Роджър Зелазни
Донърджак (12)

6.

Джей д’Арси Донърджак чу воя на банши.

Преди няколко дни се беше върнал от Верите в шотландския си замък и всички онези, които тревожно (макар и скришом) го наблюдаваха, бяха решили, че преживяването не го е променило по никакъв отрицателен начин.

Доктор Хазърд се бе погрижила за раните му толкова умело, че когато конците и превръзката се абсорбираха, не бяха останали никакви белези. (Нещо, което самият Джей приемаше със смесени чувства.) Той разказа за приключенията си със съответната комбинация от страхопочитание и самохвалство, изброи чудесата, които е видял, и се върна към образованието и виртпроучванията си.

И все пак понякога, когато обикаляше заедно с Мизар или се занимаваше с акробатика с Алиот (след разкриването на тяхното двуличие от всичките му детски приятели единствено Фекда не го посещаваше често), тъмните му очи придобиваха странен вид: замислени, изпълнени с копнеж. В такива случаи човек би могъл да се зачуди дали приключението не го е променило по-дълбоко, отколкото признаваше — дори пред самия себе си.

И именно по време на едно от тези си настроения Джей д’Арси Донърджак чу воя на банши.

Седеше в стаята си и преговаряше латинските съюзи за урока с Дак, когато чу отекващия вой. Първо по-тихо, като едва сдържано ридание, после мъчително тъжен остър писък, изпълнен с отчаяние, безнадеждност и загуба, недостъпна за човешкия ум. Усети, че космите на ръцете му настръхват.

— Какво беше това? — попита той Дуби, който седеше върху високата облегалка на един от столовете, стиснал в дългите си пръсти списък с изпитни въпроси.

— Не зная. Може би вятърът?

— Никога не съм чувал вятъра да вие така — а живея тук, откакто съм се родил.

— И аз никога не съм чувал такова нещо, освен навярно в накъсан вид край Дълбоките поля. Къде отиваш?

— Да видя какво е.

— Но може да е опасно. Прати някой от роботите.

— Не. Искам да разбера.

— Джей…

— Ако искаш, остани тук.

— Само за да се тревожа още повече ли? — Маймуната примирено скочи на пода и тръгна до него, като се подпираше на кокалчетата на пръстите си. — Идвам с теб. Само не забравяй, приятел, ти си моят паспорт. Ако пострадаш, оставам чужденец в чужда земя.

— Роботите ще се погрижат за теб. Дак те харесва. Хайде. Стига си се влачил. Може да престане.

Воят отново прозвуча. Този път по-дълго, по-протяжно. Когато излязоха в коридора, им се стори, че идва от горните етажи на замъка. Джей решително се запъти натам. Дуби се покатери по гърба му и се настани на едното му рамо.

— Станал си по-висок.

— Случва се.

— Предполагам, че ще станеш висок колкото баща си, може би даже повече. Докога продължават да растат хората?

— Не зная. Тихо сега. Не ме разсейвай. Опитвам се да определя посоката на звука.

— Зная — прошепна маймуната и Джей се усмихна.

Той вървеше по коридорите с високо вдигната глава, за да долавя и най-слабото ехо на воя. Беше се научил на това от Мизар, който макар че не си спомняше произхода си, продължаваше да изпълнява функциите на програмата си. Джей почти несъзнателно претегляше и отхвърляше възможностите, като оставяше краката си да го водят през дългата галерия. Накрая излезе при зъберите.

Денят бе чудесен и вятърът бързо разпръскваше мъглата. По вълните подскачаха белите силуети на рибарски лодки (по някаква ирония разкошът на Вирту беше разширил пазара на риба във Верите, вместо да го унищожи). И все пак, въпреки слънцето и сравнително топлото време, сред зъберите витаеше нещо ледено, нещо мрачно и скръбно. Когато Джей излезе навън, то започна да вие.

— Кой… Какво си ти? — попита той и стъписано долови в гласа си слабо потръпване.

Виещата фигура се раздвижи и придоби малко по-голяма плътност. Сега Джей можеше да види, че това е жена, облечена в дълга риза с цвят на слонова кост, набрана под гърдите й със светла панделка. Носеше воал, който скриваше лицето й, но показващите се навън кичури коса бяха черни и лъскави.

— Коя сте вие? — вече по-уверено повтори той.

— Аз съм кониак на замъка Донърджак — отвърна тя толкова тихо, че Джей трябваше да се приближи, за да чуе думите й. — Нося ти предупреждение, Джон. Смъртта идва за теб. Бягай, докато още можеш.

— Да бягам ли? Смъртта? Искате да кажете господарката на Дълбоките поля? Защо да бягам? Тя не може да проникне в замъка.

— Нима?

Тя замълча и Джей си спомни собствените си съмнения по този въпрос. Вкопчил се в ухото му по-силно от необходимото, Дуби явно си мислеше за същото.

— Къде мога да избягам? — попита Джей. — Смъртта е навсякъде. Щом този замък не е защитен от господарката на изгубените, какво остава за други места?

— Смъртта е господарка на Вирту, Джон — отвърна кониак. — Макар Че както показаха атаките й срещу този замък, тя може да въздейства и върху събитията във Верите, там все пак навярно ще си в по-голяма безопасност. Така ще й трябва повече време да те открие сред безбройните тълпи.

— Верите — повтори Джей и образът на Алис Хазърд необяснимо проблесна в ума му. — Да.

— Не ме изоставяй, Джей! — изхленчи Дуби. — Ако тя дойде тук, проникне вътре и ме открие, а теб те няма, ще има маймунско печено!

— Ще те взема със себе си, Дуби — обеща Джей.

— Можеш ли да му се довериш? — попита виещата жена.

— Той е създание на господарката на изгубените. Може да те предаде.

— Вярвам му. — Той впери поглед в забулената фигура.

— Не зная обаче защо трябва да вярвам на вас.

— Аз съм виещата жена на замъка Донърджак — просто каза тя. — Ирландците ни наричат „банши“. Функцията на нашия вид винаги е била да предупреждаваме за нещастие.

Джей се намръщи. Искаше му се да има време да провери въпроса в база данните си, защото му се струваше, че такива създания обикновено не са толкова услужливи.

— Ще кажа на Дак, че ми трябва плъзгач — рече той, като се чудеше колко време ще трябва да спори с робота. Може би гривната щеше да му помогне. — Благодаря ви, хм, госпожице.

Той понечи да се завърти, но в този момент във въздуха се разнесе пращене, което го накара да замръзне на място. Скритите във водостоци и бойници излъчватели се включиха и засияха с лилава светлина.

— Твърде късно! Твърде късно! — въздъхна кониак. — Смъртта е започнала атаката си.

— Трябва да отида в кабинета на татко — каза Джей, като си спомни за предишния подобен случай.

— Господарката на мрака ще проникне през защитните системи и вече можеш да си убеден, че е готова да ти попречи, ако се опиташ да избягаш във Верите. Твърде късно! Освен… В коя фаза е луната?

— Пълнолуние е.

— Тогава може би все пак ще успея да те спася. Изтичай в кабинета на баща си и активирай всичко възможно, за да забавиш господарката на ентропията, после слез при вратата към избата.

— Онази, която води към тунелите ли? — в движение попита Джей.

— Същата.

— И по какъв начин ще изпреварим Смъртта?

— На небето и на земята — във Вирту и Верите — има неща, за които не знаеш, Джон д’Арси Донърджак.

— И защо да ти вярвам?

— Предупреждението ми се оказа вярно, нали?

— Може би искаш да ме пратиш в ръцете на слугите на Смъртта.

— Ти избираш, Джон. Ще те чакам.

И тя изчезна. Джей се завтече надолу по коридорите. Вкопчил се в шията му, Дуби висеше на гърба му като развяваща се смачкана пелерина. Щом влезе в кабинета на баща си, той натисна бутоните, които си спомняше от предишния път.

— Гривна — каза. Джей, — защо не ми помагаш?

— Объркан съм — отвърна гласът. — В кониак имаше нещо, което ме смути.

— В думите й ли?

— Не. Струва ми се, че я познавам. Но нямам пълен достъп до данните. Като че ли при създаването ми Донърджак е изтрил тази информация, но тя е проникнала достатъчно в паметта ми, за да усещам нещо.

— Какво?

— Скръб. Радост. Загуба. Болка. Желание за мъст.

— Леле! Ами доверие?

— Нищо не показва, че не трябва да й вярвам, но няма данни и за обратното.

— Чудесно. А какво ще кажеш за теорията, че Смъртта е в състояние да проникне през защитните системи на замъка?

— Ако нападението е продължително, има голяма вероятност да успее.

— Значи съм загубен, ако остана, загубен съм и ако тръгна.

— Възможно е.

— Тогава тръгвам.

Гривната не отвърна нищо и единственият отговор бяха тракащите зъби на Дуби. Джей се втурна надолу по стъпалата, като взимаше по две наведнъж. После се отби в кабинета на Дак.

— Слизам в тунелите, Дак.

— Генераторите се активираха, Джей. Убеден ли си, че там ще си в безопасност?

— Също толкова, колкото и навсякъде другаде, Дак — отвърна гривната.

— Много добре, господарю — каза роботът.

Джей забеляза, че Дак дори не се и опитва да спори, и се зачуди дали това се дължи на програмирането му, или на почитта, с която роботът се отнасяше към Джон Старши, но не и към сина му.

Той се отби в кухнята и взе торбичка с три кифли, парче сирене, шепа бисквити и два банана. Не знаеше колко време ще се наложи да се крие, но нямаше намерение междувременно да умре от глад.

После се спусна по дългото стълбище, свали ключа от пирона до вратата, взе фенерчето, което държеше на лавицата за вино, и отключи тежката врата. Тя изскърца. Винаги скърцаше — даже след като смаза пантите — и той бе решил, че скърцането е вградено в програмата й.

— Хайде, Дуби — извика Джей към стълбището, където маймуната се беше свила и трепереше. — Смъртта е зад теб. Но тук няма да те потърси.

— Зная… Маймуните не са подземни създания. Боря се с основната си програма.

— Опитай се да активираш инстинкта си за самосъхранение — сухо отвърна той. — Аз влизам.

Джей насочи лъча на фенерчето към тунела. Зад себе си чу Дуби да измърморва нещо като „Уф, мои рунтави уши и бакенбарди“. Той се наведе, вдигна маймуната на рамото си и затвори вратата. После се сети и спусна резето.

— Къде е нашата загадъчна водачка? — след като изминаха няколко крачки, попита Дуби.

— Ще се появи — отвърна Джей с повече увереност, отколкото изпитваше.

Продължиха напред, като по усет следваха пътеките, които щяха да ги изведат при подземното езеро. В едно от страничните разклонения зърнаха синьо сияние. Джей зави натам с надеждата да открие кониак, но вместо нея видя призрачния кръстоносец, както винаги с верига в ръка.

— Ох, момко, здравата си се объркал. Ела с мен, ще те заведа там, накъдето си се запътил.

Джей го последва.

— Откъде знаеш накъде сме се запътили?

— Твоята… водачка ми каза да те открия. Тя освобождава пътя от стража.

— Какъв път? Какъв страж? Къде ме водиш?

— В призрачните земи, момко, в царството на ши. Банши знае пътя от някогашните дни.

— Ти бил ли си там?

— Да, много пъти. Чудесна промяна от сънуването.

— И там ще сме в безопасност, така ли?

— Не зная, момко, но къде другаде ще си в безопасност? Черната жетварка иска да уреди сключена отдавна сделка. Можеш ли да избегнеш съдбата си?

Джей се намръщи.

— Поне мога да опитай.

— Да, упорит до мозъка на костите си като стария господар и господарката. Голяма полза имаха от това.

— Аз все още съм жив — упорито му напомни Джей.

— Да.

Разговорът им ги отведе до задънен проход. Тук беше по-светло, отколкото в другите тунели, заради синьото сияние на друг призрак, този път кониак. Зад нея се виждаше кръг, по-тъмен от останалата част на стената. Отначало Джей го взе за сянка и се огледа, за да види на какво се дължи. После осъзна, че това трябва да е порталът.

— Стражът отиде ли си? — попита кръстоносецът.

— Да — уморено отвърна виещата жена. — Заклинанието подейства.

— Можеш ли да научиш момъка на него?

— Ще поговорим за това. Хайде, Джон, ела. Аз ще мина първа, за да се убедиш, че няма от какво да се боиш.

Джей се помъчи да скрие недоверието си. Дуби се бе вкопчил в ухото му, но иначе запазваше самообладание. Навеждане на глава, чувство за студ, после вече беше оттатък. Издрънчаване на верига му подсказа, че призрачният кръстоносец ги е последвал.

Бяха се озовали на скалист склон, който гледаше към далечно море. Спокойно можеше да е островът на Дю, ако не бяха изправените канари, строени в редици и неподвижни.

Кониак се облегна на една от тях, сведе глава и опря длан в камъка, сякаш изнемощяла. Джей забеляза, че, на това място и призрачният кръстоносец, и виещата жена изглеждат по-плътни. През дупките в туниката на кръстоносеца се виждаше кожа, потъмняла от слънцето на арабските пустини. Воалът на кониак обаче беше по-плътен и Джей успя да зърне само скръбните й тъмни очи.

— Къде сме? — попита той.

— Ох, момко, чак пък толкова да не познаваш собственото си наследство! Ще ти обясня, докато тя събере сили.

— Не трябва ли да се скрием?

— Вече го направихме, момко. Вече го направихме. Ако прехвърлянето през портала не ти е осигурило безопасност, няма да постигнеш нищо повече, ако се скриеш зад някоя скала или в пещера.

— Разбирам. Мисля… Къде сме? Това Вирту ли е?

Дуби изхленчи. Призрачният кръстоносец сви рамене.

— Това е въпросът, на който не мога да отговоря. Питай нея. Зная само, че това място е по-старо от Вирту, старо колкото шотландските легенди, а доколкото ми е известно, даже по-старо.

— Все още не разбирам.

И призрачният кръстоносец му обясни за земята на сенките, за Земите под хълмовете, зад мъглите, отвъд залязващото слънце. Изрецитира му баладата за Томас Поета и му разказа историята за Осиан^[1]. Докато говореше, кониак събра сили и гордо вдигнала глава, дойде при тях.

— Доведох те тук, Джон, с надеждата, че също като в легендите, тази земя е извън властта на Смъртта. В приказките онези, които попадат във вълшебното царство, не остаряват и не умират, освен ако не ги убият местни създания. Ако е така, ти си в безопасност. Ако не, поне врагът ти ще трябва да те търси.

Тя замълча и вдигна глава. Сега Джей по-ясно различи белотата на кожата й, тъмните й очи. Беше красива, много по-красива от Лидия Хазърд — или от Алис, — но по-скоро от любопитство, отколкото от нещо друго му се прииска да види това забулено лице.

— Трябва да съм откровена с теб, Джон. Макар да имам всички основания да смятам, че това място съществува по-отдавна от Вирту, известно ми е също, че то е виртуанска дива земя — достъпна от картираните сайтове, колкото и трудно да е проникването.

Той се замисли.

— И все пак това не означава, че не е безопасно. Може би програмата е била написана така, че да изключва Смъртта.

— Надявам се.

— Коя сте вие, госпожо? Защо ми помагате?

— Аз съм кониак на замъка Донърджак. Ти си неговият господар. Въпреки че стария замък отдавна го няма новият, който се издига върху руините му, е обитаван от старите призраци и тези стари призраци имат своите стари задължения.

— Банши предупреждава — неочаквано се обади Дуби. — Това е всичко. Шефката държеше няколко в покрайнините на Дълбоките поля. Не си била длъжна да правиш нищо повече.

— Техните задължения не са мои.

— Защо?

— Моля те, спри.

Джей неохотно промени темата.

— Кръстоносецът каза, че си можела да ме научиш на заклинание, което да ме закриля от стража на това място.

— Зная едно. Но то си има цена, Джон. Видя колко съм изтощена, а плътта ми не е тленна плът, нито душата ми е душа на смъртен.

— И все пак каква полза да ме водиш тук, щом стражът може да ме убие? Не спомена ли, че това е единственият начин, по който Смъртта е в състояние да получи достъп до програмата?

— Казах, че се надявам да е така. Добре. Закълни ми се във всичко свято, че няма да използваш това заклинание, освен ако от това не зависи животът ти.

— Заклевам се в гроба на майка си.

Кониак потръпна.

— Добре.

И изрече думите на заклинанието:

Ангел на изгубената надежда,

владетелко на меча от вятър и обсидиан,

отсечи алгоритмите на нашия враг.

Русалке под седемте танцуващи луни,

ти, която пееш песента на сирената,

удави враговете ни в инфопотока.

Нимфо на логическото дърво,

дете на Първото слово,

накарай противника ни да съжалява.

После Джей повтори думите след нея и кимна, че ги е запомнил. Виещата жена умолително протегна ръка. Пръстите й бяха тънки и бледи, ноктите бяха с малки полумесеци, изпъкнали на фона на плътта.

— Само при смъртна опасност, Джон. Запомни го.

Той кимна и се огледа.

— Даже времето тук да тече обратно, още не съм готов да се връщам. Можем ли да поостанем?

— Докато е пълнолуние, можеш да се върнеш по същия път.

— Тогава да се поразходим наоколо.

Дуби го дръпна за ухото.

— Какво ще кажеш да похапнем по банан?

 

 

— Тя те победи, тази кучка! — с проблясващ назад-напред сребрист език каза Фекда.

— Нима? — по-спокойно, отколкото можеше да се очаква, попита Смъртта. — Чудех се къде ли е изчезнала Ейрадис, защото знаех, че не е дошла в моето царство. Сега вече ми е ясно — и съм убедена, че ще разбере още някой.

— Кой?

— Нейният създател — онзи, който сътвори Нимфата на Вирту, Ангела на изгубената надежда, Русалката под седемте танцуващи луни, за да води неговите битки в дните на Хаоса на Сътворението. Трябва да я е смятал за изчезнала, да си е мислил, че програмите й са се разпаднали сред останките в моите Поля. И сега навярно е научил истината.

— О! — доволно изсъска Фекда.

— И ще си я вземе обратно — засмя се Смъртта. — А аз ще взема сина й, както винаги съм възнамерявала.

— Значи продължава…

Смъртта докосна бутона на устройството, което й беше подарил Джон д’Арси Донърджак. Полициановият „Орфей“ се понесе над полето — единственият постоянен звук сред разложителното действие на ентропията.

Линк Крейн почука на вратата на офиса на Дезмънд Дръм и чул изсумтяването му, влезе вътре. Преди детективът да изключи инфочетящото си устройство, Линк зърна сензационен репортаж за бунта по време на елишитския празник. Макар оттогава да бяха минали дни, журналистите не се уморяваха да описват събитията и да гадаят какво биха могли да означават те за бъдещето на Църквата на Елиш. Линк беше публикувал своя материал („Понесен от течението“), получи хонорара си и след това се дистанцира от събитията. Вълнуваха го по-важни дела.

Видял кой е посетителят му, Дръм се ухили.

— Хей, Линк! Как я караш, хлапе? Научи ли се да не спираш куршуми с ръка?

— И преди си го знаех. Жалко само, че онзи с патлака си нямаше и представа.

Детективът се подсмихна.

— Изглеждаш ми мрачен, Линк. Какво има?

Репортерът зае обичайното си място на един от удобните очукани столове пред бюрото.

— Трябва да ти призная нещо. И после може би ще те наема за една работа.

По-възрастният мъж повдигна вежди и му даде знак да продължи.

— Преди всичко, Дръм, аз не съм онзи, за когото ме смяташ.

— Забравяш, че те проучих, хлапе.

— Проучил си Лил Крейн, псевдоним на Линкълн Крейн.

— Да, и открих Алис Хазърд.

Линк едва не падна от стола.

— Значи си знаел? Откъде? Толкова внимавах!

— Внимавала си във Вирту, Линк. Но си допуснала грешката да продължиш да живееш с майка си.

— Имах отделен адрес в блока!

— Имаше, но аз проверих и забелязах, че сметките понякога плаща Лидия Хазърд, а не Лил Крейн. Тъй като двата апартамента бяха съседни, поразпитах насам-натам. Признавам, че отначало помислих Лил за любовник на Лидия. После научих, че тя има дъщеря, приблизително еднаква на ръст с Лил. Започнах да наблюдавам и след като никога не видях двамата заедно…

— Ти намекна за това, когато се срещнахме за пръв път, нали?

— Като споменах за действителната ти възраст ли? Да.

— Чувствам се адски глупаво.

— Не трябва. Справила си се чудесно. Повечето хора вече изобщо не обръщат внимание какво става във Верите. Но електронната следа от сметката на Лидия — това беше грешка, хлапе.

— Свършиха ми парите. Мама предложи да ми помогне. Предполагам, че е трябвало да я помоля да прехвърли парите на моята сметка.

— Щеше да е още по-добре, ако ти беше дала чек, парите от който да прехвърлиш в сметката си.

— Да.

Известно време Линк/Алис зяпаше обувките си.

— Е, как искаш да те наричам, хлапе?

— Как да ме наричаш ли?

— Нали още работим заедно?

— Наистина ли?

— Защо не? Даймон се нуждаеше от журналистическите ти способности, от интереса ти към елишитите, от идеалистичния ти младежки ентусиазъм. Не се е променило нито едно от тези неща.

Линк облекчено се усмихна.

— Тогава продължавай да ме наричаш Линк и аз ще използвам този образ както винаги.

Дръм кимна.

— Правилен избор. Богато хлапе със странна история като теб би срещнало много пречки в журналистическите си издирвания.

— И историята ми ли знаеш?

— Само това, че в резултат от извънсъдебно споразумение голяма вирттуристическа агенция е упълномощила застрахователната си компания да изплати голяма сума на Алис Хазърд, която да остане под попечителството на майка е Лидия до осемнайсетгодишния си рожден ден. Очевидно след две години ще разполагаш с милиони. Повече не съм ровил. Тези документи се пазят адски строго и не исках да се задълбочавам.

Алис се намръщи.

— Не мога да ти разкажа за това. Всъщност самата аз не зная всички подробности, но нещо се случило с мама, когато била бременна с мен. Тя поискала да прехвърлят по-голямата част от обезщетението на мен, защото родителите й оставили много пари.

— Да де, нали „Хазърд Иншурънс“ принадлежи на твоя род.

— Да… Добре, че мама не е снобка, иначе никога нямаше да ми позволи да върша истинска работа.

— Изглежда симпатична жена. Неомъжена ли е?

— Винаги е била. Дори не ми казва кой е баща ми. Струва ми се обаче, че още пази сърцето си само за него.

— Прекрасен старовремски израз.

— Такова е отношението й към него. Когато стане дума, очите й се насълзяват и се изчервява. Много е мило.

Дръм извади бутилка и напълни две чаши. После побутна едната към Линк.

— Подарък от благодарен клиент. Добре сега, кажи за оная работа, за която искаш да ме наемеш.

Линк неспокойно се размърда и отпи от чашата си. Беше някакъв алкохол, измамно силен, въпреки сладостта си.

— Искам да открия Джейсън Макдугал — човекът, който ни помогна по време на бунта.

— Спомням си го — само че малко мъгляво. Хубавичко момче с тъмна коса и тъмни очи, нали?

— Точно така.

— Какъв е проблемът? Имаш името и описанието. Убеден съм, че би трябвало да можеш и сама да го откриеш.

— Аз също си мислех така. Той даже спомена, че живеел в Шотландия. Очевидно обаче в цяла Шотландия няма Джейсън Макдугал, който да отговаря на това описание и да е бил в Ню Йорк в деня на елишитския бунт.

— Странно.

— Да. Явно, въпреки цялата бъркотия, е запазил достатъчно самообладание, за да ми даде фалшиво име.

— Е, ти не постъпи ли по същия начин?

— Казах му псевдонима си.

— Подробности.

— Искам да го откриеш. Той спаси живота и на двама ни и ми се струва, че му дължа нещо.

— Ами правото му на личен живот?

— Дезмънд…

Гласът на Линк прозвуча умолително, зелените й очи напрегнато го гледаха. Дезмънд Дръм не бе толкова стар, че да е забравил силата на юношеската любов, така че потисна усмивката си и извади бележник и химикалка.

— Разкажи ми всичко, което си спомняш за него, Линк. Споменавал ли е за някакви приятели или за семейството си? Къде е отседнал в Ню Йорк?

Линк бавно му изложи всичко, което си спомняше. След като Дезмънд се беше съгласил да й помогне, нервността й изчезна и тя отново възвърна професионалната си наблюдателност. Въпреки че бе прекарал повечето време от срещата почти, в безсъзнание, Дръм също прибави някои подробности.

— Ето — каза той, когато свършиха. — Сега имам откъде да започна.

— Какъв ти е хонорарът?

— Като на приятелче, няма да ти взема нищо.

— Както сам отбеляза, след две години ще стана мултимилионерка. Ако таксата ти надвишава сегашните ми възможности, можеш по-късно да получиш остатъка с лихва.

Дръм плъзна поглед до неугледния си офис. Тъй като голяма част от работата се вършеше във Вирту, наемите бяха спаднали, но и беше станало по-трудно да си намериш добро място, защото търсенето бе ограничено. Той побутна към нея стандартна бланка за договор.

— Ето.

— Това ли е всичко?

— За такава работа, да.

Линк извади от портфейла си кредитна плочка.

— Вземи парите за разходите и за тази едночасова консултация.

Докато Дръм го правеше, Линк го наблюдаваше.

— Защо се занимаваш с това, Дезмънд? Едва ли е за пари.

— Просто съм любопитен, предполагам. Обичам да ми плащат за това да си пъхам носа в работите на другите.

— Също като мен — засмя се Линк.

— Ами, да — намигна й той. — Позволи ми да поканя новата си клиентка на обед. Искам да поговорим за положението с елишитите. Този бунт може да попромени нещата.

— И аз си мислех за това. Чувал ли си се с…

— С нашия клиент ли? Не. Сигурно обаче е разтревожен. Хайде да му намерим нещо преди да ни потърси. Нещо против да отидем пеша на обед? Дадох да сменят тапицерията на колата.

— Всъщност с удоволствие бих се поразходила. На следващата пряка забелязах един китайски ресторант, от който се носеше невероятен аромат.

— Чудесно. Винаги съм си търсил повод да го посетя.

 

 

Беше прелестна като Фрага, с лъскава сива кожа с дълбоки бръчки като набраздена от вятъра повърхност на дълбоко езеро, с гладки мазоли на коленете. Трантоу я забеляза да се насочва към извора на известно разстояние от стадото и усети подканващия й мирис.

— Мъгъл — каза той, — задръж другите надалеч от извора, докато проверя тази натрапничка.

— Сигурен ли си, че не искаш да го направя аз, шефе? — попита Мъгъл, протегнал хобот и също доловил възбуждащата миризма. — Както може би си спомняш, Скаркоу винаги пращаше мен да проверявам новодошлите.

— Скаркоу вече не е самецът на стадото — отвърна Трантоу, — а аз.

Мъгъл кимна, затътри се обратно и важно заразмахва уши. Някъде дълбоко в сърцето си копнееше да е на мястото на Трантоу (или поне да разполага с неговата власт), но бе свикнал да крие негодуванието си дори от самия себе си.

Трантоу бавно се насочи към женската. Отблизо изглеждаше още по-красива, но нещо в нея смътно му напомни за лейди Мей и нейните цветни беседки. Той я поздрави по-сдържано, отколкото възнамеряваше.

— Здрасти — каза Трантоу.

— Здравей — отвърна тя. — Това там твоето стадо ли е?

— Точно така.

— Голямо е.

— Най-голямото в този район.

— Отдавна ли си главатар на стадото?

— Доста отдавна.

— Струва ми се, че съм чувала за теб. Ти си Трантоу, нали?

— Точно така.

— И си мълчалив при това.

— Мм.

— Спомних си кой ми е разказвал за теб. Един самец на име Скаркоу. Бил се отказал от стадото в твоя полза. Каза, че не само си бил по-едър, но и че си основател на първото стадо.

— Скаркоу. Как е той?

— Ами добре за самотен самец. Струва ми се, че му липсва компанията.

— Чудя се защо не е оглавил друго стадо. Беше доста внушителен.

— Може би се страхува, че ще се появи някой друг и ще направи безсмислено цялото това огромно усилие.

Трантоу зарови бивни в земята, за да излъска върховете им. Непознатата женска вече не го привличаше и определено му се струваше опасна. Усетила промяната в отношението му, тя побърза да каже:

— Пратиха ме да те открия, Трантоу.

— Кой?

— Някои могъщи същества. Търсят силни донти, които да се присъединят към тях за бъдещи действия.

— Какви действия?

— Вирту отдавна е под властта на Верите. Хората идват тук със своите нови програми, със своите ХФ-палки и изобщо не се съобразяват с нас.

— И какво от това?

— Не бъди груб, Трантоу. Самият ти носиш раните от жестоките ХФ-палки и си обречен на безумие заради тях. Единствено иионите не са подвластни на тези натрапници. Дойде време да пренапишем основната програма. Пратиха ме да те попитам дали ти и стадото ти искате да се присъедините към нас.

— И какво ще ни донесе това?

— По-добро общество, свобода от господството на Верите.

— Верите не идва в тези джунгли и равнини.

— Харесва ли ти да си ограничен в няколко диви или полудиви сайта, когато цялата Вирту е твоя по право?

— Може би е така. Тук сме доволни.

— Ти си доволен. Не дължиш ли на младите си самци нова територия?

— Нека се бият за нея. Аз съм го правил.

— Отдавна, Трантоу. — Непознатата женска размаха снопчето на края на опашката си. — Струва ми се, че са ме подвели за теб, Трантоу. Мислех си, че след всичко, което си изстрадал, вярваш в справедливостта за всички, а не само в правото на най-силния.

— Аз съм най-силният.

— Само тук. Във всеки случай, смятам, че не си подходящ. Ще съобщя за неуспеха си. Жалко. А можехме да станем… приятели.

— Може би. Предполагам, че съм прекалено стар.

Трантоу проследи отдалечаването й, докато женската изчезна в гъсталака на джунглата, докато се спусна вечер и стадото му дойде при него край извора. Същата нощ той напусна обичайното си място до Фрага и нейните две малки и обходи района на стадото в търсене на опасност, която не можеше да назове.

Колкото и да внимаваше, Трантоу не забеляза, че Мъгъл се измъква и потъва в мрака на джунглата, не го видя и да се завръща няколко часа по-късно.

 

 

Съветът на старейшините на Църквата на Елиш разгледа обичайните въпроси: изказа благодарност на Ауд Араф (чиято група за бързи действия се бе справила с бунтовете по оптимален начин), отправи мъгляво порицание към онези, които бяха изпаднали в паника, занима се с бюджета, доставките и лозунгите. Атмосферата беше унила, пораженческа. Всички присъстващи съзнаваха, че събитията в Сентръл Парк са изложили на опасност набиращата им мощ религия като нищо друго до този момент — дори разкритията на Артър Идън.

И тогава стана чудото.

Всички зяпнаха към челото на масата. Столът там винаги оставаше празен, за да напомня за Йерофанта, който никога не се показваше нито във Верите (мнозина подозираха, че изобщо не е в състояние да се прояви там), нито във Вирту. Сега обаче Празният стол заискри и върху възглавницата му се появи фигура.

Беше мъж — поне приличаше на мъж. Имаше грозновато лице с римски нос, бялата му коса оредяваше и около устата имаше дълбоки бръчки. Носеше широка избеляла тениска с черен надпис: „Джинджър Роджърс правеше точно като Фред Астер, но наопаки и на високи токчета“.

Членовете на съвета на старейшините, които произхождаха от Верите, трябваше да положат усилие, за да си спомнят, че онези от Вирту избират формата си — че този мъж с торбести шорти и озадачаваща тениска наистина може да е Йерофантът, онзи, който разговаря с Върховните богове, проводникът на Истината.

Йерофантът погледна всеки старейшина поред, и всеки от техните помощници. Светлите му очи като че ли пронизваха в сърцето седналите пред него, като че ли четяха мислите и амбициите им, сякаш те бяха написани на челата им със същите квадратни черни букви като на тениската му.

Рандал Келси, някога един от Избраните, а сега просто доверен помощник на Бен Куинан, който на свой ред беше помощник на старейшина Арлет Папастрати, потръпна под този светъл поглед, но той го подмина и продължи обиколката си около дългата заседателна маса. Когато свърши, събралите се старейшини се бяха превърнали в треперещи ученици, очакващи да ги напляскат.

— И така, предполагам, смятате, че всичко това е страхотна шега — каза Йерофантът. Гласът му бе дълбок и груб като на мечка, събудена от продължителен зимен сън.

За нейна чест, Арлет Папастрати намери смелост да отговори. Във Верите тя беше ниска тъмнокожа жена, чиято привлекателност се загрозяваше от ясно забележими мустачки. Във Вирту косата й имаше цвят на огън и красотата й прогонваше у мъжете всякакви съмнения, че във вселената съществува божественост.

— За събитията в Сентръл Парк ли говориш, велики Йерофанте?

— Знаеш, че говоря за тях, сестро.

— Разбира се, че не ги смятаме за шега. Просто подценихме… игривостта на нисшите богове.

— Беше адски смешно, нали?

Йерофантът дрезгаво се засмя. Говореше с очевидно старобруклински акцент. Никой от присъстващите старейшини не можеше да наруши достойнството си и да се засмее заедно с него, но неколцина помощници, свикнали да следват примера на началниците си, покорно се изкискаха. Когато смехът заглъхна, Йерофантът отново заговори.

— Предполагам, смятате, че след бунта, който придружаваше малкото ни представление с Бел Мардук, ще нарушим плана, определен от божествата?

— Ами, велики Йерофанте — отвърна Ауд Араф, — нашият анализ показва, че така ще е най-разумно. Църквата на Елиш ще бъде съдена от нюйоркските общински власти, както и от неколцина ранени по време на бунта. Съдебни мерки предприе и…

— Млъкни.

Ауд се подчини и изненадано запремигва. Макар че не притежаваше високия сан на мнозина от присъстващите, доказаните му способности му бяха осигурили значителна власт по въпросите на сигурността.

— Вие просто не знаете как да се справяте с тълпата — като се чешеше по корема, каза Йерофантът. — Ако сега отстъпим, ще се признаем за виновни. Напомням ви, че вината в никакъв случай не беше наша. Какво си мислят онези кретени, че ще се случи, когато се прояви божество? Ние бяхме честни за боговете на древен Вавилон. Те са боговете на Потопа и Пожара, боговете, извлекли Реда от Хаоса, макар че едва успяват да го поддържат. Ние не проповядваме на някакви си кекави естети! Когато Мардук полетя над главите им, те имаха невероятен късмет, че само малко ги опикаха.

Рандал Келси откри, че въпреки волята си кима. Йерофантът даваше израз — макар и с нов акцент — на някои от собствените му мисли. Разликата бе, че в неговите уста могъществото и потенциалната разрушителност на боговете звучаха справедливи, дори прекрасни. По размърдването на хората около себе си Келси можеше да заключи, че си мислят същото.

— Тогава как ще наредите да постъпим? — попита Арлет Папастрати.

— Излезте навън с изправена глава. Накарайте адвокатите си да отбележат, че Църквата има намерение да съди нюйоркската община и всички онези, които са присъствали в Сентръл Парк, за това, че са се държали по начин, провалил грижливо подготвения ни и много скъп празник.

Някой избухна в смях.

— Това ще ги накара да се опомнят.

— Точно така. Определете ново място — ако се наложи, купете земя — и организирайте нов празник. Кажете им, че пак ще прехвърлите Бел Мардук и може би още някоя от великите сили.

— Ами ако се опитат да ни попречат?

— Използвайте земя в Съединените щати. В тяхната конституция все още има членове за свободата на вероизповедание. Пуснете слух, че опитите за забрана на нашите празници са само началото на широка кампания за ограничаване на религиозната свобода. Много религии твърдят, че проявяват боговете си — католиците чрез причастието, вудуистите чрез лоите. Има и други. Привлечете ги за съюзници.

Когато присъстващите осъзнаха смисъла на думите на Йерофанта, около масата започнаха възбудени разговори. Бяха направени още предложения за превръщане на привидната катастрофа в успех с невъобразими мащаби.

В суматохата никой не забеляза, че Йерофантът изчезва и че от него остава само надписът от тениската му, надраскан с черен пастел за стената зад стола му.

 

 

Джей Донърджак и призрачният кръстоносец правеха жабки по повърхността на тихото заливче. Сиво-сините океански простори бяха нарушавани само тук-там от някое червено платно, извисило се над вълните. Дуби се беше вкопчил в раменете на Джей, въртеше глава и се оглеждаше за Смъртта. Кониак мълчаливо стоеше наблизо.

— Пет пъти, момко — изкикоти се призрачният кръстоносец. — Не зная дали ще успееш да ме надминеш.

Джей хвърли камъка си и той отскочи от повърхността три пъти. Кръстоносецът се подсмихна.

— Хей! — възрази Джей. — Хайде да те видим как ще хвърляш с маймуна на гръб! Слизай, Дуби. Пречиш ми да играя.

Маймуната неохотно се подчини. Джей хвърли нов камък и радостно възкликна:

— Този път четири пъти!

Бе ред на кръстоносеца.

— Шест!

Джей избра нов плосък камък.

— Искаш ли да опиташ, Дуби?

— Не съм сигурен, че ръцете ми са пригодени за това.

— Опитай.

— Предпочитам да погледам.

— Виж, Дуби, господарката на изгубените или ще дойде, или няма. В момента не можем да направим нищо. Отпусни се.

— Може би нямаше да си толкова самоуверен, ако лично се беше срещал с господарката на Дълбоките поля. Тя е… сложна личност.

— Чудил съм се за това — замислено отвърна Джей. — Хайде. Ето ти подходящ камък… Хвани го ето така. А сега го хвърли.

Камъкът полетя от ръката на Дуби и подскочи три пъти преди да потъне.

— Хей! Страхотен си!

Маймуната клекна и взе друг плосък камък. Дълго време единственият звук беше плясъкът във водата, радостните възклицания и пуфтенето на играчите.

— Госпожо — като се обърна към кониак, каза Джей, — няма ли да се присъедините към нас?

— Не, струва ми се. — Тя повдигна ръка и воалът й плавно се развя във въздуха. — Не съм облечена подходящо.

— Да, забелязах — намръщи се той. — Има ли някаква причина да не искате да видя лицето ви?

Призрачният кръстоносец пусна камъка си, явно силно обезпокоен от спокойния отговор на кониак:

— Разбира се, че не, Джон.

Джей се престори, че не забелязва тревогата му.

— Просто се чудех, госпожо. Разбирате ли, моята гривна смяташе, че открива във вас нещо познато. Имал съм проблеми с някои, които твърдяха, че са ми приятели, а всъщност бяха шпиони на господарката на Дълбоките поля.

Дуби запрати камъка си толкова силно, че той подскочи девет пъти и се приземи на отсрещния бряг. Джей отново не каза нищо, само постави ръка на рамото на маймуната.

— Да, зная.

— Тогава ще възразите ли, ако ви помоля да свалите воала си и да ми покажете лицето си? Не искам да съм груб, госпожо, не и след като, изглежда, ми помагате, но мисля, че разбирате какво имам предвид.

Кониак колебливо повдигна ръце.

— И какво ще направиш, ако откажа? Не вярвам Да можеш да ме хванеш, ако се опитам да избягам.

— Може би не, не мога да се завъртя и да се върна през лунния портал. Навярно господарката на Дълбоките поля вече е вдигнала обсадата си, но е възможно още да е там.

— О! — Отново колебливо движение с ръце. — Откъде знаеш, че лицето ми ще ти говори нещо?

— Не зная, но мисля, че ако лицето ви не беше важно в някакво отношение, нямаше да носите воал.

— Ами ако ти кажа, че воалът е част от традиционното облекло на моя вид призраци?

— Тогава щях да се зачудя защо не сте го казали още отначало.

— Разбирам. Ти си умно момче. Аналитично. Напомняш, ми за баща си.

— Познавали сте баща ми?

— Много добре. — Тя повдигна фините си ръце и отметна воала от лицето и абаносовата си коса. — Разбираш ли, аз бях негова жена.

Джей я зяпна напълно поразен. Пред себе си виждаше лицето, което толкова често беше гледал на холоси, прожектирани му от Дак, начупените устни, изящните скули, тъмните и някак скръбни очи.

— Майко? — едва успя да промълви той.

— Да, Джон. — Тя разпери ръце да го прегърне. — Аз съм твоята майка. Аз съм Ейрадис.

После заплака и макар че Джей бе почти голям мъж, от неговите очи също потекоха сълзи. След известно време тя се отдръпна от него и се вгледа в лицето му.

— Кажи ми, Джон, какво искаше да кажеш, когато спомена, че гривната ти намирала нещо познато в мен?

— Когато съм бил бебе, баща ми програмирал иион, съдържащ голяма част от паметта и личността му, после го инсталирал в гривна и я сложил на китката ми. Оттогава винаги е с мен.

Ейрадис протегна ръка и докосна гривната — колебливо движение, почти милувка.

— Колко странно — рече тя. — И двамата сме открили начин да се грижим за теб дори след смъртта си.

— Гривна, няма ли да й кажеш нещо? — попита Джей.

Гривната проговори с гласа на Джон д’Арси Донърджак Старши:

— Не зная какво да кажа. Мога да разпозная тази жена, но не чувствам нищо друго освен вълна от общи емоции. Подозирам, че създателят ми не е можел да понесе мисълта да съхрани мъката или страстта си — които трябва да са съществували в него, за да направи опит да върне любимата си и да я защити.

— О, Джон — въздъхна Ейрадис. — Никога не си бил способен да изразяваш чувствата си.

Джей не можеше да си намери място.

— Хей, след като сега и двамата сте при мен — поне в някаква форма, — искам да ви задам някои въпроси, на които се надявам, че ще ми отговорите. И, гривна, стига с това „не ми е разрешено да отговарям на този въпрос“.

— Много добре, Джон — отвърна Ейрадис.

— Моля ви, наричайте ме Джей, госпожо. Вече се обърквам на кой Джон говорите.

— Много добре, Джей — рече тя. — Би ли могъл да ме наричаш Ейрадис, ако ти е трудно толкова късно да започнеш да ми казваш „майко“. И ми говори на „ти“.

Той се усмихна.

— Естествено, мамо.

Ейрадис се изчерви от удоволствие. Джей се намести на един камък и Дуби се покатери на коляното му.

— Първо — започна той, — имало ли е някаква сделка с господарката на Дълбоките поля, която да се отнася до мен?

— Да — отвърна гривната. — Спуснах се в Дълбоките поля, за да си върна Ейрадис. Взех със себе си музика, за да смекча сърцето на господарката на ентропията, и й обещах в замяна да й проектирам сграда. Господарката на Дълбоките поля поиска и първородното ни дете. Тъй като смятах, че това условие не е изпълнимо, аз се съгласих.

— Защо си смятал, че не е изпълнимо? Нали като се е съгласила да я върне във Верите вместо във Вирту, Смъртта вече е била извършила нещо невъзможно?

— Все още не знаех, че ще ми я върне във Верите. Освен това — колкото и да ти е трудно да го повярваш — бях в състояние на емоционален смут. Исках да си върна Ейра и бях готов да платя всякаква цена. С идването си за нея аз бях използвал легенда и приказка. Мислех си, че господарката на Дълбоките поля само доразвива темата.

— Значи си я обичал.

— Както не съм обичал никоя друга през живота си. — Гривната замълча за миг. — Макар че не мога да изпитам тези чувства като мря създател, спомените му са записани и тези думи са истина.

Джей кимна. Ейрадис плачеше и бършеше сълзите с крайчето на воала си. Джей я погледна и осъзна, че не изглежда на повече години от него. Зачуди се каква би могла да е действителната й възраст. После събра мислите си и продължи:

— Когато сте разбради, че ще се родя, двамата сте се заели да попречите на господарката на Дълбоките поля, да ме защитите от нея.

— Точно така — отвърна Ейрадис. — За пръв път разбрах за раждането ти от воя на предишната кониак. Призрачният кръстоносец ми каза, че тя вие за мен — а също за теб и Джон.

— Не искахме да те загубим — прибави гривната. — След твоето раждане и смъртта на Ейрадис аз се спуснах в Дълбоките поля и там се бих с господарката им. Не можех да си върна Ейра, нито да убедя Смъртта да се откаже от претенциите си за теб, но я накарах да обещае, че ще ти даде няколко години сред живите.

— Тогава ли повярва, че ме иска мъртъв? — попита Джей и се изпълни с гордост от твърдостта на гласа си.

Ейрадис погледна гривната и разпери ръце.

— Всъщност, Джей — каза тя, — ние не знаехме за какво си й нужен. Беше ни достатъчно, че ще ни вземе сина.

Гривната прибави:

— Малко е вероятно да желае смъртта ти в смисъл на пълно прекратяване на съществуването. Едно от условията за свободата на Ейрадис беше да й проектирам дворец. В плановете му господарката на изгубените включи и детска стая.

— Значи е искала да ме отгледа там. Можеш ли да прибавиш нещо към това, Дуби?

Маймуната изпука с кокалчетата на пръстите си.

— Да, всъщност мога. Когато баща ти те оставяше да си играеш на Голямата сцена, Смъртта пращаше мен и някои други да се грижим за теб. Останах с впечатлението, че освен да се информира за развитието ти, тя не искаше да ти се случи нищо лошо.

— Значи непряко е била моя покровителка.

Ейрадис, на която изобщо не й харесваше посоката на мисли на Джей, го прекъсна:

— „Покровителка“ може би е прекалено мила дума, сине. Пастирите закрилят овцете си, но в същото време ядат овнешко. Господарката на ентропията може да не ти е готвила нищо хубаво.

— Вярно е, но очевидно никой не я е питал какви са плановете й за мен.

— Винаги съм имал впечатлението, че Фекда знае повече, отколкото казва — прибави Дуби. — Мозъкът на Мизар беше повреден и Алиот — хм, Алиот беше нещо друго.

— Алиот, черната пеперуда ли? — със сподавено удивление попита Ейрадис.

— Да, госпожо — потвърди Дуби.

— Алиот от време на време си играеше с мен, когато бях толкова малък, че едва можех да си казвам името — поясни Джей. — Познаваш ли го?

— Чувала съм за него — отвърна Ейрадис.

— Какво си намислил, Джей? — попита гривната. — Анализирах насоката на въпросите ти и резултатът изобщо не ме успокоява.

Джей се изправи, остави Дуби на камъка, погледна гривната, после майка си. Маймуната и кръстоносецът седяха много, много тихо, предусетили наближаващата буря.

— Мисля, че ще отида да питам Смъртта за какво съм й — каза Джей.

— Не! — извика Ейрадис.

— Забранявам ти — отсече гривната.

Дуби само изпищя.

— Ще ида — повтори Джей. — И ще го направя както аз искам. Донтът Трантоу спомена за влак, наречен Пиринчения павиан, с който баща ми отишъл в Дълбоките поля. Ако успея да го открия, мога да се изправя пред господарката на ентропията, ако не от позиция на силата, поне не като пленник.

Гривната завибрира и засия с бледолилава светлина.

— Мога да генерирам поле, което няма да ти позволи достъп до Вирту.

— За колко време? — попита Джей. — И можеш ли да ми попречиш да си, отсека ръката? Това е драстична мярка, но ако се наложи, ще я предприема.

— Джей! — смаяно ахнаха няколко гърла. Само призрачният кръстоносец се усмихваше — сардонично, горчиво изражение.

— Да, момъкът ще го направи, щом казва. Вече не е малко дете.

Джей кимна.

— Благодарен съм ви за всичко, което сте се опитали да направите за мен, не мога да изживея остатъка от живота си във вечно бягство от Смъртта. Баща ми е сключил сделка с господарката на Дълбоките поля. И аз ще я изпълня.

— Джей, ти не знаеш какво правиш! — извика Ейрадис. — Тя е ужасно създание.

— Нима? — рече той. — Може да бъде смекчена с музика, възхищава се на архитектурата и очевидно не желае гибелта ми. Всъщност, когато баща ми ме е оставил да си играя в покрайнините на Вирту, тя ми е пратила пазители.

— Не знаех, че толкова лесно ще се научиш да се прехвърляш, нито че няма да съм там, за да те пазя — тихо каза гривната.

— Възможно е, но след като те е взела, Смъртта ми е осигурила тази закрила. — Джей изправи рамене. — Ще ми помогнете ли, или ще се опитате да ми попречите?

Ейрадис докосна лицето му с пръсти.

— Нямам силата да те спра, мога само да те посъветвам. Макар че бих предпочела да не отиваш, обещавам ти, че когато се върнеш в замъка Донърджак, ще съм там, за да ти помагам.

Отговорът на гривната се забави повече. Постепенно обаче лилавата светлина угасна.

— Не мога да ти попреча, без да те принудя да предприемеш действия, които само ще те затруднят да постигнеш каквото искаш. Ето защо повече няма да се възпротивявам.

— Ще ме съветваш ли?

— Да.

— Добре; — Джей се обърна към Дуби. — Ще дойдеш ли с мен, или искаш да се опитам да те прехвърля обратно във Верите?

Дуби сви рамене и изкряка с нещо подобно на веселата лукавост, която бе загубил по време на бягството от Смъртта във Верите:

— Естествено, че ще дойда с теб, Джей. Все е по-добре, отколкото да се крия под леглото ти и да се оглеждам за лъчистата мъглявина.

— Добре. — Джей се завъртя и закрачи нагоре по склона. — Ще съобщя на Дак, че заминавам на виртпътешествие, и ще се прехвърля от Голямата сцена. Предпочитам да не привличам вниманието на Смъртта към този сайт.

Те тръгнаха заедно с него и навлязоха сред група изправени камъни. Макар че до равноденствието оставаше много време, скалите потръпваха в реакция на сила, мощна колкото тази на природата или митовете.

 

 

Високо на Меру Небебог си тананикаше. Когато се заслуша, на разтревожения Моребог му се стори, че мелодията е придобила триумфален ритъм. Той хвърли поглед към Земея, но тя беше потънала в размисъл и той нямаше желание да издава каквото и да било на другия, като моли за вниманието й.

Прехапал долната си устна от зле прикрито раздразнение, Моребог си позволи да потече към различните си аватари:

Чиновник, систематизиращ данни в клон на виртстоковата борса (където акциите и облигациите се представяха като ябълки и круши с различни цветове), премигна, когато за миг цялата информация придоби съвсем ясен смисъл. Той видя тенденциите в различни отрасли от световната икономика и ако бе в състояние да си спомни това откровение, само с няколко малки покупки можеше да направи цяло състояние. Откровението обаче изчезна и той продължи да реди невероятно пъстрите плодове в различни отделения.

 

 

Потопил крака в любимия вир на Калтрис, Рийз Джордан усети, че по пръстите го ухапва рибка. За миг отново стана момче — малко и безгрижно. После чувството изчезна и това му напомни, че тленното му тяло в Центъра за ятропатични заболявания във Верите за пореден път ще бъде подложено на някаква езотерична процедура. Въпреки че помощта на института „Донърджак“ беше прибавила почти двайсет години към вече ужасно дългия му живот, той изпитваше мъчителен гняв, че този път може най-после да напусне тази тленна суета. И му дойде наум, че би направил всичко, абсолютно всичко, за да продължи живота си.

 

 

Облегнат на стената в раковината на огромен наутилус, Бен Куинан докладваше за положението в Църквата на Елиш. Дълбоко в ума му го човъркаше мисълта, че може би изборът му на съюзник не е бил разумен. Моребог изглеждаше нервен и раздразнителен.

 

 

На бялата ограда около къща на студен скалист бряг бе закачен надпис: „Не пречете“. Сив гълъб погледна през прозореца и видя мъж с белег от темето до лявото ходило, който внимателно настройваше машина от платина и кристал.

 

 

В архива на „Ню Йорк Таймс“ и неговите дъщерни издания повя вятър, влажен и с дъх на море, който прелетя сред папките, размърда някои материали и ги подреди в определен ред. Виртзалата се разтърси от неравномерно вибриране, много напомнящо на въздишка, после вятърът отлетя, като отнесе със себе си познание и остави само слаб мирис на сол, който да напомня за кратката му визита.

 

 

Прародителски гласове, обявяващи война.