Джоузеф Конрад
Господарят Джим (7) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава седма

Идващият от Англия пощенски кораб бе пристигнал същия следобед и в голямата столова на хотела повече от половината маси бяха заети от хора, снабдени с околосветски билети на стойност сто лири. Тук имаше съпружески двойки, които явно бяха вече свикнали със семейния живот и бяха си омръзнали посред пътешествието; имаше малки и големи компании, както и самотници. Пътниците обядваха важно или шумно пируваха, но всички мислеха, разговаряха, шегуваха се или се мръщеха досущ както вършеха това у дома си; към новите впечатления те не бяха по-възприемчиви от своя багаж горе, в хотела. Отсега нататък, също като багажа си, щяха да бъдат снабдени с етикет за доказателство, че са били в тези страни. Ще си спомнят с умиление за това свое отличие и ще пазят залепените на куфарите етикети като документално доказателство, като единствена неизличима следа от пътуване с образователна цел. Тъмноликите прислужници безшумно се движеха по обширния излъскан под; от време на време отекваше смях на девойка, наивен и празен като самата нея, или когато внезапно стихнеше тракането на чиниите, се дочуваха думи, произнесени маниерно бавно от някой остроумец, който украсяваше пред ухилените си сътрапезници последния забавен скандал на кораба. Две странствуващи стари моми с пикантни облекла жлъчно коментираха пътната такса, като си шушкаха с бледите си устни; ексцентрични, с дървени лица, те приличаха на разкошно облечени бостански плашила. Няколко глътки вино поразтвориха сърцето на Джим и му развързаха езика. Апетитът му беше добър, това също забелязах. Изглежда, той бе погребал някъде епизода, който сложи началото на нашето познанство, сякаш то бе нещо, за което никога повече нямаше да стане дума. През цялото време виждах пред себе си тези сини момчешки очи, които гледаха право в мен, това младо лице, силни рамене, открито бронзово чело с бяла ивица по корените на гъстите руси коси; видът му будеше в мен искрена симпатия — това открито лице, непресторената усмивка, юношеската сериозност. Той беше порядъчен човек — един от нас. Говореше трезво, с някаква сдържана откровеност и с онова спокойствие, което може да се постигне с мъжествено самообладание или дързост, безчувственост, безгранична наивност или огромна самоизмама. Кой знае? Съдейки по тона на разговора, човек можеше да си помисли, че говорим за някое трето лице, за футболен мач, за времето миналата година. Мисълта ми се губеше в море от догадки, но ето че разговорът тръгна в нова насока и аз успях, без да оскърбявам Джим, да отбележа, че следствието, общо взето, е за него доста мъчително. Той ме хвана за ръката — тя лежеше на покривката до чинията — и впи в мен очи. Уплаших се.

— Това трябва да е ужасно неприятно — измърморих, смутен от такава безмълвна проява на чувства.

— Истински ад! — възкликна той със сподавен глас.

Това, че ми хвана ръката, и последните му думи накараха двама от пътниците с контешки вид, които седяха на съседната маса, да се откъснат с тревога от замразения си пудинг. Аз станах и минахме в предния коридор, където ни чакаха кафе и пури.

На осмоъгълни масички под стъклени глобуси горяха свещи; около тях имаше удобни плетени столове; масичките бяха отделени една от друга с много растения с твърди листа; между двойките колони, върху които падаше червеникавият отблясък на светлината от високите прозорци, нощта, блестяща и мрачна, се спускаше като великолепна завеса. Светлините на корабите мигаха в далечината като залязващи звезди, а хълмовете на отвъдната страна на рейда приличаха на кръгли и черни буреносни облаци, надвиснали в небето.

— Не можех да избягам — поде Джим. — Капитанът избяга — така и трябваше да направи. А аз не можех и не исках… Всички те се измъкнаха по един или друг начин, но за мен това не подхожда.

Слушах с напрегнато внимание, без да смея да помръдна в стола си, исках да разбера — ала и до ден-днешен не разбрах, мога само да предполагам. Беше доверчив и в същото време сдържан, сякаш убеждението в някаква вътрешна невинност пречеше на истината да се откъсне от устата му. Преди всичко заяви с такъв тон, сякаш признаваше безсилието си да прескочи стена, висока двадесет стъпки, че никога няма да може да се върне вкъщи; неговата изповед събуди в паметта ми думите на Брайърли: „Ако не греша, този възрастен енорийски свещеник в Есекс е страшно горд, че синът му е моряк.“

Не мога да ви кажа знаеше ли Джим, че баща му се гордее толкова с него, но тонът, с който говореше за „своя татко“, целеше аз да си представя стария селски свещеник като най-прекрасния човек от всички, които винаги, от сътворението на света, са били обременени с грижи за голямото си семейство. Това, макар да не беше казано, се подразбираше и не оставяше място за съмнения, а искреността на Джим беше очарователна, тя подчертаваше, че цялата история засяга и онези, които живеят там — много далече.

— Сега вече знае за всичко от вестниците в родината — каза Джим. — Никога не ще посмея да се вестя пред бедния старец.

Не смеех да вдигна очи, докато той не добави:

— Никога не ще мога да му обясня. Не би разбрал.

Тогава го погледнах. Джим замислено пушеше, после, като почака малко, трепна и отново заговори. Изрази желание да не го смесвам със съучастниците му в… е, да го наречем така… в престъплението. Той не е от тях, той е от съвсем друго тесто. Не изразих несъгласие. Съвсем не ми се искаше в името на голата истина да го лишавам поне от малка частица спасителна милост, която можеше да му се усмихне. Не знаех доколко вярва в такава възможност. Не знаех каква игра играе — ако изобщо играеше — и подозирах, че и той не го съзнава; убеден съм, че нито един човек не може да разбере напълно собствените си уловки, за да се спаси от страшната сянка на самопознаването. Не произнесох нито дума, докато той се питаше какво да направи, когато завърши това „глупаво следствие“.

Джим очевидно споделяше презрителното мнение на Брайърли за цялата процедура, предвидена от закона. Той не знаеше къде да отиде и го каза, размишлявайки по-скоро на глас, отколкото разговаряйки с мен. Ще му отнемат свидетелството, край на кариерата му, няма пари, за да замине, никаква друга работа няма предвид. В родината може би ще успее да получи някаква служба — с други думи, трябва да се обърне към близките си за помощ, а точно това той не иска. Не му остава нищо друго, освен да постъпи някъде като обикновен матрос; може би ще успее да получи място на старши кормчия на някой параход. Той може да бъде кормчия.

— Мислите ли, че бихте могли? — попитах безжалостно аз.

Джим скочи от масата и като отиде до каменната балюстрада, се загледа в нощта. След миг се върна и застана до стола ми; младото му лице беше още помрачено от болка, породена от чувство, което бе надвил. Момъкът прекрасно разбираше, че не се съмнявам в неговата способност да управлява кораб. С леко треперещ глас ме попита защо казах това. А съм бил така „безкрайно добър“ към него. Дори не съм му се присмял, когато… тук той почна да се запъва… „когато се случи онова недоразумение… и се показах такова глупаво магаре“.

Прекъснах го и убедено заявих, че на мен недоразумението съвсем не ми се е сторило смешно. Той седна и като засърба замислено кафето си, го изпи до дъно.

— Но нито за миг не съм допускал, че онова прозвище може да ми приляга — произнесе той.

— Така ли? — попитах.

— Да — потвърди той спокойно и решително. — А вие знаете ли какво бихте направили на мое място? Знаете ли? И нали не се смятате… — тук той преглътна нещо — … не се смятате за… жалка твар?

При тези думи Джим — кълна се в честта си — ме погледна изпитателно. Очевидно това беше въпрос — въпрос bona fide^[1]. Обаче отговор той не чакаше. Преди да успея да се опомня, момъкът заговори отново, загледан право пред себе си, сякаш четеше нещо, написано върху звездната мантия на нощта.

— Цялата работа е да бъдеш готов. А аз не бях готов… тогава. Не желая да се оправдавам, по бих искал да обясня… бих искал някой да разбере… някой… поне един човек! Например вие! Защо не вие!

Думите му прозвучаха тържествено и мъничко смешно: така става винаги, когато човек отчаяно се опитва да спаси представата си за това какъв трябва да бъде моралният му облик. Тази представа е условна — само едно от правилата на играта, не повече, но то има огромно значение, тъй като почива на неограничената власт на природните инстинкти и жестоко наказва падението.

Той почна разказа си съвсем спокойно. На борда на парахода на компанията „Дейл Лайн“, който прибрал четиримата, плаващи с лодка под меките лъчи на залязващото слънце, още от първия ден почнали да се отнасят с подозрение към спасените. Дебелият капитан разказвал някаква история, останалите трима мълчали и отпърво неговата версия била приета. Нали няма никога да подложите на кръстосан разпит хора, претърпели корабокрушение, които сте имали щастие да спасите ако не от мъчителна смърт, поне от жестоки мъчения. После, когато било вече време да се премисли казаното, на капитана и на помощниците на „Ейвъндейл“, изглежда, им хрумнало, че в цялата история има „нещо съмнително“; но своите съмнения те, разбира се, запазили за себе си. Били прибрали капитана, първия помощник и двама механици от потъналия параход „Патна“, което от тяхна страна било достатъчно. Не попитах Джим как се е чувствувал през онези десет дни на борда на „Ейвъндейл“. От начина, по който разказваше за това, мога свободно да заключа, че бе донякъде зашеметен от направеното откритие — откритие, което го засягаше лично — и несъмнено се опитваше да го обясни на единствения човек, способен да оцени огромната му важност. Трябва да разберете, че той съвсем не се мъчеше да омаловажи неговото значение. В това съм уверен; и именно тук се корени онова, което отличаваше Джим от останалите. Що се отнася до чувствата, които е изпитал, когато е слизал на брега и е чул за непредвидения завършек на историята, в която бе играл такава важна роля — за тях той нищо не ми каза и е трудно да си ги представим.

Почувствувал ли беше Джим, че почвата му се изплъзва под краката? Бих искал да зная… Но несъмнено твърде скоро му се удаде да си намери нова опора. Той бе на брега цели две седмици в Дома на моряка; в същото време там живееха още шест-седем души и от тях научавах по нещо за него. Тяхното мнение се свеждаше до това, че без да имаме предвид разните му недостатъци, той е едно унило животинче. По цял ден бил на верандата, легнал в шезлонг, и напускал убежището си само в часовете за храна или късно вечер, когато тръгвал да скита по кейовете в пълна самота, откъснат от всички, нерешителен и мълчалив като бездомен призрак.

— Струва ми се, че през всичкото това време не съм казал и две думи на някоя жива душа — забеляза момъкът и ми стана жал за него; той веднага добави: — Един от онези непременно е издрънкал нещо такова, с което не бих могъл да се примиря, а не исках да влизам в свади. Да! Тогава не исках. Бях твърде… твърде… Не ми беше до свади.

— Значи, онази преграда в трюма е издържала — бодро изрекох аз.

— Да — прошепна той, — издържа. И все пак мога да ви се закълна, че чувствувах как тя се издува напред под ръката ми.

— Чудно какъв силен напор може да издържи понякога старото желязо — забелязах.

Като се облегна назад в стола, протегнал крака и отпуснал ръце, той няколко пъти леко кимна. Трудно е да си представиш по-тъжна картина. Изведнъж Джим вдигна глава, изправи се в стола, шляпна се по бедрото.

— Ах, какъв случай е изпуснат! Боже мой! Какъв случай е изпуснат! — възкликна той и последната дума „изпуснат“ прозвуча като вик, изтръгнал се с болка.

Джим отново млъкна и се втренчи в пространството, сякаш търсеше там отчаяно изпуснатия случай да се отличи; за миг ноздрите му се разшириха, като че той вдъхваше опияняващия аромат на неизползуваната възможност. Ако мислите, че съм бил учуден или поразен, вие сте много несправедлив към мене. Ах, това беше момък, надарен с фантазия! Той ще се разкрие, той ще признае всичко. Погледът му се бе зареял в нощта и по очите му познах, че неудържимо се стреми напред, към фантастичното царство на безразсъдния героизъм. Нямаше време да съжалява за онова, което бе изгубил — той беше твърде загрижен, че не бе успял да го получи. Бе много далеч от мен, а го наблюдавах само от три стъпки разстояние. Всяка секунда все по-дълбоко навлизаше в света на неосъществими романтични мечти. Накрая Джим проникна в самата сърцевина на този свят! Странно блаженство озари лицето му, очите блеснаха на светлината на свещта, която гореше между нас; той се усмихна! Бе проникнал в самата сърцевина — в самата сърцевина. Това беше усмивка на екстаз — ние с вас, приятели мои, никога не ще се усмихваме така. Върнах го в реалността с думите:

— Ако не бяхте напуснали кораба. Това ли искате да кажете?

Той се обърна към мен и в погледа му пролича почуда и болка; лицето изразяваше смайване, уплаха, страдание, сякаш беше паднал от някоя звезда. Нито вие, нито аз бихме гледали някого така. Той силно трепна, като че студен пръст бе докоснал сърцето му. После въздъхна.

Не бях настроен състрадателно. Джим ме предизвикваше с противоречивите си признания.

— Жалко, че не сте го знаели по-рано! — казах аз с недобро намерение. Но вероломната стрела падна, без да причини вреда — падна до краката му, недостигнала целта, а той не помисли да я вдигне от земята. Може би дори не я виждаше. Изтегнал се в стола, той рече:

— Дявол да го вземе! Казвам ви, тя се издуваше. Огледах с фенера цялата дължина на ъгловото желязо там долу и ето че едно парче ръжда, голямо колкото дланта ми, падна само от преградата. — Той прокара ръка по челото си. — Преградата трепереше и подскачаше като жива, когато я гледах.

— И тогава се почувствувахте зле — забелязах мимоходом.

— Нима предполагате — каза той, — че съм мислил за себе си, когато зад гърба ми са спели дълбоко ето и шейсет души — в носовата част на туиндека^[2]? А на кърмата бяха още повече… хората бяха три пъти повече, отколкото можеше да се поберат в лодките дори ако имаше време да ги спуснем. Чаках желязната преграда да се пробие пред очите ми и поток вода да залее тях — спящите… Какво трябваше да направя, какво?

Лесно можех да си представя как е стоял в мрака, а светлината на фенера е падала върху малка част от преградата, която е издържала напора на целия океан, и е чувал дишането на спящите хора. Видях как е гледал желязната стена, изплашен от падащата ръжда, угнетен от мисълта за неизбежната смърт.

Това било, както разбрах, тогава, когато неговият капитан го е изпратил повторно на носа, навярно за да го отстрани от мостика. Джим ми каза, че първият му порив бил да извика и като разбуди всички тези хора, изведнъж да ги хвърли в ужас, но мисълта за неговата безпомощност така го зашеметила, че нямал сили да издаде никакъв звук. Ето какво, изглежда, трябва да се разбира под думите „езикът ми е залепнал за гърлото“.

„Устата ми беше засъхнала“ — така пестеливо описа Джим това състояние. Безмълвно се измъкнал през люк номер едно. Някакъв уиндсейл^[3], смъкнал се надолу, го докоснал случайно по лицето и от лекото съприкосновение с него той едва не паднал от стълбата на люка.

Джим призна, че краката му се разтреперили, когато излязъл на предната палуба и погледнал друга голяма група спящи пътници. Точно тогава спрели машините и почнали да изпускат парата. От този глух тътнеж нощта забръмчала като басова струна. Корабът треперел в ритъм с бръмченето.

Тук-таме някоя глава се повдигала от рогозката, смътно се очертавала фигурата на надигащ се и присядащ човек, който сънено се ослушвал за миг и после отново лягал сред множеството сандъци, парни скрипци, вентилатори. Джим знаел: всички тези хора били недостатъчно просветени, за да разберат значението на странния шум. Железният кораб, хората с бели лица, всички предмети, всички звуци — всичко на борда изглеждало на тази невежа, благочестива тълпа еднакво странно и толкова сигурно, колкото и непонятно. Хрумнало му, че това обстоятелство може да се нарече щастливо. Такава мисъл е била наистина ужасна.

Не забравяйте: той вярвал (както би вярвал всеки на негово място), че корабът всеки момент може да почне да потъва; издулата се, проядена от ръждата преграда, която възпирала океана, можела фатално да рухне — внезапно като минирана дига — и да пусне потока вода. Той стоял неподвижно, загледан в тези проснати тела — обречен човек, който знае съдбата си и наблюдава тихата група мъртъвци. „Те бяха мъртви! Нищо не можеше да ги спаси. В лодките едва ли биха се побрали половината, но за това нямаше време. Нямаше време! Нямаше!“ Безсмислено изглеждало той да разтвори устни, да помръдне ръката си или крака. Преди да успее да извика три думи или да направи три крачки, вече ще се мята в морето, което ще се покрие с пяна от отчаяните усилия на потъващите хора, ще се огласи от вопли за помощ. Помощ не можеше да има. Джим прекрасно си представил какво точно ще стане; той преживял това, застанал неподвижно до люка с фенер в ръка — преживял всичко, включително и най-последната мъчителна подробност.

Мисля, че той преживяваше всичко повторно, когато ми описваше нещата, за които не е могъл да говори в съда.

— Аз видях ясно — така, както виждам сега вас, — че не мога да направя нищо. Животът като че бе напуснал тялото ми. Помислих си, че най-добре ще бъде да стоя на мястото си и да чакам. Не допусках, че ми остават още много секунди…

Изведнъж парата престанала да излиза. Шумът по думите на Джим тревожел, но тази внезапна тишина му се сторила непоносимо гнетяща.

— Мислех, че ще се задуша, преди да се удавя — каза той. После добави, че не е мислел за своето спасение. В неговия мозък изплувала, изчезвала и отново изплувала една-единствена ясна мисъл: осемстотин души и седем лодки… осемстотин души и седем лодки.

— Сякаш някакъв глас ми нашепваше — развълнувано изрече той: — „осемстотин души и седем лодки“… и „няма време“! Помислете само!

Той се наведе към мен над масичката, а аз се опитах да избягна погледа му.

— Вие мислите, че съм се боял от смъртта? — попита Джим с много напрегнат и тих глас. Удари с длан по масата и от този удар подскочиха кафените чашки. — Готов съм да се закълна, че не се боях — не… Кълна се в бога, не! — Той се изправи и скръсти ръце; брадичката му се отпусна върху гърдите.

През високите прозорци до нас едва-едва достигаше тракането на чиниите. Зачуха се силни гласове и в коридора се появиха няколко души в най-прекрасно настроение. Те си разменяха шеги, спомняйки си как са яздили магарета в Кайро. Един блед, боязлив, стъпващ леко на дългите си крака младеж разговаряше с някакъв червендалест и надут околосветски пътешественик, който осмиваше неговите покупки, направени на пазара.

— Не, кажете ми, мислите ли, че съм се заблудил? — осведоми се Джим много сериозно и решително.

Компанията, като ни отмина, насяда тутакси по столовете; заблещукаха запалени кибритени клечки, които осветяваха за миг лица, лишени от изразителност, и мътният блясък на белите нагръдници; бръмченето на разговарящите хора, оживили се по време на вечерята, ми се струваше глупаво и безкрайно далечно.

— Няколко души от екипажа спяха върху люк номер едно, на две крачки от мене — отново заговори Джим.

Забележете, че на този кораб нощна вахта са имали само кормчиите и предните наблюдатели, останалите от екипажа спели — будели само онези, които трябвало да сменят дежурните. Джим почувствувал изкушение да хване за рамото най-близкия ласкар и да го разтърси, но не го направил. Нещо възпряло ръката му. Той не се страхувал; о, не, просто не можел — ето истинската причина. Може би не се страхувал от смъртта, но, казвам ви, плашела го паниката. Проклетото му въображение рисувало ужасно зрелище; паника, тъпчене на хора в суматохата, сърцераздирателни писъци, наводнени лодки — всички най-страшни картини от катастрофа на море, за каквито е чувал. Може би вече се бил примирил със смъртта, но аз предполагах, че е искал да умре, без да види кошмарните сцени — да умре спокойно като в транс. Известна готовност да умреш се наблюдава доста често, но рядко ще срещнете човек с непробиваема броня от стоманена решителност, който да води безнадеждна борба до последната минута — стремежът към покой се засилва все повече, колкото отслабва надеждата, и накрая сломява желанието за живот. Кой от нас не е наблюдавал такова явление? Може би сами сте изпитали нещо подобно на това чувство — крайна умора, стремеж към покой, убеденост, че са напразни всички усилия. Това е добре известно на онези, които се борят с безразсъдните сили: корабокрушенците, плаващи в лодките, пътешествениците, заблудили се в пустинята, хората, сражаващи се със силите на природата или с тъпото зверство на тълпата.