Джоузеф Конрад
Господарят Джим (35) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава тридесет и пета

На другата сутрин, след първия завой на реката, който закрива къщите на Патусан, всичко това изчезна от моите очи, изчезна с всичките си цветове, очертания и смисъл — като картина, създадена по фантазия върху платно, на която след дълго съзерцание обръщате най-сетне гръб. Ала впечатлението остава в паметта ви неподвижно, неувяхващо, застинало във все същата светлина. Амбициите, страховете, омразата, надеждите се пазят в паметта ми такива, каквито ги видях — напрегнати и сякаш завинаги застинали. Обърнах се с гръб към картината и почнах да се връщам в света, където се разиграват събития, сменят се хора, мъждука светлина, животът тече като светъл поток — по кал или камъни, все едно. Не се готвех да се гмуркам в този поток — предстояха ми достатъчно усилия, за да задържам главата си на повърхността. Що се отнася до това, какво бях оставил зад себе си, не можех да си представя никакви промени: огромния и величествен Дорамин и мъничката, майчински грижовна негова жена, взиращи се в прострялата се пред тях страна и тайно лелеещи честолюбиви родителски мечти; Тунку Аланг, сбръчкан и недоумяващ; Даин Варис, умен и храбър, с неговия твърд поглед, иронична любезност и вяра в Джим; девойката, погълната от своята боязлива, измъчвана от подозрения любов; Тамб Итам, мрачен и предан; Корнелиус, притиснал на лунната светлина чело в оградата — всички тях аз виждах ясно. Те са създадени като че ли с махване на вълшебна пръчка. Но този, около когото те всички кръжат — само той продължава да живее и в него не съм сигурен. Никаква пръчка на вълшебник не може да го направи неподвижен за очите ми. Той е един от нас.

Джим, както ви казах, ме съпровождаше в началото на пътешествието ми обратно към света, от който се бе отрекъл. Понякога ми се струваше, че нашият път минава през самото сърце на девствената пустош. Пустинните пространства блестяха под високото слънце. Между внушителните стени на горите горещината дремеше върху водната повърхност и лодката, бързо влачена от течението, режеше въздуха, който се спускаше гъст и топъл под заслона на листата.

Сянката на близката разлъка вече ни бе разделила с огромно разстояние и ние говорехме с усилие, сякаш изпращахме тихите си думи през широка и непрекъснато увеличаваща се пропаст. Лодката летеше напред; седнали рамо до рамо, ние изнемогвахме от прегрятия, неподвижен въздух; миризмата на кал, блата, първобитният мирис на плодородната земя като че ли щипеше лицата ни; и изведнъж след един завой някаква могъща, далечна ръка вдигна пред нас тежка завеса, разтвори грамадни врати. Дори самата светлина като че се раздвижи, небето над главите ни се разшири, далечен шепот докосна слуха ни, обгърна ни свежест, пресният въздух изпълни дробовете ни, ускори нашата кръв, нашите мисли, нашите съжаления. Далече напред горите се стопяваха в тъмносиния край на морето.

Дишах дълбоко, опивах се от простора на открития хоризонт в тази нова атмосфера, в която трептяха отзвуците на живота, енергията на неумолимото море. Това море и това небе бяха се открили за мен. Девойката беше права — това беше знак, зов, на който откликвах с всички фибри на съществото си. Позволих на очите си да блуждаят в простора, сякаш бях човек, освободен от вериги, който изправя сведеното си тяло, тича, скача, отговаря на вдъхновяващия зов на свободата.

— Каква красота! — възкликнах аз и чак тогава погледнах грешника, който седеше до мен.

Главата му беше отпусната на гърдите. Той каза „да“, без да вдига очи, сякаш се боеше, че на чистото небе е написан с едри букви упрекът на романтичната му съвест.

Помня най-малките подробности на този следобед. Слязохме на брега — на това място имаше ивица бял пясък. Зад нас се издигаше нисък скален масив, обрасъл с дървета на върха и драпиран до самото му подножие от пълзящи растения. Пред нас морската шир — тиха и сгъстено синя — се простираше с лек наклон до самия хоризонт, сякаш очертан от някакъв конец на височината на погледа. Големи, блестящи вълни леко се носеха по тъмната повърхност на морската бездна, бързи като пера, гонени от ветреца. Верига от масивни острови лежеше пред широкото устие върху бледата, кристалночиста вода, която отразяваше съвсем точно очертанията на брега. Високо в безцветното слънчево сияние една самотна птица, цялата черна, кръжеше, като ту се издигаше, ту се спускаше все над едно и също място и слабо размахваше криле. Опърпаните, опушени, леки колиби от рогозки се издигаха над собствената си водна сянка, върху изкривените си, високи колове с цвят на абанос. Едно съвсем мъничко черно кану се отдели от тях; в него седяха две също тъй мънички човечета, целите черни, които с всички сили гребяха с веслата бледата вода; но кануто като че с мъка се придвижваше по огледалната повърхност.

Тази купчина жалки колиби беше рибарското село, което се радваше на особеното покровителство на белия господар, а в кануто седяха старейшината и неговият зет. Те слязоха от лодката и закрачиха към нас по белия пясък, слаби, тъмнокафяви, сякаш опушени от дим, със сиви петна от пепел по голите си рамене и гърди. Главите им бяха загърнати в мръсни, но грижливо омотани носни кърпи.

Старецът тозчас почна многословно да излага жалбата си, като размахваше слабата си ръка и доверчиво вдигаше към Джим старите си помътнели очи. Народът на раджата не ги оставял в покой; появили се недоразумения заради костенурчените яйца, които жителите на тяхното село събирали по близките островчета — и като се подпираше на веслото, той посочи с кафявата си костелива ръка към морето. Джим слушаше, без да вдига очи и накрая кротко му заповяда да почака. Ще го изслуша малко по-късно. Двамата послушно се отдръпнаха настрана и приклекнаха, като сложиха пред себе си на пясъка веслата; те търпеливо следяха нашите движения. Широко се простираше необятното море; тихият бряг продължаваше на север и на юг, отвъд пределите на моя кръгозор, и ние четиримата приличахме на джуджета, изолирани върху ивица блестящ пясък.

— Бедата е там — мрачно забеляза Джим, — че в продължение на много поколения тези клети рибари са се смятали за лични роби на раджата… Старият мошеник никак не може да разбере, че…

Той замълча.

— Че вие сте променили всичко това — подсказах му аз.

— Да. Промених го — избъбри Джим унило.

— Използували сте представилия ви се благоприятен случай — продължих.

— Използувал ли? — отвърна той. — Може би. Мисля, че е така. Да. Аз отново придобих увереност в себе си… добро име… и все пак понякога ми се иска… Не! Ще се държа за това, което имам. Не мога да се надявам на нищо повече.

Джим махна с ръка към морето.

— Не там, във всеки случай.

Той тропна с крак в пясъка.

— Ето моята граница, тъй като на по-малко не съм съгласен.

Продължавахме да крачим по брега.

— Да, аз промених всичко това — каза младежът, като погледна с крайчеца на окото двамата търпеливи рибари. — Но помъчете се да си представите какво би станало, ако аз си отидех. Можете, нали? Същински ад. Не! Утре ще ида при онзи стар глупак Тунку Аланг и ще рискувам да опитам пак кафето му. Ще вдигна шум заради тези проклети костенурчени яйца. Не, не мога да кажа „стига толкоз“. Трябва да вървя напред — да вървя, преследвайки целта си, защото чувствувам, че нищо не може да ме уязви. Трябва да се уповавам на тяхната вяра в мене, за да се чувствувам в безопасност, и… и…

Джим търсеше необходимата дума, търсеше я едва ли не върху вълните на морето.

— … и да запази връзката ми с онези…

Той изведнъж понижи глас до шепот.

— … с онези, които може би никога вече не ще видя. С… с вас например.

Бях дълбоко посрамен от думите му.

— За бога — казах аз, — не ме превъзнасяйте, драги мой; помислете за себе си.

Изпитах благодарност, любов към този изгнаник, който ме бе отделил, бе ми запазил място сред избраните от него люде. Всъщност с твърде малко неща можех да се похваля. Отвърнах от Джим пламналото си лице; под ниското слънце, потъмняло и малиновочервено, което пламтеше като въглен, измъкнат от някой огън, се простираше необятното море, замряло в очакване кога ще го докосне огненото кълбо. На два пъти Джим се опита да заговори, но млъкваше; накрая, сякаш намерил вече формулата, заяви спокойно, с тих глас:

— Ще остана верен. Ще остана верен — повтори той, без да ме гледа. Очите му за пръв път се зареяха по морската равнина, която от синя стана тъмнопурпурна в пламъците на залеза. Да, той беше романтик, романтик. Спомних си думите на Щайн:

„… да се потопи в разрушителната стихия!… Да следва своята мечта, да върви подир нея… и така докрай — usque ad tinem.“

Той беше романтик и заслужаваше доверие. Кой знае какви образи, видения, лица, каква прошка виждаше той в пожара на залеза!… Малката лодка, като се отдели от шхуната, почна бавно да се приближава към пясъчния бряг, за да ме вземе; равномерно се вдигаха и спускаха веслата.

— А при това съществува и Джуъл — каза Джим, нарушавайки великото мълчание на земята, небето и морето, което така дълбоко бе завладяло мислите ми, че гласът на момъка ме накара да трепна. — Съществува Джуъл.

— Да — прошепнах аз.

— Не е нужно да ви казвам какво е тя за мене — продължи той. — Вие видяхте. След време и тя ще разбере…

— Надявам се — прекъснах го аз.

— Тя също ми има доверие — изрече момъкът, а после със съвсем друг тон добави: — Интересно кога ли ще се видим пак.

— Никога, ако не заминете оттук — отговорих, избягвайки погледа му. Той като че не се учуди; един миг стоя неподвижно.

— Тогава сбогом — рече той след малка пауза. — Може би така е по-добре.

Стиснахме си ръце и аз се упътих към лодката, която чакаше, допряла нос до брега. Шхуната с грог и кливер, обърнати към вятъра, се полюшваше върху пурпурното море; платната й бяха обагрени бледорозово.

— Ще ходите ли скоро пак в родината? — попита Джим, когато аз прекрачих планшира.

— След година, ако съм жив — рекох.

Долната част на форщевена^[1] заскърца по пясъка, лодката се плъзна напред, блеснаха и се потопиха във водата мокрите весла. Джим, застанал до края на водата, повиши глас.

— Кажете им… — започна той.

Аз дадох знак на гребците да спрат и зачаках, недоумявайки: на кого да кажа? Слънцето, наполовина потопено във водата, къпеше с лъчите си Джим; в очите му горяха червените отблясъци, докато той мълчаливо ме гледаше.

— Не… нищо — рече момъкът и леко махна с ръка, изпращайки лодката. Не погледнах повече към брега, докато не се качих на борда на шхуната.

Слънцето вече бе залязло. На изток лежеше здрач и брегът, потъмнял, се простираше като мрачна стена от крепостта на нощта. Западният хоризонт гореше със златни и малинови пламъци и в този пожар един голям облак бе застинал, тъмен и неподвижен, като хвърляше аспидночерна сянка върху водата под себе си. Видях Джим, който наблюдаваше от брега как отплава шхуната.

Двамата полуголи рибари станаха прави и приближиха Джим веднага щом заминах. Несъмнено те се оплакваха на белия господар от своя оскъден, жалък живот и несъмнено той слушаше и приемаше жалбата им отзивчиво; защото тя беше частица от неговото щастие — пълно щастие, за което, както той уверяваше, бил напълно достоен. Мисля, че и двамата туземци имаха сполука този ден и не се съмнявах, че тяхната настойчивост също бе достойна за сполуката им. Тъмните им тела се сляха с черния фон и изчезнаха много по-рано от момента, в който изгубих от очи техния защитник. Той беше бял от глава до пети и упорито продължаваше да се вижда; крепостта на нощта се издигаше зад гърба му, морето се простираше пред краката му, благоприятният му случай стоеше до него — все още забулен с покривало. Какво ще кажете? Беше ли той все още забулен? Аз не знам. За мене тази бяла фигура на тихия бряг сякаш стоеше в сърцето на великата тайна. Здрачът бързо се спускаше от небето над главата на Джим, пясъчната ивица в краката му вече бе изчезнала, той сам изглеждаше не по-голям от дете, после стана само петънце — нищожно бяло петънце, което като че привличаше всичката светлина, останала в потъмнялото небе… И изведнъж го изгубих от очи…