Джоузеф Конрад
Господарят Джим (25) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава двадесет и пета

— Ето къде ме държаха в плен три дни — шепнеше ми Джим (в деня на нашето посещение при раджата), когато бавно си пробивахме път през благоговейно шумната тълпа на поданиците, събрали се в двора на Тунку Аланг. — Мръсно място, нали? И ми даваха да ям само когато вдигнех шум, но и тогава получавах една паничка ориз и една печена рибка, малко по-голяма от бодливка… дявол да го вземе! Господи, как бях гладен, когато се разхождах напред-назад в тази воняща бърлога, а ей тези негодници ми тикаха канчетата си под носа! Предадох вашия знаменит револвер веднага щом ми го поискаха. Отървах се от него на драго сърце. Имах глупав вид, като се разхождах, стиснал в ръка празния револвер.

В този момент застанахме пред раджата и в присъствието на човека, при когото неотдавна е бил пленник, Джим стана невъзмутимо сериозен и любезен. О, той се държеше великолепно! Иска ми се да се смея, когато си спомня това. Джим обаче ми се стори и внушителен. Старият, непочтен Тунку Аланг не можеше да скрие страха си (той съвсем не беше герой, макар да обичаше да разказва за буйната си младост), но в същото време се отнасяше към бившия си пленник със сериозно доверие. Забележете! Доверяваха му се дори там, където трябваше най-силно да го мразят. Джим — доколкото можах да разбера от разговора — се възползува от случая, за да прочете една нотация. Няколко бедни селяни били причакани и ограбени на път за дома на Дорамин; те носели смола или пчелен восък, който искали да заменят с ориз.

— Крадецът не е никой друг, а самият Дорамин! — извика раджата. Като че ли някаква ярост се бе вселила в изтощеното му, крехко тяло. Той се гърчеше на своята рогозка, жестикулираше и подритваше, тресеше рошавата си грива — свирепо въплъщение на яростта. Хората около нас се пулеха и трепереха.

Джим заговори. Доста дълго, решителен и хладнокръвен, той развива мисълта, че не трябва да се пречи на човека честно да добива храна за себе си и за своите деца. Раджата седеше на подиума като шивач на тезгяха си, бе отпуснал длани на коленете си, ниско навел глава и втренчено, през космите на прошарената коса, които падаха на очите му, гледаше Джим. Когато Джим млъкна, настъпи дълбока тишина. Сякаш никой не дишаше, не се чуваше нито звук. Накрая старият раджа слабо въздъхна, вдигна рязко глава и бързо рече:

— Чуваш ли, мой народе! Това повече да не се повтаря.

Заповедта бе приета в дълбоко мълчание. Някакъв доста масивен човек, който очевидно се ползуваше с доверието на раджата, с умни очи, със скулесто, широко и много тъмно лице, весел и услужлив (по-късно научих, че това бил палачът), ни поднесе две чаши кафе на месингов поднос, който взе от ръцете на един слуга.

— Вие не трябва да пиете — бързо избърбори Джим.

Отначало не разбрах смисъла на думите му и само го погледнах. Той отпи голяма глътка и седна невъзмутим, държейки в лявата си ръка чинийката. В миг ме обзе силно раздразнение.

— Защо, дявол да го вземе — прошепнах аз, като му се усмихвах любезно, — ме подлагате на такъв глупав риск?

Разбира се, нямаше изход и аз изпих кафето, а Джим нищо не ми отговори и скоро след това си отидохме. Докато вървяхме през двора към нашата лодка, придружени от умния и весел палач, Джим каза, че много съжалява. Разбира се, рискът бил малък. Лично той не се страхувал от отрова. Почти никакъв риск. Уверяваше ме, че го считат в значително по-голяма степен полезен, отколкото опасен и следователно…

— Но раджата ужасно се бои от вас. Това е съвсем ясно за всеки — доказвах аз, да си призная, доста хапливо и през цялото време с безпокойство очаквах да започнат страшните гърчове. Бях много възмутен.

— Ако искам да принеса тук полза и да запазя положението си — каза Джим, сядайки до мене в лодката, — трябва да рискувам: и върша това поне веднъж в месеца. Мнозина вярват, че ще го направя — заради тях. Страхува се от мен! Точно така. По всяка вероятност той се бои от мене, защото аз не се боя от неговото кафе.

После Джим ми показа едно място в северния край на оградата, където заострените краища на няколко колове бяха счупени.

— Тук прескочих оградата на третия ден от пристигането си в Патусан. Още не са забили нови колове. Хубав скок, а?

След миг минавахме устието на една кална рекичка.

— А тук направих втория скок. Тичах и без да спирам, скочих, но не достигнах брега. Мислех — тук ще оставя костите си. Загубих си обувките, като се мъчех да се измъкна от калта. И през цялото време мислех колко ще бъде лошо, ако ме ранят с някое от техните проклети дълги копия, докато се мъча да се измъкна от калта. Помня как зле се чувствувах, когато се валях в тинята. В устата ми горчеше, сякаш бях сдъвкал нещо гнило.

Ето как стояла работата… А неговият благоприятен случай тичал край него, скачал през оградата, мъчел се да се измъкне от тинята… и все още бил загърнат с покривало. Вие разбирате — само защото той така неочаквано се бе появил, те не бяха го проболи веднага с крисовете^[1] си, нито го бяха хвърлили в реката. Той беше в ръцете им, но те като че бяха под властта на някакво привидение, призрак, знамение. Какво означаваше неговата поява? Как трябваше да постъпят? Не е ли твърде късно да се примирят с него? Не е ли по-добре да го убият без повече протакане? Но какво ще последва сетне? Старият негодник Аланг едва не се е побъркал от страх и колебание какво решение да вземе. Няколко пъти съвещанието се прекъсвало и съветниците презглава се хвърляли към вратите и побягвали по верандата. Казват, че един дори скочил долу от петнадесет стъпки височина и си счупил единия крак. Царственият управник на Патусан пък проявявал странни навици: във всеки горещ спор вмъквал хвалебствени тиради, а като се разпалел, почвал да размахва своя крис и скачал стремително от подиума си. Но с изключение на такива прекъсвания споровете за съдбата на Джим продължавали ден и нощ.

През това време той се скитал по двора. Едни го избягвали, други се пулели, но всички го наблюдавали и, да се изразим правилно, съдбата му зависела от каприза на първия срещнат дрипльо, въоръжен със секира. Джим се сдобил с една малка полуразрушена барака, за да спи в нея; изпаренията, които се издигали над нечистотията и гнилите отпадъци, му били много противни, но очевидно той не изгубил апетита си, тъй като по неговите думи непрекъснато бил гладен. От време на време някое „нетърпеливо магаре“, пратено от съвещателната зала, дотичвало при него и с меден глас му поднасяло изумителните въпроси:

— Готвят ли се холандците да завладеят страната? Не иска ли белият човек да си тръгне обратно надолу по реката? С каква цел е пристигнал тук в такава жалка страна? Раджата иска да знае може ли белият човек да поправи един часовник?

Те действително му донесли стар никелиран будилник от американски произход и поради нетърпимата скука той се заел с него, опитвайки се да го поправи. Очевидно, докато се занимавал в бараката си с будилника, Джим внезапно разбрал каква сериозна опасност го заплашва. Той захвърлил часовника „като горещ картоф“ и бързо излязъл навън, без да има ни най-малка представа какво ще направи или по-точно какво би могъл да направи. Знаел само, че положението му е непоносимо.

Безцелно се скитал зад някаква малка, порутена постройка, която приличала на хамбар върху колове, и изведнъж погледът му се спрял на счупените пръчки от оградата; тогава според думите му, изведнъж, без да мисли за нищо и без никакво вълнение, той се заел със спасението си, сякаш изпълнявал план, обмислян в продължение на месец. С безгрижен вид Джим отстъпил няколко крачки, за да се засили по-добре, и когато се огледал, видял край себе си някакъв туземен сановник, придружен от двама копиеносци, който се готвел да му зададе въпрос. Момъкът се изплъзнал „под самия му нос“, „като птица“ прехвръкнал през оградата и тупнал от другата страна; от тежкото падане костите му се разтърсили здравата и му се сторило, че си е разцепил главата. Но веднага скочил на крака. В онзи миг не мислел абсолютно за нищо; помнел само, че се вдигнал силен вой. Първите къщи на Патусан се намирали на четиристотин ярда от него; той видял рекичката и инстинктивно затичал по-бързо. Сякаш не стъпвал върху земята, а просто летял. Достигнал последното сухо местенце, скочил и усетил как излита във въздуха, а после без никакво сътресение стъпил на крака в някаква много мека и лепкава тинеста плитчина. Тогава, веднага щом се опитал да освободи краката си и като се убедил, че не може да направи това, по собствените му думи „дошъл на себе си“. И започнал да мисли за „проклетите дълги копия“.

В действителност — като се вземе под внимание, че хората, намиращи се зад оградата, трябвало да дотичат до вратата, после до пристана, да седнат в лодките и да заобиколят носа — Джим ги изпреварил със значително по-голямо разстояние, отколкото предполагал. Освен това имало отлив, в рекичката нямало вода, макар да не можело да я наречеш суха, и Джим временно се намирал в безопасност и трябвало да се страхува само от далекобойна пушка. Твърдата почва била по-нависоко и на шест стъпки от него.

— А аз мислех въпреки близостта на брега, че ми е писано да умра там — каза Джим.

Той отчаяно протягал ръце и забивал пръсти в калта, опитвайки се да достигне брега, но успял само да натрупа по гърдите си и чак до брадата цяла купчина ужасно лепкава тиня. Сторило му се, че ще бъде жив погребан там; и тогава, обезумял от ужас, почнал да удря калта с юмруци. Тя западала по главата, по лицето, по очите и устата му. Каза ми, че внезапно си спомнил за двора на раджата, както си спомняме някое място, където сме били много щастливи преди години. Страстно му се искало отново да бъде там и да поправя часовника. Да поправя часовника — точно така! Правел отчаяни усилия, от които очите му щели насмалко да изскочат от орбитите и той да се превърне в слепец; задъхвал се, хълцал, напрягал всички сили, за да се измъкне от тинята, да очисти от нея тялото си. Накрая усетил, че пълзи немощно по брега. Изтегнал се по гръб на твърдата земя и видял пак светлината, небето. После като някаква щастлива догадка го осенила мисълта, че може да заспи. Той твърди, че действително заспал; минута ли, секунда или само миг — не знае, но ясно си спомня как, като потрепнал конвулсивно, се събудил. Полежал неподвижно, а после станал, изцапан с кал от глава до пети, и си помислил, че е сам, съвсем сам, че стотици мили го делят от хората, сред които е живял, и че като някакво подгонено животно няма от кого да очаква помощ, съчувствие, жалост. Първите къщи били сега на не повече от двайсет ярда от него; отчаяният писък на една изплашена жена, която се мъчела да отнесе детето си на безопасно място, го накарал отново да затича. Той тичал по чорапи, покрити с нечистотия, и бил изгубил всякаква прилика с човешко същество. Отминал по-голямата част от селището. Жените, като по-пъргави, се разбягвали надясно и наляво; мъжете, по-неподвижни, изпускали онова, което държали в ръцете си, и обзети от ужас, замръзвали с отворени уста. Джим приличал на някакво страшно чудовище. Той си спомня как малките деца, които се опитвали да се спасят от него с бягство, падали на коремчетата си и почвали да ритат. Джим свърнал между две къщи на някакъв склон и поел нагоре; в отчаянието си преминал и през една барикада от повалени дървета (по онова време в Патусан не минавала седмица без сражение), озовал се през една ограда в нива, засята с царевица, където някакво изплашено момче хвърлило по него пръчка, попаднал на някаква пътека и както тичал, налетял в ръцете на група изумени хора. Едва имал сили да каже: „Дорамин! Дорамин!“ Спомня си как го повлекли към върха на хълма и после през някакво оградено място, където растели палми и плодни дървета, как го домъкнали до един стол, на който седял тежко някакъв едър човек сред възбудено, обезпокоено множество. Джим почнал да шари с калните си ръце, да търси под мръсната си дреха пръстена и изведнъж се озовал по гръб, като недоумявал кой го е повалил. Те просто престанали да го крепят, а той не можел да се задържи на крака. В подножието на склона отекнали няколко изстрела — стреляли наслука и над селището се вдигнал глух рев на изумление. Но Джим бил в безопасност. Хората на Дорамин барикадирали пътната врата и му наливали вода в устата; старата жена на Дорамин, припряна, изпълнена със състрадание, с писклив глас давала нареждания на своите момичета.

— Старицата — каза той меко — така се грижеше за мен, сякаш й бях роден син. Положиха ме на огромно легло — нейното парадно ложе, — а тя ту влизаше, ту излизаше, бършеше очи и ме потупваше по гърба. Трябва да съм имал жалък вид. Не зная колко време съм лежал така неподвижен като пън.

Несъмнено Джим силно се привързал към старата жена на Дорамин. И тя го обикнала като майка. Имала кръгло, ореховокафяво, кротко лице, цялото покрито с тънки бръчици, големи, яркочервени устни (тя усърдно дъвчела бетел^[2]) и премрежени мигащи, добродушни очи. Постоянно се намирала в движение, гълчала припряно, давала непрестанни нареждания на многото млади жени със светлокафяви лица и големи, сериозни очи — нейните дъщери, прислужници, робини. Знаете, че в такива домове обикновено е невъзможно да се долови разликата. Жената на Дорамин била много слаба и дори в широката си дреха, затворена отпред със закопчалки със скъпоценни камъни, правела впечатление на мършава. Обувала на тъмните си боси крака жълти сламени чехли, направени в Китай. Аз си представях как се е носела из къщата, а необикновено гъстите й, дълги сиви коси са се сипели по раменете. Тя изричала прости, мъдри думи, произхождала от благородно семейство и била своеобразна и властна. Следобед сядала в едно голямо кресло срещу съпруга си и втренчено гледала през широкия отвор в стената, откъдето се откривала просторна гледка към реката и селото.

Като сядала, тя винаги подгъвала под себе си крака, но старият Дорамин седял изправен, внушителен като планина сред равнината. Той не бил нещо повече от онези търговци или накхода^[3], но е чудно с каква почит се ползувал и с какво достойнство се държал. Бил вторият по сила вожд в Патусан. Преселниците от Целебес (около шейсет семейства, които заедно със своите подчинени можели да извадят по двеста души умеещи да си служат с крис) преди години го избрали за свой предводител. Хората от това племе са разумни, предприемчиви, отмъстителни, но по-мъжествени от останалите малайци и не се примиряват с потисничеството. Те били групата, враждебна на раджата.

Разбира се, споровете възникнали заради търговията. Тази била основната причина за междуособните битки и внезапните въстания, които изпълвали една или друга част на селището с дим, пламъци, изстрели и писък. Изгаряни били села, домъквали хора в двора на раджата, за да ги убият или да ги подложат на мъчения за наказание, че са търгували не с него, а с друг. А само ден-два преди да пристигне Джим, няколко старейшини от същото рибарско село, което Джим впоследствие взел под особеното си покровителство, били хвърлени от скалите — заподозрени, че са събирали и продавали на някакъв търговец от Целебес птичи гнезда за ядене.

Раджа Аланг смятал за свое право да бъде единственият търговец в страната и наказанието за нарушението на неговия монопол било смърт: ала представата му за търговията почти никак не се различавала от най-простите форми на грабеж. Жестокостта и алчността му се ограничавали само от неговата страхливост; той се боял от организираните сили на хората от Целебес, но — до пристигането на Джим — страхът му бил недостатъчно силен, за да бъде в състояние да го усмири. Нанасял им удари чрез своите поданици и твърдо вярвал в правотата си.

Положението се усложнявало и от това, че един пристигнал чуждоземец, полукръвен арабин, вероятно от чисто религиозни подбуди насъскал племената във вътрешността да въстанат (Джим ги наричаше „хора от горите“) и като застанал начело на бунта, се затворил в укрепен лагер на върха на един от хълмовете близнаци. Той бил надвиснал над Патусан като ястреб над птичарник, но опустошавал само вътрешните райони. Цели села, изоставени, гниели на почернелите си колове край бреговете на чистите потоци, ронели във водата снопчета трева от стените и листата от покривите; това било някаква странна форма на естествена смърт, сякаш къщите били растения, загнили до самия корен.

И двете враждуващи групи в Патусан не били сигурни кого арабинът предпочита да ограбва. Раджата се опитвал да кокетничи с него. Някои жители буги^[4], на които омръзнала постоянната несигурност, не били далеч от мисълта да го извикат. Онези, които били по-млади, се палели, съветвали „да се използува шериф Али с неговите диваци за изгонването на раджа Аланг от страната“. Дорамин с мъка ги възпирал. Той стареел и макар влиянието му да не отслабвало, не можел да се справи със създалото се положение. То било такова, когато Джим като прескочил оградата на раджата, се появил пред вожда на бугите, представил пръстена и бил приет, така да се каже, в самото сърце на общината.