там би трябвало да си в безопасност.

Лидия реши да не споменава за собственото си изчезване по време на ваканцията си в този предполагаемо „безопасен“ свят на изкуството. Алис реши да не споменава за лунния портал и факта, че отиват в Дълбоките поля. Докато двете мислеха за неизказаното, настъпи неловко мълчание.

— Е, вече сигурно няма много смисъл да чакам Амбри в Земята зад Северния вятър.

— Не, мисля, че не.

— Обаждаха се дядо ти и баба ти. Купили са на всички ни билети за елишитския празник в Калифорния. Сестра ми също ще дойде. Какво да им кажа за теб?

— Ти ще ходиш ли?

— Сигурно. Напоследък почти не се виждам с тях — прекарвам прекалено много време във Вирту.

— Мамо, струва ми се, че е най-добре да не ходиш.

— Защо?

— Спомняш ли си как последният им празник завърши с бунт? Имам предчувствието, че този път ще завърши с нещо още по-ужасно.

Лидия Хазърд внимателно се вгледа в лицето на дъщеря си.

— Това просто неясно предчувствие ли е, или ти е известна някаква секретна информация?

— Секретна информация.

— Свързана с пътуването ти до Шотландия, така ли?

— Не мога да ти кажа, мамо.

— Разбирам. — Лидия се замисли. — Добре. Ще направя всичко възможно, за да разубедя родителите си и Синди. Ако те не заминат, аз също ще остана, но няма да ги пусна без мен.

— Ясно. Мамо, положи всички усилия да ги убедиш.

— Обещавам, миличка. Кога тръгваш за Шотландия?

— Джей урежда да ме вземе един от частните лайнери на института „Донърджак“. Очаквам да ме повикат всеки момент.

— Пази се, скъпа.

— И ти. Ще ти позвъня при първа възможност, мамо.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Двете версии на едно и също лице продължиха да гледат към помътнелите екрани и два съвсем различни мозъка се замислиха за неизречени неща. Понякога обичта е безмълвна.

 

 

Бен Куинан чакаше във виртзаседателната зала, докато старейшините на Църквата се изключваха един след ДРУГ.

— Джинджър Роджърс правеше точно като Фред Астер, но наопаки и на високи токчета — каза на той на останалите двама. — А сега очевидно ще трябва да го направим и за два пъти по-малко време.

— Да ускорим провеждането на Празника, така ли? — едва се сдържа да не извика Рандал Келси. — А аз дойдох на това заседание готов да изложа причините, поради които няма можем да го направим навреме — не и толкова пищно, колкото планирахме!

Ауд Араф отиде при барчето.

— Трябва ми нещо безалкохолно. За вас, приятели?

— Нещо по-силничко — отвърна Келси. — На кого му пука дали е виртуално!

— Джин и тоник?

— Без второто — каза Келси и се върна към първоначалната тема. — Наистина ли искаш да ускорим провеждането на Празника?

— Твоят отдел поне може да си спести някои неща — успокои го Бен Куинан. — Благодари се, че не си в продажбата на билети. Помисли за обезщетенията, за пренасрочването на датата, за подкупите, които трябва да се дадат на шефовете от транспорта. За пръв път съжалявам, че не ми се налага да спя. Изобщо няма да мога да си почина, докато не свърши всичко това.

— Аз също! — каза Ауд Араф. — Мерките за безопасност трябва да са също толкова безупречни, колкото и според първоначалните ни планове. Няма да има прошка, ако и този празник завърши с бунт.

— Ще наредя да ви пратят промените — вече по-спокойно обеща Келси. — По време на заседанието чухте какво ще трябва да направим, но винаги има разлика между идея и изпълнение.

Араф остави празната си чаша.

— Най-добре да тръгвам. Пак ще се чуем.

Когато останаха сами, Куинан погледна Келси.

— И?

— И какво? — не особено войнствено попита Келси.

— Ще успееш ли да изпълниш своята част?

— Мога само да опитам. Не давам никакви обещания.

— Предполагам, разбираш, че за ускоряването на нещата може да има само една причина.

— Каква?

— Боговете стават неспокойни.

— Мислех си, че е защото вече сме продали всички билети и ако действаме бързо, ще имаме възможност за нов празник, докато популярността ни е в апогея си.

— Това е официалната причина. И на двамата ни е известно, че големите неща…

— Не тук.

— Добре. Искаш ли да дойдеш в колибата ми?

— Не. За разлика от теб, аз наистина се нуждая от сън. След няколко часа ще трябва да се ровя из калта и да събирам информация, така че шефовете ми да са в състояние да потвърдят кои от сградите могат да се завършат, кои цветни лехи могат да се пропуснат и цял куп други подробности, за които е нужен опитен човек.

Куинан иронично се усмихна.

— И недей да забравяш, че трябва да ти вземат мярка за новите жречески одежди.

— Нека използват за модел старите. Имам си достатъчно работа.

Келси отиде на бара, наля си чаша уиски, бързо я пресуши, върна се при Куинан и го потупа по рамото.

— Ще видя какво мога да направя, Бен.

— Пригответе Божия път! — напевно изрече Куинан.

Келси се намръщи на несериозността на ииона.

— И да се надяваме, че когато всичко е готово, няма да останем глас в пустиня.

— Амин, приятелю. Амин.

 

 

Тя живееше в Дълбоките поля и се чудеше още колко време ще продължи това.

Нападенията бяха започнали малко след като усети края на ииона Маркон. Когато оставената от genius loci празнота избухна в тишината на царството й, господарката на изгубените и донтът Трантоу издигаха постова къщичка пред рова около двореца.

Тъй като това означаваше разрушаването на много от по-старите й опити — Смъртта постоянно се опитваше да усъвършенства проекта на Джон д’Арси Донърджак, но нямаше дарба за съзидание — строежът изискваше и безброй комбинации. Сияещ от енергията на ексцентричните атрактори, които беше погълнал, Трантоу ентусиазирано разчистваше камарите натрошени строителни материали, трупаше мрамор върху тухли и мазилка върху преобразувана пластмаса.

Господарката на изгубените с огромни усилия успя да убеди опиянения донт да се присъедини към нея в относителната безопасност зад стените на двореца. Фекда се уви около главата на господарката си. Мизар, който си бе пробил път през редиците на нападателите с цената на още една опашка и няколко парчета от гоблена на левия си хълбок, седеше в краката на Смъртта.

— Ще се изненадаш ли, Трантоу, ако научиш, че навремето съм взела някои глупави решения?

Донтът забави отговора си. Един дракон от лъчиста мъглявина (малко по-зелена от обикновено) превръщаше постовата къщичка в прах.

— В известен смисъл ти съществуваш. Движиш се през времето и пространството. Дори Върховните на Меру не твърдят, че са непогрешими — това е приоритет на по-нисшите божества и първосвещениците. Не, господарке, не бих се изненадал.

— Много любезно от твоя страна, Трантоу. Добре, ще ти разкажа. Моята сила е в разрушението, разложението, ентропията. От време на време успявам да създам нещо, но то е или като Мизар, мрачна пародия на живото създание, което имитира…

Кучето на Смъртта удари с останалите си опашки по пода, за да покаже, че не се обижда от тези думи. Мизар беше виждал други кучета и ги смяташе за нещастни, слаби същества. Предпочиташе да си остане такъв, какъвто е, но разбираше какво иска да каже създателката му.

— … или като Дуби и Фекда, създания, спасени точно преди ентропията да довърши работата си — странен нов живот в замяна на служба. Веднъж, не толкова отдавна, се изкуших от възможността да стана създателка.

Трантоу изсумтя. От покритото с останки поле навън се бе надигнал легион от манекени, сражаващи се с киселинен облак, който ги унищожаваше с милувката си.

— Земея успя да се срещне с мен, като възприе образа на дефектирал прог. И ме попита какво желая повече от всичко друго във Вирту. Когато видят лъчистата мъглявина, много същества — и проги, и ииони — се опитват да сключат, сделка с мен. Въпросът й не ме обезпокои. Може би беше направила някакъв номер, но аз й отговорих честно.

Трантоу отново изсумтя, взе един ексцентричен атрактор с края на хобота си и спря точно преди да го пъхне в устата си.

— Казала си й за желанието си да твориш.

— И тогава тя ми се разкри като Върховна богиня. Сключихме сделка. Земея щеше да ми даде три семена на сътворение, ако аз й дам едно на разрушение. Добре обмислих условията и реших, че е замислила някаква игра със свой съперник сред обитателите на Меру — навярно с Моребог или Небебог. Използвах едно от семената на Земея, за да върна на Джон д’Арси Донърджак любимата му. Второто ми послужи, за да поддържам формата на Двореца от кости, който ми проектира той. Мисля, че Земея е използвала своето семе, за да всели смъртната сила в нещото, което сега вилнее в моите поля и се опитва да ме свали от трона.

Фекда погледна надолу към мрачната очна кухина на Смъртта.

— И все пак то не е просто твое копие, нали, господарке? Долавям присъствието на други сили.

— Не, не е само мое. Нейно е — навярно и един или и двамата други Върховни неволно също са дали приноса си. Това обяснява мощта му и причината, поради която нито един от двамата не се е изправил срещу него.

Киселинният облак бе разтворил последните манекени и се вихреше към рова. Трантоу отиде до поставения на бойниците топ, прицели се и доближи кибритена клечка към отвора. Оръдието изстреля гюле, направено от пресовани донтски изпражнения — които в този момент представляваха преобразувани ексцентрични атрактори.

Облакът пое гюлето в себе си и отстъпи малко назад.

— Добро попадение — отбеляза господарката на Дълбоките поля.

— Още колко време можем да издържим? — попита Трантоу.

— Достатъчно, надявам се. Не съм изчерпала ресурсите си, но ако копелето на Земея е способно да изсмуква сила от майка си и може би от баща си, страхувам се, че ще ме победи. Този дворец обаче е по-добре защитен, отколкото другите части на Дълбоките поля, тъй като в основите му лежи силата на самата Земея. Така или иначе, не може да става и дума да се предам.

— Не.

Мизар повдигна глава.

— Джей ще дойде.

Смъртта го потупа с ръка.

— Не се съмнявам, че ще се опита. Макар и по свой начин, той е също толкова упорит, колкото беше баща му. Но не зная с какво ще помогне.

— Ще помогне — отвърна Мизар.

Отвъд рова зелената лъчиста мъглявина придобиваше формата на таран. Смъртта протегна ръка към устройството, което й бе подарил Джон д’Арси Донърджак.

— А междувременно, „Eine kleine Nacht Musik“. Струва ми се подходяща, докато чакаме да видим дали няма да настъпи собствената ни малка нощ.

 

 

Джей д’Арси Донърджак призоваваше банши и се надяваше, че ще го чуе.

— Мамо! — викаше той, докато бродеше из горните етажи на замъка Донърджак. — Ейрадис! Кони… и така нататък! Мамо!

Започваше да преграква и чул виковете му от кухнята на замъка, Дак вече се безпокоеше за състоянието на разсъдъка му, когато се появи кониак. Както обикновено, тя носеше светла ефирна рокля, но този път воалът й бе отметнат назад и падаше на широки гънки върху раменете й.

— Да, Джей?

— Трябват ми призраците, мамо.

— Призраците ли? За какво са ти, сине?

— За да дойдат с мен в Дълбоките поля и да защитят господарката.

— Шегуваш се!

— Не, мамо, съвсем сериозен съм.

Той коленичи, изля съдържанието на бутилката уиски в няколко плитки чинийки и ги нареди на известно разстояние една от друга по коридора. После — с много по-голямо спокойствие, отколкото изпитваше — обясни на призрачната си майка положението във Вирту.

От време на време Ейрадис го прекъсваше, за да прескочи момент, който й беше известен, например природата на Тройния, също известен като Уорън Банса. Друг път му задаваше доизясняващи въпроси, например за Вирджиния Талънт. Но иначе го слушаше и докато разказваше, с периферното си зрение Джей Донърджак виждаше, че призраците на замъка Донърджак се събират около тях.

Сред тях имаше стари приятели като кръстоносеца и свещеника със завързани очи. Други, като Малчо и дамата от галерията, познаваше главно по по-зрелищните им ефекти. Някои никога не бе виждал — създания с шотландски полички, мечове и рошави бради, същества, облечени според модата на няколко епохи или в дрипи. Сакати или в цялото си призрачно тяло, те блуждаеха из галерията. Някои неспокойно шаваха, сякаш дори тази материализация им струваше ужасни усилия, но всички бяха насочили цялото си внимание към разказа му.

Защото ги бе привлякла неустоима сила — гласът на последния господар на замъка Донърджак, синът на Вирту и Верите, и той им обясняваше защо се нуждае от помощта им, за да защити онази, която повечето представители на човечеството смятаха за най-страшен враг на всичко, по-страшен даже от дяволите и демоните, защото делата на тези създания обикновено бяха незабележими, но всяко живо същество изпитва мъка, щом Смъртта отнеме любимите му и му остави само пустота и горчивата утеха на надеждата за нова среща в отвъдното.

— Ето защо са ми нужни те… вие — каза Джей и за пръв път се обърна към цялата си публика.

— Призоваваш ни да се включим в могъщ кръстоносен поход — отвърна онзи, който знаеше много за тези неща, и издрънча с веригата на глезена си. — И за такава благородна цел не мога да не дам всичко от себе си.

Разнесе се одобрително шумолене. Джей се окуражи, но трябваше да преодолее още едно препятствие. Той отново насочи вниманието си към тъмнокосата тъмноока жена, която го беше родила и която после бе отнесена преди да познае радостта, изтриваща спомена за родилните мъки.

— Пълнолунието току-що е отминало — каза момчето. — Можем ли да проникнем в Призрачните земи? Това е единственият начин да прехвърлим призраците в район, който граничи с Вирту. В момента Пиринчения павиан търси път, който ще му позволи да ни вземе оттам.

— Можем да опитаме — с все още малко неодобрителен глас отвърна Ейрадис. — Понякога винаги е пълнолуние. Тук всички са от толкова много различни минали епохи, че може би ще успеем да се прехвърлим.

— Тогава да се срещнем в тунелите, става ли? — предложи Джей. — Ще се спусна там веднага щом пристигне Алис. Тя можеше да тръгне с Пиринчения павиан, но настоя да се опита да мине през лунния портал.

— Добре, сине. Ще те чакаме там.

Призраците започнаха да изчезват, оставяйки след себе си едва доловим мирис на уиски и празни чинийки.

Дуби се обади от мястото, от което мълчаливо бе проследил срещата:

— Чудя се защо Алис реши да се прехвърли през портала.

— Чу я какво каза. Тя смята, че тялото й може да я защити.

— Но така рискува да бъде изцяло унищожена — отвърна Дуби.

— Вече обсъждахме тази възможност във влака — рязко му напомни Джей, — и щом е решила така, трябва да го приемем.

— Все пак ми се струва глупаво. Аз определено не бих рискувал кожата си, ако имах избор.

— Винаги можеш да останеш тук.

— Вече ти обясних. Това просто не ме устройва.

— Така твърдиш ти.

— Все още се чудя дали Алис няма и друг мотив.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… произходът й е също толкова странен, колкото е и твоят. Глупаво е да я подценяваш.

Джей изпита смътно безпокойство. Наистина я беше подценявал. Дотолкова бе свикнал да е единственият с особени способности и необикновено образование, че обикновено мислеше за нея като за обитателка на Верите, натъкнала се на нещо прекалено непреодолимо. Той ядосано изглади с крак набраната пътека, покриваща пода на коридора.

— Благодаря, Дуби. Ще го запомня. А сега ми помогни да съберем тези чинийки.

Пляскането на маймунските лапи кухо отекна в покритите с гоблени стени.

 

 

Милбърн докара Алис със същия лайнер с който Джей бе отишъл на елишитския празник в Ню Йорк. Дак активира етикетни програми, които не му бяха трябвали, откакто беше придружавал Ейрадис и Джон на медения им месец, и изненада Джей с репертоара си от любезни комплименти. Роботът му напомняше на чичо, който посреща любимата си племенница.

Войт отнесе в избата фенери и някои провизии. Дуби и Алис го последваха. Когато Джей понечи да тръгне с тях, Дак го спря.

— Джей, чух речта ти в горната галерия. — Той леко поклати глава, за да не позволила момчето да го прекъсне. — Аз не мога да виждам призраците, но живея в този замък още от построяването му. Лейди Ейрадис вярваше, че тук има призраци, и когато бременността й напредна, някой идваше да й прави компания. Зная какво замисляш и колкото и да ми се иска да можех да те изпратя с някакво поучение, мога само най-искрено да ти пожелая успех и благополучно завръщане.

Роботите не плачат, но Джей остана с впечатлението, че Дак едва сдържа сълзите си. Той разпери ръце и прегърна лъскавото тяло.

— Ще внимавам, Дак.

— И късмет, Джей. Струва ми се, че това е нещо, което е по-могъщо от предпазливостта.

— Ще опитам.

Джей се спусна по стълбището преди да успее да се разплаче. Войт беше отключил вратата и останалите го очакваха.

— Да вървим — каза момчето и дори да бяха доловили някои треперещи нотки в гласа му, другите предпочетоха да го запазят за себе си.

 

 

Когато стигнаха до края на тунела, почти не им трябваше изкуствена светлина, защото призраците излъчваха силно сияние. Тъмната сянка на лунния портал бе малко по-тясна от обикновено и под мрака на стената оставаха едва забележими следи от каменната стена.

— Има една добра и една лоша новина — без предисловия съобщи Ейрадис. — Обединените ни усилия са достатъчни, за да принудят портала да се прояви, но пълното му материализиране ще продължи съвсем за кратко. Вие с Дуби и Алис ще минете първи. Останалите ще ви последваме докъдето успеем.

— Ами стражът? — попита Джей, като качи маймуната на гръб.

— Не усещаме присъствието му, но това не означава, че не е тук.

— Ще влезем, когато ни дадеш знак — рече Джей. Алис кимна.

Призрачното сияние се съсредоточи върху кръглото петно, сякаш по този начин можеха да накарат далечната луна да хвърли по-тъмна сянка.

— Сега — каза Ейрадис.

Понесъл Дуби, Джей мина пръв. Алис го следваше толкова плътно, че той усещаше топлината й, когато излязоха от тунела сред студените океански скали. Призраците започнаха да се появяват от портала зад тях. Щом краката им докоснеха земята, телата им придобиваха по-голяма плътност.

— Готово каза Джей на момичето, доволен, че дотук планът му е успял.

— Да — отвърна Алис и се огледа.

— Не е съвсем като виртпрехвърлянето, нали?

— Не.

Унинието й накара Джей да се намръщи. Алис забеляза изражението му преди той да успее да го скрие.

— Извинявай, ако съм наранила чувствата ти, Джей. Просто през последните няколко дни се случиха толкова много неща, че… — Тя се помъчи да му обясни. — Открих, че баща ми е компютърна програма — или може би бог, — или пък човек, умрял още преди да се роди майка ми. Тъкмо започнах да го харесвам и пред очите ми беше отнесен от облак. Бях на място, което може да се нарече „рай“, а сега се готвя да сляза в ада. Лунният портал е чудесен, призраците са мили, но ми се струва, че вече не са ми останали сили да изпитвам почуда.

Джей мислено се изруга, осъзнал, че въпреки предупреждението на Дуби е очаквал Алис да се държи като прог-героиня от виртприключение.

— Да — отвърна той. — Преживяла си много неща. Всъщност повече от мен.

Чула неловкото му извинение, кониак долетя, за да се присъедини към тях.

— Съмнявам се, Джей — усмихна се Ейрадис и на двамата. — Ти научи, че майка ти е банши, отиде при Смъртта и пое огромна отговорност. Какво ще кажеш да поуспокоиш малко топката?

Тя протегна на Алис фината си ръка, вече също толкова материална, колкото и в живота.

— Аз съм Ейрадис д’Арси Донърджак. Запознах се с родителите ти преди да се родиш. Дойдохме им на гости на същото това място. Как е Лидия?

Алис пое дланта й.

— Добре е, благодаря. Безпокоеше се за Амбри, но иначе е добре. В момента е във Верите.

— Искаш ли да видиш къщата? — попита Ейрадис. — Навярно ще е по-лесно, ако влакът на Джей мине по брега, отколкото през клисурите. Можем да го почакаме там.

— С удоволствие.

Тримата поеха към, океана, следвани от множество повече или по-малко материални призраци. Обратно на очакванията, те не се движеха безшумно, а пееха, смееха се и си разменяха шеги. Изглежда, бяха приели призрачния кръстоносец за свой неофициален водач и той подемаше песните, а после им акомпанираше с веригата си.

Къщата не се бе променила. Докато надзъртаха през прозорците и Ейрадис разказваше на Алис как са изглеждали навремето родителите й, за уравненията на Лидия и за натрапчивия вой на гайдата на Амбри в мъглата, изпод стрехата долетя дебел гълъб и кацна на ръката на момичето.

— О!

— Лидия използваше такава птица за куриер — спомни си Ейрадис. — Носи ли нещо?

— Под лентичката на крачето му е пъхнато парче хартия.

Алис внимателно го издърпа. Гълъбът отлетя на покрива и с наклонена настрани глава и доволно гукане се загледа в шумната тълпа, нахлула в уединения му дом.

— Какво пише? — попита Джей, когато Алис разви свитъка.

— Това е влаково разписание — момичето завъртя листа така, че да могат да го видят — и тази къща е обозначена като гара. Предполагам, че Пиринчения павиан е открил пътя дотук.

— Чудесно — с известно облекчение отвърна Джей. — Осигурихме войската и транспорта. Сега остава само да спечелим войната.

— Само ли? — сухо се подсмихна Дуби.

— Е, по един или друг начин, това е последното, което ни остана.

Надигна се вятър и почти преди да успеят да видят облака, предизвестяващ пристигането на Пиринчения павиан, влакът спря пред къщата и ги поздрави с кикот и залп от фойерверки. Дръм им махаше от локомотива и Вирджиния тъжно им се усмихваше.

— Готов ли си, Джей? — извика подигравателното маймунско лице.

— Готов съм! — отвърна момчето и се завъртя към шумната тълпа. — Всички да се качват! Всички да се качват за Дълбоките поля!

 

 

Песните на призраците, които изобщо не се оказаха призрачни песни, се носеха от Пиринчения павиан, докато влакът отново се спускаше към Дълбоките поля.

— „Този влак е обречен на слава…“

— „Ти тръгни по долния път, аз ще тръгна по горния…“

— „Когато очите на ирландката се усмихват…“

— „Бригадуун…“

Когато потеглиха, Пиринчения павиан запя с тях също толкова високо и фалшиво, колкото и всеки от шотландските духове, но щом релсите започнаха да се спускат към все по-ниски земи (много от тях имитации на адове, теологично обосновани или чисто фантастични), гласът на влака утихна и накрая замлъкна.

Седнал в локомотива и замислен за варианта на Дантевия „Ад“, през който току-що бяха минали, както и за бащиното му участие в програмирането на сайта, Джей д’Арси Донърджак забеляза промяната и щом Пиринчения павиан стана необичайно тих, го попита:

— Какво има, Павиане?

— По линията се усещат лоши вибрации, Джей. Мисля, че няма да успеем да стигнем до Дълбоките поля. Някой е препречил пътя.

— Господарката на изгубените или някой друг?

— Имам предчувствие, че е друг. Програмирането не е като онова, което съм срещал при предишните си идвания тук.

— Ще пострадаш ли, ако се блъснеш в него?

— Да.

— Тогава спри преди да стигнеш до препятствието. Ако се наложи, ще излезем с кирки и чукове и ще го разбием.

— Ясно, Джей. Може да не е аналог на физическа преграда, нали разбираш?

— Зная. Говорех образно — и може би оптимистично. Как е запасът ни от ексцентрични атрактори?

— Пълен догоре. Договорих се да отнеса няколко осиротели гронхи и стадни мишки в сайт приемник и в замяна те напълниха товарните ми вагони.

— Благодаря.

— De nada. Не ми харесва идеята да остана само с елементите от основното си проектиране. Ако мога да го предотвратя с малко самоинициативност…

— Въпреки това ти благодаря.

— Баща ти ме нарече „княз на марионетките“, но ми преряза конците и ме пусна на свобода, щом изпълних задачата, за която ме създаде. Винаги съм му бил признателен за това.

— Ще се върна при другите и ще им обясня положението — каза Джей. — Не се безпокой. Ще измислим нещо.

Единственото, което успяха да измислят, бе неколцина от тях да отидат в локомотива и да чакат първата визуална информация за преградата. След излизането си през лунния портал призраците бяха също толкова материални, колкото и всеки обитател на Верите, и въпреки че Пиринчения павиан двойно разшири пространството, вътре стана доста претъпкано.

— Приближаваме се до бариерата — съобщи влакът. — Намалявам скоростта.

— Аз не… — започна Алис, като гледаше през бинокъла си. — Почакайте, взимам си думите назад. Виждам нещо. Тъмно е и има странна материя. Като че ли трепти, нещо като плътен мираж.

— Лъчистата мъглявина — безизразно отвърна Джей.

— Но не тази на шефката — прибави Дуби, като повиши глас, за да надвика писъка на спирачките. — Цветът й е различен. Освен в някои съвсем редки случаи, лъчистата мъглявина отначало изглежда черна, но колкото повече се вглеждаш (не че мнозина имат тази възможност), цветът толкова повече се губи под повърхността:

— Виждам само нещо зелено — каза Вирджиния. — А аз познавам лъчистата мъглявина. Това е излъчването на детето на Земея.

— Това ли е детето? — сякаш не вярваше на ушите си, попита Алис.

— Не — отвърна Вирджиния, — но бариерата е негово дело.

Когато Пиринчения павиан спря, бяха достатъчно близо, за да виждат преградата с просто око. Тя оставяше впечатление за плътност, покриваща релсите, но всеки път, щом Джей се опиташе да погледне отстрани, най-гъстата й част се преместваше.

— Павиане — каза той, — можеш ли да анализираш това нещо?

— Естествено. Започвам сканиране. — Кратка пауза, после: — Както самият ти отбеляза, материята е като на лъчистата мъглявина. Всеки прог, който влезе в контакт с нея, ще бъде унищожен.

Спомнил си как бяха увяхвали и изсъхвали цветята при допира на късчетата от лъчистата мъглявина на Алиот, Джей кимна.

— Повечето от нас не са проги — отвърна той. — Двамата с Алис сме тук в собствените си тела. Това означава, че вие с Дуби сте единствените, които това нещо е в състояние да спре.

— Иска ми се да беше толкова просто, Джей — каза Пиринчения павиан и за пръв път, откакто момчето го познаваше, гласът му прозвуча тъжно. — Анализът също показва, че създателят му го е програмирал да унищожи теб и всеки от твоите спътници. Подозирам, че самата ти самоличност ще е достатъчна, за да задейства програмата.

— Ами ако се прехвърля във виртобраз? — попита Джей.

Вирджиния Талънт поклати глава.

— Променя се образът, не самоличността. Даже да се превърнеш в синеока курва, пак ще си останеш Джей Донърджак.

Сякаш не вярваше, че прозорците разкриват истинската гледка навън, призрачния кръстоносец се бе надвесил през вратата на локомотива и проучваше преградата.

— Струва ми се — каза той, — че оная мъгла ми напомня за нещо, което съм виждал. Сега си го спомням. Това е точно като стража на лунния портал.

Джей внезапно се изпълни с надежда.

— Никога не съм го виждал — отвърна момчето, — но зная как да победя този страж. Спокойно може да се полуди и тук…

Без да си дава труд да обясни, той напевно започна да рецитира:

— Ангел на изгубената надежда:

владетелка на меча от вятър и обсидиан,

отсечи алгоритмите на нашия враг.

В този момент Ейрадис изпищя:

— О, Джей! Не! — Момчето се опита да се подчини, но думите като че ли бяха набрали инерция и се изплъзваха сами от съпротивляващия му се език.

— Русалке под седемте танцуващи луни,

ти, която пееш песента на сирената,

удави враговете ни в инфопотока.

Нимфо на логическото дърво,

дете на Първото слово,

накарай противника ни да съжалява.

Когато прозвучаха и последните думи, Ейрадис излетя от локомотива, вече напълно преобразена. Бялата одежда на кониак се издигна нагоре и се превърна в сребърните драконови криле на ангела на изгубената надежда. Останалите й за миг голи крака се сляха в стройната опашка на русалката под седемте танцуващи луни. Косата й остана тъмна, но очите й изглеждаха безумни и нечовешки. Прелестните й устни изгубиха мекотата си и яростно се извиха. Тя размаха криле и се понесе към лъчистата мъглявина.

Под одобрителните викове на шотландските призраци, които се наведоха от пътническите вагони на Пиринчения павиан, за да проследят битката, Ейрадис размаха меча от вятър и обсидиан, за да редуцира преградата в код и отвратителна мъгла, която избледня, разпръсна се и изчезна.

— Майко… — изпълнен с благоговение, дрезгаво промълви Джей. — Изобщо не съм…

Но нимфата на логическото дърво не можеше да обърне внимание на младежа, който скочи от локомотива, за да се приближи към нея. Тя се извиваше във въздуха, въртеше се й описваше спирали нагоре, сякаш се опитваше да се ориентира по звуци, които никой от останалите не бе в състояние да чуе.

— Майко? — извика Джей. — Ейрадис?

Яростните очи го изгледаха неразбиращо. Прозрачните криле се размахаха във въздуха, рибята опашка заплува срещу течения, които онези долу не можеха да видят. Тя продължаваше да се издига все по-нависоко.

— Мамо! Ейрадис? Мамо! — Гласът на Джей секна, защото създанието във въздуха явно отлиташе (или може би плуваше?) надалеч от тях. — Върни се! Мамо!

Тъмните очи отново погледнаха надолу към него. Този път те излъчваха едва забележим укор — или навярно съжаление, — а може би в тях нямаше нищо друго освен безразличие. С последно мощно размахване на криле и опашка детето на Първото слово се извиси толкова нависоко в небесата, че въздушното течение се превърна в река.

Тя се хвърли в тези морскозелени води и изчезна.

Джей се взираше след нея, сякаш силата на вниманието му можеше да я върне и той щеше да види до себе си тъмнокосата млада жена в ефирните одежди на кониак, която доскоро толкова спокойно приемаше за своята идеализирана майка. Но не се случи нищо подобно и онзи, когото видя до себе си, беше призрачният кръстоносец.

— Какво се случи, призрако?

— Ти призова онова, което някога е била, и тя се превърна в него. После я повика създателят й и Ейрадис нямаше друг избор, освен да му се покори.

— Какво е била някога?

— Всичко онова, за което се говори в заклинанието, момко. Връщай се във влака. Трябва да тръгваме, иначе ще ни пратят някое чудовище като онова преди малко. Не се съмнявам, че неговият създател е усетил изчезването му.

Джей със залитане го последва. Започваше да разбира.

— Майка ми е била като бащата на Алис, нещо, създадено от боговете на Вирту, така ли?

— Да. Не бих я нарекъл „нещо“, но според онова, което съм я слушал да разказва на кониак, наистина е било така.

— На кониак ли? Но нали тя беше кониак?

— Тя замени предишната, момко.

— Тогава кой е бил създател на майка ми? Небебог ли?

— Не. Струва ми се, онзи, когото наричат Моребог.

Без да чака инструкции, Пиринчения павиан потегли и започна да набира скорост. Покрай тях полетяха различни реалности: хиндуистки духове очакваха прераждане според житейските си дела, под лунния полумесец се отваряха ковчези и от тях изскачаха танцуващи скелети, пламтяха клади, излъчващи ужасна топлина, но без да изгарят гърчещите се тела, с които се хранеха. Алис леко докосна Джей по ръката.

— Тя не е мъртва, Джей. Небебог трябва да я е призовал поради същата причина, поради която му трябваше и Амбри.

— Но изобщо не ми е споменавала… — Джей замълча, повдигна ръка и повика гривната: — Ти знаеше ли нещо за това? Защо не ми попречи?

— Не знаех — отвърна гривната. — Както си спомняш, баща ти не включи в програмата ми цялата информация за Ейрадис.

Призрачният кръстоносец издрънча с веригата си, за да привлече вниманието на Джей.

— Мисля, че старият господар нямаше представа за произхода на Ейрадис.

— Невъзможно! Та те са били женени!

— Да, но това беше в много по-късен период от живота й. За него тя бе нимфата, която е срещал на романтични места във Вирту, а не жена, чието минало се е опитвал да научи.

— Мога да потвърдя последното — обади се гривната. — Във файловете ми е записан шокът му, когато разбрал, че любимата му е просто виртуално създание, обречено да бъде докоснато от лъчистата мъглявина.

— Как може да е знаел толкова малко? — попита Джей. — Той я е обичал!

— Така е — за пръв път проговори Дезмънд Дръм, — но любовта не гарантира точна информация. Всъщност тя почти винаги включва известна степен на сляпо доверие.

Джей може би щеше да се разплаче от разочарование и угризение, но локомотивът и вагоните на влака бяха пълни със създанията, които щяха да му помогнат да защити господарката на ентропията. Пък и не бе единственият, претърпял загуба в тази битка — а и тя изглеждаше далеч по-незначителна от загубата на Вирджиния или дори на Алис, която страдаше и заради мъката на майка си.

Алис имаше право. Не можеше да помогне на Ейрадис — поне засега. Ако я беше изложил на опасност, трябваше да положи още по-големи усилия, за да спаси господарката на Дълбоките поля. Смъртта бе загатнала, че проникването на онези от Меру в царството й ще й даде известна реципрочна власт над тях. Нейните действия със сигурност щяха да отвлекат вниманието на боговете от техните пионки.

Джей се помъчи да се избави от други, далеч не толкова утешителни мисли. Не искаше да се безпокои за това, че унищожаването или отслабването на Върховните би могло да означава и края на техните създания. Не искаше да се безпокои за това, че игрите, които Смъртта играеше с боговете, може да не съответстват на собствените му желания. Сега нямаше нужда от такива мисли, независимо колко основателни са те.

Той вдигна ръка, наду свирката и радостно оголи зъби от дивия й, гневен писък. Неговите спътници усетиха настроението му и го оставиха на мира, макар че Алис стисна ръката му преди да се премести до Дръм.

Увиснал на опашката си, Дуби се завъртя към Джей.

— Почти стигнахме. Познах киселинната река. Готов ли си да даваш заповеди?

Момчето кимна.

— Повече от всякога. Предай на другите да се оглеждат за признаци на битка. Може да научим нещо от онова, което вече се е случило. Павиане, откарай ни до двореца.

— Ясно!

— Кръстоносец, кажи на призраците да наточат мечовете си. Почти стигнахме.

— Слушам!

Напяващи релси, удари на стомана в стомана, весели песни за смелост.

 

 

— Скоро ще настъпи краят — каза Смъртта, като гледаше надолу от прозореца на двореца си. — Стана точно така, както се страхувах. Детето на Земея може да привлича сили, далеч надхвърлящи моите и неговите.

— „Дете“ ми се струва възможно най-неподходящото име за такова създание — отбеляза Трантоу, — защото в него няма нищо детско.

— Освен навярно дарбата му да унищожава — сухо възрази Смъртта.

— И все пак предлагам да го наричаме Антей — друго войнствено дете на Земята.

— Доста точно.

Немощен и самотен вой сякаш изрази отчаянието на господарката на изгубените, което тя не би си позволила да изрече. Змията и донтът почти не го чуха, толкова се вписваше в момента. Мизар повдигна глава и провесил език между острите си зъби, се заслуша да чуе дали ще се повтори.

— Навярно копелето ще ми стане подходящ заместник — продължи Смъртта. — В известен смисъл то е и мое дете. Според обичаите на много земи и времена майцеубийството е почитан и одобрен начин за завземане на престола.

— Джон д’Арси Донърджак беше отличен проектант — изсъска Фекда. — Досега този дворец издържа на всички нападения.

— Но краят трябва да дойде, Фекда — отвърна господарката на ентропията. — Вече не можем да атакуваме отдалеч. Слугите ми са в такова състояние, че не съм способна да ги приведа в движение, или са унищожени от аурата му. В момента детето разбива вратата и прониква в голямата зала. Оттам ще се издигне по стълбището и…

Остър вой, безумен смях, пъстроцветни светлини, разкъсващи мрака и за миг осейващи чернотата със звезди. Глухият екот от блъскането на детето във вратата утихна.

Мизар радостно излая и размаха опашки. После се изправи на задните си крака до прозореца и зави в отговор на свирката на Пиринчения павиан.

— Джей идва!

— Наистина идва — потвърди господарката на ентропията, — при това в единайсетия час. Боя се, че така само ще се присъедини към нас в гибелта ни. Уви, неговите сили все още не са разбудени.

— Какви сили? — попита Трантоу.

— Син на два свята, роден от мит, възприел женска форма, и мъж, който не знае, че също е мит, създаден от съзидателния принцип на един от най-висшите в ръцете на Смъртта. — В усмивката й нямаше нищо весело. — Силите му не са вълшебните способности, открити в момент на нужда от герой в легенда, нито са онзи deus ex machina, толкова почитан в първите драми, но въпреки това си остават сили. Имах намерение да разбудя пълния му потенциал, докато израства в двореца ми, но от глупост отстъпих пред думите на баща му, че трябва да поживее като смъртен. Сега вече е прекалено късно и той ще бъде унищожен наред с всички нас.

Фекда бе застанала до Мизар на прозореца и сега заговори, като съскаше още по-силно от възбуда:

— Джей не е сссам. Води сссъс ссссебе сссси цяла армия.

— Странно облечена и още по-странно предвождана армия — отбеляза Трантоу. — Мнозина от онези, които се изсипват от влака, приличат на шотландци — и мъже, и жени.

— И носят мечове — прибави Фекда, — и ексцентрични атрактори. Откъде е намерил тези хора? Да не е откраднал Призрачния легион на Небебог?

— Не — отвърна Смъртта, — защото в миналото съм виждала много от тях, макар и за кратко. Тези не приличат на обитатели на Вирту. И все пак бих заложила собствената си глава, че не са обикновени виртприключенци от Верите.

На огромното неравно поле започваше битка. От едната страна бяха зелените, докоснати от лъчистата мъглявина войски, които Антей бе съживил от останките в Дълбоките поля. От другата бяха шотландските призраци. Предвождаха ги Джей и призрачният кръстоносец. Дуби притичваше между отделните групи и предаваше заповеди. Алис, Дръм и Вирджиния бяха заобиколили Джей като телохранители. Прекалено голям, за да участва в сражението, тъй като можеше да смачка собствените си приятели, Пиринчения павиан се отдалечи и зае позиция, за да обстрелва врага с ексцентрични атрактори и да покрива евентуално отстъпление.

Острият слух на Мизар долови последните нареждания на Джей.

— Няма план, който да остане неизменен след първия сблъсък с противника. Затова няма да се опитвам да координирам нещата повече от непосредствената ни цел. Трябва да обезвредим детето на Земея — без неговата аура войската му ще се разпадне от само себе си.

— Да, момко, и онези, които водиш, ще се опитат да ти пробият път, за да го направиш.

— Добре — усмихна се Джей. — Не позволявай на никого да забрави, че тази чест се пада на мен.

— Ясно.

Малчо високо повдигна главата си в ръце. Вледеняващият му кръвта предсмъртен вой даде сигнал за атака. Надигнаха се викове „За Донърджак!“, разнесоха се вдъхновяващите думи на „Храбрата Шотландия“ и армията на Джей се хвърли напред.

Застанали на прозореца, от който се разкриваше най-добър изглед към полето, четири обсадени създания си позволиха да изпитат нещо като надежда.

— Нападат — отбеляза Трантоу, въпреки че това бе ясно на всички. — Силите на Антей изглеждат объркани, сякаш им е трудно да ги различат.

— Започвам да разбирам откъде може да е взел армията си — рече Смъртта. — Хитър план, но не могат за дълго да задържат полето. Едно изменение на параметрите на силите на Антей и те също ще бъдат отблъснати.

— Ние те подкрепяхме и се бихме за теб — каза Трантоу. — Имаш ли нещо против поне този път да не говориш със загадки?

Господарката на Дълбоките поля дрезгаво се засмя.

— Добре. Джей неволно е постъпил също като боговете, когато влизат в бой. В известен смисъл той си е измислил войска — но в този случай въображението не е само негово — то принадлежи на родовата памет на онова парче земя на острова на Дю, върху което Джон д’Арси Донърджак издигна замъка си. Казано просто, Джей е събрал армия от призраци.

— Призраци ли? — попита Фекда. — Как може да бъде победена войска от създания, които вече са мъртви?

— Като бъдат изхвърлени от това място, Фекда. Те не принадлежат на Вирту, всъщност не принадлежат и на Верите. Когато Земея осъзнае онова, което току-що разбрах аз…

Тя не каза нищо повече, защото не можеше да се каже нищо градивно. Междувременно на полето Джей наблюдаваше войските си и стигна до ужасно заключение.

— Алис — каза той, — би ли дошла за момент?

Повика нея не само защото се намираше най-близо, а защото знаеше, че момичето е опитен наблюдател. За разлика от Дръм, който търсеше само важните неща, тя притежаваше журналистическия талант да обхваща цялата картина и да я запомня, за да може да я анализира.

— Да, Джей? — Алис застана до него.

— Кажи ми какво виждаш.

Без да задава въпроси, тя превключи на репортерския си глас и започна да описва:

— В обширния участък между извитото тяло на Пиринчения павиан и огромния мрачен дворец на господарката на Дълбоките поля се води странна битка. Сглобени по-несръчно дори от хрътката Мизар, от останките се надигат човешки и механични фигури. Те не могат да устоят на острите мечове, които въртят призраците от замъка Донърджак, нито на ексцентричните атрактори. И все пак от всички, които падат, само малцина не се изправят отново. Война на безсмъртни срещу безсмъртни — или по-точно на неживи срещу неумиращи.

— Точно така! — каза Джей. — Трябва да разберем какао задържа падналите на земята.

— И — малко по-колебливо прибави Алис — защо внезапно собствените ни воини започват да изчезват. Току-що загубихме Малчо, а дамата от галерията избледня точно когато се канеше да хвърли ексцентричен атрактор. Ако продължава така, скоро ще останем без армия.

Джей наблюдаваше бойното поле и отчаяно се мъчеше да открие разликата между онези, чиито противници оставаха неподвижни, и другите, които само ги забавяха.

Призрачният кръстоносец бе сред първите редици. Той издигаше глас в песен, в едната си ръка стискаше меча, а в другата — веригата, и без да спира, сечеше враговете пред себе си. Дали кръстът му можеше да му осигурява някаква защита? Не. Имаше и други в подобни одежди, други, които носеха същото оръжие, други, които… В този момент му хрумна нещо и Джей се огледа, за да открие потвърждение на предположението си.

— Не мечовете — с невероятна почуда каза той, — а песните им повалят враговете!

— Песните ли? — повтори Алис и за миг се озадачи, но наблюдателната й природа не остана заблудена още дълго. — Имаш право, Джей!

— В Дълбоките поля няма музика — рече той, спомнил си онова, което му бяха разказвали Дуби и Мизар. — Затова господарката на изгубените толкова я цени и затова баща ми се е опитал да я умилостиви с песен!

И Джей прати заповед всички воини да пеят, докато се сражават — дори с цената на известно забавяне. Макар и не чудотворен, резултатът беше категоричен.

— Унищожението не може да отговори на унищожение — отговорът е съзидание — убеден в правотата си каза той. — Аз съм син на Инженера — създател на Пиринчения павиан, програмист на сайтове, проектант на двореца пред нас. Бях само наполовина прав, като казах, че не бихме могли да използваме живи същества, за да защитим Смъртта. Но трябваше да осъзная, че макар нашите мъртви призраци да не могат да бъдат убити, същото се отнася и за враговете ни, тъй като са създадени от изхвърлените материали на това място и са докоснати от лъчистата мъглявина. Нужна ни е съзидателната сила на музиката, за да ги върнем отново там, откъдето идват.

Алис прекъсна дуета си с Дръм. Детективът продължи да пее с дрезгав, но изненадващо приятен глас.

— Нещо продължава да изсмуква силите ни, Джей.

— Тогава трябва да освободим двореца преди да сме останали сами и съвсем да сме прегракнали. Иска ми се по-добре да познавах вътрешния му план. Струва ми се глупаво да влезем през главната порта. Може би Дуби…

Мършавата маймуна не можеше да пее, но затова пък висеше на опашката си и хвърляше ексцентрични атрактори с четирите си крайника. От време на време похапваше от арсенала си и в резултат иначе тъмната й козина бе обсипана с помръдващи светлинки, напомнящи на блестящи бълхи.

— Съжалявам, Джей. Никога не съм прекарвал много време там. Идвах да докладвам, но обикновено стоях при теб.

От китката на Джей се обади гласът на Джон д’Арси Донърджак:

— Аз мога да ти помогна, Джей. В паметта ми са записани пълните планове на двореца, включително всички тайни проходи, скрити врати и прочее, които Джон проектира, защото се страхуваше, че ще бъдеш затворен вътре. Създаде ги, за да ти помогне да избягаш.

— Чудесно — със смях изпя момчето. — Надявам се, че няма да има нищо против да ги използваме, за да проникнем вътре, а не да избягаме. Да чуем какво можеш да ни кажеш.

 

 

Ударите по портата на голямата зала се бяха възобновили малко след началото на битката, но сега на онези, които ги слушаха, им се струваше, че свирят друга мелодия.

— Звучат отчаяно — отбеляза Трантоу. — Силите на, Джей изтласкват Антей от полето. Ако не успее да завладее двореца, всичките му огромни усилия ще отидат на вятъра.

Отговорът на Смъртта накара тъканта на качулката й да прошумоли, сякаш раздвижена от вятър.

— Каква ирония, че вратите и стените, които спират нашествието, в известен смисъл могат да се определят като братя на нашия враг. Но претенциите на Антей изхождат от мен, докато дворецът дължи стабилността си на Земея. Отхвърленият син отхвърля любимеца.

— Битките между братя — замислено рече Фекда — често са най-жестоки.

Силно изпращяване предшестваше шляпане на мокри крака по стъпалата.

— Идва — каза Смъртта, — а за разлика от силите на Джей, аз не мога да пея.

— Уви — изсъска Фекда, — аз сссъщо.

— Нито пък аз — присъедини се Трантоу. — Обаче мога да тръбя.

Мизар само нададе вой. Той внимателно захапа музикалната кутия със зъби и я остави в краката на Смъртта. Мършавата, скрита под качулка фигура я взе с бялата си ръка.

— Съмнявам се, че песните в това нещо са способни да омагьосат свирепия син на Земея, вярна моя хрътко, но ти поднасям своите благодарности.

Вътрешната врата не забави врага повече от няколко секунди. Тя се разцепи и пантите негодуващо изскърцаха. Иззад дъжда от трески се появи Антей и сякаш ескортирана от него, в стаята влезе Земея.

Антей продължаваше да е само неприятно за очите безформено петно лъчиста мъглявина. Сега той се преобрази от нещо четирикрако и бичеглаво в смътно хуманоидна фигура. Главата и шията му представляваха компактна заобленост, която се разделяше на две кръгли рамене, мускулести ръце, квадратно тяло и едва загатнати крака. Нямаше лице и коса, нито никакви други особености и повече от всичко друго приличаше на оцветено със зелено тебеширено очертание на труп на шофьор на камион.

Земея се беше проявила като едрогърда жена със закръглен задник, покрита само от водопад лъскава смарагдовозелена коса. Кожата й имаше цвят на какао, тук-там подчертана със зелено и розово. Обективно погледнато, тя бе прекрасна, но никой от онези, които я наблюдаваха, не изпитваше нещо друго освен страх и омраза.

— И така — каза тя, когато стана ясно, че никой друг няма да проговори, — най-после стигнахме до това. Не се ли чувстваш глупаво, че се съпротивляваше, стара Смърт? Всички тези усилия и хитрости, за да те постигне неизбежното.

— Неизбежното ли? — дрезгаво повтори Смъртта.

— Смъртта идва за всички ни. — Смехът на Земея бе сочен и богат. — Освен за безсмъртните богове.

— Аз се наредих сред тях — отвърна господарката на Дълбоките поля.

— И си сгрешила. Настъпи време за промяна във Вирту и Верите. Й едно от нещата, които няма да останат същите, е независимостта на господарката на ентропията. И сега, според извечната мечта, смъртта ще бъде поставена под властта на силите на живота и съзиданието.

— Прости ми, че не се радвам.

— Разбира се. Ти винаги си била кисела дъртофелница.

— Добре, Земея. Как възнамеряваш да приведеш в изпълнение тази смяна на караула?

— Твоята качулата роба ще облече моят син.

— Аз все още я нося.

— И аз така забелязах. Ще я предадеш ли доброволно?

— Мисля, че не.

— Жалко.

— За теб.

Мизар изръмжа — тракане на ръждиви консервени кутии, завързани за накъсана бодлива тел. Трантоу пристъпи от крак на крак, сякаш се разтърсваше планина. От оголените зъби на появилата се от деколтето на робата на Смъртта Фекда капеше отрова.

Антей заплашително пристъпи напред и замахна с ръце. От силата на унищожението се стичаха гъсти валма лъчиста мъглявина.

— До, ре, ми, фа, сол, ла, си, до! — Леки и сладостни, по-дълбоки и малко не в тон, чудотворни гласове се издигнаха в песен, музика в смълчания Дворец от кости на Смъртта.

Пиринчения павиан ги чу от бойното поле, разбра, че е негов ред, и активира записаната в паметта си музика.

— Кофата пробита е, скъпа Лайза, скъпа Лайза. Кофата пробита е, скъпа Лайза, пробита е.

Отвори се полирана плоскост от тъмен орех и отвътре се появиха Джей, Алис и Дръм — всички въоръжени, всички пеещи за пробити кофи и за тяхното запушване. Мъжете подеха парчето за нещастния Хенри, Алис изпя отговора на Лайза.

Онези призраци на бойното поле, които не бяха изчезнали, чуха песента (или безсмислицата) и с радост се присъединиха към нея. Силата на веселия ясен звук спря лъчистата мъглявина, която синът на Земея насочи към тях. Тя затрептя, но без да пречупва пространството, и започна да отслабва с всяка безплодна атака на Антей.

Господарката на ентропията остана невредима, Земея също, но богинята бе толкова смаяна от обрата на събитията, че забрави за сина си и той видимо се смали.

— Сине! — изпищя тя, но онова, което се канеше да каже, беше прекъснато от изпукването на ХФ-пушка.

Вирджиния Талънт изскочи от една ниша в отсрещния край на стаята, скрита зад тайна врата. Първите й няколко изстрела бяха насочени срещу проявлението на Земея, но останалите поразиха тялото на Антей. Жената зареди нов пълнител и продължи да стреля срещу него.

— Брусът сух е, скъпа Лайза, скъпа Лайза. Брусът сух е, скъпа Лайза, сух е.

Антей видимо отслабна, но не падна. Земея също.

— Съзиданието и хаосът не са достатъчни — промълви господарката на изгубените, — но мисля, че ми показаха какво ще се случи.

Тя се наведе и докосна пода под краката си. Ръката й потъна в него. Земея може и да беше отгатнала намеренията й, може и да възнамеряваше да й попречи, но хаотичните фактори, които Вирджиния изстрелваше срещу проявлението й, съчетани с постоянното разпадане на Антей, й дойдоха прекалено много. Богинята безсилно беснееше, докато господарката на ентропията се изправяше.

Върху дланта й лежеше изподраскана кутия от бял мрамор, прошарен с черни жилки. Тя я отвори и извади отвътре сияещ зелен предмет с големината и формата на костилка от праскова.

— Сине! — извика Смъртта и за миг придоби лицето и фигурата на Земея. — Дръж, сине!

Антей се пресегна и го хвана. Лъчистата му мъглявина обгърна сияещото семе на съзиданието и се разпръсна. В този момент дворецът се раздвижи, сякаш ставите му бяха започнали да пукат. Сепната, Вирджиния Талънт престана да презарежда ХФ-пушката си. Винтовете на пантите на тайната врата зад нея се развиха и тя падна.

— С вода, скъпи Хенри, скъпи Хенри, скъпи Хенри, с вода, скъпи Хенри, навлажни го с вода!

Антей замръзна. Макар че нямаше лице, нито изчистена форма, слепите му движения издаваха изненада. Край него падаха парчета мазилка и се разсипваха на прах. Тялото му се размърда като растение, търсещо светлина.

— На твоя Антей не му остана земя, върху която да стъпи, скъпа — любезно каза на Земея господарката на изгубените.

Едната стена хлътна навътре и щеше да падне, но Трантоу я подпря с чело. Без да престават да пеят, тримата човеци, се скриха под огромното му тяло. Смъртта продължаваше да говори и да се приближава към богинята.

— Нито на моя прекрасен дворец, уви, но краят е сигурен. — После се усмихна и засия с бяла светлина. — Смъртта идва за всички, даже за дръзките божества, които са нахлули в царството ми.

— Аз…

— И са нарушили правата ми.

Смъртта замахна към Антей и от топящата се лъчиста мъглявина слабо се чу гласът на Маркон, който приемаше предложената му смърт.

— Не можеш да отречеш това.

— Аз…

— Кучка такава! — изкрещя Вирджиния Талънт с глас, загубил всякаква женственост, и се хвърли напред, като ловко избягваше падащите греди и мазилка.

Джей престана да пее, за да извика: „Вирджиния, не!“, но гласът му не успя да проникне през яростта, която я носеше към богинята.

— Ти го уби, за да нахраниш това изчадие! — Вирджиния бясно замахна към Антей, който се бе превърнал в малка локва на пода.

— Убих го прекалено рано — отвърна Земея, като отбиваше ударите й. — Ако бях изчакала повече, Антей щеше да стане много по-силен.

Тя небрежно просна Вирджиния на пода. Плочките се пропукаха от силата на удара. Вирджиния се приповдигна на лакът и с треперещи ръце презареди и натисна спусъка, без да знае, че господарката на ентропията е вляла силите си в атаката й. Умирайки, тя видя как проявлението на Земея потръпва, започва да се разтваря и да се разпада на нелинеен код.

— Но кофата е пробита…

— Маркон — промълви Вирджиния и умря.

 

 

Ако не бяха Трантоу и Мизар, нито Джей, нито Алис щяха да успеят да се измъкнат от разпадащия се Дворец от кости. Донтът ги покриваше с тялото си и следваше Мизар, докато хрътката откриваше отвор след отвор сред развалините.

Едва избегнал срутилата се носеща греда, Дезмънд Дръм отзова виртобраза си обратно във Верите, като преди това извика, че ще ги чака в сайта на Юниън Стейшън. Смъртта, разбира се, не бе заплашена от унищожение, а Фекда се скри под качулката й.

Когато излязоха на бойното поле, разплаканата Алис се отдалечи — като едва успя да изрече, че отива да разкаже за случилото се на Пиринчения павиан и останалите призраци — и остави Джей сам със Смъртта. Макар че пред господарката на изгубените се опитваше да се държи с подобаващ кураж, той повече не можеше да сдържа сълзите си.

— Не скърби прекалено много за Вирджиния, Джей — с изненадваща нежност каза господарката на ентропията. — Тя беше виждала лъчистата мъглявина и повече не искаше да живее, саката във Верите, ограбена във Вирту. Запомни я с обич и не мисли, че решението й да сложи край на страданията си е признак на малодушие.

Джей с мъка овладя хлипането си.

— Значи вече я няма, нито тук, нито във Верите?

— Да. Тялото й във Верите беше разядено от болест. Когато умря Маркон, я поддържаше единствено желанието за мъст. Донякъде постигнала тази цел, тя си позволи да повярва, че нанесените й от Земея рани са фатални.

— Но това не е честно! Земея всъщност изобщо не пострада.

— Може да е пострадала повече, отколкото си мислим — почти човешки въздъхна господарката на изгубените. — Антей изчерпа огромна част от енергията й. ХФ-зарядите фрагментираха програмирането му и вашата песен не му позволи да използва лъчистата си мъглявина, за да изсмуче сила от собственото си унищожение, както правеше на бойното поле.

— Чудех се как го постига — рече Джей. — Разбирах, че е нещо свързано със съзиданието и унищожението, но…

— Песните — организираните звуци — не са естествени за Дълбоките поля, където всичко губи структурата си. За разлика от записите, вашата жива песен създаде структури и така възпря лъчистата мъглявина, чиято функция е тъкмо обратната.

— Радвам се, че сме помогнали.

Бял проблясък под качулката.

— Иска ми се да бяхте избрали по-хубава музика. Баща ти поне имаше вкус за такива неща.

— Следващия път.

— Следващата битка няма да е тук, Джей. Нито пък ще мога да я насочвам, макар че непряко ще помагам.

— Каква следваща битка?

— Нали възнамеряваш да попречиш на прехвърлянето? — сухо каза Смъртта. — Или искаш онези като Земея и самата мен да се възцарят във Верите?

— Имате право.

— Но първо, Джей д’Арси Донърджак, ти и твоите другари се нуждаете от почивка. Дълбоките поля са подходящо място за това, но уви, този път не мога да ти предложа легло. Най-добре се върнете в замъка Донърджак. Можем да поговорим друг път.

— Не зная дали ще мога да заспя — отвърна Джей.

— Чувала съм това и преди. Върви. Пак ще си поговорим.

Джей несръчно се поклони и закрачи към Пиринчения павиан. Докато вървеше, го следваше висок, пресеклив звук.

Смъртта разглеждаше развалините на извоюваното си обратно царство и си подсвиркваше.