Джоузеф Конрад
Господарят Джим (44) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава четиридесет и четвърта

Мисля, че те не са говорили повече. Баркасът влязъл в тесния страничен проток и продължил напред, опирайки с веслата в ронливите брегове; било тъмно. Сякаш огромни черни криле се разперили над мъглата, която изпълвала цялото пространство до върховете на дърветата. Клоните над главите им ронели едри капки през мъглата. Корнелиус избърборил нещо и Браун заповядал на хората си да заредят пушките.

— Давам ви възможност да си разчистите сметките с тях, преди да се махнем оттук, чувате ли, жалки изроди! — обърнал се той към шайката. — Отваряйте си зъркелите, кучета, да не изпуснете случая.

В отговор се разнесло тихо ръмжене. Корнелиус проявявал нервност, обезпокоен за състоянието на своето кану.

В това време Тамб Итам пристигнал на местоназначението си. Мъглата малко го забавила, но той гребял упорито, все край южния бряг. Лека-полека дневната светлина си пробила път. Бреговете на реката приличали на тъмни, неясни ивици, в които можело да се различат мътните очертания на някакви колони и сенки, хвърляни от преплетените високо клони. Над водата още лежала гъста мъгла, но часовите гледали зорко — когато Тамб Итам приближил лагера, от бялата пара изникнали две човешки фигури и силно извикали към него. Той им отговорил и скоро до него доплавало едно кану, след което разменил новини с гребците. Всичко вървяло добре. Бедата отминавала. После хората в кануто пуснали неговата лодка-еднодръвка, която държали за борда, и тозчас се изгубили от очи. Тамб Итам продължил пътя си и до ушите му достигнали някакви тихи гласове; в разсейващата се мъгла той видял пламъците на многобройни малки огньове върху една пясъчна ивица, зад която се издигали високите тънки стъбла на дърветата и храстите. Тук също имало стражеви пост и на Тамб Итам отново му извикали. Той изрекъл високо името си, още два пъти гребнал с веслото и кануто му се врязало в брега. Това бил голям лагер. Хората клечали на отделни групи и с глух шепот водели сутрешните си разговори. Множество тънки нишки дим се виели бавно в бялата мъгла. Малки колиби, издигнати над земята, били построени за вождовете. Мускетите били поставени на пирамиди, а дългите копия, забодени в пясъка, стърчали край огньовете.

Тамб Итам, като си придал важен вид, поискал да го заведат при Даин Варис. Приятелят на белия му господар лежал на легло от бамбук; леглото се намирало в нещо като колиба от пръчки, покрита с рогозки. Даин Варис не спял; пред колибата му, подобна на грубо скован ковчег, горял ярък огън. Единственият син на накхода Дорамин любезно отговорил на приветствието му. Тамб Итам най-напред връчил на Даин Варис пръстена, който потвърждавал думите на пратеника. Даин Варис, опрял се на лакът, му заповядал да говори и да съобщи всички новини.

Като започнал с обичайната формула: „Вестите са добри!“, Тамб Итам предал думите на Джим. На белите хора, които си тръгвали със съгласието на всички вождове, трябвало да се осигури свободен път надолу по реката. В отговор на един-два въпроса Тамб Итам разказал за всичко, което станало на последното съвещание. Даин Варис внимателно го изслушал докрай, като си играел с пръстена, който после сложил на показалеца на дясната си ръка. Когато Тамб Итам млъкнал, Даин Варис го освободил да се нахрани и да си почине. Незабавно била дадена заповед за завръщане в Патусан след пладне. После Даин Варис отново легнал и лежал с отворени очи, а слугите приготвяли храната му до огъня; там седял и Тамб Итам и разговарял с хората, които горели от желание да научат последните новини от Патусан. Слънцето поглъщало лека-полека мъглата. Часовите зорко следели реката, където всеки миг трябвало да се покаже баркасът на белите.

Тъкмо тогава Браун отмъстил на света, който в продължение на двайсет години презрително и безразсъдно разбойничество все го лишавал от успеха на обикновения пират. Това било акт, жесток и хладнокръвен, и той го утешаваше на смъртното легло като спомен за дръзко предизвикателство. Браун тихо свалил хората си на другия край на острова и ги повел към лагера на бугите. След кратко и безшумно сбиване Корнелиус, който се опитал да избяга по време на слизането на брега, се подчинил и почнал да показва пътя, като вървял там, където храсталакът бил най-рядък. Браун държал ръцете му на гърба, стискайки и двете му костеливи китки в големия си юмрук, и със силни тласъци го бутал напред. Корнелиус мълчал като риба, жалък, но верен на целта си, която му се мяркала смътно напред.

На края на гората хората на Браун се разпръснали, скрили се зад дърветата и зачакали.

Целият лагер, от единия до другия край, се простирал пред тях и никой не гледал натам, където били те. На никого не идвало на ума, че белите могат да научат за тесния проток зад острова. Като решил, че моментът е настъпил, Браун извикал: „Огън!“ — и четиринайсет изстрела отекнали като един.

По думите на Тамб Итам изненадата била толкова голяма, че с изключение на онези, които паднали мъртви или ранени, дълго време никой не мръднал след първия залп. После един от тях извикал и тогава всички надали вопли на изумление и ужас. В паника се замятали назад-напред покрай брега, като стадо, което се бои от водата. Някои скочили в реката, но повечето сторили това едва след последния залп. Три пъти хората на Браун стреляли в тълпата, а самият Браун — той единствен стоял на открито място — ругаел и викал:

— Целете се по-ниско! Целете се по-ниско!

Тамб Итам разказва: още при първия залп разбрал какво се е случило. Макар да не бил ранен, той все пак паднал на земята и лежал като мъртъв, но с отворени очи. Когато отекнали първите изстрели, Даин Варис, който лежал в леглото си, скочил и изтичал на открития бряг — тъкмо навреме, за да получи куршум в челото при втория залп.

Тамб Итам видял как той широко разперил ръце и после паднал. Едва тогава го обзел голям страх, не по-рано. Белите си отишли така, както дошли — като невидими.

Така разчистил Браун сметките си със злата съдба. Забележете — дори при този страшен изблик на ярост се чувствува увереност в собственото му превъзходство, сякаш той бил човек, който настоява винаги на своето право — нещо отвлечено, — обличайки го с обвивката на обикновените си желания. Това не било груба и вероломна касапница, това било възмездие, разплата — проява на някакво непознато и ужасно качество на нашата природа, което, страхувам се, се таи у нас не тъй дълбоко, както би ни се искало да мислим.

После белите слизат от сцената, невидими за Тамб Итам, и сякаш изчезват напълно от човешките очи; и шхуната също изчезва, както изчезва откраднатото богатство. Но се носят слухове, че един месец след това белият баркас бил прибран от един товарен параход в Индийския океан. Два сбръчкани, жълти, приказващи шепнешком скелети със стъклени очи, които се намирали в лодката, признали властта на трети като тях, който заявил, че се казва Браун. Неговата шхуна, която пътувала на юг и била натоварена с яванска захар, протекла и потънала. От екипажа от шест души се спасил само той и неговите спътници. Другите двама умрели на парахода, който ги прибрал, а Браун доживя до срещата си с мен и аз мога да потвърдя, че той бе изиграл докрай своята роля.

Очевидно, като напуснали острова, те не помислили да оставят на Корнелиус неговото кану. Браун го освободил, преди да започне стрелбата, като му дал за сбогом един ритник. Тамб Итам се надигнал сред мъртвите и видял как назарянинът тича покрай брега между труповете и угасващите огньове. Той тихичко стенел. Изведнъж се хвърлил в реката, напрегнал всичките си сили и се опитал да тласне във водата една от лодките на бугите.

— После, до момента, в който ме видя — разказваше Тамб Итам, — Корнелиус стоя, загледан в тежкото кану, и се чешеше по главата.

— И какво стана с него? — попитах аз.

Тамб Итам, като ме гледаше втренчено, направи изразителен жест с дясната си ръка.

— Два пъти замахнах, туан — каза той. — Щом видя, че се приближавам, португалецът се хвърли на земята и почна силно да вика и да рита. Кудкудякаше като подплашена кокошка, докато при него дойде смъртта; тогава се успокои и лежеше, обърнал поглед към мен, а животът угасваше в очите му.

Като свършил с него, Тамб Итам никак не се бавил. Той разбирал колко е важно пръв да пристигне във форта със страшната вест. Разбира се, мнозина от отряда на Даин Варис останали живи; но едни от тях, обзети от паника, преплували на отсрещния бряг, други се скрили в гъсталака. Те не знаели кой всъщност е нанесъл удара… дали не са се явили нови бели грабители, дали не са завладели вече цялата страна. Считали се за жертви на голямо предателство, хора, обречени на гибел. Някои се прибрали чак след три дни. Но неколцина тозчас се помъчили да се върнат в Патусан и едно от канутата, които били на пост същата сутрин в реката, в момента на атаката се намирало на добра видимост от лагера. Наистина отначало хората наскачали във водата и заплували към срещуположния бряг, но после се върнали при своята лодка и силно изплашени, загребали с все сила срещу течението. Тези хора Тамб Итам изпреварил с един час.