Джоузеф Конрад
Господарят Джим (16) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Jim, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

Джоузеф Конрад. Господарят Джим

Съчинения в пет тома

Том трети

 

Английска. Трето издание

Съставителство и редакция: Христо Кънев

Преведе от английски: Христо Кънев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Художник: Богдан Мавродинов

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректори: Светла Димитрова, Мария Филипова

 

Joseph Conrad

Lord Jim

Doubleday, Page & Company Garden City, New Jork, 1925 4 — 810–31

 

© Христо Кънев, съставител, 1985

© Христо Кънев, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов, библиотечно оформление, 1985

 

Дадена за набор на 22.III.1985 г.

Подписана за печат на 17.VI.1985 г.

Излязла от печат м. юли 1985 г.

Изд. №1864

Формат 84×108/32

Печ. Коли 23

Изд. коли 19,32

УИК 20,83

 

Цена 3,05 лв.

 

ЕКП 9536672411; 5557-120-85

 

Книгоиздателство „Георги Бакалов“

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета

Наближаваше времето, когато ми предстоеше да го видя обкръжен от любов, доверие, възхищение; легендарна сила и доблест щяха да се трупат около името му, като че той беше от рождение герой. Това е истина, уверявам ви; това е също тъй вярно, както че седя тук и безцелно ви разказвам за него. А Джим се отличаваше със способността веднага да долавя сянката на своите желания и блянове, без които земята не би познавала нито любовника, нито търсача на приключения. Той завоюва много почит и идилично щастие сред храсталаците на онази далечна страна (няма да спомена нищо за неговата наивност) и това му даваше толкова почит, колкото дава на друг човек безметежното щастие да се движи по градските улици. Блаженство, блаженство… как да го нарека… блаженство пият от златна чаша във всички географски ширини: ароматът му е с вас — само с вас — и вие можете да се опиянявате от него до насита. Джим беше от хората, които пият на големи глътки — за това можете да съдите по казаното досега за него. Когато го видях за пръв път, той беше ако не опиянен, поне разпален от чудесен еликсир. Не бе се сдобил с него изведнъж. Имаше, както знаете, период на изпитание сред проклетите морски доставчици; през този период той страдаше, а аз се тревожех… тревожех се за своя доверител… ако може да се изразя така. Не зная дали съвсем се бях успокоил сега, след като го съзерцавах в целия му блясък. Така го видях последния път — на ярката светлина, която властвуваше наоколо и същевременно бе в пълна хармония с него — с живота сред горите и с живота на хората. Признавам, че това ми направи впечатление, но трябва да кажа, че в края на краищата впечатлението не беше продължително. Уединението на Джим го защищаваше; той беше сам, в тясно общуване с природата, която при такива леки условия не изменя на своите любимци. Но не мога да закрепя в паметта си неговия образ в дните на безопасността му. Винаги ще си го спомням такъв, какъвто го бях видял през отворената врата на моята стая, когато той може би твърде присърце взимаше последиците от своя неуспех. Радвам се, разбира се, че старанията ми доведоха до известни добри и дори блестящи резултати; но понякога ми се струва, че би било по-добре за спокойствието на духа ми, ако не бях застанал между него и дяволски великодушното предложение на Честър. Интересно какво би създала буйната фантазия на Джим от това островче Уолпол — безнадеждно захвърлена трошица земя в лоното на водите. Но едва ли щях да чуя нещо за него, защото трябва да ви кажа, че Честър, след като се отбил в някакво австралийско пристанище да поправи обзаведения си като бриг кораб анахронизъм, отплавал после в Тихи океан с екипаж от двайсет и двама души и единствената вест, която може би има отношение към тайнствената му съдба, беше вестта за урагана, преминал месец по-късно над Уолполските плитчини. И оттогава никой не чу нищо за аргонавтите — нито звук не достигна до нас от пустинята. Finis![1] Тихи океан е най-потайният от всички пламенни, избухливи океани; студеният антарктически океан също умее да пази тайна, но неговата потайност напомня мълчанието на гроб.

Такава потайност поражда предчувствие за желания край, който всички повече или по-малко искрено сме готови да приемем — защото какво друго, ако не това позволява да се примириш с мисълта за смъртта? Край! Finis! Властна дума, която прогонва от дома на живота страховитата сянка на съдбата. Ето какво не ми достига — въпреки че го виждах със собствените си очи и чувах сериозните му уверения, — когато оглеждам успеха на Джим. Докато трае животът, надеждата не угасва; но живее и страхът. Не искам да кажа с това, че съжалявам за своята постъпка, нито ще ви излъжа, че не мога да спя нощем. И все пак ме преследва мисълта, че Джим вземаше твърде присърце унижението си, когато само неговата вина бе от значение. Той не беше — ако мога да кажа така — съвсем разбираем за мен. Да, не беше. И възниква подозрението, че той също не е разбрал себе си. Трябваше да се съобразявам с неговата тънка чувствителност, с неговите деликатни чувства — с нещо подобно на възвишен и идеализиран егоизъм. Джим беше — ако ми разрешите да се изразя така — много фин; много фин и много нещастен. Една малко по-груба натура не би понесла такова напрежение; тя би сключила сделка със самата себе си — с въздишка, мърморене или дори смях; една още по-груба натура би останала неуязвимо безразлична и не би интересувала никого. Ала Джим беше твърде интересен или твърде нещастен — не можеше да го пратиш по дяволите или поне при Честър. Аз почувствувах това, докато седях наведен над листа, а той водеше в стаята ми ужасно мълчалива борба и се задъхваше с отворена уста; почувствувах го, когато Джим стремително се втурна към верандата, сякаш искаше да се хвърли долу — но не се хвърли; и това чувство укрепваше в мене, докато той стоеше отвън, слабо осветен, на фона на нощта, като че се бе изправил на брега на мрачно и отчайващо море.

Неочаквано се разнесе тежък тътен и аз вдигнах глава. Шумът отмина и изведнъж някаква раздираща тъмнината ослепителна светлина падна върху смътния лик на нощта. Проблясващите мълнии оставаха да блестят безкрайно дълго. Тътнежите на гръмотевиците се засилваха, а аз гледах ясно очертаната черна фигура на Джим, застанала твърдо над морето от светлина. След най-ярката мълния тъмнината се възвърна с оглушителен трясък и заслепените ми очи престанаха да го виждат, сякаш се бе разпаднал на атоми. Разнесе се шумна въздишка; нечии бесни ръце хищно задърпаха храсталака, тресяха върховете на дърветата, тръшкаха врати, чупеха стъкла пред цялата фасада на хотела.

Джим влезе в стаята, затвори вратата след себе си и ме намери наведен над масата; внезапно обзелото ме безпокойство какво ще каже бе много голямо и приличаше на уплаха.

— Можете ли да ми дадете една цигара? — попита той.

Без да вдигам глава, побутнах към него кутията с цигарите.

— Имам нужда… от тютюн — измърмори той.

Изведнъж силно се оживих.

— Един момент — любезно рекох аз.

Той направи няколко крачки из стаята.

— Бурята премина — чух гласа му. Един-единствен далечен тътен на гръмотевица отекна откъм морето като сигнал за бедствие.

— Мусонът започва рано тази година — рече Джим някъде зад гърба ми. Спокойният му тон ме окуражи и като написах адреса на последния плик, побързах да се обърна. Той стоеше сред стаята и жадно пушеше: макар да чу, че се раздвижих, остана още известно време гърбом към мен.

— Е, какво! Измъкнах се не съвсем зле — каза Джим и внезапно се обърна. — Платих все пак нещичко — не много. Интересно какво ме чака занапред.

На лицето му не личаха никакви признаци на вълнение, но то леко потъмня и като че ли подпухна, сякаш той сдържаше дъха си. Наблюдавах го мълчаливо, а Джим с усилие се усмихна и продължи:

— Все пак много съм ви благодарен… Когато си в угнетено състояние… Вашата стая тук… много е удобно при вас…

В градината чукаше и шумолеше дъждът; някаква водосточна тръба край прозореца (тя, изглежда, беше пробита) ми напомняше с песента си пародия на бурна мъка със страшни бълбукащи хълцания и вопли, прекъсвани от неочаквани спазми на мълчание.

— … приятно убежище — измърмори той и млъкна.

Блясъкът на слаба мълния проряза черните правоъгълници на прозорците и безшумно угасна. Размишлявах как да подходя към него (не ми се искаше отново да срещна отпор) и ето че той лекичко се засмя.

— Сега не съм по-добре от някой скитник… — краят на цигарата тлееше между пръстите му — … без никакъв, никакъв… — бавно заговори той — и все пак…

Джим млъкна; дъждът валеше сега още по-силно.

— Някога ще ми се яви случай да си възвърна всичко. Трябва да се яви такъв случай! — прошепна той ясно, спрял поглед на обувките ми.

Аз дори не знаех какво именно толкова силно искаше той да си върне, какво така му липсваше. Може би нямаше думи, за да го изрази. Парче магарешка кожа, както казва Честър… Джим въпросително ме погледна.

— Може би… Ако живеете достатъчно дълго — измърморих през зъби с неоснователна злоба. — Не разчитайте много на това.

— Кълна се в небето! Струва ми се, че нищо вече няма да ме уязви — рече Джим с мрачна увереност. — Щом онова дело не можа да ме събори, няма защо да се боя, че нещо би могло да ме лиши от достатъчно време да се измъкна и…

Той погледна нагоре.

Тогава ми хрумна, че от такива като него се вербува великата армия на несретниците и заблудените — армия, която, марширувайки, хлътва все по-ниско и запълва всички канали на земята. Веднага щом излезе от стаята ми, щом напусне това „убежище“, той ще заеме мястото си в нейните редове и ще почне да хлътва в бездънната пропаст. Във всеки случай аз нямах никакви илюзии. Но в същото време, макар че преди миг бях толкова уверен в силата на думите, се боях да заговоря — като човек, застанал върху леден блок, който се бои да се помръдне да не би да падне. Само когато се опитваме да помогнем на другиго, забелязваме колко непонятни, неясни и мъгляви са съществата, които делят с нас сиянието на звездите и топлината на слънцето. Изглежда, че самотата е сурово и ненарушимо условие на битието; обвивката от месо и кръв, върху която устремяваме нашия взор, се разпада, когато простираме към нея ръка, и се превръща в капризен, безутешен и неуловим призрак; за нас той е невидим и ничия ръка не може да го докосне. Тъкмо този страх да не го изгубя ме караше да мълча, тъй като в мен внезапно и с непреодолима сила се бе родило убеждението, че никога няма да си простя, ако му дам възможност да се изгуби в тъмнината.

— Така… благодаря ви още веднъж. Вие бяхте необикновено… хм… право да си кажа, не намирам думи да изразя… Да, необикновено! И не знам с какво да си обясня такова участие. Боя се, че още недостатъчно съм ви благодарил, цялата тази история така зверски ме бе връхлетяла… и в дъното на душата… вие, вие, сам… — Той се запъна.

— Възможно е — добавих аз. Джим се намръщи.

— Във всеки случай човек носи отговорност. — Той ме следеше като ястреб.

— Това също е истина — рекох.

— Тъй. Аз издържах докрай и сега никому не ще позволя да ми хвърля в лицето упреци… безнаказано… — Джим стисна юмрук.

— Вие сам ще го вършите — казах аз с усмивка, съвсем невесела може би, но той ме погледна заплашително.

— Това си е моя работа — рече Джим. Израз на непреклонна решителност се появи на лицето му като някаква излишна и мимолетна сянка, после веднага изчезна. След миг той отново приличаше на мило, добро момче, изпаднало в беда. Хвърли цигарата.

— Сбогом — произнесе момъкът припряно, като човек, който се е забавил, когато го чака срочна работа; след миг той стоеше неподвижен.

Дъждът валеше като из ведро и ми се струваше, че в този непрекъснат порой има някаква неудържима ярост; той събуди в мене спомени за отнесени мостове, за изкоренени дървета, за срутвания в планините. Нито един човек не можеше да се противи на такъв мощен, стремителен поток, който сякаш бе нахлул в слабо осветената тишина, където се бяхме приютили като на някакъв малък остров. Пробитата тръба бълбукаше, задавяше се, плюеше и плискаше, като че искаше да се надсмее жестоко над някой плувец, който води борба за спасяване на живота си.

— Вали дъжд — възразих — и в такъв случай не мога…

— Дъжд или слънце… — поде Джим рязко, после млъкна и отиде до прозореца.

— Истински потоп — измърмори той след малко, долепил чело до стъклото. — И е тъмно.

— Да, много тъмно — съгласих се аз.

Той се обърна на токовете си, прекоси стаята и отвори вратата, която водеше към коридора, преди да успея да скоча от стола си.

— Почакайте! — извиках. — Искам вие…

— Не мога да вечерям днес с вас — подхвърли ми Джим, вече прекрачил прага.

— Съвсем нямах намерение да ви каня! — казах високо.

При тези мои думи той направи крачка назад, но недоверчиво се спря на прага. Без да губя време, настойчиво го помолих да не върши глупости; да влезе обратно и да затвори вратата.

Бележки

[1] Finis! — край! (лат.). Б.пр.